Стивън Ериксън
Дом на вериги (15)

11.

Този път тя не прие с охота.

„Въстанието на Ша’ик“

Турсабаал

Дъхът на конете излизаше на пара в мразовития утринен въздух. Току-що се беше съмнало и въздухът с нищо не напомняше за зноя, който щеше да донесе денят. Загърнат в кожата на бедерин, със старата пот, направила ръба на шлема лепкав като докосване на мъртвец, Юмрук Гамът седеше неподвижно на седлото на уикския кон, приковал очи в адюнктата.

Хълмът леко на юг от Еругимон, където бе загинал Колтейн, вече носеше името Пропада. Безбройните гърбици по билото и склоновете показваха къде са заровени телата, осеяната с метал земя вече бе обрасла с треви и цветя.

Мравки бяха завзели целия хълм, или поне така изглеждаше. Земята гъмжеше от тях, червените им и черни телца бяха покрити с прах, но все пак лъснали, докато щъкаха в неспирния си ежедневен труд.

Гамът, адюнктата и Тене Баралта бяха излезли от града преди разсъмване. Извън западните порти армията вече се беше раздвижила. Походът щеше да започне днес. Пътят на север, към Рараку, към Ша’ик и Вихъра. Към възмездието.

Слуховете навярно бяха привлекли Тавори тук на Пропада, но Гамът вече съжаляваше за решението й да го вземе със себе си. Това място не му показваше неща, които искаше да види. А подозираше, че и адюнктата не е много доволна от това, което намериха.

Боядисани в червено плитки, сплетени като вериги, разстлани по билото и увити около останките от кръста, издигал се преди време тук. Кучешки черепи, отрупани с неразчетими йероглифи, взиращи се от билото с празните си кухини. Пера на врана, поклащащи се по забитите в земята стрели. Дрипави знамена, закрепени по земята, с изрисуван по тях счупен уикски нож. Фетиши, осеяли целия хълм, в почит към смъртта на един-единствен човек.

И всичко това гъмжеше от мравки. Като безумни стражи на тази вече свята земя.

Тримата конници седяха смълчани в седлата. Най-сетне Тавори промълви:

— Тене Баралта. — Глухо.

— Да, адюнкта?

— Кой… кой е виновен… за всичко това? Малазанците от Ейрън? Твоите Червени мечове?

Тене Баралта не отговори веднага. Слезе и закрачи по склона; гледаше в земята. Спря при един от кучешките черепи и се наведе.

— Адюнкта, тези черепи — руните по тях са хундрилски. — Посочи останките от кръста. — Сплетените вериги са на Керан Добрай. — Махна към склона. — Знамената… неизвестно, вероятно са на Билард. Перата от врана? Мънистата по тях са на Семк.

— Семк!? — Гамът не можа да скрие неверието в гласа си. — Оттатък река Ватар! Тене, сигурно грешиш…

Едрият воин сви рамене, изправи се и махна към изгърбените хълмове на север.

— Поклонниците идват само нощем — да не ги виждат, така държат. И сега се крият, ей там. Чакат да се стъмни.

Тавори се окашля.

— Семк. Билард… Тези племена са се сражавали срещу него. А сега идват да го почетат. Защо така? Моля те, обясни, Тене Баралта.

— Не мога, адюнкта. — Погледна я и добави: — Но доколкото разбирам, това тук е… скромно в сравнение с нещата покрай Ейрънския път.

Отново се възцари тишина, макар Гамът да се досещаше какво си мисли Тавори.

„Това… е пътят, който сега поемаме. Стъпка по стъпка ще трябва да минем през това наследство. Ние ли? Не. Тавори. Сама. Това вече не е войната на Колтейн, така каза тя. Но май си остава точно това. И тя вече разбира, до дълбините на душата си, че ще трябва да яхне сянката на този човек… чак до Рараку.“

— Оставете ме — промълви адюнктата. — Ще ви намеря на Ейрънския път.

Гамът се поколеба.

— Адюнкта, кланът на Враната още настоява за правото да яздят в челото. Няма да приемат Темъл за свой командир.

— Ще се погрижа за това. Вървете.

Тене Баралта се метна на седлото. Двамата се спогледаха, после обърнаха конете и подкараха в тръс по пътеката към западната порта.

Гамът оглеждаше каменистата земя под конските копита. Точно тук бе повел историкът Дюйкър бежанците към града — по същата тази ивица пуста земя. Тук най-сетне старецът беше дръпнал юздите на уморената си вярна кобила — кобилата, която сега яздеше Темъл — и бе изчакал, докато последният от поверените му не мине през портата.

След което, разправяха, най-сетне влязъл в града.

Гамът се чудеше какво ли му е минало през ума на този човек. След като бе знаел, че Колтейн и останките на Седма още са отвън, че се сражават отчаяно в ариергарда. Че са постигнали невъзможното.

Дюйкър беше довел бежанците.

За да загине, прикован на едно дърво. Непосилно бе дори да се осъзнае дълбочината на това предателство.

Така и неприбрано тяло. Така и непогребани кости, за да почиват в мир.

— Толкова много — избоботи Тене Баралта до Гамът.

— Много?

— Толкова много неща, плачещи за отговор, Гамът. Всъщност спират думите ти в гърлото. Но тишината, която оставят, тази тишина крещи.

Смутен от признанието на Тене, Гамът не отвърна нищо.

— Моля те, напомни ми, че Тавори е достойна за тази задача.

„Възможно ли е изобщо това?“

— Достойна е.

„Трябва да бъде. Иначе с всички ни е свършено.“

— Някой ден ще трябва да ми кажеш, Гамът, какво е направила, че така да спечели верността ти.

