Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nothing to Lose, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 85 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Нищо за губене
Издателство „Обсидиан“, София, 2008
Редактор: Кристин Василева
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 978–954–769–178–4
История
- — Добавяне
67
Ричър и Вон се върнаха до закусвалнята, където Ричър за пръв път яде нещо след онзи хамбургер в столовата на Форт Шоу предишната вечер. После допълни нивото на кофеина в кръвта си с четири чаши кафе и когато приключи, обяви:
— Трябва да отидем при военната полиция. След като вече установихте контакт, може да се уреди и среща на живо.
— Пак ли ще минаваме през Диспеър? — попита Вон.
Ричър поклати глава.
— Нека да вземем твоя пикап и да минем напряко.
Двамата свалиха лепенките от новите стъкла на колата, после Вон донесе хартиени салфетки и препарат за почистване от кухнята си, за да избършат петната и отпечатъците от пръсти от предното стъкло. В ранния следобед потеглиха. Вон седна зад волана. Изминаха осем километра по шосето на Хоуп и рискуваха с още петнайсет километра по шосето на Диспеър. Беше ясно и планините се виждаха в далечината, отначало подканващо близо, а после отчайващо далеч. На пет километра преди първия празен парцел на Диспеър Вон намали скоростта и слезе от шосето, след което направи широк завой на север. Градът остана вляво от тях, на пет километра разстояние. Виждаше се само като петно в далечината. Оттук нямаше как да разберат дали се охранява от тълпи или пазачи, или е съвсем изоставен.
През храсталака се караше бавно. Заобикаляха скалите и големите храсти и мачкаха всичко по-малко, което не представляваше непреодолима пречка. По шасито на колата драскаха ниски храсти, а по-високите тракаха отстрани. Стълбата и лостът, които бяха оставени в каросерията, се тресяха и дрънчаха. Фенерчето се търкаляше от едната до другата броня. От време на време намираха изсъхнали речни легла и караха по завоите, които описваха, като си позволяваха по-голяма скорост. После отново трябваше да търсят път между канарите, които бяха по-големи от самия шевролет, като се ориентират по слънцето, точно по средата на предното стъкло. На четири пъти влизаха в естествени заграждения, от които трябваше да излизат на заден ход. След един час градът остана назад, а напред и отляво се показа комбинатът. Външната стена се белееше под слънцето. Паркингът изглеждаше празен. Не се виждаха коли. Над комбината не се издигаше дим. Нямаше нито искри, нито шум. Никакви признаци на работна дейност.
— Какъв ден сме? — попита Ричър.
— Нормален работен ден — отвърна Вон.
— Да не е някакъв празник?
— Не.
— Тогава къде са всички?
Завиха наляво, за да скъсят дистанцията до комбината. Шевролетът вдигаше стабилен облак от прах зад себе си. Всеки можеше да го види. Но нямаше кой. Вон намали скоростта и спря на пет километра от комбината. Минаха пет минути. После десет. После петнайсет. Колите на охраната не се появяваха.
— Какво точно си мислиш? — попита Вон.
— Обичам да мога да си обяснявам нещата — отвърна Ричър.
— Какво не можеш да си обясниш?
— Защо полагаха такива усилия да не пускат външни хора в града. Защо затвориха тайния отдел на комбината за цял ден, само защото аз душех на един километър оттам. Защо скриха тялото на Рамирес толкова бързо и ефикасно, след като го намериха. Изобщо не се затрудниха. Все едно постоянно са в състояние на готовност да се справят с всякакви нашественици. Все едно дори ги очакват. И предварително са разработили процедури как да се справят с тях. И всички в града са замесени. Още на първия ден, когато се появих, дори сервитьорката в ресторанта знаеше точно какво да прави. Защо полагат такива усилия?
— Играят заедно с Пентагона. Стараят се да не се издават за нищо.
