Стивън Ериксън
Дом на вериги (11)

7.

Армия, която изчаква, е армия, която воюва сама със себе си.

Келанвед

Светът беше обрамчен в червено. Цветът на стара кръв, на желязо, ръждясващо на бойно поле. Издигаше се като обърната странично река, блъскаща се объркана и колеблива в суровите скали, извисили се назъбени по краищата на Рараку. Най-древните стражи на Свещената пустиня бяха тези избелели варовикови зъбери, ронещи се вече под несекващия напор на Вихъра — разгневената богиня, не понасяща съперници на своята власт. Щеше да погълне в своята ярост и самите скали.

Докато в лоното й се таеше илюзия за спокойствие.

Старецът, когото всички знаеха с името Призрачните ръце, се тътреше бавно нагоре по склона. Кожата му бе добила цвета на тъмен бронз, татуираното му плоско лице беше набръчкано като издрана от вятъра канара. Билото над него беше загърнато с килим жълти цветчета — редкия цъфтеж на нискорастящото пустинно растение, което местните племена наричаха хен’бара. Щом се изсушаха, от цветовете ставаше омайващ главата чай, цяр за скръбта, балсам за болката на смъртната душа. Старецът драпаше почти отчаяно нагоре по склона.

Никой жизнен път не е безкръвен. Лееш кръвта на онези, които преграждат пътя ти. Лееш своята. Крачиш напред, газиш през този набъбващ порой с цялата ярост на жестоката, безмилостна самоизява. Няма изящество в ужасния танц на влачещите течения на този поток и да се преструваш, че не е така, означава да потънеш в заблуда.

Заблуди. Хеборик Леката ръка, някогашният жрец на Финир, се бе отърсил от всички заблуди. Отдавна ги беше удавил една по една със собствените си ръце. Ръцете му — призрачните му ръце — се бяха оказали особено годни за тази задача. Шепнещи за незрими сили, насочвани от загадъчна, неумолима воля. Знаеше, че няма власт над тях, и затова не таеше в себе си заблуди. А и как можеше?

Зад него, в просторната низина, се редяха десетки хиляди шатри на воини, които нямаха този ясен поглед. Армията беше силните ръце, отпуснати сега за отдих, ала скоро тези ръце щяха да вдигнат оръжия, поведени от воля, която бе всичко друго, но не и неумолима, воля, която се давеше в заблуди. Хеборик беше не само различен от всички онези долу — той беше самата им противоположност, уродливо отражение в изкривено огледало.

Хен’бара носеше дара на нощния сън без терзаещи сънища. Утехата на забвението.

Най-сетне Хеборик се добра до билото, задъхан от умора, и се отпусна сред цветята да отдъхне за миг. Призрачните ръце бяха също толкова ловки, колкото ако бяха истински, макар да не можеше да ги вижда — дори като смътното синкаво сияние, което виждаха другите. Всъщност взорът му не достигаше и до много други неща. Вярваше, че е старческо проклятие това — да виждаш как хоризонтът от всички страни все повече се скъсява. И все пак, макар обкръжаващият го цветен килим да не беше нещо повече от мъгла за очите му, силният им аромат изпълваше ноздрите му и оставяше осезаем вкус на езика му.

Жарът на пустинното слънце беше безмилостен. Притежаваше своя власт, превръщаше Свещената пустиня в затвор, строг и несъкрушим. Хеборик беше започнал да презира този зной, започнал беше да кълне земята на Седемте града, да трупа търпелива омраза към нейния народ. А ето, че беше заклещен сред тях. Бариерата на Вихъра беше здрава и непреодолима както за външните, така и за тези, които бяха вътре — по усмотрение на Избраната.

Долови движение — слабичка чернокоса мъглява фигурка. Тя приседна до него и Хеборик се усмихна.

— Мислех, че съм сам.

— И двамата сме сами, Призрачни ръце.

— Никой от двама ни не се нуждае да му напомнят това, Фелисин. — „Фелисин Младата, но това име не мога да изрека на глас. Майката, която те осинови, момиче, си има своите тайни.“ — Какво държиш.

— Ръкописи — отвърна момичето. — От мама. Тя, изглежда, е преоткрила своя глад да пише поезия.

Татуираният бивш жрец изсумтя:

— Мислех, че е любов, а не глад.

— Ти не си поет — отвърна му тя. — Все едно, истинският талант е в това да се пише простичко. Днешните поети се изкушават да се крият зад мътните фрази.

— Жесток критик си, момиче.

— „Зов на Сянката“, така го е нарекла. Или по-точно, продължава една поема, започната от майка й.

— Е, Сянката е мрачно селение. Явно е избрала стил, подхождащ на темата. Навярно подхожда на този на майка й.

— Прекалено удобно, Призрачни ръце. А виж само името, с което се нарича сега армията на Корболо Дом. Догслейърс^[1]. Това е поетично, старче. Име, изпълнено с колебливост зад горделивия си размах. Име, подходящо за самия Корболо Дом, който е непоклатим в своя страх.

Хеборик се пресегна и откъсна едно цветче. За миг го задържа под носа си, после го пусна в кожената торбичка на колана си.

— „Непоклатим в своя страх.“ Поразителен израз, момичето ми. Но не забелязвам никакъв страх у напанеца. Малазанската армия, трупаща се в Ейрън, не е нищо повече от три жалки легиона новобранци. Командвана от жена, лишена от какъвто и да било подходящ опит. Корболо Дом няма причини да се страхува.

Звънливият смях на момичето сякаш проряза ледена пътека във въздуха.

— Няма причини ли, Призрачни ръце? Много причини има всъщност. Да ти ги изброя ли? Леоман. Тоблакай. Бидитал. Л’орик. Маток. И тази, която за него е най-страшна от всички: Ша’ик. Майка ми. Станът е като змийско гнездо, ври от разногласия. Изтървал си последната яростна крамола. Майка ми изгони Малик Рел и Пулик Алардис. Отлъчи ги. Корболо Дом губи още двама съюзници в борбата за власт…

— Никаква борба за власт няма — изръмжа Хеборик, докато пълнеше шепата си с цветчета. — Глупци са тези, които вярват, че е възможна борба за власт. Ша’ик отлъчи онези двамата, защото в жилите им тече измяна. И не я интересува какво мисли Корболо Дом за това.

— Той е убеден в противното, а тази убеденост е по-важна от това кое може да е вярно и кое — не. И как реагира майка ми на последствията от своите присъди? — Фелисин помете със свитъците стръкчетата пред себе си. — С поезия.

— Дарът на знанието — промърмори Хеборик. — Богинята на Вихъра шепне в ухото на Избраната. Тайни се крият в Лабиринта на Сянка, тайни, съдържащи истини, важни за самия Вихър.

— Какво имаш предвид?

Хеборик сви рамене. Торбичката му беше почти пълна.

— Уви, аз също имам своето пророческо знание. — „И каква полза ми носи?“ — Древен лабиринт се е разкъсал и късовете са се пръснали през селенията. Богинята на Вихъра притежава мощ, ала тя не е била нейна, поне в началото. Само поредният къс, зареял се изгубен и страдащ. Чудя се какво ли е била богинята, когато за първи път се е натъкнала на Вихъра? Някое дребно божество на пустинно племе, подозирам. Дух на летния вятър, закрилник на някой извор вероятно. Една от многото, несъмнено. Разбира се, след като късът е станал нейно притежание, е могла бързо да унищожи старите си съперници, да наложи своята пълна и безскрупулна власт над Свещената пустиня.

— Странна теория, Призрачни ръце — провлече Фелисин. — Но тя нищо не казва за Седемте свещени града, за Седемте свещени книги, за пророчеството за Апокалипсиса Дрижна.

— Култовете се подхранват един от друг, момичето ми — изсумтя Хеборик. — Цели митове се съгласуват помежду си, за да подхранват вярата. Седемте града са се породили от номадски племена, ала предхождащото ги наследство е от древна цивилизация, която на свой ред се е облегнала непохватно на основите на още по-стара империя — Първата империя на Т’лан Имасс. Това, което оцелява в паметта или заглъхва и чезне, е само въпрос на случайности и обстоятелства.

— Поетите може и да познават глада — сухо отбеляза тя, — но историците поглъщат. А поглъщането убива езика, превръща го в нещо мъртво.

— Не е престъпление на историците, а на критиците, момиче.

— Защо е това шикалкавене? Скудоумци.

— Нима се оплакваш, че обяснението ми разваля загадките на пантеона? Фелисин, в този свят съществуват неща, много повече достойни за удивление. Остави ги боговете и богините на техните болезнени мании.

Смехът й го порази отново.

— О, колко забавна компания си, старче! Жрец, низвергнат от своя бог. Историк, пращан на каторга заради теориите му. Крадец, комуто не е останало нищо ценно за крадене. Поводи за удивление не ми липсват.

Чу я как се изправи.

— Все едно — продължи тя. — Пратиха ме да те намеря.

— О? Ша’ик търси отново съвет, който несъмнено ще пренебрегне?

