Стивън Ериксън
Дом на вериги (26)

22.

Убеден съм, че отатарал е породен от магия. След като твърдим, че магията се подхранва от скрити енергии, от това следва, че тези енергии имат граници. Достатъчно отприщване на сила, което впоследствие да ескалира извън контрол, би могло да пресуши въпросните източници на живот.

По-нататък, твърди се, че Древните лабиринти се съпротивляват на умъртвяващия ефект на отатарал, което предполага, че световните енергийни нива са многопластови. Достатъчно е човек само да си представи жизнената енергия на телесната плът, сравнена с неотречимата енергия в един неодухотворен обект, например камък. Повърхностното наблюдение би могло да приеме, че първото е живо, а второто — не. Така може би ще се окаже, че отатарал не е толкова обезсилващ, колкото изглежда на пръв поглед…

„Разсъждения за физическите свойства на света“

Трирсан от Мот

Девето, Единадесето и Дванадесето отделение бяха прикрепени към морската пехота на девета рота. Имаше слухове също така, че Първо, Второ и Трето отделение — тежката пехота — скоро ще се прехвърлят към тях, за да се сформира самостоятелна бойна част.

Никое от новите отделения не бе съвсем непознато за Стрингс. Беше си направил труда да научи имена и да запомни лица из цялата Девета рота.

С подути крака и изтощени от често прекъсвания сън нощем, сержантът и отделението му се бяха проснали около лагерния огън, приспивани от несекващия рев на Стената на Вихъра на хиляда разтега от спрялата се на стан армия. Изглежда, дори яростта можеше да притъпи ума.

Сержант Балм — на Девето отделение — се приближи, след като даде указания на войниците си къде да вдигнат бивака си. Висок и широкоплещест, далхониецът беше впечатлил Стрингс с хладното си безразличие към натиска, на който ги подлагаха. Отделението на Балм беше дало вече своя дял в съпътстващите похода битки и имената на ефрейтор Детсмел, Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб бяха на устата на всички в легиона. Същото беше в сила и за някои от другите две отделения. Моук, Бърнт и Стакър. Том Тиси, Тюлип, Рамп и Ейбъл.

Тежката пехота все още не беше накървавила мечовете, но Стрингс беше впечатлен от дисциплината им. „Кажеш им да стоят на място и пуснат корени чак до скалата.“ Забеляза, че няколко от тях обикалят наоколо. Флашуит, Боул, Шортноус и Уру Хела. Всички навъсени, до един.

Сержант Балм клекна до него.

— Ти си оня Стрингс, нали? Чух, че т’ва не ти е истинското име.

Стрингс вдигна вежди.

— А Балм^[1] истинско ли е?

Тъмнокожият младеж се намръщи и дебелите му вежди се събраха над носа.

— Че що, истинско си е.

Стрингс се озърна към друг войник от Девето отделение, мъж застанал наблизо с вид все едно, че се кани да убие някого.

— А оня там? Какво му беше името, Троутслитър^[2]? Мамчето ли го е избрала за бебче според тебе?

— Не знам — сви рамене Балм. — Дай му обаче нож в ръката и само гледай.

Стрингс го изгледа и изсумтя.

— Искаше да ме видиш за нещо ли?

Балм сви рамене.

— Горе-долу. Какво мислиш за новите части на капитана? Късничко е за такива промени май…

— Е, не е чак толкова ново. Легионите на Греймейн понякога ги сглобяват по същия начин. Все едно, новият ни Юмрук го одобри.

— Кенеб. Не ми вдъхва доверие.

— И си за нов капитан?

— Да, за нов. Благородник е тоя Ранал. Това стига.

— В смисъл?

Балм извърна очи и се загледа в зареялата се високо над главите им птица.

— В смисъл. В смисъл, че ще ни избие всичките.

„Аха.“

— Кажи го по-високо, не го чуха всички.

— Няма нужда, Стрингс. Споделят го.

— Да го споделят и да го кажат не е все едно.

Геслер, Бордюк и сержантите от Единадесето и Дванадесето се приближиха до огъня, заподаваха си ръце и си замърмориха имената за запознанство. Моук на Единадесето беше фалариец, с тъмножълта коса и брадясал като Стрингс. Беше го пронизала пика в гърба, от рамото до опашната кост, и въпреки усилията на лечителя явно страдаше от лошо срастване на мускулите. Сержантът на Дванадесето, Том Тиси, беше нисък, с лице, което можеше да мине за чаровно пред някоя женска жаба, с пъпчиви бузи и брадавици по ръцете. А като свали шлема си, всички видяха, че е съвсем плешив.

