Клайв Баркър
Втъкан свят (13)

2

На Кал му беше необходимо доста време да открие Реймънтс Хил; сред изобилието от карти на Глук, но накрая го намери. Беше в Съмърсет, южно от Гластънбъри. При нормални условия можеше да се стигне може би за около час по шосе М5. Но днес само Господ знаеше колко време би трябвало.

Разбира се, Глук искаше да дойде с него, но Кал предположи, че ако наистина Виждащите се крият на хълма, няма да погледнат с добро око на непознатия. Изтъкна това пред Глук възможно най-внимателно. Колкото и да се опитваше, Глук не можа да прикрие разочарованието си, но каза че разбира деликатността на една такава среща — той самият през целият си живот се беше подготвял точно за нея, нямаше да настоява. И да, разбира се, че Кал може да вземе едната от колите, въпреки че всъщност и двете не са много надеждни.

Докато Кал се приготвяше за пътуването, увит с каквото успяха да намерят срещу студа, Глук му подаде един пакет, грубо завързан с някаква връв.

— Какво е това?

— Сакото — отвърна Глук. — И някои от другите веществени доказателства.

— Не искам да ги взема. Особено сакото.

— Това е тяхна магия, нали? Вземи го, по дяволите. Не искам да изглеждам като крадец.

— Ще го взема, но против волята си.

— Сложих и няколко пури. Приятелски подарък за умилостивяване. — Той се ухили. — Завиждам ти, Кал, за всяка миля в този студ.

 

Докато караше, имаше време да се усъмни, да се нарече глупак за това, че пак се надява, че дори се бе осмелил да повярва, че някакъв спомен ще го отведе при изгубените. Но сънят му, или поне част от него, получи потвърждение. Англия беше празна страница — виелицата беше заличила всичко. Някъде под снежният й покров хората вероятно продължаваха да живеят, но по нищо не личеше. Вратите бяха заключени, пердетата пуснати да закрият деня, който някъде към обяд вече приличаше на нощ. Неколцината дръзнали да излязат в бурята бързаха доколкото им позволяваше леда под краката, нетърпеливи да се върнат край огъня, където телевизията обещаваше една Коледа; със сняг от пластмаса и сантименталности.

По пътищата практически нямаше никакво движение и това даде възможност на Кал да си позволи някои волности спрямо закона: минаваше кръстовищата на червено и не обръщаше внимание на еднопосочните улици докато се измъкваше от града. Глук му беше помогнал да планира маршрута си преди да тръгне, а новините по радиото го предупреждаваха за затворените пътища, така че отначало напредваше доста добре, качи се на М5 южно от Бирмингам и успя да кара постоянно с четиридесет мили в час докато тъкмо преди възела северно от Устър; научи от радиото, че магистралата е затворена между възли осем и девет поради голяма катастрофа. Ругаейки трябваше да напусне магистралата и пое по А38 през Грейт Малвърн, Тюксбъри; и Глостър. Тук пътуването беше много по-бавно. Не беше направен дори и опит да се почисти пътя или да насипят пясък, а няколко коли бяха просто изоставени от шофьорите, решили че да продължават е равносилно на самоубийство.

Когато наближи Бристъл; времето стана още по-лошо и го принуди да намали съвсем скоростта. Заслепен от снега, той пропусна отбивката за А37 и трябваше да се върне обратно. Небето вече беше черно почти като катран, въпреки че беше едва средата на следобеда. На около миля преди Шептън Малет; спря за бензин и шоколад, и служителят в гаража му каза, че повечето от пътищата на юг са блокирани. Имаше чувството, че срещу него бе скроен заговор. Като че ли лошото време беше част от плана на Бич Божи, като че ли знаеше, че той е наблизо и поставяше прегради по пътя му за да види доколко упорито ще се бори да стигне до мястото на екзекуцията.

Но ако беше така, това поне означаваше, че е на прав път — някъде напред в бялата пустош го очакваха онези, които обичаше.

3

Смисълът на предупреждението от гаража стана съвсем ясен когато отби от шосе А при Лидфорд он Фос; по един второстепенен път, който теоретически би трябвало да го отведе западно от Реймънтс Хил. Още преди да тръгне знаеше, че това ще бъде най-проблематичният участък от пътуването, но друга алтернатива нямаше. Тук не минаваше главен път, имаше само тесни пътеки и блата, а той знаеше, че повечето от тях щяха да бъдат затрупани от преспите.

