Стивън Ериксън
Дом на вериги (27)

23.

Кого от пантеона Падналия би презрял, и от кого най-много би се побоял? Последното му оковаване например, в което участваха всички те — Гуглата, Финир, Кралицата на сънищата, Оссерк и Опонн, а отгоре на това Аномандър Рейк, Каладън Бруд и още цяла орда други асценденти. Не е изненадващо тогава, че Сакатият бог не можеше да предвиди, че най-опасният му враг не е сред гореизброените…

„Оковаванията“

Истан Хела

— Само защото съм жена — жена — още не значи, че мога и да готвя.

Кътър погледна към Апсалар и рече:

— Ама не, защо, много си е добро, наистина…

Но Могора не беше свършила, размахваше оплетения с трева дървен черпак и крачеше напред-назад.

— Нищо няма в килера, нищичко! И гости! Гости и гости! И да дойде да ни намери някаква храна? Никогаж! Мисля, че е умрял…

— Не е умрял — прекъсна я Апсалар и задържа лъжицата си над купата. — Видяхме го преди малко.

— Така казваш ти, с тая твоя блестяща коса и нацупени устнички — и гърди, виж я ти! — Чакай само да почнеш да ги тръскаш кутретата, до глезените ти ще са един ден, каквито са големи — не кутретата, гърдите. Кутретата ще са ти по косата — не, не тая блестяща коса на главата ти, добре де, да, тая коса, само така е думата. Та за какво говорех? Да, все аз трябва да излизам всеки ден, да се катеря по оная въжена стълба и да мъкна храна — да, троскотът става за ядене, стига да го сдъвчеш хубаво. Дъвчеш ли дъвчеш. Всеки ден наръчи троскот, барабонки, ризани, хлебарки, кръвничета…

Кътър и Апсалар оставиха лъжиците.

— … и да се препъвам в цицорите си. А после! — Размаха черпака и мократа трева се лепна в стената. — После проклетите бок’арала да ми бърникат и да ми крадат вкуснотийките — всяка хлебарчица и кръвниче! Забелязахте ли? В тая съборетина няма и една твар! Една мишка няма, една буболечка — хилядата паяка какво да правят, а?

Двамата гости продължиха да се хранят, като оглеждаха внимателно мътната течност в лъжиците, преди да я изсърбат.

— И колко дълго се каните да останете тука? Какво, това да не ви е хан? Как си я представяте, че ще си оправим с мъжа ми съпружеския живот? Ако не вие, или богове, или демони, или разни убийци ще се бъркат в спалните ни! Кога ще си отдъхна аз? — С тези думи старата закрачи към вратата и се отвя навън.

След малко Кътър примига и изправи гръб.

— Убийци?

— Калам Мекхар — отвърна Апсалар. — Оставил е следи. Старият навик на Подпалвачите на мостове.

— Върнал се е? Какво е станало?

Тя сви рамене.

— Изглежда, Сенкотрон и Котильон са намерили работа за всички ни. Предполагам, че Калам се кани да убие колкото може повече командири на Ша’ик.

— Хм, Могора всъщност повдигна интересен въпрос. Котильон е искал да се появим тук, но защо? Сега какво?

— Нямам отговори, Крокъс. Изглежда, Котильон залага повече на теб, отколкото на мен. Което не е изненадващо.

— Не е ли? Според мен е. Иначе защо го каза?

Тя го изгледа за миг, после извърна очи.

— Защото не държа да му слугувам. Притежавам твърде много негови спомени, още от смъртния му живот като Танцьора, за да може напълно да разчита на мен.

— Това твърдение не е окуражаващо, Апсалар…

От сенките засъска нов глас:

— Окуражаване ли ни трябвало? Просто, лесно, какво да му мислиш — защо не мога да измисля решение! Да кажа нещо тъпо, нещо, което няма да ми струва усилие. Дали? — След миг Искарал Пъст се изниза от тъмното и подуши във въздуха. — Тя е… готвила! — Очите му се спряха на купите на масата. — А вие го… ядете! Луди ли сте? Защо според вас се крия през всичките тия месеци? Защо според вас карам моите бок’арала да ровичкат из складовете й? Богове, глупаци такива! О, да, чудесна храна… ако си антилопа!

— Оправяме се — каза Кътър. — Искаш ли нещо от нас? Ако не, съгласен съм с Могора за едно — колкото по-малко те виждам, толкова по-добре…

— Тя иска да ме види, идиот с идиот! Защо според тебе все се опитва да ме излови?

— Да, колко е хубаво, нали? Но нека да сме реалисти, Пъст, тя е по-щастлива, че не й се буташ пред очите. Не си желан. Всъщност, Пъст, ти си напълно безполезен.

Върховният жрец се опули, озъби се, драсна обратно към ъгъла на стаята и изчезна в сенките.

Кътър се усмихна и се отпусна в стола си.

— Това подейства по-добре, отколкото се надявах.

— Намеси се между съпруг и съпруга, Крокъс. Не е разумно.

Той я изгледа с присвити очи.

— Накъде искаш да продължим оттук, Апсалар?

Тя не пожела да го погледне.

— Още не знам.

И Кътър разбра, че знае.

 

 

Копието беше от тежко дърво, но изненадващо гъвкаво.

— Късичко е за моя стил на бой, но ще свърши работа — каза Трул Сенгар. — Благодаря ти, Ибра Голан.

Т’лан Имасс се обърна и закрачи към чакащия Монок Очъм.

Трул Сенгар плю на ръцете си и ги избърса в опърпаните гамаши от еленова кожа. Огъна още веднъж копието, опря го на рамото си и погледна Онрак.

— Готов съм. Макар че малко кожи нямаше да ми дойдат зле — този лабиринт е студен, а вятърът мирише на лед — до вечерта ще завали.

— Ще тръгнем на юг — каза Онрак. — Скоро ще стигнем до края на леса и снегът ще обърне на дъжд.

— Звучи още по-неприятно.

— Пътят ни няма да е повече от няколко дни и нощи, Трул Сенгар. А през това време ще минем през тундра, савана и джунгла.

— Вярваш ли, че ще стигнем до Първия трон преди ренегатите?

Онрак сви рамене.

