Стивън Ериксън
Дом на вериги (29)

25.

Чуй как дрънчат

веригите на живите,

обвързани със всеки миг отминал,

докато рухнат оглушително

отломките след тях

и всяка тътреща се стъпка

запее химна траурен

за мъртвите.

„Дом на Вериги“

Фишър кел Тат

Седеше в тъмното на обичайното си място на най-източния хребет, притворил очи и с усмивка на сбръчканото лице. Беше разтворил лабиринта си по най-неуловимия начин и паяжината се бе изпънала над целия оазис. Знаеше, че скоро ще бъде разкъсана, но засега можеше да долови всякоя стъпка и всякое движение. Силите наистина се сбираха и в нощта шепнеше закана за кръв и разруха.

Фебрил беше доволен. Ша’ик бе напълно изолирана. В този момент армията убийци на напанеца се изливаше от скривалищата си и паниката стискаше за гърлото Корболо Дом. Камъст Релой се връщаше от тайната си обиколка през лабиринтите. А на отсрещния край на сухото морско корито малазанската армия се окопаваше, адюнктата точеше своя отатаралски меч в очакване на утрешната битка.

Имаше само една смущаваща подробност. Странната, едва доловима, ала все по-усилваща се песен. Гласът на самата Рараку. Чудеше се какво ли ще донесе тя в тази обречена нощ. Качулатият беше близо — „Да, лично самият бог“ — и това до голяма степен прикриваше други… присъствия. Но пясъците се раздвижваха, пробудени навярно от появата на Бога на смъртта. Духове и призраци, явно дошли да видят многото смърти, обещани в следващите часове. Странно, но това не го безпокоеше кой знае колко.

„Ще има клане. Поредният апокалипсис сред неспокойните пясъци на Рараку. Както трябва да бъде.“

 

 

Според всички външни признаци Л’орик трябваше да е мъртъв. Бяха го издърпали грубо до една от стените на командната шатра и го оставиха там. Бяха изтръгнали ножа от гърба му и сега той лежеше с лице към грубото платно на стената с отворени и като че ли незрящи очи.

Зад него говореше Върховният главнокомандващ на Апокалипсиса.

— Удари по всички, Хенарас, освен по телохранителите ми. Искам всички хубави малки шпиончета да бъдат ударени и избити… И намери Сцилара. Тази кучка изигра последната си игра. Ти, Дърил, вземи още някой и препуснете веднага към адюнктата. Предай й посланието ми — и се постарай никой да не те види. Маток е изкарал воините си. Файил ще направи заклинание да ти помогне. Постарай се да убедиш Тавори да изтегли убийците си, да не й свършат работа за богинята на Вихъра.

— А Леоман от Флейлс? — попита някой.

— Четвърта рота с Файил ще тръгне тихомълком след една камбана. Леоман няма да се добере до нас, нито до армията. Ефрейтор Етюми, искам те на един хвърлей от Фебрил — кучият му син се крие на обичайното място. Е, нещо да пропускам?

— Страхът ми се усилва — промърмори Хенарас. — Става нещо… в Святата пустиня. Усещам и че насам идат ужасни сили…

— Нали точно затова ни трябва адюнктата с проклетия й меч. В достатъчна безопасност ли сме тук, Хенарас?

— Така мисля. Преградите, които изтъкахме с Камъст и Файил около шатрата, могат да спрат и бог.

— Това твърдение може и да бъде оспорено — изръмжа Корболо Дом.

Добави и още нещо, но странният къркорещ звук точно зад стената на шатрата пред Л’орик заглуши гласа му. От другата страна в платното плисна нещо влажно и последва въздишка — чу я само Л’орик. След това в основата на стената задраха нокти. От отвора надникна четириоко и неописуемо грозно лице.

„Братко, не изглеждаш добре.“

„Външността лъже, Сивожаб. Ти например никога не си изглеждал по-хубав.“

Демонът се пресегна и сграбчи Л’орик под мишницата. После започна да го тегли навън на пресекулки. „Увереност. Разсеяни са. Разочарование. Изядох само двама пазачи, преградите спят и пътят ни назад е чист. Идват неща. Доста злокобни. Откровеност. Признавам страх и съветвам… двамата да се скрием.“

„За известно време — да, ще направим точно това. Намери ни скривалище, Сивожаб.“

„Разбира се. Намирам.“

„След това ме оставяш там, а ти се връщаш при Фелисин. Убийци са излезли на лов…“

„Радост.“

 

 

Касанал беше някогашен шаман на племето Семк, но сега убиваше по заповед на своя господар. И това му доставяше удоволствие, макар да си признаваше, че предпочита да убива малазанци вместо местни. Добре поне че жертвите му тази нощ нямаше да са Семк — трудно щеше да е за него да избива свои съплеменници. Но това не изглеждаше вероятно. Корболо Дом едва ли не беше осиновил последните оцелели от клановете, които се бяха сражавали с него и Камъст Релой в Кучешката верига.

А и тези двете бяха само жени, и двете — слугини на онзи касапин Бидитал.

В момента лежеше неподвижно в края на поляната и ги наблюдаваше. Едната беше Сцилара и Касанал знаеше, че господарят му ще остане доволен, като се върне с отрязаната й глава. Другата също му беше позната — беше я виждал с Ша’ик и Леоман.

Също така беше ясно, че двете се крият и че най-вероятно са главните агенти в кроежите на Бидитал.

Той бавно вдигна дясната си ръка и с два бързи жеста отпрати четиримата си подчинени по фланговете, за да обкръжат двете жени. След това замърмори тихо заклинанието, плетеница от древни слова, която заглушаваше звуците, вливаше умора в жертвите и затъпяваше всичките им сетива. И се усмихна, щом видя как главите им клюмнаха едновременно.

Касанал се надигна от скривалището си. Необходимостта да се крие беше отминала. Пристъпи на поляната и четиримата му събратя от Семк го последваха.

Запристъпваха с извадени ножове.

Касанал така и не видя огромното острие, което го посече на две, от лявата страна на врата чак до дясното бедро. За миг само усети, че рухва в две посоки, после забравата го погълна, тъй че не чу виковете на четиримата си събратя, щом каменният меч затанцува сред тях.

Когато Касанал най-сетне отвори призрачните си очи, видя, че прекрачва Портата на Гуглата, и остана доволен, че четиримата му събратя са с него.

 

 

Карса Орлонг изтри кръвта от меча и се обърна към двете жени.

— Фелисин. Раните са изгорили душата ти. Бидитал реши да пренебрегне предупреждението ми. Тъй да бъде. Къде е той?

Все още замаяна от странна сънливост, Фелисин успя само да кимне.

Карса я изгледа навъсено, после погледът му се отмести към другата жена.

— Да не би нощта да е отнела и твоя език?

— Не. Да. Не, явно, че не е. Мисля, че ни поразиха с магия. Но вече се съвземаме, Тоблакай. Дълго те нямаше.

— Но се върнах. Къде е Леоман? Бидитал? Фебрил? Корболо Дом? Камъст Релой? Хеборик Призрачни ръце?

— Впечатляващ списък… Изглежда, тази нощ те чака доста работа. Търси ги където поискаш, Тоблакай. Нощта те очаква.

Фелисин вдиша треперливо, обгърна раменете си с ръце и зяпна ужасния воин. Току-що беше убил петима убийци с пет плавни, почти небрежни замаха на огромния си меч. Самата лекота на това я ужасяваше. Вярно, убийците се канеха да направят същото с нея и със Сцилара, но все пак…

Карса сви рамене и закрачи по пътеката към града. Скоро се скри от очите им.

Сцилара сложи ръка на рамото й.

— Смъртта винаги стъписва. Ще ти мине. Повярвай ми.

Фелисин поклати глава и прошепна:

— Освен Леоман.

— Какво?

— Онези, които изброи. Ще ги избие всичките. Освен Леоман.

Сцилара бавно се извърна към пътеката и се загледа в тъмното — присвила очи и замислена.

 

 

Последните двама бяха убили четирима воини и бяха успели да се доближат едва на трийсет крачки от шатрата му, преди най-сетне да паднат. Навъсен, Маток гледаше пронизаните от стрели и посечени от мечове трупове. Шест опита за убийство само тази нощ, а първата камбана още не беше отекнала.

„Стига.“

— Т’морол, събирай клана ми.

Едрият воин изсумтя и тръгна да изпълни заповедта. Маток придърпа коженото наметало около себе си и се върна в шатрата.

Спря и се замисли. После тръсна глава и пристъпи до покритото с кожа сандъче до нара. Наведе се, дръпна покривалото и вдигна резбования капак.

Вътре лежеше Книгата на Дрижна.

Ша’ик му я беше дала да я пази.

Да я съхрани.

Пусна капака и го заключи, после вдигна сандъчето и излезе навън. Воините вдигаха стана си в тъмното.

— Т’морол.

— Главатарю.

— Тръгваме да се присъединим към Леоман. Останалите кланове да пазят Ша’ик, макар да съм сигурен, че не е изложена на риск — но утре сутринта може да й дотрябват.

Тъмните очи на Т’морол се приковаха в Маток, хладни и неподатливи на изненада.

— Бягаме ли се от тази битка, главатарю?

— За да се съхрани Свещената книга, такова бягство може да се наложи, стари приятелю. Призори ще се задържим… на самия връх.

— И накъдето задуха вятърът.

— Накъдето задуха вятърът.

 

 

Хеборик се вслуша в тишината. Усещаше с костите си смътното жужене на магическата паяжина, обхванала целия оазис и развалините на древния град. Изопнати и тръпнещи, нишките се огъваха под натиска на газещите през тях неведоми сили, които се напрягаха с ярост, късаха и продължаваха напред.

Той се размърда в постелята си, простена от рязката болка в изцерените с чародейство рани и се изправи. Въглените в мангалите бяха загаснали. Мракът, плътен и неподатлив, вече отстъпваше. Хеборик изръмжа и изпънатите му ноктести ръце потръпнаха.

Призраци дебнеха в мъртвия град. Самите богове дори витаеха близо, привлечени да видят какво предстои. „Да видят — или да се вкопчат в мига и да действат пряко. Да подръпнат тук, да подбутнат там, макар и само за да утолят егоизма си… макар и само за да видят какво ще последва.“ Презираше той тези игри: през всичките тези години бяха предизвиквали най-яростното му презрение. Това бе обликът на престъплението му, ако изобщо беше престъпление.

„И затова ми отнеха ръцете.“

Докато друг бог не му ги върна.

