Стивън Ериксън
Дом на вериги (22)

18.

Гневът на богинята Вихър

бе ад, изригнал от ковашкото огнище

на Святата Рараку.

 

Легионите, газещи в облака кръв,

изгорена от окото на слънцето,

бяха хладно желязо.

 

Там, на сухия залив на мъртвия град,

където пълчищата влязоха в битка,

Гуглата газеше по земята орисана.

 

Както беше я газил неведнъж досега.

„Раздвоеното сърце“

Фишър

Беше пропълзяла покрай грижливо подредените дялани камъни до края на изкопа — знаеше, че майка й ще побеснее, като види как е оцапала новите си дрешки — и най-сетне видя сестра си.

Тавори си бе присвоила играчките-войници от кости и рога и беше подредила миниатюрно сражение сред отломките от пропуканата стена на имението, където ратаите се бяха захванали да оправят зида.

Едва по-късно Фелисин беше разбрала, че деветгодишната й сестра всъщност бе възпроизвела действителна битка, описана в историческите хроники за сблъсъка преди столетие между кралската армия на Унта и разбунтувалия се К’азз Аворски. Битка, довела до унищожението на силите на благородническата фамилия и подчинението на рода Д’Авори. И че, влязла в ролята на дук Кенусен Д’Авори, тя изпробваше всички възможни тактики, за да постигне победа. Затворен след поредица нещастни обстоятелства в една стръмна долина, с безнадеждно превъзхождащ го противник — военните учени бяха единодушни, че такава победа е невъзможна.

Фелисин така и не научи дали сестра й е успяла там, където Кенусен Д’Авори — уж военен гений — се бе провалил. Шпионирането й се беше превърнало в навик, възхитата й към мълчаливата, затворена Тавори — в мания. На Фелисин й се струваше, че сестра й така и не е познала детството — никога не я беше виждала палава и игрива. Беше влязла в сянката на брат им и искаше само да си остане там, а когато Гъноуз замина да учи, преживя скрито преображение. Не беше вече в сянката на Гъноуз, а сякаш самата тя бе станала неговата сянка — откъсната и призрачна.

Подобни мисли не бяха минавали през главата й през всичките онези години. Манията й към Тавори си съществуваше, но източниците й бяха безформени, както става само при дете.

Смисълът винаги идва по-късно, ръката забърсва прахта и открива формите в камъка.

 

 

В самия край на рухналия град, в южната му страна, земята бързо пропадаше в някогашни дебели солени наноси, изпъващи се напред през старото дъно на залива. Столетия наред жаркото слънце ги беше втвърдявало и ги беше превърнало в широки здрави рампи.

Ша’ик стоеше в началото на най-голямата от тези древни рампи, породени от загиващото преди хилядолетия море, и се мъчеше да гледа на плоската падина пред себе си като на бойно поле. На четири хиляди крачки по-навътре се издигаха като оголени зъби останките от коралови острови, над които бушуваше Вихърът. Магическата буря бе оголила дебелата мантия пясък, която ги бе покривала доскоро. Това, което бе останало, не предлагаше много удобна височина за събиране и подготовка на легионите. Теренът щеше да е подвеждащ, бойният строй — невъзможен. Островите се извиваха в огромна дъга през подстъпите от юг. На изток имаше стръмна стена, земята пропадаше рязко на над осемдесет разтега до солената падина — най-дълбоката част на някогашното море. Разломът беше като отрязан и се разширяваше в югоизточния си край, от другата страна на рифовите острови, и оформяше безкрайното сякаш корито на Южна Рараку. На запад се простираха дюни, с дълбок и мек пясък, пълни с подмолни дупки и ями.

Щеше да събере силите си точно от тази страна, разположени така, че да държат главните рампи. Конните стрелци на Маток на фланговете, новата тежка пехота на Корболо Дом — елитното ядро на неговите Убийци на кучета — в челото на всяка от рампите. Конните пиконосци и тежката конница щяха да останат назад, развърнати и чакащи мига, в който малазанците заотстъпват от стръмните подстъпи и се подаде сигналът за настъпление.

Или така поне го обясни Корболо Дом — Ша’ик не беше съвсем сигурна в последователността. Но напанецът, изглежда, се стремеше към първоначална отбранителна позиция. Гореше от нетърпение да докаже своята тежка пехота и ударни части срещу малазанския им еквивалент. След като Тавори идваше срещу тях в марш, най-целесъобразно беше поканата да се поднесе до горчивия й свършек тъкмо на тези рампи. Предимството беше изцяло на страната на Армията на Апокалипсиса.

Тавори отново се оказваше в ролята на дук Кенусен Д’Авори в падината Ибилар.

Внезапно смразена, въпреки горещината, Ша’ик придърпа наметалото от овча кожа. Хвърли поглед през рамо към Маток и десетината телохранители, чакащи на разстояние, но достатъчно близо, за да стигнат до нея за два-три удара на сърцето. Нямаше представа защо мълчаливият главатар толкова се бои, че някой може да се опита да я убие, но нищо опасно нямаше в това да се съгласи с исканията му. След заминаването на Тоблакая и след като Леоман бе някъде на юг, Маток си бе присвоил ролята на защитник на особата й. Нищо лошо, макар тя да не смяташе, че Тавори ще се опита да изпрати убийци — Богинята на Вихъра не можеше да бъде пронизана незабелязано. Дори Ръка на Нокътя не можеше да мине неусетена през многопластовите прегради, какъвто и лабиринт да се опита да използва.

„Защото самата преграда очертава лабиринт. Лабиринт, проснал се като невидима кожа над Святата пустиня. Този присвоен фрагмент вече не е фрагмент, а нещо цяло и завършено. И мощта му расте. Докато някой ден, скоро, тя поиска своето място в Драконовата колода. Както с Дома на Вериги. Нов Дом, на Вихъра.“

Захранен от пролятата кръв на една избита армия.

„А когато тя коленичи пред мен… тогава какво? Скъпата ми сестра, победена и свела глава, оцапана с прах и още по-тъмночервени петна, с избитите й легиони зад нея, пир за черните пеперуди и лешоядите — дали тогава ще си сваля бойния шлем? Тъкмо в този миг ли ще й открия лицето си?“

„Ние поведохме тази война. Далече от бунтовниците, далече от императрицата и Малазанската империя. Далече дори от самата Богиня на Вихъра. Ти и аз, Тавори, присвоихме Дрижна и Книгата на Апокалипсиса — заради своя, личния апокалипсис. Родната кръв — и нищо друго. И тогава светът, Тавори — тогава, когато ти се покажа и видя разпознаването в очите ти — светът, твоят свят, ще се разтвори под тебе.“

„И в този момент, скъпа сестро, ще разбереш. Какво е станало. Какво съм направила. И защо.“

А след това? Не знаеше. Простата екзекуция беше твърде лесно измъкване. Измама. Наказанието е за живите, в края на краищата. Присъдата е да живееш, да залиташ под веригите на знанието. Присъда не просто да живееш, а да живееш с него. Това бе единственият отговор… за всичко.

Чу зад себе си скърцащи по чирепите ботуши и се обърна. Никаква радушна усмивка за тогова — не и този път.

— Л’орик. Радвам се, че благоволи да уважиш поканата ми — напоследък, изглежда, си го загубил този навик.

„О, как се крие от мен, как крие тайните, които го терзаят, виж как не иска да срещне очите ми — усещам борба в него. Неща, които иска да ми каже. Ала няма да каже нищо. С цялата мощ на богинята в ръцете си не мога да го притисна този потаен човек, не мога да изтръгна насила истините му. Точно това ме притеснява — не е такъв, какъвто изглежда. Не е обикновен смъртен.“

— Не бях добре, Избрана. Дори само този кратък път от стана дотук ме измори.

— Скърбя за саможертвата ти, Л’орик. Затова ще мина на главното, без повече бавене. Хеборик е затворил обиталището си — нито излиза, нито приема посетители, и така е вече от седмици.

В потрепването му нямаше нищо фалшиво.

— Затворил се е за всички ни, господарке.

— Ти последен си говорил с него. Надълго и широко, само двамата в шатрата му.

— Нима? Това ли е било последният път?

Не беше очаквала тази реакция. „Добре, значи до каквато и тайна да се е домогнал, няма нищо общо с Призрачни ръце.“

— Да. Беше ли отчаян по време на разговора ви?