— Възможно е. Пътеката на Телланн няма да ни създаде пречки, докато тази на хаоса ще забави враговете ни, защото пътят през него никога не е прав.

— Не е прав, да. Това ме изнервя.

„Аха. Същото изпитвам и аз.“

— Повод за притеснение, вярно, Трул Сенгар. Все пак имаме повод за още по-голямо притеснение. Защото щом стигнем до Първия трон, ще трябва да го защитим.

Ибра Голан поведе, а Монок Очъм изчака Онрак и Тайст Едур да минат покрай него и закрачи след тях.

— Не ни се доверяват — измърмори Трул Сенгар.

— Така е — съгласи се Онрак. — Но все пак сме нужни.

— Най-крехкият съюз.

— И все пак може би най-сигурният, поне докато нуждата не отпадне. Да не го забравяме, Трул Сенгар.

Тайст Едур изсумтя в съгласие.

Продължиха напред мълчаливо; всяка крачка ги отвеждаше все по на юг.

Като по много други пътеки из лабиринта на Телланн, белезите от Омтоуз Феллак си оставаха видими и осезаеми за сетивата на Онрак. Реки от лед бяха прорязали този свят, проследили история на настъпване, а после — на отдръпване и оставили след себе си наноси глина, камъни и морени, грамади и сипеи, широки долини с корита, изровени чак до огладената основна скала. Постепенно вечната замръзналост отстъпи пред влажни торфени блата, из които на малки островчета, оформени от гнилите останки на стари дървета, изникваха криви, недорасли черни смърчове. Езера от черна вода обкръжаваха тези острови, обвити в гъсти мъгли и бълбукащи от газовете на гниенето.

Въздухът гъмжеше от насекоми — не намираха сред Т’лан Имасс и самотния им смъртен спътник нищо, което да им хареса, но все пак продължаваха да кръжат на гъсти, бръмчащи рояци. Скоро блатата отстъпиха пред изгърбени скални куполи, ниското между тях бе прорязано на стръмни скатове, обрасли с храсти и сухи пинии. След това морените започнаха да се сливат в лъкатушен, издигнат над ниското мост, по който четиримата продължиха с още по-голяма лекота.

Заваля дъжд и базалтовата скала стана черна и хлъзгава.

Онрак чуваше хрипливия дъх на Трул Сенгар — приятелят му бе уморен. Но от устата на Тайст Едур не излезе нито дума за отдих, макар все по-често да се подпираше на копието като на тояга, докато продължаваха да се тътрят напред.

Скоро лес смени голата скала и бавно премина от иглолистна в широколистна гора, а хълмовете отстъпиха на по-равен терен. После гората оредя и изведнъж, оттатък линията от заплетени сухи клонаци и изпопадали дървета, пред очите им се просна равнина, а дъждът спря. Онрак вдигна ръка.

— Ще спрем тук.

Ибра Голан, на десет крачки пред тях, се обърна.

— Защо?

— Храна и почивка, Ибра Голан. Може да си забравил, но тези неща са нужни на смъртните.

— Не съм забравил, Онрак Прекършени.

Трул Сенгар се смъкна на тревата и се усмихна кисело.

— Това се нарича безразличие, Онрак. Аз, в края на краищата, съм най-малоценният от тази бойна група.

— Ренегатите няма да се спират по пътя си — каза Ибра Голан. — И ние не бива да спираме.

— Продължавай тогава — подкани го Онрак.

— Не — заповяда Монок Очъм. — Ще вървим заедно. Ибра Голан, малко почивка няма чак толкова да ни попречи. А и ми се ще Тайст Едур да ни поговори.

— За кое, Гадателю на кости?

— За твоя народ, Трул Сенгар. Какво ги е накарало да коленичат пред Окования?

— Няма лесен отговор на този въпрос, Монок Очъм.

— Ще ида да хвана дивеч — заяви Ибра Голан и изчезна сред вихрушка прах.

Тайст Едур огледа за миг жлебовете по върха на новото си оръжие, после го остави на земята и въздъхна.

— Историята е дълга, уви. А и вече не съм най-добрият избор да ви я разнищя така, както сигурно ще ти е от полза…

— Защо?

— Защото съм Остриган, Монок Очъм. Не съществувам повече. За моите братя, за моя народ аз никога не съм съществувал.

— Подобни твърдения са безсмислени пред лицето на истината — каза Онрак. — Ти си тук, пред нас. Съществуваш. Както и твоите спомени.

— Имало е Имасс, които са претърпявали изгнание — изхриптя Монок Очъм. — Но ние все пак говорим за тях. Трябва да говорим за тях, като предупреждение за другите. Каква полза от един разказ, ако не носи поука?

— Много просветен възглед. Но моят народ не е просветен. Не правим нищо за поучение. Нито за истината всъщност. Нашите разкази служат, за да придадат величие на ежедневното. Или да му придадат драматизъм, значимост и чувство за неизбежност. Сигурно някой би могъл да нарече това „поучение“, но не това е тяхната цел. Всяко поражение оправдава бъдеща победа. Всяка победа е добра. Тайст Едур не правят грешни стъпки, защото танцът ни е танцът на предопределението.

— И теб вече те няма в този танц.

— Точно така, Онрак. Всъщност никога не ме е имало.

— Изгнанието ти те принуждава да лъжеш дори за самия себе си — отбеляза Онрак.

— В известен смисъл е така. Следователно, принуден съм да преоформя разказа, а това е трудно. По онова време имаше толкова неща, които в началото не разбрах — във всеки случай не и когато се случиха. Много от знанията ми ме споходиха доста по-късно…

— След Остригването ти.

Бадемовите очи на Трул Сенгар се присвиха към Онрак и той кимна.

— Да.

„Както знанието, разцъфнало пред вътрешния ми взор веднага след разбиването на Ритуала на Телланн. Добре, това го разбирам.“

— Приготви се да разкажеш историята си, Трул Сенгар. Ако в нея може да се намери поука, то разбирането й е отговорност за тези, на които се разказва. Освободен си от тази необходимост.

— Тези думи са лъжливи — изсумтя Монок Очъм. — Всеки разказ поучава. Разказвачът, пренебрегнал тази истина, е изложен на риск. Ако трябва, откъсни се от историята, която ще ни разкажеш, Трул Сенгар. Единственият урок тук е унижението.

