Лий Чайлд
Нищо за губене (19)

19

Ричър седеше мълчаливо, а Вон се зае да подрежда някакви неща на бюрото си. Подравни клавиатурата с монитора, после постави мишката на една линия с клавиатурата, оправи телефона зад нея и нагласи всичко, така че да бъде или успоредно, или под идеален прав ъгъл. Накрая прибра моливите в чекмеджето и избърса праха с ръба на дланта.

— Следите от носилката — каза тя.

— Знам — отвърна Ричър. — Ако не бяха те, можеше да съм си измислил цялата история.

— Ако наистина са били следи от носилка.

— А какво друго?

— Май няма какво — призна тя. — Сигурна е била от старите носилки, които имаха малки плъзгачи вместо колелца.

— Пък и защо да си измислям такова нещо?

— За да ти обърнат внимание.

— Аз не обичам да ми обръщат внимание.

— Всички обичат да им обръщат внимание. Особено пенсионираните ченгета. Това е често срещано патологично състояние. Опитвате се да се намъкнете обратно в екшъна.

— Ти смяташ ли да правиш така, след като се пенсионираш? — попита Ричър.

— Надявам се, че не.

— Е, аз също не го правя.

— Тогава какво става там?

— Може би момчето е местно — предположи Ричър. Ако го познават, няма да го включат в списъка на изчезналите лица.

Вон поклати глава.

— Пак няма смисъл. Всеки необясним смъртен случай извън града се докладва на окръжния следовател. И тогава се появява в системата на щатската полиция. Дори само като статистика. Ако беше така, от щатската полиция щяха да отговорят: „Ами чухме, че тази сутрин са намерили някакъв труп в Диспеър, може би трябва да проверите дали не е вашият човек.“

— А те не го направиха.

— Защото никой не се е обаждал от Диспеър, за да съобщи. И точно това не се връзва. Какво правят с него, по дяволите? Там няма морга. Дори нямат хладилно помещение, доколкото знам. Нямат и хладилен склад за месо, който да използват за тази цел.

— Може би правят нещо друго с него — каза Ричър.

— Какво например?

— Може би го погребват.

— Да не е блъснато животно?

— Може би искат да прикрият нещо — предположи той.

— Нали твърдиш, че е умрял от естествена смърт?

— Да, така е — каза Ричър. — Умрял е, защото цели дни се е скитал в пущинака. Може би защото са го изгонили от града. А от това може да им стане неудобно. Ако изобщо са способни да изпитват неудобство.

Вон отново поклати глава.

— Не са го изгонили от града. Щяха да ни се обадят. Винаги първо ни се обаждат. После ги закарват до границата и ги изхвърлят там. Тази седмица бяхте само ти и момичето. Нямаше други.

— И никога не ги изхвърлят в западния край на града, така ли?

— Там няма нищо. Ничия земя.

— Може би просто са се забавили. Може да се обадят по-късно.

— Не се връзва — каза Вон. — Когато намериш труп, веднага посягаш с едната ръка към пистолета, а с другата — към радиостанцията. Обаждаш се за подкрепление, за линейка и на следователя от отдел „Убийства“. Едно, две, три. Съвсем автоматично. Правиш го на секундата.

— Може да не са такива професионалисти като теб.

— Не става дума за професионализъм. Ако не се обадиш на следователя, значи съзнателно си нарушил процедурата. За да направиш такова нещо, се изисква сериозна причина.

Ричър не отговори.

— Може би няма замесени полицаи — каза Вон. — Може би някой друг го е намерил.

— Цивилните граждани не държат носилки в багажника на колите си — възрази Ричър.

Вон кимна разсеяно и се изправи.

— Трябва да си тръгваме, преди да дойде колегата да ме смени. И началникът.

— Срамуваш се да те виждат с мен, така ли?

— Малко. И малко ме е срам, че не знам какво да правя.

 

 

Двамата се настаниха в стария пикап на Вон и отново поеха към закусвалнята. Напливът от клиенти за закуска беше свършил. Отново цареше относително спокойствие. Ричър си поръча кафе. Вон каза, че иска само вода от чешмата. Изпи половин чаша, като барабанеше с пръсти по масата.

— Да започнем отначало — предложи тя. — Кое е това момче?

— Бял мъж — отвърна Ричър.

— Сигурен ли си, че не е латиноамериканец? Чужденец?

— Мисля, че, технически погледнато, латиноамериканците също принадлежат към индоевропейската раса. Както и някои азиатски народи. Но аз се водя само по косата. Единственото, в което съм сигурен, е, че не беше чернокож. Може да е бил от всяка точка на света.

— С тъмна или светла кожа?

— Нищо не се виждаше.

— Трябваше да си носиш фенерче.

— Като цяло продължавам да съм доволен, че не взех фенерче.

— Каква беше кожата му на допир?

— На допир? Ами като кожа.

— Е, има някаква разлика. По-тъмната кожа е по-различна на пипане от по-светлата. Малко по-гладка и по-плътна.

— Наистина ли?

— Да, така мисля. А ти как мислиш?

Ричър докосна вътрешната страна на лявата си китка с десния показалец. После опита с бузата, под окото.

— Трудно е да се каже — отвърна той.

Вон протегна ръка през масата.

— А сега направи сравнение.

Той внимателно докосна вътрешната страна на нейната китка.

— Сега опитай с лицето — каза тя.

— Честно?

— С научна цел — поясни тя.

Ричър се поколеба, после се протегна и докосна бузата й с палец. Отдръпна ръка и каза:

— Кожата му беше по-плътна от нашата. Като гладкост беше някъде между нас двамата.

— Добре — каза тя.

Вон докосна първо собствената си китка, където я беше пипнал той, после лицето си и каза:

— Дай си ръката.

Ричър протегна ръка през масата. Тя докосна китката му с два пръста, все едно искаше да му измери пулса. Потърка на един сантиметър нагоре и надолу, после се протегна и докосна бузата му с другата си ръка. Пръстите й бяха студени от чашата с вода и докосването го стресна. Все едно усети миниатюрен токов удар.

Вон продължи:

— Значи не е задължително да е бял, но е бил по-млад от теб. С по-малко бръчки и по-нежна кожа. Не толкова белязан от времето.

— Благодаря — каза Ричър.

— Трябва да използваш хидратантен крем.

— Ще запомня този съвет.

— И крем против изгаряне.

— И този също.

— Пушиш ли?

— Отказах ги.

— Това също не е хубаво за кожата.

— Може да е бил азиатец — каза Ричър. — Имаше рядко лицево окосмяване.

— Какви бяха скулите?

— Ясно изразени, но той си беше слаб.

— Дори твърде измършавял?

— Да, определено. Но сигурно още преди това е бил слаб и жилав.

— Колко време минава, преди един слаб и жилав човек да измършавее така?

— Не знам със сигурност. Може би пет-шест дни в болницата или в килията, ако си болен или си на гладна стачка. И по-малко, ако се движиш на открито, поддържаш телесната си топлина и изгаряш енергия. Може би само два или три дни.

Вон помълча малко.

— Трябва доста да се е движил — каза тя. — Трябва да разберем защо добрите хора от Диспеър в продължение на два или три дни са положили съзнателно усилие да не го пускат в своя град.

Ричър поклати глава.

— Може би ще е по-полезно, ако се опитаме да разберем защо толкова дълго не си е тръгнал оттам. Трябва да е имал адски сериозна причина да не го направи.