Съзнаваше, че е равнодушен към Трийч. Дестраянт, равнодушен към новия бог на войната, въпреки даровете му. Желанията му също не се бяха променили. „Остров Отатарал и нефритеният гигант — това е, което ме очаква. Връщането на силата.“ И докато тези думи се прокрадваха в ума му, той осъзна, че са изпълнени със заблуда. Тайна, която разбираше, ала не можеше да й придаде форма. Все още не, и може би щеше да си остане така, докато не се озовеше сред пустошта.

„Но най-напред трябва да се справя с по-непосредственото предизвикателство — да се измъкна жив от този стан.“

Поколеба се за миг при входа, опипа с всичките си сетива мрака отвън. Разбра, че пътят е чист — поне следващите му петдесет крачки, — и затича.

 

 

Повъртя за сетен път жълъда между пръстите си, пъхна го в гънките на пояса си и изпълзя като змия на открито.

— О, бездушните ръце на Гуглата да…

Песента прокънтя като далечен тътен през костите му и никак не му хареса. Още по-лошото бе, че там, в оазиса пред него, се бяха пробудили такива сили, че дори той, непрактикуващият магия, ги усещаше в кръвта си като огън.

Калам Мекхар отново огледа двата си дълги ножа и ги прибра в каниите. Изкушението да задържи изваден ножа отатарал беше голямо — щеше да надвие всяка магия, хвърлена срещу него. „Но ефектът е двупосочен, нали?“

Огледа се. Звездната светлина бе някак странно приглушена. Заизмъква от паметта си всичко, което можеше, от видяното от укритието му през деня. Палми, с призрачни стволове, израснали над спечената кал и срязаната отвесно скала. Останки от корали, кошари и пастирски колиби. Ивици песъчлива земя, осеяна със сухи листа и черупки. Същите си бяха.

Тръгна напред.

Не беше трудно да различи ъгловатите очертания на постройките, ниски и схлупени, което намекваше, че не са нищо повече от кирпичени основи, с издигнати над тях стени от платнища, тръстика и плет. Обитавани значи.

Далече вдясно като сиво петно се открояваше странната гора от каменни дървета. Беше помислил в началото дали да не подходи през нея, но там витаеше нещо злокобно и враждебно и той подозираше, че гората не е толкова пуста, колкото изглежда.

Приближи се крадешком към добре отъпкания път между колибите и за миг зърна мълниеносно движение — нещо прелетя отляво надясно през пътя. Калам залегна. Появи се втора фигура, след нея — трета, четвърта и пета.

„Ръка. Е, кой в този лагер ще организира убийците си в Ръце?“ Изчака още няколко мига, след което продължи. Стигна до мястото, където бяха минали убийците, и крадешком тръгна след тях. Петимата се придвижваха на седем крачки един от друг. С две повече, отколкото щеше да е при Ръка на Нокътя. „Проклятие, нима Котильон го е подозирал? Това ли искаше да му потвърдя?“

„Ястребови нокти.“

Седем или пет, за Калам беше без значение.

Силуетът на последния се открои пред него. Носеше по себе си неща с вложено в тях заклинание, от което фигурата му бе замъглена и смътна. Беше облечен в тъмносиви, плътно прилепнали по тялото дрехи, с мокасини, ръкавици и придърпана качулка на главата. В ръцете му лъщяха две черни ками.

Не просто патрул значи. Тръгнали бяха на лов.

Калам пристъпи безшумно на пет крачки от мъжа и скочи напред.

Дясната му ръка рязко замахна и го сграбчи за устата и челюстта; в същото време лявата се лепна от другата страна на главата. Рязко извиване и вратът изпращя.

В кожената му ръкавица плисна бълвоч, но Калам не отпусна хватката, докато смъкваше тялото. Прекрачи го, избърса ръката си в сивата риза и продължи напред.

След двеста секунди бяха останали само двама. Пътят им ги беше отвел през криволичещите пътеки из стана към руините на някогашен квартал с величествени храмове. Бяха спрели в единия край на големия площад, явно за да изчакат приятелите си.

Калам се приближи към тях, все едно че беше третият ловец в групата. Не му обърнаха никакво внимание — бяха приковали погледи в една от сградите от другата страна на площада. В последния миг Калам извади двата дълги ножа и ги заби в гърбовете на убийците.

Те изпъшкаха тихо и рухнаха на прашните плочи. Ударът по водача на Ръката бе смъртоносен, но Калам беше извил леко втория нож, наведе се над издъхващия и прошепна:

— В случай, че господарите ти слушат, а би трябвало. Поздрави от Нокътя. Ще се видим скоро.

Изтръгна двата ножа, почисти ги и ги прибра в каниите.

Прецени, че целта на ловците е била порутената сграда. Все едно. Нямаше приятели в проклетия стан.

Закрачи крадешком около площада.

В началото на друга задънена уличка се натъкна на три трупа — все млади момичета. Кръвта и раните от нож показваха, че са се съпротивлявали яростно, а двете кървави дири отвеждаха към същия храм.

Калам тръгна по тях, докато не се увери, че продължават през зейналия вход на сградата, и спря.

От широкия вход го лъхна горчивата воня на магия. „Проклятие, това място е било осветено наскоро.“

Отвътре не се чуваше никакъв звук. Той пристъпи още напред и застина до прага.

Вътре лежеше труп, облечен в сиво, вкочанен и със сгърчени крайници — явно поразен от магическа вълна. Зад него в тъмното плуваха сенки.

Калам извади ножа отатарал и пристъпи през прага.

Сенчестите призраци потръпнаха и се свиха.

Подът беше рухнал преди много време и на негово място зееше яма. На пет крачки, до купчина срутили се в ямата отломки, седеше момиченце — сред съсирена кръв и червата на други три трупа. Беше оплискано с кръв. Черните му очи лъснаха, щом вдигна глава и се вторачи в Калам.

— Помниш ли мрака? — попита детето.

Без да обръща внимание на въпроса, той се дръпна назад, на безопасно разстояние, и изръмжа:

— Стой на място, детенце. Ако искаш да оцелееш.

Някъде от тъмното, от другия край на ямата, се чу писклив смях.

— Умът й си е отишъл, Нокът. Уви, така и не ми остана време да закаля поданиците си за ужасите на днешния живот, колкото и да се опитвах. Все едно, трябва да знаеш, че аз не съм твой враг. Всъщност този, който се опитва да ме убие тази нощ, не е никой друг, а малазанският ренегат Корболо Дом. И Камъст Релой, разбира се. Да ти кажа ли къде можеш да ги намериш?

— Ще го разбера, като му дойде времето — измърмори Калам.

— Мислиш ли, че отатаралският ти нож ще е достатъчен, Нокът? Тук, в моя храм? Разбираш ли какво е естеството на това място? Сигурно вярваш, че си се досетил, но се боя, че грешиш. Робовладелецо, предложи на госта ни вино от онази делва.

Някакъв нещастник се загърчи през руините вляво от Калам. Без ръце и стъпала. Гноясали отоци и разкъсана, изгнила от проказа плът. С ужасяваща нелепост, на гърба на нещастното същество беше вързан сребърен поднос с поставена върху него трътлеста глинена делва.

— Много е бавен, за жалост. Но те уверявам, виното е толкова великолепно, че ще се съгласиш — струва си да се изчака. Убиецо, ти си гост на Бидитал, архижрец на всичко, което е унизено, сломено, ранено и страдащо. Моето собствено… пробуждане се оказа дълго и мъчително, признавам. Сътворих в ума си всеки най-дребен детайл от култа, който ще оглавя. Без да съзнавам, че това сътворяване е било… насочвано.

— Слепота, преднамерена и злостна — продължи той. — Дори когато ми бе разкрит предреченият нов Дом, не осъзнах истината. Това откъснато парче от Куралд Емурлан, Нокът, няма да бъде играчка на пустинната богиня. Нито на императрицата. Никой от вас не ще го има, защото то ще се превърне в ядрото на новия Дом на Вериги. Кажи на своята императрица да стои настрана, убиецо. Ние сме безразлични кой ще управлява земята извън Святата пустиня. Може да си я има.

— А Ша’ик?

— Може да си я вземете и нея. Да я върнете в Унта окована във вериги — това ще е много по-поетично, отколкото изобщо би могъл да си представиш.

Сенките-призраци — откъснатите от Куралд Емурлан души — се приближаваха около Калам и той вледенен осъзна, че ножът отатарал наистина може да се окаже недостатъчен.

— Интересно предложение. Но нещо ми подсказва, че в него има повече лъжи, отколкото истини, Бидитал.

— Май си прав — въздъхна архижрецът. — Ша’ик ми трябва поне за тази нощ и за утре. Фебрил и Корболо Дом трябва да бъдат спрени, но те уверявам, двамата с теб можем да се потрудим заедно за тази цел, тъй като е изгодно и за двама ни. Корболо Дом се нарича Повелителят на Ястребовия нокът. Да, той иска да се върне в прегръдката на Ласийн повече или по-малко и да използва Ша’ик, за да спазари поста си. Колкото до Фебрил, уверявам те, само безумец като него може да пожелае това, което очаква той.

— Защо си хабиш времето с всичко това, Бидитал? Нямаш никакво намерение да ме пуснеш да изляза жив оттук. А има и още нещо. Насам идат два звяра — хрътки, но не на Сянката, а нещо друго. Ти ли ги призова, Бидитал? Нима ти или твоят Сакат бог наистина вярвате, че можете да ги държите под контрол? Ако е тъй, то лудите сте вие двамата.

Бидитал се наведе към него и изсъска:

— Те си търсят господар!

„А, значи Котильон беше прав за Окования.“

— Достоен за тях — отвърна Калам. — С други думи — по-зъл и по-корав от тях. А в този оазис няма да намерят такъв индивид. Така че, боя се, ще избият всички.

— Нищо не знаеш за това, убиецо — промърмори Бидитал и се отпусна. — Нито за силата, която вече владея. Колкото до това дали ще позволя да напуснеш жив… май си прав. Показа, че знаеш твърде много, и не прояви толкова ентусиазъм към предложенията ми, колкото се надявах. Жалко, но все едно. Виждаш ли, слугите ми се бяха разпръснали, трябваше да пазят всеки достъп, време ми трябваше да ги върна, да ги подредя между нас. А, робовладелецът най-сетне дойде при тебе. Моля, опитай виното, на всяка цена. Готов съм да изчакам. Но щом приключиш, ще трябва да се сбогуваме. Все пак дадох обещание на Ша’ик и смятам да го изпълня. А ти, ако по някакво чудо успееш да се измъкнеш жив, знай, че няма да се противопоставя на усилията ти срещу Корболо Дом и неговия кадър. Смятам, че това поне го заслужаваш.