„Богове, как да отговориш на това? Проклет да си, Тене, не виждаш ли сам истината пред очите си? Нищо не е направила. Моля те. Остави стареца с вярата му.“

 

 

— Вие както щете — изръмжа Геслер, — но вярата е за глупците.

Стрингс изхрачи прахта от гърлото си, обърна глава и се изплю. Крачките им бяха мъчително бавни, трите отделения се точеха зад фургона, натоварен с провизиите им.

— Какво искаш да кажеш? — попита той сержанта. — Войникът знае само една истина и тя е, че без вяра все едно си умрял. Вяра във войника до тебе. Но още по-важна — колкото и да е заблуждаваща — е вярата, че не могат да те убият. Тези две и само те — това са нозете, крепящи всяка армия.

Мъжът с кехлибарената кожа изсумтя, после махна с ръка към най-близкото от дърветата, обграждащи Ейрънския път.

— Погледни там и ми кажи какво виждаш — не тия проклети от Качулатия фетиши, а което се вижда под целия този боклук. Дупките от шиповете, тъмните петна от жлъч и кръв. Попитай духа на войника, който е бил на това дърво — попитай войника за вярата.

— Предадената вяра не премахва представата за самата вяра — отвърна Стрингс. — Всъщност постига точно обратното…

— Може би за теб. Но има неща, които не можеш да заобиколиш с думи и възвишени идеи, Фид. И това се стоварва върху една, дето сега е някъде в авангарда отпред. Адюнктата. Току-що загуби спора с глутницата стари уикци. Имал си късмет — имал си Уискиджак и Дужек. А знаеш ли моят командир кой беше — преди да ме осъдят в крайбрежната охрана? Корболо Дом. Заклевам се, тоя човек си имаше олтар на Уискиджак в шатрата — но не Уискиджак, когото ти знаеш. Корболо гледаше на него другояче. Неизпълнен потенциал, така го виждаше.

Стрингс го изгледа. Сторми и Тар вървяха в крак зад двамата сержанти, достатъчно близо, за да чуват, макар и да не се месеха.

— Неизпълнен потенциал ли? За какво говориш, в името на Беру?

— Не аз. Корболо Дом. Викаше „Само да беше малко по-корав кучият му син, щеше да вземе проклетия трон. Трябваше!“ От гледна точка на Дом, Уискиджак го предаде, предаде всички ни — а това ренегатът напанец няма да го забрави.

— Толкова по-зле за него — изръмжа Стрингс. — Щото императрицата като нищо ще прати цялата армия на Дженабакъз за последната битка. Дом може да си отнесе оплакванията направо на Уискиджак.

— Добра мисъл — засмя се Геслер. — Но идеята ми беше, че вие сте имали командири, достойни за вярата, която влагате в тях. Повечето от нас не разполагаха с този лукс. Тъй че го чувстваме другояче. Ей това се опитвах да кажа през цялото време.

Ейрънският път се точеше напред, превърнат в огромен храм под открито небе: всяко дърво бе отрупано с фетиши, с парцали, сплетени като вериги, с фигури, изрисувани по грубата кора, за да наподобят войниците, гърчили се там на шиповете, набити от воините на Корболо Дом. Повечето войници пред и зад Стрингс крачеха в мълчание. Въпреки огромното пусто синьо небе над главите им пътят беше потискащ.

Имаше приказки дърветата да се изсекат, но едно от първите разпореждания на адюнктата още с пристигането й бе да забрани това. Стрингс се чудеше дали сега не съжалява за решението си.

Погледът му пробяга към едно от новите знамена на Четиринадесета, едва видимо през облаците прах напред. Тя бе разбрала съвсем добре цялата работа с костите от пръсти, разбрала бе обръщането на поличбата. Новото знаме го доказваше ясно. Мръсна тънкокрака човешка фигурка, вдигнала високо човешка кост, със замъглени подробности заради убитите цветове, едва видими на полето от жълта охра, с границата, очертана с плитка от имперски пурпур и тъмносиво. Непокорна фигура, застанала срещу пясъчна буря. Това, че същото това знаме можеше лесно да се припише и на армията на Апокалипсиса на Ша’ик, бе любопитно съвпадение. „Все едно че адюнкта Тавори и Ша’ик — двете армии, двете противопоставящи се сили — са огледално отражение една на друга.“

Много странни… явления имаше във всичко това; гърчеха се под кожата на Стрингс като ларви на мухи и през целия ден той наистина се чувстваше странно, като в треска. Понякога от дълбините на ума му се извисяваха трелите на едва дочута песен, призрачна песен, от която настръхваше целият. И още по-странно, песента му бе съвсем непозната.

„Огледални отражения. Навярно не само Тавори и Ша’ик. Ами Тавори и Колтейн? Ето ни нас, обърнали посоката на този подгизнал от кръв път. И тъкмо на този път Колтейн се е доказал пред хората, които е предвождал. Дали и ние ще видим същото по пътя си? Как ще я видим Тавори в деня, в който се изправи пред Вихъра? А и моето лично завръщане? Към Рараку, която ме унищожи, само за да ме вдигне отново, загадъчно обновен — обновление упорито, защото за старец, какъвто съм, нито изглеждам, нито се чувствам стар. И е така с всички Подпалвачи на мостове, сякаш Рараку е отнела нещо от тленността ни и го е заменила с… с нещо друго.“

Той се обърна да огледа отделението си. Никой не влачеше крак, което беше добър знак. Беше се съмнявал, че някой от тях ще е във форма, нужна за пътя, по който поемаха. Първите дни щяха да се окажат най-трудни, преди маршът в пълно снаряжение да се превърне във втора природа — не че тази втора природа изобщо щеше да се окаже удобна някога — тази земя беше убийствено гореща и суха и малкото дребни знахари във всяка рота щяха да си спомнят за този поход като за безкраен кошмар в борбата им с топлинните удари и обезводняването.

