Лий Чайлд
Нищо за губене (38)

38

Едрият мъж излезе от фургона и Ричър го последва. Двамата влязоха в съседния офис. Отвън представляваше същата метална кутия, но отвътре беше по-добре обзаведен. Имаше килим, тапицерията на креслата беше от кожа, а бюрото — от махагон. По стените имаше картини — евтини репродукции на изображения на Исус Христос. На всички картини Исус беше със сини очи, беше облечен в бледосиня роба, имаше дълга руса коса и късо подстригана руса брада. Приличаше на сърфист от Малибу, а не на евреин отпреди две хиляди години.

В ъгъла на бюрото имаше Библия.

А зад бюрото седеше мъж, който трябваше да е мистър Търман. Беше облечен в официален вълнен костюм с жилетка. Наближаваше седемдесет. Изглеждаше розов, охранен и богат. Имаше бяла коса, която беше оставена със средна дължина и беше старателно сресана на вълни. Имаше широка търпелива усмивка. Изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от някое телевизионно студио. Можеше да води телевизионна игра или да произнася проповеди по телевизията. Ричър си представи как щеше да се хваща за гърдите и да се кълне, че Господ ще го порази със сърдечен удар, ако зрителите веднага не му изпратят пари.

И хората щяха да му изпращат пари, помисли си Ричър. С това лице направо щяха да го заринат с петачки и десетачки.

Началникът на обекта изчака мистър Търман да му кимне и излезе. Ричър седна на едно от креслата с кожена тапицерия и каза:

— Аз съм Джак Ричър. Имаш пет минути.

Човекът зад бюрото каза:

— Аз съм Джери Търман. И много се радвам да се запознаем.

— Вече имаш четири минути и петдесет и шест секунди — отбеляза Ричър.

— В действителност, господине, имам толкова време, колкото ми трябва — отвърна мъжът.

Гласът му беше мек и мелодичен. Бузите му потреперваха, докато говореше. Прекалено много подкожни тлъстини и прекалено слаби мускули. Гледката не беше приятна.

— Предизвикал си множество проблеми в моя град, а сега са те хванали на територията на предприятието ми.

— Сам си си виновен — отвърна Ричър. — Ако не беше изпратил онези мутри в ресторанта, щях да обядвам набързо и да си замина още преди няколко дни. Нямах никаква причина да се задържам по-дълго. Градчето ти не е точно Вълшебното кралство.

— Това не е целта. Градът е индустриален.

— Забелязах.

— Но ти го знаеше още преди няколко дни. Сигурен съм, че хората в Хоуп са ти казали всичко за нас. Защо дойде да ровиш?

— Любопитен съм по природа.

— Очевидно — каза Търман. — Което засили нашите подозрения. Тук имаме специфични работни процеси и методология, до която сме достигнали сами, така че можем да ги наречем промишлени тайни. Промишленият шпионаж може да навреди на печалбите ни.

— Не се интересувам от преработка на метали.

— Вече го знаем.

— Проверили сте?

Търман кимна.

— Направихме запитвания. Снощи и тази сутрин. Всъщност си точно такъв, какъвто си казал пред съдия Гарднър. Обикновен човек, който минава оттук. Обикновен гражданин, който преди десет години е служил в армията.

— Това съм аз — съгласи се Ричър.

— Но ти си особено настоятелен гражданин. Отправил си абсурдна молба да станеш помощник на полицията. След като си отнел значката на един от истинските упълномощени помощници, след побой.

— Той започна. По твое нареждане.

— Така че ние се запитахме: защо чак толкова искаш да разбереш какво става тук?

— А аз се питам: защо чак толкова искате да го скриете от мен?

Търман поклати голямата си побеляла глава.

— Нищо не крием — каза той. — И ти не представляваш опасност от търговски характер за мен, така че ще ти го докажа. Вече си разгледал града и познаваш някои от хората, които живеят там, ето защо сега ще те разведа из комбината. Ще ти бъда личен екскурзовод. Можеш да видиш всичко и да ме попиташ за всичко.

 

 

Потеглиха с личната кола на Търман, която беше шевролет от същия модел и година като колите на охраната, но черен, а не бял. Отвътре беше също толкова спартански обзаведен. Работен автомобил. Ключовете бяха на волана. Вероятно по навик. Нямаше никаква опасност да ги оставя там. Никой нямаше да вземе колата на шефа без разрешение. Търман седна зад волана, а Ричър седна до него. Отзад не се качи никой. Двамата бяха сами в колата. Потеглиха на юг, покрай западната стена, далеч от портала за камиони, като се движеха бавно. Търман веднага започна да говори. Описа функциите на различните офиси във фургоните, които бяха — поред — оперативна дирекция, финансов и счетоводен отдел; посочи здравната служба, описа оборудването и възможностите й и направи саркастичен коментар за хората, които Ричър беше вкарал в нея. След това продължиха към редицата от резервоари и той описа обема — по двайсет хиляди литра всеки — и съдържанието им: бензин за шевролетите и някои от другите камиони, дизел за крановете, пресите и по-тежките превозни средства, някакъв химикал на име трихлоретилен, с който металите се почистваха от машинното масло, кислород и ацетилен за оксижените и керосин, с който се захранваха пещите.

