Стивън Ериксън
Дом на вериги (20)

16.

Силата има глас. И този глас е Песента на Танно Сънебродника.

Кимлок

Събуди се от лекото душене на мокра муцунка. Отвори очи, погледна и видя мъничкия бок’арала, с петнистата кожа от някаква инфекция — беше се сгушил на корема му.

Калам се надигна стреснато и едва овладя желанието си да сграбчи дребното същество за врата и да го запокити в стената. Не състраданието го накара да премисли, разбира се. По-скоро беше обстоятелството, че този подземен замък бе дом за стотици, може би хиляди бок’арала, а тези същества притежаваха сложна социална структура — наранеше ли това мъниче, можеше да се окаже под цяла купчина разгневени мъжкари. А колкото и малки да бяха зверчетата, зъбите им бяха като на мечка. Така че той с усилие овладя отвращението си и избута пъстрото мъниче възможно най-нежно.

То изхленчи жално и го погледна с големите си воднисти очи.

— Да не си се опитал пак — измърмори убиецът и стана. Парчета дъвкана кожа покриваха корема му, а тънката му вълнена долна риза беше прогизнала от сополивото носле на мъника. Калам я смъкна и я хвърли в ъгъла на тясната килия.

Не беше виждал Искарал Пъст вече цяла седмица. Освен лекия сърбеж по пръстите на краката и ръцете, общо взето се беше изцерил от нападението на демона енкар’ал. Беше доставил диамантите и вече гореше от нетърпение да си тръгне.

Откъм коридора до ушите му стигна смътно пеене. Убиецът поклати глава. „Могора може и да я докара някой ден, но дотогава… богове на пъкъла, ужасно стърже!“ Отиде до опърпаната си торба, зарови вътре и извади чиста риза.

На вратата се потропа, той се обърна и видя, че е отворена. Могора стоеше на прага с дървено ведро в едната ръка и с парцал в другата.

— Тука ли беше? Преди малко? А? Тука ли беше? Кажи!

— Не съм го виждал от дни — отвърна унило Калам.

— Трябва да почисти кухнята!

— Ама ти само това ли правиш, Могора? Гониш сянката на Искарал Пъст?

— Само! — изврещя дъртата и нахлу вътре, понесла дръжката с парцала за чистене като знаме. — Аз ли само използвам кухнята! Не!

Калам се дръпна и изтри слюнката от лицето си, но далхонийката настъпи.

— А ти? Да не мислиш, че яденетата си идват самички? Да не мислиш, че тъмните богове си ги правят ей тъй, от голия въздух? Аз ли съм те поканила тука? Мой гост ли си ти? Да не съм ти слугиня аз на тебе?

— Боговете да не дават…

— Млък! Аз говоря тука, не ти! — Тикна парцала и ведрото в ръцете на Калам, а като видя бок’арала — мъник, свит върху нара, се сви като хищник и запристъпва, извила кривите си пръсти. — А, ето те и тебе. Ще си тръскаш кожицата където ти падне, нали? Няма да е задълго!

Калам се изпречи на пътя й.

— Стига, Могора. Излез оттук.

— Не и без галеничето ми.

— Галениче? Та ти се каниш да му откъснеш врата, Могора!

— Е, и?

Той пусна на пода парцала и ведрото. „Не мога да го повярвам. Защитавам някакъв крастав бок’арал… от вещица д’айвърс.“

Зад отворената врата се чу тропане и Калам посочи.

— Погледни там, Могора. Навредиш ли на мъничето, ще се разправяш с тях.

Тя се завъртя и изсъска.

— Измет! Изродчетата на Искарал — все шпионират! Така се крие той, с тяхна помощ!

Старата изврещя и хукна към вратата. Струпаните бок’арала запищяха и се пръснаха, макар че Калам видя как един от тях се шмугна между краката й и скочи върху нара. Гушна мъничето под мишница и драсна към коридора.

Врясъците на Могора заглъхнаха из подземния храм.

— Хи-хи.

Калам се обърна.

Искарал Пъст се появи от сенките на отсрещния ъгъл. Беше целият в прах, на кокалестото му рамо висеше торбичка. Убиецът се намръщи.

— Достатъчно те чаках в тая лудница, жрецо.

— И още как. — Старчето килна глава и задърпа редките косми по лисото си теме. — Приключих, и той може да си върви, нали? Трябва да съм мил, сърдечен, да пръсна златен прашец по пътя му навън в очакващия го свят. Нищо няма да заподозре. Ще повярва, че си тръгва по собствена воля. Точно както трябва да е. — Изведнъж Искарал Пъст се усмихна и му подаде торбичката. — Дръж, малко диаманти и за тебе. Пръсни ги тук-там, навсякъде! Но не забравяй, трябва да минеш през Вихъра — до сърцето на Рараку, нали?

— Така смятам — изръмжа Калам и взе торбичката. — Целите ни не се разминават, жрецо. Макар да разбирам, че с този твой извратен ум май предпочиташ да се разминават. Все пак… да се пробие през Вихъра… без да ме засекат. Как да го постигна?

— С помощта на смъртния избраник на Сенкотрон. Искарал Пъст, Върховен жрец, владетел на Рашан, на Мийнас и Тир! Вихърът е богиня, очите й не могат да са навсякъде. Хайде, взимай си бързо вещите. Трябва да се махаме! Оная се връща, а пак оцапах в кухнята! Живо!