— Тогава по-добре си тръгвай, Бидитал. Тази нощ не ми се пие вино.

— Както искаш.

Мракът погълна архижреца и Калам потръпна.

Духовете връхлетяха.

Двата ножа в ръцете му засвистяха и залата се изпълни с нечовешки писъци. Оказа се все пак, че отатаралското острие е достатъчно. И то, а и навременното пристигане на един бог…

 

 

Корболо Дом като че ли беше развихрил цяла армия срещу собствените си съюзници. Пътят на Карса Орлонг непрекъснато се оказваше преграден от жадните за кръв убийци. Труповете им се стелеха след него. Беше получил няколко дребни рани от ножове с вложена магия, но повечето кръв, стичаща се от воина, беше от жертвите му.

Сега той крачеше, стиснал меча с двете си ръце. Пред обиталището на Хеборик Призрачни ръце беше заварил четирима криещи се убийци. След като ги изби, отвори в стената на шатрата нов вход, ала я завари празна. Ядосан, той се отправи към храмовия площад. Ямата на Леоман също се оказа празна и сякаш бе изоставена от дълго време.

Щом се приближи до храма на Бидитал, забави стъпките си — чу шума от свиреп бой вътре и пронизителни писъци. Тоблакаят вдигна оръжието си и запристъпва напред.

От входа по корем пълзеше някакво същество и ломотеше несвързано. След миг Карса го позна. Изчака, докато отчаяните усилия на робовладелеца не го довлякоха в краката му. Обезобразеното от проказата лице го зяпна отдолу.

— Бие се като демон! — изхриптя нещастникът. — Двата му ножа посичат духовете и те се гърчат накълцани! Бог стои до рамото му. Убий ги, Теблор! Убий ги и двамата!

— Не приемам заповеди от теб, робовладелецо! — изръмжа Карса. — Забрави ли?

— Глупак! — изсъска Силгар. — Вече сме братя в Дома двамата с теб. Ти си Рицарят на Вериги, аз съм Прокаженият. Сакатият бог ни е избрал! А Бидитал, той стана Мага…

— Бидитал, да. Вътре ли се крие?

— Не… избяга благоразумно, както правя и аз. Нокътят и неговият бог-покровител избиват последните му слуги-сенки. Ти си Рицарят — ти имаш своя покровител, Карса Орлонг от Теблор. Убий враговете — това си длъжен да направиш…

Карса се усмихна.

— И ще го направя.

И заби меча между плешките на Силгар, разцепи гръбнака и го заби надолу през гърдите, за да се зарови на цяла длан в каменните плочи.

Жлъч и кръв бликна от Силгар. Главата му рухна върху камъните и животът му секна. „Леоман беше прав, преди толкова време — бързата смърт щеше да е по-добрият избор.“

Карса изтръгна меча и изръмжа:

— Пред бог-покровител глава не свеждам.

Обърна се към входа на храма. Бидитал сигурно бе използвал магия, за да избяга, привлякъл бе около себе си сенки, за да остане невидим. Но беше оставил стъпките си в прахта.

Тоблакаят прекрачи тялото на Силгар — онзи, който се бе опитал да го превърне в свой роб — и тръгна по следата.

 

 

Двайсетима воини на Маток придружиха Коураб Билан Тену’алас на връщане към стана на Леоман. Никой не се изпречи на пътя им, макар Коураб да беше сигурен, че нечии очи ги дебнат.

Продължиха по склона към билото на хълма и часовите ги спряха. По-желан звук Коураб не можеше и да си представи. Познати гласове, воини, с които се беше сражавал срещу малазанците.

— Аз съм Коураб! — Бяха му дали ятаган от оръжейната на Избраната и сега той го вдигна високо за поздрав, щом часовите се показаха от скривалищата си. — Трябва да говоря с Леоман! Къде е той?

— Спи — изръмжа един от стражите. — Но с тия викове сигурно го събуди, Билан. Върви при него… но ескортът ти да остане тука.

Това го изненада.

— Но тия са на Маток…

— Заповед на Леоман. Никой от оазиса не може да влезе в лагера.

Коураб се намръщи, кимна и махна на спътниците си.

— Не се засягайте, приятели. Моля ви.

И без да дочака реакцията им, скочи от коня и забърза към шатрата на Леоман.

Бойният главатар стоеше пред входа на шатрата и пиеше от един мях. Беше без броня, облечен само в тънка ленена риза. Коураб спря пред него.

— Много имам да ти разправям, Леоман от Флейлс.

— Давай — отвърна Леоман и обърса уста.

— От всичките ти вестоносци само аз се добрах до Ша’ик. Чувствата й са се променили — сега заповядва ти да поведеш утре Армията на Апокалипсиса. Иска ти, а не Корболо Дом да ни поведе към победата.

— Виж ти — изръмжа главатарят и извърна очи. — Убийците на напанеца са между нас и Ша’ик, нали?

— Да, но няма да посмеят да посегнат на цялата ни сила — ще са луди, ако опитат.

— Вярно. И Корболо Дом го знае…

— Той още не е уведомен за смяната — във всеки случай не беше, когато тръгнах. Макар че Ша’ик нареди да се яви при нея…

— И той ще пренебрегне заповедта й. Колкото до останалото, напанецът знае. Кажи ми, Коураб, мислиш ли, че Убийците на кучета ще тръгнат след друг командващ?

— Няма да имат избор! Избраната е заповядала така!

Леоман кимна замислено. После се обърна към шатрата.

— Вдигайте стана. Тръгваме към Ша’ик.

Гърдите на Коураб се изпълниха с ликуване. Утрешният ден щеше да принадлежи на Леоман от Флейлс.

— Както трябва да бъде — прошепна той.

 

 

Калам пристъпи навън. Дрехите му висяха на дрипи, но беше невредим. Винаги се беше смятал за един от най-способните професионални убийци и през годините бе поразявал не един опасен враг. Но Котильон го беше посрамил.

„Нищо чудно, че е станал бог кучият му син. Гуглата да ме вземе дано, такава ловкост не бях виждал досега. И онова проклето въже!“

Калам вдиша дълбоко. Беше направил това, за което го бе помолил Покровителят на убийците. Беше намерил източника на заплахата за Царството на Сянка. „Или поне потвърдих куп подозрения. Този съдран от Куралд Емурлан къс ще е пътят към узурпацията… не от кого да е, а от Сакатия бог.“ Домът на Вериги беше влязъл в играта и светът наистина бе застрашен.

Но всичко това беше за Котильон и Амманас. Тази нощ го чакаха по-непосредствени задачи. А и Покровителят на убийците бе така добър да му даде две от любимите му оръжия…

Погледът му се спря на трупа на прокажения, на няколко крачки встрани от пътеката, Калам присви очи и се приближи. „Богове на пъкъла, на това му се вика рана. Човек би помислил, че мечът е на някой Т’лан Имасс.“ Кръвта вече засъхваше в прахта по камъните.

Калам спря да помисли. Корболо Дом едва ли щеше да е вдигнал лагера на войската си сред руините на града. Нито в каменната гора на запад. Напанецът щеше да е заел чист и равен терен, с достатъчно пространство за насипи и окопи и с ясен изглед.

„Значи на изток. При някогашните полета с напоителни канали.“

Обърна се натам и тръгна.

От едно тъмно петно към друго, покрай странно опустелите улици и улички. Пластове магия бяха загърнали оазиса, стичаха се сякаш на потоци — някои се оказваха толкова плътни, че Калам трябваше да се напрегне, за да ги преодолее. Вонящи потоци и течения, омесени до неузнаваемост. Костите му пращяха, главата го заболя, очите го щипеха, все едно че някой хвърляше в тях нажежен пясък.

Излезе на добре отъпкана пътека, водеща право на север, и тръгна покрай нея, в дълбоките сенки от едната страна. Най-сетне, на двеста крачки напред, видя укрепленията.

„Малазанска подредба. Грешка, напанецо.“

Тъкмо се канеше да приближи, когато портата се отвори и ротният авангард излезе навън. Последваха ги пешаци и пиконосци по фланговете.

Калам залегна в близката уличка.

Войниците притичаха покрай него — за да не вдигат шум, оръжията и копитата на конете бяха увити в кожа. Любопитно, но доколкото го засягаше, колкото по-малко войници в лагера — толкова по-добре. Вероятно само резервните роти щяха да са на позиции срещу бойното поле. Разбира се, Корболо Дом нямаше да прояви нехайство в личната си охрана.

„Нали се нарича Повелителя на Ястребовия нокът, в края на краищата. Не че Котильон, някогашния Танцьор, знае нещо за тях. Само изръмжа, като му го казах.“

Отмина и последният войник. Калам изчака още петдесет мига, излезе и продължи към лагера на Убийците на кучета.

Пред отбранителния вал имаше стръмен изкоп — достатъчно препятствие за щурмуваща войска, но само дребно неудобство за самотен убиец. Той се спусна в него, изкатери се по другия бряг и спря малко под ръба.

Портата се падаше на трийсет стъпки вляво, осветена с фенери. Той се придвижи безшумно на ръба на светлото петно и се изкатери по насипа. Вдясно имаше часови, но не толкова близо, че да го зърне, когато запълзя безшумно по спечената пръст.

Още един изкоп, този път по-плитък, а зад него се изпъваха правите редици на палатките, с голямата командна шатра в центъра. Калам тръгна натам.

Както подозираше, повечето палатки се оказаха празни и скоро вече се беше присвил срещу широката улица, опасваща командната шатра.

Беше заобиколена със стражи, на пет крачки един от друг, със заредени тежки арбалети. На всеки десет крачки имаше стълбове, на които горяха факли и къпеха празната улица с мигащата си светлина. Още трима души пазеха на входа — облечени в сиво и наглед без оръжия.

„Кордон от плът и кръв… след това — магическите прегради. Добре, едно по едно.“

Извади двата си арбалета. Оръжия на Нокът — малки, от черен метал. Грижливо зареди и двата и постави металните стрели в жлебовете. След това залегна, за да обмисли положението.

Въздухът пред входа на командната шатра се завихри и се разтвори портал. Блесна ослепителнобяла светлина, блъвна огън и се появи Камъст Релой. Порталът зад него се сви и се стопи.

Магът изглеждаше уморен, но в същото време — странно тържествуващ. Махна с ръка на охраната и влезе вътре. Тримата убийци в сиво го последваха.