— Господарке, Хеборик отдавна е отчаян.

— Защо?

Очите му за миг пробягаха към нейните, по-широки някак от обичайното, и отново се извърнаха настрани.

— Той… скърби за саможертвата ви, Избрана.

Тя примига.

— Л’орик, не знаех, че сарказмът ми може толкова да те уязви.

— За разлика от вас, не се шегувах, господарке. Хеборик…

— Скърби за жертвите, които правя. Е, наистина е странно, след като той нямаше много високо мнение за мен… преди прераждането ми. И коя точно загуба най-много го наскърбява?

— Не бих могъл да кажа. Боя се, че трябва да го попитате лично.

— Значи приятелството ви не е достигнало до точката на изповедите.

Той не отвърна нищо. „Не би и могъл. Защото така ще признае, че има нещо за изповядване.“

Тя отново огледа бъдещото бойно поле. „Да, мога да си представя строените армии. Но после какво? Как се задвижват? Какво е възможно и какво — невъзможно? Богиньо, ти нямаш отговор на подобни въпроси. Те са под тебе. Твоята сила е волята ти и само това. Но, скъпа богиньо, понякога волята не е достатъчна.“

— Корболо Дом е доволен от тази предстояща… арена.

— Не съм изненадан, господарке.

Тя го изгледа през рамо.

— Защо?

Той сви рамене и тя усети как търси по-деликатни думи за отговора си.

— Корболо Дом би искал Тавори да направи точно това, което той иска да направи. Да подреди силите си на определени места и никъде другаде. Да направи точно този и този ход. Да влезе в бой точно там, където той иска да влезе. Очаква малазанската армия да пристигне тук само за да бъде избита, все едно че единствено със силата на волята си може да направи Тавори глупава или тъпа. — Л’орик кимна към огромната падина. — Иска тя да се бие там. Очаква да го направи. Но защо е длъжна да го направи?

Стана й още по-студено и тя потръпна под наметалото. „Да, защо да е длъжна? Увереността на Корболо не е нищо друго освен… шумотевица? Нима и той настоява, че нещо ще е така само защото иска да стане така?“ Но някой от останалите да беше по-различен? Камъст Релой с неговите подвили опашки палета Файил и Хенарас? А Фебрил и Бидитал? „Леоман… който седеше с онази дразнеща полуусмивка, докато Корболо описваше бъдещата битка. Сякаш знаеше нещо… сякаш само той наистина е различен. Но пък тази усмивка… глупакът е затънал в ямата на дъранга, в края на краищата. Нищо не бих могла да очаквам от него, особено пък военен гений. Освен това Корболо Дом има да доказва нещо…“

— Опасно е да се довериш на командир, който воюва с цел избиване — промълви той.

— Вместо какво?

Веждите му леко се вдигнаха.

— Ами… победа.

— Избиването на врага не постига ли победа, Л’орик?

— Точно в това е грешката в мисленето на Корболо, Избрана. Както изтъкна веднъж Леоман, преди месеци, грешката в последователността. Господарке, победата предхожда избиването. А не обратното.

Тя го зяпна.

— Защо тогава нито ти, нито Леоман не изразихте критиката си, когато обсъждахме тактиката на Корболо Дом?

— Обсъждане? — Л’орик се усмихна. — Никакво обсъждане нямаше, Избрана. Корболо Дом не е от тези, които обичат обсъжданията.

— Тавори също — сопна се тя.

— Друго е — отвърна Л’орик.

— В смисъл?

— Малазанската военна доктрина — нещо, което Колтейн разбираше много добре, но също така нещо, което на Първи юмрук Пормквал явно му се губеше. Тактиките са плод на съгласие. Доктрината на Дасем Ълтър, когато най-сетне го направиха Първи меч на малазанската армия. „Стратегията е за командващия, но тактиките са първото сражение и то се води в командната шатра.“ Думи на самия Дасем. Разбира се, такава система разчита много на способни офицери. Некомпетентните офицери — такива, които след това започнаха да се внедряват по веригата…

— Офицери с благороднически произход имаш предвид.

— Грубо казано — да. Купуването на постове и служби — Дасем никога нямаше да позволи това, а доколкото разбирам, императрицата — също. Най-малкото го прекрати. Имаше чист…

— Да, знам, Л’орик. Според твоята логика личността на Тавори няма отношение към…

— Не съвсем, господарке. Има, защото тактиките са децата на стратегията. И всъщност характерът на Тавори ще оформи тази стратегия. Войниците ветерани говорят за горещо желязо и хладно желязо. Колтейн беше хладно желязо. Дужек Едноръкия също е хладно желязо, макар и не винаги — способен е да отстъпи, ако нуждата го наложи. Но Тавори? Неизвестно.

— Обясни ми го това „хладно желязо“, Л’орик.

— Господарке, в тази тема съм некомпетентен…

— Накара ме да се почувствам глупачка. Обясни го. Веднага.

— Ами, доколкото аз го разбирам, то…

— Престани да усукваш.

Той се окашля, обърна се и подвикна:

— Маток. Би ли дошъл за малко, моля те.

Тя се намръщи на намека, скрит зад тази покана, но вътрешно отстъпи. „Това е важно, в края на краищата. Чувствам го. В сърцевината е на всичко, което ще последва.“

— Ела при нас, Маток.

Той слезе от коня и се приближи. Л’орик се обърна към него:

— Помолиха ме да обясня какво е „хладно желязо“, главатарю, и ми трябва помощ.

Пустинният воин се озъби.

— Хладно желязо. Колтейн. Дасем Ълтър — ако легендите говорят истината. Дужек Едноръкия. Адмирал Нок. К’азз Аворски от Пурпурната гвардия. Иниш Гарн, който предвождаше гралите. Хладно желязо, Избрана. Кораво. Остро. Държат го пред теб и ти посягаш. — Скръсти ръце.

— Посягаш. — Л’орик кимна. — Точно това е. Посягаш. И те пронизват.

— Хладно желязо — изръмжа Маток. — Душата на бойния главатар — тя или кипи с огъня на живота, или е хладна като смъртта. Избрана, Корболо Дом е горещо желязо, като мен. Като вас. Ние сме като пламъците на слънцето, като зноя на пустинята, като дъха на самата богиня на Вихъра.

— Армията на Апокалипсиса е горещо желязо.

— Да, Избрана. И затова трябва да се молим ковашкият огън в сърцето на Тавори да бушува с пламъка на мъстта.

— И тя да е горещо желязо. Защо?

— Защото тогава няма да загубим.

Коленете на Ша’ик изведнъж омекнаха и тя почти се олюля. Л’орик пристъпи да я подхване, на лицето му се изписа тревога.

— Господарке…

— Нищо ми няма. Просто… — Взря се отново в Маток и видя преценяващия поглед в очите му миг преди отново да си придаде равнодушие. — А ако Тавори се окаже хладно желязо, главатарю?

— Най-гибелният възможен сблъсък, Избрана. Кое от двете ще се прекърши първо?

— Военната история показва, господарке, че в повечето случаи надвива хладното желязо — каза Л’орик. — В съотношение три или четири към едно.

— Но Колтейн! Не падна ли той пред Корболо Дом?

Видя как двамата се спогледаха за миг.

— Е?

— Избрана — заговори Маток. — Корболо Дом и Колтейн се срещнаха в девет големи сражения — девет битки — на Кучешката верига. От тях Корболо излезе чист победител в една и само в една. При Пропада. Пред стените на Ейрън. И за това му бяха нужни Камъст Релой и силата на Маел, прелята през жреца джистал Малик Рел.

Главата й се въртеше, паника бушуваше в душата й. Знаеше, че Л’орик усеща как трепери.

— Ша’ик — прошепна той до ухото й, — ти познаваш Тавори, нали? Знаеш я и тя е хладно желязо, нали?

Тя кимна. Не разбираше как го знае, нито Маток, нито Л’орик сякаш не можеха да го определят, а това й подсказваше, че знанието идва някак от вътрешностите й, там, където се таи най-първичният инстинкт. Но го знаеше.

Л’орик вдигна глава.

— Маток.

— Върховен маг?

— Кой между нас е хладно желязо? Има ли такъв?

— Двама са, Върховен маг. И единият е способен и на двете: Тоблакай.