 

 

Излязоха от лабиринта под една грамадна скала, посред бял ден, на по-малко от сто крачки от побеснялата стена на Вихъра. След три крачки Калам сграбчи жреца за рамото и го завъртя.

— Онова пеене? Откъде идва, в името на Гуглата, Искарал? Чух го в манастира и си помислих, че е Могора…

— Могора не може да пее, глупако! Нищо не чувам освен диви ветрове и съсъка на пясъците! Ти си луд! Луд ли е? Да, възможно е. Не, сигурно е. Слънцето е сварило мозъка му под тая дебела чутура. Бавно разлагане… но не, не. Песента на Танно е това. И все пак май наистина е луд. Два съвсем отделни проблема. Песента. И неговата лудост. Далечни, несвързани, но и двата объркват всички планове на господарите ми. Или потенциално поне. Потенциално. Нищо сигурно няма, не и в тази проклета земя, особено тук. Неспокойната Рараку. Нервната!

Калам изръмжа, бутна го настрана и закрачи към стената на Вихъра. След малко Искарал Пъст го догони.

— Кажи как ще се оправим с това, жрецо.

— Много е просто всъщност. Тя ще усети пробива. Като мушкане с нож. Неизбежно е. Значи, отвличащ ход! А няма по-добър в отвличащите ходове от Искарал Пъст!

Приближиха се на двайсетина крачки от кипящата пясъчна стена. Обгърнаха ги вихрени облаци прах. Искарал Пъст пристъпи още крачка-две напред и се ухили, с пълна с пясък уста.

— Дръж се здраво, Калам Мекхар!

И изчезна.

Над убиеца се извиси огромно туловище и изведнъж го обгърнаха безброй ръце.

Азаланът.

И вече тичаше — по-бързо и от най-бързия кон — покрай стената на Вихъра. Сгуши Калам до гърдите си и се гмурна вътре.

Оглушителен тътен изпълни ушите на Калам, пясъкът задра в кожата му и той стисна очи.

Още и още грохот, и азаланът вече търчеше по отъпкан пясък. Отпред се простираха развалини на град.

Под нозете на демона изригваха пламъци, огнена пътека, очертала дирите му.

Могилата на мъртвия град се извиси пред тях. Без да спира, азаланът се втурна към порутената стена. Изникна пукнатина, не достатъчно широка за азалана, но съвсем достатъчна за Калам.

Азаланът го хвърли през процепа и скочи високо над него. Калам тупна тежко сред отломки и глинени чирепи. Взривовете бяха секнали, останал бе само ревът на Вихъра.

„Май се измъкна обратно. Бърз е кучият му син.“

Убиецът дълго остана неподвижен, зачуден дали хитрината е успяла. Все едно, щеше да изчака нощта, преди да се измъкне навън.

Вече не чуваше песента. „Нещо, за което трябва да съм благодарен.“

Стените на процепа разкриваха многобройни пластове чирепи от едната страна, хлътнал отсек от калдъръмена улица от другата и част вътрешна стена на сграда — с изронена мазилка — от третата. Пластът отломки от зидария под краката му беше ронлив и дълбок.

Калам опипа оръжията по тялото си и се настани да изчака.

 

 

Кътър прекрачи през портала, с Апсалар на ръце. Тежестта й му причиняваше вълни от болка в отеклото рамо. Нямаше да може да я носи така още дълго.

На трийсет крачки напред, в края на поляната, където се сливаха двете пътеки, лежаха проснати десетки трупове. А сред тях стоеше Котильон.

Кътър закрачи към бога на сянката. Телата на мъртвите Тайст Едур лежаха струпани в кръг около разчистеното петно вляво, но вниманието на Котильон като че ли беше съсредоточено върху едно определено тяло, в краката му. Докато младият дару се приближаваше, богът бавно се наведе и отметна с ръка косите от лицето на трупа.

Беше старата вещица, онази, която беше изгоряла. „Онази, за която помислих, че е източникът на силата в малазанската група. Но не беше тя. Беше Пътника.“ Кътър спря на няколко крачки от Котильон, стъписан от изражението му, от скръбното му лице, което изведнъж му се стори с двайсет години по-старо. Облечената в ръкавица ръка, която беше отметнала косата, вече галеше обгореното лице на мъртвата.

— Познаваше ли я? — промълви Кътър.

— Хоул — отвърна след миг той. — Мислех, че Въслата ги е премахнала всички. Че не е останал нито един от командата на Ястребовия нокът. Мислех, че е мъртва.

— Тя е мъртва. — И веднага затвори уста. „Колко ужасно е да го кажеш…“

— Научих ги да се крият добре — продължи Котильон, без да откъсва очи от жената, лежаща на отъпканата окървавена трева. — Толкова добре, че можеха да се скрият дори от мен, изглежда.

— Какво е търсила тук според теб?

Котильон леко потръпна.

— Не това е въпросът, Кътър. По-скоро, била ли е с Пътника? Какво е намислил Ястребовият нокът? А Пътника… богове, знаел ли е коя е? Разбира се, че е знаел — о, тя е стара и болна, но все пак…

— Би могъл просто да го попиташ — измърмори Кътър, намести Апсалар в ръцете си и изпъшка. — Той е в двора зад нас в края на краищата.