Ричър се отегчи до смърт след шейсет секунди.

Затова спря да слуша Търман и започна да разглежда самостоятелно. Не видя нищо особено. Само метал и хора, които работеха по него. Схващаше общата идея. Разни стари неща от метал се натрошаваха и претопяваха, получените метални сплави се продаваха на други фабрики, там произвеждаха от тях нови неща от метал и в крайна сметка новите неща ставаха стари и пак се появяваха тук, за да ги натрошат и претопят.

Не беше толкова сложно.

Километър и половина по-късно стигнаха до вътрешната стена и Ричър видя, че пред портала е паркиран един камион, все едно искаше да го скрие. Зад стената вече не се виждаха искри и пушек. Все едно бяха спрели работа за деня.

— Какво става там отзад? — попита Ричър.

— Това е бунището — обясни Търман. — Нещата, които са прекалено стари и повредени и не можем да работим с тях, отиват там.

— А как влизат, след като този камион е паркиран отпред?

— Ако се наложи, винаги можем да го преместим. Но не се налага много често. Процесите ни за преработка са станали много усъвършенствани. Вече почти не попадаме на нещо, което да ни се опре.

— Ти химик ли си по образование, или металург, или какво?

— Аз съм прероден евангелист, американец и бизнесмен. Така се определям, в този ред. Но наемам най-добрите специалисти, които мога да намеря, за всяка конкретна задача. Имаме отличен изследователски отдел.

Ричър кимна и не каза нищо. Търман завъртя волана, описа широк завой и потегли обратно на север, покрай северната стена. Слънцето беше високо в небето и изкуствените светлини на комбината вече не светеха. Напред и вляво се виждаше как гигантските челюсти на една преса се затварят от двете страни на десет разбити коли едновременно. Зад тях се отвори някаква пещ и работниците се отдръпнаха по-назад от жегата, която лъхна от нея. От пещта бавно изпълзя контейнер за претопяване, пълен с разтопен метал, който бълбукаше и бързо хващаше кора.

— Ти прероден ли си? — попита го Търман.

— Роден съм веднъж — отвърна Ричър. — Това ми е достатъчно.

— Аз говоря сериозно.

— И аз.

— Трябва да си помислиш.

— Баща ми казваше така: „Защо да се прераждаш, когато можеш просто да пораснеш?“

— Той вече не е сред нас, така ли?

— Почина отдавна.

— Значи сигурно е в другото място, с това отношение.

— Не. Той е в една дупка в земята в Арлингтънското гробище.

— И той ли е бил военен?

— Морски пехотинец.

— Благодаря ти, че е служил на страната ни.

— Няма за какво. Аз нямам нищо общо.

— Трябва да си помислиш да подредиш живота си — каза Търман. — Преди да е станало твърде късно. Нещо може да се случи. В Откровението на свети Йоан се казва, че времето е близо.

— Това се казва всеки ден, откакто е написано — почти две хиляди години. Защо да е вярно точно сега, след толкова време?

— Има някои знаци — отвърна Търман. — И възможност за предвиждане на събитията.

Изрече го самодоволно и убедено, все едно имаше редовен достъп до вътрешна информация по този въпрос.

Ричър не отговори.

Продължиха напред — покрай малка групичка от уморени мъже, които се бореха с цяла планина от оплетена стомана. Бяха привели гръб и раменете им бяха увиснали. А още няма осем часа сутринта, помисли си Ричър. Оставаха им повече от десет часа работа.

— Господ ги пази — каза Търман.

— Сигурен ли си?

— Така ми казва.

— А теб пази ли те?

— Знае с какво се занимавам.

— И одобрява ли го?

— Така ми казва.

— Тогава защо имаш гръмоотвод на църквата си?

Търман не отговори. Стисна челюсти и бузите му увиснаха по-ниско от тях. Продължи да кара бавно и мълчаливо, докато не пристигнаха до металния коридор, който водеше към портала за работниците. Търман спря, премести лоста на положение за паркиране и се облегна на седалката си.

— Видя ли достатъчно? — попита той.

— Предостатъчно — отвърна Ричър.

— Тогава ти пожелавам всичко хубаво — каза Търман. Мисля си, че пътищата ни няма повече да се пресекат.

Той прибра лакът към тялото си и тромаво протегна ръка настрани към Ричър. Ричър я стисна. Ръката на Търман беше мека, топла и сякаш без кости — като гумен балон, пълен с вода. После Ричър отвори вратата, измъкна се навън, мина по коридора и излезе на огромния паркинг.

Всички прозорци на пикапа на Вон бяха строшени.