Моук примижа и изгледа продължително Стрингс, сякаш се чудеше откъде го познава, после извади от кесията на колана си рибешки гръбнак и почна да си чисти зъбите.

— Някой тук да е чувал за един войник убиец? Тежката пехота, не знам коя рота, и легиона не го знам. Викаме му Бред Нечестивеца. Чух че утрепал единайсет пустинни воини за една нощ.

— Ми аз чух, че били осемнайсет едната нощ и тринайсет — другата — рече Том Тиси. — Ще трябва да питаме ония с ниските чела, като дойдат.

— Ами тука има техен човек — подхвърли Стрингс и повиши глас: — Флашуит! Я ела за малко при нас, моля те.

Земята сякаш се разтърси под стъпките й. Беше напанка и Стрингс се зачуди дали знае, че е жена. Мускулите по ръцете й бяха по-дебели от неговите бедра. Беше си отрязала цялата коса и по кръглото й лице нямаше никакви украси освен бронзовата халка на носа. Но очите й бяха смайващо красиви, зелени като смарагди.

— Да си чувала за един от тежката, Флашуит? Бред Нечестивия?

Удивително красивите й очи се разшириха.

— Петдесет души убил, викат.

— Кой легион? — попита Моук.

Тя сви рамене.

— Знам ли.

— Не е нашият значи.

— Знам ли.

— Добре де, а ти какво направи? — сопна се Моук.

— Убих петдесет души. Сега мога ли да си вървя? Трябва да се изпикая.

Обърна се и си тръгна. Всички я изгледаха зяпнали.

— Права ли го прави? — подхвърли Том Тиси.

— Що не питаш нея? — изсумтя Моук.

— Не бързам толкова да ме убият. Що не я питаш ти, Моук?

— А, ето ги и сержовете на тежката — смени темата Балм.

Мозел, Соублоун и Тъг все едно че бяха близнаци. И тримата бяха от град Малаз, типични за преобладаващата на острова смесена раса, а заплахата, която лъхаше от тях, идваше не толкова от ръста, колкото от държането им. Соублоун беше най-старата от тримата, корава жена със сиви кичури в дългата до раменете черна коса, с небесносини очи. Мозел беше мършав, тесните му очи издаваха канска кръв някъде в семейното родословие. Косата му беше на плитки и подрязана на един пръст дължина, както я носеха пиратите на Джакатан. Тъг беше най-едрият от тримата, с къса брадва в ръка. Щитът, окачен на гърба му, беше огромен, от тежко дърво, обкован с калай и обшит с бронзов ръб.

— Кой от вас е Стрингс? — изръмжа Мозел.

— Аз съм, защо?

Мъжът сви рамене.

— Нищо. Просто се чудех. А ти — той кимна към Геслер, — ти трябва да си морският, Геслер.

Настъпи неловко мълчание. После заговори Тъг. С тънък глас, сигурно излизаше от повреден ларинкс, предположи Стрингс.

— Чухме, че адюнктата щяла да иде утре при стената. С оня меч. После какво? Мушка с него ли? То какво да му мушкаш, пясъчна буря. А и не сме ли вече в Рараку? Святата пустиня? Пустиня като пустиня, нито усещаш нещо по-така, нито изглежда по-различно. Защо просто не ги изчакаме. Или да ги оставим да си изгният в тая проклета пустош? Ша’ик иска империя от пясък, да си я има.

Накъсаният глас беше непоносим за ушите и късаше нервите, но Тъг като че ли не се канеше да млъкне скоро.

— Много въпроси — заговори Стрингс веднага щом Тъг спря замалко да си поеме хрипливо дъх. — Тази пясъчна империя не може да бъде оставена, Тъг, защото заразата ще се разпространи — ще загубим Седемте града, а толкова кръв се е проляла за завземането им, че не можем да се откажем току-така. А макар да сме в Рараку, още сме в самото й начало. Може да е Свята пустиня, но прилича на всяка друга, да. Само че ако има някаква сила, тя е в това, което ти прави, след време. Може би не точно какво ти прави, а какво ти дава. Не е лесно да се обясни. — Той сви рамене.

Геслер се окашля.

— Вихърът е магия, Тъг. Мечът на адюнктата е отатарал. Ще има сблъсък между двете. Ако мечът на адюнктата се издъни, всички се връщаме у дома… или обратно за Ейрън…

— А бе, аз не го чух така — заговори Моук и спря да се изплюе на пясъка, преди да продължи. — Ако не можем да я пробием тая стена, обръщаме на изток, и после на север. Към Г’данисбан или Ерлитан, да речем. Да изчакаме Дужек Едноръкия и Върховния маг Тайсхрен. Чух даже, че и Греймейн може да бъде отзован от кампанията в Корелри.

