Стивън Ериксън
Дом на вериги (24)

20.

Сянката винаги е под обсада, защото такава е природата й. Докато тъмнината поглъща, а светлината краде. Затова човек вижда как сянката винаги се отдръпва в скришни места, за да се върне неизменно по дирите на войната между мрак и светлина.

„Наблюдения за Лабиринтите“

Инсалан Енура

Въжето бе навестил корабите на Едур. Навсякъде се въргаляха трупове, вече гниещи по палубата под дърлещите се и надаващи крясъци и грак врани и чайки. Кътър стоеше при носа и гледаше Апсалар — как обикаля между телата и спира тук-там да огледа една или друга подробност. Спокойното й хладнокръвие го смразяваше.

Бяха привързали лодката до единия борд и се чуваше как се удря в корпуса, тласкана от свежия утринен бриз. Въпреки ободряващия му лъх и двамата бяха схванати от умора. Трябваше да отплават, но богът-покровител на убийците така и не беше уточнил накъде. Друг слуга на Сянката ги очакваше… някъде.

Кътър реши отново да изпробва лявата си ръка и я вдигна настрани. Рамото пулсираше, но не чак толкова болезнено като предния ден. Ловкостта в боя с ножове бе нещо хубаво, докато човек не се озове срещу някой с тежка броня и с меч. Тогава недостатъците на късите остриета ставаха съвсем явни.

Стигнал беше до извода, че трябва да се научи да борави с лък. А след това, щом придобиеше известно майсторство, може би и с дълъг нож — оръжието на Седемте града, съчетаващо предимствата на ножа с обхвата на три четвърти от дългия меч. По някаква причина мисълта да използва дълъг меч не му допадаше. Може би защото беше войнишко оръжие, което служеше най-добре в съчетание с щит — нещо, което щеше да го лиши от лявата ръка, предвид уменията му. Кътър погледна с въздишка към палубата, надви погнусата си и зашари с очи по труповете под птичето гъмжило.

И видя лък. Тетивата му беше прерязана, а стрелите лежаха пръснати от колчана, все още вързан на бедрото на мъртвия Едур. Кътър пристъпи и се наведе. Лъкът се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше, извит, с дръжка от рог. Дължината му беше някъде между дълъг лък и къс конен лък — може би просто къс лък за тези Едур. Неизвит стигаше до раменете му.

Започна да събира стрелите, след което разпъди чайките и враните, издърпа трупа на стрелеца и свали колана. До него намери кесия с намазани с восък жили, пера, няколко топчици борова смола, тънък железен нож и три върха за стрели.

Избра една от тетивите и се изправи. Напъха овързания с кожа край в жлеба при основата на лъка, сетне подпря оръжието с дясното стъпало и натисна да закачи и другия.

Лъкът се оказа по-здрав, отколкото очакваше. Кътър го вдигна, огледа го още веднъж преценяващо и го изпъна. Дъхът му излезе със съсък между зъбите, докато се мъчеше да задържи тетивата. Най-сетне я отпусна, разбрал, че това ще се окаже сериозно предизвикателство.

Усети нечий поглед и се обърна.

Апсалар бе застанала до главната мачта. Ръцете й бяха покрити с капчици засъхнала кръв чак до лактите.

— Какво си правила?

Тя сви рамене.

— Оглеждах.

„В гърдите на някого?“

— Трябва да тръгваме.

— Реши ли вече накъде?

— Сигурен съм, че скоро ще разберем — отвърна той и се наведе да вземе стрелите, колчана и кесията.

— Магията тук е странна.

Кътър рязко изви глава към нея.

— В смисъл?

— Не мога да кажа със сигурност. Познанията ми за лабиринтите са малко повърхностни.

„Знам.“

— Но ако това е Куралд Емурлан — продължи тя, — значи е замърсен по някакъв начин. Некромантски. Магика с живот и смърт, вложена в самото дърво на този кораб. Все едно че освещаването е извършено от вещери и шаманки.

Кътър се намръщи.

— Освещаване. Казваш го, все едно че този кораб е някакъв храм.

— Бил е. И е. Проливането на кръв изобщо не го е осквернило, точно това имах предвид. Изглежда, че и лабиринтите могат да затънат във варварство.

— В смисъл, владеещите ги могат да повлияят на естеството им. Покойният ми чичо щеше да намери тази мисъл за възхитителна. Значи не оскверняване, а опетняване.

Тя се огледа замислено.

— Рашан. Мийнас. Тир.

Кътър схвана мисълта й.

— Смяташ, че всички достъпни за човешките същества магически селения всъщност са опетнявание на Древни лабиринти.

Тя вдигна ръце.

— Дори кръвта изгнива.

Кътър се намръщи още повече. Не беше много сигурен какво точно има предвид, а и не беше склонен много да пита. По-лесно и по-безопасно му се стори просто да изсумти и да закрачи към парапета.

— Няма да е зле да се възползваме от вятъра. Стига да си приключила тук.

В отговор тя пристъпи към борда и се прехвърли през парапета, спусна се в лодката и зае мястото си на кърмата. Кътър се обърна, за да огледа за последен път.

И замръзна.

Някъде там, на далечния бряг на Дрейф Авалий, стоеше самотна фигура, опряна на двуръчния меч.

Пътника.

Около него имаше други, наклякали или седнали на пясъка. Шестима малазански войници. Между дърветата зад тях стояха Тайст Андий, среброкоси и призрачни. Видението се вряза в ума му с толкова хладен допир, че го усети като огън. Той потръпна, с усилие откъсна поглед от брега и бързо се спусна при Апсалар.

Намести греблата в скобите и избута лодката от черния корпус на кораба.

— Мисля, че се канят да завладеят този дромон на Едур — каза Апсалар.

— А пазенето на Трона?

— На острова вече има демони от лабиринта на Сянка. Явно твоят бог-покровител е решил да поеме по-активна роля в опазването на тайната.

„«Твоят бог-покровител.» Благодаря ти за това, Апсалар. А кой беше гушнал душата ти в ръцете си? Ръце на убиец.“

— Защо просто не го върне в селението на Сянка?

— Несъмнено щеше да го направи, ако можеше — отвърна тя. — Но Аномандър Рейк е оставил родствениците си тук да го пазят и освен това е изковал магия около Трона. Не може да бъде преместен.

Кътър нагласи греблата и започна да оправя платното.

— Тогава Сенкотрон трябва просто да дойде тук и да намести мършавия си задник върху него, нали?

Усмивката й никак не му хареса.

— За да не може никой да оспори властта му или ролята му на Крал на Върховен дом Сянка. Освен ако не го убият преди това, разбира се. Някой бог с достатъчно кураж и несъкрушима сила като нищо щеше да намести мършавия си задник на този трон и да сложи край на споровете веднъж и завинаги. Но Сенкотрон веднъж направи точно това, като император Келанвед.

— Тъй ли?

— Завладя Първия трон. Трона на Т’лан Имасс.

„Охо!“

— За щастие — продължи Апсалар, — като Сенкотрон, досега не е проявявал особен интерес да се възползва от ролята си на император на Т’лан Имасс.

— Че защо да си прави труда? По този начин той анулира възможността някой друг да намери и заеме въпросния трон, като същевременно обстоятелството, че не го използва самият той, пречи не всеки друг да забележи, че го притежава… Богове, започнах да говоря като Круппе! Все едно де. По-скоро изглежда хитрост, отколкото проява на страх.

Апсалар го изгледа замислено.

— Не бях помисляла за това. Прав си, разбира се. В края на краищата разкриването на мощ привлича съсредоточаване на противосила. Изглежда, Сенкотрон се е възползвал добре от пребиваването си в Скръбния дом. Повече от Котильон може би.

— Мда, тактиката на Азат, нали? Отричането обезоръжава. Падне ли му възможност, той сигурно ще се насади на всеки трон, който му се мерне пред очите, след което, при цялата власт, която е придобил, няма да направи с нея нищо. Нищичко.