— Този път не тя. Леоман.

Хеборик се намръщи. „А където е Леоман, там ще е и Тоблакай. Убиецът, чието единствено качество е да бъде верен на клетвата си никога да не заговаря с мен. Все пак ще усещам погледа му. Очите му на убиец. Ако изобщо в този стан има някой, който трябва да бъде изгонен…“ Бавно се надигна.

— Къде ще го намеря?

— В ямата-храм.

„Разбира се. А ти какво си търсила в компанията на Леоман, момиче?“

— Бих те хванала за ръката — добави Фелисин. — Но намирам допира до ръцете ти за твърде поетичен.

Закрачи до него по нанадолнището, между двете огромни кошари, празни в момента — козите и овцете бяха изкарани на паша, на изток от руините. Минаха през широк пролом в стената на мъртвия град и пресякоха една от главните улици, водеща към гъсто струпани, тромави масивни сгради, от които бяха останали само основите и тук-там по някоя полусрутена стена. Наричаха ги Храмовия кръг.

Паянтови колиби, юрти и кожени шатри оформяха нов град върху руините. Махленските пазарища гъмжаха под широките, изпънати по дължината на улицата чергила и изпълваха горещия въздух с безброй човешки гласове и с ароматните миризми на гозби. Местни племена, следващи своя боен главатар Маток — получил пост, сравним с генерал под командата на Ша’ик — смесени с воините на Убийците на кучета, с пъстри банди от ренегати от градовете, улични главорези и освободени престъпници от многобройните гарнизонни затвори на Малазан. Хората, съпътстващи войниците, бяха също толкова пъстри, чудато, отделено от останалото множество племе, живеещо своя номадски живот сред този импровизиран град, тласкано към движение по повелята на скрити приумици, с несъмнено политическо потекло. В момента някакво скрито пораженчество ги правеше по-отчуждени от обикновено — стари курви, повели със себе си тълпи мършави полуголи деца, ковачи на оръжия и сарачи, копачи на нужници, вдовици и жени, и няколко съпрузи, още по-малко бащи и майки… все нишки, свързващи повечето от тях с воините в армията на Ша’ик, но в най-добрия случай тези нишки бяха изтънели, лесно се късаха и често се заплитаха в мрежа от изневери и прелюбодеяния.

Според Хеборик градът представляваше един микрокосмос на Седемте града. Доказателство за злините, които малазанците се бяха захванали да изцерят като завоеватели, а сетне — и като окупатори. На това място ползите от свободите, които беше видял някога бившият жрец, като че ли бяха още по-малко. „Империята ме осъди като престъпник, но все пак си оставам малазанец. Дете на империята, пробудил се наново следовник на «мира под меча» на стария император. Тъй че, скъпа Тавори, доведи армията до това сърце на бунта и го пронижи до смърт. Няма да плача за загубата.“

Храмовият кръг изглеждаше буквално запустял в сравнение с гъмжащите улици, по които бяха минали току-що. Дом на стари богове, на забравени божества, някога почитани от някой забравен народ, оставил след себе си само руини. Но нещо от древната святост, изглежда, все още се беше съхранило за някои, защото тъкмо тук бяха намерили убежище най-нещастните и самотните.

Неколцина знахари се движеха сред тези изоставени окаяници — стари вдовици, не успели да намерят приют като трета или даже четвърта жена на воин или търговец, бойци, изгубили крайници, прокажени и жертви на други болести, които не можеха да си позволят целебните сили на Висшия Денъл. Преди време сред тези хора имаше и много изоставени деца, но Ша’ик се бе постарала да сложи край на това. Започна с Фелисин и ги осинови всичките — личната й свита, послушниците на култа на Вихъра. По последната груба сметка на Хеборик отпреди седмица наброяваха над три хиляди, на възраст от едва проходили до годините на Фелисин — почти колкото истинската възраст на самата Ша’ик. За всички тях тя беше Майката.

Жестът не беше особено популярен. Сводниците бяха лишени от „агънцата“ си.

В центъра на Храмовия кръг имаше широка осмоъгълна яма, изровена дълбоко в пластовете варовик. Подът й, нивга не докосван от слънцето, беше разчистен от предишните му обитатели — змии, скорпиони и паяци — и сега се обитаваше от Леоман от Флейлс — Вършачите. Леоман, някогашният най-доверен охранител на старата Ша’ик. Но преродената Ша’ик бе поровила дълбоко в душата му и беше разбрала, че е празна, лишена от вяра поради някаква негова вродена слабост да отхвърля всякакви форми на убеденост. Новата Избраница бе решила, че не може да му вярва — не и ако е до нея поне. Беше станал подчинен на Маток, макар че този пост като че ли не предполагаше много задължения. Макар да остана личен охранител на Ша’ик, Тоблакай, великанът с разкъсаната татуировка на лицето, не беше прекратил приятелството си с Леоман и често се задържаше в киселата му компания.

Между двамата воини имаше дълга история и Хеборик беше убеден, че долавя само малка част от нея. Мълвеше се, че някога били оковани в една верига като пленници на малазанците. Хеборик изпитваше съжаление, че малазанците са проявили толкова милост в случая с Тоблакай.

— Сега ще те оставя — каза Фелисин при тухления парапет около ръба на ямата. — Когато пожелая отново да сблъскам мненията си с теб, ще те потърся.

Хеборик кимна и започна да се спуска по стълбата. Въздухът около него ставаше все по-хладен, на пластове, докато потъваше в сумрака. Миризмата на дъранг беше сладникава и тежка — една от наклонностите на Леоман, която накара бившия жрец да се зачуди дали младата Фелисин не следва майчиния си път по-отблизо, отколкото бе подозирал.

Варовиковият под беше застлан с черги. Просторната иначе зала изглеждаше претрупана от изящно резбованите мебели — преносими, каквито използваха заможните търговци. Тук-там покрай стените стояха паравани в дървени рамки, изпънатото платно бе изрисувано със сцени от племенните митологии. Там, където стените бяха голи, рисунки на древни живописци преобразяваха гладкия камък в многопластови гледки — савани, из които скитаха прозрачни зверове. По някаква странна причина тези образи оставаха ясни и резки за очите на Хеборик, нашепваха спомени за движение дори в ръба на полезрението му.

Древни духове блуждаеха в тази яма, затворени за цяла вечност от високите й стръмни стени. Хеборик мразеше това място с всичките му призрачни напластявания на провал, на отдавна изчезнали светове.

Тоблакай седеше на една пейка, втриваше масло в дървения си меч и не си направи труда да погледне, когато Хеборик слезе от стълбата. Леоман лежеше на възглавници до отсрещната стена.

— Призрачни ръце — подвикна за поздрав пустинният воин. — Набрал си хен’бара? Ела насам, тук има мангал и вода…

— Този чай го пазя за преди лягане — отвърна Хеборик и се приближи. — Искал си да говориш с мен, Леоман?

— Винаги, приятелю. Не ни ли нарече Избраната своя свещен триъгълник? Ние тримата, тук, в тази забравена яма? Или навярно съм разместил думите и трябва да разменим местата на „свещен“ и „забравен“? Хайде, седни. Имам билков чай, от онзи, дето те кара да стоиш буден.

Хеборик седна на една възглавница.

— И защо ни е да стоим будни?

Широката усмивка на Леоман му подсказа, че дърангът вече е отмел обичайната му сдържаност.

— Нужно е за този, когото ловят, скъпи ми Призрачни ръце — измърмори воинът. — В края на краищата лъвът вечеря с газелата, увесила муцуната си доземи.

Бившият жрец вдигна вежда.

— И кой е тръгнал след нас, Леоман?

— Ами малазанците, разбира се. Кой друг?

— Виж, щом е така, определено трябва да поговорим — отвърна насмешливо Хеборик. — Колко интересно. Представа си нямах, че малазанците се канят да ни навредят. Сигурна ли ти е информацията?

— Казвах ти аз, тоя старец трябва да бъде убит — изръмжа Тоблакай.

Леоман се изсмя.

— Ех, приятелю, след като вече си единственият от трима ни, когото Избраницата все още слуша… Бих те посъветвал да зарежеш тази тема. Тя го забрани, и толкова. Не че съм склонен да се съглася с теб. Този стар рефрен го забрави.

— Тоблакай ме мрази, защото виждам твърде ясно какво терзае душата му — каза Хеборик. — А предвид клетвата му да не говори с мен, възможностите му за диалог са крайно ограничени.

— Аплодирам съпричастието ти, Призрачни ръце.

— Леоман, ако наистина имаме тема за разговор, дай да я чуя — изсумтя Хеборик. — Иначе ще се върна на светлото.

— Дълго ще е това пътуване — изкиска се воинът. — Е, добре. Бидитал се е върнал към старите си нрави.

— Бидитал, Върховният маг? Какви „стари нрави“?