Стрингс го зяпна.

— В чия сянка си стоял, Моук?

— Ами, логично е, нали?

Стрингс въздъхна и се изправи.

— Всичко това са приказки на вятъра, момчета. Рано или късно ще тръгнем слепешката накъдето ни поведат. — Тръгна към шатрите на отделението си.

Войниците му, сред тях и Кътъл, се бяха струпали около Ботъл, който седеше на пясъка и като че ли си играеше с някакви клонки и пръчици.

Изведнъж сержантът се спря, смразен. „Богове на пъкъла, за миг ми се стори, че виждам Бързия Бен с отделението на Уискиджак, струпани около някакъв адски опасен ритуал…“ Някъде от пустинята извън лагера до ушите му достигнаха смътни звуци, като от песен, прерязала като острие на меч рева на Стената на Вихъра. Стрингс поклати глава и се приближи.

— Какво правиш, Ботъл?

Младежът го погледна гузно.

— Ъ, нищо особено, серж…

— Опитва предсказание — изръмжа Кътъл. — Ама като гледам, доникъде не стига.

Стрингс бавно се наведе срещу Ботъл.

— Интересен стил. Пръчки и клонки. Откъде го научи това, момче?

— От баба ми.

— Вещица ли беше?

— Повече или по-малко… Майка ми също.

— А баща ти? Той какъв беше?

— Не знам. Имаше разни слухове… — Младият войник наведе глава, явно смутен от въпроса.

— Все едно. Тази фигура тука, свързана е със земята. Това, дето държи силата, не стига, трябва ти повече…

Всички вече гледаха Стрингс.

Ботъл кимна и извади малка кукличка, изплетена от пурпурночервени стръкове трева, с увити около нея ивици черен плат. Сержантът се ококори.

— Кой, в името на Качулатия, трябва да е това?

— Ами, ръката на смъртта, един вид. Аз поне исках да е това. Знаеш го къде ходи, нали. Но не ще да съдейства.

— Извличаш от лабиринта на Гуглата?

— Малко…

„Хм, у това момче има повече, отколкото си мислех.“

— Качулатия го остави. Може да се навърта, но няма да се приближи, преди да е станала случката, а и тогава я кара слепешката кучият син. За тази фигурка, дето си я направил, пробвай с Патрона на убийците.

Ботъл се сепна.

— Какво, Въжето? Хм, и с него я стане, я не стане…

— В смисъл? Каза, че познаваш Мийнас. Сега излиза, че и Гуглата познаваш. И вещерство. Май просто си ги измисляш тия.

Младият маг се намръщи.

— Добре, добре. Стига си плямпал. Трябва да се съсредоточа.

Войниците наоколо се смълчаха отново. Стрингс заби поглед в пръчките и клонките, забити в пясъка пред Ботъл. След дълга пауза магът бавно постави между тях кукличката, натисна краката й в пясъка, докато тя не застана изправена, и внимателно отдръпна ръката си.

От едната страна на фигурата минаваше права линия от пръчки и Стрингс реши, че трябва да изобразяват Стената на Вихъра, защото започнаха да се полюшват като стръкове тръстика под вятъра.

Ботъл заломоти нещо под носа си, все по-настойчиво, после — отчаяно. Най-сетне дъхът му свърши, той се отпусна и отвори очи.

— Не става…

Пръчките бяха спрели да се движат.

— Безопасно ли е да се бръкне там? — попита Стрингс.

— Да, сержант.

Стрингс се пресегна и взе куклата. После я постави обратно… от другата страна на Стената на Вихъра.

— Опитай сега.

Ботъл го изгледа за миг, отново се наведе над фигурата и затвори очи.

Стената се разлюля отново. После няколко пръчки по редицата нападаха.

Няколко души в кръга ахнаха, но Ботъл се намръщи още повече.

— Не се движи. Куклата. Въжето го усещам. Близо, съвсем близо. Има сила, излива се в, или може би от куклата, само че тя не се движи…

— Прав си — рече Стрингс и на лицето му се плъзна широка усмивка. — Не се движи. Но сянката й — да…

Кътъл изпръхтя.

— Кралицата да ме вземе дано, прав е. Адски шантава работа… е, аз се нагледах. — Стана изведнъж, много изнервен. — Гадна работа е това магията. Аз си лягам.

Прорицанието изведнъж свърши. Ботъл отвори очи и огледа кръга, с лъснало от пот лице.