Очите й бавно се разшириха и той се намръщи. След което сърцето му заби силно. „Не. Само се пошегувах. Това не е просто амбициозно. Той не би могъл да го изтръгне от… но ако все пак го направи?“

— Всички тези игри на боговете…

— Биха се съкратили… сериозно. Крокъс, да не би да се натъкна на истината? Да не би току-що да изрази с думи големия замисъл на Сенкотрон? Изумителния му гамбит, целящ да постигне абсолютна власт?

— Само ако наистина е луд, Апсалар — отвърна младият дару и поклати глава. — Това е невъзможно. Изобщо не би могъл да успее. Не би могъл дори да се доближи до успеха.

Платното се изпъна и лодката се понесе напред.

— Танцьора и императора ги е нямало цели две години. Оставили са империята в ръцете на Въслата. Спомените ми за това време са отнети, но знам, че и двамата са се променили, безвъзвратно, от всичко, което ги е сполетяло през тези две години. Не само играта за селението на Сянка, която несъмнено е била в центъра на стремежите им. Станали са други неща… разкрити истини, разбулени загадки. Едно нещо знам със сигурност, Крокъс. И то е, че през повечето време през тези две години Танцьора и Келанвед не са били в този свят.

— Къде, в името на Гуглата, са били тогава?

Тя поклати глава.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Но чувствам, че са поели по някакъв път, който е лъкатушил през всички лабиринти и е стигал до светове, до които дори известните лабиринти не достигат.

— Какъв път? Чий?

— Само подозрения… добре, струва ми се, че този път има нещо общо с Домовете на Азат.

„Разкрити загадки, наистина. Азат — най-дълбоката загадка от всички.“

— Би трябвало да знаеш, Крокъс — продължи Апсалар, — че те са знаели, че Въслата ги чака. Знаели са какво е замислила. И въпреки това са се върнали.

— Но това е нелогично.

— Освен ако не е правила точно това, което са искали да прави. В края на краищата и двамата знаем, че атентатите са се провалили — не са успели да убият и двамата. Следователно въпросът е: какво постига цялата тази бъркотия?

— Риторичен въпрос?

Тя килна глава.

— Не.

Кътър се почеса по наболата четина и сви рамене.

— Добре. Оставят Въслата на трона на Малазан. Значи имаме императрица Ласийн. Тя отнема от Келанвед светското му седалище на властта. Хмм. Да го зададем по друг начин. Какво щеше да стане, ако Келанвед и Танцьора се бяха върнали и бяха успели да си върнат имперския трон? Но в същото време са завладели царството на Сянката. По този начин една империя би обхванала два лабиринта. Империя на Сянката. — Помълча, след което кимна замислено. — Нямало е да го допуснат това — боговете де. Всякакви асценденти са щели да се съсредоточат върху Малазанската империя. И щяха да стъпчат и нея, и тях двамата на прах.

— Може би. А нито Келанвед, нито Танцьора са били в състояние да се противопоставят успешно на такъв продължителен натиск. Все още не са били утвърдили властта си над селението на Сянка.

— Точно така. Затова са инсценирали собствената си смърт и са запазили в тайна идентичността си като новите владетели на Сянка колкото може по-дълго, докато в същото време са се подготвяли за продължението на грандиозния си замисъл. Добре, всичко това звучи доста хитро и заплетено. Но помага ли ни да отговорим на въпроса какво кроят двамата точно сега? Ако не друго, сега съм по-объркан от всякога.

— Защо? Котильон те нае, за да се погрижиш за истинския Трон на Сянка на Дрейф Авалий, изходът от което не можеше да е по-изгоден за него и Сенкотрон. Дарист е мъртъв, мечът Мъст е отнет и попадна в ръцете на един обречен скитник. Експедицията на Едур е пометена и така тайната е съхранена и вероятно ще си остане ненакърнена още дълго. Вярно, накрая се наложи пряката и съвсем лична намеса на Котильон, която той би предпочел да избегне, несъмнено.

— Съмнявам се, че щеше да си направи труда, ако Хрътката не се беше поколебала.

— Какво?

— Призовах Блайнд — ти вече беше паднала. И един от маговете на Едур я накара да се свие от страх само с една дума.

— Аха. Значи Котильон е научил още един жизненоважен факт — не може да разчита на Хрътките, когато си има работа с Тайст Едур, защото Хрътките помнят първоначалните си господари.

— Нищо чудно, че беше отвратен от Блайнд.

Щяха да продължат и Кътър щеше в пълна мяра да се възползва от неочакваната сговорчивост на Апсалар, ако небето изведнъж не бе помръкнало. Сенки се надигнаха отвсякъде, стегнаха се около тях, сякаш да ги погълнат, и…

Оглушителен гръм…

 

 

Огромната костенурка беше единственото същество, нарушаващо гладката низина. Тътреше се с безкрайно търпение и безразличие по пресъхналото дъно на древното море и сенките от двете й страни се издължаваха.

— Колко лошо, че не са две — подхвърли Трул Сенгар. — Щяхме да яздим стилно.

— Допускам, че и костенурката си мисли същото — отвърна Онрак.

— Поради което и това дълго пътуване… Истински благородна авантюра, която ме кара да изпитвам известно съчувствие.

— Родствениците ти липсват, Трул Сенгар, нали?

— Твърде обща формулировка.

— Аха, необходимостта от продължение на рода.

— Едва ли. Потребностите ми нямат нищо общо с раждането на изтърсаци с моята коса, нито с уши като моите, боговете да не дават дано. — Той почука по прашната коруба на костенурката. — Като това създание тук: няма време да мисли за яйца, които дори не може да измъти. Само едно желание, откъснато от времето — от онези неприятни последствия, които неизбежно ще дойдат, макар и за да засегнат само девойката-костенурка, на която нашият упорит приятел тук се кани да налети.

— Те не си налитат, Трул Сенгар. Всъщност актът при тях е доста тромаво усилие…

— Не са ли всички такива?

— Собствените ми спомени…

— Стига, Онрак. Мислиш ли, че държа да слушам за мъжките ти подвизи по тънката част? Трябва да знаеш, че все още не съм лягал с жена. Тъй че освен рехаво въображение в ума ми няма нищо. Спести ми подробностите, моля те.

Т’лан Имасс бавно извърна глава.

— Да не би обичаят на вашия народ да диктува въздържане от подобни дейности преди брака?

— Да. А при Имасс не беше ли така?

— Е, и при нас беше така. Но обичаят се нарушаваше при всяка възможност. Все едно, както обясних по-рано, имах си жена.

— Която си изоставил, защото си заобичал друга.

— Изоставил ли, Трул Сенгар? Не. Загубих я. А и тази загуба не беше единствена. Загубите никога не са единствени. От думите ти съдя, че си доста млад.

Тайст Едур сви рамене.

— Сигурно. Особено в твоята компания.

— Тогава да оставим това същество зад себе си, та да не ти напомня за младостта ти.

Трул Сенгар го изгледа и се ухили.

— Добра идея.

Забързаха и след няколко крачки задминаха костенурката. След малко Трул Сенгар се обърна и извика. Онрак спря и също погледна назад.

Костенурката обръщаше — дебелите й крака описваха широк кръг.

— Какво прави?

— Най-сетне ни видя — отвърна Онрак. — Бяга от нас.

— Е, никаква забава и игри тая нощ. Горкото животно.

— След време ще реши, че е безопасно да продължи по пътя си, Трул Сенгар. Бяхме само временно препятствие за него.

— Унизяващо напомняне значи.

— Както кажеш.

