Лий Чайлд
Нищо за губене (58)

58

Все още беше твърде светло, за да се крие. Затова Ричър просто се подпря на стената на хангара, близо до предния ъгъл откъм тази страна, която не се виждаше от къщата. Усещаше миризмата на самолета. Студен метал, машинно масло, неизгорели въглеводороди от резервоарите. Часовникът в главата му показваше седем без една минута вечерта.

В седем и една чу стъпки.

Дълги крачки и тежки стъпки. Великанът от комбината, който си влачеше краката. В хангара светнаха лампите. От входа се изсипа ярък правоъгълник светлина, нашарен със сенките на крила и витла.

В продължение на две минути не се случи нищо.

После се чуха нови стъпки. Тези бяха по-бавни. С по-къси крачки. По-възрастен мъж, със скъпи обувки и наднормено тегло, който се бореше със схващането и болките в ставите си.

Ричър си пое дъх и излезе иззад ъгъла, на светло.

Великанът от комбината стоеше зад крилото на самолета и чакаше като някакъв слуга или иконом. Търман беше на алеята, която водеше към входа на къщата. Беше облечен с вълнения си костюм, бяла риза и синя вратовръзка.

И носеше малък кашон.

Кашонът беше с размерите на кутия за обувки. На него не пишеше нищо. Беше съвсем обикновен. Горният капак беше затворен. Не беше тежък. Търман го носеше с две ръце пред тялото си — с уважение, но без усилие. Той замръзна на алеята. Ричър видя как се опитва да изрече нещо, но после се отказа. Затова реши сам да запълни тишината.

— Добър вечер, приятели — каза Ричър.

— Увери ме, че си тръгваш — отвърна Търман.

— Промених решението си.

— Намираш се на чужда собственост.

— Най-вероятно.

— Трябва да си тръгваш.

— Това съм го чувал.

— И преди, и сега наистина го мисля, когато го казвам.

— Ще си тръгна, след като видя какво има в този кашон.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото ми е любопитно каква точно държавна собственост изнасяш контрабандно всяка вечер.

Великанът от комбината се промъкна покрай крилото на самолета, излезе от хангара и застана между Ричър и Търман, по-близо до Търман. Двама срещу един, очевидно. Търман погледна право към Ричър над рамото на великана и каза:

— Пречиш.

Ричър си помисли, че Търман беше избрал интересна дума, за да опише ситуацията, в която се намираха.

— На какво точно преча? — попита той.

Великанът се обърна към шефа си.

— Да го изхвърля ли?

Ричър видя как Търман се замисли какво да отговори. По лицето му се четеше съмнение, все едно се опитваше да направи някакво по-дългосрочно пресмятане, което надхвърляше възможния положителен или отрицателен изход от кратко сбиване пред самолетния хангар. Все едно старецът играеше дълга партия и мислеше с осем хода напред.

— Какво има в кашона? — попита Ричър.

— Да се отърва ли от него? — попита великанът.

— Не, нека да остане — отвърна Търман.

— Какво има в кашона? — повтори Ричър.

— Не е държавна собственост — отвърна Търман. — А Божия.

— Бог ти носи метал?

— Не е метал.

Търман постоя неподвижен. После заобиколи помощника си, като продължаваше да носи кашона с две ръце пред тялото, като някой от влъхвите с техните дарове. Приклекна на колене и остави кашона в краката на Ричър, после се изправи и отново се отдръпна. Ричър сведе поглед. Теоретично погледнато, в кашона можеше да има бомба или можеше да го ударят по главата, когато приклекне да види какво има в него. Но реши, че и двете възможности не са особено вероятни. Инструкторите от школата във Форт Ръкър казваха: „Съмнявай се във всичко, но не прекалено.“ Прекалено многото съмнения водеха до параноя и невъзможност за действие.

Ричър приклекна до кашона.

Отвори капака.

И видя, че в кашона има намачкани вестници, в които беше положен малък пластмасов буркан — стандартно медицинско оборудване, стерилен, почти прозрачен, с капак на винт. За проба — за урина или някакъв секрет. Ричър беше виждал много такива.

И беше пълен до една четвърт с черен прах.

Прахът беше по-грубо смлян от талк и по-фин от сол.

— Какво е това? — попита Ричър.

— Пепел — отвърна Търман.

— От какво?

— Ела с мен и ще разбереш.

— Да дойда с теб ли?

— Ела с мен в самолета тази вечер.

— Сериозно ли говориш?

Търман кимна.

— Аз нямам какво да крия. И съм търпелив човек. Нямам нищо против да доказвам невинността си, отново и отново и отново, ако се наложи.