— Защо не се движеше? Защо само сянката му?

Стрингс също стана.

— Защото още не е готов, момче.

Смайлс го изгледа навъсено.

— И кой е той? Самото Въже ли?

— Не — отвърна Ботъл. — Не е той, сигурен съм.

Без нищо да каже, Стрингс се отдалечи от кръга. „Не е Въжето, разбира се. Някой още по-добър от него, мен ако питат. Тук е. И е от другата страна на Стената на Вихъра. И знам точно за кого си точи ножовете в този момент.“

„Само онова проклето пеене да можеше да спре…“

 

 

Стоеше сам в тъмното, обсаден от гласовете. Връхлитаха го от всички посоки, кънтяха в черепа му. Не стигаше това, че беше виновен за смъртта на войници; сега те не искаха да го оставят на мира. Сега духовете им му крещяха, призрачните им ръце се протягаха през Портата на Гуглата, пръстите дращеха в мозъка му.

Гамът искаше да умре. Беше повече от безполезен. Беше пречка, един от многото бездарни пълководци, оставили след себе си реки от кръв, поредното име в тази позорна, унизителна история, подклаждаща най-лошите страхове в сърцето на редовия войник.

И това го беше влудило. Вече го разбираше. Гласовете, парализиращата несигурност, как винаги беше изтръпнал от студ и разтреперан, колкото и горещо да беше слънцето денем и колкото и топли да бяха лагерните огньове нощем. И тази слабост, прокрадваща се в крайниците му, разреждаща кръвта в жилите му, докато сърцето му сякаш не започнеше да помпи разкаляна вода вместо кръв. „Прекърших се. Провалих адюнктата още с първото изпитание на куража ми.“

С Кенеб всичко щеше да е наред. Кенеб беше добър избор за нов Юмрук на легиона. Не беше чак толкова стар, а си имаше и семейство — хора, заради които да се сражава, при които да се завърне, хора, които осмисляха живота му. Това бяха важни неща. Нужният натиск, пламъкът, нужен за кръвта. Всичко това не съществуваше в живота на Гамът.

„Тя със сигурност изобщо не е имала нужда от мен, нали? Фамилията се разкъса сама и с нищо не можех да го предотвратя. Бях най-обикновен кастелан, почетен домашен гвардеец. Изпълнявах заповеди. И когато само една дума от устата ми можеше да промени съдбата на Фелисин, аз само отдадох чест и отвърнах: «Да, господарке.»“

Но той винаги си беше давал сметка за слабостта на своя дух. И беше получавал безброй възможности да прояви слабостите си. Безброй възможности, въпреки че тя гледаше на тези моменти като на проява на вярност, дисциплинирано приемане на заповеди, колкото и ужасни да бяха последствията им.

— Силно.

Нов глас. Той примига, зашари с очи наоколо, после погледна надолу и видя осиновеното от Кенеб хлапе, Гръб. Полуголо, с потъмняла от слънцето кожа, оцапана с кал, със сплъстена коса, с очи, блеснали на звездната светлина.

— Силно.

— Да, силни са. — Детето беше подивяло. Беше късно, скоро сигурно щеше да се съмне. Какво търсеше тук? Какво търсеше тук, извън лагерните постове, само. Да го заколи някой пустинен воин?

— Не те. Тя.

Гамът го изгледа намръщено.

— За какво говориш? Кое е силно? — „Аз чувам само гласовете. Ти не можеш да ги чуеш. Разбира се, че не можеш.“

— Пясъчната буря. Ревът. Много… много… много, много, много СИЛНО!

„Бурята?“ Гамът изтри пясъчните зрънца от очите си, озърна се… и разбра, че стои на по-малко от петдесет крачки от Стената на Вихъра. И звукът на пясъка, бушуващ между скалите по земята, съскащ нагоре на диви, вихрени кръгове, камъчетата, които издрънчаваха тук-там, свистенето на самата вихрушка през изваяните в пясъчника гънки — този звук беше като… „Като гласове. Пищящи, разгневени гласове.“

— Не съм полудял.

— Аз също. Щастлив съм. Тате си има нова гривна. На ръката. Лъскава. Цялата е на шарки. Уж трябва да дава повече заповеди, а дава по-малко. Но съм си щастлив. Много е лъскава. Ти обичаш ли лъскави неща? Дето блестят? Аз да, макар че ме заболяват очите. Сигурно защото ме заболяват очите. Ти как мислиш?

— Вече почти за нищо не мисля, момче.

— Според мен много мислиш.

— Нима?