Денят беше безоблачен и горещината, вдигаща се от старото морско дъно, се къдреше на вълни във въздуха. На няколко хиляди крачки напред се ширваше тревистата степ на одана. Покритата със спечена сол земя не задържаше следи от преминаване, но Онрак засичаше смътни белези, оставени от шестимата ренегати Т’лан Имасс — тук драскотина, там вдлъбнатина от нечия пета. Един от шестимата беше влачил крак, а друг бе прилагал повече тежест на едната страна, отколкото на другата. Всички несъмнено бяха тежко пострадали. Ритуалът, въпреки отмяната на самата Клетва, бе оставил у тях утаечна сила, но имаше и още нещо, някакъв смътен намек за хаос, от непознати лабиринти, или навярно от познати, но изкривени до неузнаваемост. Онрак подозираше, че сред шестимата има и Хвърляч на кости.

„Олар Етил, Килава Онас, Монок Очъм, Хентос Ълм, Тем Бенасто, Улпан Нодост, Тенаг Илбайе, Ай Естос, Абсин Толаи… гадателите на кости, шаманите на Логрос Т’лан Имасс. Кои от тях са загубени? Килава, разбира се, но това се знае. Хентос Ълм и Монок Очъм бяха в лова. Олар Етил търси другите армии на Т’лан Имасс — защото призивът бе чут от всички. Бенасто и Улпан остават с Логрос. Ай Естос се загуби тук, в Джаг Одан, в последната война. Нищо не знам за съдбата на Абсин Толаи. Остава Тенаг Илбайе, когото Логрос пратиха при Крон, да помогне във Войните на Ледерон. Значи: Абсин Толаи, Тенаг Илбайе или Ай Естос.“

Разбира се, нямаше твърдо основание да приеме, че ренегатите са от Логрос, въпреки че присъствието им тук, на този континент, го предполагаше, тъй като пещерите и складовете с оръжие не бяха единствените: подобни тайни скривалища можеше да се намерят на всеки континент. И все пак тези ренегати бяха дошли в Седемте града, в рожденото място на Първата империя, за да си върнат оръжията. А тъкмо на Логрос беше възложено да брани родната земя.

— Трул Сенгар?

— Да?

— Какво знаеш за Култа на Безименните?

— Само това, че успяват.

Т’лан Имасс килна глава.

— Тоест?

— Ами, съществуването им остава скрито за мен. Никога не съм чувал за тях.

„Аха.“

— Логрос повелиха Първият трон да бъде преместен от тази земя, защото имаше опасност Безименните скоро да открият местоположението му. Бяха разбрали, че силата му може да се отнеме, че Т’лан Имасс може да бъдат принудени да се преклонят в служба на смъртната особа, която се възкачи на него.

— А Логрос не са искали някой от тези Безименни да се окаже въпросният смъртен. Защо? Що за ужасна цел ги подтиква? И преди да ми отговориш, Онрак, бих ти казал, че доколкото схващам, „ужасна цел“ звучи доста злокобно и за моята раса.

— Разбирам, Трул Сенгар, и съображението ти е ценно. Безименните служат на Домовете на Азат. Логрос вярваха, че ако някой жрец на този култ завладее Първия трон, то първата и единствена повеля, която ще се даде на Т’лан Имасс, ще е доброволно да приемат вечен затвор. Че ще бъдем премахнати от този свят.

— Поради което тронът е бил преместен.

— Да, на един континент южно от Седемте града. Където бе намерен от един маг — Келанвед, императора на Малазанската империя.

— Която сега властва над всички Т’лан Имасс? Нищо чудно, че Малазанската империя е толкова могъща, колкото изглежда — но пък от друга страна, защо досега не е завладяла целия свят, след като може да призове всички Т’лан Имасс да водят войните й?

— Императорът използваше способностите ни много… скромно. Изненадващо ограничено. След това беше убит. Новата императрица не властва над нас.

— Защо просто тя самата не е седнала на Първия трон?

— Би го направила, стига да можеше да го намери.

— И така, вие отново сте свободни.

— Така изглежда. Но има други… притеснения, Трул Сенгар. Келанвед е пребивавал известно време в Дом на Азат…

Стигнаха склона отвъд солената низина и се заизкачваха.

— Много малко знам за тези неща — каза Тайст Едур. — Боиш се, че императорът или е бил един от тези Безименни, или е бил свързан с тях. Ако е така, защо не е издал тази заповед, от която толкова сте се страхували?

— Не знаем.

— И как преди всичко е успял да намери Първия трон?

— Не знаем.

— Добре. А какво общо има всичко това с работата, с която сме се захванали сега?

— Подозрения, Трул Сенгар, свързани с посоката, накъдето са се запътили тези ренегати Т’лан Имасс.

— Ами, на юг, както виждам. О, разбирам.

— Ако сред тях има Логрос, тогава знаят къде ще открият Първия трон.

— Добре, имаш ли основание да смяташ, че си единственият сред Т’лан Имасс? Не смяташ ли, че други от расата ви може също да са стигнали до това подозрение?

— Не съм сигурен. Имам нещо общо с ренегатите, което те нямат, Трул Сенгар. Също като тях, аз съм необременен. Освободен съм от Клетвата на Ритуала. Това доведе до известно… освобождаване на мисълта. Монок Очъм и Ибра Голан преследват плячка, а умът на един ловец винаги е погълнат от плячката.

Стигнаха първото възвишение и спряха. Онрак извади меча си и го заби в земята. Направи десетина крачки настрани и отново спря.

— Какво правиш?

— Ако не възразяваш, Трул Сенгар, искам да изчакам Монок Очъм и Ибра Голан. Те — а чрез тях Логрос — трябва да бъдат предупредени за подозрението ми.

— И допускаш, че Монок ще ни отдели време за приказки? Последната ни среща с тях не беше особено приятна, доколкото помня. Щях да се чувствам по-добре, ако не стоеше толкова далече от меча си. — Тайст Едур седна на един камък и продължи: — И какво беше онова, дето го направи в пещерата, където действаше Ритуалът? — Той посочи новата лява ръка на Онрак, както и кръпките по разнебитеното му доскоро тяло. — Очевидно е. Тая ръка е по-къса от твоята. Забележимо. Нещо ми подсказва, че не е трябвало да правиш… каквото си направил.

— Прав си. Или щеше да си прав, ако все още бях обвързан с Клетвата.

— Разбирам. А дали Монок Очъм ще прояви същата невъзмутимост, щом види какво си направил?

— Едва ли.

— Не се ли закле, че ще служиш на мен, Онрак?

Т’лан Имасс вдигна глава.

— Заклех се.

— А ако не искам да излагаш себе си — и мен, впрочем — на такъв риск?

— Въпросът ти е уместен, Трул Сенгар. Не бях го обмислял. Да те запитам обаче следното. Тези ренегати служат на същия господар като твоя род. В случай, че накарат някой твой ближен да заеме Първия трон, налагайки по този начин властта си над всички Т’лан Имасс, смяташ ли, че ще той ще е толкова сдържан с използването на тези армии като император Келанвед?

Тайст Едур помълча, след което въздъхна.

— Добре. Но все пак ме караш да се чудя. Щом като Първият трон е толкова уязвим, защо не сте поставили на него някой по ваш избор?

— Над Първия трон може да властва само смъртен. На кой смъртен можем да поверим такава отговорност? Ние дори не избрахме Келанвед — той се наложи сам. Нещо повече, въпросът може скоро да се окаже несъществен за нас. Т’лан Имасс са призовани — всички, които са чули призива, все едно дали са обвързани с Клетвата, или не. В една далечна земя се е появил нов, смъртен гадател на кости.

— И вие искате той да вземе Първия трон.

— Не. Искаме онзи, който ни призова, да ни освободи. Всички.

— От Клетвата?

— Не. От съществуване, Трул Сенгар. — Онрак поклати глава. — Или за това ще го помолят Обвързаните, както очаквам, ако вече не са помолили. Странно, но самият аз като че ли вече не споделям това чувство.

— И никой друг, който се е освободил от Клетвата, не го споделя. В такъв случай струва ми се, че този нов смъртен гадател на кости е в голяма опасност.

— Поради което — и добре пазен.

— А ти можеш ли да устоиш на неговия призив?

— Свободен съм… да избера.

Тайст Едур килна глава.