Напредна може би около две мили, пътят напред съвсем не се виждаше, и накрая задръстените с лед грайфери на гумите изобщо не можеха да зацепят. Колата спря. Колелата само изхвърляха назад потоци от сняг. Форсира двигателя, натискаше и отпускаше педала на газта, но колата не можеше да помръдне повече без чужда помощ. Неохотно излезе навън и веднага затъна почти до колене. Глук му беше дал туристически обувки и дебели чорапи, които пазеха краката му, но студът проникна мигновено през панталоните. Кал вдигна качулката на анорака — още един подарък от Глук — и се затътри към задната част на колата. Нямаше лопата и можеше да разчиства снега само с ръце. Усилията му обаче останаха без резултат. След двадесет минути труд не бе успял да помръдне колата нито напред, нито назад.

Реши да се откаже преди да му замръзнат пръстите. Потърси спасение в колата и остави двигателя да работи за да поддържа топлината. Седеше и обмисляше възможностите, с които разполагаше. Последният признак на човешко присъствие беше на завоя към този път, две мили по-назад. Две мили през преспите — а снегът продължаваше да вали — в почти пълен мрак, дявол да го вземе. Да предположим, че след това би могъл да намери някой достатъчно глупав или милостив за да му помогне, пак щеше да изгуби часове.

Имаше други две възможности. Едната беше да остане на място и да изчака да премине нощта. Тази я отхвърли без колебание. Другата беше да завърши пътуването до Реймънтс Хил; пеша. Съдейки по картата, която не беше много подробна, малко по-нататък пътят се раздвояваше. Ако тръгнеше по лявото отклонение, по принцип то щеше да го отведе близо до хълма. Но щеше да се води почти изцяло от инстинкта си, защото практически всякакви отличителни белези на пейзажа — канавки, живи плетове, пък и самият път — бяха изчезнали. Но какво друго можеше да направи? По-добре да върви напосоки, отколкото изобщо да не мърда.

Решението беше взето. Настроението му се повиши и той насочи вниманието си към проблема как да се предпази от природната стихия. Намери на задната седалка един обърнат и вероятно незабелязан кашон с ценните съобщения на Глук. Надяваше се, че той ще му прости за посегателството — прехвърли се отзад и се зае да намести няколко слоя хартия и снимки между тялото и дрехите си, изолация от разкази за падащи жаби и говорещи пчели. След като листата свършиха, разкъса самия кашон и напъха картона като двоен хастар под панталона. Накрая скъса двете гюдерии, които намери до задното стъкло и ги уви около лицето си. Вдигна качулката на анорака и завърза връзките й. Добави още хартия за подплата на ръкавиците и беше готов за атака. Повече от това не можеше да направи. Взе пакета, който му беше дал Глук, изключи двигателя и излезе навън в снега.

Само луд би постъпил така, помисли си Кал, тръшна вратата и се отдалечи от колата. Аз ще съм си Лудия Муни до края.

Навън не беше толкова тъмно, колкото предполагаше. Докато се беше приготвял за похода виелицата като че ли беше поотслабнала и въздухът бе наситен с млечнобяло сияние. Снежното покривало беше по-светло от мрачното небе над него. Облаците дори се бяха разкъсали и на места между тях примигваха звезди. Помисли си, че може би в края на краищата има някакъв шанс.

Първата четвърт миля не отслаби оптимизма му, но през следващата четвърт импровизираната изолация започна да пропуска. Влагата се промъкваше през картона под панталоните и сковаваше краката му. Подплатата на ръкавиците също не издържа и пръстите го заболяха от студ. Още по-лошо беше, че не виждаше никакъв знак за разклонението, отбелязано на картата, и с всяка мъчителна стъпка все повече се убеждаваше, че го е подминал, и всъщност се отдалечава от хълма, а не върви към него.

Реши да рискува и да тръгне напряко през полето. Земята вляво от него се издигаше в стръмен наклон. Може би отгоре ще може да разбере по-добре къде се намира. Погледна назад към колата, но тя не се виждаше. Няма значение — вече се беше решил. Запъти се към бялото лице на хълма и започна да се изкачва.

