Лий Чайлд
Нищо за губене (15)

15

Ричър постави снимката точно в средата на масата пред себе си. Погледна момичето и попита:

— Кога е правена тази снимка?

— Скоро.

— Може ли да видя шофьорската ти книжка?

— Защо?

— Трябва да проверя нещо.

— Ами не знам.

— А пък аз вече знам, че не се казваш Ан. Знам, че не следваш в Маями. Предполагам, че си в УКЛА. Тази снимка изглежда така, сякаш е правена някъде там. Има някаква атмосфера, характерна за Лос Анджелис.

Момичето замълча.

— Не искам да ти причиня нищо лошо — добави Ричър. Тя помълча още малко, после побутна портфейла си на масата. Ричър погледна шофьорската й книжка. Повечето информация се виждаше зад найлоновото прозорче. Казваше се Люси Андерсън. Нямаше бащино име. Андерсън — може би оттук идваше Ан.

— Люси — каза Ричър. — Приятно ми е да се запознаем.

— Извинявай, че не ти казах истината.

— Не се притеснявай. Защо да го правиш?

— Приятелите ми викат Лъки. Все едно са прочели името ми неправилно.

— Надявам се винаги да имаш късмет, Лъки.

— И аз. Досега съм имала.

Според шофьорската й книжка Люси наближаваше двайсетте. Живееше в апартамент на улица, за която Ричър знаеше, че се намира близо до основните сгради на университета в Лос Анджелис. Все пак скоро беше ходил там. Все още помнеше разположението на града. В графата „пол“ беше написано „женски“, което очевидно беше вярно, а очите й бяха описани като „сини“, което беше доста слабо казано.

И наистина беше висока сто седемдесет и два сантиметра.

Значи съпругът й беше поне сто и деветдесет. Или дори сто деветдесет и пет. На снимката изглеждаше доста над деветдесет килограма. Сигурно беше с габаритите на самия Ричър. Или дори още по-едър.

Следователно със сигурност не беше момчето в тъмното. Момчето в тъмното беше с габаритите на Люси Андерсън.

Ричър побутна портфейла обратно през масата. После й върна и снимката.

— Видя ли го? — попита Люси Андерсън.

Ричър поклати глава.

— Не. Съжалявам.

— Трябва да е някъде там.

— От какво бяга той?

Тя погледна надясно, преди да отговори:

— Кой е казал, че бяга от нещо?

— Предположих наслуки — обясни Ричър.

— Какъв си ти?

— Обикновен човек.

— Как разбра, че не се казвам Ан? И че не следвам в Маями?

— Преди много време бях ченге. В армията. Помня това-онова.

Тя замълча и малко пребледня. Кожата й изсветля под луничките. Прибра снимката на мястото й и пъхна портфейла дълбоко в чантата си.

— Не обичаш ченгетата, така ли? — попита Ричър.

— Невинаги — отвърна тя.

— Това е необичайно за човек като теб.

— Човек като мен?

— Осигурена, от средната класа, с добро възпитание.

— Нещата се променят.

— Какво правеше твоят съпруг?

Тя не отговори.

— И на кого го правеше?

Мълчание.

— Защо отиде в Диспеър?

Никакъв отговор.

— Там ли трябваше да се срещнете?

Нищо.

— Добре, и бездруго няма значение — каза Ричър. — Не съм го виждал. А вече не съм ченге. Доста отдавна.

— Какво щеше да направиш, ако беше на моето място?

— Щях да изчакам в този град. Съпругът ти изглежда способно момче. Сигурно ще се появи — рано или късно. Или поне ще ти изпрати съобщение.

— Надявам се.

— Той също ли следва?

Люси Андерсън не отговори на този въпрос. Вместо това затвори чантата си, измъкна се настрани от сепарето, изправи се и подръпна полата си надолу. Беше сто седемдесет и два сантиметра висока, към петдесет и осем килограма, руса, със сини очи, стройна, силна и здрава.

— Благодаря — каза тя. — Лека нощ.

— Пожелавам ти късмет, Лъки — отвърна той.

Люси взе чантата си на рамо, отдалечи се и излезе на улицата. Ричър видя как неволно се свива в якето си от студа навън.

Той си легна малко преди два часа сутринта. В мотелската стая беше топло. Под прозореца имаше радиатор, който работеше както трябва. Ричър нагласи алармата в главата си за шест и половина. Беше уморен, но смяташе, че четири часа и половина ще му стигнат. Всъщност нямаше друг избор, защото искаше да му остане време за душ, преди да отиде на закуска.