Котильон се пресегна към шията на жената и вдигна нещо, окачено на каишка. Някакъв птичи нокът, жълт. Дръпна го, огледа го за миг, след което го хвърли към Кътър.

Нокътят се удари в гърдите му, падна и остана да лежи в скута на Апсалар.

Даруджистанецът го зяпна, после вдигна глава и срещна погледа на бога.

— Иди при кораба на Едур, Кътър. Изпращам те при друг от… агентите ни.

— Какво да направя?

— Ще чакаш. В случай, че потрябваш.

— За какво?

— Да помогнеш на други да премахнат Господаря на Ястребовия нокът.

— Знаеш ли къде е той? Всъщност мъж ли е?

Котильон вдигна Хоул на ръце и се изправи.

— Имам подозрение. Най-сетне — подозрение за всичко това. — Крехкото тяло се отпусна леко в ръцете му. Той изгледа Кътър за миг. По устните му пробяга тъжна усмивка. — Виж ни само двамата.

Обърна се и тръгна по горската пътека.

Кътър зяпна след него. И извика:

— Не е същото! Не е!

„Не е…“

Богът потъна в сенките на леса.

Кътър изсъска проклятие, обърна се и тръгна по пътеката към брега.

 

 

Богът Котильон продължи до една малка поляна встрани от пътечката. Отнесе товара си в центъра и нежно го положи на земята.

Сенките срещу него оживяха и бавно се сгъстиха в смътната фигура на Сенкотрон. Този път богът дълго мълча.

Котильон коленичи до тялото на Хоул.

— Пътника е тук, Амманас. В руините на Едур.

Амманас изсумтя тихо и сви рамене.

— Едва ли ще иска да отговори на въпросите ни. Никога не го прави. Упорит е като всички далхонийци.

— Ти самият си далхониец — изтъкна Котильон.

— Точно така. — Амманас пристъпи безшумно и застана от другата страна на тялото й. — Тя е, да.

— Тя е.

— Колко пъти трябва да умират следовниците ни, Котильон? — попита с въздишка богът. — Но пък тя явно престана да бъде сред тях още преди много време.

— Мислеше, че вече не съществуваме, Амманас. Императорът и Танцьора. Че ни няма. Че сме мъртви.

— И в известен смисъл беше права.

— В известен, да. Но не в най-важния.

— Тоест?

Котильон го погледна с гримаса.

— Беше ни приятелка.

— А, в този най-важен смисъл. — Амманас помълча дълго. — Ще го проучиш ли това?

— Не виждам друг избор. Ястребовият нокът крои нещо. Трябва да ги спрем…

— Не, приятелю. Трябва да се погрижим да се провалят. Намерил ли си… следа?

— Повече от следа. Разбрах кой е начело на цялата работа.

Сенкотрон килна леко загърнатата си в качулка глава.

— И там ли отиват сега Кътър и Апсалар?

— Да.

— Достатъчни ли са?

Котильон поклати глава.

— Разполагам с други агенти. Но ми се ще Апсалар да е наблизо в случай, че нещо се провали.

Амманас кимна.

— Е, и къде?

— В Рараку.

Макар да не можеше да види лицето на приятеля си, Котильон знаеше, че се усмихва широко.

— Ах, скъпо ми Въже. Май дойде времето да ти поразправя за моите ходове…

— Диамантите, дето ги дадох на Калам? Чудех се за тях.

Амманас махна към тялото на Хоул.

— Да я отнесем у дома — нашия дом де. И там можем да си поговорим… надълго и широко.

Котильон кимна.

— Освен това — добави Сенкотрон — близостта на Пътника ме изнервя.

Само след миг полянката беше празна, освен няколкото безплътни сенки, които бързо се стопиха.

 

 

Кътър стигна до скалистия бряг. На равния каменист плаж долу бяха издърпани четири бързоходни лодки. В залива зад тях стояха закотвени два големи дромона, и двата — тежко пострадали.

Около лодките се виждаха разхвърляни корабни принадлежности и две грамадни, отсечени и издърпани на брега дървета, сигурно с намерението да заместят прекършените мачти. Няколко бурета с осолена риба бяха обърнати, други стояха наблизо, подредени и напълнени с прясна вода.

Кътър сложи Апсалар на земята и се приближи до една от лодките. Бяха с дължина около петнайсет стъпки, с широки греди, единична мачта и кърмилно весло. От двете страни имаше по две гривни за греблата. Планширите бяха покрити с пищна резба.

Апсалар изведнъж се закашля и той се обърна.

Тя се надигна рязко, изплю да прочисти гърлото си, прегърна раменете си с ръце и затрепери. Кътър бързо се върна при нея.

— Д-дарист?

— Мъртъв е. Но и останалите Едур — също. Сред малазанците имаше един…

— Онзи със силата. Усетих го. Каква… ярост!

Кътър отиде до едно от буретата с вода, намери черпак, гребна и се върна при нея.

— Нарече се Пътника.

— Знам го — промълви тя и потръпна. — Не от своите спомени. От тези на Танцьора. Танцьора го познаваше. Много добре го познаваше. Били са… трима. Изобщо не са били само двама — знаеше ли го това? Изобщо не са били само Танцьора и Келанвед. Не, и той е бил с тях. Почти от самото начало. Преди Тайсхрен, преди Дужек, дори преди Въслата.