Трул Сенгар го изгледа ухилен.

— Не се бой, Гадателю, никога не съм бил основна фигура между играчите. Колкото до откъсването, какво пък, това вече се случи, тъй че ще ви разправя историята на Тайст Едур, що обитаваха севера на Ледер тъй, както те самите биха ви я разказали. С едно изключение — което, признавам, се оказа най-проблематично за ума ми — и то е, че в моя разказ няма да има възвеличаване. Никакво опиянение от славата, никакви претенции за съдбовност или неизбежност. Ще се постарая да не бъда този Тайст Едур, който съм външно, да се откъсна от културната си идентичност и така да изчистя разказа…

— Плътта не лъже — каза Монок Очъм. — Така че не сме заблудени.

— Плътта може да не лъже, Гадателю на кости, но духът може. Наложете си слепота и безразличие — и аз на свой ред ще се опитам да сторя същото.

— Кога ще започнеш своя разказ?

— При Първия трон, Монок Очъм. Докато очакваме идването на ренегатите… и техните съюзници Тайст Едур.

Ибра Голан отново се появи със заек с прекършен врат. Одра го с едно дръпване на ръката, после хвърли кръвясалото телце на земята до Трул Сенгар.

— Яж — нареди воинът и запокити кожата на другата страна.

Докато Тайст Едур палеше огън, Онрак се отдръпна. Думите на Трул Сенгар го бяха обезпокоили. Остригването до голяма степен бе заличило физическите белези, които можеха да отличат Трул Сенгар като Тайст Едур. Голото теме, надрасканото от белези чело. Но тези физически промени бяха нищо, като че ли, в сравнение с наложените силом промени в неговия дух. Онрак си даде сметка, че е привикнал с тази своя удобна дружба с Трул Сенгар, залъган може би от твърдостта му, от лекотата, с която се справяше с всяка трудност. Но сега му се струваше, че това удобство е било измамно. Спокойствието на Трул Сенгар бе породено от рани, чието изцеряване те прави безчувствен. Сърцето му беше непълно. „Той е като Т’лан Имасс, ала облечен в тленна плът. Искаме да възкреси спомените си от един живот, а после се чудим защо му е трудно да задоволи искането ни. Грешката е у нас, не у него.“

„Да, ние говорим за онези, които сме прокудили, но не за да предупредим, както твърди Монок Очъм. Нищо толкова благородно. Говорим за тях, за да препотвърдим присъдите си. Но тъкмо тази наша безкомпромисност води най-жестоката война — със самото време, с променящия се около нас свят.“

— Ще започна разказа си с предисловие — заговори Трул Сенгар, докато печеше одрания заек. — С едно много предпазливо наблюдение.

— Кажи го това наблюдение — подкани го Монок Очъм.

— Ще го кажа, Гадателю. То засяга природата… и необходимостта да се поддържа равновесие.

Ако Онрак имаше душа, сигурно щеше да се смрази като лед. Но воинът само бавно се обърна и заслуша думите на Трул Сенгар.

— Всеки натиск и всяка сила винаги си имат противодействие — говореше едурът, докато въртеше нанизания на шиш заек над пламъците. — И стремежът винаги е към равновесие. Това е над боговете, разбира се — то е течението на самото съществувание — но не, дори и над това, защото на самото съществувание се противопоставя забвението. Тази борба обхваща всичко, очертава контурите на всеки остров в Бездната. Или така поне вярвам вече. Отговорът на живота е смъртта. На мрака — светлината. На грандиозния успех — катастрофалният провал. На ужасяващото проклятие — секващият дъха благослов. Като че ли всички хора са склонни да не съзират тази истина, особено когато са заслепени от триумф след триумф. Погледни този малък огън пред мен, ако щеш. Една скромна победа… но ако го подхраня, то моята жадна наслада ще се засища, докато не пламне цялата равнина, сетне гората, след нея — целият свят. И тук се налага благоразумието… да загасиш пламъците, след като заекът се опече. Та нали подпалването на света също така ще убие всичко в него, ако не пламъците — то гладът, който ще ги последва. Разбираш ли за какво говоря, Монок Очъм?

— Не, Трул Сенгар. Никакво предисловие не е това.

— Грешиш, Монок Очъм — намеси се Онрак. — Предисловие е… към всичко.

Трул Сенгар го погледна през рамо и отвърна с усмивка.

Усмивка на смазваща тъга. На пълно… отчаяние.

Немрящият воин остана потресен.

 

 

Верига от хълмове обрамчваше околността и бавно се стапяше под сипещия се от небесата пясък.

— Скоро тези крайбрежни хълмове отново ще изчезнат под дюните — промърмори Перла.

Лостара сви рамене.

— Губим си времето — заяви тя и закрачи към първата височина. Въздухът бе натежал от утаяващата се прах и пясък, щипеше очите и дереше гърлото й. Но непрогледната пелена стесняваше хоризонта и ставаше все по-трудно да ги открият. Внезапната смърт на Стената на Вихъра подсказваше, че адюнктата е стигнала до Рараку и че в този момент настъпва към оазиса. Лостара помисли, че съгледвачите, патрулиращи по североизточните подстъпи, ще са малко, ако изобщо ги имаше.

Перла бе заявил, че вече е безопасно да вървят денем. Богинята се била отдръпнала, съсредоточила била навярно силата си за последно, взривно изригване. За сблъсъка с адюнктата. Една-единствена цел, съсредоточена в ярост, слабост, която можеше да се използва.

Лостара се усмихна. „Слабости. Никак не липсваха напоследък покрай нас, нали?“ Мигът им на дива страст бе отминал, поне за нея. Отприщването на дълго сдържана енергия — след като това стана, можеха да се съсредоточат върху други неща. По-важни неща. Перла обаче като че ли гледаше другояче на нещата. Тази сутрин дори се беше опитал да я хване за ръката, жест, който тя отблъсна решително. Смъртно опасният убиец бе на ръба да се превърне в скимтящо пале — отвращението от това заплашваше да я смаже и тя побърза да отклони мислите си в друга посока.