Ръка, лека като перце, се отпусна на рамото на Калам и в ухото му изхриптя тих дрезгав глас:

— Очите напред, боец.

Познаваше този глас — от повече години, отколкото му се щеше да мисли. „Но кучият син е мъртъв. Мъртъв още преди Въслата да вземе трона.“

— Вярно — продължи гласът и Калам знаеше, че обгореното от киселина лице се усмихва, — но не сме се разобичали с компанията, с която съм… отново. Мислех, че виждам за последно всеки проклетник от тях… и теб. Е, все едно. Трябва ни достъп вътре, нали? Значи ще ги поразсеем малко. Дай ни петдесет секунди… до толкова и ти можеш да броиш, капрал.

Ръката се отдръпна и Калам Мекхар вдиша дълбоко. „Какво, в името на Гуглата, става тук? Проклетият капитан отиде с ренегатите. Намериха тялото му в град Малаз на заранта след убийствата… или нещо, което поне приличаше на неговото тяло…“

Погледът му отново се съсредоточи върху командната шатра.

После зад нея в нощта прокънтя писък, последван от яркия блясък и грохота на морантски муниции.

Стражите се разбягаха.

Калам напъха единия арбалет в колана си и извади дългия нож отатарал. Изчака, докато останаха само двама от Убийците на кучета, вдясно от входа и обърнати към атаката — където крясъците деряха въздуха, предизвикани толкова от болка, колкото и от ужас — и затича напред.

Вдигна арбалета в лявата си ръка. Откатът разтърси костите му до рамото. Стрелата се заби в гърба на по-далечния страж. Дългият нож се заби в по-близкия, между бронзовите пластини на бронята, разкъса мускулите, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето.

Калам измъкна ножа и се втурна към входа.

Преградите наоколо се сринаха.

На самия праг презареди арбалета и го намести в китката си, под широкия ръкав. Същото направи и с другия.

В залата пред него имаше само един човек — убиец със сив халат и два извити ножа кетра в ръцете. Извъртя се към него и приклекна. Лицето му под качулката беше безизразно, смугло и татуирано по обичая на Пардю, спиралите на татуировката — прекъснати от много по-тежкия знак, дамгосан на челото му — Ястребовия нокът.

Убиецът в сиво изведнъж се усмихна.

— Калам Мекхар. Вярвам, че ме помниш.

В отговор Калам извади втория си нож и атакува.

Остриетата издрънчаха едно в друго и засъскаха, разлетяха се искри и Пардю отстъпи две крачки, после отскочи надясно и запристъпва на една страна, за да спечели пространство. Калам продължи натиска и принуди Ястребовия нокът да остане в защита.

Противникът му боравеше добре с тежките ножове, а и притежаваше и бързина и сила. Остриетата на Калам посрещаха ударите. Сивият убиец явно искаше да прекърши по-тънките му оръжия и колкото и здрави да бяха, острите ръбове се нащърбиха.

Освен това Калам разбираше, че времето му изтича. Разсейващата атака отвън не беше спряла, но наред с пукота, който цепеше въздуха, в обратна посока вече изригваха оглушителни вълни магия. Каквито и да бяха отделенията, нападнали Убийците на кучета — живи хора или призраци, — маговете отвръщаха.

„Още по-лошото е, че този Ястребов нокът не влезе тук сам.“

Изведнъж Калам промени стойката си, изпъна ножа в лявата си ръка, а дясната прибра назад. Поведе с острието напред, избягвайки париранията, и започна постепенно да прибира лявата ръка, от рамото надолу. Съвсем леко извъртане, така че да прибере предния крак…

И Пардю скъси разстоянието с една стъпка.

Дясната ръка на Калам се стрелна светкавично напред, покрай двата ножа кетра; едновременно той замахна високо и с лявата.

Пардю изпъна напред двата ножа, за да парира и да прихване забиването.

Калам пристъпи още крачка напред, удари с дългия нож в дясната си ръка отстрани и прободе мъжа в корема.

Острието се вряза до гръбнака, плиснаха черва и мръсна течност. Острието излезе от другата страна.

От парирането ножът в лявата му ръка изхвърча настрани.

Ястребовият нокът се преви.

Калам се наведе над него и изръмжа:

— Не. Не те помня.

Изтръгна ножа и остави противника си да се свлече на чергите на пода.

— Какъв срам — чу се глас откъм задната стена.

Калам бавно се обърна.

— Камъст Релой. Тебе търсех.

Висшият маг се усмихна. Другите двама Ястреби стояха от двете му страни, единият държеше втория нож на Калам и го оглеждаше с любопитство.

— Очаквахме удар на Нокти — каза замислено Камъст Релой. — Макар да признавам, че атаката на отдавна мъртви духове не влизаше в очакванията ни. Тук е Рараку, нали разбираш. Тази проклета земя се… пробужда. Е, все едно. Скоро ще настъпи… тишина.

— Тоя държи отатаралско оръжие — рече убиецът вдясно на Камъст.

Калам погледна оцапания с кръв нож в дясната си ръка.

— А, това ли? Ами, да.

Висшият маг въздъхна.

— Тогава се оправете с него по, ъъъ, обичайния начин. Двамата ще стигнете ли?

Онзи, който беше взел ножа, го хвърли зад себе си и кимна.

— Видяхме. Има стил. Срещу всеки от нас поотделно ще я закъсаме. Но срещу двамата?

Калам беше съгласен с преценката му. Отстъпи назад и прибра оръжието.

— Май е прав.

С другата си ръка извади жълъда и го хвърли на пода. Тримата се присвиха, щом той подскочи и се затъркаля към тях. Безвредното топче спря в краката им.

Единият Ястребов нокът изсумтя и го подритна.

После двамата убийци пристъпиха напред и ножовете им блеснаха.

Калам вдигна ръце и завъртя китките си.

Двамата изпъшкаха и рухнаха, пронизани от стрелите.

— Много нехайно — измърмори Калам.

Камъст изкрещя и отприщи лабиринта си.

Вълната магия, която порази Висшия маг, го завари съвсем неподготвен, връхлетя го отстрани. Гибелната й мощ се стегна около него като кипнала паяжина от черни пламъци.

Викът му се усили. След това Камъст Релой се просна на пода и се загърчи, а магията заоблизва обгореното му тяло.

Оттам, където преди няколко мига Ястребовият нокът беше изритал жълъда, изникна фигура и се надвеси над Камъст Релой.

— Най-много ни дразни измяната — прошепна непознатият над издъхващия маг. — Винаги й отвръщаме. Винаги.

Калам прибра втория си нож, без да откъсва очи от спуснатото платнище на задната стена.

— Той е там. — Замълча и се ухили широко. — Радвам се, че те виждам, Бързак.

Бързия Бен го погледна през рамо и кимна.

Чародеят се бе състарил, забеляза Калам. Беше се съсухрил. „Белези, врязани не по кожата, а в сърцето. Подозирам, че няма да ми разкаже приятни неща, когато всичко това свърши.“

— Имаш ли нещо общо с отвличащата атака отвън? — попита той.

— Не. И Гуглата няма, макар че е тука кучият му син. От Рараку е всичко това.

— Така каза и Камъст, не че ви разбирам.

— Ще ти обясня по-късно, приятелю — рече Бързия Бен и се изправи. Обърна се към черното платнище на входа. — Мисля, че оная вещица Хенарас е с него. Зад по-силните прегради, издигнати от Камъст Релой.

Калам пристъпи към входа, вдигна ножа отатарал и изръмжа:

— Тях ги остави на мен.

Стаята отзад беше малка, заета от маса за карти, върху която лежеше проснат трупът на Хенарас. От масата се стичаха вадички кръв.

Калам погледна през рамо Бързия Бен и повдигна учудено вежди.

Чародеят поклати глава.

Убиецът пристъпи предпазливо и очите му се спряха на нещо сребристобяло, което проблясваше на гърдите й.

Перла.

— Пътят, изглежда, е чист — прошепна Калам.

Отсрещното платнище също беше разцепено. Калам го разтвори с върховете на ножовете.

Стаята беше запълнена от огромен стол с висок гръб, на който седеше Корболо Дом.

Синкавата му кожа бе посивяла грозно, ръцете му трепереха на широките резбовани облегалки.

— Изпратих емисар при адюнктата — Гласът му беше писклив и разтреперан от страх. — С покана. Готов съм да атакувам Ша’ик и племената й — с моите Убийци на кучета.

— Ако си мислиш, че сме дошли с отговора, грешиш, Корболо — изсумтя Калам.

Очите на напанеца пробягаха към Бързия Бен.

— Мислехме, че или си мъртъв с другите Подпалвачи на мостове, или че още си в Дженабакъз.

Чародеят сви рамене.

— Тайсхрен ме изпрати напред. Все пак успя да прехвърли флотата на тласкани с магия ветрове. Дужек Едноръкия и легионите му пристигнаха в Ерлитан преди седмица…

— Това, което е останало от легионите му…

— Предостатъчно, за да попълни силите на адюнктата, според мен.

Калам ги зяпна. „Подпалвачите на мостове… мъртви? Уискиджак? Воинството на Едноръкия… Богове на пъкъла, какво се е случило там?“

— Това можем да го спасим — рече Корболо Дом и се наведе напред. — Връщаме Седемте града на империята. Ша’ик я пращаме в окови пред императрицата…

— И прошка за теб и войниците ти? — попита Бързия Бен. — Корболо Дом, ти май наистина си си изгубил ума…

— Мри тогава! — изкрещя напанецът, скочи и изпъна ръце към гърлото на чародея.

Калам пристъпи, замахна и го удари по темето с тъпия ръб на ножа.

Напанецът се олюля.

Втори юмрук разби носа му и го просна на пода.

Бързия Бен го изгледа отгоре.

— Вържи го, Калам. Отвличането е свършило, всичко затихна отвън — ще потърся изхода.

Калам започна да връзва ръцете на изпадналия в несвяст Корболо Дом.

— Къде ще го отнесем?

— Помислил съм за това.

Убиецът го погледна.

— Бързак? Мостоваците? Уискиджак?

Тъмните корави очи омекнаха.

— Мъртви са. Освен Пикър и шепа други. Дълга история. Обещавам, ще ти я разкажа цялата… по-късно.

Калам изгледа Корболо Дом.

— Иска ми се да режа гърла.

— Не неговото. Не сега.