Все още нямаше как да прецени качеството на хората си. Корик, разбира се, и по нрав, и на външност приличаше на железен юмрук, от какъвто има нужда всяко отделение. А упоритите черти на Тар намекваха за воля, която няма да отстъпи лесно. В момичето, Смайлс, имаше нещо, което твърде много напомняше на Стрингс за Сори — отчуждената хладина в очите й беше като на убиец и той се зачуди какво ли е миналото й. Ботъл притежаваше целия предизвикателен плам на млад маг. За последния войник в отделението си сержантът, разбира се, нямаше притеснения. През целия си живот беше познавал мъже като Кътъл. По-грубовата версия на Хедж. Да разполага тук с Кътъл беше като… да се върне у дома.

Изпитанието предстоеше и най-вероятно щеше да е жестоко, но щеше да закали онези, които оцелееха.

Вече излизаха от Ейрънския път и Геслер посочи последното дърво вляво и каза:

— Тук го намерихме.

— Кого?

— Дюйкър. Не се отказахме, защото онова момче — Трут — много се надяваше. Но когато излязохме отново, тялото на историка го нямаше. Откраднато. Виждал си пазарите в Ейрън — сухите парчета плът, които според продавачите били на Колтейн, или на Бълт, или на Дюйкър. Счупените ножове, парчетата от пелерината с пера…

Стрингс помълча за миг, после въздъхна.

— Видях Дюйкър само веднъж, и то отдалече. Поредният войник, когото императорът е решил, че си заслужава да издигне.

— Войник, и то какъв! Стоеше в първия ред с всички. Кораво старо копеле, с късия си меч и щита.

— Явно нещо у него е направило впечатление на Колтейн — в края на краищата Дюйкър беше този, когото Колтейн избра да поведе бегълците.

— Не мисля, че тъкмо войнишкото у Дюйкър е накарало Колтейн да вземе решението, Стрингс. По-скоро това, че беше имперският историк. Колтейн искаше историята да бъде разказана, и да бъде разказана вярно.

— Е, оказа се, че Колтейн сам разказа историята си — не му трябваше историк, нали?

Геслер сви рамене.

— Както кажеш. Не бяхме дълго с тях, само докато натоварим ранените на кораба. Поговорих малко с Дюйкър и капитан Лъл. После Колтейн си счупи ръката, като ме фрасна в лицето…

— Какво?! — Стрингс се изсмя. — Не се съмнявам, че си го бил заслужил…

Сторми се обади зад тях:

— Вярно е, че си счупи ръката, Геслер. Но и носа ти счупи.

— Носът ми се е чупил толкова пъти, че вече го прави по инстинкт — отвърна сержантът. — Не беше кой знае какъв удар.

— Събори те на земята като чувал с ряпа — изсумтя Сторми. — Тоя удар си беше като на Урко, оня път, когато…

— Въобще не може да се сравни — възрази Геслер. — Видях как веднъж халоса стената на една кирпичена къща. Три-четири удара да бяха, не повече, и тя се срина сред облак прах. Виж, оня напански кучи син можеше да удря.

— А това важно ли е за тебе? — попита Стрингс.

Геслер кимна и каза сериозно:

— Това е единственият начин някой командир да спечели уважението ми, Фид.

— И с адюнктата ли се каниш да го провериш скоро?

— Може би. Е, правя изключения, разбира се. Нали е благородничка и прочие.

Подминаха изоставените развалини на някакво селце и вече можеха да виждат конната охрана от сети и уикци по фланговете си — утешителна гледка за Стрингс. Рейдовете и набезите можеха да започнат всеки момент, след като армията вече беше оставила зад себе си стените на Ейрън. Повечето племена, както се говореше, бързо били забравили примирията, сключени с Малазанската империя, и старите нрави се пробуждали.

Във всички посоки се виждаха изгърбените могили на отдавна мъртви градове. Древни пътища се виеха по хълмове и ридове.

Стрингс изтри потта от челото си.

— Каквито сме зелени, време е вече да подаде сигнал за…

И в този миг проехтяха рогове, всички спряха и се разнесоха виковете на групите за разнасяне на вода, затътрили се към буретата. Стрингс се обърна и огледа отделението си — вече бяха на земята, насядали или легнали, с потъмнели от пот дълги ризи.

Реакцията на отделенията на Геслер и Бордюк на сигнала за почивка не беше по-различна, а магът на Бордюк Балгрид — въздебел и явно несвикнал със снаряжението — беше пребледнял и трепереше. Лечителят им, кротък дребен мъж, казваше се Лютс, вече вървеше към него.

— Лятото на сети — усмихна се Корик като хищник. — Когато стадата превръщат степите на прах, когато земята под краката ти дрънчи като кършещ се метал.

— Гуглата да те вземе дано — сопна се Стрингс. — Тази земя не току-така е пълна с мъртви неща.

— Тъй е. Само коравото оцелява. Тук наоколо гъмжи от племена — оставили са следи по пътя си.

— Видял си ги, нали? — каза Стрингс. — Добре. Вече си съгледвачът на отделението.

Усмивката на Корик се разшири.

— Щом настояваш, сержант.

— Но не и нощем — добави Стрингс. — Нощем ще е Смайлс. И Ботъл, стига лабиринтът му да е подходящ.

Ботъл се навъси, но кимна.

— Съвсем си е подходящ, сержант.

— А на Кътъл каква е ролята тогава? — попита Смайлс. — Да се въргаля на земята като изхвърлен на брега кит?

„Изхвърлен на брега кит? Край морето си расла, нали?“ Стрингс хвърли поглед към ветерана. Той вече спеше. „И аз го правех, по онова време, когато нищо не се очакваше от мен, когато не отговарях за нито едно проклето нещо. Липсват ми онези дни.“

— Задачата на Кътъл е да ви пази живи, когато не съм край вас.

