Лий Чайлд
Нищо за губене (28)

28

Барът се помещаваше в половината от приземния етаж на поредната безлична сграда с форма на куб. Беше дълго тясно помещение. Стигаше чак до дъното на сградата, имаше къс коридор с тоалетни и противопожарен изход отзад. Самият бар беше отляво, а отдясно имаше маси и столове. Беше мътно осветен. Нямаше музика. Нито телевизор. Нито маса за билярд или електронни игри. Една трета от високите столчета на бара и една четвърт от столовете вдясно бяха заети. Бяха дошли хората, които идваха след работа. Но в никакъв случай не се забавляваха особено. Всички клиенти бяха мъже. Всички изглеждаха уморени и мръсни, облечени с работни ризи, и всички пиеха бира от високи чаши или направо от бутилки с високо гърло. Ричър не беше виждал нито един от тях.

Той тихо пристъпи в полумрака. Всички глави се обърнаха към него и всички очи го изгледаха. Беше като някакъв радар, който работи във всички барове по света. Непознат. Ричър остана неподвижен, за да им даде време да го огледат както трябва. Непознат, с когото не искаш да имаш проблеми. После той продължи, седна на бара и се подпря на лакти. Най-близкият човек отляво беше през две столчета, а най-близкият отдясно — през едно. Столчетата имаха метални поставки и метални крака, а седалките бяха от махагон и се въртяха на груби лагери. Самият бар беше от издраскан махагон, който не отиваше на стените, защото бяха с чамова ламперия. Навсякъде по тях имаше огледала от обикновено стъкло, нашарени с реклами на производители на бира. Огледалата бяха с дървени рамки и бяха помътнели от алкохолни изпарения и цигарен дим.

Барманът беше едър, блед, на около четирийсет години. Не изглеждаше нито умен, нито вежлив. Беше на три метра от Ричър и подпираше дебелия си задник на касата. Не се помръдна. И не се канеше да го направи. Беше съвсем ясно. Ричър повдигна вежди и го повика с очи, но не предизвика никаква реакция.

Целият град е собственост на компанията.

Ричър се завъртя на столчето, така че да се обърне към помещението.

— Слушайте, момчета — подвикна той. — Не работя в металната индустрия и не си търся работа.

Никой не отговори.

— Не можете да си позволите да ми плащате толкова, че да работя тук. Не се интересувам от работа. Просто минавам и искам да изпия една бира.

Всички мълчаха. Гледаха го мрачно и враждебно, а бутилките и чашите с бира бяха застинали по средата на пътя между масите и устата им.

— Ще платя сметката на първия от вас, който ми каже нещо — продължи Ричър.

Никой не отговори.

— Ще му платя сметката за цяла седмица — добави той.

Мълчание.

Ричър отново се обърна към бара. Барманът не беше помръднал от мястото си. Ричър го погледна в очите и каза:

— Ако не ми продадеш една бира, ще започна да чупя всичко наред.

Барманът се размърда. Но не тръгна към хладилните шкафове или към машината за наливна бира. Тръгна към телефона. Телефонът беше старомоден уред, сложен до касата. Барманът вдигна слушалката и набра един дълъг номер. Ричър зачака. Барманът изслуша многократно повторение на сигнала „свободно“, понечи да каже нещо, отказа се и затвори.

— Гласова поща — каза той.

— Няма никой вкъщи — обясни Ричър. — Така че сме само двамата. Искам един бъдуайзър, без чаша.

Барманът хвърли поглед над рамото на Ричър, за да провери дали в бара не се сформират някакви временни коалиции, които да му помогнат. Нямаше нищо подобно. Ричър вече следеше развитието на ситуацията в мътното огледало срещу себе си. Барманът реши да не се прави на герой. Сви рамене, поведението му се промени, изражението му поомекна, той се наведе и измъкна една студена бутилка изпод бара. Отвори я и подложи салфетка под нея. От гърлото се надигна пяна, потече по бутилката и попи в салфетката. Ричър извади банкнота от десет долара от джоба си, сгъна я по дължина и я сложи пред себе си.

— Търся един човек — каза той.

— Какъв човек? — попита барманът.

— Млад мъж. Някъде около двайсет. Със слънчев загар, къса коса, едър колкото мен.

— Тук няма такъв.

— Днес следобед го видях. В града. Излизаше от пансиона.

— Значи трябва да попиташ там.

— Попитах.

— Не мога да ти помогна.

— Сигурно можеш. Този човек прилича на спортист от университета. А студентите спортисти обичат да пият бира. Значи сигурно е идвал един-два пъти.

— Не е.

— А един друг човек? На същата възраст, но много по-дребен. Жилав, някъде сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма.

— Не съм го виждал.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Работил ли си в комбината?

— За няколко години, много отдавна.

— И какво стана после?

— Той ме премести тук.

— Кой?

— Мистър Търман. Собственикът на комбината.

— И на този бар?

— Той е собственик на всичко в града.

— И той те е преместил тук? Лично?

— Мистър Търман реши, че тук ще се справям по-добре.

— Така ли е?

— Не мога да кажа.