„Задръж си чувствата, Калам Мекхар. Всичко задръж. Бързака е прав. Всичко с времето си. С времето си…“

„О, Уискиджак…“

 

 

Време имаше за… всичко. В тази нощ и в идващия ден. Бидитал имаше нужда от Ша’ик. И богинята на Вихъра. И може би, стига всичко да свършеше добре, щеше да успее да се спазари. „След като гневът на богинята се охлади, омекнал от сладостта на победата — все още можем да постигнем това.“

„Но вече знам какво е направил Фебрил. Знам какво готвят Корболо Дом и Камъст Релой за утрото.“

Можеха да ги спрат. Ножовете можеше да се обърнат.

Закуцука колкото може по-бързо към палата на Ша’ик. Наоколо му пробягваха призраци, но сенките го пазеха. Чуваше писъци в далечината, взривове и магия — идеха от лагера на Убийците на кучета. „Нокътят все пак е проникнал там. И добро, и… тревожно. Е, поне ще отвори работа на Камъст.“

Опасността от развилнелите се убийци все пак съществуваше, разбира се, макар да ставаше все по-малка, колкото повече се приближаваше до палата на Ша’ик.

Все пак улиците бяха обезпокоително пусти.

Най-сетне палатът изникна пред очите му и той с облекчение видя светлите петна от горящите около него факли.

„Парирам хода на напанеца — пробуждам богинята за заплахата, която я дебне. После спипвам оня бок’арал Фебрил и му съдирам гърчавата кожа. Дори богинята — да, дори богинята ще трябва да ме признае. Силата ми. Щом новите ми паленца застанат от двете ми страни…“

Една ръка се стрелна от тъмното и го стисна за врата. Надигна го във въздуха — той зарита, — после го хвърли на земята. Заслепен. Задавен.

Слугите-сенки връхлетяха от всички страни да го защитят.

Ръмжене, после нещо грамадно изсъска и помете във въздуха… и духовете изчезнаха.

Опуленият Бидитал позна кой се е надвесил над него.

„Тоблакай…“

— Трябваше да я оставиш на мира — каза кротко Карса Орлонг, без никаква страст в гласа. Зад и около великана се трупаха призраци. Оковани души.

„И двамата сме слуги на един и същи бог! Глупак! Остави ме да говоря! Искам да спася Ша’ик!“

— Но ти не я остави. Знам откъде идат болните ти страсти, Бидитал. Знам къде се крие насладата ти — насладата, която отнемаш на други. Това ти се пада.

Карса Орлонг бавно остави на земята каменния меч и бръкна между краката на Бидитал.

Ръката му стисна всичко, което намери там.

И дръпна.

Късане на жили и плът, швирнала кръв и пикня… Ръката се вдигна с кървавата си плячка.

Болката беше непоносима. Болката раздираше душата му. Поглъщаше го.

Причерня му. Остана само безстрастното, грубо лице на тоблакая — Карса гледаше спокойно смъртта на Бидитал.

„Смърт? Да. Ти си глупак, Тоблакай…“

Ръката около врата му се отпусна, отдръпна се.

Бидитал вдиша болезнено и понечи да изкрещи…

Нещо меко и кърваво се натика в устата му.

— За теб, Бидитал. За всяко безименно момиче, което си унищожил. На. Задави се в собствената си наслада.

И той се задави. Докато не зейна Портата на Гуглата…

А там, сбрани от Бога на смъртта, чакаха демони като самия Бидитал, и обкръжиха с ликуване новата си жертва.

Цял живот — извратена и злостна наслада. В отговор — цяла вечност агония.

Балансът. Дори Гуглата разбираше колко е нужен.

 

 

Лостара Юил се надигна от укритието си и примижа в усилие да прониже с очите си мрака. Зад нея огряната от звездната светлина пустиня блестеше призрачно. Но напред тъмнината беше загърнала оазиса и разрушения град. Преди малко Лостара беше чула далечен тътен и смътни викове, но тишината отново се бе възцарила.

Въздухът беше станал хапливо студен. Лостара се намръщи, опипа оръжията си и понечи да тръгне.

— Не мърдай — измърмори глас вдясно от нея.

Тя извърна рязко глава и се намръщи още повече.

— Ако си дошъл да гледаш, Котильон, няма нищо за гледане. Събудих Перла и той даже не изруга, въпреки главоболието си. Тука е някъде…

— Да, тук е, момиче. Но вече се връща… защото усеща какво иде.

— Какво толкова иде? Толкова ли е страшно, че да се свиваш тук до мен?

Загърнатият в сянка бог сякаш сви рамене.

— Има моменти, в които е разумно да отстъпиш… и да изчакаш. Самата Свята пустиня усеща приближаването на древен враг и ако се наложи, ще се надигне срещу него. Още по-опасното е, че късът от Куралд Емурлан, който богинята Вихър иска да си присвои, вече се проявява. Богинята оформя портал — достатъчно могъщ, за да глътне целия този оазис. Така тя също се намесва в играта за безсмъртното сърце на Рараку. Иронията е в това, че самата тя е манипулирана от много по-умен бог, който иска да вземе този къс за себе си и да го назове своя Дом на Вериги. Вече разбираш, Танцуваща в Сянката Лостара. Най-добре е да си останеш точно където си сега. Защото тази нощ, тук, световете воюват.

— За мен и за Перла това е без значение — настоя тя и примижа в сумрака. — Ние сме тук за Фелисин…

— И я намерихте. Но тя е недостижима за теб. И за Перла. Засега…

— Значи трябва на всяка цена да изчакаме. Докато пътят се изчисти.

— Да. Търпение. Както посъветвах.

Сенките се завихриха, изсъскаха над пясъка и богът изчезна. Лостара изсумтя.

— Сбогом и на теб.

Загърна се в наметалото си и зачака.

 

 

Въоръжените с арбалети убийци се бяха промъквали зад него и Фебрил ги беше избивал един след друг още при появата им с гъмжило от най-болезнени заклинания. Магическата паяжина вече му казваше, че повече няма да има. Корболо Дом и Камъст Релой бяха заклещени в кошарата си. От призраци и още по-лошо — от агенти на Малазанската империя.

Широки кървави пътеки бяха прорязали паяжината му и не можеше да следи всичко, но нито една нишка вече не се изопваше около скривалището му… засега. А скоро оазисът зад него щеше да се превърне в кошмар, събудил се в още по-ужасна реалност, и самият Фебрил щеше да изчезне от умовете на своите врагове, изправени пред по-неизбежни заплахи.

Още само две камбани до утрото. Макар тъмнината зад него да беше погълнала оазиса, небето отгоре и на изток бе светло от звездния блясък. Всъщност всичко се подреждаше съвършено.

Звездната светлина се оказа достатъчна, за да види сянката, паднала над него.

— Никога не си ми харесвал много — избоботи един глас зад него.

Фебрил изпищя и понечи да побегне.

Но го вдигнаха без усилие от земята.

Гръбнакът му изпращя като сух клон в студения нощен въздух.

 

 

Карса Орлонг захвърли трупа на Фебрил, погледна гневно за миг звездите, напълни дробовете си с въздух и се помъчи да проясни ума си.

Хрипливият глас на Уругал крещеше в черепа му. Тъкмо този глас и тази воля стъпка по стъпка го бяха извлекли от оазиса.

Уругал, лъжливият бог на племето, бе поискал Карса Орлонг… да го няма.

Тикал го беше с все сила… по-далече от онова, което идеше, от онова, което щеше да се случи в оазиса.

Ала Карса не обичаше да го тикат.

Извади меча си, стисна го с две ръце, сниши върха малко над земята и се обърна към оазиса.

Хиляда призрачни вериги се изпънаха зад него и задърпаха.

Теблорът изръмжа и се наведе напред. „Аз съм господарят на тези вериги. Аз, Карса Орлонг, не се огъвам пред никого. Нито пред богове, нито пред душите на избитите от мен. Сега ще тръгна напред. И съпротивата или ще секне, или веригите ще се разкъсат.“

„А и коня си оставих вързан в каменната гора.“

Два воя раздраха нощта над оазиса, внезапни и силни като гръмотевици.

Карса Орлонг се усмихна. „А, дойдоха!“

Вдигна върха на меча малко по-нависоко и задърпа напред.

Не се наложи да къса веригите. Напрежението изведнъж спря и за първи път тази нощ нищо вече не го спираше.

Той се спусна надолу по склона и отново потъна в мрака.

 

 

Юмрук Гамът лежеше на нара и се мъчеше да вдиша. Главата му кънтеше, вълните от болка изригваха от петното малко над и зад дясното му око.

Никога не беше изпитвал такава болка. Извъртя се на една страна, нарът изскърца под него, стомахът му се надигна и бълвочът плисна от устата му на пода. Но от това непоносимата агония в черепа му не секна.

Очите му бяха отворени, но беше сляп.

И преди беше имал главоболия. Всеки ден след падането от коня. Но никога като сега.

Едва зарасналата рана от среза с ножа на дланта му се беше отворила отново при гърчовете му; зацапа лицето и челото му с капките лепкава кръв, щом посегна да издращи с нокти болката в главата.

Той простена, смъкна се от нара и спря на четири крака, увесил глава. Отново затрепери.

„Трябва да се раздвижа. Да действам. Да направя нещо. Каквото и да е.“

„Трябва да…“

Пълен мрак. След това осъзна, че стои до входа на шатрата. В пълна броня, с металните ръкавици на ръцете, с шлема на главата. Болката заглъхваше, сменена от хладна пустота.

Трябваше да излезе навън. Да намери коня си.

Пристъпи през процепа. Стражът го приближи, но той махна да го оставят на мира и закрачи към коневръзите.

„Да тръгна. Да препусна. Време е.“

След това наместваше седлото. Изчака животното да издиша и стегна подпругата още по-здраво. Умен кон. От конюшните на Паран, разбира се. Бърз и с почти легендарна издръжливост. Не търпеше неопитност, винаги подлагаше на изпитание желанието на ездача да бъде господарят — но това всъщност трябваше и да се очаква от такава чудесна порода.

Гамът се метна на седлото. Хубаво беше, че ще язди пак. Смуши коня и земята зашепна от двете му страни. Надолу по черната рампа, след това — покрай назъбения коралов остров и към падината.

Видя пред себе си три фигури, застанали на ръба. Присъствието им не го изненада. „Те са това, което иде. Тези тримата.“

Нил. Недер. Хлапето — Гръб.

Щом Гамът спря до тях, Гръб се обърна. И кимна.

— Воините на Уик и малазанците са на фланговете, Юмрук. Но твоят щурм ще е право нагоре по главната рампа на Убийците на кучета. — И посочи.