— Защо тогава той не е ефрейторът? — попита Смайлс войнствено.

— Защото е сапьор, а не ти трябва сапьор за ефрейтор, момиче. — „И аз съм сапьор, разбира се. Но по-добре да не го знаете.“

Тримата войници от ротната пехота пристигнаха с меховете.

— Пийте бавно — нареди Стрингс. Геслер му посочи фургона на няколко крачки по-напред и Стрингс тръгна към него. Бордюк — също.

— Виж, това е любопитно — промърмори Геслер. — Болнавият маг на Бордюк — лабиринтът му е Мийнас. Моят маг е Тавос Понд, и неговият е същият. А твоето момче, Стрингс, Ботъл…

— Още не знам.

— И той е Мийнас — изръмжа Бордюк и подръпна рошавата си брада. Стрингс вече знаеше, че този навик скоро ще започне да го дразни. — Балгрид го потвърди. Всички са Мийнас.

— Както казах. — Геслер въздъхна. — Любопитно.

— Може да се използва — рече Стрингс. — Събираме ги и тримата да поработят над ритуалите — илюзиите са адски полезна работа, когато се направят добре. Бързия Бен умееше да извърти по някоя — ключът е в подробностите. Трябва още тази вечер да ги съберем тримата…

— Аха — каза някой иззад фургона и се появи лейтенант Ранал — Тримата ми сержанти — на едно място. Удобно.

— Дошъл си да гълташ прахта с нас ли? — попита Геслер. — Адски благородно.

— Не си мисли, че не съм чувал за тебе — изръмжа Ранал. — От мен ако зависеше, ти щеше да си един от водоносците, Геслер…

— Жаден щеше да си останеш, ако бях аз — отвърна сержантът.

Лицето на Ранал потъмня.

— Капитан Кенеб иска да научи дали в отделенията ви има магове. Адюнктата иска списък на всичко, с което разполага.

— Няма никакви…

— Трима — прекъсна го Стрингс, без да обръща внимание на ядосания му поглед. — Всички са слаби, както може да се очаква. Кажи на капитана, че ще ставаме за акции под прикритие.

— Запази мнението за себе си, Стрингс. Трима, казваш. Много добре. — Обърна се рязко и се отдалечи.

— Можем да загубим маговете… — почна Геслер.

— Няма. Зарежи го лейтенанта, Геслер. Поне засега. Момчето не знае какво е да си полеви офицер. Представяш ли си, да каже на сержантите си да си пазят мнението за себе си. С късмета на Опонн, Кенеб скоро ще му обясни някои неща на лейтенантчето.

— Стига да е по-добър — измърмори Бордюк и се почеса по брадата. — Разправят, че само той оцелял от ротата си. А знаете какво може да означава това.

— Да изчакаме и ще видим — предложи Стрингс. — Малко е рано да почнем да точим ножовете…

— Да точим ножовете — изсумтя Геслер. — Говориш ми на непонятен за мен език. Готов съм да изчакам и да видя, както предлагаш, Фид. Засега. Добре, да съберем маговете си тая вечер и ако се разберат, без да се изтрепят един друг, какво пък — може да се окажем с някоя стъпка напред.

Роговете възвестиха край на почивката. Войниците запъшкаха, засипаха ругатни и започнаха да се надигат тромаво, за да закрачат отново.

 

 

Първият ден на похода беше приключил. На Гамът му се струваше, че изминатото разстояние е нищожно и жалко. Което трябваше да се очаква, разбира се. На армията тепърва й предстоеше да влезе в крак.

„На мен.“ Натъртен от седлото и замаян от пека, Юмрукът гледаше от ниското възвишение край пътя как лагерът бавно се оформя. Гнезда на ред сред кипналия хаос на човешкото море. Сетите и уикските конни воини продължаваха да обхождат, далече зад външните постове, ала бяха твърде малобройни, за да е спокоен. „А и тези уикци — дядовци и баби до един. Гуглата ми е свидетел, нищо чудно да съм кръстосвал меча си с някои от тези стари воини. Тези старци така и не се примириха с идеята, че са в империята.“ Бяха тук по съвсем друга причина. В памет на Колтейн. А децата — те пък бяха захранени с горчивата отрова на старите бойци, с разказите им за отминала слава. „Едните така и не познават ужаса на войната, а другите са го забравили.“ Ужасно съчетание…

Протегна се да разкърши схванатите мускули по гърба си и тръгна надолу. По склона, покрай пълната с парчетии канавка и към командната шатра на адюнктата, с чистите й платнища и с уикците на Темъл, застанали на стража около нея.

Темъл не се виждаше. Гамът съжаляваше момчето. Вече воюваше с половин дузина съгледвачи, без да е изваден меч, и губеше. „И никой от нас не може да направи нищо.“

Пристъпи до входа на шатрата, драсна по платнището и изчака.

— Влез, Гамът — чу се гласът на адюнктата отвътре.

Беше коленичила в преддверието пред дълга каменна кутия и тъкмо затваряше капака, когато той пристъпи вътре. Зърна за миг отатаралския меч и капакът се смъкна.

— Има малко мек восък — ей в онова гърне над мангала. Подай ми го, Гамът.

Той се подчини и я загледа как запечатва ключалката. После тя стана, изтупа пясъка от коленете си и измърмори:

— Омръзна ми този отвратителен пясък. — Изгледа го продължително. — Има разредено вино зад тебе, Гамът. Налей си.

— Приличам ли ви на жаден, адюнкта?

— Да. Ох, знам много добре, че търсеше спокоен живот, когато дойде у дома. А ето, че те въвлякох във война.

Той се наежи.

— Все още ставам за това, адюнкта.