Времето им се изчерпваше, да не говорим за храната и водата. Рараку беше враждебна земя, враждебна към всеки живот, който дръзне да я използва. „Изобщо не е свята, а прокълната. Гълтачка на мечти, унищожителка на амбиции. А и защо не? Тя е една проклета пустиня в крайна сметка.“

Закатериха се по камънаците и се добраха до първия хребет. Перла примижа и каза:

— Близо сме. Отвъд онази висока тераса би трябвало вече да видим оазиса.

— И после какво? — попита тя, докато изтупваше прахта от опърпаните си дрехи.

— Ами, би било пълно нехайство от моя страна да не се възползвам от положението ни — би трябвало да мога да проникна в лагера и да забъркам кашата. Освен това — добави той — една от дирите ми води точно в сърцето на бунтовническата армия.

„Ястребовите нокти. Повелителят на възродения култ.“

— Толкова ли си сигурен в това?

Той кимна и леко сви рамене.

— Умерено. Започвам да се убеждавам, че този бунт е бил компрометиран отдавна, може би в самото начало. Целта да се спечели независимост за Седемте града не е толкова главна за някои, колкото би трябвало да е, и съм убеден, че тези скрити мотиви скоро ще се разкрият.

— И за теб е немислимо разкриването им да стане, без да е намесена ръката ти.

Той я изгледа.

— Скъпа, забравяш, че съм агент на Малазанската империя. Имам определени отговорности…

Очите й за миг се спряха на някакъв предмет, лежащ сред камъните — разпозна го за миг, после погледът й бързо се отмести. Загледа се в навъсеното небе.

— Не ти ли е хрумвало, че появата ти може да осуети някои мисии, които вече са в ход в бунтовническия лагер? Императрицата не знае, че си тук. Всъщност дори адюнктата вероятно смята, че сме далече оттук.

— Поддържащата роля не ме удовлетворява…

Лостара изсумтя.

— Е, подобна роля не е и чак толкова укорима — поправи се той. — Бих могъл да я понеса.

Лъжец. Тя клекна да намести металните наколенници, стягащи увитите й с кожа прасци.

— Би трябвало да можем да изкатерим онази тераса, преди да е залязло слънцето.

— Съгласен.

Лостара се изправи.

Заслизаха по каменистия склон. Земята беше осеяна с малки съсухрени телца на безброй пустинни твари, засмукани от Вихъра и загивали в несекващата буря, която ги беше задържала в себе си, докато с внезапното стихване на вятъра не бяха започнали да падат по земята. Бяха се изсипвали през целия ден, съсухрените обвивки се пукаха и пръскаха на всички страни, чукаха по шлема й, хлъзгаха се и отскачаха от раменете й. Ризани, черни пеперуди и други още по-дребни същества, макар понякога на земята да тупваше и някое по-голямо мъртво животинче. Лостара беше благодарна, че този порой най-после бе свършил.

— Вихърът не беше дружелюбен към Рараку — подхвърли Перла и подритна на една страна трупчето на малък бок’арал.

— Стига пустинята изобщо да се интересува от това, а на нея й е все едно. Съмнявам се, че това ще се отрази в дългосрочен план. Животът на една земя е много по-дълъг от всичко, което ни е познато, далеч по-дълготраен от тези нещастни същества. Освен това Рараку общо взето е мъртва.

— Привидностите лъжат. В тази Свята пустиня има дълбоки духове, момиче. Заровени под скалите…

— И животът по тези скали, също като пясъка, не значи нищо за тези духове. Ако си въобразяваш друго, значи си глупак, Перла.

— Глупак съм, че си въобразявам много неща — измърмори той.

— Не очаквай, че ще възразя на това наблюдение.

— Изобщо не ми е хрумвало, Лостара Юил. Все едно, бих те посъветвал да храниш благоразумен респект към загадките на Рараку. Твърде лесно е да се заблуди човек в тази привидно безжизнена и празна пустиня.

— Вече го открих.

Той се намръщи и въздъхна.

— Жалко, че гледаш на… някои неща по този начин. Мога само да заключа, че извличаш някакво особено удоволствие от разногласието, а когато то не съществува — или по-точно няма причина да съществува, — се стараеш да го създадеш.

— Много мислиш, Перла. Това е най-дразнещата ти слабост. И нека да сме откровени, при огромния списък на големите ти недостатъци това говори нещо. А след като започнахме да си даваме съвети, бих те посъветвала изобщо да престанеш да мислиш.

— И как бих могъл да постигна това? Да взема пример от теб може би?

— Аз мисля нито прекалено много, нито прекалено малко. Напълно уравновесена съм — точно това те привлича толкова. Като нощна пеперуда, привлечена от пламъка.

— Значи съм застрашен да бъда изгорен?

— На черна съсухрена коричка.

— Значи ме отблъскваш за мое добро. Жест на състрадание един вид.

— Пламъците нито отблъскват, нито привличат. Те просто съществуват, безстрастни, безразлични към самоубийствените пориви на пърхащите наоколо буболечки. Това е поредният ти недостатък, Перла. Да приписваш чувство там, където такова не съществува.

— Бях готов да се закълна, че имаше чувство, преди две нощи…

— О, пламъкът се разгаря жадно, щом има гориво…

— А на заранта остава само изстинала пепел.

— Ето, че започваш да разбираш. Но ти, разбира се, ще видиш в това окуражаване и ще започнеш да ровиш, за да разбереш още повече. Само че ще е губене на време, тъй че те съветвам да се откажеш. Задоволи се с беглия поглед, Перла.

— Разбирам… смътно. Е, добре, ще приема списъка ти от съвети.

— Нима? Наивността е най-непривлекателният ти недостатък, Перла.

Очакваше да изкрещи, но самообладанието му я впечатли — той само изпусна дъха си през зъби като изпод капака на казан.

Започнаха да изкачват последния склон, Лостара — възможно най-доволна от себе си от началото на деня, Перла — като че ли в съвсем друго настроение.

Щом стигнаха билото, Нокътят заговори отново:

— Какво беше онова, дето го си го прибра на предишното било, скъпа?

„Видял си го значи, нали?“

— Лъскаво камъче. Привлече ми окото. Но го хвърлих.

— О? Значи вече не е в кесийката на колана ти?

Тя изръмжа, дръпна кожената кесийка от колана си и я хвърли на земята, после смъкна металните си ръкавици.

— Виж сам тогава.