— Излиза, че ти вече си свободен, Онрак. Може би не по начина, по който този хвърляч на кости би ти предложил, но все пак…

— Да. Но алтернативата, която представлявам аз, е недостъпна за все още обвързаните от Клетвата.

— Да се надяваме тогава, че Монок Очъм няма да е прекалено злопаметен.

— Ще видим. — Онрак бавно се обърна.

От тревите се завихри прах — два стълба, в които бавно се въплътиха гадателят на кости Монок Очъм и водачът на клана, Ибра Голан. Голан вдигна меча си и закрачи право към Онрак.

Трул Сенгар се изпречи на пътя му.

— Стой, Ибра Голан. Онрак има информация, която ще искате да чуете. Ясновидецо Монок Очъм — ти особено, така че спри водача на клана. Първо изслушайте, а после решете дали Онрак заслужава наказание.

Ибра Голан спря, отстъпи крачка назад и отпусна меча.

Онрак се взря в Монок Очъм. Макар духовните вериги, които ги бяха свързвали някога, да се бяха скъсали, враждебността на шамана му бе осезаема. Онрак знаеше, че списъкът на престъпленията, на дръзките му деяния бе станал дълъг, а последното, кражбата на телесни части от друг Т’лан Имасс, беше най-голямата мерзост, най-ужасното извращение на силите на Телланн досега.

— Монок Очъм. Ренегатите искат да отведат своя нов господар до Първия трон. Вървят по пътеки от хаос. Убеден съм, че намерението им е да поставят на този трон смъртен Тайст Едур. Този нов владетел на Т’лан Имасс на свой ред ще властва над новия смъртен гадател на кости — онзи, който изрече призива.

Ибра Голан и Монок Очъм се спогледаха. Ужасът им не убягна на Онрак и той продължи:

— Съобщете на Логрос, че аз, Онрак, и този, към когото съм обвързан — Тайст Едур Трул Сенгар — споделяме вашата смъртна тревога. Искаме да действаме в съюз с вас.

— Логрос те чува — изхриптя гласът на Монок Очъм. — И приема.

Бързината на отговора изненада Онрак и той помълча замислено. После попита:

— Колко бранители пазят Първия трон?

— Нито един.

Трул Сенгар се вцепени.

— Нито един?!

— Останал ли е някой Т’лан Имасс на Кюон Тали? — попита Онрак.

— Не, Онрак Прекършени — отвърна Монок Очъм. — Намерението, което ни описа, беше… непредвидено. Армията на Логрос е струпана тук, в Седемте града.

Онрак никога не беше изпитвал подобна възбуда. Чувството го разтърси и със закъснение той му намери име: стъписване.

— Монок Очъм, защо Логрос не са се отзовали на призива?

— Изпратени са представители — отвърна шаманът, хвърляч на кости. — Логрос задържа армията си тук в очакване на предстояща заплаха.

„Заплаха?“

— И нито един не може да бъде заделен?

— Не може, Онрак Прекършени. Никой не може да бъде заделен. Все едно, вече сме много близо до ренегатите.

— Според мен са шестима — каза Онрак. — И един от тях е хвърляч на кости. Монок Очъм, сигурно ще успеем да ги настигнем, но сме твърде малко…

— Да ме бяхте оставили поне да си намеря добро оръжие — измърмори Трул Сенгар. — Все пак може да се изправя срещу някой родственик накрая.

— Тайст Едур, какво оръжие предпочиташ? — попита Ибра Голан.

— Копие. И с лък съм добър, но за битка — копие.

— Ще ти намеря — увери го водачът на клана. — И лък също. Но все пак съм любопитен — в склада, който напуснахте наскоро, можеше да се намерят копия. Защо не си осигури оръжие тогава?

Трул Сенгар отговори тихо и много хладно:

— Не съм крадец.

Водачът на клана се обърна към Онрак.

— Изборът ти е добър, Онрак Прекършени.

„Знам.“

— Монок Очъм, Логрос имат ли представа кой може да е този ренегат шаман?

— Тенаг Илбайе — веднага отвърна Монок Очъм. — Вероятно си е избрал ново име.

— И Логрос са сигурни?

— Всички други са отчетени — освен Килава Онас.

„Която си остава в тленната си плът и затова не може да е сред ренегатите.“

— Роден в клана на Бан Райил, тенаг соултейкън. Преди да го изберат за шаман на клана, беше известен като Харан’Алле, роден в Лятото на Голямата смърт, сред Карибу. Беше верен шаман…

— Докато не се провали срещу Форкрул Ассаил във Войната на Ледерон — прекъсна го Монок Очъм.

— Както се провалихме и ние — изхриптя Онрак.

— В смисъл? В какво се провалихме?

— В това, че избрахме да гледаме на поражението като на предателство. Но с тази наша сурова присъда над своите паднали ближни извършихме предателство. Тенаг Илбайе се постара да изпълни задачата си. Поражението му не беше по негов избор. Кажи ми, кога изобщо сме триумфирали в сблъсък с Форкрул Ассаил? Така че Тенаг Илбайе беше обречен от самото начало. И все пак прие това, което му бе повелено. Като много добре разбираше, че ще бъде победен и заради това — осъден. Това разбрах, Монок Очъм, и чрез теб ще заявя на Логрос и на всички Т’лан Имасс: тези ренегати са наше дело.

— Тогава нам се пада да се справим с тях — изръмжа Ибра Голан.

— А ако се провалим? — запита Онрак.

Никой от двамата Т’лан Имасс не можа да отвърне на това. Трул Сенгар въздъхна.

— Ако ще ги спираме тези ваши ренегати, май трябва да тръгваме.

— Ще тръгнем. През лабиринта на Телланн — заяви Монок Очъм. — Логрос се съгласи, че можете да ни придружите по пътя.

— Много великодушно от негова страна — измърмори Трул Сенгар.

Монок Очъм беше готов да разтвори лабиринта, но спря и отново погледна Онрак.

— Когато се… закърпи, Онрак Прекършени… къде беше другата част от тялото?

— Не знам. Беше… отнесена.

— И от кого?

„Обезпокоителен въпрос, наистина.“

— Не зная, Монок Очъм. Но има още една подробност, която ме притеснява.

— И тя е?

— Ренегатът беше посечен на две с един удар.

 

 

Лъкатушещата пътека, повела ги нагоре по каменистия склон, й беше твърде позната и Лостара Юил се намръщи. Перла вървеше на няколко крачки зад нея и мърмореше всеки път, щом ботушите й откъртеха камък и той се търкулваше надолу. Чу го как изруга, когато един камък изтрещя покрай пищяла му, и мръщенето й преля в зла усмивка.

Гланцът на кучия син се пропукваше и разкриваше грозни страни, в които тя намираше повод и за насмешка, и за странно, смътно привличане. Вече бе твърде възрастна, за да мечтае за съвършенство — вместо него бе открила някаква изкусителност в недостатъците. А Перла ги притежаваше в изобилие.

Най-много го дразнеше това, че бе отстъпил водачеството, но този терен бе на Лостара, на спомените й. Подът на древния, открит под небето храм лежеше точно отпред — мястото, където беше забила стрела в челото на Ша’ик. И ако не бяха онези двама нейни телохранители — особено онзи Тоблакай, — този ден щеше да завърши с още по-голям триумф, щом Червените мечове се върнеха в Г’данисбан с главата на Ша’ик, набучена на пика. С това бунтът щеше да приключи, преди да е започнал.

Животът на толкова хора щеше да е пощаден, ако беше станало това, ако реалността се беше държала точно толкова безпогрешно, колкото сцената в ума й. Заради такива неща съдбата на цял субконтинент се беше преобърнала невъзвратимо и се бе стигнало до мизерия и безсмислено проливане на кръв.