— И тате така смята. Мислиш за неща, за които няма защо да се мисли. Все едно е. Но аз знам защо го правиш.

— Така ли?

Момчето кимна.

— Същото, заради което и аз обичам неща, дето блестят. Тате те търси. Ще ида да му кажа, че съм те намерил.

Гръб заситни към лагера и скоро се скри в тъмното.

Гамът се обърна и се загледа в Стената на Вихъра. Кипящата й ярост го блъсна в гърдите. Завихреният пясък дереше очите му, отнемаше дъха му. Беше гладна, гладна както винаги, но нещо ново се беше появило, променило бе пронизителния й писък. „Какво ли е?“ Настойчивост, тон, преизпълнен с… нещо.

„Какво търся тук?“

Едва сега си спомни. Беше дошъл, за да потърси смърт. Меча на някой пустинен воин, който да посече гърлото му. Бърза и внезапна смърт, макар и не съвсем случайна.

„И краят на всички тези мисли… от които така ме болят очите.“

 

 

Силният тропот на копита го накара да се съвземе, той се обърна и видя двамата конници, изникнали от сумрака. Водеха трети кон.

— Търсихме ви половината нощ — каза Юмрук Кенеб, щом дръпнаха юздите пред него. — Темъл изкара една трета от уикците си — всички ви търсят, сър.

„Сър? Това е неуместно.“

— Твоето дете ме намери лесно.

Кенеб се намръщи под рамката на шлема си.

— Гръб? Дошъл е тук?

— Каза, че отива да ти съобщи, че ме е намерил.

Мъжът изсумтя.

— Едва ли. Той още дума не ми е казвал. Дори в Ейрън. Чувал съм го да говори с други, когато е в настроение, но и това е рядко. Но не с мен. Не знам защо. Все едно. Докарахме ви кон. Адюнктата е готова.

— Готова за какво?

— Да извади меча си, сър. Да пробие Стената на Вихъра.

— Тя няма нужда от мен, Юмрук.

— Вярно, но все пак държи на това.

„Аз не го искам.“

— Тя заповяда, сър.

Гамът въздъхна и пристъпи до коня. Толкова беше отслабнал, че му беше трудно дори да се качи на седлото. Двамата го изчакаха с влудяващо търпение. С пламнало и от усилието, и от срама лице, Гамът най-сетне се качи на коня, краката му успяха да намерят стремената, пое юздите от ръката на Темъл и изръмжа на Кенеб:

— Води.

Подкараха на изток, на почтително разстояние от стената от побеснял пясък. След стотина разтега завиха към група от петима души, възседнали конете си и неподвижни. Адюнктата, Тене Баралта, Блистиг, Нил и Недер.

Внезапен страх стегна сърцето на Гамът.

— Адюнкта! Хиляда воини може да чакат от другата страна! Трябва да строим тук цялата армия! С тежката пехота на фланговете. С конен авангард, стрелци, морска пехота…

— Това ще стигне, Гамът. Тръгваме напред веднага — слънцето вече осветява стената. Освен това нима не го чуваш? Писъкът и е изпълнен със страх. Този звук е нов. Приятен звук.

Той се взря в завихрената пясъчна преграда. „Да, точно това чух преди малко.“

— Значи тя знае, че преградата й ще падне.

— Богинята го знае — потвърди Недер.

Гамът погледна през рамо двамата уикци. Изглеждаха окаяни, обичайното им състояние напоследък.

— Какво ще стане, когато Вихърът затихне?

Момичето само поклати глава, но брат й отговори:

— Стената на Вихъра обкръжава лабиринт. Унищожим ли стената, проникнали сме в лабиринта. Богинята става уязвима — да имахме един батальон Нокти и половин дузина Върховни магове, щяхме да я заловим и да я убием. Но това не можем да го постигнем. — После вдигна ръцете си в непривичен жест. — Армията на Апокалипсиса ще си остане подкрепена от силата й. Войниците им няма да се разколебаят, ще се бият до самия край. Особено при вероятността този край да е нашият, а не техният.

— Предричанията ти за погром не са от полза, Нил — измърмори адюнктата. — Придружете ме всички, докато не заповядам друго.

Подкараха конете си към Стената на Вихъра, приведени срещу свирепия вятър и пясъка. На петнадесет разтега от нея адюнктата вдигна ръка. Слезе от коня, стисна дръжката на меча и закрачи напред.

Ръждивото острие на меча отатарал излезе наполовина от ножницата… и се спусна внезапна тишина. Гръмовният бяс на пясъчната стена пред тях замря в сриващи се облаци от пясък и прах. Съсъкът на сипещия се пясък се надигна, надмогна глъхнещия вой на бурята. Премина в шепот. Лумна ярка светлина. И с нея — пълно безмълвие.