Той я изгледа изненадано и се наведе да вдигне кесията. Докато се изправяше, Лостара пристъпи напред. Ръкавиците й се натресоха в слепоочието му. Перла изохка и рухна на земята в несвяст.

— Идиот! — измърмори тя и си прибра кесийката.

Надяна отново ръкавиците, надигна го с пъшкане и го метна на рамо.

На по-малко от две хиляди крачки напред се простираше оазисът, забулен от гъстата прах и пушеците от безбройните лагерни огньове. По окрайнините му, в сянката на дърветата, се мяркаха кози стада. В двете посоки на дъга се извиваха останките от защитна стена.

Лостара се запъти надолу по склона, понесла Перла на рамото си.

Вече приближаваше подножието, когато чу тропот на коне вдясно от себе си. Наведе се, пусна Перла на земята и загледа появилите се от северозапад десетина пустинни конници. Животните им изглеждаха изтощени от глад, навели глави. Тя видя, че карат двама пленници.

Въпреки прахта, която ги беше покрила, и сгъстяващия се вечерен сумрак, успя да различи останките от униформи по двамата. „Малазанци. От Ашокския полк. Мислех, че са ги избили до крак.“

Воините яздеха без съгледвачи и не спряха лекия си галоп, докато не стигнаха до оазиса, след което се скриха под широките листа на дърветата.

Лостара се огледа и реши, че мястото, плитка падина в подножието на склона, е идеално да остане тук за нощта. Ако лежаха, нямаше да ги видят отникъде, освен от самия склон, а и това едва ли щеше да е възможно предвид бързо падащия мрак. Огледа Перла и се намръщи, като видя червената цицина на слепоочието му. Но дишането му беше стабилно, сърцето биеше спокойно и равномерно. Тя просна наметалото му, уви го в него, след което го върза и му запуши устата.

Щом тъмнината се сгъсти, Лостара се отпусна и зачака.

Малко по-късно в сенките се очерта смътна фигура, постоя неподвижно за миг, след което закрачи право към Перла. Лостара чу как изсумтя приглушено.

— За малко си щяла да му спукаш черепа.

— По-трудно е, отколкото си мислиш — отвърна тя.

— Толкова ли наложително беше?

— Така прецених. Ако не ми вярваш, защо изобщо ме нае?

Котильон въздъхна.

— Не е лош човек, знаеш ли. Верен е на империята. Злоупотребила си със самообладанието му.

— Щеше да се намеси. Непредсказуемо. Реших, че искаш пътят да е чист.

— Първоначално — да. Но вече предвиждам известна полза от присъствието му, след като нещата се… разгънат. Гледай да го събудиш някъде утре вечер, ако дотогава не се е съвзел сам.

— Добре, щом настояваш. Макар че покоят и самотата, с които се сдобих, ме устройват.

Богът я изгледа за миг и каза:

— Е, ще те оставя тогава. Чакат ме други задачи тази нощ.

Лостара бръкна в кесията си и му подхвърли нещо. Той го улови във въздуха, примижа и го огледа.

— Предположих, че е твое.

— Не, но знам на кого е. И съм доволен. Мога ли да го задържа?

Тя сви рамене.

— За мен не значи нищо.

— И не би трябвало, Лостара Юил.

Тя долови суховатата насмешка в думите му и реши, че е сбъркала, като му го е дала; че всъщност то е важно за нея, въпреки че засега не знаеше с какво.

— Не каза ли, че си тръгваш?

Усети го как се наежи — след което изчезна сред вихрушка от сенки.

Лостара легна по гръб на каменистата земя и доволно притвори очи.

 

 

Нощният ветрец беше изненадващо топъл. Апсалар стоеше пред прозорчето, гледащо към стръмния овраг. Нито Могора, нито Искарал Пъст навестяваха често тези високи етажи, освен когато нуждата не ги принудеше да дойдат насам да търсят храна, тъй че единствената й компания бяха няколкото стари бок’арала с посивели мустачки, които пръхтяха, пъшкаха и щъкаха вдървено по осеяния с боклуци под. Разпръснатите кокали подсказваха, че този най-висок етаж на кулата е мястото, където дребните същества идват, за да умрат.

Тя се взираше в пустошта, а бок’арала щъкаха около нея. Пясъкът и варовиковите скали изглеждаха сребристи под звездната светлина. По изронените стени на кулата около прозореца кацаха с тих плясък ризани, привършили късната си вечеря, дращеха с нокти и се вмъкваха в цепнатините, за да се скрият за настъпващия ден.

Крокъс спеше някъде долу, а домакините им — съпругът и съпругата — се дебнеха някъде из тъмните коридори. Никога не се беше чувствала толкова сама — и толкова удобно в тази самота. Беше се променила. Коравите пластове, загърнали душата й, бяха омекнали, подирили бяха нова форма в ответ на неуловимия натиск отвътре.

Най-странното беше, че с времето бе започнала да презира своя талант, своите смъртоносни умения. Бяха й ги натрапили, силом ги бяха вложили в костите и мускулите й. Бяха я затворили в ледена броня. Тъй че въпреки отсъствието на бога тя продължаваше да се чувства като две жени, побрани в едно тяло, не като една.

Което я караше да се чуди в коя от тези две жени е влюбен Крокъс.

Но не, тук нямаше никаква загадка. Той си беше избрал маската на убиец, нали? Младият ококорен крадец от Даруджистан се беше преобразил в зло отражение — не на рибарското момиче Апсалар, а на Апсалар хладнокръвната убийца. С вярата, че тази прилика ще осигури възможно най-дълбоката връзка между тях. Навярно щеше да успее, ако тя харесваше професията си, ако не я намираше за мръсна и отвратителна. Ако не я усещаше като вериги, оковали душата й.

Компанията в този неин затвор не носеше утешение. Любовта му беше към друга жена, към друга Апсалар. А нейната беше към Крокъс, не към Кътър. Тъй че уж бяха заедно, а всъщност бяха разделени; близки и същевременно чужди; и като че ли нищо не можеше да се направи по този въпрос.

Убийцата в нея предпочиташе самотата, а рибарската щерка, макар и по съвсем различен път, бе стигнала до същото утешение. Първата не можеше да си позволи любов. Втората знаеше, че никога не е била обичана. Също като Крокъс, стоеше на пътя на един убиец.