— Вярвам ти. Все пак налей си вино. Чакаме вести.

Той се завъртя, видя глинената стомна и я взе.

— Вести ли, адюнкта?

Тя кимна и той долови тревогата в простоватите й черти — миг на разбулване, от който се извърна веднага, за да налее чашата си. „Не ми показвай слабости, момиче. Трябва да съм сигурен в увереността си.“

— Ела до мен — нареди тя с внезапна настойчивост.

Той застана до нея, с лице към празното пространство в средата на шатрата.

Пред очите им разцъфна портал, ушири се като течност, плъзнала се по марля, млечносива и лъхаща на спарен, мъртъв въздух. Появи се висока, облечена в сиво фигура. Странно ъгловато лице, кожа с цвят на опушен мрамор; широката уста на мъжа се бе изкривила във вечна полуусмивка, макар че той изобщо не се усмихваше.

Мъжът изтупа сивата прах от наметалото и гамашите си, после вдигна очи и срещна погледа на Тавори.

— Поздрави от императрицата, адюнкта. И от самия мен, разбира се.

— А, Топър. Чувствам, че посещението ти ще е неприятно. Гамът, ще бъдеш ли така добър да налееш вино на госта ни?

— Разбира се. — „Богове на ада, проклетият старши на Нокътя!“ Погледна чашата си и му я подаде. — Още не съм пил. Заповядайте.

Високият мъж кимна и я прие. Гамът се върна при стомната.

— Направо от императрицата ли идваш? — попита Тавори.

— Да. А преди това — от другата страна на океана… от Дженабакъз, където прекарах една много мрачна вечер в компанията на Върховен маг Тайсхрен. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че се напихме?

При тези думи Гамът се обърна стъписано.

Адюнктата изглеждаше също толкова слисана, но се овладя.

— Какви новини ми носиш?

Топър преглътна голяма глътка и се намръщи.

— Уф, разредено. Е, добре. Загуби, адюнкта. На Дженабакъз. Ужасни загуби…

 

 

Излегнат в обраслата с трева падина на трийсетина крачки от отдельонния огън, Ботъл затвори очи. Чуваше, че го викат. Викаше го Стрингс — когото Геслер наричаше Фид, — но магът не беше готов. Още не. Трябваше да чуе друг разговор, а не беше лесно да се постигне това — не и без да го засекат.

Баба му в град Малаз щеше да се гордее с него. „Остави ги тези проклети лабиринти, чедо. Дълбоката магия е много по-стара. Помни, търси корените и нишките, корените и нишките. Пътечките през земята, невидимата паяжина, изтъкана от едно същество до друго. Всяко създание — по земята, в земята, във въздуха, във водата — всички те са свързани. И то е в теб, ако си се пробудил, а кълна се в духовете подземни, ти си се пробудил, чедо! Има го у тебе, да яхнеш тези нишки…“

И той ги яхаше, и още как, макар че нямаше да се откаже от личната си възхита към лабиринтите, особено към Мийнас. Илюзии… да си играеш с онези нишки, с корените на съществуванието, да ги огъваш и връзваш в измамни възли, заблуждаващи окото, допира, заблуждаващи всяко сетиво, виж, тази игра си струваше да се играе…

Ала сега се бе потопил в старата, неуловима магия — неуловима, стига да си достатъчно предпазлив. Зареян сред искриците живот на комари, на ризани, на щурци и бълхи, на жужащи мухи кръвничета. Безумни твари, затанцували по стената на шатрата, чуващи, без да разбират, трепета от думите, идещи от другата страна на платнената стена.

Да разбере беше задачата на Ботъл. И затова той слушаше. Докато новодошлият говореше, непрекъсван от адюнктата, нито от Юмрук Гамът. Слушаше и разбираше.

 

 

Стрингс изгледа сърдито двамата седнали магове.

— Не можете да го надушите?

Балгрид сви вяло рамене.

— Тук някъде е. Скрил се е в тъмното.

— И се е захванал с нещо — добави Тавос Понд. — Но не можем да разберем с какво.

— Странно — промърмори Балгрид.

Стрингс изсумтя и се върна при Геслер и Бордюк. Другите от отделението варяха чай на малкия огън. Кътъл хъркаше в палатката зад тях.

— Кучият му син е изчезнал — рече Стрингс.

— Може да е дезертирал — изръмжа Геслер. — Ако е така, уикците ще го спипат и ще се върнат с главата му, набучена на копие. Няма да…

— Дойде!

Обърнаха се и видяха Ботъл, седнал до огъня.

— Къде се беше дянал, в името на Качулатия? — викна Стрингс.

Ботъл го погледна и вдигна учудено вежда.

— Никой ли не го усети? — Погледна идващите Балгрид и Тавос Понд. — Онзи портал? Дето се отвори в шатрата на адюнктата? — Изгледа намръщено стъписаните лица на другите двама магове, после ги попита равнодушно: — Камъчетата за криене усвоихте ли ги? Изчезването на монети?

Стрингс се наведе към него.

— Какъв портал?

— Лоши новини, сержант — отвърна младежът. — На Дженабакъз всичко се е издънило. Армията на Дужек е пометена почти до крак. Подпалвачите на мостове са унищожени. Уискиджак е мъртъв…

— Мъртъв!?

— Гуглата да ни вземе дано!

— Уискиджак?! Богове на ада!

Ругатните ставаха все по-заплетени, примесени с възклицания на неверие, но Стрингс вече не ги чуваше. Умът му беше изтръпнал, все едно че бесен пожар бе забушувал вътре, за да овъгли всичко. Усети как нечия тежка ръка се отпусна на рамото му, смътно чу как Геслер промърмори нещо, избута го настрана, стана и закрачи в тъмното извън лагера.