„Онзи проклет Тоблакай. С проклетия му дървен меч. Ако не беше той, как ли щеше да изглежда този ден? Първо, сигурно нямаше да сме тук. Нямаше да се наложи Фелисин Паран да прекоси цялата земя на Седемте града, за да избяга от ужаса и да попадне в ръцете на озверели бунтовници. Колтейн щеше да е жив, да стяга имперския юмрук около всеки тлеещ въглен, преди да се е разразил пожарът. А Върховният юмрук Пормквал щеше да се яви пред императрицата, за да даде отчет за своето бездарие и поквара. Само да го нямаше онзи омразен Тоблакай…“

Тя подмина големите канари, зад които се бяха крили, после другата, от която бе могла да се прицели достатъчно отблизо, та изстрелът да е смъртоносен. И тук, на десет крачки от пода на храма, лежаха останките на последния Червен меч, паднал по време на изтеглянето.

Лостара стъпи на покрития с каменни плочи под и спря.

Перла пристъпи до нея и се огледа с любопитство. Лостара посочи.

— Тя беше ето тук.

— Телохранителите й не са си направили труда да погребат Червените мечове — подхвърли той.

— Защо да го правят?

— Изглежда, че и с Ша’ик не са си направили труда — продължи Нокътят и се приближи до едно тъмно петно между двете колони на древна порта.

Лостара го последва и сърцето й изведнъж затупка.

Тялото беше малко, увито в разръфано от вятъра платнище от шатра. Черната коса беше расла дълго, дълго след смъртта и ефектът — след като Перла се наведе, дръпна платнището и откри съсухреното лице и черепа — бе ужасяващ. Дупката, пробита от стрелата в челото й, откриваше череп, пълен с навят от вятъра пясък. Още ситен пясък беше запълнил очните кухини на трупа, ноздрите и зейналата уста.

— Рараку си взима своето — промълви Перла. — А сигурна ли си, че това е Ша’ик, скъпа?

Тя кимна.

— Книгата на Дрижна й беше предадена, както обясних. Връчиха я в ръцете й. От което, според пророчеството, трябваше да стане прераждане, а то на свой ред да предизвика Вихъра, Апокалипсиса… бунта.

— Опиши ми още веднъж телохранителите й.

— Един Тоблакай и онзи, когото знаят като Леоман от Флейлс. Най-личните телохранители на Ша’ик.

— И все пак, изглежда, бунтът не е имал нужда от Ша’ик, нито от Вихъра. Той вече е бил в ход, когато Фелисин е пристигнала тук. Следователно какво е станало в този момент? Да не би да намекваш, че тези телохранители просто са… чакали? Тук? Какво са чакали?

Лостара сви рамене.

— Прераждането може би. Красотата на пророчествата е в това, че са отворени за безброй реинтерпретации, според случая. Глупаците просто са чакали и чакали…

Намръщен, Перла се изправи и се огледа.

— Но прераждането все пак се случи. Вихърът се вдигна, за да даде фокус — да осигури яростното сърце на бунта. Всичко стана точно така, както беше предречено. Чудя се…

Лостара го изгледа изпод спуснатите си клепачи. Призна, че в жестовете му има някакво изящество. Елегантност, която можеше да мине за женствена, стига да не беше толкова смъртно опасен мъж. Като кобра, спокоен и сдържан… докато не го предизвикаш.

— Но погледни я — отвърна му тя. — Никакво прераждане не е имало. Само си губим времето тук, Перла. Може би Фелисин просто се е спряла тук, натъкнала се е на всичко това, преди да продължи по пътя си.

— Нарочно се правиш на глупава, скъпа — промърмори той и я разочарова, че не се хвана на въдицата.

— Нима?

Усмивката му я подразни още повече.

— Лостара, съвсем права си в това, че от този труп не би могло да се прероди нищо. От което следва единственото възможно заключение. Ша’ик, която си е жива и здрава в сърцето на Рараку, не е същата Ша’ик. Въпросните двама телохранители са й намерили… заместничка. Натрапница. Някоя, която са могли да наместят добре в ролята — гъвкавостта на пророчествата, за която спомена преди малко, им е послужила добре. Преродена. Много добре, и по-млада външно, нали? В края на краищата една старица не би могла да поведе армия в нова война. Освен това за една старица би било доста трудно да убеди когото и да било, че се е преродила.

— Перла.

— Какво?

— Отхвърлям възможността… Да, знам какво си мислиш. Но това е невъзможно.

— Защо? Нищо друго не пасва толкова…

— Не ми пука колко добре пасва! Това ли само сме всички ние, смъртните? Жертви на извратена ирония, предизвикващи насмешливия грак на безумни богове?

— Грак на врани, грак на богове — образът ми харесва, мила. Колкото до извратената ирония — по-скоро изтънчена ирония. Не допускаш ли, че Фелисин би се вкопчила в такава възможност да се окаже прекият инструмент за отмъщение срещу сестра си? Срещу империята, която я изпрати на каторга? Съдбата може да ти се предложи сама, но все пак всяка възможност трябва да се прегърне — съзнателно и жадно. Съвпаденията във всичко това не са били толкова въпрос на случайност — по-скоро навременно съчетание на желания и нужди.

— Трябва да се върнем при адюнктата — заяви Лостара.

— Уви, Вихърът е между нас и нея. В тази сфера на сила не мога да използвам лабиринти, за да ускоря пътуването ни. А твърде много време ще загубим, ако я заобиколим. Не се бой, ще успеем да стигнем навреме до Тавори с ужасното си разкритие. Но ще трябва да минем през Вихъра, през самата Рараку. При това — кротичко, внимателно. Ако ни разкрият, ще е фатално.

— Доволен си от това, нали?

Очите му се разшириха — изражение, което твърде много бе започнало да й допада, осъзна тя с раздразнение.

— Не е честно, скъпа моя Лостара Юил. Доволен съм, че загадката бе разгадана, че задачата ни да разберем каква съдба е сполетяла Фелисин е изпълнена. Доколкото можем да съдим дотук, разбира се.

— А намерението ти да издириш водача на Ястребовия нокът?

— О, мисля, че и в тази област скоро ще получа удовлетворение. Всъщност нещата започват да се съчетават чудесно.

— Видя ли? Знаех си, че си доволен!

Той разпери ръце.

— Е какво сега, да изтерзая плътта си със самобичуване ли искаш? — Тя вдигна вежда, при което очите му подозрително се присвиха за миг, след което той продължи: — С тази мисия почти приключихме, момичето ми. И много скоро ще можем двамата да си седнем в някоя прохладна шатричка, с бокалите изстудено вино в ръце, и блажено да си разсъждаваме над безбройните открития, които сме направили.

— Търпение нямам — сухо измърмори тя и скръсти ръце.

Той се извърна към Вихъра. Бесният ураган стигаше до небесата, въртеше с грохот нагоре безкраен порой от прах.

— Разбира се, най-напред ще трябва да преодолеем защитите на богинята, незабелязано. Твоята кръв е Пардю, на теб тя няма да обърне внимание. Аз, от друга страна, съм четвърт Тайст Андий…

Лостара се сепна.

— Нима?

Изненадан, той я погледна през рамо.

— Не знаеше ли? Майка ми е от Дрейф Авалий, белокоса красавица — така поне са ми разправяли, защото нямам преки спомени, оставили са ме с баща ми веднага щом са ме отбили.

Въображението й оформи картинка с Перла, сучещ от майчина гръд, и я досмеша.

— Значи си се родило живичко?

И се усмихна на обиденото му мълчание.

 

 

Поеха надолу към падината. Свирепата буря на Вихъра ревеше несекващо, издигаше се като безкрайна кула пред тях. Свечеряваше се. Храната им бе привършила, но запасите им вода бяха предостатъчно, след като ги попълниха от извора близо до рухналия храм. Ботушите на Лостара се бяха пробили, а мокасините на Перла вече приличаха на дрипи. Шевовете на дрехите им се бяха раздрали под неумолимия зной на слънцето. Кожата се беше напукала, желязото бе ръждясало след мъчителния им преход през лабиринта Тирлан.