Нямаше смисъл да негодува. Щерката на рибаря не притежаваше жизнени умения от такава величина, че да може да се опълчи на неумолимата воля на убийцата. Навярно Крокъс по същия начин беше отстъпил пред Кътър.

Усети присъствие до себе си и промълви:

— Да беше си взел всичко свое със себе си, когато се махна.

— Иска ти се да те бях оставил беззащитна?

— Беззащитна ли, Котильон? Не. Невинна.

— Невинността е добродетел само когато е временна, момичето ми. Трябва първо да я прекрачиш, за да можеш да погледнеш назад и да съзреш неопетнената й чистота. Да останеш невинен означава да се огъваш цял живот под невидими и невъобразими сили, докато един ден не разбереш, че повече не разбираш себе си, и ти хрумва, че невинността е била проклятие, което те е оковало, осакатило те е, отнело ти е всякаква възможност да заявиш, че си жив.

Тя се усмихна в тъмното.

— Но, Котильон, знанието е това, което ти помага да усетиш оковите си.

— Знанието само помага на очите да видят това, което го е имало винаги, Апсалар. Ти притежаваш страхотни умения. Те ти дават сила — истина, която няма смисъл да се отрича. Не можеш да се промениш.

— Но мога да престана да вървя по този път.

— Можеш — съгласи се той. — Можеш да избереш други пътища, но дори привилегията на избора е спечелена благодарение на това, което беше…

— Което ти беше.

— И това не може да се промени. Аз вървях в твоите кости и плът, Апсалар. Рибарското момиче, което стана жена — и двамата стояхме в сянката на другия.

— И приятно ли ти беше, Котильон?

— Не особено. Трудно ми беше да не забравям основната си цел. По онова време бяхме в достойна компания — Уискиджак, Малът, Фидлър, Калам — отделение, което, ако имаше избор, щеше да те приеме добре. Но аз го предотвратих. По необходимост, колкото и да беше нечестно и за теб, и за тях. — Той въздъхна и продължи: — Бих могъл да ти говоря безкрай за съжаленията си, момичето ми, но виждам, че утрото вече краде от мрака, а трябва да получа решението ти.

— Решението ми? За кое?

— За Кътър.

Тя се загледа в пустошта навън и примига да махне сълзите си.

— Искам да ти го отнема, Котильон. Иска ми се да ти попреча да направиш с него това, което направи с мен.

— Толкова важен ли е за теб?

— Да. Не за убийцата в мен, а за рибарската щерка… която той не обича.

— Нима?

— Той обича убийцата, затова реши да заприлича на нея.

— Вече разбирам вътрешната ти борба.

— Нима? Тогава разбираш защо няма да ти позволя да го имаш.

— Но ти грешиш, Апсалар. Кътър не обича убийцата в теб. Тя несъмнено го привлича, защото силата го прави това… с всички нас. Ти обаче притежаваш сила, а това безусловно включва възможността да не я използваш. Всичко това е много възбуждащо, блазнещо. Привлечен е да подражава на това, което вижда у теб като трудно извоювана свобода. Но любовта му? Възкреси общите ни спомени, момиче. От Даруджистан, от първото ни стълкновение с крадеца Крокъс. Той видя, че извършихме убийство, и разбра, че е обречен. Обикна ли те тогава? Не, това дойде по-късно, сред хълмовете източно от града — когато вече не те притежавах.

— Любовта се променя с времето…

— Да, променя се. Но не като хищна пеперуда, прелитаща от труп на труп на бойното поле. — Той се окашля. — Е, добре, аналогията беше лоша. Любовта се променя, да. Дотолкова, че избуява, за да обхване колкото може повече от своя обект. Добродетели, недостатъци, ограничения — всичко — любовта ще ги прегърне всички тях, с детска възхита.

Беше се прегърнала с ръце и попиваше думите му.

— У мен има две жени…

— Само две? Множество са, момичето ми. И Кътър ги обича всичките.

— Не искам той да умре!

— Това ли е решението ти?

Ти кимна мълчаливо. Небето изсветляваше, преобразяваше се в огромно празно пространство над мъртвия пейзаж. Птици разпериха криле и се понесоха във висините.

— Тогава знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Котильон.

Апсалар кимна.

— Доволен съм.

Тя извърна рязко глава и се взря в лицето му, и за първи път го видя напълно. Бръчиците, обкръжили кротките му очи, гладкото лице, странните резки от белези под дясното му око.

— Доволен? Защо?

— Защото и аз харесвам това момче — отвърна й той с лека усмивка.

— Колко смела съм според теб?

— Толкова, колкото е нужно.

— Отново.

— Да. Отново.

— Ти изобщо не приличаш на бог, Котильон.

— Не съм бог в традиционния смисъл. Покровител съм. Покровителите си имат отговорности. Вярно, рядко имам възможността да ги упражнявам.

— Значи все още не са те обременили.

Той се усмихна широко, усмивката му беше мила.

— Още по-ценна си с това, че ти липсва невинност, Апсалар. Ще се видим скоро. — Той тръгна към сенките в килията.

— Котильон.

Той спря и вдигна ръце.

— Да.

— Благодаря ти. И се грижи за Кътър. Моля те.

— Ще го пазя като свой син, Апсалар. Обещавам.

Тя кимна. След миг вече го нямаше.

А скоро след това — и нея.

 

 

В тази каменна гора имаше змии. За щастие на Калам Мекхар, като че ли им липсваше присъщата за вида им войнственост. Той лежеше в сенките на едно паднало дърво, студен като влечугите, които пълзяха около и по него. Камъкът губеше хладината на току-що отминалата нощ, а от пустинята вече полъхваше горещ вятър.

Не беше забелязал нито патрули, нито кой знае колко пътеки насам. При все това долавяше присъствие в тази вкаменена гора, намекващо за сила, неприсъща за този свят. Не бе сигурен, но май долавяше нещо демонично в тази сила.

Достатъчен повод за безпокойство. Ша’ик като нищо можеше да е поставила стражи и той трябваше да се промъкне между тях.