— Онова, дето правеше с дечица, Хеборик. С момиченца. Неприятните му… страсти. Ша’ик не е всезнаеща, уви. О, знае за старите му наклонности — самата тя ги изпита от първа ръка, в края на краищата, когато беше Старата Ша’ик. Но в този град вече има близо сто хиляди души. По няколко деца изчезват всяка седмица… минава между другото, почти незабелязано. Хората на Маток обаче по природа са бдителни.

Хеборик се намръщи.

— И какво би искал да направя аз по въпроса?

— Не те ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува. Но съм без глас, както казваш. Докато Бидитал е един от тримата, врекли се на Ша’ик, един от най-могъщите й Върховни магове.

Леоман се залови с приготвянето на чая.

— Имаме общ дълг за вярност, приятелю. Ние тримата. — Постави котлето с водата върху решетката на мангала, после вдигна глава и очите му се приковаха в Хеборик. — Дете, привлякло окото на Бидитал. Но това внимание е повече от сексуално. Фелисин е избраната наследничка на Ша’ик — всички можем да го разберем това, нали? Бидитал вярва, че тя трябва да бъде изваяна по същия начин като майка й — когато майка й беше Ша’ик Старата. Детето трябва да последва пътя на майка си, в това вярва Бидитал. Както майката беше прекършена отвътре, така и детето трябва да се прекърши отвътре.

Хладен ужас изпълни Хеборик и той погледна навъсено към Тоблакай.

— Трябва да се каже на Ша’ик за това!

— Каза й се — отвърна Леоман. — Но тя се нуждае от Бидитал, ако не за друго, то поне за баланс срещу интригите на Фебрил и Л’орик. Тримата взаимно се мразят и презират естествено. Каза й се, Призрачни ръце, а тя на свой ред възлага на нас тримата да бъдем… бдителни.

— Как в името на Гуглата се очаква от мен да съм бдителен? — сопна се Хеборик. — Проклятие, та аз съм почти сляп! Тоблакай! Кажи на Ша’ик да го хване онзи сбръчкан кучи син и жив да го одере, и да не мисли за Фебрил и Л’орик!

Огромният дивак се озъби към Леоман.

— Чувам съскане на гущер изпод камък, Леоман от Вършачите. Такава дързост свършва бързо под петата на ботуша.

— Ехх — въздъхна Леоман и се обърна към Хеборик. — Уви, не Бидитал е проблемът. Всъщност той може да се окаже спасителят на Ша’ик. Фебрил подготвя измяна, приятелю. Кои са съзаклятниците му? Неизвестно. Не и Л’орик, това е сигурно — Л’орик е много хитър. Но Фебрил се нуждае от съюзници между силните. Дали Корболо Дом е в съюз с тоя кучи син ли? Не знам. Камъст Релой? Неговите двама помощник-магове Хенарас и Файил? Дори да бяха всички, на Фебрил все пак щеше да му е нужен и Бидитал — или за да стои настрана и да не предприема нищо, или да се присъедини.

— Да. Бидитал е верен — изръмжа Тоблакай.

— По свой начин — съгласи се Леоман. — И знае, че Фебрил подготвя измяна, само чака поканата. След което ще каже на Ша’ик.

— И тогава всички заговорници ще умрат — каза Тоблакай.

Хеборик поклати глава.

— А ако тези конспиратори включват цялото командване?

Леоман сви рамене и започна да налива чая.

— Ша’ик си има Вихъра, приятелю. Да предвожда армиите? Има си Маток. И мен. А и Л’орик ще остане, това е сигурно. Седемте да ни вземат дано, и Корболо Дом е възможност.

Хеборик дълго мълча. Не помръдна, когато Леоман го прикани с жест да си вземе чашата. Най-сетне отрони:

— И ето, че лъжата се разкри. Тоблакай нищо не е казвал на Ша’ик. Нито той, нито Маток, нито ти, Леоман. Това е начинът ти да се върнеш във властта. Съкрушаваш „заговор“ и с това премахваш всичките си съперници. А сега ме каниш да съучастнича в лъжата.

— Не всичко е лъжа — отвърна Леоман. — Ша’ик е уведомена, че Бидитал отново е почнал да се гаври с деца…

— Но не и с Фелисин.

— Избраната не трябва да позволи личните й отношения да изложат на риск цялото въстание. Трябва да действа бързо…

— И смяташ, че ме е грижа за това въстание ли, Леоман?

Воинът се усмихна и отново се отпусна на възглавниците.

— Теб за нищо не те е грижа, Хеборик. Дори за себе си. Но не, това не е вярно, нали? Имаме все пак Фелисин. Имаме детето.

Хеборик с мъка се надигна.

— Нямам повече работа тук.

— Върви си по живо, по здраво, приятелю. Знай, че компанията ти винаги е добре дошла тук.

Бившият жрец закрета бавно към стълбата, но щом стигна до нея, спря.

— А се бях оставил да ме подведат, че змиите тук вече са се махнали.

Леоман се изсмя зад гърба му.

— Хладният въздух само ги прави… сънливи. Внимавай по стълбата, Призрачни ръце.

След като старецът си отиде, Тоблакай прибра меча в ножницата и стана.

— Ще отиде право при Ша’ик.

— Нима? — отвърна Леоман и сви рамене. — Не, не мисля. Не при Ша’ик…

 

 

От всички храмове на местните култове в Седемте града само посветените на един определен бог имаха архитектурен стил, в който можеше да се долови ехото на древните руини в Храмовия кръг. Прочие, според Хеборик в избора на обиталище от страна на Бидитал нямаше нищо случайно. Ако основите на храма, който Върховният маг обитаваше сега, бяха задържали стените и тавана, сградата щеше да прилича на нисък, странно издължен купол, укрепен с арки, подобни на ребрата на някое огромно морско чудовище или на скелет на дълъг боен кораб. Зеблото, покриващо порутените останки, беше затегнато за малкото оцелели прави крила. Тези крила, както и планът на пода, предлагаха достатъчно доказателство за това как е изглеждал храмът първоначално. А в седемте Свещени града, както и сред по-гъсто населените по-примитивни селища, можеше да се срещне точно определен, все още съществуващ храм, който много наподобяваше по стил тази развалина.

И Хеборик подозираше, че в тези истини се крие загадка. Бидитал не винаги бе имал титлата Върховен маг. На добрийски език той беше известен като Рашан’аис. Архижрецът на култа към Рашан, съществувал в Седемте града много преди Тронът на Сянката да бъде зает отново. В изкривените човешки умове като че ли нямаше нищо нередно в това да се почита празен трон. „Не по-странно, отколкото да коленичиш пред Глигана на лятото, пред бог на войната.“

Култът на Рашан не беше приел добре възнесението на Амманас — Сенкотрон — и на Въжето до върховната власт в Лабиринта на Сянка. Макар знанията на Хеборик по този въпрос да бяха, меко казано, оскъдни, като че ли самият култ се беше разкъсал. Кръв се беше проляла между стените на храма и след безчестното убийство само тези, които бяха признали господството на новите богове, оставаха между посветените. Низвергнатите се бяха разбягали, за да ближат горчивите рани.

Хора като Бидитал.

Съкрушени, но все още недовършени, подозираше Хеборик. „Защото тъкмо храмовете на Мийнас в Седемте града най-много подражават на архитектурния стил на тази руина… като пряк наследник на най-ранните култове на тази земя…“

Низвергнатият Рашан’аис беше намерил убежище във Вихъра. Поредно доказателство за убеждението на Хеборик, че Вихърът е само къс от раздран лабиринт и този раздран лабиринт е Сянка. „А ако наистина е така, то що за тайна цел придържа Бидитал към Ша’ик? Дали той наистина е верен на Дрижна, на този свещен пожар в името на свободата?“ Отговорите на тези въпроси тепърва щяха да дойдат, стига изобщо да дойдеха. Неизвестният играч, невидимото течение под този бунт — всъщност под самата Малазанска империя — бе новият владетел на Сянка и неговият гибелен спътник. „Амманас Сенкотрон, някогашният Келанвед — император на Малаз и завоевател на Седемте града. Котильон, някогашният Танцьор — властник на Ястребовия нокът и най-опасният убиец в империята, по-опасен дори от Въслата. Богове на бездната, долавям нечие дихание тук… и вече се чудя чия е тази война?“

Разсеян от тези тревожни мисли, Хеборик не чу, че някой го вика, и се сепна от нечия ръка, отпуснала се на рамото му.

— Моите извинения, ако те уплаших, Призрачни ръце.

— А, Л’орик — каза Хеборик познал застаналата до него висока, загърната в бял халат фигура. — Тези витаения не са обичайни, нали?

Малко крива усмивка.

— Съжалявам, че на присъствието ми се гледа като на витаене… освен ако не употреби тази дума неволно, разбира се.

— Невнимателно, искаш да кажеш. Бях в компанията на Леоман и неволно вдишах от пушеците на дъранг. Исках само да кажа, че рядко те виждам насам.

— Което обяснява обърканото ти изражение.

„От това че се срещам с теб, от дъранга, или от Леоман?“ Високият маг — един от тримата на Ша’ик — бе строг и мълчалив човек. Хеборик нямаше представа кой лабиринт прилага в магиите си. Навярно го знаеше само Ша’ик.

