Лий Чайлд
Нищо за губене (44)

44

Ричър тръгна на север, право към центъра на града. Движеше се между къщите и не излизаше на улицата, ако не се наложи. Не видя никакви пешеходци. Забеляза една кола на две пресечки разстояние. Стар автомобил с фарове на дълги светлини. Сигурно беше някой гражданин на Диспеър, определен за отговорник, който обикаляше на проверка. Ричър се сниши зад дървена ограда и изчака колата да се отдалечи на безопасно разстояние. После прекоси една поляна и стигна до задната стена на първата от тухлените сгради в центъра на Диспеър. Притисна гръб към стената и обмисли следващите си ходове. Вече доста добре познаваше географията на Диспеър. Реши да не се приближава до улицата, на която се намираше ресторантът. Беше почти сигурен, че все още е отворено. Наближаваше девет вечерта, което беше късно за вечеря при обичайни обстоятелства, но когато целият град беше на крак, ресторантът най-вероятно щеше да продължи да работи, за да подкрепя бойците. Може би колата, която беше видял, беше на някой доброволец, който разнасяше кафе.

Без да излиза от сенките, Ричър продължи по една тясна пресечка и зави покрай църквата. Беше празна. Може би Търман беше идвал по-рано, за да се помоли за успех на начинанието си. Щеше да остане горчиво разочарован. Ричър безшумно продължи напред, отново зави и се отправи към полицейското управление. Всички улици бяха тъмни и пусти. Цялото активно население на града охраняваше периметъра, взираше се в мрака навън и не гледаше какво става зад гърба му.

На улицата, на която се намираше полицейското управление, светеше една-единствена улична лампа. Тя хвърляше кръг от слаба жълта светлина. В самото полицейско управление беше тъмно и нищо не помръдваше. Външната врата беше заключена. Беше стара, дървена, с нова ключалка с пет резета, която беше монтирана аматьорски. Ричър извади ключовете, които беше прибрал от помощника в бара. Погледна ключалката и ключовете в ръката си и избра един дълъг месингов ключ. Наистина беше той. Ключалката се завъртя, макар и много трудно. Или ключът не беше изработен както трябва, или езичето на ключалката заяждаше в рамката на вратата, или и двете. Но в крайна сметка вратата се отвори. Лъхна го миризмата на препарат за почистване, какъвто се използваше в държавните учреждения.

Ричър влезе, затвори вратата зад гърба си и закрачи напред в полумрака — по същия път както преди, към бюрото. Точно както и мотела в града, полицейското управление в Диспеър все още беше в ерата на хартиените документи. Арестите се вписваха в голяма черна книга. Ричър я занесе до прозореца и я наклони, така че да улавя оскъдната светлина отвън. После я отвори и разгърна страниците, докато не откри собственото си име, вписано преди три дни следобед: „Ричър, Дж. скитничество“. Часът, в който беше записан, беше доста по-ранен от часа на разпита му в градския съд. Ричър се усмихна. Виновен до доказване на противното, помисли си той.

Арестът, вписан точно преди неговия, беше направен три дни по-рано: „Андерсън, Л. — скитничество“.

Ричър разгърна назад, като търсеше съпруга на Люси Андерсън. Не очакваше да го открие, и не го откри. Бяха му помогнали, вместо да го арестуват. След това Ричър потърси Рамирес. Не откри и следа от него в книгата. Не беше арестуван. Следователно не беше избягал от ареста. Значи не го бяха хващали. Ако въобще беше идвал в този град, разбира се. Ако мъртвецът в тъмното не беше някой друг.

Ричър търпеливо продължи да разлиства назад през записите от последните три месеца. Видя шест имена Бридж, Чърчил, Уайт, Кинг, Уайтхаус и Андрюс. Петима мъже и една жена. Всички бяха арестувани за скитничество, горе-долу по един на всеки две седмици.

Ричър отново разгърна напред, подмина собственото си име и продължи, като търсеше Мария. Не беше записана. След неговия арест беше вписан само още един. Беше с друг почерк, защото полицаят от това бюро беше карал втората патрулка и следователно вече е бил в отпуск по болест, с травма на врата. Новият запис беше едва отпреди седем часа и гласеше: „Роджърс, Дж. скитничество“.

Ричър затвори книгата, остави я обратно на бюрото и се приближи до стълбището към подземието. Опипом се спусна по стълбите и отвори вратата на ареста. Вътре беше много светло. Всички лампи на тавана светеха. Но в килиите нямаше никой.

Окръжност с диаметър от един километър едва стигаше, за да покрие града.