— А другият?

— Леоман от Флейлс.

 

 

Коураб Биланс Тену’алас лежеше под пясъчната пелена. Потта се беше просмукала през телабата под него, отпечатала беше тялото му с мокрото си петно и беше изстинала, тъй че сега не спираше да трепери. Той беше шестият син на свален вожд сред племената Пардю и почти целият му зрял живот беше преминал в скиталчество из пустите земи. Скитник, търговец и още по-лошо. Когато Леоман го беше намерил, трима гралски воини го бяха влачили зад конете си почти цяла сутрин.

Цената на откупа се бе оказала смешно малка, тъй като кожата му беше обелена от горещите пясъци и бе останала само кръвясала плът. Но Леоман го бе отвел при знахарка, старица от някое племе, за което не беше и чувал дотогава, нито след това, а тя на свой ред го бе отвела до един скален извор, в който го натопи и го накара да лежи, плувнал в треска, докато вършеше ритуала на изцеряването и зовеше древните водни духове. И така се бе изцелил.

Коураб така и не разбра причината за милостта на Леоман, а след като вече го познаваше — по-добре от всички, които му се бяха заклели във вярност — беше достатъчно благоразумен, за да не пита. Това беше част от противоречивия му нрав, от незнайните му качества, които можеха да се разкрият само веднъж за цял живот. Но Коураб знаеше едно: за Леоман от Флейлс бе готов да даде живота си.

Бяха лежали един до друг през целия ден, тихо и неподвижно, а сега, в късния следобед, видяха най-сетне първите предни ездачи — появиха се в далечината и се разгърнаха предпазливо в низината от спечена сол и глина.

Най-сетне Коураб се размърда и изсъска:

— Уикци.

— И сети — избоботи в отговор Леоман.

— Ония в сивата броня изглеждат… различно.

Мъжът до него изруга тихо.

— Хундрил, от южния бряг на Ватар. Надявах се да не… Все пак тази древна броня изглежда тежка. Седемте знаят кои бащини гробници са плячкосали за тях. Хундрилите късно са яхнали коне — и нищо чудно с тази броня, нали?

Коураб примижа към огромния облак прах зад конните наблюдатели.

— Авангардът язди близо до съгледвачите.

— Аха. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Без повече думи двамата воини се отдръпнаха от билото, спряха се за миг да заравнят пясъка, където бяха лежали, и тръгнаха към дерето — там бяха оставили конете си.

— Тази нощ — каза Леоман, хвана юздите и се метна на седлото.

Коураб направи същото и кимна. Ша’ик щеше да разбере, че са нарушили заповедта й, разбира се. Защото богинята Вихър виждаше всички свои чеда. Но тази земя беше тяхната земя, нали? Не можеха да оставят нашествениците да напредват без съпротива. Не, пясъците щяха да пият кръвта им.

 

 

Л’орик спря до пътеката, водеща към поляната на Тоблакай. Огледа се небрежно, после с жест разбули предпазливо магията — и тя изчезна също толкова бързо, колкото се появи. Доволен, той тръгна по пътеката.

Навярно я беше заблудил, но не и богинята. Все по-силно усещаше ревностното й внимание, насочено към него, магическите пипала, протягащи се, за да го намерят, да проследят движенията му. И все по-трудно му беше да избегне проникващото им докосване, особено след като идваха от много източници.

Фебрил ставаше все по-изнервен, както и Камъст Релой. Докато параноята на Бидитал нямаше нужда от подхранване… „И не би трябвало.“ И тези знаци на усилващо се безпокойство бяха достатъчни, за да убедят Л’орик, че каквито и планове да съществуват, скоро ще намерят решението си. По един или друг начин.

Не бе очаквал, че Ша’ик е толкова… неподготвена. Вярно, тя открито беше намекнала, че по някакъв свръхестествен начин е съвсем наясно с всичко, което става в лагера й, включително и обезпокояващата й способност да надвива неговите потайни прегради, предназначени да прикриват пътуванията му. Все пак това бе знание, което, стига да го притежаваше — или дори да подозираше, — трябваше отдавна да предизвика гибелна реакция. „Някои места трябва да останат скрити за нея. Днес очаквах да ми зададе много по-опасни въпроси. Къде е Фелисин? Но пък може би не ме попита, защото вече го знае.“ Смразяваща мисъл, показваща не само колко знае, но и намекваща какво представлява самата Ша’ик. „Това, че знае какво причини Бидитал на Фелисин… и не я интересува.“

Тъмнината като че ли винаги се спускаше най-жадно в гората с вкаменените дървета. Следите, които бе оставил по прашната пътека, показваха, за негово облекчение, че все още само той е вървял тук през последните дни.

Не че на богинята й трябваха следи. Но в поляната на Тоблакай имаше нещо странно, намекващо за вложена сила, сякаш поляната по някакъв начин бе претърпяла освещаване. И ако това наистина се беше случило, то тя може би съществуваше като сляпо петно в окото на богинята на Вихъра.

Но всичко това не обясняваше защо Ша’ик не попита за Фелисин. „Ах, Л’орик, слепият си ти. Ша’ик е обсебена от Тавори. С всеки ден, през който армиите се приближават една към друга, тази обсебеност расте. Както и нейното съмнение, а може би — и нейният страх. Тя е малазанка, в края на краищата, прав се оказах в това. А в това се крие друга тайна, заровена най-дълбоко. Тя познава Тавори.“

И това знание бе насочвало всяко нейно действие след Прерождението. Новият й призив към Армията на Апокалипсиса, буквално пред стените на Свещения град. Оттеглянето в сърцето на Рараку… „Богове, дали това не беше бягство от ужас?“

Непоносима мисъл.

Поляната се появи пред него, с кръга от дървета, с хладните им нечовешки очи, взрени в малката опърпана шатра… и младата жена, присвита край каменното огнище на няколко крачки от нея.

Тя не вдигна очи, когато той се приближи, но каза:

— Л’орик, чудех се как може човек да отличи култа на убийците на Бидитал от този на Корболо Дом? Много е препълнено в стана напоследък — радвам се, че се крия тук, и на свой ред те съжалявам. Говори ли най-после с нея?

Той въздъхна, седна срещу нея, смъкна торбата от раменете си и извади храна.

— Говорих.

— И?

— Грижите около предстоящия сблъсък са я… смазали…

— Майка ми не попита за мен? — прекъсна го с лека усмивка Фелисин.

— Да. Не попита — прошепна Л’орик.

— Знае значи. И е преценила също като мен. Бидитал скоро ще разкрие заговорниците. В края на краищата те се нуждаят от него — или да се включи, или да стои настрана. Тази истина не се е променила. И нощта наближава, нощта на измяната. Ето защо майка има нужда от него, да изиграе ролята си.

— Не съм сигурен в това, Фелисин — почна Л’орик и замълча.

Но тя беше разбрала и ужасната й усмивка се разшири.

— Тогава богинята на Вихъра е отнела любовта от душата й. Е, добре, тя беше под обсада толкова дълго, в края на краищата. Все едно, тя не е истинската ми майка — това беше само титла, която прие, защото я забавляваше…

— Не е вярно, Фелисин. Ша’ик видя бедата ти…

— Аз бях първата, която я видя. Когато се върна, преродена. Случайно съвпадение, това, че трябваше да изляза да бера хен’бара него ден. Преди това Ша’ик изобщо не ме забелязваше — че защо да го прави? Бях едно от хилядите сирачета все пак. Но след това тя… се прероди.

— И също така се върна към живота може би…

Фелисин се засмя.

— О, Л’орик, все за това копнееш, нали? Знаех го още тогава, както ти би трябвало да го знаеш сега — Ша’ик Преродената и Ша’ик Старата не са една и съща жена.

— Това едва ли е важно, момиче. Богинята на Вихъра я избра…

— Защото Ша’ик Старата умря или беше убита. Не си видял истината като мен, в лицата на Леоман и Тоблакай. Аз обаче видях тяхната несигурност… не знаеха дали заблудата им ще успее. И това, че тя успя, повече или по-малко, беше такава изненада за мен, каквато и за тях. Богинята на Вихъра я избра по необходимост, Л’орик.

— Както казах, Фелисин, това не е важно.