Убиецът вдигна плъзналата се по гърдите му кобра, пусна я на земята и извади двата си ножа. Огледа грижливо ръкохватките да се увери, че кожените ивици са увити плътно. Острието на единия нож-отатарал беше нащърбено — отатарал не беше идеалният метал за оръжия. Разяждаше се и трябваше редовно да се точи, дори да не е използван, а с времето металът ставаше крехък. Преди малазанското завоевание отатаралът се влагаше най-вече в бронята на благородниците на Седемте града. Добивът му се регулираше строго, макар и не толкова, колкото под имперския контрол.

Малцина бяха наясно с всички негови свойства. Ако се поемеше през кожата или се вдишаше, въздействието му беше разнообразно и непредсказуемо. Често се оказваше безсилен пред Древната магия, а притежаваше и още една характеристика, за която Калам подозираше, че малцина са наясно — откритието бе направено съвсем случайно, по време на една битка извън Ю’Гатан. Само шепа свидетели бяха преживели инцидента, сред които самият Калам и Бързия Бен, а след това всички се бяха споразумели донесенията им пред офицерите да са преднамерено мъгляви, а на въпросите да отговарят със свиване на рамене и поклащане на глава.

Отатарал, изглежда, не се напасваше добре с морантски муниции, особено с огнемети и подпалвачки. „Или казано другояче, не понася топлината.“ Той знаеше, че оръжията се потапят в отатаралска прах в последната фаза на изковаването им. Когато желязото всъщност е изстинало. Ковачите навярно бяха стигнали до това заключение по трудния начин. Но дори не в това беше цялата тайна. „Въпросът е какво става с нагорещения отатарал… когато хвърлиш магия по него.“

Бавно прибра оръжието в канията и съсредоточи вниманието си върху другото. При него ръбът беше гладък, леко закривен, както често ставаше с ковани на пластове остриета. Ецът едва се забелязваше по лъскавата му черна повърхност, сребърната инкрустация беше тънка като конец. От двата си ножа той предпочиташе този, заради тежината и баланса.

Нещо тупна на земята до него, отскочи с бръмчене от дървения ствол, затъркаля се и спря до дясното му коляно.

Калам се вторачи за миг в жълъда, след което погледна надвисналите над него клони и се усмихна.

— Ах, дъб. Никой да не казва, че не ценя хумора в този жест. — Надигна се и посегна да вземе жълъда. После се отпусна отново. — Също като едно време… Радвам се, че вече не го правим това…

 

 

От равнини — през савана, а след нея, най-сетне — джунгла. Бяха навлезли във влажния сезон и утрото беше затънало в пороен дъжд преди, малко след пладне, слънцето да пробие и да насити въздуха с гъсти изпарения. Докато тримата Т’лан Имасс и Тайст Едур се тътреха през гъстата зеленина.

Невидими животни прибягваха встрани от пътя им и се мятаха в гъстите храсталаци. По някое време се натъкнаха на отъпкана от дивеч пътека, водеща в тяхната посока, и тръгнаха по нея.

— Това не родната ви територия, нали, Онрак? — попита Трул Сенгар, докато вдишвате влажния душен въздух. — Всичките тези кожи, които сте навлекли…

— Прав си — отвърна му Т’лан Имасс. — Ние сме народ на студения климат. Но този район съществува в спомените ни. Преди Имасс е имало друг народ — по-стар и по-примитивен. Обитавали са по-топли земи и са били високи, тъмните им кожи са били покрити с тънка козина. Знаем ги под името Ерес. В наше време са оцелели отделни анклави — времето, затворено в този лабиринт.

— И са живели в джунгли като тази?

— В окрайнините им понякога, но по-често из околните савани. Обработвали са камък, но са били по-неумели от нас.

— Имало ли е гадатели на кости между тях?

Отвърна му Монок Очъм, който вървеше зад тях:

— Всички Ерес са били гадатели, Трул Сенгар. Защото те първи са носили искрата на разума, първи са били надарени от духовете с този дар.

— Изчезнали ли са вече, Монок Очъм?

— Да.

Онрак не добави нищо. Щом Монок Очъм бе намерил причина да излъже, Онрак едва ли можеше да измисли друга, за да възрази на шамана. А и не беше толкова важно. Никой не беше откривал Ерес в Лабиринта на Телланн.

След малко Трул Сенгар попита:

— Близо ли сме вече, Онрак?

— Близо сме.

— И ще се върнем ли тогава в нашия свят?

— Да. Първият трон се намира в основата на един разлом под град…

— Тайст Едур няма защо да знае името на този град, Онрак Прекършени — прекъсна го Монок Очъм. — Той вече знае твърде много за нашия народ.

— Това, което знам за вас, Т’лан Имасс, едва ли може да мине за тайна — каза Трул Сенгар. — Вие предпочитате убийството пред преговорите. Не се колебаете да убивате богове, щом ви падне сгода. И предпочитате да разчиствате бъркотията, която създавате — виж, последното е похвално. За жалост точно тази бъркотия е твърде голяма, макар да подозирам, че сте твърде горди да го признаете. Колкото до вашия Първи трон, изобщо не държа да знам точното му местоположение. Освен това едва ли ще преживея сблъсъка с родствениците ви ренегати.

— Тук си прав — съгласи се Монок Очъм.

— Вероятно ще се погрижите за това — добави Трул Сенгар.

Гадателят не отвърна нищо.

Не беше и нужно, помисли си Онрак. „Но аз ще го защитя. Сигурно Монок и Ибра го разбират и затова ще нападнат първо мен. Точно така бих постъпил, ако бях на тяхно място. Най-странното е, че като че ли съм.“

Пътеката изведнъж излезе на поляна, отрупана с кости. Безброй зверове от джунглата и саваната бяха довлечени тук от леопарди и хиени, прецени Онрак. Забеляза, че всички дълги кости са сдъвкани и нацепени от мощни челюсти. Въздухът вонеше на гнило, прехвърчаха рояци мухи.

— Самите Ерес не са създавали свои свещени градове — заговори Монок Очъм, — но са разбирали, че има места, където се събира смърт, където животът е само спомени, объркани и изтлели. И често са донасяли мъртвите си на такива места. Силата се трупа на пластове… това е рожденото място на светостта.

— И вие сте го преобразили в портал — каза Трул Сенгар.

— Да — отвърна гадателят на кости.