— Е, вече е все едно, Апсалар — отвърна Кътър. — Трябва да напуснем този проклет остров — Пътника да си го пази, ако ще, все ми е едно. Съвзе ли се достатъчно? Да ми помогнеш да избутаме един от тия бързоходи във водата? Имаме храна и вода в изобилие…

— Къде отиваме?

Той се поколеба. Тъмните й очи се присвиха.

— Котильон.

— Нова задача за нас, да.

— Не тръгвай по този път, Крокъс.

Той се намръщи.

— Мислех, че компанията ще ти хареса.

Подаде й черпака. Тя го изгледа продължително и отпи.

 

 

— Хълмовете Пан’поцун.

— Зная — провлече Лостара.

Перла се усмихна.

— Разбира се, че ще знаеш. Най-сетне разбра защо през цялото време те питах…

— Чакай малко. Не може да не си знаел накъде води този път…

— Е, да, но вярвам в склонността на сляпата природа да се върти в кръг. Все едно, да има някъде наблизо погребан град?

— Наблизо? Искаш да кажеш, освен този, над който стоим? — Остана доволна, като го видя как зяпна. — Какво мислиш, че са всички тези плоски хълмове, Нокът?

Той разхлаби наметалото си.

— Макар че, от друга страна, това място ще ни устрои напълно.

— За какво?

Той я погледна.

— Ами, ритуал, скъпа. Трябва да намерим следа, магическа и древна. Да не би да си въобразяваше, че просто ще се скитаме без посока из тази пустош, с надеждата, че ще намерим нещо?

— Странно, точно това си мислех, че правим вече дни наред.

— Просто трябваше да увеличим разстоянието между нас и онзи проклет Имасс — отвърна той, приближи се до покрития с плоски камъни участък на билото на могилата и разрита камъчетата. — Усещах нечовешките му очи по целия път през долината.

— Той и лешоядите, да. — Тя вдигна глава и се загледа в безоблачното небе. — Все още са с нас всъщност. Проклетите птици. Не се изненадвам. Водата ни е на привършване, храната е още по-малко. След ден-два ще изпаднем в сериозна беда.

— Тези светски грижи ще ги оставя на тебе, Лостара.

— Тоест, ако всичко друго се провали, винаги можеш да ме убиеш и да ме изядеш, нали? А ако аз реша да те убия първа? Както съм обладана от светски грижи.

Нокътят седна на камъните.

— Тук стана доста по-хладно, не мислиш ли? Местно явление, подозирам. Макар да допускам, че един скромен успех в ритуала, който ще извърша след малко, ще ни стопли поне мъничко.

— Макар и само с възбудата на неверието — измърмори Лостара, пристъпи до ръба на могилата и се загледа на югозапад, където червената стена на Вихъра очертаваше извита линия през пустинята. Чу зад себе си приглушени слова, на някакъв непознат за нея език. „Най-вероятно брътвежи. Виждала съм достатъчно магове, които нямат нужда от думи… освен за пред хора.“ Перла сигурно правеше точно това. Беше човек на позата, колкото и да се правеше на безразличен към единствения си зрител. „Човек, който иска името му да влезе в историческите томове. Някаква съдбоносна роля, около която се върти съдбата на империята.“

Чу как плесна ръце да изтупа прахта, обърна се и видя, че става; красивото му лице се бе намръщило тревожно.

— Много бързо мина — рече тя.

— Бързо. — Дори той изглеждаше изненадан. — Наистина имах късмет. Един местен земен дух е убит… наблизо. Нещастно съвпадение, стечение на злокобна орис. Призракът му витае наоколо като дете, търсещо изгубените си родители, и е готов да говори с всеки странник, който се озове наблизо, стига странникът да е готов да го чуе.

— Е, и какво има да ни каже? — изсумтя Лостара.

— Ужасен инцидент… добре де, ужасният инцидент, който е убил духа — подробностите около който ме карат да заключа, че има някаква връз…

— Добре — прекъсна го тя. — Води. Губим време.

Той замълча и я изгледа уязвено — това изражение можеше и да е съвсем искрено. „Зададох въпрос и трябваше поне да го оставя да ми отговори.“

Перла й махна да го последва и тръгна надолу по стръмния терасиран склон на могилата.

Тя метна торбата си през рамо и пое след него.

Щом се спуснаха долу, Нокътят я поведе покрай изкуствения хълм и право на юг през каменистата низина. Слънцето се отразяваше с ослепителен блясък от нажежената й повърхност. Освен малкото мравки, щъкащи под краката им, по съсухрената земя не се забелязваха никакви признаци на живот. Тук-там се срещаха издължени каменни грамади, очертаващи сякаш брега на пресъхващо езеро, смалило се до локви, от които бе останала само солена кора.

Вървяха през целия следобед. На югозапад се открои верига от хълмове и ново масивно плато отляво. Малко преди свечеряване стигнаха равното дъно на пресъхнало езеро, с извисяващото се вляво плато и назъбените хълмове вдясно от тях.

В самия център на падината лежаха останки от търговски фургон, обкръжени от изгоряла земя, с бели вихрушки от пепел, която сякаш не можеше да се отлепи от земята.

Перла поведе към странния кръг.

Пепелта беше пълна с малки кости, изгорели до бяло и сиво от някаква неимоверно силна горещина; пращяха под краката им. Озадачена, Лостара се наведе да ги огледа.