Адюнктата се обърна рязко, изумена и невярваща.

— Тя се отдръпна! — извика Нил и залитна напред. — Пътят ни е чист!

Тавори вдигна ръка да го спре.

— В отговор на моя меч ли, магьоснико? Или е стратегическа маневра?

— И двете, според мен. Не иска да понесе драговолно такава рана, мисля. Вече ще разчита на тленната си армия.

Прахта се сипеше като дъжд, на вълни, огрени в злато от изгряващото слънце. И лоното на Святата пустиня вече се виждаше ясно през пролуките на замиращата буря. С прилив на облекчение Гамът видя, че няма никаква чакаща орда. Само нова пустош, докъдето стигаше погледът му, с нещо като стръмнина на хоризонта на североизток, която се снишаваше на запад и продължаваше във верига от странно прорязани хълмове, като естествена преграда.

Адюнктата се качи на коня си.

— Темъл. Напред да се пратят съгледвачи. Не вярвам да има повече набези. Не, те ще ни изчакат на място, което сами ще изберат.

„И тогава ще дойде битката. Смъртта на стотици, навярно — на хиляди войници. Адюнктата, юмрукът на императрицата. И Ша’ик, Избраната слугиня на богинята. Сблъсък на воли, нищо повече. Но той ще реши съдбата на стотици хиляди.“

„Не искам да имам нищо общо с всичко това.“

Тене Баралта беше подкарал коня си до Гамът.

— Сега ни трябваш повече от всякога — промълви Червеният меч, докато адюнктата раздаваше с подновена енергия заповеди на прииждащите откъм лагера офицери.

— Изобщо не ви трябвам — отвърна Гамът.

— Грешиш. Трябва й предпазлив глас…

— Глас на страхливец, по-точно. Не, тя няма нужда от това.

— При всяка битка се спуска мъгла…

— Знам. Бил съм войник. И добре съм се справял. Изпълняваш заповеди, не командваш никого освен самия себе си. Най-много шепа хора, но не хиляди. През всички онези години бях на нивото на компетенцията си.

— Добре тогава, Гамът. Стани отново войник. Войник, който случайно е прикрепен към свитата на адюнктата. Предложи й гледната точка на редовия войник. Слабостта, която изпитваш, не е само твоя — разбери, тя се споделя от стотици и хиляди тук, в легионите ни.

Блистиг се беше приближил от другата страна и се намеси:

— Тя си остава много отчуждена от нас, Гамът. Лишена е от съветите ни, защото нямаме възможност да й ги дадем. Та ние дори не знаем каква е стратегията й…

— Ако изобщо има стратегия — измърмори Тене Баралта.

— Нито тактиката й за предстоящата битка — продължи Блистиг. — Това е опасно, противоречи на малазанската военна доктрина. Тя направи тази война лична, Гамът.

Гамът се загледа към нея. Беше подкарала напред, с Нил и Недер от двете й страни, и като че ли оглеждаше прорязаните хълмове, отвъд които, както знаеха, чакаше Армията на Апокалипсиса на Ша’ик. „Лична? Да, би могла да я направи точно това. Защото винаги е правила точно това.“

— Такава е, каквато е. Императрицата не може да не е познавала нрава й.

— Ще нагазим във внимателно заложен капан — изръмжа Тене Баралта. — Корболо Дом ще се погрижи за това. Ще държи всяко късче по-висок терен, всеки подстъп. Все едно да боядиса едно голямо червено петно, където иска да застанем, докато ни избива.

— Тя си дава сметка за тези възможности — отвърна Гамът. „Остави ме на мира, Тене Баралта. И ти също, Блистиг. Вече не сме трима. Вече сме двама и един. Говорете на Кенеб, не на мен. Той може да ви подкрепи. Аз не мога.“ — Трябва да тръгнем срещу тях. Какво друго искате да направи?

— Да ни изслуша, това — отвърна Блистиг. — Трябва да намерим друг подстъп. Да подходим от юг може би…

— И да похабим още седмици в поход? Не допускаш ли, че Корболо Дом си е помислил същото? Всеки извор и водоизточник ще бъде замърсен. Ще обикаляме, докато Рараку не ни убие всички, без нито един меч да е вдигнат срещу нас.

Зърна за миг как се спогледаха Блистиг и Тене Баралта и се намръщи.

— Разговори като този няма да закърпят счупеното, господа. Спестете си думите. Не се съмнявам, че адюнктата ще свика военен съвет в подходящия момент.