* * *

Великанът помогна на Търман да се качи и проследи как той се промъква в кабината през вратичката. После му подаде кашона. Търман го взе и го сложи на една от задните седалки. Великанът отстъпи и пусна Ричър да се качи сам. Ричър се приведе, влезе с краката напред и се вмъкна на мястото до пилота. Затръшна вратата и се завъртя на седалката, докато се настани толкова удобно, колкото изобщо му беше възможно, после си сложи колана. Търман също си сложи колана и натисна няколко бутона. Светнаха циферблати, задвижиха се помпи и целият самолет се напрегна и забръмча. После Търман натисна бутона на стартера, ауспухът се изкашля, витлото подскочи на четвърт оборот, двигателят изрева, витлото се завъртя както трябва и кабината се изпълни със силен шум и яростни вибрации. Търман освободи спирачките, натисна газта и самолетът се понесе напред — несигурно и колебливо, задържан от гравитацията. После излезе от хангара, като се полюшваше наляво и надясно. Навсякъде се разхвърча прах. Самолетът продължи по пистата за рулиране; витлото се въртеше бързо, а колелата — бавно. Ричър гледаше ръцете на Търман. Работеше с уредите по същия начин, по който възрастните мъже карат автомобил — отпуснат на седалката, с небрежни автоматични движения, максимално опростени от рутината.

Самолетът направи два тромави завоя и излезе в северния край на пистата за излитане и кацане. Светлините бяха включени. Търман застана в центъра на пистата, натисна газта, вибрациите се понесоха от кабината към двигателя и колелата под тях се завъртяха по-бързо. Ричър се обърна и видя как кашонът се плъзга назад по седалката от ускорението и спира в облегалката. Погледна напред и видя осветената пръст под тях и тъмното небе над тях. После самолетът изведнъж олекна, вдигна нос и хоризонтът потъна надолу. Самолетът мъчително започна да се изкачва в нощта, направи завой, Ричър погледна надолу и видя как угасват първо светлините на пистата, а после и светлините на хангара. Без тях почти нямаше какво да се гледа. Стената около комбината едва се виждаше — огромен бял правоъгълник в здрача.

Самолетът продължи да се изкачва стръмно още една минута, после Търман го изравни и Ричър се люшна напред на седалката си, задържан от колана. Той хвърли поглед към таблото и видя, че висотомерът показва шестстотин метра. Скоростта им беше малко над сто и деветдесет километра в час. Според показанията на компаса летяха на югоизток. Резервоарите бяха пълни малко над половината. Изкуственият хоризонт на уреда беше съвсем хоризонтален. На таблото имаше множество зелени светлини и нито една червена.

Търман забеляза, че Ричър гледа таблото, и попита:

— Страх ли те е да летиш?

— Не — отвърна Ричър.

Двигателят беше шумен и целият самолет се разтърсваше от вибрациите. Вятърът виеше покрай предното стъкло и свиреше през пролуките в кабината. Малкият пайпър напомняше на Ричър за старите коли, които се използват за таксита около железопътните гари в предградията. Беше износена, раздрънкана машина, но все пак щеше да се справи с маршрута. Най-вероятно.

— Къде отиваме? — попита той.

— Ще видиш.

Ричър наблюдаваше компаса. Летяха на югоизток, без да се отклоняват. Под компаса имаше екранче със зелени течни кристали, на което се виждаха две числа. GPS координати — географска ширина и дължина. Намираха се под четирийсетия паралел, на повече от сто градуса западна дължина. И двете числа бавно и едновременно нарастваха. Движеха се на юг и на запад, със скромна скорост. Ричър си припомни картите. Пред тях имаше пуста земя — ъгълът на щата Колорадо, ъгълът на щата Канзас и онази част от щата Оклахома, която приличаше на дръжка на тиган. После компасът се отклони още малко на юг и Ричър разбра, че Търман е обикалял около въздушното пространство над Колорадо Спрингс. В града имаше военновъздушна база и сигурно го охраняваха малко по-агресивно. Беше добра идея да го заобиколиш отдалеч.

Търман поддържаше постоянна височина от шестстотин метра и постоянна скорост от двеста километра в час, а компасът сочеше на юг-югоизток. Ричър отново провери картите в главата си и пресметна, че ако не кацнат или не променят курса, ще излязат от щата Колорадо в долния му десен ъгъл. Часовникът на таблото показваше седем и седемнайсет вечерта, значи избързваше с две минути. Ричър си помисли за Вон, която седеше сама в колата си. Беше чула излитането на самолета. Сигурно се питаше защо Ричър не се връща.