Върховният маг продължи:

— Посоката, която си избрал, намеква за посещение на определен обитател тук в Кръга. Освен това долавям буря от чувства около теб, което би могло да доведе човек до предположението, че предстоящата среща ще се окаже вълнуваща.

— Искаш да кажеш, че двамата с Бидитал може да поспорим — изръмжа Хеборик. — Е, да, адски възможно е.

— Самият аз току-що напуснах компанията му — каза Л’орик. — Твърде развълнуван е от нещо и доста изнервен.

— Може би заради нещо, което ти си му казал — опита Хеборик.

— Напълно възможно — съгласи се магът. — И ако е така, моите извинения.

— В името на бивните на Финир, Л’орик, какво търсиш ти тук, в тази армия на усойници?

Отново болезнената усмивка и свиване на рамене.

— Сред племената на Маток има жени и мъже, които танцуват с усойници с издути шии — намират се понякога по земята, когато тревата е израсла високо. Танцът е сложен и явно опасен, но има определен чар. В подобни занимания има нещо привлекателно.

— Приятно ти е да поемаш риск дори с цената на живота си значи.

— Може ли и аз на свой ред да те запитам какво търсиш тук, Хеборик? Да не би да се стремиш да се върнеш към професията си на историк, за да разкажеш историята за Ша’ик и Вихъра? Или наистина не можеш да изневериш на верността си към каузата на свободата? Със сигурност не би могъл да твърдиш, че си и едното, и другото, нали?

— В най-добрия случай бях посредствен историк, Л’орик — измърмори Хеборик. Не му се искаше да обяснява причините за оставането си тук, пък и те едва ли бяха от значение — Ша’ик бездруго едва ли щеше да му позволи да си замине.

— Губиш търпение. Добре, ще те оставя да си вършиш работата. — Л’орик леко се поклони и отстъпи.

Хеборик постоя още малко замислен, преди да продължи по пътя си. Бидитал бил развълнуван, виж ти. Заради спор с Л’орик или заради нещо забулено? Обиталището на Върховния маг вече беше пред него, с платнените стени и издигнатия косо покрив, прашно ръждивочервено петно, клекнало върху дебелите каменни темели. Пред входа се беше свил почернял от слънцето мръсен мъж и ломотеше нещо. Лицето му беше скрито под дългите мръсни сплъстени кичури коса. Нямаше длани и стъпала, кожата по чуканите отдавна беше зараснала, но въпреки това от белезите извираше мръсножълта гной. Мъжът чертаеше кръгове в пръстта с чуканчетата на китките си, обграждаше се със свързани брънки на верига, въртеше се и дращеше пръстта — всеки кръг заличаваше начертаното отпреди.

„Този е на Тоблакай. Майсторската му творба — Сулгар? Силгар.“ Натиецът беше един от многото сакати и поразени от болести обитатели на Храмовия кръг. Хеборик се зачуди какво ли го е привлякло до шатрата на Бидитал.

Стигна до входа. Според племенния обичай платнището беше завързано навътре — обичайният жест за покана да влезеш, находчиво и остроумно послание. Щом Хеборик наведе глава, за да мине през прага, Силгар се размърда и вдигна очи.

— Мой брат! Виждал съм те преди, да! Сакат… като братя рождени сме! — Езикът му беше смесица от натийски, малазански и ерлийски. Усмихна се и оголи два реда гнили зъби. — По плът и по дух, нали? Ние с теб сме единствените честни смъртни тук!

— Щом казваш — измърмори Хеборик и прекрачи прага на дома на Бидитал. Задавеният кикот на Силгар го последва.

Никакво усилие не бе положено огромната зала да се изчисти. По пода се търкаляха парчета тухли, изронен хоросан и глинени чирепи. Тук-там из глъхнещото като пещера пространство се виждаха мебели. Имаше голямо ниско легло, застлано с тънки завивки. Срещу леглото бяха наредени четири сгъваеми трикраки столчета, каквито използваха пътуващите търговци, все едно че Бидитал имаше навика да се обръща към публика от свои послушници или ученици. Близката масичка беше отрупана с десетина малки светилника.

Самият Върховен маг стоеше с гръб към Хеборик и по-голямата част от дългото помещение. Малко зад лявото му рамо гореше факла, закрепена за забито в камъните копие, и очертаваше сянката му върху платнената стена.

Ледени тръпки пробягаха по тялото на Хеборик, защото му се стори, че Върховният маг говори — с език и жестове — със собствената си сянка. „Само на думи е низвергнат май. Още е жаден да си играе с Мийнас. В името на Вихъра или заради себе си?“

— Върховен маг… — подвикна бившият жрец от прага.

Старият съсухрен мъж бавно се обърна.

— Ела при мен — изхриптя гласът му. — Искам да експериментирам с теб.

— Поканата ти не е особено окуражаваща, Бидитал. — При все това Хеборик се приближи.

Бидитал махна нетърпеливо с ръка.

— По-насам! Искам да видя дали призрачните ти ръце хвърлят сенки.

Хеборик спря, отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Не се съмнявам, че го искаш. Но аз не искам.

— Ела!

— Не.

Тъмното сбръчкано лице се разкриви, черните очи лъснаха.

— Гориш от желание да скриеш тайните си.

— А ти не гориш ли?

— Аз служа на Вихъра. Нищо друго не е важно…

— Освен страстите ти.

Върховният маг килна глава, после махна небрежно с ръка — почти женствен жест.

— Плътските нужди. Дори докато бях Рашан’аис, не виждахме пречка да се отвръщаме от насладите на плътта. Да, в сплита на сенките има огромна власт.

— Затова си насилил Ша’ик, когато е била все още дете. И си опустошил всякаква възможност да изпита насладите, които прегръщаш сега. Не виждам много логика в това, Бидитал… освен болен разум.

— Целите, които преследвам, са недостижими за твоя ум, Призрачни ръце — отвърна с усмивка Върховният маг. — С такива тромави усилия не можеш да ме уязвиш.

— Дадоха ми да разбера, че си развълнуван, дори смутен.

— А, Л’орик. Поредният глупак. Сбъркал е възбудата с притеснението. Но няма да говоря за това. Не и с теб.

— Позволи ми и аз да бъда кратък и ясен, Бидитал. — Хеборик пристъпи напред. — Дори само да си позволиш да погледнеш към Фелисин, тези мои ръце ще ти откъснат главата.

— Фелисин ли? Най-скъпото чедо на Ша’ик? Наистина ли вярваш, че е девствена? Преди Ша’ик да се върне, детето беше безпризорно, сираче в лагера. Никой пет пари не даваше за нея…

— Все едно — изръмжа Хеборик.

Върховният маг му обърна гръб.

— Както кажеш, Призрачни ръце. Гуглата знае, други има колкото щеш…

— И вече са под закрилата на Ша’ик. Нима си мислиш, че ще позволи такова безчестие?

— Ще трябва да попиташ нея — отвърна Бидитал. — А сега ме остави. Не си ми повече гост.

Хеборик се поколеба: едва удържаше порива да го убие на място. „Дали ще е оправдано? Нима не призна току-що престъпленията си?“ Но малазанското правосъдие нямаше място тук, нали? Единственият съществуващ тук закон бе думата на Ша’ик. „А и няма да съм сам в това. Дори Тоблакай се е заклел да брани Фелисин. Но другите деца? Защо Ша’ик търпи това? Освен ако Леоман наистина не е прав. Тя се нуждае от Бидитал. Трябва й, за да осуети заговорите на Фебрил… и все пак какво ме интересува всичко това? Това… същество не заслужава да живее.“

— Мислим за убийство, нали? — Бидитал отново му беше обърнал гръб и сянката му танцуваше сама по зеблото на стената. — Едва ли ще си първият, нито последният, както подозирам. Трябва да те предупредя обаче. Този храм е новоосветен. Само една стъпка направи към мен, Призрачни ръце, и ще видиш силата, вложена в него.

— И ти вярваш, че Ша’ик ще ти позволи да коленичиш пред Сенкотрон?

Мъжът се обърна вихрено, с посиняло от гняв лице.

— Сенкотрон? Този… чуждоземец? Корените на Мийнас са вкопани в по-древен лабиринт! Над който някога властваше… — Затвори рязко уста, после се усмихна и оголи два реда почернели зъби. — Не е за теб. О, не е за теб, бивши жрецо. Висши цели се крият в лабиринта — съществуванието се търпи само заради това. Предизвикай ме, Призрачни ръце, и ще познаеш свещения ми гняв.

Хеборик се усмихна мрачно.

— Познавам те отдавна, Бидитал. И все пак съм тук. Висши цели? Моята може би е да преградя пътя ти. Бих те посъветвал да помислиш над това.

 

 

Излезе навън, спря за миг и примига на ослепителната слънчева светлина. Силгар не се виждаше никъде, ала беше оставил сложна рисунка: вериги, обкръжаващи човешка фигура с отрязани длани… но със стъпала. Бившият жрец се намръщи, изрита рисунката и тръгна.