Не знаеше нито колко дълго, нито докъде е вървял. Не усещаше стъпките си, светът извън тялото му не стигаше до него, оставаше извън съсухрената забрава на ума му. Едва когато внезапната умора обхвана краката му, той се смъкна върху жилавата безцветна трева.

Някъде отдалече до ушите му стигна плач, плач, изпълнен с отчаяние, което прониза мъглата и го удари в гърдите. Заслуша се в накъсаните викове, потръпна, щом долови, че излизат през стиснато гърло, като през бент, най-сетне разкъсан от прилива на скръбта.

Съвзе се, съзнанието му за околния свят се върна. Земята под тънкия пласт на тревите беше корава и топла под коленете му. Жужаха твари и прехвърчаха из въздуха. Само звездите осветяваха пустошта, изпънала се във всички посоки. Армейският лагер беше поне на хиляда крачки зад него.

Стрингс вдиша дълбоко и се надигна. Тръгна бавно натам, откъдето идеше плачът.

Момче. Слабо — не, почти мършаво, свито на земята с ръце около коленете си и навело глава. Едно перо от врана висеше от кожената лента, стегнала челото му. На няколко крачки встрани стоеше кобила с уикско седло, с опърпан пергаментов свитък, провиснал от рога. Кобилата поскубваше трева, юздите й се влачеха по земята.

Стрингс позна младежа, макар че в момента не можеше да си спомни името му. Тавори го беше поставила да командва уикците.

След дълга пауза сержантът закрачи напред, като се стараеше да не вдига шум, и седна тихо на един камък на няколко крачки от момъка.

Уикецът рязко вдигна глава. Дирите от сълзите по бойните шарки образуваха тънка мрежа по слабото му лице. Отрова блесна в тъмните му очи и той изсъска, надигна се и ръката му измъкна дългия нож от канията.

— Спокойно — измърмори Стрингс. — Тази нощ и аз съм в прегръдката на скръбта, макар че сигурно е по съвсем друга причина. Никой от двама ни не е очаквал компания, но ето, че се събрахме.

Уикецът се поколеба, после прибра оръжието и понечи да си тръгне.

— Почакай малко. Няма защо да бягаш.

Младежът се обърна и му се озъби.

— Изтърпи ме. Тази нощ ще бъда свидетелят ти и само двамата ще го знаем. Кажи ми скръбните си думи, уикецо, и ще ги чуя. Гуглата ми е свидетел, сега това и на мен ще послужи добре.

— От никого не бягам — изхриптя младият воин.

— Знам. Просто исках да привлека вниманието ти.

— Кой си ти?

— Никой. И ще си остана никой, ако ти харесва. Сега аз ще те попитам за името ти…

— Темъл съм аз.

— А, добре. Ето, че храбростта ти ме поставя на място. Аз съм Фидлър.

— Кажи ми… — гласът на Темъл за миг пресекна и той отри сърдито лицето си — кажи ми, мислиш ли, че скръбта ми е благородна? Заради Колтейн ли плаках? Заради падналите си събратя ли? Не. Съжалявах себе си! А сега можеш да си вървиш. Докладвай ме — свърших с командването, щом не мога да командвам себе си…

— По-полека, нямам намерение да докладвам нищо, Темъл. Но мога да се досетя за причината. Онези сбръчкани уикци от Враната, нали? Те и оцелелите, слезли от кораба на Геслер с ранените. Не искат да те приемат за свой водач, нали? И затова се държат безцеремонно с тебе на всяка крачка. Присмиват ти се, подиграват ти се, шепнат зад гърба ти. И какво ти остава на теб? Не можеш да ги предизвикаш всички на дуел в края на краищата…

— Може и да мога! Ще ги предизвикам!

— Е, това най-много ще ги зарадва. Ти ще умреш, а те ще спечелят.

— Нищо ново не ми казваш, Фидлър.

— Знам. Само ти напомням, че имаш основание да се гневиш пред несправедливостта, на глупостта на онези, които трябва да водиш. Някога имах командир, Темъл, който се беше изправил пред същото като тебе сега. Командваше цяла пасмина деца. Гадни деца при това.

— И какво направи той?

— Не много. Свърши с нож в гърба.

Миг тишина, след което Темъл се изсмя горчиво. Фидлър кимна.

— Тъй. Не ме бива много с поучителните истории от живота, Темъл. Умът ми е склонен към по-практични неща.

— Например?

— Ами, допускам, че адюнктата споделя отчаянието ти. Иска да командваш и би искала да ти помогне — но без да губиш достойнството си. Твърде умна е за това. Виж, ключът е в пречупването. Къде точно са им конете в момента?

Темъл се намръщи.

— Конете им ли?

— Аха. Допускам, че конните отряди на сетите могат да се оправят и без Враната за ден-два, нали? Сигурен съм, че адюнктата би се съгласила — тези сети са млади и все още неизпитани. Трябва им място, където да намерят себе си. Тъй че, от военна гледна точка, има основания уикците да останат утре без коне. Нека повървят пеш. Без мен, разбира се. Един ден може да стигне. Но може да се окажат и три-четири.

Темъл заговори тихо, замислено.

— За да се доберем до конете им, ще трябва да сме безшумни…

— Още едно предизвикателство за сетите, или поне съм сигурен, че адюнктата ще го види така. Щом ще се правят на деца, тогава им вземи най-любимата играчка — конете. Трудно е да изглеждаш висок и властен, когато плюеш прах зад някой фургон. Както и да е, по-добре да побързаш, за да не забележи адюнктата…

— Тя може вече да спи…

— Не спи тя, Темъл. В това съм сигурен. А, преди да тръгнеш, отговори ми на един въпрос, моля те. Този свитък зад седлото на кобилата. Защо? Какво пише на него?