— Птичи ли са?

Перла гледаше към фургона или може би — към нещо зад него. Чу въпроса й и поклати глава.

— Не, скъпа. Плъхове.

Малкото черепче в краката й потвърждаваше думите му.

— Да, в скалистите райони се срещат плъхове…

Той я погледна през рамо.

— Тези са — били са — д’айвърс. Един особено неприятен индивид — Грилън.

— Убит ли е бил тук?

— Не мисля. Тежко пострадал може би. — Перла отиде до една от по-големите купчини пепел, клекна и започна да я разравя.

Лостара се приближи. Перла разравяше труп — останали бяха само костите, и тези кости бяха ужасно оглозгани.

— Горкият кучи син.

Перла не отвърна нищо. Бръкна в скелета и вдигна малък къс метал.

— Стопен е — промърмори той. — Но според мен е малазански знак. Магически кадър.

Имаше още четири купчини като тази с оглозганите кости. Лостара се приближи до едната и взе да разрива пепелта.

— Този тук е цял! — изсъска, щом видя почернялата от огъня плът.

Перла дойде при нея и двамата разчистиха трупа от пепелищата. Облеклото му беше общо взето изгоряло и огънят беше беснял по кожата му, но изглежда, не бе успял да свърши нещо повече, освен да я овъгли на повърхността. Щом Нокътят изтри последната пепел от лицето, очите се отвориха.

Лостара изруга, отскочи назад и светкавично измъкна меча.

— Всичко е наред — каза Перла. — Това няма да иде никъде, скъпа.

Зад съсухрените клепачи зееха само две празни очни ями. Почернелите устни бяха дръпнати като в грозна усмивка.

— Какво стана? — попита го Перла. — Можеш ли все още да говориш?

От тялото излязоха хрипливи звуци и Перла се наведе още над него.

— Какво ти каза?

Нокътят я погледна през рамо.

— Каза: „Аз съм Клам и умрях от ужасна смърт.“

— Няма спор…

— А после са го възкресили и е станал вратар.

— За Грилън?

— Да.

Тя прибра оръжието си.

— Изключително неприятна професия след смъртта, изглежда.

Перла вдигна вежда и се усмихна.

— Уви, нищо повече няма да получим от милия Клам. Нито от другите. Магията, която ги държи одухотворени, вече изтлява. Което значи, че Грилън или е мъртъв, или е много далече. Все едно, спомни си лабиринта на огън — развихрен е бил тук по някакъв странен начин. И ни е оставил диря.

— Вече е много тъмно, Перла. Трябва да си направим бивак.

— Тук?

Тя премисли и се намръщи в тъмното.

— Може би не точно тук, но все пак съм уморена, а и ако търсим следи, бездруго ще ни трябва светлина.

Перла излезе от кръга с пепелта, махна с ръка и във въздуха над него бавно се оформи кълбо от светлина.

— Дирята не води далече според мен. Още малко работа, Лостара. После можем да се спрем на бивак.

По каквито и знаци да вървеше, те оставаха невидими за Лостара. Още по-странното беше, че дирята се извиваше насам-натам, и Нокътят се беше намръщил и я следваше колебливо. Скоро почти престана да се движи напред, стъпваше много бавно. Лицето му бе плувнало в пот.

Лостара преглътна въпросите си, но отново бавно извади меча.

Най-сетне се натъкнаха на нов труп.

Перла изсъска и се смъкна на колене пред грамадното изгорено тяло. Лостара се окашля и попита тихо:

— Какво стана, Перла?

— Гуглата е бил тук — прошепна той.

— Това го виждам и сама…

— Не, не разбираш. — Той сви юмрук и удари тялото. Беше само куха обвивка. Изпращя и се разчупи под удара. Перла я изгледа с яд.

— Гуглата е бил тук. Самият бог, Лостара. Дошъл е, за да вземе тогова — не само душата, но и плътта — всичко, което е било заразено от лабиринта на огън — лабиринта на светлина, по-точно. Богове, да имах само Драконова колода сега. В… двора на Гуглата е станала промяна.

— И какво му е важното на всичко това? Мислех, че търсим Фелисин.

— Не мислиш, момиче. Спомни си разказа на Сторми. И на Трут. Фелисин, Хеборик, Кълп и Баудин. При фургона на Грилън намерихме останките на Кълп. А това — махна ядосано с ръка — е Баудин. Проклетият Ястребов нокът — въпреки че доказателството го няма на врата му, уви. Помниш ли странната им кожа? На Геслер, Сторми и Трут? Същото е станало с Баудин, тук.

— Ти го нарече „зараза“.

— Е, не знам какво точно е. Лабиринтът ги е променил. Неясно по какъв начин.

— Значи ни остават Фелисин и Хеборик Леката ръка.

Той кимна.

— В такъв случай ми се ще да ти кажа нещо — продължи Лостара. — Може да не е свързано, но…

— Давай, момиче.

Тя се обърна към хълмовете на югозапад.

— Когато проследихме онзи агент на Ша’ик… в онези хълмове…

— Калам Мекхар.

— Да. И устроихме засадата на Ша’ик в стария храм на билото — на пътеката, водеща към Рараку…

— Точно както го описа. Е, и?

— Трябваше да видим всичко това. Следователно събитията, на които сега се натъкнахме, трябва да са станали след нашата засада.

— Е, да.