Силгар не беше художник. Просто очите на Хеборик бяха зле. Сигурно бяха видели това, което диктуваха собствените му страхове. Първия път веригите бяха около самия Силгар, в края на краищата. Все едно, не беше чак толкова важно, че да се връща да огледа рисунката пак. А и стъпките му бездруго я бяха развалили.

Всичко това не обясняваше мраза, впил се в душата му, докато крачеше под жаркото слънце.

Усойниците се гърчеха в гнездото си и той бе попаднал сред тях.

 

 

От старите белези китките и глезените му приличаха на недоотсечени дънери. Белезите обкръжаваха крайниците му, за да му напомнят за онези времена, за прангите, които го бяха стягали, за всяка брънка на веригата, която го беше държала прикован. В сънищата му болката ревеше като нещо оживяло наново, точеше се хипнотизиращо сред гмежта объркани, безумни сцени.

Старият безрък малазанец с потръпващата и светеща, почти плътна татуировка на лицето въпреки слепотата си беше видял съвсем ясно. Беше съзрял тътрещите се призраци, стенещия керван от смърти, които вече го терзаеха ден и нощ, толкова силно, че удавяха гласа на Уругал, така близо, че затулваха лика на неговия каменен бог зад була и була от тленни лица — всички до едно изкривени от агонията и страха, очертали мига на издъхването. Ала старецът не беше разбрал. Не изцяло. Децата сред тези жертви — деца в смисъла на родени наскоро, както употребяваха думата чедата на равнината — не бяха паднали под кръвния меч на Карса Орлонг. Всички бяха потомци, които никога нямаше да се появят на този свят, кръвни линии, пресечени в пълната с трофеи утроба на историята на Теблор.

Тоблакай. Име на древна слава, раса на воини, стояли нявга редом до смъртните Имасс, редом до ледено надменните Джагът и демоничните Форкрул Ассаил. Име, с което знаеха сега Карса Орлонг, сякаш той единствен бе наследникът на древните господари в един нов и суров свят. Преди години тази мисъл щеше да изпълни гръдта му със свирепа, кръвожадна гордост. Ала сега го раздираше като пустинна кашлица, изтощаваше го до костите. Разбираше нещо, което никой друг не можеше да разбере — че новото му име е титла, че е лъскава, заслепяваща ирония.

Теблор отдавна бяха деградирали, отдавна вече не бяха Теломен Тоблакай, само техни жалки въплътени отражения. Коленичили като глупци пред седемте лика с непреклонни черти, всечени в една скала. Обитатели на долина, където всеки хоризонт бе почти на една ръка разстояние. Жертви на жестоко невежество — за което никой друг не можеше да бъде обвинен, — оплетени в заблуди, за които Карса Орлонг тепърва щеше да потърси сметка.

Той и народът му бяха сгрешили. И воинът, който крачеше сега сред прашните бели дънери на отдавна мъртвата градина, един ден щеше да даде отговор на това.

Но врагът имаше толкова много лица…

Дори сам, както беше сега, Тоблакай жадуваше за самота. Но му беше отречена. Дрънченето на веригите беше несекващо, отекващите викове на убитите — безкрайни. Дори загадъчната, осезаема сила на Рараку не предлагаше утеха — самата Рараку, не Вихърът, защото Тоблакай съзнаваше, че Вихърът е като дете спрямо древното присъствие на Святата пустиня. Рараку беше познала много такива бури, ала ги бе надживяла като всички други неща, с хлабавата си кожа от пясък и със солидната истина на камъка. Рараку беше тайна сама по себе си, скритата здрава основа, задържаща го тук. И Карса вярваше, че тъкмо в Рараку ще открие своята истина.

Преди месеци бе коленичил пред Ша’ик — младата жена с малазанския говор, която изникна пред очите му почти понесла татуирания си безрък любимец. Коленичил бе не от раболепие, нито от възродена вяра, а от облекчение. Облекчение от това, че чакането е приключило, че ще може най-сетне да извлече Леоман от това място на провал и на смърт. Старата Ша’ик бе мъртва, макар да се бе намирала под тяхна закрила. Поражение, което глождеше Карса. Ала не можеше да се самозаблуди и да повярва, че новата Избрана е нещо повече от една окаяна жертва, която Богинята на Вихъра просто бе изтръгнала от пустошта, смъртен инструмент, който щеше да се използва с безмилостна жестокост. Това, че се беше оказала драговолна участница в неизбежното си унищожение, изглеждаше също толкова жалко в очите на Карса. Жената с белезите от рани явно си беше имала свои причини и изглежда, жадуваше за властта.

Води ни, главатарю.

Тези думи се смееха горчиво из мислите му, докато крачеше през изсъхналата гора — градът бе почти на цяла левга на изток — към мястото, където бе открил останки на друго поселение. Бойните главатари се нуждаеха от сили, сбрани около тях, сбрани за бой в отчаяна защита на самозаблудата, в главоломна решимост. Избраната приличаше повече на Тоблакай, отколкото можеше да си представи. Или по-скоро на онзи по-млад Тоблакай, на теблора, командвал убийци, армия от двама, с която да сее гибел.

Старата Ша’ик бе нещо съвсем друго. Дълго беше живяла с терзанията си, виденията на Апокалипсиса бяха дърпали и изпъвали костите й като струни. И беше съзряла истини в душата на Карса, предупредила го беше за предстоящите ужаси — не с точни думи, защото всички пророци като че ли бяха прокълнати да говорят двусмислено — но достатъчно, за да пробуди у него известна… бдителност.

И напоследък той като че ли не правеше нищо друго, освен да бди, да — наблюдава. Да гледа как безумието, което бе душата на Богинята на Вихъра, се просмуква като отрова в кръвта, за да порази всички водачи на въстанието. Въстание… о, в това название се съдържаше достатъчно голяма истина. Ала врагът не беше Малазанската империя. „Срещу самия разум въстават те. Срещу реда. Срещу почтеното поведение. Срещу правилата на общността, както ги нарича Леоман, докато съзнанието му тъне в мътния дим на дъранга. Да, щях да разбера добре бягството му, стига да можех да повярвам в онова, с което иска да дари всички ни — пластовете дим в ямата му, сънеността в очите му, размазаните думи… ах, Леоман, но аз така и не съм те виждал наистина да се отдадеш на опиянението. Виждам само последствията му. Разпилените доказателства и потъването в съня, който сякаш иде точно навреме, когато решиш да сложиш край на някой разговор, да приключиш с някой спор…“

Карса подозираше, че също като него Леоман просто печели време.

Рараку изчакваше с тях. Може би заради тях. Святата пустиня притежаваше дар, ала малцина го осъзнаваха и още по-малко — приемаха. Дар, който щеше да се появи незрим, незабелязан в началото, дар твърде стар, за да се изрази с думи, твърде безформен, за да го стисне човек в ръцете си, както би стиснал меч.

Тоблакай, нявгашният воин от загърнатите с лесове планини, бе започнал да обича тази пустиня. Безкрайните тонове зной, изваяни върху камък и пясък, трънливите растения и безбройните твари, които пълзяха, влачеха се или летяха из нощния въздух на безмълвни криле. Обичаше жадната жестокост на тези същества, безкрайния им танц като жертва или хищник във вечен цикъл, изрисуван по пясъка и под камъните. И пустинята на свой ред беше преобразила Карса, тъмна беше станала кожата му, изопнати и стегнати бяха станали мускулите му, изтънели на цепки бяха станали очите му.

Леоман му беше разказал много за това място. Казал му беше тайни, каквито само истински тукашен обитател можеше да знае. За кръга рухнали градове, някогашни пристанища до един, за бреговете на нявгашните заливи с естествени вълноломи, точещи се левги и левги напред. За раковините, станали твърди като камък, които пееха тихо и скръбно на вятъра — Леоман му беше подарил кожен елек, на който бяха прикрепени такива раковини, броня, която стенеше в неспирните вечно сухи ветрове. В пустинята имаше скрити извори, каменни грамади и пещери, в които бил почитан древен морски бог. Далечни падини, които веднъж на няколко години вятърът оголваше от пясъка, за да се покажат дълги кораби от вкаменено дърво, богато резбовано — отдавна мъртва флота, разкрила се под звездната светлина само за да бъде наново заровена на другия ден. По други места, често пъти зад крайбрежните скали, забравените от времето мореплаватели бяха оставили гробищата си, бяха погребали ближните си в коруби от кедър — всичко станало на камък, присвоено от неумолимата власт на Рараку.

Пластове след безкрайни пластове, ветровете разбулваха тайните й. Стръмни скали, издигащи се като рампи, по които можеха да се видят вкаменените скелети на огромни същества. Пъновете на изсечени гори, намекващи за дървета по-големи от всичко, което Карса бе виждал в отечеството си. Каменните стълбове на някогашни кейове и пристани, каменни котви и разтворените кухини на мини, кремъчни кариери и изпънати като стрела широки пътища, дървета, растящи напълно под земята, маса от коренища, изпънала се левги наред, от чието твърдо като желязо дърво беше направен и новият меч на Карса — кръвният му меч отдавна се беше разцепил.