— За тебе, може би. Не, не разбираш. Аз видях Старата Ша’ик отблизо, веднъж. Погледът й се плъзна покрай мен и този поглед не виждаше никого, и в този миг, колкото и да бях дете, разбрах истината за нея. За нея и за нейната богиня.

Л’орик отпуши стомната, извадена след храната, и я поднесе към устните си, за да накваси изведнъж пресъхналата си уста.

— И каква беше тази истина? — прошепна, отбягвайки да срещне очите й, и отпи дълбоко от несмесеното с вода вино.

— О, че всички ние, до един, не сме нищо друго, освен роби. Ние сме сечивата, които тя използва, за да постигне желанията си. Извън това животът ни нищо не означава за богинята. Но у Ша’ик Преродената мисля, че видях… нещо различно.

Видя с крайчеца на окото си как сви рамене.

— Но богинята е твърде силна — продължи тя. — Волята й е твърде абсолютна. Отровата на безразличието… а аз добре познавам този вкус, Л’орик. Питай който и да било сирак, колкото и да е пораснал, и всички ще ти кажат същото. Всички сме сукали от същата горчива гръд.

Знаеше, че сълзите са бликнали от очите му, че се стичат на вадички по бузите му, но не можеше да ги спре.

— И вече всички се разкрихме, Л’орик. Всички ние тук. Всички сме сираци. Помисли над това. Бидитал, който изгуби храма си, целия си култ. Същото е и с Хеборик. Корболо Дом, който някога е стоял равен по ранг с велики войници, като Уискиджак и Колтейн. Фебрил — знаеше ли, че той е убил собствените си баща и майка? Тоблакай, който е изгубил своя народ. И всички останали тук, Л’орик — ние бяхме някога деца на Малазанската империя. И какво направихме? Отхвърлихме императрицата в замяна на една безумна богиня, която мечтае само за разруха, която иска да напълни море от кръв…

— И аз ли съм сирак — тихо попита той.

Нямаше нужда да му отговаря. И двамата бяха чули истината в изпълнените му с болка думи.

Озрик…

— С което остава само… Леоман от Флейлс. — Фелисин взе виното от ръцете му. — Ах, Леоман. Нашият грешен диамант. Чудя се дали може да ни спаси всички? Ще се възползва ли от шанса? Сред нас само той остава… неокован. Богинята несъмнено го иска, но това щение е напразно — разбираш го, нали?

Той кимна и отри очите си.

— И вярвам, че доведох Ша’ик до това убеждение.

— Значи тя знае, че Леоман е последната ни надежда?

Той хрипливо въздъхна.

— Така мисля…

Замълчаха. Нощта се беше спуснала и огънят беше замрял на пепел, само звездната светлина огряваше поляната.

И сякаш очите от камък бавно бяха погълнали огъня, блеснали полумесеци, вторачени в тях двамата. Алчен, лъснал от жажда поглед. Л’орик рязко извърна глава, погледна призрачните лица, после и двамата воини Тоблакай, потрепери и отново се отпусна. Фелисин се засмя тихо.

— Да, измъчват човека, нали?

Л’орик изсумтя.

— Има някаква загадка тук, в творенията на Тоблакай. Тези лица… са на Т’лан Имасс. И въпреки това…

— Смяташе ги за свои богове, да. Леоман ми го каза веднъж, под влиянието на дъранг. После ме предупреди да не казвам нищо на Тоблакай. — Засмя се отново, този път по-силно. — Сякаш точно това си мислех. Щях да съм пълна глупачка — да застана между Тоблакай и боговете му.

— Нищо просто няма около този прост воин — промълви Л’орик.

— Както и ти не си просто Върховен маг — отвърна тя. — Знаеш, че много скоро трябва да действаш. Трябва да направиш избора си. Колебаеш ли се дълго, други ще го направят вместо теб и ще съжалиш.

— Същото мога да кажа и за теб.

— Е, значи имаме още неща да обсъдим тази нощ. Но хайде първо да хапнем — преди виното да ни е опиянило.

 

 

Ша’ик се присви и залитна. Дъхът й изсъска от тревога — и болка. Орда магически прегради се вихреше около обиталището на Хеборик: все още примигваха, възбудени от сблъсъка, който бе предизвикала.

Тя преглътна гнева си и извика гърлено:

— Знаеш кой идва, Хеборик. Пусни ме да вляза. Откажеш ли ми, ще си навлечеш гнева на богинята, тук и веднага.

Миг тишина, после се чу:

— Влез.

Тя пристъпи напред. Последва мигновен натиск, после тя залитна и спря пред… стена. Внезапно… отсъствие. Ужасяващо, лумнало като най-ярка светлина там, където само допреди миг всичко беше непроницаем мрак. Лишена… и в същото време свободна. Богове, свободна — светлината…

— Призрачни ръце! — изохка тя. — Какво направи?

— Богинята, вселила се в теб, не е добре дошла в моя храм, Ша’ик — стигнаха до нея думите на Хеборик.

Храм? В душата й се надигаше бесен хаос, огромните пространства в ума й, там, където досега обитаваше богинята на Вихъра, изведнъж се бяха опразнили, изпълваха се с черното, кипнало завръщане на… „На всичко, което бях.“ Горчива ярост, закипяла като горски пожар, щом спомените се надигнаха с демонична жестокост, за да я връхлетят. „Бенет. Кучи син! Ръцете ти прегръщаха дете, ала това, което изваяха, е всичко друго, но не и жена. Играчка. Робиня, за теб и за твоя извратен брутален свят.“

„Гледах ножа в ръцете ти, пърхащата му, безсмислена игра. И ти ме научи тъкмо на това, нали? Да режа, за забава и за кръв. И о, как режех. Баудин. Кълп. Хеборик…“

Физическо присъствие, вече до нея, докосване на ръце — нефритовозелени, нашарени с черно — фигура, тромава, широка и сякаш затулена в сенките на палми — не, татуировки. „Хеборик…“

— Отвътре, момиче. Аз те… лиших. Непредвидено следствие от това, че принудих богинята да напусне душата ти. Ела.

И вече я водеше навътре в шатрата. Въздухът бе леденостуден и влажен, малкият светилник се бореше с мрака — пламък, който се раздвижи, щом Хеборик вдигна светилника и го поднесе към мангала, за да запали спечената тор. И докато го правеше, заговори:

— Не е нужна много светлина… времето тече… преди да осветя този набързо стъкмен храм… но какво ли знам аз за Трийч?

Тя седеше на възглавниците, треперещите й ръце бяха протегнати към усилващите се пламъци на мангала, увита беше с кожи. При името „Трийч“ се сепна и вдигна глава.

И видя клечащия пред нея Хеборик. „Както клечеше в онзи ден, така отдавна, на Площада на възмездието. Когато духовете на Качулатия бяха дошли при него… за да предскажат свалянето на Финир. Мухите не искаха да докоснат виещите се по тялото му татуировки. Помня го. Навсякъде другаде връхлитаха като обезумели.“ Сега татуировките се бяха преобразили.

— Трийч.

Очите му се присвиха към нея — очи на котка. Той можеше да вижда!

— Извиси се до божественост, Ша’ик…

— Не ме наричай така. Аз съм Фелисин Паран. — Изведнъж се присви. — Ша’ик ме чака… там отвън, зад стените на тази шатра — отвъд преградите ти.

— Искаш ли да се върнеш в онази прегръдка, момиче?

Тя се взря в пламъците на мангала. И прошепна:

— Няма избор, Хеборик.

— Да, май няма.

Изведнъж се стъписа и скочи.

— Фелисин!

— Какво?

— Фелисин Младата! Не съм я… виждала! Дни? Седмици? Какво… Къде е тя?

Хеборик се изправи — плавно и изящно, като котка.

— Богинята трябва да знае, момиче…

— И да знае, не ми го е казала!

— Но защо трябва да…

Видя как очите му светнаха разбиращо и усети ответния страх в душата си.

— Хеборик, какво си…

Той вече я водеше към процепа на шатрата, говореше й и я буташе назад, стъпка по стъпка.

— Поговорихме си двамата, и всичко е наред. Няма за какво да се безпокоиш. Адюнктата и легионите й идат и има да се свършат много неща. А и тайните планове на Фебрил трябва да се държат под око, а за това трябва да разчиташ единствено на Бидитал…

— Хеборик! — Опита се да го спре, но той беше неумолим. Стигнаха до изхода и той я избута навън. — Какво си… — Последен тласък и тя залитна назад.