— Дано — изръмжа Тене Баралта, стисна юздите и обърна коня си.

Щом се отдалечи, Блистиг се наведе от седлото и се изплю.

— Гамът, когато свикат съвета, бъди там.

— А ако не дойда?

— Достатъчно грижи си имаме. С всичките знатни офицерчета и безкрайния им списък с оплаквания. Войници, издигнали се от редовите редици, са рядкост в тази армия. Признавам, в началото нямах много високо мнение за тебе. Смятах те за галеника на адюнктата. Но ти се справи с легиона си много добре…

— До първата нощ, в която се сразихме с врага.

— Където една „проклетия“ уби коня ти и за малко не ти откъсна главата.

— Бях се побъркал преди това, Блистиг.

— Само защото се набута в сражението. Един Юмрук не бива да прави това. Стоиш отзад, обкръжен от вестоносци и охрана. Може да се окаже, че няма да издадеш нито една заповед, но все пак си ядрото, непоклатимото ядро. Само това, че си там, е достатъчно. Те могат да ти съобщят нещо, ти на тях. Можеш да окажеш подкрепа, да облекчиш части, да реагираш на хода на събитията. Това прави офицерът с висш ранг. Озовеш ли се сред битката, ставаш безполезен, превръщаш се в пречка за своите войници, защото са длъжни да ти пазят кожата. Още по-лошо — не можеш да видиш нищо, вестоносците ти не могат да те намерят. Изгубил си перспективата. Ако ядрото се поколебае или изчезне, легионът пада.

Гамът помисли над думите му, после въздъхна и сви рамене.

— Всичко това вече е без значение. Не съм вече Юмрук. Кенеб е, и той знае какво да прави…

— Той е действащ Юмрук. Адюнктата го заяви ясно. Временно е Юмрук. На теб се пада да си върнеш званието и командването.

— Няма да го направя.

— Длъжен си, упорит кучи син такъв. Кенеб е адски добър капитан. Сега в тази роля го замества някакъв благородник. Адски тъп. Докато беше под петата на Кенеб, нямаше проблем. Трябва да върнеш нещата в подходящия им ред, Гамът. И трябва да го направиш още днес.

— Откъде разбра за този нов капитан? Та той дори не е в легиона ти.

— Кенеб ми каза. По-скоро би предпочел да повиши някой от сержантите си — има няколко с повече опит от всеки друг в тази армия. Покрили са се, но все пак си личи. Но офицерският корпус, от който адюнктата е длъжна да извлича кадри, е пълен с благородници — цялата система си е един частен бизнес, лични връзки и корупция. Въпреки чистката си съществува — тук, в тази армия.

— Сержантите ще са най-полезни там, където са.

— Точно така. Така че престани да ми се цупиш като последния сополанко, старче, и се върни в строя.

Опакото на тежкия му юмрук удари Блистиг през лицето толкова силно, че му счупи носа и го изхвърли през задницата на коня.

Чу как друг кон изцвили зад него, обърна се и видя адюнктата, сред облака прах, изригващ изпод копитата на животното. Беше го зяпнала.

Блистиг изплю кръв и бавно се изправи.

Гамът го изгледа кисело и подкара към нея.

— Готов съм да се върна на служба, адюнкта.

Едната й вежда леко се вдигна.

— Много добре. Чувствам се длъжна да те посъветвам обаче в бъдеще да даваш отдушник на разногласията си с твоите колеги Юмруци на по-усамотени места.

Гамът погледна през рамо. Блистиг отупваше прахта от себе си, на окървавеното му лице се бе изписала мрачна усмивка.

„Кучият му син. Все пак дължа му един юмрук, нали?“

— Уведоми Кенеб — рече адюнктата.

Гамът кимна.

— С ваше позволение, адюнкта, бих желал да разменя още една дума с Юмрук Блистиг.

— Дано този път да е по-малко драматично, Юмрук Гамът.

— Ще видим, адюнкта.

— О?

— Зависи колко ще е търпелив, предполагам.

— Действайте тогава, Юмрук.

— Слушам, адюнкта.

 

 

Докато другите прибираха лагера и се готвеха за поход, Стрингс и още няколко сержанти се изкатериха на един хълм, за по-добра гледка към рухващата Стена на Вихъра. Прашните пелени продължаваха да се сипят, но отривистият вятър бързо ги разкъсваше.

— Дори не изхленчи — въздъхна зад него Геслер.

— Богинята се отдръпна, според мен — рече Стрингс. — Бас слагам, че адюнктата дори не си е извадила меча.

