Лий Чайлд
Нищо за губене (53)

53

Вон седна зад волана. Настояваше. Все пак колата беше на началника й. Ричър нямаше нищо против. Тя беше по-добър шофьор от него. Много по-добър. Онова обръщане в движение, което беше изпълнила в Диспеър, го беше впечатлило. Обърна на 180 градуса, без дори да намали скоростта. Ричър се съмняваше, че самият той е способен на такава маневра. Предполагаше, че ако тогава той беше зад волана, тълпата щеше да ги настигне и да ги разкъса на парчета.

— Няма ли пак да са там? — попита Вон.

— Възможно е — отвърна Ричър. — Но се съмнявам. Вече е късно, на втората вечер. Освен това казах на Търман, че няма да ходя повече. Не мисля, че ще бъде като вчера.

— Защо смяташ, че Търман ще ти повярва?

— Той е религиозен човек. Свикнал е да вярва на неща, които го карат да се чувства по-спокоен.

— Трябваше да обиколим от другата страна, по дългия път.

— Радвам се, че не го направихме. Щеше да ни отнеме четири часа. Нямаше да ни остане време за вечеря.

Вон се усмихна и двамата потеглиха — на север до улица „Първа“ и на запад към Диспеър. Небето беше покрито с гъсти облаци. Нямаше луна. Нито звезди. Цареше пълен мрак. Идеално. Усетиха как гумите на колата преминават границата между двата града и на километър и половина преди възвишението Ричър се обади:

— Време е да се скрием. Спри фаровете.

Вон изключи фаровете, светът потъна в мрак и тя натисна спирачката.

— Нищо не виждам.

— Използвай видеокамерата — каза Ричър. — С нощното виждане.

— Как така?

— Все едно играеш на компютърна игра — обясни той. Ще гледаш в екрана, а не в предното стъкло.

— Ще стане ли?

— Танкистите точно така карат.

Вон натисна няколко клавиша, екранът на лаптопа оживя и на него се появи бледозелено изображение на пътя. От двете му страни се виждаха зелени храсти и ярко светещи камъни, а самият път беше като светеща лента до хоризонта. Вон внимателно натисна газта и запълзя напред, извърнала глава, като гледаше термалния образ, а не истинския път. Отначало караше несигурно, защото не беше свикнала да координира погледа и ръцете си по този начин. Занасяше наляво или надясно и завиваше прекалено рязко в обратната посока, за да се коригира. После обаче се успокои и започна да овладява новата техника на шофиране. Измина четиристотин метра по права линия, ускори и измина следващите малко по-бързо — някъде с четирийсет километра в час.

— Много е гадно, че не трябва да гледам напред — оплака се. — Правя го съвсем автоматично.

— Така е добре — отвърна Ричър. — Карай бавно.

Предполагаше, че със скорост от четирийсет километра в час двигателят не вдига почти никакъв шум. Само тихо мъркане и меко ръмжене от ауспуха. Разбира се, при всякаква скорост имаше шум от настилката, но тя щеше да стане по-гладка по-близо до града. Ричър се наведе наляво, отпусна глава на рамото на Вон и се загледа в екрана. Призрачният зелен пейзаж се източваше от двете страни на пътя. Камерата нямаше човешки реакции. Беше механично, немигащо око. Не поглеждаше наляво и надясно, нагоре или надолу, не променяше фокуса си. Когато минаха над възвишението, екранът за момент се изпълни с празно студено небе, после предната част на колата отново се спусна и те видяха пред себе си оставащите петнайсет километра от шосето. Зелени храсти, разпръснати камъни, които светеха по-силно на екрана, лентата на пътя и миниатюрно въгленче в далечината там, където догаряше полицейското управление на Диспеър.

Ричър няколко пъти погледна напред през стъклото, но без фаровете нямаше какво да се види. Абсолютно нищо. Само мрак. А това означаваше, че ако някой ги чака в далечината, той също няма да вижда нищо. Поне засега. Ричър си спомни как вървеше обратно към Хоуп и премина границата, без изобщо да види патрулката на Вон. А онази кола беше по-нова, с лъскава боя, бели врати и полирани рефлектори на лампата на покрива. Той не я беше видял. Но тя го беше видяла. „Видях те от един километър разстояние — беше казала тя. Като малко зелено човече.“ След това и самият Ричър се беше видял — като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.

„Модерна работа“, беше отбелязал той.

„Финансиране по Програмата за борба с тероризма беше отвърнала тя. — Все трябва да харчим парите за нещо.“

Ричър гледаше екрана и търсеше малки зелени човечета. Колата продължаваше да се движи напред — бавно и равномерно, като черна подводница в дълбоки води. Изминаха три километра. После шест. Все още не виждаха нищо. Десет километра. Дванайсет. Не виждаха и не чуваха нищо освен тихото ръмжене на двигателя, шума от гумите и напрегнатото дишане на Вон, която стискаше волана и се взираше в екрана на лаптопа.

— Приближаваме — прошепна тя.

Ричър кимна, без да вдига главата си от рамото й. На екрана се виждаха сгради — на километър и половина разстояние от тях. Бараката на бензиностанцията, малко по-топла от околната среда. Магазинът за домакински стоки с тухлените стени, които задържаха дневната топлина. Неясното сияние от сградите в центъра на града. Бледо петно във въздуха на югозапад — над мястото, където беше изгоряло полицейското управление.

Но нямаше никакви зелени човечета.