Ричър отпи голяма глътка бира. После попита:

— Мистър Търман плаща ли добре?

— Не се оплаквам.

— Негов ли е самолетът, който лети всяка нощ?

— Никой друг в този град няма самолет.

— Къде ходи с него?

— Не съм го питал.

— А чувал ли си нещо по въпроса?

— Не.

— Сигурен ли си, че никога не си виждал тук тези млади мъже?

— Сигурен съм.

— А ако ти дам сто долара?

Барманът се поколеба и придоби замечтано изражение, сякаш сто долара щяха да донесат една желана промяна в живота му. Но в крайна сметка отново сви рамене и каза:

— Пак ще бъда сигурен.

Ричър продължи да си пие бирата. Беше започнала да се стопля и имаше метален вкус. Барманът не се отдалечи от него. Ричър погледна огледалата. Видя отражения на отраженията. Никой в бара не беше помръднал от мястото си.

— Какво става тук, когато някой умре? — попита той.

— Как така?

— Имате ли погребална агенция в града?

Барманът поклати глава.

— Не, има на шейсет и пет километра западно от Диспеър. Там има морга, погребален дом и гробище. В Диспеър няма терен за гробище.

— По-дребният мъж е умрял — съобщи Ричър.

— Кой по-дребен мъж?

— Онзи, за когото те попитах.

— Не съм виждал никакви дребни мъже — нито живи, нито мъртви.

Ричър отново замълча и барманът попита:

— Значи само минаваш през града?

Беше абсолютно безсмислена реплика за поддържане на разговора, която само потвърждаваше нещо, което Ричър вече знаеше. Давай, помисли си той. Хвърли поглед към противопожарния изход в дъното и отражението на входната врата в огледалата.

— Да, само минавам — отвърна той.

— В този град няма нищо интересно.

— Всъщност смятам, че е доста интересно място — каза Ричър.

— Честно?

— Кой плаща на полицията в този град?

— Кметът.

— Кой е кметът?

— Мистър Търман.

— Каква изненада — каза Ричър.

— Това е неговият град.

— Искам да се запозная с него — каза Ричър.

— Той държи на личния си живот — каза барманът.

— Просто казвам. Не искам аудиенция.

Шест минути, помисли си Ричър. Пия тази бира от шест минути. Значи ми остават още десетина.

— Познаваш ли съдията? — попита той.

— Той не идва тук.

— Не съм те питал къде ходи.

— Той работи като юрисконсулт на мистър Търман, в комбината.

— Мислех, че съдията се назначава с избори.

— Така е. Всички гласувахме за него.

— Колко кандидати се явиха на изборите?

— Само той.

— Как се казва този съдия? — попита Ричър.

— Съдия Гарднър — отвърна барманът.

— В града ли живее съдия Гарднър?

— Естествено. Ако работиш за мистър Търман, трябва да живееш в неговия град.

— Знаеш ли адреса на съдия Гарднър?

— Голямата къща на „Никел“.

— Улица „Никел“? — попита Ричър.

— Всички улици в града носят имена на метали.

Ричър кимна. Във военните бази не беше много по-различно. Там улиците носеха имената на генерали или герои от войните. Той отново замълча и зачака барманът да запълни паузата в разговора, както трябваше да направи. Както му бяха наредили да направи. Барманът каза:

— Преди сто и няколко години в целите Съединени щати е имало само десет километра асфалтирано шосе.

Ричър не отговори.

— С изключение на централните улици на градовете, разбира се, но те са били павирани, а не асфалтирани. След това са построили окръжните шосета, после щатските и накрая междущатските магистрали. И някои градове са останали извън мрежата. Едно време сме били на главното шосе за Денвър. Вече не. Сега хората минават по магистрала 1–70.

— Затова мотелът е затворен — предположи Ричър.

— Точно така.

— И в града има някакво усещане за изоставеност.

— Предполагам.

Ричър каза:

— Знам, че тези млади мъже са идвали тук. Просто е въпрос на време да разбера кои са били и защо са дошли.

— Не мога да ти помогна по този въпрос.

— Единият от тях е умрял.

— Вече ми каза. Но не знам нищо и по този въпрос.

Единайсет минути, помисли си Ричър. Остават още пет.

— Има ли друг бар в града? — попита той.

— Не ни трябва втори бар — отвърна барманът.

— А кино?

— Не.

— С какво се забавляват хората?

— Гледат сателитна телевизия.

— Разбрах, че в комбината има здравна служба.

— Точно така.

— С линейка.

— Да, имат една стара линейка. Комбинатът е голям. На голяма площ.

— Има ли много инциденти?

— Това е тежка промишленост. Стават и такива гадости.

— Плащат ли за инвалидност?

— Мистър Търман се грижи за хората, ако пострадат на работа.

Ричър кимна и отново замълча. Отпи от бирата си. Гледаше как другите клиенти пият своите бири — директно или в огледалата. Още три минути, помисли си той.

Освен ако не пристигнат по-рано.

И точно така стана.

Ричър погледна надясно и видя двамата помощници на полицията, които влязоха през противопожарната врата. После хвърли поглед в огледалото и видя другите двама, които влязоха през входа.