Тя въздъхна и скръсти ръце.

— Фелисин и Хеборик са с армията на Апокалипсиса, Перла. В Рараку.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

Тя сви рамене.

— Къде другаде може да са? Помисли. Омразата на Фелисин към Малазанската империя трябва да е всепоглъщаща. А и Хеборик едва ли ще изпитва голяма любов към империята, която го осъди и прати на каторга. Били са отчаяни след нападението на Грилън. След като Баудин и Кълп са загинали. Отчаяни, и вероятно пострадали.

Той кимна замислено и се изправи.

— Едно нещо така и не ми обясни, Лостара. Защо се провали засадата ви?

— Не се провали. Ша’ик я убихме — мога да се закълна в това. Стрела от арбалет в челото. Не можахме да вземем тялото й заради телохранителите й — оказаха се твърде много за групата ни. Но я убихме, Перла.

— Тогава кой, в името на Гуглата, предвожда Апокалипсиса?

— Не знам.

— Можеш ли да ми покажеш мястото на тази засада?

— Да, на заранта. Мога да те заведа точно там.

Той я загледа мълчаливо. Светлото кълбо над тях започна да трепти, после се стопи с тиха въздишка.

 

 

Спомените му се бяха събудили. Онова, което се бе утаило у Т’лан Имасс, пласт след пласт, трупани през столетията, беше като пейзаж, който Онрак отново можеше да разпознае. И това, което виждаше пред себе си… изчезнаха платата на хоризонта, изваяните от вятъра кули от пясъчник, пясъчните дюни и белите ивици корал. Нямаше ги вече сухите клисури и дерета, мъртвите речни корита, засетите поля и напоителните канали. Дори градът на север, на самата ивица на хоризонта, вкопчил се като тумор за широката лъкатушеща река, се разми и стана ефимерен за вътрешния му взор.

И всичко, което вече виждаше, беше отпреди… толкова отдавна.

Сивите вълни на вътрешното море, връхлитащи с обещание за вечност по дългия чакълест бряг, протягащ се на север чак до планините, които един ден щяха да се нарекат Талас, и на юг, за да обхване жалката останка, знайна сега под името море Клатар. Коралови рифове, оголили подобните си на акули гръбнаци на една шеста левга навътре от брега, над които кръжаха чайки и отдавна изчезнали дългоклюнести птици.

По брега крачеха фигури. Кланът на Рениг Обар, дошли от своите тундри да закупят китова кост и масло на денрабъ, и донесли сякаш със себе си ледените ветрове… или навярно това необичайно време, дошло в тукашните земи с топъл климат подсказваше за нещо по-тъмно. Джагът, скрит в някоя твърдина и разбъркал казана на Омтоуз Феллак. Още студ и рифовете щяха да умрат, а с тях — и съществата, чието съществуване зависеше от тях.

Някогашният Онрак, от плът и кръв, въздъхна притеснено. Беше отстъпил. Не беше вече гадателят на кости на своя клан — та нали Абсин Толай бе много по-вещ от него в тайните изкуства, а и беше по-податлив на жадната амбиция, тъй нужна за следовниците на Пътя на Телланн. Умът на Онрак твърде често се залисваше по други неща.

По грубата красота например, като тази, която сега виждаше пред себе си. Непригоден беше за бой, за ритуалите на унищожението. Винаги с неохота беше танцувал шаманския танц в дълбоките пропади на пещерите, в които барабаните тътнеха и ехото пронизваше плът и кости, все едно че лежиш на пътя на лудо препускащо стадо ранаг — стадо като това, което Онрак току-що бе издухал по стените на пещерата наоколо. Устата му горчеше, пълна със слюнка, въглен и охра, ръцете му се бяха изцапали, докато преграждаха пръските от устните му, за да се оформят фигурите по камъка. Изкуството се твореше в самота, образите се извайваха без светлина, по невидими стени, докато другите от клана спяха във външните ниши. И простата истина бе, че Онрак беше усвоил магията на рисуването само заради това желание да бъде сам.

Сред народ, в който самотата се смяташе почти за престъпление. В който самото раздробяване на образа на неговите съставки — от виждането към наблюдението, от възкресяването на спомена до извайваното му, извън живия поглед, върху каменните стени — всичко това изискваше твърде изострена, потенциално опасна, гибелна за рода чувствителност.

„Жалък шаман. Онрак, ти изобщо не беше онова, което трябваше да си. И когато наруши неписания закон и нарисува достоверен портрет на смъртен Имасс, когато затвори във времето онази красива смугла жена в онази дълбока и тъмна ниша, която никой не биваше да открие… ах, как усети тогава гнева на ближните си. На самия Логрос и на Първия меч.“

Ала си спомняше изражението на младия Онос Т’уулан, когато за първи път бе погледнал портрета на сестра си. Удивление, възхита и прилив на томителна любов — Онрак беше сигурен, че видя всичко това на лицето на Първия меч, сигурен беше, че и други го бяха видели, макар никой да не го изрече, разбира се. Законът бе нарушен и наказанието трябваше да е сурово.

Така и не разбра дали самата Килава бе видяла рисунката; така и не разбра дали се е разгневила, или е видяла достатъчно, та да разбере, че кръвта на собственото му сърце се е преляла в този образ.

„Но това е последният спомен, до който достигам.“

— Винаги тръпки ме полазват, когато замълчиш така, Т’лан Имасс — измърмори Трул Сенгар.