През ярко лумнали прегради.

Ша’ик бавно се изправи. Сигурно се бе спънала. „О, да. Разговорът с Призрачни ръце. Всичко е наред. Това ме облекчава, защото мога да мисля за по-важни неща. Гнездото от изменници например. Трябва отново да поговоря с Бидитал тази нощ. Да…“

Обърна гръб на шатрата на бившия жрец и закрачи към палата си.

Звездите в пустинното небе блещукаха както винаги, щом богинята се озовеше наблизо. Ша’ик се зачуди какво ли я е привлякло този път. Навярно нещо повече от това да хвърли закрила над своята Избрана…

Не забеляза — също като своята богиня — едва видимата фигурка, която се измъкна от шатрата на Хеборик и се понесе като мъгла към близките сенки. Не усети и мириса, лъхнал след тази дрипава фигурка.

На запад, към края на града и сетне по пътечката, между каменните дървета, към една далечна поляна…

 

 

Бидитал седеше сред кипналите сенки, сам, но с неизменната си усмивка. Фебрил си имаше своите игри, но и нявгашният Върховен жрец на култа на Сянката имаше свои. Та нали и предателите можеха да бъдат предадени — с внезапното завъртане на ножа в ръката.

Пясъците отново щяха да се загърнат, както правеха винаги, щом въздухът задиша тежко и почне ги напластява на тънки многоцветни пелени. Безбройни можеха да са тези пластове и това Фебрил и неговите съзаклятници скоро щяха да разберат — и щяха да съжаляват горчиво.

Стремяха се да си присвоят лабиринта. Дълго време беше отнело на Бидитал, докато разбули тази истина, тази скрита дълбоко мотивация, защото бе останала в мълчанието между изречените думи. Това не беше проста, обикновена борба за власт. Не. Беше узурпация. Подробност, която сама по себе си нашепваше за още по-дълбоки тайни. Искаха лабиринта — но защо? Все още нямаше отговор на този въпрос. Но щеше да го намери, и то скоро.

Знаеше, че в това Избраната разчита на него, и нямаше да я провали. „Колкото до това, което очаква от мен, да, ще й го доставя. Но има други въпроси, простиращи се далеч извън Ша’ик, богинята и лабиринта, над който иска да властва. Самият пантеон е изложен на риск… отдавна отлаганата ми мъст срещу онези чуждоземни претенденти за Трона на Сянка.“

Вслуша се много — много — напрегнато и успя да ги чуе. Идеха. Все по-близо и по-близо.

Потръпна от страх и сенките за миг се разпръснаха — и се върнаха, щом отново се отпусна. „Рашан… и Мийнас. Мийнас и Тир. Тир и Рашан. Трите деца на Древните лабиринти. Галайн, Емурлан и Тирлан. Трябва ли да се изненадвам, че отново са във война? Та нима ние самите не наследяваме омразите на своите бащи и майки?“

Но призракът на страха си остана. Не ги беше призовавал в края на краищата. Не бе разбрал истината за това, което лежеше под Лабиринта на Вихъра, причината, поради която лабиринтът се държеше само тук и никъде другаде. Не беше осъзнал, че старите битки никога не заглъхват, а само заспиват във всяка кост под пясъка, натежали от спомени.

Бидитал вдигна ръце и пълчищата сенки в храма му се сбраха.

— Деца мои — зашепна той началото на Затварящото заклинание.

„Татко.“

— Помните ли?

„Помним.“

— Помните ли мрака?

„Помним мрака. Татко…“

— Попитайте и затворете този миг, деца.

„Помниш ли мрака?“

Жрецът се усмихна широко. Простичък въпрос, който можеше да зададе всеки. И навярно щяха да го разберат. Всъщност — едва ли. „Но аз го разбирам.“

„Помниш ли мрака?“

— Помня.

Щом сенките се пръснаха с въздишка, Бидитал отново замря, заслушан в едва доловимия зов. И потръпна отново. Наистина се приближаваха.

И се зачуди какво ли ще направят, щом най-сетне пристигнат.

 

 

Бяха единадесет. Неговите избраници.

Корболо Дом се отпусна върху възглавниците, премрежил очи, и заоглежда строените пред него хора. Държеше в дясната си ръка кристален бокал, в който кипеше рядко вино от долините на Гризия на Кюон Тали. Жената, която го бе забавлявала тази нощ, спеше, отпуснала глава на дясното му бедро. Беше я натъпкал с достатъчно дъранг, за да й осигури забрава за следващите десетина камбани, макар това да беше по-скоро неизбежна мярка за сигурност, отколкото проява на блудкава страст.

Подбрани от неговите Убийци на кучета, всичките убийци имаха дълъг опит. Петима от тях навремето бяха сред личните платени убийци на светия Фаладан, в дните преди империята, и поддържаха външността и силата си с алхимия и магия.

Трима от останалите шестима бяха малазанци — на самия Корболо Дом, създадени преди много време, когато бе разбрал, че има причина да се безпокои от Нокътя. „Причина… каква отживяла скромност. Множество осъзнати факти, внезапни разкрития, знание, което не бях очаквал да придобия — за неща, които смятах за отдавна мъртви и забравени.“ Някога бе разполагал с десетима такива телохранители. Сега пред него стоеше доказателството за нуждата от тях. Бяха останали трима, след поредица жестоки премахвания, оставила само тези с най-голямо умение и в най-здрав съюз с късмета на Опонн — две качества, които добре се поддържаха взаимно.

Другите трима убийци бяха от различни племена и всеки бе доказал високата си цена по време на Кучешката верига. Стрелата на един беше убила Сормо Е’нат от седемдесет крачки разстояние в Деня на Чистата кръв. Стрелите на други трима също бяха улучили, но тъкмо тази на убиеца го беше пронизала в шията, напълнила бе дробовете му с кръв, измъкнала му беше дъха, за да не може да призове проклетите си духове да го изцерят.

Корболо отпи от виното и бавно облиза устни.

— Камъст Релой ви е избрал измежду вас за задачата, която ще задвижи всичко. И съм доволен от избора му. Но не мислете, че това унизява останалите. Ще има и други задачи — важни при това. Тук, в този стан. Уверявам ви, тази нощ няма да спите, така че се подгответе. Освен това двама от вас ще останат с мен през цялото време, защото ви гарантирам, че моята смърт ще бъде потърсена, преди да дойде зората.

„Очаквам да умрете вместо мен. Разбира се. Та нали сте се заклели да направите точно това, ако се наложи.“

— Сега напуснете — довърши той и махна с ръка.

Единадесетте убийци сведоха глави като един и мълчаливо се изнизаха от шатрата.

Корболо вдигна главата на жената от бедрото си, за косата — тя остана безчувствена за грубия жест, — стана от възглавниците и я пусна да тупне долу. Спря да отпие глътка вино, след което пристъпи в страничната камера, отделена с копринени завеси.

Камъст Релой крачеше нервно напред-назад.

Корболо се облегна на една от подпорите и устните му се кривнаха в лека усмивка, като видя разтреперания Върховен маг.

— Кой от многото ти страхове те терзае сега, Камъст? О, не отговаряй. Признавам, вече престана да ме интересува.

— Твоето глупаво самодоволство — сопна се Върховният маг. — Нима си въобразяваш, че сме единствените умници?

— На света ли? Не. Но виж, тук, в Рараку, е друга работа. От кого да се боим, Камъст Релой? От Ша’ик? Нейната богиня затъпява разума й — ден след ден момичето остава във все по-голямо неведение за нещата около себе си. А богинята едва ни забелязва — о, подозрения има, сигурно, но това е всичко. Тъй. Кой друг? Л’орик? Познавал съм мнозина като него — загърнали се в загадка — и съм открил, че онова, което обикновено се крие под нея, е празен съсъд. Той е само поза и нищо друго.

— Боя се, че тук грешиш, но не, не ме безпокои Л’орик.

— Кой друг? Призрачни ръце? Той затъна в ямата си от хен’бара. Леоман? Няма го тук, а за връщането му си имам планове. Тоблакаят? Мисля, че го видяхме за последно. Кой друг остана? Ами, никой, освен Бидитал. Но Фебрил твърди, че почти го е хванал — въпросът е само да се разбере какво наистина иска този кучи син. Нещо мръсно и отвратително, несъмнено. Бидитал е роб на пороците си. Предложи му десет хиляди момиченца сирачета и ще ти целува ръцете.