В падината се спускаха пехотинци и конница, придвижваха се на групи в тъмното. Гамът чуваше шепота на бронята, усещаше тътена на безброй конски копита. Виждаше знамена и стягове, опърпани и провиснали на прътите.

— Тръгни към тях, Юмрук — каза Гръб.

Той отдаде чест на детето и смуши коня.

Черни и ръждивочервени ризници, шлемове със спуснати забрала, къси копия и кожени щитове, грохот на безброй стегнати в ботуши нозе — той яздеше покрай една от колоните и оглеждаше с радост ротите пехота.

След това едно конно крило се понесе от двете му страни и го погълна. Един от ездачите го приближи. Шлемът с драконовите криле се извърна към него.

— С нас ли тръгваш, войнико?

— Не мога — отвърна Гамът. — Аз съм Юмрукът. Трябва да командвам.

— Не и тази нощ — отвърна му воинът. — Бий се редом до нас като войник, какъвто си. Помниш ли старите битки? Когато трябваше само да браниш другарите си до теб. Такава ще е тази нощ. Командването го остави на господарите. Тръгни с нас свободен. Към славата.

Душата на Гамът се изпълни с тържество. Болката в главата му беше изчезнала. Усети как кръвта му кипна като огън. Това искаше. Да, искаше точно това.

Гамът извади меча от ножницата и свисъкът му отекна в студения въздух.

Мъжът до него се усмихна.

— Е, с нас ли си, войнико?

— Да, приятелю.

Стигнаха до подножието на каменистата рампа и забавиха, за да стегнат плътно формацията — широкия клин, плъзнал нагоре по склона. Копитата мятаха искри по камъните.

Убийците на кучета все още не бяха подали сигнал за тревога.

„Глупци. Проспали са всичко това. А може би магия е притъпила звуците от подготовката ни. Ах, да. Нил и Недер. Те все още са там, на хребета оттатък падината.“

Ескадронният знаменосец беше на няколко коня вляво от Гамът. Той примижа към знамето учуден, че не го е виждал досега. В символите му имаше нещо хундрилско, колкото и да беше опърпано. Клан на Изгорените сълзи — което обясняваше древната броня, в която бяха облечени другарите му. Древна и полуизгнила. „Твърде дълго е стояла в сандъците — молци и други твари са я опоскали, но бронзът изглежда съвсем здрав, макар и поочукан и потъмнял. Ще си поговорим след това с командира им…“

Хладнокръвни преценки, докато конят му гордо биеше с копита редом до другите. Гамът погледна нагоре и видя билото. Вдигна високо дългия си меч и нададе дивашки вик.

Клинът се изсипа на билото и помете още неразбудилите се Убийци на кучета, свити в окопите си.

Крясъци от всички страни, странно приглушени и смътни. Шумове от битка, но изглеждаха сякаш цяла левга далече, понесени сякаш от вятъра. Гамът въртеше меча си, очите му срещаха очите на Убийците на кучета, виждаха ужаса, изписан в тях. Той виждаше как отварят уста да изреват, но звук не излизаше, все едно че пясъците поглъщаха всичко, попиваха звука така жадно, както кръвта.

Войнишките маси връхлитаха през окопите, черните мечове свистяха и посичаха. Рампата на изток беше завзета от конниците на Уик. Гамът зърна разветите знамена и се усмихна. „Враната. Мармота. Невестулката.“

От непроницаемо черното небе се спуснаха рояци пеперуди, запърхаха над труповете в окопите.

По рампата на запад засвяткаха морантски муниции и земята затътна от взривовете. Гамът видя сред блясъците им и тамошното клане — все едно че гледаше фреска: древни армии, вкопчени във вечната си битка.

Дошли бяха за Убийците на кучета. За онези, които бяха изклали невъоръжени малазанци, войници и граждани, упоритите и бягащите, отчаяните и безпомощните. Убийците на кучета, отдали душите си на измяната.

Битката продължаваше да кипи, но убийствено еднопосочна. Враговете не можеха да окажат никаква съпротива. Просто мряха в окопите или се опитваха да побегнат, но ги настигаха едва след няколко крачки. Пронизани от пики и копия. Отъпкани под тежките копита.

Гамът разбираше ужаса им. Виждаше със задоволство паническия страх по лицата им, докато сееше смърт редом с другарите си.

Вече чуваше песента на битката: издигаше се и пропадаше като вълни в каменист бряг, ала още не беше достигнала върха си — е, скоро щеше да дойде и той. „Скоро. Да, трябваше ни тази песен. Дълго я чакахме тази песен. Да почете делата ни. Нашата борба. Животът и смъртта ни. Трябваше ни този наш глас, за да могат духовете ни да тръгнат, все напред и напред.“

„Към битка.“

„Към война.“

„За да се вдигнат отново тези стени от изронени тухли и пясък. Да се опазят пресъхналите заливи и мъртвите градове, доскоро сияли с древните си сънища, мятали някога отражението на живота над топлото плитко море.“

„Дори и спомените трябва да се бранят.“

„Дори и спомените.“

Продължаваше да се бие рамо до рамо с мрачните воини около себе си — и започваше да ги обиква, тези силни и непоколебими мъже и жени, а когато най-сетне конникът с шлема на дракона дръпна юздите пред него, Гамът вдигна меча си за поздрав.

Ездачът отново се засмя. Вдигна облечената си в метал и оплискана с кръв ръка, забралото щракна — и се видя лицето на смугла жена, със смайващо сини очи, обкръжени от паяжината на пустинните бръчици.

— Още има! — извика Гамът, въпреки че и в неговите уши викът прозвуча някак далечен. — Има още врагове! Трябва да продължим!

Белите й зъби лъснаха и тя отново се засмя.

— Не и племената, приятелю! Те са ни Ближни. Тази битка приключи — утре призори други ще леят кръв. Ние тръгваме към брега, войнико — ще дойдеш ли с нас?

Долови в очите й нещо повече от любопитство.

— Да.

— Готов ли си да изоставиш приятелите си, Гамът Ул’Паран?

— За теб — да.

Усмивката й и смехът след нея пронизаха старческото му сърце.

Погледна за сетен път към другите две рампи. Всичко беше затихнало. Уикците на изток бяха продължили напред и над колоната им кръжеше самотна врана. Малазанците на запад се бяха оттеглили. И пеперудите ги нямаше. Час преди разсъмване в окопите на Убийците на кучета бяха останали само мъртъвците.

„Възмездие. Тя ще е доволна. Ще разбере и ще е доволна.“

„Както съм доволен аз.“

„Сбогом, адюнкта Тавори.“

 

 

Корик приседна бавно до него и погледна на северозапад, сякаш искаше да разбере какво е приковало вниманието му.

— Какво става? Какво гледаш, сержант?

Фидлър изтри очите си.

— Нищо… Нищо, което бих могъл да обясня.

— Утре заран май няма да видим бой, а?

Той извърна глава и погледна суровото лице на младия сети. Искаше му се да види нещо в него, макар и сам да не знаеше точно какво. След малко въздъхна и сви рамене.

— Славата на битката е само в гласа на барда, Корик, в словата на разказвача. Славата е за призраците и поетите. Това, което слушаш и за което мечтаеш, не е същото като живота, който живееш — замъглиш ли тази разлика, лошо те чака, момче.

— Ти си бил войник цял живот, сержант. Ако това не утолява някаква жажда у тебе, за какво си тук?

— Нямам отговор на това — призна Фидлър. — Може би бях призован.

— Оная песен, за която Ботъл каза, че чуваш ли?

— Да.

— Какво означава? Песента?

— Бързия Бен ще ти даде по-добър отговор, мисля. Но нещо отвътре непрекъснато ми шепне едно. Подпалвачите на мостове, момче, са се възнесли.

Корик направи мълчаливия жест „да пази зло“ и се поотдръпна.

— Или мъртвите поне. Останалите от нас… само се скатаваме. Тук, в света на смъртните.

— Значи очакваш скоро да умреш?

— Не бързам чак толкова — изсумтя Фидлър.

— Добре. Щото си ни харесваш, сержант.

Младежът стана и се отдалечи, а Фидлър отново се загледа към далечния оазис. „Благодаря за това, младок.“ Присви очи, но тъмнината си остана непроницаема. Нещо ставаше там. „Все едно, че… все едно, че се бият приятели. Почти дочувам шумове от битка. Почти.“

Изведнъж два воя раздраха нощта.

Фидлър скочи.

— Дъх на Гуглата!

— Богове, какво беше това?! — извика Смайлс.

„Не. Не е възможно. Но…“

И мракът над оазиса се раздвижи.

 

 

Редицата конници спря пред тях сред вихрушки от прах, конете тъпчеха на място и мятаха глави, разтреперани от страх.

Леоман вдигна ръка да спре отряда си, после даде знак на Коураб да го последва.

Маток кимна за поздрав.

— Липсваше ни, Леоман…

— Шаманът ми изпадна в несвяст — прекъсна го Леоман. — Предпочете забравата пред ужаса. Какво става в оазиса, Маток?

— Рараку се пробуди. Вдигнали са се духове. Спомените на самата Свята пустиня.

— И кой е техният враг?

Маток поклати глава.

— Измяна след измяна, Леоман. Изтеглих воините си от оазиса и ги поставих между Ша’ик и малазанците. Всичко останало е потънало в хаос…

— Не ми отговори.

— Боя се, че битката вече е изгубена…

— Ша’ик?

— Книгата е с мен. Заклел съм се да я опазя.

Леоман се намръщи.

Коураб погледна на североизток. Оазисът беше потънал в свръхестествен мрак и този мрак сякаш кипеше от живот, пълен бе сякаш с живи същества, крилати сенки и призрачни демони. Стори му се, че вижда по земята пълчища от воини, и потръпна.

— Към Ю’Гатан ли? — попита Леоман.

Маток кимна.

— С моето племе за ескорт. Оставям близо девет хиляди пустинни воини на твое разположение. Командвай ги…

Но Леоман поклати глава.

— Тази битка да остане за Убийците на кучета, Маток. За мен не остана избор. Нямам време да променя тактиката ни. Позициите са установени — много изчака тя. Не ми отговори, Маток. Какво става с Ша’ик?

— Богинята още я държи — отвърна бойният главатар. — Дори убийците на Корболо Дом не могат да се доберат до нея.

— Напанецът трябва да е знаел какво може да се случи — измърмори Леоман. — И затова е замислил… нещо друго.

Маток поклати глава.

— Сърцето ми се скъса тази нощ, приятелю.

Леоман погледа мълчаливо стария воин и кимна.