— Тя беше на Дюйкър — отвърна Темъл и се обърна към кобилата. — Той знаеше да чете и да пише. Аз яздих с него, Фидлър. — Обърна се и го погледна с яд. — Яздих с него!

— А свитъкът?

Младежът махна с ръка.

— Хора като Дюйкър носят такива неща! Вярвам, че е бил негов, че е бил в ръцете му.

— А перото, което носиш… да почетеш Колтейн ли?

— Да, да го почета. Само че това е по задължение. Колтейн направи каквото се очакваше от него. Не направи нищо, което да е извън възможностите му. Него го почитам, да, но Дюйкър… Дюйкър беше нещо друго. — Намръщи се и поклати глава. — Беше стар, по-стар от тебе. Но се биеше. Макар никой да не го очакваше от него — знам, че е така, защото познавах Колтейн и Бълт, и ги чух да си говорят за това, за историка. Там бях, когато Колтейн ги събра всички, всички без Дюйкър. Лъл, Бълт, Ченед, Минсър. Всички говориха искрено и убедено. Дюйкър трябваше да отведе бегълците. Колтейн даже му даде камъка, дето му го донесоха търговците…

— Камъка ли? Какъв камък?

— Да го носи на врата си. Спасяващ камък, така го нарече Нил. Съд за душа, донесен от много далече. Дюйкър го носеше, колкото и да не му харесваше, защото беше за Колтейн, да не се изгуби. Само че уикците знаеха, че няма да се изгуби. Знаехме, че враните ще дойдат за душата му. Старците, дето дойдоха, тия, дето така ме мъчат сега, разправят, че в племето се родило дете. Било празно, после се напълнило, защото дошли враните. Дошли са.

— Колтейн се е преродил?

— Преродил се е.

— А тялото на Дюйкър е изчезнало — промърмори Стрингс. — От дървото.

— Да! И затова му пазя кобилата, за като се върне. Аз яздих с него, Фидлър!

— А той е гледал как ти и шепата ти воини пазите бегълците. Теб, Темъл, не само Нил и Недер.

Тъмните очи на Темъл го изгледаха твърдо.

— Отивам при адюнктата.

— Късметът на Богинята да е с теб, командире.

Темъл се поколеба.

— Тази нощ… ти видя…

— Нищо не видях — отвърна Стрингс.

Рязко кимване, после момчето се метна на кобилата и дългата му, нашарена от ножове ръка стисна юздите.

Стрингс го гледа, докато се отдалечи в тъмното, поседя още малко на камъка, после бавно отпусна глава в шепите си.

 

 

Тримата седяха в шатрата. Топър беше свършил разказа си и сякаш бе останала само тишината. Гамът погледна в чашата си, видя, че е празна, и се пресегна за стомната. И тя беше празна.

Колкото и да го теглеше умората, знаеше, че няма да си тръгне, все още не. На Тавори й бяха разказали за героизма на брат й, а след това — и за смъртта му. „Нито един Подпалвач на мостове не е останал жив. Лично Тайсхрен е видял труповете им, бил е свидетел как са ги пренесли в Лунния къс. Но Гъноуз се е откупил, момиче. Откупил е семейното име. Това поне е сторил.“ Но този нож като че ли се забиваше най-дълбоко. В края на краищата тя беше направила мъчителни жертви, за да възроди честта на фамилията. Гъноуз не беше ренегат, нито беше виновен за смъртта на Лорн. Също като Дужек, като Уискиджак, неговата измяна беше само заблуда. Никакво безчестие нямаше. Така жертвата на Фелисин можеше накрая да се окаже… ненужна.

А имаше и още. Смайващи разкрития. Императрицата, обясни Топър се била надявала Воинството на Едноръкия да дебаркира на северния бряг навреме за нанасяне на двоен удар срещу Армията на Апокалипсиса. Всъщност Дужек трябвало да поеме цялото командване. Гамът можеше да разбере мисленето на Ласийн — да поставиш съдбата на имперското присъствие в Седемте града в ръцете на нова и неизпитана адюнкта си беше прекалена доверчивост.

„Макар че Тавори беше повярвала, че императрицата е направила точно това. Но сега, да разбере, че тази увереност е толкова лишена от… Богове, това наистина беше проклета от Гуглата нощ.“

Дужек Едноръкия идваше, с жалките си три хиляди, останали от Воинството му, ала щеше да закъснее, и според безмилостните оценки на Топър и Тайсхрен, духът му беше прекършен. От смъртта на най-стария му приятел. Гамът се чудеше какво още се е случило в тази далечна земя, в онази кошмарна империя, наречена Панион.

„Струвало ли си е, императрице? Струваше ли си тази опустошителна загуба?“

Реши, че Топър е казал твърде много. Подробностите за плановете на императрицата трябваше да се пресеят през някой по-разсъдлив, не толкова податлив на емоции агент. Ако истината беше толкова важна, трябваше, в края на краищата, да бъде изложена пред адюнктата много преди това — когато все още щеше да е от значение. Да кажеш на Тавори, че императрицата не й вярва, а след това да изразиш жестокото твърдение, че сега тя е единствената надежда за Седемте града… е, малко бяха мъжете и жените, които нямаше да рухнат от това.

Лицето на адюнктата не издаваше нищо. Тя се окашля.

— Добре, Топър. Нещо друго има ли?

Странните очи на Старшия нокът се разшириха за миг, после той поклати глава и стана.

— Не. Желаете ли да предам съобщение на императрицата?

Тавори се намръщи.

— Съобщение ли? Не, няма съобщение. Тръгнали сме на своя поход към Свещената пустиня. Нищо друго няма за казване.

