Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing to Lose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Нищо за губене

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Кристин Василева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–178–4

История

  1. — Добавяне

50

Стаята на Дейвид Робърт Вон беше квадратна, три и петдесет на три и петдесет, и на нивото на кръста на стените имаше тънка кремава ивица, над която те бяха боядисани в светлозелено, а под нея — в тъмнозелено. Беше топло. Имаше малък мръсен прозорец, метален зелен шкаф за документи и метален зелен шкаф за дрехи. В шкафа за дрехи се виждаше чиста пижама. В шкафа за документи бяха натъпкани папки и големи кафяви пликове. Пликовете бяха стари, прокъсани и износени, а в тях имаше рентгенови снимки.

В стаята имаше легло. Тясна, болнична, на колела и с ръчен механизъм, с който главата на болния можеше да се повдига. В момента леглото беше нагласено под ъгъл от четирийсет и пет градуса. На леглото, под завивката, отпуснат в такава поза, все едно си почиваше, лежеше мъж, който трябваше да е самият Дейвид Робърт Вон. Беше дребен, с тесни рамене. Под завивката беше трудно да се определи какъв е на ръст. Може би метър и седемдесет и осем, към осемдесет килограма. Имаше розова кожа. На брадичката и бузите му беше набола руса брада. Имаше прав нос и сини очи. Очите му бяха широко отворени.

А част от черепа му липсваше.

Просто липсваше част от костта, с размерите на чинийка. Над челото му имаше голяма дупка. Все едно си беше сложил малко кепе под необичаен ъгъл, а после някой беше изрязал черепа му с трион, по ръба на кепето.

Мозъкът му стърчеше през дупката.

Издуваше се като балон — тъмен, лилав и набразден.

Изглеждаше изсъхнал и раздразнен. Беше покрит с тънка изкуствена мембрана, залепена за обръснатата кожа на главата му около дупката. Като найлоново фолио, с което се опакова храна в хладилника.

— Здравей, Дейвид — каза Вон.

Човекът на леглото не отговори. Беше закачен на четири системи с тръби, които потъваха под завивката. Системите се захранваха от прозрачни найлонови пликове, окачени на хромирани поставки до леглото. Към тялото му бяха свързани и тръби за колостомия и катетър, които отвеждаха към резервоари на една ниска количка под леглото. За бузата му беше залепена кислородна тръба, която се извиваше и влизаше в устата му. Тръбата беше свързана с малък респиратор, който съскаше и духаше в бавен, равномерен ритъм. На стената над респиратора имаше часовник. Оригинален армейски часовник, от едно време. С бяла кутия от бакелит, бял циферблат и черни стрелки. На всяка секунда се чуваше тихо, но твърдо механично тиктакане.

— Дейвид, доведох един приятел да те види — каза Вон.

Нямаше отговор. Ричър предполагаше, че няма и да има. Човекът на леглото беше абсолютно неподвижен. Нито спеше, нито беше буден. Нито нищо.

Вон се наведе и целуна мъжа си по челото.

След това пристъпи към шкафа и извади един плик с рентгенови снимки от купчината. Беше надписан с избеляло мастило: „Вон, Д.Р.“ Беше намачкан, овехтял и отварян много пъти. Тя извади снимката от плика и я вдигна към светлината от прозореца. Беше обща снимка, която показваше главата на съпруга й от четири различни посоки. Отпред, отдясно, отзад и отляво. Черепът беше бял, мозъкът беше тъмносив, а навсякъде в него бяха разпръснати ярки точки.

— Най-характерната бойна рана от Ирак — каза Вон. Мозъчна травма в резултат от експлозия. Ужасна контузия. Компресия, декомпресия, усукване, разкъсване, сблъсък със стената на черепната кутия и проникване от шрапнел. Дейвид е пострадал от всичко едновременно. Черепът му беше натрошен, така че изрязаха мястото, където беше пострадал най-много. Тогава сметнаха, че ще е добра идея. Така щяха да намалят налягането върху мозъка. И щяха да поставят пластмасов капак, след като подутината спадне. Но подутината на Дейвид така и не спадна.

Тя прибра снимката обратно в плика и пъхна плика обратно в шкафа. После извади друга снимка. Тази беше на гръдния кош. Виждаха се бели ребра, сиви вътрешни органи, един ослепително ярък предмет, който очевидно беше ръчният часовник на някой друг, и малки ярки точки, разпръснати като капки живак по цялата снимка.

— Ето затова не нося брачна халка — обясни Вон. — Той я взе. Носеше я на верижка около врата си. От експлозията се е разтопила, а от ударната вълна разтопеният метал е влязъл в дробовете му.

Тя прибра снимката в шкафа.

— Носеше я за късмет — добави.

Вон подреди папките и застана до леглото.

— Къде е служил? — попита Ричър.

— В пехотата, в Първа бронирана бригада.

— И е пострадал от самоделна бомба?

Вон кимна.

— Самоделно взривно устройство, което експлодирало под шасито на джипа. Все едно го настъпил бос в банята. Не знам защо ги наричат „самоделни“. На мен ми изглежда съвсем професионална изработка, по дяволите.

— Кога е станало?

— Преди две години.

Респираторът равномерно съскаше.

— Какво работеше, преди да влезе в армията? — попита Ричър.

— Беше механик. Най-вече селскостопанска техника.

Часовникът безмилостно тиктакаше.

— Какво предвиждат лекарите? — попита Ричър.

— Отначало звучеше реалистично, поне на теория отвърна Вон. — Казаха, че ще се чувства объркан и разстроен, нали, и може би малко нестабилен и агресивен, и със сигурност ще му липсват всякакви двигателни и жизнени умения.

