Лий Чайлд
Нищо за губене (60)

60

Хъмвито се върна от пистата, двамата редници слязоха от колата и кимнаха на Ричър, все едно нищо не беше станало.

— Аз трябваше да съм на този самолет — каза Ричър.

— Не, сър — отвърна шофьорът. — Мистър Търман ни каза, че тази вечер ще летите само в едната посока. Каза ни, че оттук продължавате на юг, по ваша работа. Каза ни, че в Колорадо сте приключили.

— Мамка му — каза Ричър.

Спомни си Търман пред хангара. По-дългата пауза в разговора. Все едно се опитваше да направи някакво по-дългосрочно пресмятане, все едно старецът играеше дълга партия и мислеше с осем хода напред.

„Ела с мен и ще разбереш.“

„Не мога да те поканя да вечеряш с мен.“

Ричър поклати глава. Намираше се на деветдесет минути полет от мястото, където трябваше да бъде в момента, посред нощ, по средата на нищото, без самолет.

Изигран от седемдесетгодишен проповедник.

Тъпо.

И неприятно.

„Мисля, че са толкова запалени, защото наближава краят на нещо.“

Нямаше представа какво.

Нямаше идея кога.

Ричър провери картата в главата си. В тази част на щата Оклахома нямаше магистрали. Никакви. Само мрежа от тънки червени линии — щатски шосета с четири платна и провинциални пътища с две платна. Той хвърли поглед към редниците и попита:

— Искате ли да ме закарате до някой път?

— Кой път?

— Който и да е, стига по него да минават коли поне на всеки час.

— Може да пробвате с шосе 287. То отива на юг.

— Аз трябва да отида на север. Връщам се в Колорадо. Търман не е бил съвсем честен с вас.

— Шосе 287 отива и на север. Стига чак до междущатската магистрала 1–70.

— Колко далеч е това?

— Мисля, че е точно на триста и двайсет километра оттук, сър.

През десетте години, откакто Ричър беше напуснал армията, пътуването на стоп беше ставало все по-трудно. Шофьорите ставаха все по-малко добронамерени и се страхуваха все повече. В западната част на страната обикновено беше по-добре, отколкото в източната, което в този случай беше обнадеждаващо. През деня винаги беше по-лесно, отколкото през нощта, което в този случай не беше обнадеждаващо. Хъмвито от Форт Шоу го остави в дванайсет и четирийсет и пет, а стана един и четвърт през нощта, когато мина първата кола в северна посока — пикап, който дори не намали скоростта, когато мина покрай него. Просто профуча и продължи. Десет минути по-късно един стар шевролет блейзър повтори същото упражнение. Според Ричър филмите бяха виновни за всичко. Заради тях хората се страхуваха от непознати. От друга страна, в повечето филми непознатите страдаха от местните, а не обратното. Във филмите имаше странни семейства, в които се ширеше кръвосмешение и роднините ходеха на лов за непознати хора за забавление. Разбира се, Ричър знаеше, че най-вече той е виновен. Осъзнаваше, че не е особено привлекателен кандидат за автостоп. „Погледни се само. Какво виждаш?“ Мария от Сан Диего беше от хората, които лесно хващат автостоп. Сладка, дребна, безопасна, в нужда. Вон също щеше да се справи по-добре от него. Странните, високи близо два метра диви мъже представляваха по-рисковано предложение.

В два часа без десет минути тъмен пикап тойота поне намали скоростта и шофьорът погледна по-внимателно към него, преди отново да ускори, което си беше някакъв прогрес. В два часа и пет минути покрай Ричър профуча кадилак на двайсет години. Двигателят не беше съвсем наред, задното окачване беше увиснало, а ниско зад волана седеше възрастна жена. С бухнала бяла коса и тънък врат. Ричър тайно наричаше такива жени „клечки за уши“ заради начина, по който изглеждаха главите им отзад. В два и четвърт към него по пътя се зададе един стар джип събърбън. Опитът на Ричър показваше, че шофьорите на новите събърбъни най-често са надути задници, но старите модели бяха обикновени, полезни превозни средства, които често се управляваха от обикновени, добри хора. Размерът на колите често показваше здрав разум и самоувереност от страна на собствениците. Здрав разум и самоувереност, според които непознатите не представляваха проблем.

Това беше най-добрата възможност досега.

Ричър слезе на банкета и стъпи на шосето с единия си крак. Вдигна палец по начин, който говореше за нужда, а не за отчаяние.

Дългите фарове на колата светнаха.

Колата намали скоростта.

И спря съвсем, на пет метра от Ричър. Умен ход. Така човекът зад волана можеше да огледа потенциалния си пътник без социалното напрежение, което щеше да възникне при по-близък контакт. Ричър не можеше да го види. Фаровете го заслепяваха.