— Точно тук бяха вчера — каза Ричър.

— Тогава къде са сега? — попита Вон.

Тя намали скоростта и продължи по инерция. Картината на екрана не се променяше. Пейзаж, архитектура и нищо повече. Нищо не помръдваше.

— Такава е човешката природа — каза Ричър. — Вчера се запалиха и решиха, че са се отървали от нас. Но нямат сили да го направят още веднъж.

— Може да са останали един-двама.

— Възможно е.

— В такъв случай ще се обадят, за да предупредят в комбината.

— Няма значение — отвърна Ричър. — Ние не отиваме в комбината. Поне засега.

 

 

Продължиха напред бавно, невидимо и безшумно. Подминаха празния парцел и изоставената автокъща. И двете едва-едва се показаха на екрана. От термична гледна точка бяха част от пейзажа. Бензиностанцията и магазинът за домакински стоки светеха по-ярко. Другите сгради зад тях грееха в зелено. По тях се виждаха по-ярки правоъгълници, където бяха прозорците, а от покривите с дефектна изолация се процеждаше топлина. Но никъде нямаше концентрирана светлина. Нямаше малки зелени петна с човешка форма. Нито тълпи, нито малки групички хора, нито отделни пазачи.

Поне не право напред.

Камерата беше с фиксирана гледна точка и не вършеше никаква работа за пресечките. Виждаше се само началото на всяка на около метър и половина навътре. Нищо повече. Затова Ричър се взираше в мрака, докато минаваха покрай тях. Но не видя нищо. Нито фенерчета, нито пламъчета от кибритени клечки, нито запалки, нито въгленчета на цигари, които светят в червено. Шумът на гумите беше утихнал почти напълно. Главната улица на Диспеър беше износена до основи. Тук нямаше чакъл. Вон сдържаше дъха си. Натискаше педала на газта леко като перце. Колата се носеше напред, малко по-бързо от пешеходец и много по-бавно от бягащ човек.

После пред тях излязоха две зелени петна.

Бяха на около четиристотин метра от колата, в западния край на главната улица. Два силуета, които излязоха от една пресечка. Патрул. Вон леко натисна спирачката и спря по средата на града. Зад нея имаше шест застроени пресечки, а пред нея — други шест.

— Могат ли да ни видят? — прошепна тя.

— Мисля, че са обърнати с гръб към нас — отвърна Ричър.

— А ако не са?

— Не ни виждат — каза той.

— Зад нас сигурно има и други.

Ричър се обърна и погледна през задното стъкло. Не видя нищо. Само мастилен мрак.

— Щом ние не ги виждаме, и те не ни виждат — каза той. — Такива са физическите закони.

На екрана светна бяло сияние. Беше с конусовидна форма. И се движеше. Описваше малки дъги.

— Фенерче — каза Ричър.

— Ще ни видят.

— Не, далеч сме. Освен това мисля, че светят на запад.

После обаче светнаха на изток. На екрана се видя как лъчът на фенерчето описа пълен кръг, хоризонтално до земята, като морски фар. Когато мина точно през тях, екранът ослепя за миг от директната светлина. Влажният нощен въздух стана сребрист, като мъгла.

— Видяха ли ни? — попита Вон.

Ричър гледаше екрана. Сети се за рефлекторите във фаровете на форда. Бяха от полиран метал, за да отразяват светлината.

— Не знам какви са, но не се движат — каза той. — Сигурно фенерчето не свети толкова надалеч.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме.

Почакаха две минути, после три, после пет. Двигателят на колата тихо мъркаше в мрака. После лъчът на фенерчето угасна. Екранът на лаптопа също. На него отново останаха само две зелени вертикални чертички, които почти не помръдваха. През задното стъкло не се виждаше нищо. Само пуст мрак.

— Не можем да останем тук — каза Вон.

— Трябва да останем — каза Ричър.

Двете зелени чертички се раздвижиха — от центъра на екрана към левия край. Движението им беше бавно и размазано, а след тях оставаше призрачна луминесцентна следа. После изчезнаха в една пресечка. Екранът се успокои. Отново се виждаха само пейзаж и сгради.

— Патрул — каза Ричър. — Отиват към центъра. Сигурно проверяват дали няма нови пожари.

— Нови пожари? — попита Вон.

— Снощи изгоря полицейското им управление — обясни той.

— Имаш ли нещо общо с това?

— И още как — отвърна Ричър.

— Ти си маниак.

— Те са си виновни. Създават проблеми на човек, на когото не бива да правят проблеми. Хайде да тръгваме.

— Веднага?

— Да минем покрай тях, докато са обърнати с гръб.

Вон леко натисна газта и колата запълзя напред. Една пресечка. Две. Екранът не се променяше. Пейзаж и архитектура. Нищо друго. Гумите тихо се въртяха по износената настилка.

— По-бързо — обади се Ричър.

Вон ускори. Трийсет километра в час. Петдесет километра. Когато достигнаха скорост от шейсет и пет километра, шумът от колата се установи на някакво общо равнище — от двигателя, ауспуха, гумите и съпротивлението на въздуха. Струваше им се болезнено шумно. Но не предизвика никаква реакция. Ричър се взираше наляво и надясно в пресечките, но не видя абсолютно нищо. Само черен мрак. Вон стискаше волана, задържаше дъха си и втренчено гледаше екрана на лаптопа. Десет секунди по-късно излязоха от града и продължиха през полето от другата му страна.

А четири минути по-късно се приближиха към комбината.