Лий Чайлд
Нищо за губене (17)

17

Ричър внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и погледна към пътя, за да провери дали не се е отклонил на запад или на изток. Не беше. Беше точно в целта. Направи пет крачки на юг, зави на изток, направи още пет крачки, обърна се и направи десет крачки на запад.

Но не видя нищо.

— Е? — подвикна Вон.

— Няма го — отвърна той.

— Само ме бъзикаш, нали?

— Не. Защо да го правя?

— Колко си бил точен с онези камъни? В тъмното?

— И аз това се питам.

Вон също се завъртя в кръг, мълчаливо. Накрая поклати глава.

— Изчезнал е. Ако изобщо го е имало.

Ричър стоеше неподвижен сред пустошта. Наоколо нямаше нищо за гледане. Нито за слушане, с изключение на търпеливото ръмжене на двигателя на пикапа, спрян на двайсет метра от тях. Ричър направи още десет крачки на изток и пое в широка окръжност. На една четвърт от пътя изведнъж спря.

— Погледни тук — каза той.

Сочеше към земята. Към дълга редица от плитки, нащърбени овални падини в земята, разположени на метър една от друга.

— Отпечатъци от стъпки — каза Вон.

— Моите отпечатъци от стъпки — каза Ричър. — От снощи. Докато се прибирах.

Двамата се обърнаха на запад и тръгнаха обратно по стъпките. Все едно се връщаха по следата, към Диспеър. Десет метра по-късно стигнаха до едно малко разчистено място с формата на ромб. Беше празно.

— Чакай — каза Ричър.

— Няма го — каза Вон.

— Но беше точно тук. Това е мястото.

Едрият пясък беше изровен от многобройни действия. Имаше десетки отпечатъци от стъпки във всякакви посоки. Имаше остъргани места и следи от влачене. Имаше и малки вдлъбнатини в пясъка — някои бяха равни, но повечето не бяха, защото пясъкът се беше сринал обратно в тях.

— Кажи ми какво виждаш — каза Ричър.

— Дейност — отвърна Вон. — Бъркотия.

— История — поправи я Ричър. — Тя ни казва какво е станало.

— Каквото и да е станало, не можем да останем тук. Трябваше да влезем и да излезем много бързо.

Ричър се изправи и огледа пътя на запад и на изток.

Не видя нищо.

— Никой не идва — отвърна той.

— Трябваше да донеса кошница за пикник — измърмори Вон.

Ричър пристъпи в празното пространство. Приклекна и посочи с два пръста към две равни успоредни вдлъбнатини в средата. Все едно в пясъка силно бяха притиснати две черупки от кокосови орехи, ориентирани в посока север-юг.

— Коленете на момчето — каза той. — Точно тук се е отказал да продължава. Спрял е, обърнал се е малко встрани и е паднал.

После Ричър посочи към един по-широк каменист район на метър и половина на изток.

— А ето там паднах аз, след като се спънах в него. На онези камъни. Мога да ти покажа синините, ако искаш.

— Може би по-късно — отвърна Вон. — Трябва да тръгваме.

Ричър посочи към четири остри отпечатъка в пясъка. Бяха правоъгълни, пет на осем сантиметра, в четирите ъгъла на един по-голям правоъгълник, около шейсет на сто и петдесет сантиметра.

— Крака на носилка — обясни той. — Дошли са да го приберат. Вероятно четирима или петима души, ако се съди по всички отпечатъци. Представители на властта кой друг ще има носилка?

Той се изправи, огледа се и посочи на север и на запад към една дълга нащърбена ивица от отпечатъци и смачкани храсти.

— Дошли са оттам и са отнесли тялото в същата посока, към пътя. Може би към микробуса на следователя по смъртните случаи, който е паркирал след моята каменна могила.

— Значи всичко е наред — каза Вон. — Властите са го поели. Проблемът е решен. Трябва да си тръгваме.

Ричър кимна разсеяно и погледна право на запад.

— Какво трябва да виждаме там?

— Две следи от приближаващи стъпки — отвърна Вон. На момчето и твоите. И двете идват от запад, от града. Има разлика във времето, но няма голяма разлика в посоката.

— Точно така. Но на мен ми изглежда, че се вижда нещо повече.

Двамата заобиколиха празното пространство и отново се събраха в западната му страна. Видяха четири отделни следи от стъпки — доста близо едни до други. Общата следа беше само два метра широка.

— Две следи идват, а две си отиват — каза Ричър.

— Как разбра? — попита Вон.

— От ъгъла на отпечатъците. Повечето хора ходят с пръстите навън.

— Може би гледаме семейство от хора с криви крака.

— Нищо чудно, ако са от Диспеър. Но все пак не е много вероятно.

По-новите следи, които се приближаваха, бяха с големи, дълбоки отпечатъци в пясъка, на метър и повече разстояние. По-старите бяха с по-малки отпечатъци, разположени по-близо един до друг, по-плитки и неравни.

— Момчето и аз — каза Ричър. — Вървим на изток. С разлика във времето. Аз вървях, а той се е препъвал.

Двете следи, които се отдалечаваха, бяха съвсем пресни. Пясъкът беше по-малко изровен, така че отпечатъците бяха по-ясни и доста дълбоки, еднакви и равномерно разположени.

— Доста едри мъже — каза Ричър. — Върнали са се на запад. Наскоро. Без разлика във времето.

— Какво означава това?

— Означава, че са вървели по следите на момчето. Или по моите следи. За да разберат откъде идваме и къде сме били.

— Защо?

— Защото са открили трупа и са започнали да си задават въпроси.

— А как изобщо са открили трупа?

— По лешоядите — отвърна Ричър. — Неизбежно е в такова открито пространство.

Вон остана неподвижна за миг. После му каза:

— Влизай в пикапа. Веднага.

Ричър не възрази. Беше достигнала до очевидното заключение с една секунда по-рано от него.