— Много държиш да приписваш заслуги на Имасс, Монок Очъм — каза Онрак и се обърна към Тайст Едур. — Свещените градове на Ерес са се врязали в преградите на Телланн. Твърде стари са, за да ги надделее.

— Казахте, че светостта им е породена от смъртта. На Гуглата ли са тогава?

— Не. Гуглата не е съществувал, когато са били създадени, Трул Сенгар. А и не са изрично свързани със смъртта. Силата им, както каза Монок Очъм, идва от напластяването. Камък, оформен в сечива и оръжия. Въздух, оформен от гърла. Умове, които са откривали, смътно като примигващите пламъчета в небето, разбирането на забравата, на края… на живот, на любов. Очи, които са съзирали борбата за оцеляване и с почуда са виждали неизбежния й провал. Да узнаеш и да разбереш, че всички ние трябва да умрем, не означава да почиташ смъртта, Трул Сенгар. Да знаеш и да разбираш само по себе си е магия, защото кара всички ни да изправим гръб.

— В такъв случай, изглежда, че вие, Имасс, със своята Клетва сте нарушили най-древните закони — промълви Трул Сенгар.

— Нито Монок Очъм, нито Ибра Голан ще се съгласят с изречената от теб истина — каза Онрак. — Но си прав. Ние сме първите нарушители на закони и това, че сме преживели толкова дълго, е подобаващо и заслужено наказание. Остава ни единствено надеждата, че Призовникът ще ни дари с освобождение.

— Вярата е опасно нещо — въздъхна Трул Сенгар. — Е, ще го използваме ли този портал?

Монок Очъм махна с ръка и гледката около тях се промени, светлината помръкна.

Миг преди да се спусне абсолютният мрак, смътният вик на Тайст Едур привлече вниманието на Онрак. Воинът се обърна рязко и видя силуета, застанал на десетина крачки от тях — висока мускулеста фигура с тънка жълтеникава козина и дълга разрошена коса, спускаща се под раменете. Жена. Гърдите й бяха едри и издути, бедрата — широки. Изпъкнали скули, широка уста с пълни устни. Всичко това успя да го зърне само за миг, докато тъмнокафявите очи, засенчени под изпъкналото чело, огледаха тримата Т’лан Имасс, преди да се приковат в Трул Сенгар.

Тя пристъпи към Тайст Едур с изяществото на сърна…

И светлината изчезна напълно.

Онрак чу още един вик — изненадания вик на Трул Сенгар, и понечи да се втурне натам, но спря, мислите му изведнъж се разсипаха, образи засвяткаха в ума му. Времето сякаш се огъна навътре в себе си, потъна дълбоко, после отново се издигна…

Искри засвяткаха ниско по земята, замигаха пламъчета.

Бяха в разлома, застанали на осеяното му с камъни дъно. Онрак се огледа и видя Трул Сенгар — беше проснат по очи върху мократа скала.

Т’лан Имасс се приближи.

Смъртният беше в несвяст. Скутът му беше зацапан от кръв, изляла се между краката му. Онрак видя, че изстива бързо, и реши, че не е негова, а на жената Ерес, която бе… поела семето му.

„Първото му семе.“ Но нищо девствено нямаше у нея. Гърдите й бяха издути от мляко; зърната бяха смачкани от гладните устни на сучеща рожба. От какво беше тогава кръвта?

Онрак коленичи до Трул Сенгар.

И видя прясната рана от нарезите под пъпа му. Три успоредни резки, прокарани косо, и кървави отпечатъци от други три — сигурно онези, които жената беше прорязала през своя корем — в обратна посока.

— Вещицата Ерес е откраднала семето му — промълви Монок Очъм.

— Защо? — попита Онрак.

— Не знам. Умовете на Ерес са като на зверове…

— Без да се изключва всичко друго — отвърна Онрак. — Знаеш го много добре.

— Може би.

— Явно го е направила съзнателно. С цел.

Монок Очъм кимна.

— Така изглежда. Но защо Тайст Едур е в безсъзнание?

— Умът му е другаде.

Гадателят на кости килна насмешливо глава.

— Е, това е дефиницията за безсъзнателното…

— Не, той е другаде. Когато се приближих, влязох в досег с магия. Излъчвана от тази Ерес. По липса на по-добър термин, беше лабиринт, едва оформен, на самата граница на забвението. Беше… — Онрак замълча. — Беше като самите Ерес. Проблясък на светлина зад очите.

Чу как Ибра Голан извади меча си и се изправи.

Отвъд светлината на огъня се чуха звуци и Т’лан Имасс видя сиянието на тела от плът и кръв — десет, двайсет. И още нещо идваше насам, с неравни провлечени стъпки.

След миг демонът апториан се извиси пред тях, осветен от пламъците на огъня, разгъна се като черна коприна. А на единственото му изгърбено рамо яздеше младо същество. Тялото му бе като на човек, но на лик беше апториан — едно огромно око, блестящо и шестоъгълно, широка уста, която се разтвори и оголи два реда остри като игли зъби, които сякаш можеха да се прибират навътре и да се скрият. Ездачът бе облечен в черна люспеста броня. По сбруята, стегнала гърдите му, имаше поне десетина оръжия, от дълги ножове до ками за мятане. На колана му висяха два къси арбалета с дръжки от еленови рога.

Ездачът се наведе от изгърбеното рамо и заговори — тихо и хрипливо:

— Това ли е всичко, което могат да заделят Логрос?

— Не си желан тук — рече в отговор Монок Очъм.

— Колко лошо, Гадателю на кости. Защото сме тук. Да браним Първия трон.

— Кой си ти и кой те изпрати тук? — попита Онрак.

— Аз съм Панек, синът на Апт. Не ми е дадено да отговоря на другия ти въпрос, Т’лан Имасс. Аз браня само външната преграда. Залата, където е Първият трон, има вътрешна преграда — тя е тази, която командва нас. Тя навярно може да ви отговори. Може дори да пожелае.

Онрак вдигна Трул Сенгар на ръце и каза:

— Тогава ще поговорим с нея.

Панек се усмихна и отново оголи острите си зъби.

— Както казах, Тронната зала. — И добави с още по-широка усмивка: — Не се съмнявам, че знаете пътя.