Лий Чайлд
Нищо за губене (47)

47

От комбината до Хоуп бяха двайсет и пет километра по шосето, но Ричър ги удължи до трийсет, като заобиколи от север, през пущинака. Предполагаше, че населението на Диспеър се е организирало доста бързо, а не виждаше начин да спечели два последователни сблъсъка с тях в двата края на главната улица. Затова изцяло ги избегна. Вместо това подкара стария пикап на помощника направо през полето, като се ориентираше по блясъка на пожара вдясно от себе си. Той, изглежда, не стихваше.

Опитът на Ричър показваше, че тухлените сгради винаги горят добре. Първо изгаряше съдържанието им, после подовете и таваните и накрая покривът, като външните стени издържаха през това време и образуваха нещо като комин, който усилваше въздушното течение. Когато най-сетне и стените падаха, навсякъде се разхвърчаваха искри и въглени, които на свой ред запалваха нови огньове. Понякога цели квартали изгаряха заради една-единствена цигара и един кибрит.

Ричър заобиколи града в завой, широк около шест километра, и продължи успоредно на шосето на изток, като караше на стотина метра от него. Когато часовникът в главата му удари полунощ, Ричър пресметна, че вече е на километър от границата. Затова зави надясно, качи се на чакъла и завърши пътуването като нормален шофьор. Колелата на пикапа изтрополиха по границата и изведнъж се завъртяха безшумно по гладкия асфалт на Хоуп.

Вон го чакаше сто метра по-нататък.

Беше паркирала на левия банкет, с изключени фарове. Ричър намали скоростта, протегна ръка през прозореца и махна, за да я успокои. Тя също протегна ръка от колата си с разперени пръсти, за да му отговори. Или за да му направи знак да спре. Той продължи по инерция, като едва докосваше спирачките и волана, докато не спря точно до нея и пръстите им не се докоснаха. За него усещането беше една трета ръкостискане след успешна мисия, една трета облекчение, че е излязъл невредим от бърлогата на лъва, и една трета най-обикновено удоволствие. Ричър не знаеше какво е за нея. Вон не го показа с нищо. Но тя все пак задържа ръката си една секунда по-дълго, отколкото трябваше.

— На кого е пикапът? — попита тя.

— На главния помощник — отвърна Ричър. — Казва се Ъндъруд. Много е болен.

— От какво?

— Според него аз съм виновен.

— Така ли е?

— Ударих няколко пъти болен човек, което не е най-хубавото нещо, което съм правил. Но не съм му причинил диария или обриви, нито пък съм направил така, че да му окапе косата.

— Значи е ТХЕ?

— Търман каза, че не е.

— Вярваш ли му?

— Не особено.

Вон вдигна една пластмасова бутилка с вода.

— Не съм жаден — каза Ричър.

— Добре — каза Вон. — Защото това е проба. От течащата вода в моята кухня. Обадих се на един приятел на един приятел на Дейвид. Той познава някакъв тип, който работи в щатската лаборатория в Колорадо Спрингс. Каза ми да занеса пробата, за да я изследват. И да разберат всъщност колко ТХЕ използва Търман.

— В онзи резервоар имаше двайсет хиляди литра.

— А колко често свършват и го пълнят отново?

— Не знам.

— Как можем да разберем?

— Има един фургон, в който има финансов отдел. Сигурно имат всякаква документация.

— Можем ли да влезем там?

— Може би — отвърна Ричър.

— Закарай този пикап до границата — каза Вон. — Аз ще те върна в града. Ще отидем за понички.

Ричър погледна в огледалото и несигурно подкара назад, докато не усети промяната на настилката под гумите. После завъртя волана, за да вкара пикапа в пясъка, и го остави там — с ключовете на таблото. Далеч назад на хоризонта се виждаше слабо червеникаво сияние. Диспеър още гореше. Той не каза нищо по този въпрос. Просто се върна пеш до границата и се качи при Вон.

— Миришеш на цигари — отбеляза тя.