— Може би. Но не съм сигурен. От Пентагона определено не могат да имат такива изисквания. Диспеър и бездруго е по средата на нищото, комбинатът е на пет километра от града, а лошите работи стават в специална оградена зона вътре в него. Това е предостатъчно за Пентагона. Не биха карали местните жители да играят заедно с тях. Защото се доверяват на стените, разстоянията и географията много повече, отколкото на хората.
— Може би самият Търман ги е накарал.
— Сигурен съм, че го е направил. Изобщо не се съмнявам, че е той. Но защо? От името на Пентагона или по някакви свои причини?
— Какви?
— Има само едно логично обяснение. Всъщност обяснението изобщо не е логично. Или е логично, но не е обяснение. Както и да е, военните полицаи ще решат въпроса само с една дума. Ако изобщо поискат да говорят с нас.
— Каква дума?
— „Да“ или „не“.
Вон подкара и те продължиха на запад по права линия, доколкото им позволяваше местността. На три километра западно от комбината стигнаха до шосето за камиони, минаха по банкета и се качиха на асфалта. Вон влезе в платното си и натисна газта. Две минути по-късно вече различаваха базата на военната полиция в далечината. Една минута по-късно бяха пред портала.
В кабината на охраната имаше четирима души — обичайното разпределение за деня. Според Ричър четирима души за охрана бяха прекалено много, което подсказваше, че базата се командва от лейтенант, а не от сержант. Ако ги командваше сержант, щеше да остави двама души в кабината и да прати другите двама да си почиват с останалите или да патрулират с кола — в зависимост от нивото на заплаха. Но офицерите трябваше да се подписват на разходни ордери за гориво, заради което патрулирането с хъмви отпадаше, а и не обичаха хората да стоят без работа, така че в кабината имаше прекалено много дежурни. От друга страна, Ричър не очакваше редниците да се оплакват от това. Или от каквото и да е. Все пак преди бяха служили в Ирак, а сега бяха тук. Единственият въпрос, който си задаваше Ричър, е дали и командващият им офицер е бил в Ирак заедно с тях. Ако беше ходил с тях, можеше да се разберат с него. Ако не беше, можеше да се окаже невъзможен задник.
Вон бързо подмина базата, направи обратен завой, върна се и паркира както трябва — плътно на банкета и близо до портала, но не толкова близо, че да спира движението. Все едно паркираше пред пожарна. С подчертано уважение. Не искаше да сбърка нито една стъпка в танца, който им предстоеше да изиграят.
От кабината на охраната веднага излязоха двама души. Бяха същите двама, които Ричър беше видял предишния път. Морган, ефрейторът с очилата и бръчките от слънцето, и неговият мълчалив другар, редник. Ричър се измъкна от пикапа, като през цялото време показваше ръцете си. Вон направи същото от нейната страна. Тя се представи по име и по длъжност — като офицер от полицейското управление в Хоуп. Морган й отдаде чест и по начина, по който го направи, Ричър разбра, че военните полицаи бяха проверили номера на колата й още първия път, въпреки всичките му усилия, бяха разбрали какъв е бил нейният съпруг и какъв е сега.
Това ще помогне, помисли си той.
Морган се обърна към него.
— А вие, сър? — каза той.
— Аз също съм бил военен полицай — обясни Ричър. Преди около един милион години работех същото като вашия лейтенант.
— В кое поделение, сър?
— Сто и десето.
— Рок Крийк, щата Вирджиния — каза Морган.
Беше твърдение, а не въпрос.
— Ходил съм няколко пъти, колкото да ми сритат задника — отвърна Ричър. — През останалото време бях на път.
— Къде?
— Навсякъде, където си ходил ти, и на още сто места.
— Това е интересно, сър, но ще се наложи да ви помоля да преместите колата си.
— Свободно, ефрейтор. Ще я преместим веднага след като говорим с вашия лейтенант.
— По какъв въпрос, сър?
— Това ще си остане между нас и него — отвърна Ричър.
— Не мога да го притеснявам по такъв повод, сър.