— Затова си сменила къщата — каза Ричър. — Мислела си за инвалиден стол. Купила си едноетажна къща и си махнала вратата на дневната. В кухнята ти има три стола, а не четири. За да остане място за него.

Вон кимна.

— Исках да се приготвя. Но той изобщо не дойде в съзнание. Подутината така и не спадна.

— Защо не?

— Свий ръка в юмрук.

— Какво?

— Свий ръка в юмрук и я вдигни.

Ричър сви ръка в юмрук и я вдигна.

— Добре, значи ръката ти е гръбначният мозък, а юмрукът ти — мозъчният ствол. При някои животни това е всичко. Но хората имат и главен мозък. Представи си, че издълбая една тиква и я нахлузя върху юмрука ти. Това е главният ти мозък. Представи си, че лепкавата вътрешност на тиквата е залепена за кожата на ръката ти. Така ми го обясниха. Сега аз мога да ударя тиквата или ти да я разклатиш малко, и няма проблеми. Но я си представи, че изведнъж много рязко завъртиш китката си. Какво ще стане?

— Ще се разлепя — отвърна Ричър. — Вътрешността на тиквата ще се разкъса от кожата ми.

Вон отново кимна.

— Точно това се е случило с главата на Дейвид. Вътрешно разкъсване. От най-тежките. Мозъчният ствол си е наред, но останалата част от мозъка му дори не знае, че той е там. Не знае, че има проблем.

— Ще зарасне ли връзката?

— Никога. Не може да се случи. Мозъкът има способност за реагиране, но невроните не могат да се възстановят. Няма да се оправи повече от това. В момента е на нивото на влечуго с мозъчна травма. Има коефициент на интелигентност колкото на златна рибка. Не може да се движи, не вижда, не чува и не може да мисли.

Ричър не каза нищо.

— Военнополевата медицина вече е на много добро равнище — продължи Вон. — Веднага след експлозията го стабилизирали, а тринайсет часа по-късно вече бил в болница в Германия. Ако беше в Корея или във Виетнам, без съмнение щеше да умре още на място.

Тя пристъпи към леглото и много нежно докосна мъжа си по лицето.

— Доколкото може да се прецени, гръбначният му стълб също е прекъснат. Но това всъщност няма значение, нали така?

 

 

Респираторът съскаше, часовникът тиктакаше, а в тръбите на системите тихо шумоляха течности. Вон постоя мълчаливо, после попита:

— Ти не се бръснеш много често, нали?

— Само понякога — отвърна Ричър.

— Но знаеш как се прави.

— Татко ме научи — отвърна той.

— Ще обръснеш ли Дейвид?

— Санитарите не го ли бръснат?

— Трябва, но не обичат. А аз държа да изглежда прилично. Нищо повече не мога да направя.

Тя извади един найлонов плик от супермаркет от зеления метален шкаф. Вътре имаше мъжки тоалетни принадлежности. Гел за бръснене, разпечатана опаковка със самобръсначки, сапун и кърпа. Ричър намери банята в края на коридора и отиде няколко пъти дотам, за да намокри кърпата, да насапуниса лицето на мъжа, да го изплакне и пак да го намокри. После намаза брадичката и бузите му с гел за бръснене, разпени го с пръсти и се захвана да го бръсне със самобръсначката. Не беше лесно. Когато го правеше на собственото си лице, беше абсолютно инстинктивна поредица от действия, но на друг човек беше различно и неловко. Особено когато другият човек беше с кислородна тръба и голяма част от черепа му липсваше.

Докато Ричър го бръснеше, Вон се зае да почисти стаята. В шкафа имаше и друг найлонов плик от супермаркет, в който бяха прибрани парцали, препарати за почистване, метла и лопатка. Вон почисти малката стая много старателно, като не пропусна нито най-високите, нито най-ниските места. Мъжът й продължаваше да гледа някъде на километри над тавана, а респираторът не спираше да съска. Ричър свърши с бръсненето, Вон също спря да чисти след около минута, отстъпи и погледна мъжа си.

— Добра работа свърши — отбеляза тя.

— Ти също. Макар че не би трябвало ти да го правиш.

— Знам.

Двамата върнаха нещата в пликовете и ги прибраха в шкафа.

— Често ли идваш? — попита Ричър.

— Не много — отвърна Вон. — Чувствам се малко като в дзен ситуация. Ако идвам на свиждане, а той не знае, че съм идвала на свиждане, дали изобщо съм идвала на свиждане? Все едно идвам само за да се чувствам добра съпруга. Затова предпочитам да го виждам в спомените си. Там е много по-истински.

— Колко дълго бяхте женени?

— Ние все още сме женени.

— Извинявай. От колко време сте женени?

— Дванайсет години. Бяхме осем заедно, после той беше две години в Ирак, а последните две години бяха такива.

— На колко години е?

— Трийсет и четири. Може да живее още шейсет. Аз също.

— Бяхте ли щастливи?

— И да, и не, както всички хора.

— Какво ще правиш?

— Сега ли?

— В дългосрочен план.

— Не знам. Хората ми казват, че трябва да продължа с живота си. И може би са прави. Може би трябва да приема съдбата си, като Зенон. Като истински стоик. Понякога и аз мисля така. Но после се паникьосвам и започвам да го защитавам. Мисля си — първо му причиниха това, а сега и аз да го изоставя? От друга страна, той дори няма да разбере. Така че пак се връщаме към дзен ситуацията. Според теб какво трябва да направя?

— Според мен трябва да се поразходиш — отвърна Ричър. — Сега. Сама. Винаги е добре, когато човек се поразходи сам. Подишай малко чист въздух. Погледай малко дървета. Аз ще взема колата и ще те кача, преди да стигнеш до шосето.

— А ти какво ще правиш?

— Ще измисля нещо.