— Намерих си една — отвърна той. — Изпуших един сантиметър, за доброто старо време.

— От тях също се хваща рак.

— Чувал съм. Ти вярваш ли на това?

— Да — отвърна тя. — Абсолютно.

Вон потегли на изток, с умерена скорост, с една ръка на волана и друга в скута.

— Как върви при теб? — попита я Ричър.

— Видях на улицата една хартийка от дъвка. Точно в светлината на фаровете. Явно нарушение на наредбата за боклука. В Хоуп никога не става нищо по-интересно от това.

— Обади ли се в Денвър? За Мария?

Вон кимна.

— Старецът наистина я е взел на автостоп. От железарията. Потвърди името й. Знаеше много за нея. Говорили са си половин час.

— Половин час? Как така? Пътят до Диспеър е по-малко от двайсет минути.

— Тя не е отивала в Диспеър. Искала е да отиде в базата на военната полиция.

 

 

Пристигнаха в закусвалнята двайсет минути след полунощ. На работа беше сервитьорката студентка. Момичето се усмихна, когато ги видя да влизат заедно, все едно най-сетне се беше случило нещо неизбежно, дългоочаквано и в крайна сметка приятно. Изглеждаше някъде на двайсет години, но се усмихваше самодоволно като добрата старица от приказките, която се занимава да жени младите. Ричър се чувстваше така, все едно не знае някаква тайна. Не беше убеден, че и Вон я знае.

Двамата седнаха един срещу друг в сепарето в дъното. Не си поръчаха понички. Ричър си поръча кафе, а Вон си поръча сок — микс от три екзотични плода, за които Ричър чуваше за пръв път.

— Много си здравословна — отбеляза той.

— Опитвам се.

— Мъжът ти в болницата ли е? Болен от рак, защото е пушил?

Тя поклати глава.

— Не, не е.

 

 

Донесоха им напитките и двамата мълчаливо отпиха от тях. После Ричър попита:

— Старецът разбрал ли е защо Мария иска да отиде във военната база?

— Не му е казала. Но е доста странно искане, нали?

— Доста — съгласи се Ричър. — Става дума за база на бойно поделение. Не се разрешават посещения. Дори ако тя лично познава някой от военнослужещите. Дори ако някой от военнослужещите е брат й или сестра й.

— В бойните поделения служат ли жени?

— Много — отвърна Ричър.

— Значи може би и тя е такава. Може да се връща на служба след полагаема отпуска.

— Тогава защо е предплатила още две вечери в мотела и си е оставила всичко там?

— Не знам. Може просто да е искала да провери нещо.

— Много е дребна, за да е военен полицай.

— Имат ли минимални изисквания?

— В армията винаги са имали. Не знам какви са в днешно време. Но дори да отговаря на тях, щяха да я разпределят на друго място.

— Сигурен ли си?

— Не се съмнявам. Освен това беше прекалено тиха и кротка. Не прилича на войник.

— Тогава защо е искала да отиде във военната база? И защо още не се е върнала?

— Старецът видял ли я е да влиза в базата?

— Разбира се — отвърна Вон. — Изчакал е, докато тя влезе, като истински старомоден джентълмен.

— Значи по-правилният въпрос е защо са я пуснали кача Ричър.

— Нещо, свързано с шпионажа? — предположи Вон.

Ричър поклати глава.

— Това беше грешно предположение от моя страна. Ако се тревожеха за опасността от шпионаж, щяха да затворят комбината от двете страни и вероятно щяха да поддържат пост вътре или поне на портала.

— Тогава какво правят там?

— Охраняват шосето за камионите. А това означава, че се тревожат за опасността от кражба. Кражба на нещо, което е толкова тежко, че може да се превози само с камион, а не с обикновена кола.

— Значи е прекалено тежко и за малък самолет — отбеляза Вон.

Ричър кимна.

— И все пак самолетът е свързан с цялата история. Тази сутрин разбуних духовете, така че трябваше да прекратят тайната операция за известно време и вечерта самолетът не излетя. Не го чух, а после го видях — стоеше си в хангара.