— Действай, ефрейтор — каза Ричър. — И аз съм чел наръчника. Хайде да пропуснем няколко страници и да стигнем до мястото, където вече си решил, че е важно.
— За изчезналия редник от морската пехота ли става въпрос?
— Става въпрос за нещо много по-интересно.
— Предпочитам да знам повече подробности, сър.
— Сигурно предпочиташ и да имаш един милион долара и среща с мис Америка — каза Ричър. — Но какви шансове имаш, ефрейтор?
Пет минути по-късно Ричър и Вон бяха в базата, влязоха в една от шестте зелени метални сгради и се озоваха лице в лице с един лейтенант, който се казваше Конър. Беше дребен и жилав. Изглеждаше на около двайсет и шест години. И беше ходил в Ирак. Нямаше никакво съмнение. Униформата му беше износена и избеляла от слънцето и пясъка, а скулите му бяха изгорели. Изглеждаше способен и най-вероятно наистина беше такъв. Все пак беше жив и не беше разжалван. Всъщност вероятно щяха да го направят капитан, но все още се бавеха с документацията. Сигурно имаше и медали.
— Това е официално посещение от полицейското управление в Хоуп, така ли? — попита той.
— Да — отвърна Вон.
— И двамата ли сте полицаи?
— Мистър Ричър е цивилен консултант — обясни тя.
— Какво мога да направя за вас?
— Нека да говорим направо — предложи Ричър. — Ние знаем, че в комбината на Търман се преработва обеднен уран.
— Това малко ме притеснява — каза Конър.
— Нас също — отвърна Ричър. — Според законите за националната сигурност трябва да разполагаме със списък на всички потенциално опасни химически замърсители в радиус от трийсет километра.
Ричър го каза с такъв тон, все едно наистина беше вярно, а може и да беше. Със законите за националната сигурност всичко беше възможно.
— Трябваше да ни кажете — настоя той.
— От комбината до града има повече от трийсет километра.
— До центъра на града са точно трийсет — каза Ричър. А до покрайнините — само двайсет.
— Става дума за секретна информация — каза Конър. Не може да се запише в никакъв списък.
Ричър кимна.
— Разбираме. Но трябваше да ни информирате, неофициално.
— На мен ми изглежда, че сте достатъчно информирани.
— Да, но сега искаме да уточним някои подробности. След като вече знаем, сме по-предпазливи.
— Значи трябва да говорите с Министерството на отбраната.
— По-добре да не говорим с тях. Ще започнат да се питат как сме разбрали. И първото им предположение ще бъде, че твоите момчета са се разприказвали.
— Моите момчета не правят така.
— Аз ти вярвам. Но искаш ли да се обзаложиш, че и в Пентагона ще ти повярват?
— Какви подробности? — каза Конър.
— Смятам, че имаме право да знаем кога и как се транспортира обедненият уран и по какъв маршрут.
— Притеснявате се да не минава по главната улица на Хоуп ли?
— И още как.
— Е, не минава.
— Всичко отива на запад?
— Нищо не отива никъде — отвърна Конър.
— Как така? — попита Вон.
— Вие не сте единствените, които се притесняват обясни той. — Щатските власти също са се стреснали. Искат да затварят междущатската магистрала и да използват въоръжен конвой. Но очевидно не могат да го правят редовно. Затова смятат да транспортират урана веднъж на пет години.
— Преди колко време беше първият конвой?
— Преди николко. Първият конвой ще бъде след около две години.
— Значи засега съхраняват урана в комбината?
Конър кимна.
— Изнасят стоманата и оставят обеднения уран.
— И колко са събрали?
— Към този момент около двайсет тона.
— Виждал ли си го?
Конър поклати глава.
— Търман докладва всеки месец.
— Нямаш ли нещо против това?
— Кое?
— Онзи тип седи върху цяла планина от нещо много опасно — обясни Ричър.
— Е, и? Какво може да направи с него?