Топър се поколеба, после каза:

— Има още нещо, адюнкта. Вероятно сред вашата армия има поклонници на Финир. Не смятам, че истината за… падането на бога може да се скрие. Изглежда, богът на войната вече е Тигърът на лятото. Няма да е добре за армията да се скърби. Скръбта е анатема за всяка армия, както знаем. Възможно е да има период на трудно приспособяване — няма да е зле да предвидите това и да се подготвите за дезертирания…

— Дезертирания няма да има — отвърна Тавори и твърдият й глас накара Топър да замълчи. — Порталът отслабва, Старши нокът — дори кутията от базалт не може напълно да блокира въздействието на меча ми. Ако ще си тръгвате, съветвам ви да го направите веднага.

Топър се взря в нея.

— Дълбоко сте наранена, адюнкта. И наранявате. Императрицата се надява да вложите необходимата предпазливост и да не предприемате безразсъдни действия. Нищо не бива да ви отвлича във вашия поход към Рараку — ще има опити да ви отклонят от пътя, да ви изтощят с набези и гонитби…

— Вие сте Старши нокът — с железен тон отвърна Тавори. — Ще се вслушвам в съвета на Дужек, защото той е войник, командир. А докато той пристигне, ще следвам инстинктите си. Ако императрицата е недоволна, може спокойно да ме смени. Е, това е всичко. Довиждане, Топър.

Навъсен, Топър се обърна и закрачи към имперския портал. Той рухна след него и остана единствено горчивата миризма на прах.

Гамът въздъхна тежко и полека се надигна от клатещия се походен стол.

— Моите съболезнования за загубата на брат ви, адюнкта.

— Благодаря, Гамът. А сега поспи. И се отбий в шатрата на…

— На Т’амбър. Да, адюнкта.

Тя кривна вежда.

— Неодобрение ли дочух?

— Да. Не съм единственият, който има нужда от сън. Гуглата да ни вземе дано, та ние дори не хапнахме тази вечер.

— До утре, Юмрук.

— Да. До утре, адюнкта.

 

 

Само един човек все още седеше до гаснещия огън.

— Какво правиш тук, Кътъл? — попита Стрингс.

— Изкарах си аз съня. Утре ще си влачиш краката, сержант.

— Не мисля, че тази нощ ще мога да спя — промърмори Стрингс и седна срещу едрия сапьор.

— Далече е — избоботи Кътъл и хвърли в пламъците шепа суха тор.

— Но се усеща по-близо.

— Поне не вървиш по стъпките на падналите си другари, Фидлър. Все едно, всичко е много далече.

— Е, не съм сигурен дали разбирам за какво говориш, но да речем, че си прав.

— Благодаря за мунициите, между другото.

— Това е най-проклетото нещо, Кътъл, — изсумтя Стрингс. — Винаги намираме още и трябва да се използват бързо, но ги трупаме, крием ги, не казваме на никого за тях — в случай че ни заповядат да ги използваме…

— Кучите синове.

— Кучите синове.

— Ще използвам тия, дето ми ги даде — увери го Кътъл. — Пълзял съм под краката на Корболо Дом. Нищо против нямам да замина при Гуглата с него.

— Нещо ми подсказва, че точно това е направил Хедж в последния си миг. Винаги ги хвърляше от твърде близо — тоя човек носеше по себе си толкова много глинени топки, все едно ще прави гърнета от тях. — Стрингс поклати глава, без да откъсва очи от пламъците. — Съжалявам, че не бях там. Това е краят. Уискиджак, Тротс, Малът, Пикър, Бързия Бен…

— Бързака не е мъртъв — рече Кътъл. — След като напусна, имаше още — чух го от палатката ми. Тайсхрен е направил вашия магьосник Върховен маг.

— Е, това не ме изненадва. Че точно той е оцелял някак. Чудя се обаче дали Паран все още е бил ротният капитан…

— Да. Загинал е с тях.

— Братът на адюнктата. Чудя се дали тя сега скърби.

— Чуденето е губене на време, Фидлър. Трябва да се грижим за хората си, сега и тук. Воините на Корболо Дом умеят да се бият. Сигурно ще ни разпердушинят и ще побегнем с подвити опашки — и ще има нова верига, докато се тътрим към Ейрън, само че този път няма дори да можем да се доближим.

— Е, на това му се вика окуражаващо предсказание.

— Все едно. Стига да убия тоя напански предател — и мага му, ако може.

— А ако не успееш да се доближиш?

— Тогава ще взема със себе си колкото може повече. Връщане няма да има, Фид. Никога вече.

— Това ще го помня, ако дойде мигът. А грижите за новобранците ни, Кътъл?

— Ами, това е номерът, нали? Този поход. Доставяме ги до бойното поле, това поне ще го направим, ако можем. Тогава ще видим що за желязо държат.

— Желязо. — Стрингс се усмихна. — Отдавна не бях я чувал тая приказка. След като търсим възмездие, иска ти се да е горещо, нали?

— Грешиш. Виж Тавори — нищо горещо не очаквай от нея. В това отношение тя е същата като Колтейн. Очевидно е, Фидлър. Желязото трябва да е хладно. Студено. Ако го докараме достатъчно студено, кой знае, може дори да си спечелим име.

Стрингс се пресегна над огъня и потупа костицата от пръст, закачена на колана на Кътъл.

— Мисля, че сме започнали.

— Може би, сержант. С тях, и със знамената. Начало. Тя знае какво крие в себе си, това й го признай. Знае какво крие в себе си.

— А ние сме тези, които трябва да го извадим на показ.

— Да, Фид. Така е. Хайде, върви. Искам да остана сам.

Сержантът кимна и се изправи.

— Май ще мога да поспя все пак.

— От ведрия разговор с мен ще да е.

— Позна.

Вървеше към малката си палатка и думите на Кътъл се въртяха в ума му. „Желязо. Хладно желязо. Да, тя го има. А аз трябва да потърся — и да потърся здраво… да го намеря у себе си.“