Рараку бе познала Апокалипсиса от първа ръка, преди хилядолетия, и Тоблакай се чудеше дали пустинята наистина очаква с радост завръщането му. Богинята на Ша’ик дебнеше в пустинята, безумната й ярост бе в писъка на несекващия вятър из пределите й, ала Карса се чудеше за изявата на Вихъра — чия всъщност беше тя? Какво беше? Хладна, несвързана ярост или жесток, необуздан аргумент?

Война ли бе обявила богинята на тази пясъчна пустош?

Докато далече на юг, в тази измамна земя, малазанската армия се стягаше за поход.

Щом доближи до средата на древната гора — където сред малкото сечище бе издигнат олтар от плоски камъни, — видя тънка дългокоса фигура, приседнала на олтара като на най-обикновена скамейка в запустяла градина. В скута й лежеше книга. Тоблакай добре познаваше напуканите й кожени корици.

Заговори му, без да се обръща.

— Видях стъпките ти тук, Тоблакай.

— И аз твоите, Избрана.

— Дойдох тук, за да помисля — рече тя, щом Карса заобиколи олтара и застана пред нея.

„Аз също.“

— Можеш ли да се досетиш за какво се чудя? — попита тя.

— Не.

Почти заличените белези от мухи-кръвничета леко изпъкнаха, щом тя се усмихна.

— Дарът на богинята… — Усмивката й се изопна. — Предлага само разруха.

Той извърна очи и се загледа в близките дървета.

— Тази гора ще устои като Рараку. От камък е. А камъкът държи.

— До време — промълви тя, усмивката й се стопи. — Но си остава онова у мен, което ме тласка към… създаване.

— Роди си бебе.

Тя се изсмя рязко, като лай на псе.

— Ех ти, тромав глупако! Би трябвало по-често да приемам компанията ти.

„Защо я отбягваш тогава?“

Тя махна с ръка към книгата в скута си.

— Дрижна е бил автор, който, за да бъда благосклонна, е живял със зле подхранван талант. Боя се, че в този том няма нищо освен кости. Обсебен е бил от отнемането на живот, от унищожаването на порядъка. Ала вместо тях не предлага нищо. Никакво прераждане няма сред пепелищата на визията му и това ме натъжава. Тебе натъжава ли те, Тоблакай?

Той я изгледа продължително, после каза:

— Ела.

Тя сви рамене, остави книгата на олтара, стана и оправи грубата си протъркана телаба.

Карса тръгна през редиците бели като кости дървета. Тя го последва мълчаливо.

Трийсет крачки, след това — друга полянка, обкръжена този път от плътен кръг дебели вкаменени стволове. В средата се виждаше нисък скрин с каменоделски сечива, полузатулен в рехавите сенки на клоните, останали непокътнати до най-тънкото клонче. Тоблакай отстъпи встрани и се вгледа в лицето й, щом зяпна работата му.

Дънерите на две от дърветата, обкръжаващи поляната, бяха преобразени от длетото и чука. Два воина ги гледаха с незрящите си очи, единият малко по-нисък от Тоблакай, но много по-набит, другият — по-висок и по-тънък.

Видя как дъхът й се учести и на бузите й изби лека руменина.

— Талант имаш… груб, но изразен — промълви тя, без да откъсва очи от статуите. — Да не би да се каниш да обкръжиш цялата поляна с такива могъщи воини?

— Не. Другите ще са… различни.

Нещо изшумоля и тя извърна глава и пристъпи по-близо до Карса.

— Змия.

Той кимна.

— Ще дойдат още. Отвсякъде. Поляната ще се напълни със змии, ако решим да се задържим тук.

— Кобри.

— И други. Но няма да хапят, нито да храчат отрова. Изобщо не го правят. Само идват и… гледат.

Тя го стрелна с питащ поглед, после потръпна.

— Що за сила се изявява тук? Дали е на Вихъра…

— Не. Нямам и име за нея. Навярно е самата Свята пустиня.

Ша’ик бавно поклати глава.

— Мисля, че грешиш. Убедена съм, че силата е твоя.

Той сви рамене.

— Ще видим. Когато довърша всичките.

— Колко са?

— Освен Байрот и Делъм Торд? Седем.

Тя се намръщи.

— По един за всеки Свят закрилник ли?

„Не.“

— Може би. Не съм решил. Двамата, които виждаш, бяха мои приятели. Мъртви са. — Замълча, после добави: — Имах само двама приятели.

Лицето й леко потръпна.

— А Леоман? А Маток? А… аз?

— Не се каня да извайвам образа ти тук.

— Нямах предвид това.

„Знам.“ Той посочи двамата воини.

— Създаване, Избрана.

— Когато бях млада, пишех поезия, по пътя, който майка ми вече бе извървяла. Знаеше ли това?

Той се усмихна на думата „млада“, но отвърна много сериозно:

— Не знаех.

— Този мой… навик възкръсна.

— Дано да ти служи добре.

Тя, изглежда, долови хлъзгавата като прясна кръв острота под думите му, защото лицето й се изопна.

— Но това никога не е целта му, нали? Да служи. Или да донесе удовлетворение… самоудовлетворение искам да кажа, защото другото идва само като ответна вълна в кладенец…

— И обърква шаблона.

— Щом казваш. Твърде лесно е човек да вижда в тебе смръщения варварин, Тоблакай. Не, подтикът да се твори е нещо друго, нали? Имаш ли отговор?

Той сви рамене.

— Ако такъв подтик съществува, ще се намери само в търсенето… а търсенето е сърцевината на съзиданието, Избрана.

Тя отново се взря в статуите.

— А ти какво търсиш? С тези… стари приятели?

— Не зная. Засега.

— Навярно те ще ти го кажат някой ден.

Змиите вече ги обкръжаваха със стотици, хлъзгаха се незабележимо над стъпалата и около глезените им, вдигаха глави и плющяха с езици към изваяните дънери.

— Благодаря ти, Тоблакай — промълви тя. — Смирена съм… и съживена.

— В твоя град има вълнение, Избрана.

Тя кимна.

— Знам.

— Ти ли си спокойствието в лоното му?

Горчива усмивка изкриви устните й и тя извърна глава.

— Тези влечуги ще ни позволят ли да си идем?

— Разбира се. Но не вдигай крака. Влачи ги. Бавно. Ще ти отворят път.

— Всичко това би трябвало да ме притесни — промълви тя и бавно се плъзна по пътеката.

„Но това е най-малката ти грижа, Избрана.“

— Ще те държа в течение за нещата, ако искаш.

— Благодаря. Искам.

Изчака я, докато напусне полянката. Клетви бяха загърнали душата на Тоблакай. И бавно я стягаха. Някой ден, и то скоро, нещо щеше да се прекърши. Не знаеше кое, но ако Леоман го беше научил изобщо на нещо, то беше на търпение.

Щом тя си отиде, воинът се обърна и се приближи до сандъка със сечива.

С прах по ръцете — призрачна патина, леко обагрена в розово от яростната червена буря, обкръжила света.

 

 

Дневният зной бе само илюзия в Рараку. С падането на мрака мъртвите кости на пустинята бързо отхвърляха трескавото, тръпнещо слънчево дихание. Вятърът ставаше мразовит, а пясъците кипваха от пълзящ и бръмчащ живот, все едно твари изпълзяваха от гниещ труп. Ризани прехвърчаха в дивия си лов през рояци комари и бълхи над лагера, проснал се сред руините. В далечината виеха пустинни вълци, подгонени сякаш от духове.

Хеборик живееше в скромна шатра, вдигната около каменен кръг, основа на някогашна житница. Обиталището му бе разположено доста далече от центъра на поселението, обкръжено от юртите на едно от пустинните племена на Маток. Подът беше застлан със стари черги. Встрани имаше масичка от струпани тухли с мангал върху нея, достатъчно голям за готвене, но не и за отопление. Наблизо имаше ведро с кладенчова вода, подправена с кехлибарено вино. Няколкото светилника изпълваха вътрешността с жълтеникава светлина.

Хеборик седеше сам и вдишваше гъстия сладникав аромат на хен’бара. Звуците на подготвящото се за вечерта племе отвън предлагаха утешителен фон, достатъчно близък и достатъчно шумен, за да обърква мислите му. Едва по-късно, когато сънят победеше всички наоколо, щеше да дойде пристъпът, зашеметяващите видения за лице от нефрит, толкова грамадно, че предизвикваше разсъдъка. Мощ, едновременно земна и чужда, сякаш породена от нивга непроменима естествена сила. Ала все пак бе променена, преобразена, прокълната с усет и чувство. Гигант, заровен в отатарал, неподвижен във вечния си затвор.

Гигант, който вече можеше да докосне външния свят с двете призрачни човешки ръце — ръце взети, а сетне захвърлени от бог.