Пролуката в облаците се разшири и над главата му небето блестеше, обсипано със звезди като главички на топлийки. Беше научил имената на големите съзвездия когато си купи телескопа и лесно можеше да ги назове — той, Човека Памет. Разбира се, тези имена нямаха никакъв смисъл, освен от човешка гледна точка, бяха просто етикети, поставени от някой звездоброец, на който му се сторило, че вижда нещо в хаоса горе: лък и стрела, мечка, рало. В контекста на космоса те нямаха никакъв смисъл. И все пак това беше едно необходимо утешение, да виждаш звездите и да ги наричаш по име, като че ли са ти приятели. Иначе без този акт на внимание човек би могъл да умре при тази гледка.

Болката в краката и ръцете се разпространяваше, раменете и тялото също го боляха; болеше го и члена, и топките; боляха и ушите, и синусите. Всъщност като че ли всичко го болеше. Но нямаше връщане назад. По негова преценка след около тридесет метра щеше да стигне на върха на хълма. Започна да ги брои. На осемнадесет трябваше да спре и да си поеме дъх за останалите дванадесет. Ходенето по наклона в дълбокия сняг изцеждаше от него повече енергия, отколкото можеше да си позволи. Докато стоеше и дишаше на пресекулки като астматик погледна назад към следите в снега. Предполагаше, че върви направо, но стъпките криволичеха напред-назад.

Не искаше дори да помисли какво означава това. Обърна гръб и продължи. Всяка стъпка беше като предизвикателство. Налагаше се да вдига колената си нависоко за да прекрачва снега, вместо да се опитва да се влачи през него. Замръзващите мускули се противяха на всяка крачка, но най-после стигна и от върха пред него се разкри чисто бяла панорама. Сякаш английският дом бе напуснат и мебелите бяха покрити с чаршаф да не се прашат докато се върнат собствениците. Ако се върнеха. Застанал на възвишението, загледан в белотата и абсолютната тишина долу, той си помисли, че бе възможно те вече да не се върнат в това забравено от Бога място, и че е останал сам.

Но имаше хълм, и той би могъл да бъде само онзи, който той търсеше, защото друг нямаше. Но между него и мястото, където стоеше Кал, се простираха покрити със сняг поля. При вида на разстоянието, което предстоеше да измине, вътрешностите му като че ли потънаха някъде, но знаеше, че ако стои неподвижен мускулите ще се схванат, и се спусна надолу по склона, почти изгубил контрол над тялото си.

В ниското снегът ставаше все по-дълбок, стигна до кръста му, и той вече по-скоро плуваше, отколкото вървеше. Но когато тръгна през полето към хълма сковаващата болка от студа започна да изчезва, заместена от приятна апатия. Някъде по средата на пътя пръстите му изпуснаха пакета на Глук. Замъгленото му съзнание едва ли разбра този факт. Мислите му потъваха някъде и се насочваха към удобството на мекия сняг, през който пореше напред. Може би трябваше да спре за малко и да положи глава на тази девствена възглавница. Главата му натежаваше с всеки момент, а снегът щеше да бъде така приятен. Какво лошо щеше да има ако легне в него, докато все още има сили? Но колкото и да беше отпусната мисълта му, все още не беше стигнал дотам, че да не знае, че сънят ще го погуби. Ако спре сега, щеше да спре завинаги.

Стигна подножието на Реймънтс Хил; почти припаднал и се помъкна стъпка по стъпка нагоре по склона. Беше по-дълъг от този на първия хълм, но не толкова стръмен. Не можеше да мисли предварително и да се чуди какво ли би намерил от другата страна, всичките му умствени усилия бяха насочени да накара крайниците си да се движат. Когато стигна на няколко метра от билото вдигна глава със смътната надежда да види звездите. Облаците обаче ги бяха скрили от погледа — небето подготвяше нова атака.

Още две крачки и стигна на върха. Взря се надолу към пейзажа в подножието на хълма. Не се виждаше нищо. Никакъв признак за нещо, което да наподобява на скривалище, колкото и примитивно да е, докъдето стигаше ужасения му поглед. Само покрити със сняг поля, и още поля до хоризонта, пусти и тихи. Беше сам.

Ако имаше сили, щеше да заплаче. Но Кал се предаде на изтощението и падна в снега. По никакъв начин не можеше да се върне обратно до колата, дори и да намери пътя. Просто ще трябва да се отдаде на фаталния сън, който толкова дълго отблъскваше.