— Онази нощ преди Ритуала — отвърна Онрак. — Недалече от мястото, където стоим сега. Трябваше да бъда прокуден от своето племе. Бях извършил престъпление, за каквото друг отговор нямаше. Но по-големи беди връхлетяха клановете. Четирима тирани Джагът се бяха вдигнали и съюзили. Искаха да унищожат тази земя — и го постигнаха.

Тайст Едур не отвърна нищо. Навярно се чудеше какво точно е било унищожено. Покрай реката се извиваха напоителни канали, ивици тучно зелени жита чакаха сезона на жътвата. Пътища и ферми, по някой храм тук-там, и само на югозапад, по ивицата на хоризонта, голата верига хълмове обезобразяваше гледката.

— Бях в онази кухина — мястото на престъплението ми — продължи след малко Онрак. — На тъмно, разбира се. Последната ми нощ сред моя род, мислех си. Макар че всъщност вече бях сам, прогонен от стана в това последно място на самота. И тогава някой дойде. Докосна ме. Тяло, топло. Невероятно меко — не, не беше жена ми, тя бе една от първите, които ме прокудиха заради стореното от мен, заради измяната, която означаваше то. Не, беше жена, непозната за мен в тъмното.

„Тя ли беше? Никога няма да го разбера. На заранта я нямаше, махнала се беше от всички нас, докато Ритуалът се оповестяваше и клановете се събираха. Беше отхвърлила призива — не, още по-ужасно, беше избила близките си. Всички освен самия Онос. Беше успял да я отблъсне — най-истинското доказателство за воинското му мъжество.“

„Тя ли беше? Имаше ли кръв по ръцете, кръв, останала невидима за мен? Онази суха червена прах, която намерих по кожата си — помислих си, че е от обърнатата паница с боя. Избягала от Онос… при мен, в нишата на моя позор.“

„И чии стъпки чух в прохода отвън? Тъкмо докато се любехме, дали някой бе дошъл при нас и бе видял онова, което самият аз не можех да видя?“

— Няма нужда да казваш повече, Онрак — промълви Трул.

„Вярно. Ако бях смъртна плът, щеше да видиш, че плача, и с това щях да кажа онова, което ти каза току-що. Значи все пак съзираш скръбта ми, Трул Сенгар. А продължаваш да питаш защо изрекох клетвата си…“

— Следата на ренегатите е… прясна — отрони след малко Онрак.

Трул се подсмихна.

— А ти обичаш да убиваш.

— Склонността към художество намира нови форми, Едур. Не можеш да й затъкнеш устата. — Т’лан Имасс бавно обърна лице към него. — Променили сме се, разбира се. Вече не съм свободен да продължа този лов… освен ако и ти не го желаеш.

Трул отвърна с гримаса и мълчаливо огледа земите на югозапад.

— Е, признавам, че не е толкова съблазнително, колкото преди. Но, Онрак, тези ренегати са съучастници в измяната срещу моя народ и съм решен да разбера каквото мога за ролята им. Така че трябва да ги намерим.

— И да говориш с тях.

— Първо да говоря, да, а след това можеш да ги убиеш.

— Вече не вярвам, че съм способен на това, Трул Сенгар. Много зле съм пострадал. Но пък Монок Очъм и Ибра Голан идат след нас. Те ще стигнат.

При тези думи Тайст Едур извърна глава.

— Само двамата? Сигурен ли си?

— Силите ми са смалени, но да, така мисля.

— Близо ли са?

— Все едно, това не е важно. Затаили са жаждата си за мъст над мен… за да мога да ги отведа до онези, които преследват от самото начало.

— Подозират, че ще минеш на страната на ренегатите, нали?

— Откъсналите се ближни. Да, подозират.

— А ти?

Онрак го изгледа за миг.

— Само ако го сториш и ти, Трул Сенгар.

 

 

Бяха стигнали до самия край на обработената земя и затова беше сравнително лесно да избегнат срещи с местните обитатели. Самотният път, който прекосиха, беше лишен от живот в двете посоки, докъдето стигаха очите им. Отвъд напояваните ниви се върна суровата природа. Туфи трева, ивици огладен от водата чакъл, дерета и ровове, тук-там — по някое дърво гулдинда.

Хълмовете пред тях се откроиха — фасада от остри, назъбени канари.

Точно по тези хълмове Т’лан Имасс бяха разбили ледените пластове, точно тук бе мястото на първото им опълчване. За да защитят свещените градове, скритите пещери и кремъчните мини. Там, където се пазеха сега оръжията на падналите.

„Оръжията, които тези отстъпници искат да вземат.“ Нямаше потекло магията, вложена в тези каменни остриета, поне по отношение на Телланн. Щяха да подсилят онези, които ги държат, стига да са потомци на създателите им — или да са сътворени от същите тези ръце преди много време. Имасс да са, тъй като изкуството отдавна бе забравено от смъртните. А и ако намереха тези оръжия, това щеше да даде на отстъпниците пълна свобода, откъсвайки силата на Телланн от телата им.

— Спомена за предателство на твоя клан — каза Трул Сенгар, докато се приближаваха към хълмовете. — Стари са като че ли тези спомени, Онрак.

— Може би сме обречени да повтаряме престъпленията си, Трул Сенгар. Върнаха се спомените ми — всичко, което мислех, че съм изгубил. Не знам защо.