„Но дали Финир изостави мен, или аз изоставих Финир? Кой от нас, чудя се, е по-… оголен?“

Този стан, тази война — тази пустиня — всичко това бе успяло да облекчи срама от криенето му. Но един ден, Хеборик знаеше, щеше да се наложи да се върне в онази ужасна пустош от миналото си, на острова, където чакаше каменният гигант. Да се върне. „Но за какво?“

Винаги беше вярвал, че Финир е взел отсечените му ръце на съхранение, да изчакат суровата присъда, която бе право на Оня с Бивните. Орис, която Хеборик беше приел примирено. Но сякаш нямаха край предателствата, които един бивш жрец можеше да извърши срещу своя бог. Финир беше измъкнат от царството си, оставен сам и заклещен в този свят. Отсечените ръце на Хеборик си бяха намерили нов владетел, владетел с такава огромна мощ, че можеше да воюва със самия отатарал. Но беше нещо чуждо. Хеборик вече бе убеден, че гигантът от нефрит е натрапник, изпратен тук от друго селение с някаква скрита цел.

Ала не бе изпълнил тази цел — някой го бе оковал.

Отпи от чая. Молеше се въздействието му да се окаже достатъчно силно, за да умъртви идещия сън. Защото или чаят губеше силата си, или по-скоро той самият вече привикваше на въздействието му.

Каменното лице го зовеше.

Опитваше се да проговори.

Някой драсна на платнището на входа, после го дръпна встрани.

Влезе Фелисин.

— А, още си буден. Добре, така ще е по-лесно. Майка ми те вика.

— Сега?

— Да. Станали са разни неща във външния свят. Последствията им трябва да се обсъдят. Майка търси мъдростта ти.

Хеборик хвърли скръбен поглед на глинената чаша с димящия чай в призрачните си ръце. Щом изстинеше, нямаше да е нищо повече от ароматна вода.

— Не ме интересуват събитията от външния свят. Ако очаква мъдри слова от мен, ще се разочарова.

— Същото й казах — отвърна Фелисин Младата с насмешлив блясък в очите. — Ша’ик настоява.

Помогна му да облече наметалото си и го изведе навън, с ръка, лека като комарче на гърба му.

Нощта бе хапливо студена, с вкус на улягаща прах. Тръгнаха мълчаливо по една от криволичещите улички между юртите.

Подминаха високия подиум, от който Ша’ик Преродената се беше обърнала първия път към струпаното множество, после минаха през порутените пилони на нявгашната порта и към огромния многоцветен павилион, двореца на Избраната. Стража нямаше, защото присъствието на богинята бе осезаемо, като напор в ледения въздух.

В първата стая, в която влязоха, нямаше много топлина, но след всяка завеса, която открехваха, температурата се покачваше. Дворецът представляваше лабиринт от такива изолирани стаи, повечето съвсем празни — и почти с нищо не можеха да се различат една от друга. Ако убиец проникнеше тук, избягнал по някакъв начин погледа на богинята, щеше бързо да се изгуби. Подстъпът до обиталището на Ша’ик следваше своя криволичещ, мъчителен път. Покоите й не бяха централни, в сърцевината на двореца, както можеше да очаква човек.

С лошото си зрение и от безкрайните завои Хеборик скоро се обърка — така и не успяваше да разбере къде точно са покоите й. Това му напомни за мините, за тежкия път до западния бряг на острова — беше ги водил Баудин, Баудин, чийто усет за посока се беше оказал безпогрешен, чак свръхестествен. Без него Хеборик и Фелисин щяха да загинат.

„Ястребов нокът, ни повече, ни по-малко. Ах, Тавори, ти не сгреши, като му се довери. Фелисин бе тази, която отказа да му съдейства. Трябваше да предвидиш това. Ех, много неща е трябвало да предвидиш ти…“

„Но не и това.“

Влязоха в широко и ниско четвъртито пространство, което Избраната — „Старата Фелисин, детето на дома Паран“ — бе нарекла своя Тронна зала. И наистина имаше подиум, някогашно огнище, на който бе поставен стол с висок гръб от избеляло дърво и възглавнички. На съвети като този Ша’ик неизменно се разполагаше в този импровизиран трон; никога не го напускаше в присъствието на съветниците си, дори за да погледне пожълтелите карти, които командирите трябваше да разпъват върху застлания с кожа под. Ако не се броеше Фелисин Младата, Избраната бе най-малката тук.

Хеборик се зачуди дали Старата Ша’ик е страдала от такова чувство за несигурност. Съмняваше се.

Стаята беше пълна. От пълководците и избраните на Ша’ик отсъстваха само Леоман и Тоблакай. Други столове нямаше, но до три от четирите платнени стени бяха подредени възглавници и пълководците седяха на тях. Фелисин поведе Хеборик към отсрещния край, вляво от Ша’ик.

Някакво постоянно чародейство осветяваше залата и светлината по някакъв начин също така затопляше въздуха. Хеборик забеляза, че всички останали са на отредените им места. Макар да не бяха повече от смътни фигури в очите му, ги разпознаваше достатъчно добре. До стената срещу трона седеше полунапанецът Корболо Дом, с обръсната глава и нашарено от белези синкаво лице. Вдясно от него беше Върховният маг Камъст Релой, мършав почти като скелет, с къса сива коса и подрязана стоманена брада, стигаща до изпъкналите скули, над които проблясваха хлътнали очи. Вляво от Корболо седеше Хенарас, вещица от някакво пустинно племе, което по незнайни причини я беше прогонило. Магията я пазеше млада на вид, тежката премалялост в тъмните й очи бе рожба на разредения тралб, отрова, извличана от една змия, която тя пиеше, за да я пази неуязвима за убийства. До нея беше Файил — дебела свадлива жена, за която Хеборик не знаеше много.

Покрай стената срещу бившия жрец бяха Л’орик, Бидитал и Фебрил, последният — безформен в широката си копринена телаба; качулката й бе разтворена като шията на пустинна змия и малките му черни очички бляскаха от сянката. Под тях лъщяха два златни зъба — горните кучешки. Разправяха, че в тях имало емулор, отрова, извличана от някакъв кактус, която не носела смърт, а неизцеримо безумство.

Последният присъстващ пълководец беше вляво от Фелисин — Маток. Обичаният от пустинните племена висок чернокож воин притежаваше вродено благородство, но такова, че дразнеше всички около него освен може би Леоман, който беше безразличен към особата на бойния главатар. За тази неприязън всъщност не съществуваше причина, тъй като Маток винаги се държеше любезно, свойски дори, бързо се усмихваше — „Може би прекалено бързо, все едно че никого не взима на сериозно.“ С изключение на Избраната, разбира се.

Щом Хеборик се настани, Ша’ик каза:

— С нас ли си тази вечер, Призрачни ръце?

— Достатъчно.

В гласа й се таеше напрегната възбуда.

— Гледай да е достатъчно, старче. Имало е… смайващи събития. Далечни катастрофи са разтърсили Малазанската империя…

— Преди колко? — попита Хеборик.

Ша’ик се намръщи на странния въпрос, но Хеборик не уточни.

— По-малко от седмица. Лабиринтите са били разтърсени до един, като от земетръс. В армията на Дужек Едноръкия има симпатизанти на въстанието, съобщават ни подробности. — Махна с ръка към Л’орик. — Нямам желание да говоря цяла нощ. Съобщи подробностите, Л’орик, заради Корболо, Хеборик и който още не знае нищо за случилото се.

— С най-голямо удоволствие, Избрана. Онези от вас, които боравят с лабиринти, несъмнено са усетили трусовете, бруталното преображение на пантеона. Но какво по-точно се е случило? Първият отговор просто е узурпация. Финир, Глиганът на лятото, по неизвестни причини е бил низвергнат като върховен бог на войната. — Прояви достатъчна милост да не погледне към Хеборик. — На негово място е някогашният Първи герой Трийч. Тигърът на лятото…

„Низвергнат. Вината е моя и само моя.“

Очите на Ша’ик блестяха, приковани в Хеборик. Общите им тайни се бяха изопнали, пращяха, ала все пак оставаха невидими за другите.

Л’орик понечи да продължи, но Корболо Дом го прекъсна.

— И какво му е важното на това? Войната няма нужда от богове, само от смъртни противници. Два врага и какъвто там повод могат да си измислят, за да оправдаят взаимното си избиване. — Замълча, усмихна се на Л’орик и сви рамене. — Всичко това мен ме удовлетворява напълно.

Думите му бяха накарали Ша’ик да извърне погледа си от Хеборик. Тя вдигна вежда и се обърна към напанеца.

— И какви по-точно са твоите причини, Корболо Дом?

— Обичам да убивам хора. В това съм много добър.

— Хора изобщо ли означава това? — попита Хеборик. — Или може би имаш предвид враговете на Апокалипсиса?

— Както кажеш, Призрачни ръце.

Миг на общо смущение, след който Л’орик се окашля.