— Снощи си отворил един контейнер — обади се Търман.

— Така ли? — попита Ричър.

— Така предполагам. Кой друг би го направил?

Ричър не отговори.

— Видял си колите — продължи Търман.

— Така ли? — повтори Ричър.

— Да предположим така, като интелигентни хора.

— Защо ги карат при теб?

— Има някои неща, които всяко правителство предпочита да скрие от политически съображения.

— Какво правиш с тях?

— Същото, което правя с катастрофиралите коли от магистралата. Рециклираме ги. Стоманата е невероятно нещо, Ричър. Живее вечно. Тойота и пежа от Залива преди са били фордове и шевролети от Детройт, а те на свой ред са били ролс-ройсове от Англия или холдъни от Австралия. Или велосипеди, или хладилници. Част от стоманата е нова, разбира се, но изненадващо малка част. Истинският бизнес е в рециклирането.

— И истинската печалба е там.

— Естествено.

— Тогава защо не си купиш по-хубав самолет?

— Този не ти ли харесва?

— Не особено — отвърна Ричър.

Полетът продължаваше. Компасът сочеше на юг-югоизток, а кашонът си стоеше на задната седалка. Пред тях нямаше нищо друго освен мрак, в който от време на време се появяваха далечни жълти светлинки. Селца, ферми, бензиностанции. В един момент Ричър видя по-ярки светлини в далечината вляво и вдясно. Може би Ламар и Ла Хунта. Малки градчета, които изглеждаха по-големи в сравнение с пустотата около тях. Понякога по шосетата се виждаха коли — малки конуси от синкава светлина, които пълзяха през мрака.

— Как е Ъндъруд? — попита Ричър. — Помощникът?

Търман замълча за миг. После каза:

— Той почина.

— В болницата?

— Не успяхме да го закараме там.

— Ще има ли аутопсия?

— Той няма роднини, така че няма кой да подаде молба.

— Обади ли се на съдебния лекар?

— Няма нужда. Човекът беше стар, разболя се и умря.

— Беше някъде на четирийсет години.

— Очевидно е било достатъчно. Прах при прахта. Всички ни чака същото.

— Не ми звучиш много притеснен.

— Добрият християнин не се страхува от смъртта. А аз притежавам цял град, Ричър. Постоянно ставам свидетел на раждане и смърт. Една врата се затваря, но друга се отваря.

Полетът продължаваше през мрака, на юг-югоизток. Търман се отпусна на седалката, като едва придържаше шурвала между корема си и таблото. Двигателят издаваше постоянен рев, а целият самолет се разтърсваше от вибрациите и от време на време хлътваше в някоя въздушна яма. Числото, което показваше географската ширина, бавно се променяше, а числото за географската дължина — още по-бавно. Ричър затвори очи. До границата на щата им оставаха още седемдесет или осемдесет минути. Предполагаше, че няма да кацнат в Колорадо. В този щат вече не оставаше нищо интересно. Само пусти земи. Предполагаше, че отиват в Оклахома или в Тексас.

Полетът продължаваше. Времето ставаше все по-неприятно. Ричър отвори очи. Въздушните течения ги дърпаха, все едно някой беше завързал камък за самолета. После противоположните течения ги подхвърляха обратно. Страничните пориви на вятъра ги мятаха наляво и надясно. Полетът не беше като в голям боинг на гражданската авиация. Не се усещаше тиха вибрация и неумолимо движение напред. Не, просто яростно се тресяха във всички посоки, като топче във флипер. Навън нямаше буря. Нито дъжд, нито светкавици. Нито гръмотевични облаци. Имаше само бурни течения, които се надигаха от равнините на огромни невидими вълни, образуваха фронтове и се превръщаха в стени и ями. Търман едва придържаше щурвала и оставяше самолета да се носи по вятъра. Ричър се размърда на седалката си и приглади предпазния колан.

— Значи все пак се страхуваш да летиш — отбеляза Търман.

— Нямам нищо против да летя — отвърна Ричър. Имам нещо против да се разбием.

— Старо клише — каза Търман.

— Но е вярно.

Търман се зае по-сериозно с щурвала. Самолетът започна рязко да се издига и спуска, да подскача наляво и надясно. Отначало Ричър си помисли, че Търман търси по-спокоен въздух. После осъзна, че той нарочно влошава положението. Спускаше се, когато и без това имаше въздушна яма, и се изкачваше с възходящите течения. Завиваше срещу страничните пориви на вятъра, така че самолетът да ги поеме като крошета, подскачайки във всички посоки. Подхвърляха самолета като някакъв малък боклук, какъвто всъщност си беше.