— Значи смяташ, че самолетът лети, само когато работят по военните неща?

— Знам със сигурност, че не лети, когато не работят по тях. Следователно обратното също може да е вярно.

— Следователно пренася нещо?

— Така предполагам.

— Навън или навътре?

— Може би и в двете посоки. Като търговия.

— Някакви тайни?

— Може би.

— А може би хора? Като мъжа на Люси Андерсън?

Ричър пресуши чашата си и поклати глава.

— Не се връзва. Има някакъв проблем с логиката. Почти математически проблем.

— Кажи ми какъв — предложи Вон. — Завършила съм колеж.

— Имаш ли време?

— Много ми се иска да хвана престъпника, който е хвърлил онази хартийка от дъвка, но мога да го отложа за малко.

Ричър се усмихна.

— Там се случват три различни неща — започна той. Договорът с военните, плюс още нещо, плюс нещо трето.

— Добре — каза Вон и премести по средата на масата трите прибора за сол, пипер и захар. — Три различни неща.

Ричър веднага премести встрани прибора за пипер.

— Военният договор е точно такъв, какъвто изглежда. Няма нищо необичайно. Никакъв повод за тревога, освен възможността някой да открадне нещо тежко. А това е проблем на военната полиция. Базата им е на шосето, имат шест хъмвита и петдесет километра пустош, в която да водят преследване и престрелка, ако се наложи. Значи могат да спрат всеки камион, който поискат. Няма нужда населението на града да се занимава с този проблем. Няма никаква причина да се вдигат на оръжие.

— Но?

Ричър протегна ръце и хвана солницата с лявата и захарницата с дясната.

— Но хората от града се вдигат на оръжие. Всичките. И се занимават с някакъв проблем. Днес всички излязоха в защита на нещо.

— Какво?

— Нямам представа — отвърна Ричър и вдигна захарницата в дясната си ръка. — Но това е по-голямото неизвестно. Защото всички са замесени в него. Да го наречем дясната ръка, като в израза за дясната ръка, която не знае какво прави лявата.

— А какво е лявата ръка?

Ричър вдигна солницата в лявата си ръка.

— По-малкото неизвестно. То включва само част от населението на града. Малка, специална подгрупа от хора. Всички знаят за захарта, повечето не знаят за солта, а няколко души знаят и за захарта, и за солта.

— А ние не знаем нито за едното, нито за другото.

— Ще разберем.

— А какво общо има това с твоето твърдение, че мъжът на Люси Андерсън не е откаран със самолет?

Ричър вдигна захарницата в дясната си ръка.

— Търман пилотира самолета. Търман е шефът на града. Той управлява по-голямото неизвестно. Няма как иначе. И ако този Андерсън е част от голямото неизвестно, всички щяха да знаят за него. Включително полицията и съдия Гарднър. Търман щеше да се погрижи за това. Така че Люси Андерсън изобщо нямаше да бъде арестувана и нямаше да я изхвърлят от града по обвинение в скитничество.

— Значи Търман прави нещо и всички му помагат, но част от тях работят и по нещо друго, зад гърба му?

Ричър кимна.

— И това, по което работят някои от тях зад гърба му, включва младите мъже.

— И младите мъже или успяват, или не, в зависимост от това с кого се сблъскат първо, с повечето хора от дясната ръка или с малкото хора от лявата ръка.

— Точно така. А сега има нов млад мъж. Казва се Роджърс и току-що са го арестували, но не го видях.

— Роджърс? Името ми е познато.

— Откъде?

— Не знам.

— Както и да е, той е от хората, които не са извадили късмет.

— Шансът винаги работи срещу тях.

— Точно така.

— И Рамирес е пострадал заради това?

— Не, Рамирес не е попаднал на никого — каза Ричър. Проверих в полицията. Нито са го арестували, нито са му помогнали.

— Защо? Защо е бил различен от останалите?

— Страхотен въпрос — каза Ричър.

— А какъв е отговорът?

— Не знам.