— Ще се видим в Ю’Гатан, Маток.

— Отиваш при Ша’ик?

— Трябва.

— Кажи й…

— Да.

Маток кимна, без да трие сълзите, лъснали по набръчканото му лице. Изведнъж вдигна глава.

— Дрижна някога беше наш, Леоман. На племената на тази пустиня. Пророчествата на Книгата са съшити върху много по-стара кожа. Книгата всъщност не е нищо повече от история, разказ за преживени апокалиптични събития — не за бъдещи…

— Знам, приятелю. Пази добре Книгата и върви в мир.

Маток обърна коня си на запад, махна сърдито с ръка и конниците му поеха след него в сумрака.

Леоман дълго гледа след тях.

Два воя раздраха нощта.

Коураб видя как командирът му изведнъж оголи зъби и се взря в тъмното. „Също като двата звяра, които скоро ще срещнем. Духове на пъкъла, какво ли ни чака?“

— На оръжие! — изръмжа Леоман.

Ескадронът тръгна с грохот по черния път, по който Коураб бе преминал вече безброй пъти.

Колкото повече се приближаваха към оазиса, толкова по-приглушен ставаше тропотът на копитата, сякаш тъмнината поглъщаше всички звуци. Двата воя не се повториха и Коураб взе да се чуди дали не им се бяха причули. „Може пък да не е било от гърло на живо същество. Илюзия. Вик, който да накара всички да замръзнат…“

Авангардът навлезе в дефилето и изведнъж от ездачите и конете щръкнаха метални стрели. Крясъци, падащи войници, залитащи коне. Някъде назад по колоната закънтяха мечове и щитове.

„Убийците на кучета!“

Коураб успя някак да се измъкне с коня си на чисто. Някой затича към него отляво, той изкрещя и вдигна меча си.

— Аз съм, проклет да си!

— Леоман!

Конят на командира му беше рухнал под него. Леоман протегна ръка.

Коураб я сграбчи и го дръпна на задницата на коня.

„Бягай, Билан! Бягай!“

 

 

През ниския зид се спуснаха конници в черна броня, размахали тежки брадви.

Бързия Бен извика изненадано и залегна по очи.

Калам изруга и го последва — вързаният Корболо Дом се тръсна върху раменете му. Калам се присви до чародея, а копитата над тях засвяткаха и засипаха дъжд от пясък и хоросан.

След няколко мига тежката конница ги подмина.

Калам избута напанеца от гърба си, обърна се настрана и изгледа сърдито Бързия Бен.

— Кои бяха тия кучи синове, в името на Гуглата?

— Я дай да полежим още малко тук — измърмори магьосникът и избърса пясъка от очите си. — Рараку е отприщила духовете си…

— Тия ли пеят? Гласовете още кънтят в главата ми…

— И в моята, приятел. Я ми кажи, да си разговарял наскоро със Сънебродника на Танно?

— Какво? Не. Защо?

— Защото чуваш точно това. Ако беше песен, създадена за тия древни духове, дето ги виждаме, нямаше да я чуваме. Всъщност нямаше да чуваме нищо май. И щяхме да сме накълцани на кайма. Калам, песента на Танно е за Подпалвачите на мостове.

„Какво?“

— Чудиш се за причината и следствието, нали? Един Сънебродник на Танно е откраднал нашата история и я е превърнал в песен — но за да има тази песен ефект, трябваше Подпалвачите на мостове да умрат. Като рота. И тя е мъртва. Освен теб и мен…

— И Фидлър. Чакай! Фид спомена за някакъв Сънебродник в Ерлитан.

— Трябвало е да има пряк контакт. Стискане на ръце, прегръдка или целувка…

— Онова копеле сапьорът — нещо много мълчалив беше. Целувка, викаш? Напомни ми да му дам аз една целувка, като го видя другия път, така ще го цуна, че няма да го забрави…

— Който и да е бил, и както и да е станало, Подпалвачите на мостове вече са се възнесли.

— Възнесли? И какво, в името на Кралицата, означава пък това?

— Проклет да съм, ако знам, Калам. Не съм чувал за такова нещо досега. Цяла рота — такъв прецедент няма и не е имало никога.

— Освен Т’лан Имасс може би.

Чародеят го изгледа, присвил очи.

— Интересна мисъл. — После въздъхна. — Тъй или иначе, духовете на Рараку се надигнаха на тая песен. Надигнаха се… за бой. Но има и още нещо — готов съм да се закълна, че видях уикско знаме близо до окопите на Убийците на кучета, докато се измъквахме оттам.

— Ами, може Тавори да се е възползвала от всичко това…

— Тавори не знае нищо за това, което става тук, Калам. Тя носи отатаралски меч в края на краищата. Е, маговете, дето води със себе си, може и да долавят нещо, но тъмнината над оазиса скрива всичко.

Калам изсумтя.

— Някоя друга добра новина да ми кажеш, Бързак?

— Тъмнината е магия. Помниш ли, когато Аномандър Рейк се появи някъде и разтвори лабиринта си? Онази тежест, тресящата се земя, неимоверният натиск?

— Само не ми казвай, че и Синът на Тъмата идва…

— Надявам се, че не. В смисъл, не допускам. Той е зает — ще ти обясня по-късно. Не, мисля, че това е, ъъъ, по-първично.

— Онзи вой — изръмжа Калам. — Две хрътки са, Бързак. Лично им се набутах в краката. Като Хрътките на Сянка са, само че някак… по-лоши.

Чародеят го беше зяпнал.

— Престани, Бързак. Не ми харесва тоя поглед. Измъкнах се, защото хвърлих по тях шепа демони азалан. Не че спряха хрътките, но ми остана достатъчно време да се скатая.

Веждите на Бързия Бен бавно се повдигнаха.

— Шепа демони азалан? Калам, ти къде си бил напоследък?

— И аз имам да ти разправям едно-друго.

Магьосникът се надигна предпазливо и огледа от другата страна на порутения зид.

— Две Хрътки на Мрака, казваш. Дераготите значи. Интересно, кой е счупил техните вериги?

— Точно в твоя стил! — сопна се Калам. — Какво не знаеш, Бързак?

— Няколко неща — измърмори под нос чародеят. — Например какво търсят тези хрътки тук?

— Докато стоим по-настрана от тях, все ми е едно…

— Не ме разбра. — Бързия Бен кимна към площада зад зида, накъдето се беше вторачил. — Какво търсят те тук?

Калам простена.

 

 

Козината над странно изгърбените им могъщи рамене беше настръхнала. Стегнати, с дълги вратове, с широки плоски муцуни, с издути мускули около челюстите. Нашарени с белези черни козини и очи, в които пламтеше черен мрак.

Едри колкото степен кон, но много по-тежки, те пристъпваха с наведени глави по застлания с каменни плочи площад. В тях имаше нещо, напомнящо за хиена и за степна мечка в същото време. Коварство и алчност, съчетани с арогантност и жестокост.

Спряха, вдигнаха лъскавите си муцуни и задушиха.

Дошли бяха да унищожат. Да изтръгнат живота от всякоя плът, да се надсмеят над всякоя сила, да сринат всичко, което се изпречи на пътя им. Нов беше този свят за тях. Нов, ала някога беше стар. Бяха настъпили промени. Свят на огромно мълчание, в който гърлата на доскорошни ближни и врагове бяха зейнали в свирепа омраза.

Нищо не беше като някога и това ги правеше неспокойни.

Дошли бяха да унищожат.

Но сега се поколебаха.

Приковали бяха очи в онзи, който се бе появил, който стоеше сега пред тях, в другия край на площада.

„Колебание. Да.“

Карса Орлонг закрачи напред. Заговори им, с тих и тътнещ глас.

— Господарят Уругал имаше амбиции — рече им той. — Мечта за господство. Ала вече разбира и не иска да има нищо общо с вас. — Теблорът се усмихна. — Аз също.

Двете хрътки отстъпиха и се отдръпнаха встрани, да си отворят повече пространство.

Карса се усмихна. „Мястото ви не е тук.“

— Ще ме пуснете ли да мина? — продължи той. „А от чужди до гуша ми дойде.“ — Помните ли тоблакаите, зверове? Но те вече са опитомени. От цивилизация. От хомота на глупавия мир. Толкова са отслабнали, че не могат да се възправят срещу Т’лан Имасс, не могат да се възправят срещу Форкрул Ассаил и Джагът. А вече не могат да се опълчат и срещу натийските търговци на роби. Пробуждане беше нужно, приятели. Спомнете си Тоблакай, ако това ще ви утеши.

Закрачи право между двата звяра, все едно че бе приел поканата им да мине.

Хрътките нападнаха.

Знаеше, че ще го направят.

Карса се присви наляво, вдигна грамадния каменен меч над главата си и върхът се хлъзна във въздуха вляво — точно срещу връхлитащата от тази страна хрътка.

Удари я в гърдите.

Тежката гръдна кост изпращя, но не се счупи и назъбеният ръб на оръжието проряза кървава диря през ребрата.

Карса излетя след оръжието и се стовари върху звяра.

Челюстите изтрещяха зад врата на тоблакая, сблъсъкът разтърси и него, и хрътката.

И посечените от меча ребра се пръснаха.

Челюстите се впиха в десния крак на Карса под коляното.

И го вдигнаха от земята. След това го люшнаха настрана. Рязкото дръпване изтръгна меча от ръцете му.

Кътниците задраха в кокала, острите предни зъби разкъсаха мускула. Хрътката го пусна, но втората скочи и го захапа на същото място.

Първата залитна няколко крачки назад, повлякла предния си ляв крак — от него плисна кръв.

Карса изобщо не се опита да се отскубне от звяра, а се вкопчи в гърлото му и с дивашки рев надигна от земята чудовищното псе. Задните му крака заритаха в паника, но той вече го поваляше по гръб.

Челюстите се отвориха и пуснаха крака му.

Теблорът възседна гърчещата се хрътка и стисна още по-здраво.

Отвърна му яростно ръмжене.

Карса пусна едната си ръка и удари с юмрук звяра под долната челюст.

Мускулите се изопнаха от сблъсъка на двете нечовешки сили.

Двата задни крака се вкопчиха в тялото на Карса, ноктите се впиха в плътта, но той млатеше и млатеше. Все по-силно и по-силно: лявата му ръка стискаше като клещи.

Краката заритаха бясно. В паника.

Карса усети и чу в същото време пукота — и главата на хрътката се пръсна върху камъните.

От гърлото й изригна странен, пронизителен звук.

Воинът удари за последен път.