— Точно затова трябва да си подредиш живота — каза Търман. — Краят може да дойде по всяко време. Може би по-рано, отколкото очакваш.

Ричър не отговори.

— Мога веднага да сложа край — продължи Търман. Мога да завъртя самолета в свредел и двигателят да откаже. От шестстотин метра височина ще се блъснем в земята с четиристотин и осемдесет километра в час. Крилата ще се откъснат още преди това. Ще направим кратер, дълбок три метра.

— Давай — каза Ричър.

— Честно?

— Предизвиквам те.

Блъсна ги възходящо въздушно течение, самолетът подскочи нагоре и стигна до въздушната яма, която следваше течението. Силата, която го тласкаше нагоре, изведнъж се обърна и самолетът започна да пада. Търман наведе носа, натисна газта, двигателят изпищя и самолетът започна да се спуска под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Изкуственият хоризонт на таблото светна в червено и прозвуча аларма, която почти не се чуваше от рева на двигателя и съпротивлението на въздуха. После Търман изведнъж излезе от свредела. Той вдигна носа, самолетът простена от напрежението, изправи се и започна бавно да се издига.

— Бъзльо — каза Ричър.

— Нямам от какво да се страхувам — отвърна Търман.

— Тогава защо се отказа?

— Когато умра, аз отивам на по-добро място — каза Търман.

— Мислех, че това решение се взема от шефа, а не от теб.

— Аз съм служил добре.

— Давай тогава. Отивай на по-доброто място. Предизвиквам те.

Търман не отговори. Продължаваше да лети право напред, а въздухът около самолета се успокояваше. Летяха на шестстотин метра височина, с двеста километра в час, на юг-югоизток.

— Бъзльо — повтори Ричър. — Мошеник.

— Господ иска аз да завърша мисията си — каза Търман.

— През последните две минути ли ти го каза?

— Ти си атеист, така ли? — попита Търман.

— Всички сме атеисти — отвърна Ричър. — Ти не вярваш в Зевс, Тор, Нептун, Цезар Август, Марс, Венера или египетския бог Ра. Отхвърляш хиляда богове. Защо те притеснява, че някой друг отхвърля хиляда и един?

Търман не отговори.

— Само не забравяй, че ти се уплаши да умреш, а не аз — настоя Ричър.

— Беше просто игра — отвърна Търман. — Въздушните течения винаги са такива на това място. Едно и също всяка вечер. Има някаква особеност в терена.

 

 

Полетът продължаваше. Изминаха още двайсет минути. Въздухът се успокои. Ричър отново затвори очи. Точно след час и петнайсет минути Търман се раздвижи на мястото си. Ричър отвори очи. Търман натисна няколко бутона, включи радиостанцията и стисна щурвала между коленете, за да си сложи слушалките. На лявата слушалка беше монтиран микрофон за обратна връзка. Търман го включи с нокът и каза:

— Аз съм, снижавам се за кацане.

Ричър чу пращене, което заглуши отговора, и далеч напред проблеснаха светлини. Предполагаше, че са червени и бели светлини на писта за кацане, но от това разстояние се сливаха в миниатюрна розова точка. Търман раздвижи щурвала, отне от газта и започна дълго, бавно спускане. Не беше много гладко. Самолетът беше прекалено малък и лек, за да се движи гладко. Подскачаше, спускаше се, изравняваше и пак се спускаше. Държеше се неспокойно и по хоризонтала. Люшкаше се наляво, после надясно. Розовата точка се местеше под тях, но непрекъснато се уголемяваше, докато не се превърна в две успоредни червено-бели линии. Изглеждаха доста къси. Самолетът се разклати за последен път и влезе в дълго плитко спускане, което водеше право към пистата. Светлините подскочиха нагоре и се втурнаха от двете страни на самолета. Ричър за миг си помисли, че Търман е закъснял, но после колесникът докосна пистата, самолетът подскочи веднъж и отново се приземи, Търман отпусна газта и машината спря в средата на пистата. Ревът на двигателя се промени, скоростта отново се увеличи, Търман зави наляво и продължи сто метра, до една площадка. Ричър различи силуетите на тухлени сгради в далечината. После видя и някакво превозно средство, което ги доближаваше с включени фарове. Голямо, тъмно и квадратно.

Хъмви.

Боядисано в камуфлажни цветове.

Бронираната кола паркира на пет метра от самолета, вратите се отвориха и от нея слязоха двама души.

Мъже в зелено-кафяви камуфлажни униформи за горски терен.

Войници.