— Узурпацията, Корболо Дом, е едната подробност, която много от присъстващите магове вече знаят. Ще стане дума и за по-малко известните събития на далечен Дженабакъз. А сега да продължа. Пантеонът бе разтърсен още веднъж — от внезапното, неочаквано завземане на Трона на Звяра от Тогг и Фандърей, двойката Древни вълци, уж прокълнати вечно да не могат да се намерят — откакто били разделени от Падането на Сакатия бог. Пълните последствия от това пресъбуждане на Твърдината на Звяра ще се разберат тепърва. Аз лично обаче бих посъветвал присъстващите сред нас соултейкън и д’айвърс: пазете се от новите владетели на Трона на Звяра. Като нищо могат да дойдат и да настоят да коленичите пред тях. — Усмихна се. — Уви, жалко за всички онези глупци, които поеха по Пътя на ръката. Играта беше спечелена — далече, далече оттук…

— Бяхме жертви на измама — измърмори Файил. — От страна на слугите на Сенкотрон, за което някой ден ще има разплата.

Бидитал се усмихна на думите й, но не каза нищо.

Л’орик сви рамене.

— Колкото до това, Файил, още не съм свършил. Но позволи ми, моля те, да се прехвърля на по-земните — макар и още по-важни — събития. На Дженабакъз е изкован много обезпокоителен съюз, за да се справи с някаква загадъчна заплаха, наречена Панион Домин. Воинството на Едноръкия се е съюзило с Каладън Бруд и Аномандър Рейк. Снабдявани от изключително богатия град Даруджистан, съюзените армии са тръгнали на военен поход срещу Домина. Ние, наистина, бяхме облекчени от това събитие в краткосрочен план, макар да съзнавахме, че в дългосрочен план един подобен съюз е потенциално катастрофален за каузата на въстанието в Седемте града. Един мир на Дженабакъз, в края на краищата, ще освободи Дужек и армията му, при което ще се изправим пред възможния кошмар с Тавори, настъпваща от юг, и Дужек с неговите десет хиляди, с десант при Ерлитан, след което да тръгне от север.

— Неприятна мисъл — изръмжа Корболо Дом. — Тавори сама по себе си няма да ни създаде големи трудности. Но Върховният юмрук с неговите десет хиляди… това е друга работа. Вярно, повечето войници са от Седемте града, но не бих хвърлил ашици с надеждата, че ще сменят страната. Дужек ги държи и телесно, и духом…

— Освен няколко шпиони — подхвърли със странно спокоен тон Ша’ик.

— Никой от които нямаше да се свърже с нас — рече Л’орик. — Ако нещата се бяха развили… различно.

— Един момент — прекъсна го Фелисин Младата. — Нали Едноръкия и воинството му са обявени за изменници от императрицата.

— Което им е позволило да сключат съюза с Бруд и Рейк — обясни Л’орик. — Подходяща, временна маневра, момиче.

— Не искаме Дужек на бреговете си — заяви Корболо Дом. — Подпалвачи на мостове. Уискиджак, Бързия Бен, Калам, Черните моранти с проклетите им муниции…

— Позволи ми да успокоя пърхащото ти сърце, командире — обади се Л’орик. — Дужек няма да го видим. Не и скоро, във всеки случай. Панионската война се е оказала… опустошителна. Десетте хиляди са загубили близо седем хиляди. Черните моранти са също толкова смазани. О, спечелили са накрая, но на каква цена! Подпалвачите на мостове… край с тях. Уискиджак е убит.

Хеборик бавно изправи гръб. В залата изведнъж стана студено.

— А самият Дужек е сломен — продължи Л’орик. — Тази вест достатъчно приятна ли е? Има и още: напастта на така наречените Т’лан Имасс вече не съществува. Махнали са се до един. Ужасите им няма повече да се изсипват над невинните граждани на Седемте града. Прочие — заключи той, — какво е останало на императрицата? Адюнкта Тавори. Необичайна година за империята. Колтейн и Седма, Ейрънският легион, Уискиджак, Мостоваците, Воинството на Едноръкия — трудно ще ни е да надминем това.

— Но ще го направим. — Корболо Дом се изсмя и стисна юмруци. — Уискиджак! Мъртъв! Ах, Гуглата ни благослови тази нощ! Ще му принеса жертви на олтара! И Дужек — о, духът му наистина трябва да е съкрушен. Смазан!

— Стига злорадство — изръмжа пребледнял Хеборик.

Камъст Релой се наведе напред и изсъска:

— Л’орик! А Бързия Бен?

— Той е жив, уви. Калам не е придружил армията — никой не знае къде е. От Подпалвачите на мостове имало само шепа оцелели. Дужек ги разпуснал и наредил да ги впишат в списъка на жертвите…

— Кои са живи? — настоя Камъст.

Л’орик се намръщи.

— Шепа, както казах. Важно ли е?

— Да!

— Добре. — Л’орик погледна Ша’ик. — Избрана, разрешавате ли ми отново да се свържа с моя слуга в онази далечна армия? Ще отнеме не повече от няколко минути.

Тя сви рамене.

— Действай. — И след като Л’орик сведе глава, бавно се отпусна в стола. — Така. Врагът ни е претърпял непоправимо поражение. Императрицата и скъпата й империя се гърчат. Прочие, нам се пада да нанесем смъртоносния удар.

Хеборик подозираше, че само той долови празнотата в думите й.

„Сестрата Тавори вече е сама.“

„И предпочита да е точно така. Най успява точно когато е сама. Ах, момиче, би искала да се престориш, че тази вест те възбужда, но всъщност тя постигна обратното, нали? Страхът ти от Тавори само се задълбочи.“

„Накара те да замръзнеш.“

Л’орик заговори, без да вдига глава:

— Бленд. Тууз. Малът. Спиндъл. Сержант Анци. Лейтенант Пикър… капитан Паран.

Главата на Ша’ик рязко се вдигна и удари високия гръб на стола. Слабите очи на Хеборик не можеха да видят лицето й, но той знаеше, че на него е изписан потрес. Потрес, който прониза и неговата душа, макар да беше само потрес на осъзнаването — не от онова, което предвещаваше за тази млада жена, седнала в трона си.

Л’орик продължи като в унес:

— Бързия Бен е станал Върховен маг. Предполага се, че оцелелите Мостоваци са заминали през лабиринт за Даруджистан, макар агентът ми всъщност да не е сигурен в това. Уискиджак и падналите Подпалвачи на мостове са били прибрани в… Лунния къс, който е… богове на пъкъла! Изоставен! Синът на Тъмата е изоставил Лунния къс! — Потръпна, после бавно вдигна глава и примига. Вдиша дълбоко и издиша хрипливо. — Уискиджак е бил убит от един от командирите на Бруд. Изглежда, в съюза им е имало измяна.

— Разбира се — изръмжа Корболо Дом.

— Трябва да помислим за Бързия Бен — рече Камъст Релой и сплете нервно пръсти. — Ще го изпрати ли Тайсхрен при Тавори? А останалите три хиляди от Воинството на Едноръкия? Дори да не ги води Дужек…

— Духът им е прекършен — каза Л’орик. — Точно поради това колебливите души сред тях се свързаха с мен.

— А Калам Мекхар къде е? — изсъска Камъст, погледна неволно през рамо и се вторачи в сянката си на стената.

— Калам Мекхар е нищо без Бързия Бен — изръмжа Корболо Дом. — Още повече, след като скъпият му Уискиджак е мъртъв.

— А ако Бързия Бен отново се събере с онзи проклет убиец? Тогава какво?

Напанецът сви рамене.

— Не ние сме убили Уискиджак. Умовете им ще са изпълнени с мъст към убийците в антуража на Бруд. Не се бой за нещо, което никога няма да стане, приятелю.

Гласът на Ша’ик отекна рязко в залата:

— Всички освен Хеборик — вън! Веднага!

Стъписани погледи, после всички заставаха. Фелисин Младата се поколеба.

— Майко?

— Ти също, дете. Вън.

— Трябваше да обсъдим новия Дом и всичко, което означава това, Избрана — заговори Л’орик.

— Утре вечер. Тогава ще продължим разговора. Вън!

След малко Хеборик седеше сам с Ша’ик. Тя дълго го гледа. После изведнъж стана и слезе от подиума. Падна на колене пред него, толкова близо, че той можа да види лицето й. Беше мокро от сълзи.

— Брат ми е жив — изхлипа тя.

И изведнъж се озова в прегръдката му, притиснала лице в рамото му, и крехкото й тяло се разтърси.

Стъписан, Хеборик не отрони дума.

Тя плака дълго, много дълго, а той я държеше, не помръдваше, беше я прегърнал здраво, толкова здраво, колкото можеше. И всеки път щом образът с неговия паднал бог се извисеше пред вътрешното му око, го изтласкваше грубо. Детето в прегръдката му — защото тя пак бе дете — плачеше с болката на спасението. Вече не беше сама, не беше повече сама, единствено с омразната си сестра, омърсила кръвта на фамилията.

Заради това — заради нуждата, на която отвръщаше присъствието му — собствената му скръб щеше да почака.