— Притесняват ме не тези, които знаем, че са сред нас, Корболо Дом. А тези, които не знаем, че са сред нас.

Напанецът се намръщи.

— И колко шпиони има в този стан? А самата богиня на Вихъра — допускаш ли, че ще позволи проникването на чужди?

— Твоята слабост, Корболо Дом, е в това, че мислиш праволинейно. Задай отново този въпрос, но този път в контекста на това, че богинята има подозрения към нас.

Върховният маг беше твърде унесен в мислите си, за да забележи стъпката на напанеца и вдигнатата му ръка. Но ударът на Корболо Дом замря в същия миг, в който предизвикателството на Камъст Релой достигна до ума му. Той се ококори и бавно поклати глава.

— Не, това би било твърде голям риск за нея. Един развихрил се Нокът в стана би застрашил всекиго — няма как да се предскажат целите му…

— А дали ще е нужно?

— Какво искаш да кажеш?

— Ние сме Убийците на кучета, Корболо Дом. Убийците на Колтейн, на Седма и на легионите при Ейрън. Нещо повече, ние също така разполагаме с магическия кадър на Армията на Апокалипсиса. Най-сетне, кой ще командва тази армия в деня на битката? Колко причини Нокътят да удари точно по нас и само по нас? Защо изобщо да убива Ша’ик? Ние можем да водим тази война без нея и проклетата й богиня — правили сме го вече. И се каним да…

— Стига, Камъст Релой. Разбрах те. Значи, боиш се, че богинята ще позволи на един Нокът да проникне… за да се справи с нас. С теб, с Фебрил и с мен. Интересна възможност, но все пак мисля, че е доста невероятна. Богинята е твърде тромава, толкова е завладяна от чувства, че не мисли с такава коварна, лукава яснота.

— Не е необходимо тя да измисли схемата, Корболо Дом. Трябва само да разбере предложението и да реши дали да го приеме, или не. Важна е не нейната яснота, а тази на Нокътя на Ласийн. А не се съмняваш в хитростта на Топър, нали?

Корболо Дом изръмжа, но все пак призна:

— Не. Но разчитам, че богинята няма да приеме предложение от императрицата или от Топър, или от когото и да е, щом отказват да се преклонят пред волята й. Вкарал си се в кошмар, Камъст Релой, и сега ме каниш да вляза с тебе. Отказвам, Върховен маг. Ние сме добре защитени и твърде напреднали в усилията си за подобни страхове.

— Оцелял съм толкова дълго, Корболо Дом, заради своя талант да предвиждам какво могат да опитат враговете ми. Войниците казват, че никой боен план не оцелява след първия сблъсък с врага. Но играта на надхитряне е точно обратното. Плановете възникват от постоянния сблъсък с врага. Тъй че ти продължи по твоите условия, а аз — по моите.

— Както искаш. Сега ме остави. Късно е, искам да поспя.

Върховният маг изгледа за миг напанеца с неразгадаема физиономия, после се обърна и излезе.

Корболо допи виното — „Адски скъпо, а вкусът му не е по-различен от пристанищния бълвоч, с който се давих на Острова“ — после хвърли бокала и закрачи към скупчените възглавници в другия край. „Постели във всяка стая. Интересно, какво ли означава това за характера ми? Но пък ония другите не са за спане, нали? Не, само тази…“

 

 

В предния отсек, от другата страна на копринените завеси, жената лежеше неподвижно на купчината възглавници, където я беше оставил Корболо.

Продължителното, упорито поглъщане на дъранг — като с всеки друг опиат — с времето започваше да смалява въздействието му. И макар да оставаше тънкият пласт на постоянна замая — полезна преграда срещу такива неща като да те дръпнат за косата и после да ти пуснат главата на пода, — под него се връщаше хладният разум.

Предимство също така бяха ритуалите, които й беше наложил господарят й, ритуали, премахващи слабостта на удоволствието. Вече не можеше да има никаква загуба на контрол, защото умът й вече не се бореше с чувствата, тъй като чувства тя нямаше. За своя радост, беше се отказала от тях с лекота, тъй като малко неща в живота й преди посвещаването бяха посели топли спомени за детството.

Тъй че беше напълно пригодна за задачата си. Да издава подходящите звуци на наслада, за да прикрие безразличието си към странните предпочитания на Корболо Дом. И да лежи неподвижно, без да усеща дори как гърлото бавно се запълва с храчки от почти втечнения дим на дъранга, толкова дълго, колкото се наложи, преди няколкото безвкусни капчици, добавени във виното му, да подействат.

Щом чу дълбокото му, бавно дишане, подсказващо, че няма да се събуди лесно, тя се надигна и се закашля. После зачака, за да се увери, че напанецът още спи. Накрая стана и запристъпва към входа на шатрата.

Пръстите й зашариха по връзките. Груб глас отвън избоботи:

— Пак ли до нужниците, Сцилара?

Друг глас тихо се изсмя и добави:

— И да се чуди човек защо. Та тя не яде нищо.

— Това е от ръждивеца и горчивите плодове, дето ги мачкат с дъранга — отвърна другият, разхлаби връзките и дръпна платнището настрана.

Сцилара залитна навън и се олюля между двамата стражи.

Ръцете, които се протягаха да я задържат, неизменно я хващаха за най-интимните места.

Някога това щеше да й хареса, по малко обидчив, раздразнителен начин, който все пак гъделичкаше удоволствието. Ала сега трябваше само да изтърпи грубата им, тромава похот.

Като всичко друго, което трябваше да изтърпи в този свят в очакване на последната си награда, благословения нов свят отвъд смъртта. „Лявата ръка на живота, хванала цялата му мизерия. И дясната ръка — да, тази с лъсналия нож, скъпа — дясната ръка на смъртта, държаща наградата, която ще предложиш на други и след това ще я нанесеш на себе си. В избрания от теб самата миг.“

В думите на господаря й имаше смисъл, както винаги. Та нали равновесието беше в сърцевината на всички неща. И животът — това време за болка и скръб — бе само едната страна на равновесието. „Колкото по-тежък, колкото по-окаян, колкото по-ужасен и отвратителен е животът ти, дете, толкова по-голяма е наградата отвъд смъртта…“ Тъй че всичко това имаше смисъл.

И значи нямаше нужда от борба. Приемането бе единствената пътека, която трябваше да извърви.

„Освен тази.“ Тръгна залитайки между шатрите. Лагерът на Убийците на кучета беше изрядно подреден, по малазански образец — подробност, която знаеше добре от дните си като дете, когато майка й вървеше след Ашокския полк. Преди полкът да замине през морето и да остави след себе си стотици нещастници — любовници и техните изтърсаци, слуги и дребни крадци. Майка й тогава се бе поболяла и умря. Имаше си баща, разбира се, някой от войниците. Той можеше да е жив или мъртъв, но тъй или иначе бе напълно безразличен към детето, което бе направил.

Равновесие.

Трудно й беше да върви, с глава, пълна с дъранг, колкото и да беше привикнала към него.

Но имаше нужници надолу по склона, и по дървените мостове над рова. И делви, които пушеха, за да прикрият донякъде вонята — бяха пълни с наскубана трева. Имаше и бурета, пълни с вода и закрепени на мостчетата.

Протегнала ръце встрани, Сцилара тръгна по едно от тесните мостчета.

Дълговременните изкопи като този побираха не само човешки изпражнения. Тук се изхвърляше смет — или каквото минаваше за смет. Но за сирачетата в този окаян град част от боклука бе цяло съкровище. Да се прерови и намереното да се продаде.

Тя се добра до другия бряг и нагази в калта и мръсната вода.

— Помня мрака! — подвикна с прегракналия си от дълги години пушене на дъранг глас.

Някой залази в рова и малко момиченце, оплескано цялото в изпражнения, се изкатери до нея; зъбките му блеснаха.

— И аз, сестро.

Сцилара извади от пояса си торбичка с монети. Господарят им се мръщеше на такива жестове и те наистина противоречаха на учението му, но тя не можеше да се въздържи. Пъхна я в ръцете на момиченцето.

— За ядене.