— Откъсването от Ритуала?

— Може би.

— Какво беше престъплението ти?

— Затворих една жена във времето. Така поне изглеждаше. Нарисувах лика й в една свята пещера. Сега вярвам, че с този свой акт съм виновен за ужасните убийства, които последваха, за нейното бягство от клана. Тя не можа да се включи в Ритуала, който ни направи безсмъртни, защото от моята ръка вече бе станала безсмъртна. Дали знаеше това? Дали това бе причината да се опълчи на Логрос и на Първия меч? Няма отговори на тези въпроси. Що за лудост бе обзела ума й, та да убие най-близките си, да се опита да убие самия Първи меч, собствения си брат?

— Не е била твоята жена значи.

— Не. Беше гадателка на кости. Соултейкън.

— Но си я обичал все пак.

Той сви рамене.

— Страстта е отрова сама по себе си, Трул Сенгар.

Към билото водеше тясна козя пътека, стръмна и лъкатушеща по склона. Започнаха да се изкачват.

— Не приемам този възглед, че сме обречени да повтаряме грешките си, Онрак — каза Тайст Едур. — Нима не се научаваме? Нима опитът не води към мъдрост?

— Трул Сенгар. Току-що предадох Монок Очъм и Ибра Голан. Предох Т’лан Имасс, защото предпочетох да приема собствената си съдба. Значи — същото престъпление, каквото извърших толкова отдавна. Винаги съм жадувал за самота, да съм отделно от своята раса. В Новородения бях доволен. Както и в свещените пещери отпред.

— Доволен? А сега, в този момент?

Онрак помълча дълго.

— Когато спомените се върнат, Трул Сенгар, самотата се оказва илюзия, защото всяко мълчание е изпълнено с кресливото търсене на смисъла.

— Звучиш все повече като… смъртен с всеки изминал ден, приятелю.

— По-уязвим, искаш да кажеш.

— Все едно. Но виж какво правиш сега, Онрак.

— Какво имаш предвид?

Трул Сенгар спря на пътеката и го погледна с тъжна усмивка.

— Връщаш се у дома, Т’лан Имасс.

 

 

Тайст Лиосан бяха вдигнали бивак. Което все пак беше нещо, помисли си Малачар.

В небето грееха странни звезди, светлината им потръпваше, сякаш преливаща от сълзи. Просналият се пред тях пейзаж бе сякаш безжизнена пустош от голи скали и пясък.

Огънят, който бяха запалили в края на изгърбеното плато, беше привлякъл странни нощни пеперуди с големината на малки птици, както и рояци други летящи същества, сред които и крилати гущери. Преди това ги беше връхлетял рояк мухи — хапеха жестоко, преди да изчезнат също тъй бързо, както се бяха появили. А сега ухапванията сякаш пълзяха, сякаш насекомите бяха оставили нещо след себе си.

Според Малачар в този свят витаеше някаква… негостоприемност. Той почеса една от бучките, изникнали на ръката му, и изсъска, щом усети как нещо се загърчи под сгорещената му кожа. Обърна се отново към огъня и се вторачи в своя сенешал.

Джоруд бе коленичил до огнището, свел глава — поза, която не беше се променила от доста време — и тревогата на Малачар се усили. Иниас бе коленичил до сенешала, готов да помогне в случай, че водачът им бъде обсебен от нов пристъп на болката, но тези тревожни пристъпи ставаха все по-редки. Оренас беше останал да пази конете и Малачар знаеше, че сега стои там в тъмното, извън светлината на пламъците, с изваден меч.

Знаеше, че един ден щеше да дойде равносметката с Т’лан Имасс. Тайст Лиосан бяха продължили с ритуала, без да му изневерят. Твърде открити бяха. „Никога не вярвай на труп.“ Малачар не знаеше дали има такова предупреждение в светите текстове на Виденията на Озрик. Ако нямаше, щеше да се погрижи да бъде добавено към събраната мъдрост на Тайст Лиосан. „Когато се върнем. Ако се върнем.“

Джоруд бавно се изправи. Лицето му бе изтерзано от скръб.

— Пазачът е мъртъв — каза той. — Нашият свят е нападнат. Но братята и сестрите ни са предупредени и сега препускат към портите. Тайст Лиосан ще удържат. Докато Озрик се върне, ще удържим. — Бавно извърна лицето си към всеки от тях, дори към Оренас, който бавно изникна от тъмното. — За нас има друга задача. Повелено ни е да я изпълним. На този свят, все някъде, ще намерим нарушителите. Крадците на Огъня. Потърсих ги и никога не са били по-близо до сетивата ми. Те са в този свят и ние ще ги намерим.

Малачар изчака — знаеше, че ще има още.

Джоруд се усмихна.

— Братя мои. Нищо не знаем за този свят. Но този недостатък е временен, защото също така долових присъствието на един стар приятел на Тайст Лиосан. Недалече. Ще го открием — това е първата ни задача — и ще го помолим да ни запознае с трудностите по тази земя.

— Кой е този стар приятел, сенешале? — попита Иниас.

— Създателят на Времето, братко Иниас.

Малачар кимна замислено. „Приятел на Тайст Лиосан. Как не. Убиецът на Десетте хиляди. Икариум.“

— Приготви конете, Оренас — нареди Джоруд.