Шофьорът взе решение. Дългите фарове се смениха с къси, пикапът запълзя напред и спря отново. Прозорецът се отвори. Шофьорът беше дебел червендалест мъж на около петдесет години. Стискаше волана, все едно щеше да падне от седалката, ако не се държи.

— Накъде си? — попита той.

Говореше малко завалено.

— На север към Колорадо — отвърна Ричър. — Опитвам се да стигна до град Хоуп.

— Не го знам.

— И аз не го знаех допреди няколко дни.

— Колко е далеч оттук?

— Около четири часа.

— По пътя за Денвър?

— С малко отклонение.

— Добър човек ли си?

— Обикновено — отвърна Ричър.

— Добър шофьор ли си?

— Не много.

— Пиян ли си?

— Ни най-малко — отвърна Ричър.

— Ами аз пък съм — каза човекът. — И то много. Така че ти предлагам да караш дотам, където искаш да отидеш, за да нямам проблеми с полицията, да ме оставиш да се наспя, а после да ме събудиш и да ми кажеш как да продължа към Денвър. Става ли?

— Става — отвърна Ричър.

 

 

Пътуването на стоп обикновено носеше обещанието за случайни близки срещи и разговори, които бяха по-смислени от обичайните, защото участниците бяха сигурни, че няма да се видят отново. Не и този път. Дебелият мъж се прехвърли на мястото на пътника, тръшна се на увисналата седалка и заспа веднага, без да каже и дума повече. Докато спеше, хъркаше и постоянно се наместваше. Ако се съдеше по дъха му, се беше наливал с бърбън през цялата вечер. Много бърбън, вероятно с някакъв разредител. Когато се събудеше след четири часа, за да продължи към Денвър, все още нямаше да е в състояние да кара.

Но това не беше проблем на Ричър.

Старият събърбън беше износен и мръсен. Уредът, който показваше изминатите километри, представляваше малко прозорче под скоростомера, с цифри от течни кристали, като евтин електронен часовник. Бяха много цифри и започваха с две. Двигателят не беше в страхотна форма. Все още беше мощен, но трябваше да носи голямо тегло и не искаше да го прави с много повече от сто километра в час. На таблото беше оставен мобилен телефон. Беше изключен. Ричър хвърли поглед към спящия пътник и се опита да го включи. Телефонът не искаше. Нямаше батерия. В запалката на таблото беше сложено зарядно устройство. Ричър хвана волана между коленете си, проследи свободния край на проводника на зарядното и го напъха в телефона. После пак се опита да го включи. Този път телефонът оживя, с някаква тенекиена мелодийка. Спящият мъж не му обърна внимание. Просто продължи да хърка.

Телефонът показваше, че няма покритие. Бяха по средата на нищото.

Шосето се стесни — от четири платна на две. Ричър продължи по него. На осем километра пред себе си виждаше червените стопове на друг автомобил. Малки светлини, разположени ниско и широко. Движеше се на север, малко по-бавно от събърбъна. Разликата в скоростите им беше около десет километра в час, така че му отне шейсет минути да го настигне.

Оказа се малък камион от онези, които човек взема под наем, за да се пренесе. Движеше се с малко под деветдесет километра в час. Когато Ричър го доближи, камионът ускори до деветдесет и пет. Ричър се опита да го изпревари, но събърбънът отказваше да ускори толкова. Максималната му скорост беше около сто километра в час, а по този начин Ричър щеше да остане в насрещното платно дълго, дълго време. Може би завинаги. Така че той отпусна газта, прибра се зад камиона и се опита да се примири с дразнещия факт, че ще трябва да кара малко по-бавно, отколкото му се искаше. Мобилният телефон продължаваше да показва, че няма покритие. Зад колата нямаше нищо за гледане. От двете й страни — също. Светът беше тъмен и пуст. На десет метра пред него беше задната броня на камиона, осветявана ярко от фаровете на събърбъна. Беше като подвижен рекламен билборд. Изобразяваше три камиона, паркирани успоредно един до друг, под ъгъл към камерата — малък, среден и голям. Всичките бяха боядисани във фирмените цветове на компанията за камиони под наем. Отпред беше написано името: „Юхол“. И трите камиона се рекламираха с автоматична трансмисия, меко возене, ниска каросерия, климатик и тапицирани седалки. С големи цифри беше изписана цената: деветнайсет долара и деветдесет и пет цента. Ричър внимателно се приближи до камиона, за да прочете и малките букви. Въпросната цена се отнасяше само за малкия камион, за един ден, в рамките на населено място. Допълнителните километри се плащаха допълнително, според условията на договора. Ричър отпусна газта и увеличи дистанцията.