— Той ще е недоволен, сестро…

— А от двете само аз ще изстрадам мъчението. Така да бъде. Значи, от тази нощ имам вести. Трябва да се занесат на господаря ни…

 

 

Винаги беше вървял с разкрачена походка, ниско приведен, достатъчно, за да си спечели многобройни, не особено ласкателни прозвища. Жабата, Рачешките крака… имена, каквито си дават едно на друго децата и които понякога се запазват и в зрелостта. Но Хеборик се беше потрудил здраво, за да се освободи от подобни имена — много преди първото си, съдбоносно гостуване в един храм на Финир — за да си спечели накрая Леката ръка, в отговор на известни умения, които бе придобил по улиците. Ала сега предпазливата му походка се беше преобразила, подчинена на инстинктивното му желание да се смъкне още по-ниско, дори да залази на четири крака.

Ако го беше помислил, щеше да заключи с горчивина, че се движи не толкова като котка, колкото като маймуна, като онези едри маймуни, каквито се намираха в джунглите на Дал Хон. Неприятно за окото може би, но все пак — ефикасно.

Забави ход, щом наближи поляната на Тоблакай. Смътна миризма на пушек, приглушена светлина на огън, мърморещи гласове.

Хеборик се плъзна между вкаменените дървета и се спотаи близо до двамата край огъня.

Твърде дълго беше затънал в безкрайните си сякаш усилия да сътвори своя храм. Много дълго бе пренебрегвал света извън стените му. С горчив гняв осъзна, че в характера му са настъпили много, макар едва доловими промени, съпътстващи физическите дарове, които бе получил.

Престанал беше да е грижовен.

И това, разбра той, докато гледаше двете фигури на поляната, бе позволило едно ужасно престъпление.

„Изцерила се е добре… но не достатъчно добре, че да прикрие истината за случилото се. Дали да се разкрия? Не. Никой от тях не е направил и една стъпка, за да уличи Бидитал, иначе нямаше да се крият тук. Значи ще се опитат да ме разубедят за това, което трябва да се направи.“

„Но аз предупредих Бидитал. Предупредих го, а той… досмеша го. Е, смешното скоро ще свърши.“

Бавно се отдръпна назад.

И тогава, дълбоко в сенките, се поколеба. По този въпрос нямаше сблъсък между новите и старите му инстинкти. И новите, и старите искаха кръв. И то тази нощ. Веднага. Но нещо от стария Хеборик се налагаше. Нов беше в ролята си на дестраянт. Нещо повече, самият Трийч беше новодошъл бог. И макар Хеборик да не вярваше, че Бидитал заема някакъв пост — вече не — в селението на Сянка, храмът му все пак бе посветен на някого.

Едно нападение щеше да привлече източниците им на сила и не можеше да се предскаже колко бързо и неконтролируемо щеше да ескалира този сблъсък.

„По-добре да си бях останал просто старият Хеборик. С ръце от отатарал, свързани с неизмеримата мощ на незнайно същество… Тогава щях да го разкъсам.“

Даде си сметка, че не може да направи нищо. Не и тази нощ поне. Трябваше да изчака, да потърси възможност, миг, в който да се разсеят. Но за да постигне това, трябваше да остане скрит, невидим — Бидитал не можеше да открие новото му извисяване. Не можеше да разбере, че е станал дестраянт на Трийч, новия бог на войната.

Гневът внезапно се върна и той се помъчи да го изтласка.

След малко дъхът му се успокои. Обърна се и заситни обратно по пътеката. Трябваше да помисли повече. Да мисли разумно. „Проклет да си, Трийч. Превръщал си се в тигър. Дари ме с хитрината си, с умението на ловеца, с…“

Щом се приближи до началото на пътеката, спря, чул смътен звук. Песен. Приглушена, детинска, идваща от руините на някаква скромна сграда. Безразлични към тъмнината, очите му доловиха движение и се спряха на това петно, докато фигурата не се очерта.

Момиченце в дрипи. Носеше пръчка — стискаше я в двете си ръце. Десетина мъртви ризана висяха за опашките си от колана й. Пред очите му момичето подскочи и размаха пръчката. Удари нещо и се затича след него, скочи и заклещи малката твар, гърчеща се на земята. След миг вдигна ризана и го погледна. Бързо изви врата му и го върза на колана си. Наведе се и взе пръчката. И отново запя.

Хеборик спря. Щеше да е трудно да я подмине незабелязан. „Но не и невъзможно.“

Ненужна предпазливост може би. Все пак се задържа в сенките, докато детето пристъпваше напред, придвижваше се само когато момиченцето извърнеше гръб, без нито за миг да откъсва очите си от него.

Скоро след това го подмина.

Утрото настъпваше и станът щеше да загъмжи, пробуден. Хеборик закрачи още по-бързо, най-сетне се добра до шатрата си и се шмугна вътре.

Освен момичето не беше видял никого.

Когато прецени, че вече се е скрил, момиченцето бавно се обърна. Песента му заглъхна, то се взря в сумрака и прошепна:

— Смешни човече, помниш ли мрака?

 

 

Една шеста камбана преди разсъмване Леоман с неговите двеста пустинни воини удари малазанския лагер. Пехотата, оставена на постовете, беше в края на смяната си: бойците се бяха събрали на уморени групи, за да посрещнат слънчевия изгрев — пропуск в дисциплината, който ги превръщаше в лесни мишени за стрелците, приближили се на трийсетина крачки от стражевия периметър. Стрелите, пуснати в залп, изшепнаха и малазанските войници нападаха по земята.

Най-малко тридесетина обаче не бяха убити на място и крясъците им, изпълнени с болка и страх, огласиха безмълвната нощ. Стрелците вече бяха оставили лъковете и тичаха напред с ножовете кетра, за да довършат ранените стражи, ала не бяха пробягали и десет крачки, когато Леоман и конните му воини препуснаха около тях и удариха здраво през пробива.

И в лагера.

Коураб Билан Тену’алас яздеше до командира си, с оръжието с дългата дръжка, наполовина меч, наполовина — бойна брадва в дясната ръка. Леоман беше в центъра на дъгата на атакуващите, която предпазваше втората вълна конници, от която долиташе силно бръмчене. Коураб знаеше какво означава то — командирът му беше изобретил своя отговор на морантските муниции, с две глинени топки, пълни с масло и свързани с тънка верига. Палеха ги като светилници, завъртаха ги и ги хвърляха като ласа.

Пустинните воини вече бяха между огромните фургони на обоза и Коураб чу как първите ласа изплющяха. Лумнаха пламъци и нощта се стопи в червеното им сияние.

И в този момент Коураб видя някой да бяга от пътя на коня му и замахна с брадвата си. Ударът в покрития с шлем тил на бягащия малазанец бе толкова силен, че за малко да му изкълчи рамото. Швирналата кръв го оплиска по ръката, докато издърпваше оръжието — изведнъж бе натежало, той го погледна и видя, че е помъкнало със себе си шлема, след като го беше посякъл на две. От бронзовата чаша се изсипаха мозък и парчета кост.

Той изруга, забави бесния галоп на коня и тръсна оръжието, за да го освободи. Боят вече се вихреше от всички страни, кипналите пламъци поглъщаха поне десетина фургона и шатри. Войниците ставаха все повече. Чу отсечени команди на малазански и металните стрели на арбалетите полетяха срещу конниците.

Високо и пронизително прозвуча боен рог. Коураб изруга свирепо и обърна коня си. Беше загубил връзка с Леоман, макар че виждаше неколцина от другарите си. Всички отвръщаха на призива за оттегляне. Беше длъжен да го направи и той.

Брадвата тежеше, още обременена с проклетия шлем. Той подкара коня назад по широката пътека между палатките на трапезарията. Една стрела удари земята на петнайсетина крачки напред, Коураб се сниши и се изви, за да потърси с очи откъде е дошла.

И видя цяло отделение малазанци, всички с арбалети — всички освен един, заредени и насочени към него; видя и сержанта, който гълчеше войника, че е избързал. Сцена, която улови между два удара на сърцето. Кучите синове бяха на по-малко от десет крачки.

Коураб хвърли бойната брадва, изкрещя и смуши коня си настрани, право в стената на една от походните столови. Въжетата се изпънаха, изтръгнаха тежките клинове от земята, изпращяха колове. Сред шумотевицата и хаоса Коураб чу как арбалетите иззвънтяха — но конят му вече падаше на една страна, а той вече скачаше от седлото и обутите му в мокасини крака се измъкваха от стремената.