Следващата цел на Ричър беше извън града, а това означаваше отново да прекоси периметъра, този път в обратната посока. Отначало щеше да бъде лесно, после много по-трудно. Беше лесно да се промъкне до веригата и относително лесно да мине през нея, но беше много по-трудно да се отдалечи пред хиляди очи. Ричър не искаше да е единственият подвижен обект пред неподвижна, внимателна публика. Беше по-добре самата верига също да се раздвижи и да се разбие в него — като морска вълна в скала.

Ричър разгледа ключовете на връзката.

И намери този, който му трябваше.

После прибра ключовете обратно в джоба си, върна се до бюрото и започна да отваря чекмеджетата едно по едно. Намери това, което му трябваше, в третото чекмедже. Вътре имаше всякакви боклуци. Гумени ластичета, кламери, стари химикалки, бележки, пластмасова линия.

Както и метален пепелник, пакет „Кемъл“, в който бяха останали пет-шест цигари, и три кибрита.

Ричър разчисти място на пода под бюрото и изправи книгата за арести, подпряна на разтворените си корици, с разперени като ветрило страници. После натрупа около и върху нея всички хартии, които успя да намери. Построи пирамида от бележки, афиши и стари вестници. Пъхна два от кибритите между хартиите, като разпери клечките в тях.

След това запали цигара — с клечка от третия кибрит. С наслада пое от дима. Точно такива цигари обичаше едно време. Обожаваше вкуса на турския тютюн. Изпуши един сантиметър от цигарата, пъхна я в единия кибрит и я закрепи на място с кламер. Постави импровизираното запалително устройство в основата на пирамидата и си тръгна.

Остави вратата към улицата открехната на пет сантиметра, за да става течение.

Отправи се на юг, към къщата на едрия помощник на полицията. Знаеше къде се намира. Беше я видял откъм задната страна първата вечер, когато човекът се беше прибрал от работа и беше повърнал на двора. Пътят дотам беше пет минути, но Ричър го измина за десет, защото се промъкваше внимателно. Къщата беше стара, едноетажна. С издраскана облицовка и изкривени плочи на покрива. На двора нямаше никакви растения. Представляваше просто утъпкана земя с пътека, която водеше към входната врата, и коловоз към едно място до кухнята, определено за паркиране.

Старият пикап беше там.

Вратата на шофьора не беше заключена. Ричър се вмъкна зад волана. Седалката беше износена и продънена. Прозорците бяха мръсни, а тапицерията миришеше на пот, смазка и машинно масло. Ричър извади ключовете и намери този за колата — с пластмасова дръжка и характерна форма. Все пак го пробва, за да е сигурен. Пъхна го под волана и го завъртя на две степени. Воланът се отблокира, а уредите светнаха. Ричър го завъртя обратно, покатери се през седалките и легна в дъното.

Минаха повече от трийсет минути, преди населението на Диспеър да осъзнае, че полицейското управление гори. Към този момент пламъците вече бяха обхванали всичко. От ниската си гледна точка в пикапа Ричър видя дим, искри, оранжев блясък и лумнали пламъци, още преди някой да реагира. В крайна сметка някой по периметъра усети миризмата на пожара или пък просто се отегчи и се завъртя на пета, за да се огледа във всички посоки.

В продължение на една минута последваха неясни, объркани викове.

След това настъпи истински ад.

Дисциплината веднага се разпадна. Периметърът хлътна навътре като спукан балон. Ричър остана на мястото си, докато покрай него се носеха хора — отначало несигурни и по малко, после все повече и все по-бързо. Тичаха, по един и по много, като крещяха, викаха, чудеха се какво да правят и не откъсваха очи от блясъка на пожара. Ричър вдигна глава и видя, че прииждат от всички посоки. Пресечките се изпълниха с хора — отначало десетки, после стотици. Всички тичаха в една и съща посока. Лабиринтът от пресечки в центъра ги погълна до един. Ричър се изправи, обърна се и проследи как и последните потъват зад ъглите и между сградите.

Току-що упълномощени помощници на полицията, несигурни в собствените си възможности и без никакъв опит.

Той се усмихна.

Като мушички към пламъка, помисли си той. Буквално.

После се покатери на мястото на шофьора и завъртя ключа докрай. Двигателят запали от втория опит. Ричър бавно потегли с изключени фарове на югозапад през пущинака. Забеляза фарове на пътя вдясно от себе си. Четири коли, в движение. Това почти със сигурност бяха шевролетите на охраната, които идваха от комбината и най-вероятно водеха линейката и някаква противопожарна кола, която не беше видял. Ричър продължи на запад през пущинака — бавно, като подскачаше по неравностите. Воланът се извиваше в ръцете му. Ричър се взираше напред през мръсното стъкло и завиваше наляво и надясно, за да отбягва по-големите препятствия. Средната му скорост не превишаваше трийсет километра в час. Движеше се по-бързо, отколкото можеше да тича, и все пак минаха повече от седем минути, преди да види мътното сияние на стената на комбината в мрака пред себе си.