Той отново погледна дисплея на телефона.

Нямаше покритие. Бяха някъде по средата на националния парк „Команчи“. Все едно бяха в открито море. Най-близката клетка за мобилен телефон сигурно беше в Ламар, а дотам имаше още един час път.

* * *

Пияният мъж продължи да хърка, а Ричър продължи да се влачи зад камиона под наем в продължение на цели шейсет минути. След това Ламар се появи на хоризонта като мътно сияние. Сигурно светеха само няколко улични светлини, но в сравнение с черната пустош наоколо градът представляваше ясно видима дестинация. На запад от Ламар имаше малко провинциално летище. И имаше покритие за мобилни телефони. Ричър погледна дисплея и видя, че светят две чертички. Той набра домашния телефон на Вон, който беше запомнил наизуст.

Никой не вдигна.

Ричър прекъсна връзката и набра „Справки“. Поиска номера на полицейското управление в Хоуп. От телефонната компания направо го свързаха. Предполагаше, че спящият пътник няма да има нищо против, след като се вози за негова сметка. Ричър чу сигнал „свободно“, после прещракване и отново сигнал „свободно“. Автоматично го прехвърляха. В сградата на полицейското управление в Хоуп нямаше нощен дежурен. Вон беше споменала, че има дежурен през деня, но не и през нощта. Входящите обаждания сигурно се прехвърляха автоматично към патрулката, с която обикаляше нощният дежурен. Към служебен мобилен телефон на полицейското управление или към личния мобилен телефон на дежурния. В десет от четиринайсет вечери щеше да вдигне Вон. Но не и тази вечер. Тази вечер не беше на работа. Тази вечер някой друг полицай щеше да преследва престъпниците, които хвърляха по улиците хартийки от дъвки. Може би някой помощник.

— Полицейско управление в Хоуп — каза някой в ухото на Ричър.

— Искам да говоря с полицай Вон — каза Ричър.

Човекът на седалката до него се размърда, но не се събуди.

— Тази вечер полицай Вон не е дежурна — каза гласът.

— Знам — каза Ричър. — Но ми трябва номерът на мобилния й телефон.

— Не мога да ви го дам.

— Тогава вие се обадете и я помолете да ми се обади на този номер.

— Може да я събудя.

— Няма.

Настъпи мълчание.

— Важно е — настоя Ричър. — Побързайте. След минута ще изгубя покритие.

Ричър прекъсна връзката. Пред него се появи град Ламар. Ниски тъмни сгради, висока водонапорна кула, осветена бензиностанция. Камионът под наем отби, за да зареди гориво. Ричър погледна таблото на събърбъна. Резервоарът беше пълен до половината. Беше голям резервоар. Но пък двигателят харчеше много, а му оставаха много километри. Ричър подкара след камиона към колонките. Откачи телефона от зарядното. Дисплеят показваше почти заредена батерия и съмнително покритие. Ричър го прибра в джоба на ризата си.

Колонките работеха, но касата беше затворена и тъмна. Човекът от камиона под наем пъхна дебитната си карта в един слот на колонката и я извади. Ричър използва своята карта и направи същото. Колонката се включи, Ричър избра обикновен безоловен бензин и с ужас се загледа в цифрите. Бензинът беше поскъпнал. И още как. Беше повече от три долара на галон, около долар за литър. Последния път, когато беше зареждал кола, цената беше три пъти по-ниска. Ричър кимна на шофьора на камиона, който му кимна в отговор. Беше млад, добре сложен мъж с дълга коса, облечен в тясна черна риза с къси ръкави и бяла якичка. И сигурно беше някакъв проповедник. Сигурно свиреше на китара.

Телефонът в джоба на Ричър звънна. Той остави маркуча в резервоара, обърна се и вдигна. Полицаят от Хоуп каза:

— Вон не вдига мобилния.

— Пробвай по радиостанцията — каза Ричър. — Тя е някъде навън с колата на шефа.

— Къде?

— Не съм сигурен.

— Защо Вон е навън с колата на шефа?

— Дълга история.

— Ти ли си онзи човек, с когото се движи в последно време?

— Просто й се обади.

— Тя е омъжена, нали знаеш?

— Знам. Обади й се.

Полицаят не прекъсна връзката и Ричър го чу как се обажда по радиостанцията. Изрече полицейския код, с който се изискваше незабавен отговор, и го повтори. После настъпи тишина. Чуваше се само пращене и вой, от нощните смущения високо в йоносферата. Фонов шум.

И нищо друго.

Вон не отговаряше.