Чувстваше се изтощена и съсухрена. Знаеше, че изглежда поне с десет години по-стара. Поредната причина да изпитва ту гняв, ту отчаяние, щом погледнеше здравото, гладко лице на Перла и странно дръпнатите му очи, толкова светли и бистри. Толкова леко стъпваше, че й се искаше да го удари по главата.

— Как смяташ да избегнеш вниманието на Вихъра, Перла? — попита тя, докато приближаваха пясъчния вал.

Той сви рамене.

— Имам си план. Може да подейства, може и да не подейства.

— Като повечето ти планове. Кажи ми тогава каква рискована роля си предвидил за мен?

— Рашан, Тир и Мийнас — отвърна той. — Вечната война. Този фрагмент от лабиринт пред нас не е напълно разбран от самата богиня. Нищо изненадващо — едва ли е била нещо повече от леко полъхващо духче. Аз обаче го разбирам… във всеки случай по-добре от нея.

— Можеш ли поне веднъж да отговориш точно? „Боли ли те?“ — „О, лабиринтите Мокра, Рашан и Омтоуз Феллак, от които идват всички болежки под коляното…“

— Е, добре. Добре. Смятам да се крия в сянката ти.

— Хм, вече съм свикнала с това, Перла. Но съм длъжна да отбележа, че тази Стена на Вихъра скрива напълно светлината на залеза.

— Вярно, но тя все пак съществува. Просто ще трябва да стъпвам внимателно. Стига, разбира се, да не правиш никакви резки, неочаквани движения.

— Такава мисъл още не ми е хрумвала в компанията ти, Перла.

— А, това е добре. Аз обаче, от своя страна, се чувствам длъжен да изтъкна, че непрекъснато се мъчиш да разпалваш известно напрежение между двама ни. Твърде, ъъъ, непрофесионално. Странното е, че като че ли това се усилва с всяка обида, която ми нанасяш. Странна форма на флирт…

— Флирт? Проклет глупак! Много по-щастлива ще съм да видя как оная проклета богиня ще те напердаши хубаво, поне заради удовлетворението, което ще получа…

— Точно за това говорех, скъпа.

— Нима? Сигурно ако те заливах с вряло масло, щеше да ми кажеш — между писъците — да не ти хапя… — Млъкна и зъбите й скръцнаха.

Перла благоразумно си замълча.

„Да, ще го фрасна.“

— Искам да те убия, Перла.

— Знам.

— Но засега ще се задоволя с това, че ще си в сянката ми.

— Благодаря. А сега просто продължи напред, лекичко и ситно. Право през стената от пясък. А, и не забравяй да примижиш хубаво — не бих искал тези прелестни прозорчета от пламък да пострадат…

 

 

Беше очаквала да срещне отпор, но проникна без никаква съпротива. Шест стъпки в непрогледен охрен свят, после навън, в опърлената от зноя равнина на Рараку, и тя примига в мъгливата светлина на привечерта. Още четири крачки и стъпи на нагорещена скала. Обърна се.

Усмихнат, Перла вдигна ръце, с дланите нагоре. Бе на крачка зад нея.

Тя пристъпи към него, едната й ръка в стоманена ръкавица се пресегна и го хвана за тила, другата се спусна много по-ниско, докато устата й се притискаше в неговата.

След няколко мига си разкъсваха дрехите.

Без никаква съпротива.

 

 

На по-малко от четири левги на югоизток — вече се здрачаваше — Калам Мекхар изведнъж се събуди, плувнал в пот. Терзанието на сънищата все още отекваше в душата му, макар съдържанието им да му убягваше. „Пак онази песен… струва ми се. Извиси се до рев, стиснал все едно гърлото на света…“ Той бавно се надигна и примижа от болежките в схванатите мускули и стави. Това, че се беше сврял в тясната сенчеста цепнатина, не му донесе облекчителен сън.

„А и гласовете в песента… чужди и същевременно познати. Като на приятели… които и една дума не са изпели в живота си. Нищо, което да утеши душата — не, в тези гласове имаше зов за война…“

Взе меха и пи, за да отмие от устата си вкуса на прах, после провери оръжията и снаряжението си. Когато свърши, сърцето му се беше успокоило и ръцете му бяха престанали да треперят.

Не допускаше, че Богинята на Вихъра ще засече присъствието му, след като при всяка възможност бе продължавал по пътя през сенките. А и знаеше, че в известен смисъл самата нощ не е нищо друго освен сянка. Стига да успееше да се крие добре денем, очакваше да стигне до стана на Ша’ик незабелязан.

Нарами торбата и тръгна. Звездите едва се виждаха в небето през гъстата прах. Рараку, колкото дива и пуста да изглеждаше на пръв поглед, беше прорязана от безброй пътеки. Много от тях водеха към отровени извори; други — до сигурна смърт сред пясъчната пустош. А под заплетеното кълбо от човешки стъпки и стари племенни пътни знаци, по хребетите се виеха останки от крайбрежни пътища и мостове, свързвали преди много време някогашни острови в широк плитък залив.

Калам продължи в лек бяг през осеяната с камъни падина, където няколко кораба — дървото се бе вкаменило и те наподобяваха скелети във вечерния сумрак — бяха разпръснали отломките си по спечената глина. Вихърът беше вдигнал покривалото на пясъците и бе оголил праисторията на Рараку, отдавна изгубените цивилизации, преживели хилядолетен мрак. Гледката внушаваше смътно безпокойство и сякаш отново нашепваше за кошмарите, обсебили съня му.

„И проклетата песен.“

Под краката му пращяха кости на морски същества. Вятър нямаше и въздухът беше свръхестествено стихнал. Стотина крачки напред земята отново се издигаше към разнебитен древен път. Калам погледна към хребета, замръзна за миг, после бързо се хвърли на земята, стиснал дългите ножове.

По стария път крачеше войнишка колона. Бойците вървяха с наведени глави и носеха ранените си другари; пиките им се поклащаха над тях и остриетата проблясваха в полумрака.

Бяха около шестстотин души. На една трета от челото на колоната се издигаше щандарт — скелет от гръден кош, закрепен на върха на дълъг прът. Ребрата бяха свързани с ремъци, а вътре имаше два човешки черепа. Надолу по дръжката се спускаха дълги рога, чак до стискащите я бели ръце на знаменосеца.

Войниците крачеха безмълвно.

„Дъх на Гуглата. Това са призраци!“

Убиецът бавно се изправи. Изкачи се безшумно по склона и застана край пътя като човек, привлечен от гледката на маршируваща войска, а войниците се заточиха покрай него — тези откъм неговата страна бяха толкова близо, че можеше да се пресегне и да ги пипне, стига да бяха от плът и кръв.

— От морето излезе.

Калам се сепна. Езикът бе съвсем непознат, ала все пак го разбра. Погледна през рамо… прекосената току-що от него падина беше пълна с блещукаща под звездната светлина вода. Сред вълните, на стотина разтега от брега, имаше пет кораба. Три бяха обгърнати от пламъци и ръсеха пепел и отломки. От другите два единият потъваше бързо, а последният изглеждаше безжизнен — труповете бяха разхвърляни по палубата и висяха от такелажа.

— Войник.

— Убиец.

— Много призраци по този път, приятели. Не ни ли преследваха достатъчно?

— Да, Десимбелакис хвърля по нас безброй легиони и колкото и да избием, Първият император намира все нови и нови.

— Не е тъй, Кулсан. Петима от Седемте регенти вече ги няма. Това нищо ли не означава? И шестият едва ли ще се съвземе, след като прогонихме черния звяр.

— Чудя се дали наистина го прогонихме от този свят?

— Ако Безименните казват истината, да…

— Въпросът ти смущава, Кулсан. Нима не излизаме от града? Където преди малко извоювахме победа?

Разговорът започна да заглъхва, след като говорещите войници го подминаха, но Калам успя да чуе изпълнения със съмнение отговор на Кулсан: „Защо тогава има толкова призраци по пътя ни, Еретал?“

„По-важното е защо моят е тук“, добави на себе си Калам.