Блъсна се в рухващата стена на шатрата миг преди конят му да се превърти с цвилене и да го последва.

Изопнатото промазано с восък платнище изведнъж се отпусна и той се превъртя на кълбо — веднъж, още веднъж, стъпи на крака и се обърна…

И видя, че конят му се изправя.

Коураб скочи, метна се на седлото и препусна.

Умът му бе изтръпнал от неверие.

 

 

— Видя ли го това? — попита един от седмината малазанци с арбалетите.

Тишина, нарушена от Лютс, който отвратено хвърли арбалета си на земята.

— Вдигни го веднага! — изръмжа му сержант Бордюк.

— Ако Мейби не беше избързал…

— Не бях сигурен — оправда се Мейби.

— Зареждайте, кретени — може да са останали още.

— Ей, сержант, оня кон може да е убил готвача.

Бордюк се изплю.

— Боговете ни се присмиват тая нощ, а, Хъб?

— Ами…

— Така. Истината обаче си е истина. Трябва ние да си го убием. Преди той да ни е убил. Все едно. Действай…

 

 

Слънцето тъкмо бе започнало да се издига. Леоман дръпна юздата и спря ударния си отряд. Коураб ги беше догонил последен — всъщност един от последните — и това му спечели доволното кимване на командира. Сигурно бе решил, че Коураб е поел ариергарда от чувство за дълг. Не забеляза, че първият му помощник е изгубил главното си оръжие.

Видяха зад себе си стълбовете дим, издигащи се към огряното от слънцето небе. До ушите им стигнаха далечни викове, последвани след няколко мига от тропот на конски копита.

Леоман се озъби:

— А сега идва същинската цел на набега ни. Дотук се справихте добре, бойци. Чувате ли конете? Сети, уикци и хундрили — и точно това ще е редът на преследване. Хундрилите, от които трябва най-много да се безпокоим, ще са обременени от бронята си. Уикците ще напредват предпазливо. Но сетите — щом ни видят, ще препуснат презглава, за да ни догонят. — Вдигна млатилото в дясната си ръка и всички видяха сплъстената от кръв коса на шипа. — И къде ще ги отведем?

— Към смъртта! — отвърнаха му с рев.

 

 

Изгряващото слънце бе превърнало далечната стена от вихрещ се пясък в златна, цвят, който галеше старешките сълзящи очи на Фебрил. Той седеше с лице на изток върху някогашната портална кула, вече рухнала на безформена грамада отломки, огладени от носения от ветровете пясък.

Прероденият град лежеше зад гърба му, не бързаше да се разбуди в този ден по причини, които знаеха само малцина — а Фебрил беше един от тях. Богинята поглъщаше. Поглъщаше жизнени сили, изпиваше от своите окаяни, подведени смъртни слуги волята за живот, за да оцелее.

Ефектът бе постепенен, ала все пак, ден след ден, миг след миг, той умъртвяваше. Освен ако човек не беше наясно с този неин глад, разбира се. И ако не беше способен да вземе предпазни мерки, за да избегне несекващия й глад.

Преди много време Ша’ик Преродената бе заявила, че го познава, че е измъкнала всички негови тайни, различила е цвета на душата му. И наистина бе показала обезпокоителната способност да говори в ума му — почти все едно че неизменно присъства там и проговаря само понякога, колкото да му напомни тази ужасна истина. Но тези мигове бяха намалели по честота — може би в резултат на подновените му усилия да се прикрива — и той вече беше уверен, че не би могла повече да пробие защитите му.

Но може би истината не бе чак толкова ласкателна за собствената му вещина. Може би влиянието на богинята бе довело Ша’ик Преродената до… безразличие. „Да, може вече да съм мъртъв и още да не съм го разбрал. Възможно е всичко, което съм планирал, да се знае и от нея, и от богинята. Само аз ли имам шпиони? Не. Корболо намекна, че и той си има свои агенти, и всъщност нищо от това, към което се стремя, няма да мине без усилията на скрития кадър убийци на напанеца.“

В нрава на всеки участник в тази игра, помисли си той с горчивина, беше да крие колкото може повече от другите, от съюзници, както и от врагове, защото на подобни саморазкрития обикновено се отвръщаше без предупреждение.

Все пак Фебрил хранеше вяра в Камъст Релой. Върховният маг имаше всички основания да остане верен на по-голямата схема — схемата, която всъщност представляваше по-чудовищна измяна — тъй като пътят, който предлагаше тя, бе единственото спасение за Релой в онова, което предстоеше. А колкото до по-тънките нюанси, засягащи самия Фебрил, какво пък, те не бяха работа на Камъст Релой. Нали?

„Дори ако осъществяването им се окаже фатално… за всички, освен за мен.“

Всички се мислеха за твърде умни и това беше слабост, която трябваше да се използва на всяка цена.

„А аз самият? Е, скъпи ми Фебрил? Ти смяташ ли се за умен?“ Той се усмихна на далечната пясъчна стена. Да си умен не беше съществено, стига настойчиво да пазиш нещата прости. Сложността привличаше грешката както курвата — заминаващия войник. Изкушенията на ума, които никога не се оказваха толкова недвусмислени, колкото си очаквал. „Но аз ще избегна този капан. Няма да допусна гибелни грешки, както стана с Бидитал, защото те водят до усложнения — макар че неговите грешки ще го доведат в ръцете ми, тъй че май не бива да се оплаквам много.“

— Слънчевата светлина се разгъва над мрака.

Сепнат, той се обърна.

— Избрана!

— Дълбокото дишане, старче, ще успокои разтуптяното ти сърце. Мога да изчакам малко — търпелива съм.

Стоеше почти до него — разбира се, не беше видял никаква сянка, защото слънцето беше пред него. Но как бе успяла да дойде толкова безшумно? От колко време стоеше тук?

— Избрана, дошла сте да поздравите зората с мен?

— Това ли правиш, когато идваш тук в началото на всеки ден? Чудех се.

— Навиците ми са скромни, господарке.

— И още как. Леко притъпяване на сетивата, което да повлияе на качеството „простота“. Все едно че като възприеме простите навици на плътта и костите, умът ти на свой ред ще постигне същото съвършенство.

Той не отвърна нищо, макар че сърцето му забумка забързано в гърдите му.

Ша’ик въздъхна.

— Съвършенство ли казах? Тогава може би трябва да ти кажа нещо, за да помогна в стремежа ти.

— Моля — едва промълви той.

— Стената на Вихъра е буквално непроницаема, освен за разсеяната слънчева светлина. Поради това се боя, че трябва да те поправя, Фебрил. Обърнал си се на североизток, уви. — Тя посочи. — Слънцето всъщност е ей там, Върховен маг. Не се вълнувай толкова — ти поне беше последователен. А, има и още един въпрос, който, мисля, трябва да бъде изяснен. Малцина биха оспорили, че моята богиня е погълната от гняв и поради това тя също поглъща. Но това, което ти навярно виждаш като загуба на мнозина, за да се засити един-единствен глад, всъщност е достойно за съвсем друга аналогия.

— О?

— Да. Тя не точно се засища с енергиите на своите следовници, колкото им осигурява определен фокус. Всъщност не много по-различно от Стената на Вихъра ей там, която макар да изглежда, че разсейва светлината на слънцето, всъщност я пленява. Опитвал ли си се да преминеш през тази стена, Фебрил? Особено привечер, когато дневната горещина е поета почти изцяло? Ще те изгори до кокалите, Върховен маг, моментално. Тъй че разбираш как нещо може да изглежда по един начин, а всъщност да е съвсем друго, нали? Изгорен на въглен — ужасен образ, нали? Човек трябва да е роден в пустинята или да владее могъща магия, за да надвие това. Или много дълбоки сенки…

Да се живее простичко, със закъснение разбра Фебрил, не биваше да се приравнява с гледането простичко, защото първото бе благородно и похвално, докато второто беше най-гибелна слабост. Неволна грешка и той, уви, я беше направил.

И вече беше много късно.

А колкото до промяна в плановете, о, и затова също бе твърде късно.

Странно, раждащият се нов ден бе загубил блясъка си.