— Защо тогава изобщо я вдигна тая стена? — зачуди се Бордюк.

Стрингс сви рамене.

— Кой може да каже? Тук в Рараку явно стават и други неща, работи, за които не знаем нищо. Светът не си е стоял на едно място през месеците, докато идвахме насам.

— Била е, за да задържи Нокътя — заяви Геслер. — И Ша’ик, както и богинята й, искат тази битка. Искат я чиста. Войник срещу войник, маг срещу маг, командир срещу командир.

— Толкова по-зле за тях — промърмори Стрингс.

— Пак нещо намекваш. Хайде, изплюй го, Фид.

— Само предчувствие, Геслер. Имам ги понякога. Проникнали са вътре. Това видях от прорицанието на Ботъл. В нощта преди битката оазисът ще настръхне. Да можех да съм там, да видя. Проклятие, да можех да съм там да помогна.

— Ние ще си име достатъчно работа, мисля — измърмори Геслер.

Последният придружил ги сержант въздъхна, след което изхъхри:

— Моук смята, че няма да ни се отвори работа. Освен ако новият капитан не направи нещо тъпо. Адюнктата щяла да направи нещо неочаквано. Може изобщо да не влезем в бой.

Стрингс се окашля.

— Моук откъде го знае всичко това, Тъг?

— Измисля го, докато клечи в нужника, според мене — изсумтя Бордюк.

Сержантът от тежката пехота сви рамене.

— Моук просто знае разни неща, това е.

— И колко често бърка? — попита Геслер и също се закашля.

— Трудно е да се каже. Толкова неща приказва, че не мога да ги запомня всичките. Много пъти е излизал прав, мисля. Всъщност сигурен съм. Почти. — Тъг се обърна към Стрингс. — Казва, че си бил от Воинството на Едноръкия. И императрицата искала главата ти набучена на пика, защото си бил изменник. — Погледна Геслер. — И казва, че ти и ефрейторът ти, Сторми, сте от Старата гвардия. Младите морски пехотинци, на служба при Дасем Ълтър, или Картерон Кръст, или Урко. Че вие сте тия, дето са докарали онзи стар кюонски дромон в залива на Ейрън, с всички ранени от Кучешката верига. А ти, Бордюк, веднъж си хвърлил някакъв благородник офицер от една скала, близо до Карашимеш, но не са могли да го докажат, разбира се.

Тримата го зяпнаха онемели.

Тъг се почеса по врата.

— Ами, това разправя.

— Удивително колко е объркал всичко — измърмори кисело Геслер.

— И доколкото схващам, тия неща ги плямпа наляво и надясно? — попита Стрингс.

— О, не. Само пред мен и Соублоун. Каза ни да си държим езика зад зъбите. — Тъг примига и добави: — Но не с вас, явно, след като вече ги знаете. Просто си говорехме. Приятелски, нали. Интересно, как рухна само тая Стена на Вихъра, а?

В далечината проехтяха рогове.

— Време е за поход — измърмори Геслер. — Слава на Гуглата и прочие…

 

 

Кенеб яздеше до Гамът. Легионът беше поставен в ариергарда на походната колона и горещият въздух бе натежал от прахта.

— Започвам да се съмнявам, че Стената изобщо е изчезнала — каза Кенеб.

— Мда, това, което вдигаме, е по-малко от сипещото се все още — отвърна Гамът. Поколеба се, след което добави: — Моите извинения, капитане…

— Не е нужно, сър. Всъщност съм облекчен — ще прощавате за каламбура. Не само от бремето да си Юмрук, но и затова, че повишението на Ранал бе отменено. Беше удоволствие да го уведомя за това. Знаете ли, че е преустроил частите? По стила на Греймейн? Но Греймейн водеше продължителна война на огромна територия, без определен фронт. Трябваха му самостоятелни бойни единици, готови за всякакво обстоятелство. Още по-дразнещото е, че не благоволи да уведоми никого.

— И вие връщате частите в първоначалния им вид, така ли, капитане?

— Още не, сър. Чаках мнението ви.

Гамът помисли.

— Ще уведомя адюнктата за новата организация на легиона ни.

— Сър?

— Може да се окаже от полза. По време на боя ще държим ариергарда, по насечен терен. Решението на Ранал безспорно е взето от невежество, но все пак е подходящо.

Кенеб въздъхна, но не отвърна нищо и Гамът го разбра. „Може да се върнах като Юмрук с нейно потвърждение, но решението й къде да ни постави в битката доказва, че е загубила доверието си в мен.“

Продължиха мълчаливо. Но тишината не беше приятна.