Изчака, докато се отдалечат и последните войници, след което пристъпи, за да прекоси древния път.

И видя от другата страна висока мършава фигура, загърната в избелял оранжев халат. С черни ями вместо очи. Едната безплътна ръка стискаше изваян на спирала костен скиптър, на който привидението се беше подпряло, все едно че се крепеше само на него.

— Чуй ги, дух на бъдещето — изхриптя то и килна глава.

И Калам чу. Призрачните войници бяха запели.

Пот изби по черната кожа на убиеца. „Чувал съм я тази песен… или по-скоро нещо като нея. Вариант…“

— Какво, в името на Бездната… Ти, Танно Сънеброднико, обясни ми…

— Сънебродник? Това име ли ще си спечеля един ден? Почетно ли е то? Или признание за проклятие?

— Какво искаш да кажеш, жрецо?

— Не съм жрец. Аз съм Танно, единадесетият и последен сенешал на Ярагатан, прокуден от Първия император заради изменническия ми съюз с Безименните. Знаеше ли какво щеше да направи той? Можеше ли някой от нас да го предположи? Седем регенти, ала много повече от това, о, да, много повече… — Призракът излезе накуцвайки на пътя и бавно закрета по дирята на колоната. — Дадох им песен, за сетната битка. Поне това им дадох…

Калам изчака, докато фигурите се стопиха в тъмното, и се обърна. Морето бе изчезнало, падината отново беше оголила костите си. Той потръпна. „Защо ги виждам тези неща? Съвсем сигурен съм, че не съм мъртъв… макар че скоро може да съм. Дали това не бяха вещаещи смърт видения?“ Беше слушал за такива неща, но не им обръщаше много внимание. Прегръдката на Гуглата бе нещо твърде случайно, за да е заплетена в кълбото на предопределеността… преди вече да се е случила — опитът му поне показваше това.

Той поклати глава, пресече пътя и се спусна в осеяната с камънак низина зад него. Тази ивица земя беше само пясъчни дюни, преди да се вдигне Вихърът. Нивото й бе по-високо — може би с два човешки боя — от дъното на древното море, което току-що беше прегазил, и тук, зад камънаците, се простираха основите на град. Прорязан от дълбоки канали: все още можеше да се различат останките от мостовете над тях. Повечето основи на стени не стигаха и до прасците му, ала изглеждаше, че някои от сградите са били големи — неотстъпващи на нищо, което можеше да види човек в Унта или Малаз. От древните щерни бяха останали дълбоки ями, в тях се беше събирала водата от другата страна на крайбрежния път, обезсолена в съседните солници. Останките от изкуствени тераси говореха за някогашни градини.

Калам тръгна между развалините и скоро се озова на някогашна главна улица, изпъната на север и юг. Теренът под краката му беше застлан дебело с глинени чирепи, остъргани и огладени от пясък и сол. „И сега самият аз съм като призрак, последният, който върви по тези улици. И всички стени са прозрачни и всяка тайна — оголена.“

В този миг чу конете.

Затича към най-близкото укритие, стълбище, водещо към някогашния подземен етаж на масивна сграда. Тропотът на копитата се усили, първият ездач се появи пред очите му и убиецът залегна.

Пардю.

Дръпна юздите и огледа предпазливо, с готови за бой оръжия. Последва жест. Появиха се още четирима пустинни воини, след тях — още един Пардю, явно шаман, заключи Калам по дългата му рошава коса, фетишите и опърпаното наметало от козя кожа. Очите му светеха диво, сякаш с някакъв вътрешен огън. Шаманът извади изпод наметалото си дълга кост, размаха я в кръг над главата си, после подуши въздуха.

Калам бавно измъкна двата си дълги ножа от каниите.

Шаманът изръмжа нещо, завъртя се на високото седло и се смъкна тежко на земята. Май си изкълчи глезена и в следващите няколко мига куцукаше в кръг и сипеше проклятия и слюнка. Воините му скочиха от конете си с лекота и Калам успя да види, че един от тях се хили.

Шаманът — все така тъпчеше в кръг — замърмори нещо, от време на време подръпваше чорлавата си коса. И в тези му движения Калам видя началото на ритуал.

Нещо му подсказа, че тези мъже не са от Армията на Апокалипсиса на Ша’ик. Много по-прикрити и коварни му се сториха. Бавно прибра дългия отатаралски нож в канията и се отпусна в дълбоката сянка зад стълбите, за да изчака. И да види.

Мърморенето на шамана преля в тих монотонен ритъм. Той бръкна в кожената торбичка на колана си, извади някакви малки неща и започна да ги пръска, докато обикаляше в безкрайния си кръг. Черни и лъскави, нещата запращяха и заподскачаха по земята като разпръснати от огнище въглени. От ритуалния кръг лъхна парлива миризма.

Калам така и не разбра дали случилото се след това бе преднамерено. Но краят му със сигурност бе неочакван. Тежко надвисналият над улицата мрак сякаш се загърчи и избухна… и писъци раздраха въздуха. Два огромни звяра връхлетяха върху воините. Сякаш се беше въплътил самият мрак — само лъскавината на гладките им кожи издаваше присъствието им. Зверовете се движеха мълниеносно сред швирналата кръв и пращящите кости. Единият скочи срещу шамана и той изкрещя. Огромната черна глава се люшна настрани и главата на шамана потъна в зейналата й паст. Челюстите се затвориха с влажно пращене.

Хрътката — беше точно това, осъзна Калам — разтърси глава и обезглавеното тяло на шамана тупна на земята.

Другата хрътка ръфаше труповете на воините. Чуваше се пращене на чупещи се кости.

Че бяха хрътки, спор нямаше. Но не бяха Хрътките на Сянка, разбра Калам. Най-малкото бяха по-големи — повече мечки, отколкото кучета. При все това, докато пълнеха коремите си със суровата човешка плът, движенията им бяха гъвкави, изпълнени с първично, гибелно изящество. Не изпитваха никакъв страх и бяха свръхуверени, сякаш това чуждо място, където бяха дошли, им беше толкова познато, колкото родните ловни полета.

Той настръхна. Лежеше съвсем неподвижен, затаил дъх, сърцето му биеше съвсем бавно. Нищо друго не му оставаше, поне докато чудовищата не се махнеха. Но те сякаш не бързаха — и двете почнаха да цепят със зъби дългите кокали и да смучат костния мозък.

„Гладни са, проклетниците. Интересно откъде дойдоха… и какво ще правят сега.“

После едната хрътка вдигна глава и подуши. Изръмжа дълбоко и се надигна. Другата продължи да чупи със зъби едно коляно, безразлична като че ли към онова, което бе разтревожило първата.

Дори когато звярът се обърна и се вторачи право натам, където се беше присвил Калам.

И скочи.

Калам побягна и хвърли зад себе си шепа опушени диаманти — от личния си запас, не на Искарал Пъст.

Дългите нокти задращиха зад него и той се хвърли на земята, претърколи се и хрътката профуча над мястото, където беше само допреди миг.

Другият звяр все така безразлично чупеше коляното. Калам лапна свирката и пръсна последните диаманти между себе си и нападащата го хрътка.

И изсвири, колкото можеше по-силно.

От камъните изникнаха пет демона. Азалани. Нямаше нито миг на объркване — трима моментално се хвърлиха срещу нападащия звяр, а другите двама закрачиха сред мъгла от бясно движещи се крайници към хрътката, останала на улицата. И тя най-сетне вдигна глава.

Колкото и любопитен да беше предстоящият сблъсък, Калам реши да не губи време. Прескочи основите на стената, заобиколи ямите с черни дъна и хукна към по-високия терен на хиляда и петстотин крачки пред него.

Ръмженето, воят, трясъкът и стърженето на камък му подсказаха мащаба на битката, развихрила се на улицата зад него. „Моите извинения, Сенкотрон… но се надявам, че поне един от демоните ти ще доживее достатъчно дълго, за да се измъкне. И да те уведоми за новата заплаха, отприщена на този свят. А помисли и за това — щом са две, сигурно има и още.“

Продължи да тича в нощта, докато звуците зад него не заглъхнаха.