И прекърши трахеята.

Краката се сгърчиха и се отпуснаха.

Карса изрева, надигна се, повлече хрътката за врата и още веднъж стовари юмрука си. Силен пукот, последван от швирнала кръв и слюнка.

Той се изправи, тръсна глава и от косата му плисна кръв и пот. Погледна натам, където бе доскоро другата хрътка. Останала беше само кървава диря.

Карса се олюля, взе меча си и закрачи по нея.

 

 

Калам и Бързия Бен бавно се надигнаха зад зида и зяпнаха след гигантския воин.

Тъмнината гъмжеше от сенки. Спущаха се като черни пеперуди над трупа на Дерагот и отлитаха отново, обзети сякаш от ужас.

Калам разкърши рамене, стисна двата ножа и пристъпи към хрътката.

Бързия Бен го последва.

— Чародеецо…

— Кажи.

— Дай да оставим напанеца тук и да се махаме.

— Гениален план.

— Току-що го измислих.

— Много ми харесва. Браво, Калам.

— Винаги съм ти казвал, Бързак, че не съм само красив.

Двамата се обърнаха и без да обръщат внимание на сенките, изливащи се от набъбналия къс на Куралд Емурлан, се върнаха при Корболо Дом.

 

 

„Приятел?“

Хеборик зяпна четириокия трътлест демон, скочил на пътя пред него.

— Ако сме се срещали, демоне, сигурен съм, че щях да го запомня.

„Полезно обяснение. Брат на Л’орик. Той лежи на пътеката на дванайсет крачки вляво от теб. Колеблива поправка. Петнайсет крачки. Твои крака къси почти колкото мои.“

— Заведи ме при него.

Демонът не помръдна. „Приятел?“

— Общо взето. Имаме едни и същи недостатъци.

Съществото сви рамене. „С резерви. Ела.“

Хеборик навлезе сред вкаменените дървета след клатушкащия се демон и се усмихна широко, заслушан в брътвежите му.

„Жрец с ръце на тигър. Понякога. Понякога човешки ръце и блестят, бездънно зелени. Впечатлен. Тия татуировки, ама много са фини. Интересно. Май ще ми е трудно да ти разпоря врата. Дори и гладен, какъвто съм винаги. Замислен. Ужасна нощ, тази. Призраци, убийци, лабиринти, тихи битки. Никой ли не спи в този свят?“

Излязоха на малка поляна.

Бронята на Л’орик беше зацапана с петна от засъхнала кръв, но той изглеждаше съвсем добре. Седеше, затворил очи и дишаше дълбоко. На прашната земя пред него бе подредена Драконовата колода.

Хеборик се настани срещу Висшия маг и изсумтя:

— Не знаех, че си играеш с тия.

— Никога — измърмори Л’орик. — Никога не играя де. В Колодата е дошъл Господар и този Господар наскоро е разрешил Дома на Вериги.

Хеборик се ококори. После очите му се присвиха и той кимна умислено.

— Боговете нека да ругаят, обаче е трябвало да направи точно това.

— Знам. Сакатият бог вече е обвързан колкото всеки друг бог.

— В играта, да. След като толкова дълго стоя извън нея. Чудя се дали ще съжали някой ден за хода си.

— Иска да присвои този къс от Куралд Емурлан, затова е готов да удари. Макар че шансовете му вече са по-малки, отколкото бяха по заник.

— Как така?

— Бидитал е мъртъв.

— Добре. Кой?

— Тоблакай.

— О. Не е добре.

— При все че, струва ми се, Тоблакай е станал Рицаря на Дома на Вериги.

— Това е адски неприятно… за Сакатия бог. Тоблакай няма да коленичи пред никого. Не може да си го позволи. Ще оспорва всяко пророчество…

— Той така се е развилнял тази нощ, че можеше да избие всички ни, Призрачни ръце. И все пак започвам да подозирам, че в него е единствената ни надежда. — Л’орик отвори очи и се вторачи в Хеборик. — Преди малко дойдоха две Хрътки на Мрака — усетих присъствието им, макар и смътно, повече не можах да ги доближа. Отатарал, а и самият мрак, който ги обгръща…

— И защо трябва Тоблакай да им се изпречва на пътя? Е, мога да си отговоря и сам. Защото е Тоблакай.

— Мда. И мисля, че вече го е направил.

— И?

— И ми се струва, че вече е останал жив само един Дерагот.

— Боговете да не дават дано — изпъшка Хеборик.

— А в момента Тоблакай преследва и него.

— Какво е довело хрътките тук? На кого е попречил Тоблакай?

— Картите са двусмислени за това, дестраянте. Тепърва ще се реши.

— Това, че някои неща си остават така, ме успокоява, честно казано.

— Призрачни ръце, изведи Фелисин оттук. Сивожаб ще ви придружи.

— А ти?

— Трябва да отида при Ша’ик. Не, не казвай нищо, докато не свърша. Знам, че двамата бяхте близки — може би не по най-приятния начин, но все едно, близки. Но онова смъртно дете скоро няма да го има. Богинята се кани да погълне душата му — и стане ли това, връщане няма. Малазанското момиче, което си познавал, ще престане да съществува. Така че като отивам при Ша’ик, аз не отивам при детето, а при богинята.

— Но защо? Наистина ли си толкова верен на идеята за апокалипсис? За хаос и разрушение?

— Не. Нещо друго съм си наумил. Трябва да поговоря с богинята — преди да е взела душата на Ша’ик.

Хеборик го гледаше мълчаливо. Какво ли искаше Л’орик от тази отмъстителна и безумна богиня?

— Има две Фелисин — промълви Л’орик, притворил очи. — Спаси тази, която можеш, Хеборик Лека ръка.

— Все някой ден ще разбера кой си ти всъщност, Л’орик — изръмжа Хеборик.

Висшият маг се усмихна.

— И ще откриеш тази проста истина — аз съм син, живеещ без надежда, че някога ще може да изравни стъпките си с тези на своя баща. И това ще обясни всичко, което трябва да знаеш за мен. Върви, дестраянте. И я пази добре.

 

 

Призраците се завъртяха — ръждива прах се посипа от броните им — и отдадоха чест на куцукащия покрай тях Карса Орлонг. „Те поне не са оковани във вериги“, вяло си помисли той.

Кървавата диря го бе отвела сред гъмжилото от руини, незаселена част от древния град, прочута с безбройните си мазета, ями и опасно наклонени стени. Надушваше звяра. Беше наблизо, сврян в някой ъгъл, подозираше Карса.

Или — по-вероятно — беше решил да го нападне от някое място, идеално за засада.

Стига бавно капещата кръв да не издаваше скривалището му.

Карса погледна задънената уличка на пет крачки вдясно. Беше загърната в мастилено тъмни сенки. Стъпките му заотекваха несигурни и неравни от болка и колебание — и не всичко беше преструвка. Дръжката на меча беше лепкава от кръв и можеше да му изневери при удар.

Сенки разкъсваха непрогледния мрак, сякаш двете първични сили се бяха вкопчили във война и втората отстъпваше. Карса разбра, че утрото иде.

Стигна до уличката.

И хрътката нападна.

Мечът разпра кожа и се хлъзна под туловището на звяра. Хрътката се претърколи и се изправи.

Карса се обърна към нея.

Звярът се присви, готов за нов скок.

Изхвърчалият в прохода кон изненада и хрътката, и тоблакая. Изпадналото в паника животно препускаше слепешката и това стана ясно, щом се натресе в хрътката.

На гърба му имаше двама ездачи. И двамата изхвърчаха от седлото.

Конят успя някак да се задържи прав и продължи напред тежко задъхан. Хрътката заора с нокти в камъните и се помъчи да се надигне.

Карса изръмжа, скочи напред и заби острието на меча в гърлото й.

Кръвта плисна, хрътката се олюля, тръсна глава и забълва червена пяна по камъните.

Единият от ездачите притича. Увенчаният с шип топуз в края на млатилото изсъска във въздуха и се стовари с тътен върху главата на звяра. Последва втори удар отгоре и дебелият череп изпращя.

Карса пристъпи напред, замахна с две ръце и най-сетне треперещите крака се огънаха под туловището на звяра.

Рамо до рамо, Леоман и Карса пристъпиха, за да го довършат. След още десетина удара чудовището издъхна.

Коураб Билан Тену’алас залитна към тях, държеше счупения си меч.

Карса изтри кръвта от своя, изгледа с гняв Леоман и изръмжа:

— Не ми беше нужна помощта ти.

— Но твоята беше нужна на мен — ухили се Леоман.

 

 

Перла се измъкна от изкопа и се изправи над проснатите трупове. След доста елегантното убийство на Хенарас нещата се бяха затъркаляли стръмно надолу — „По-стръмно от изкопа зад мен.“ Безброй стражи, после — призрачната армия, чиито оръжия съвсем не бяха илюзорни. Главата още го болеше от „целувката“ на Лостара — „Проклета жена, тъкмо когато бях решил, че съм я разбрал…“

Бяха го секли и кълцали през целия проклет лагер и сега залиташе полузаслепен към руините.

Тъмнината се разкъсваше. Куралд Емурлан се разтваряше като цвят на смъртта, с оазиса в тъмното му сърце. Под този магически напор можеше само да тича презглава по пътеката.

Докато Лостара стоеше настрана, все още можеха да спасят нещо от всичко това.

Стигна до ръба, спря и надникна в рова, където я беше оставил. Никакво движение. Или се беше спотаила долу, или беше излязла. Върна се на пътя и запристъпва напред.

„Мразя такива нощи. Нищо не става по план…“

Нещо го удари силно в слепоочието. Зашеметен, той падна и опря лицето си в камъните.

Над главата му избоботи глас:

— Това беше за град Малаз. И още ми дължиш.

— След Хенарас? — изломоти Перла и думите му издухаха облачета прах. — Би трябвало ти да ми дължиш.

— За нея? Не си струва да се брои.

Нещо изтупа тежко на земята до Перла. Изтупа и изпъшка.

— Добре — въздъхна Нокътят. „Хайде, пак прах. Миниатюрен Вихър ще правим.“ — Добре, дължа ти.

— Радвам се, че се разбрахме. Хайде, вдигни малко шум. Твоята ще трябва да те потърси… рано или късно.

Перла се вслуша в отдалечаващите се стъпки.

„Чародеецът май не е в настроение за разговор.“

„С мен де.“

„Ужасно съм унизен.“

Вързаният до него изпъшка отново.

Перла неволно се усмихна.

На изток небето избледня.

И тази нощ свърши.