 

 

Вечер на изненади. В дюкяна на един продавач на бижута в Г’данисбан. По време вечерята на търговеца Калефа и една от достолепните съпруги на не по-малко достолепен негов клиент. И в Ерлитан, по време на тайно сборище между търговци на плът и убийци кроящи заговор срещу един малазански лакей, уредил тайна покана на носещата възмездие флота на адмирал Нок — която в този момент заобикаляше Отатаралско море на път към съдбовната си среща с единадесет търговски кораба, приближаващи се откъм Дженабакъз — сътрудник на империята, който, щеше да се окаже, се събуди на другата заран не само жив и здрав, но вече незастрашен от неминуемо убийство. А на крайбрежния кервански път, на двайсет левги западно от Ерлитан, безмълвието на нощта се разцепи от писъци — толкова силни и продължителни, че събудиха един самотен старец, обитаващ кула с изглед към Отатаралско море, макар и само за миг, преди да се обърне в постелята си и да потъне отново в спокоен безметежен сън.

Някъде отдалече едва доловимо прозвуча звук от костена свирка и безброй опушени диаманти, дошли от един дюкян на бижутерското тържище в Г’данисбан, изведнъж се разсипаха на прах — все едно дали прибрани на сигурно в добре заключени ковчежета, или носени на пръстени и накити, или в тайните съкровищници на богати търговци. И от този прах се надигнаха демони азалан, пробудени много преди очаквания миг. Ала това пробуждане ги устрои великолепно.

Всеки от тях си имаше своя задача, но трябваше да действат сами, поне в началото. Налагаше се бързо да усмирят всеки свидетел и демоните го направиха с удоволствие. Изрядно и точно.

За онези от тях обаче, които се появиха сред руините на един древен град в Рараку и видяха срещу себе си две същества, споменът за чието съществуване почти се бе изличил в расовата им памет, няколкото мига, последвали появата им, се оказаха донякъде проблематични. Защото много скоро стана ясно, че хрътките изобщо не са склонни да отстъпят завладяната вече от тях територия.

Битката беше свирепа и свърши незадоволително за петимата азалан — те бяха отблъснати и плувнали в кръв. Хукнаха да подирят най-дълбоките сенки, в които да се скрият от настъпващия ден. Да се скрият и да ближат раните си.

А в селението, известно като Сянка, един бог седеше вцепенен на своя ефимерен трон. Вече се бе съвзел от стъписването и умът му препускаше бясно.

Бясно.

 

 

Трясък на разцепено дърво, счупена мачта, повлякла със себе си въжета и платно, сблъсък, който разтърси целия съд, след което — звук от плискаща се вода по каменен под.

Кътър изстена и с мъка се изправи.

— Апсалар?

— Тук съм.

Гласовете им екнеха. Около тях имаше стени и таван — лодката се беше озовала в някакво помещение.

— Дотук с тайното ни пристигане — измърмори младият дару и зарови за торбата си между парчетиите. — Имам фенер. Изчакай.

— Никъде не бързам — отвърна му тя някъде откъм кърмата.

Думите й го смразиха, толкова отчаяно прозвучаха. Ръцете му напипаха торбата. Той зарови вътре и извади първо фенера, след него — и торбичката.

Торбичката беше от Даруджистан и в нея имаше кремък и огниво, фитил, прахан, сухо лико и продължително горящо пихтиесто късче, извличано от градските алхимици от пълните с природен газ скални кухини под града. Искрите светнаха три пъти, преди праханта да прихване. След нея пламна сухото лико, после Кътър топна фитила в пихтиестото парче и го подпали. Накрая прехвърли пламъка във фенера.

Светлината разкри разбитите останки на лодката, грубо одялани каменни стени и висок таван. Апсалар все още седеше на кърмата, смътно осветена от фенера. Приличаше по-скоро на привидение, отколкото на същество от плът и кръв.

— Виждам врата ей там — рече тя.

Той се обърна и вдигна фенера.

— Така. Поне не сме попаднали в гробница. По-скоро ми прилича на нещо като склад.

— Надушвам прах… и пясък.

Той кимна замислено, после се навъси, обзет от внезапно подозрение, и процеди през зъби:

— Дай да огледаме.

Вдигна торбата си и лъка. И замръзна, щом чу цвърченето откъм зейналата врата. Видя десетки очи, лъснали с отразената светлина от фенера. Разположени нагъсто, но обграждащи рамката от всички страни, дори отгоре — явно висяха с главите надолу.

— Бок’арала — каза Апсалар. — Върнали сме се в Седемте града.

— Знам — изсумтя ядосано младият дару. — Цяла година се тътрихме из проклетата пустош, за да се върнем там, откъдето тръгнахме.

— Така изглежда. Е, Крокъс, доволен ли си, че стана играчка на бог?

Не виждаше смисъл да отговаря на подобен въпрос. Тръгна към вратата.

Роякът бок’арала се пръсна с писъци и изчезна в тъмния коридор. Кътър спря на прага и погледна през рамо.

— Идваш ли?

Апсалар сви рамене и закрачи към него.

Коридорът се изпъваше прав и равен двайсет крачки напред, после зави надясно, подът премина в рампа, водеща към горното ниво. Нямаше отклонения. Озоваха се в кръгло помещение със зазидани входове, наподобяващи входове на гробници. В една ниша обаче се виждаха стъпала.

А в основата на стълбището стоеше присвита, много позната фигура — зъбите й лъщяха в широка усмивка.

— Искарал Пъст!

— Липсвах ти, момко, а? — Старецът пристъпи напред и килна глава. — Май ще трябва да го утеша… и двамата, току-виж. Мда. Радушни словца, топла прегръдчица, стари приятели, м-да, събрани отново за кауза велика. Колкото и гибелно опасни да са нещата, които се искат от нас в бъдните дни и нощи. Сякаш ми е притрябвала помощ — ничия помощ не му трябва на Искарал Пъст. О, тя, виж, може да се окаже от полза, но едва ли изглежда склонна, нали? Много неща е научило, окаяно е от това милото ми момиче. — Изведнъж се изправи, изпъчил гърди и в същото време изгърбен, и се ухили широко: — Добре сте дошли, приятели!

Кътър тръгна към него.

— Нямам време за твоите номера, невестулко проклета!

— Нямал време? Имаш естествено, скъпи! Толкова неща има да се направят и толкова време за тях! Най-после, а? Да бързаме? Да припкаме? Не и ние! О, не, ние можем да се туткаме! Не е ли чудесно?

— Какво иска Котильон от нас? — попита рязко Кътър. Мъчеше се да отпусне свитите си в юмруци ръце.

— Питаш ме какво иска Котильон от вас? Че аз откъде да знам? — Изведнъж се присви. — А дали ми вярва?

— Не.

— Какво „не“? Ума ли си си загубил, момко? Тук няма да го разбереш! Макар че жена ми би могла — тя все чисти и чисти — така си мисля поне. Макар че отказва да пипа жертвените дарове — малките ми дечица бок’арала ги оставят навсякъде, където мина, разбира се. Започнах да свиквам с миризмата. Та докъде бях стигнал? О, да, прескъпа ми Апсалар — дали да не пофлиртуваме двамцата? Това ако не накара дъртата вещица да се пеняви и да съска! Хи-хи!

— По-скоро бих флиртувала с бок’арал — отвърна тя.

— Бива, бива — не съм ревнив, ще се увериш в това, драга. Все едно, много са, можеш да си избираш. Е, гладни ли сте ми? Жадни? Дано да сте си донесли провизии. Просто продължете нагоре по стъпалата, пък ако ви попита, не сте ме виждали.

И Искарал Пъст изчезна.

Апсалар въздъхна.

— Може пък… жена му да се окаже по-поносима домакиня.

Кътър я изгледа накриво. „Нещо се съмнявам.“