Но тъкмо когато клепачите му започнаха да се затварят, забеляза някакво движение в основата на хълма — нещо тичаше в снега. Опита се да фокусира зрението си, но не успя. Притисна пръсти към лицето си, за да се разсъни, вдигна глава и опита пак да погледне. Очите не го лъжеха. Нещо наистина мърдаше на бялата страница пред него, някакво животно.

Възможно ли беше… маймуна?

Зарови ръце в снега и се отблъсна да стане, но загуби равновесие и падна напред. За няколко секунди земята и небето се сляха и той се търкаляше надолу по склона, докато най-после спря обвит в лед. Трябваше му малко време за да се ориентира, но после видя животното — да, наистина беше маймуна! — и тя бягаше от него.

Изправи се с мъка, приличаше повече на снежен човек, и се затътри след нея. Къде, за Бога, бягаше тя? Напред се ширеха само голи поля.

Изведнъж животното изчезна. В един миг се виждаше ясно, и той почти го настигна. А в следващия изчезна от полето като че ли влетя през някаква врата и я затръшна. Кал спря, не вярваше на замаяния си поглед. Дали животното не беше някакъв мираж? Или просто студът бе погубил разсъдъка му?

Вгледа се в снега. Ясно се виждаха стъпки — следи от лапите на маймуната, там където си беше играла. Последва ги и онова, което видяха очите му, се потвърди. Следите прекъсваха изведнъж на няколко крачки от него. По-нататък имаше само чист, хрупкав сняг, безкрайни полета сняг.

— Добре — рече той на празното поле. — Къде сте?

Направи още една крачка към мястото, където маймуната изигра номера с изчезването, и повтори въпроса с отслабващ глас:

— Моля ви… Къде сте?

Разбира се, отговор не последва. Миражите не говореха.

Погледна следите и усети как го напуска и последната надежда.

Някакъв глас се обади:

— Не стой на студа.

Вдигна глава. Не се виждаше никой, нито вляво, нито вдясно. Но гласът нареди отново:

— Две крачки напред. И побързай.

Кал направи една колеблива крачка. Тъкмо щеше да направи втората, когато във въздуха точно пред него се появи една ръка, сграбчи го за анорака и го измъкна от снега.

1

От другата страна на завесата, през която дръпнаха Кал, имаше гора. Клоните й бяха толкова гъсти, че снегът само леко бе посипал земята, покрита с мъхове и листа. Беше тъмно, но някъде пред него гореше огън. Светлината беше приятна, а обещанието за топлина още повече. Нямаше и следа от мъжа, който го бе измъкнал от снега, или поне той не видя никой, докато не се обади някакъв глас:

— Ужасно време ни се случи — и като се обърна видя маймуната Новело и човешкия й спътник, на не повече от два метра от себе си, скрити в тишината.

— Смит го направи — рече маймуната и се наведе към Кал. — Той те прибра вътре. Не ги оставяй да ме обвинят мене.

Мъжът изгледа животното накриво.

— Той не ми говори — обяви Новело, — защото излязох без разрешение. Е, станалото — станало, нали? Защо не дойдеш при огъня? По-добре да легнеш преди да паднеш.

— Да — промълви Кал, — … моля те.

Смит го поведе. Кал вървеше след него, а вцепененият му мозък още не можеше да схване онова, което бе преживял. Виждащите може и да бяха победени, но все още си имаха по някой и друг номер — илюзията, която скриваше от погледа тази гора, беше издържала. А от другата страна имаше нова изненада — сезона. Въпреки че клоните на дърветата над него бяха голи, и стъпваше по мъха от миналото лято, във въздуха се носеше аромата на пролет, сякаш ледът сковал Острова на Духовете; открай докрай тук не можеше да проникне. Соковете изпълваха растенията, пъпките се издуваха, навсякъде клетките на живота се бяха отдали на сладките мъки на растежа. Внезапната мекота предизвика у него лека еуфория, но замръзналите му крайници още не бяха я усетили. Когато стигна на няколко метра от огъня почувства как тялото му губи сили и не може да се задържи. Протегна ръка да се подпре на едно от дърветата, но то отстъпи встрани — или поне така изглеждаше — и той политна напред.

Не падна на земята. Нечии ръце го подхванаха и Кал се отпусна в тях. Пренесоха го близо до огъня и внимателно го сложиха долу. Една ръка докосна бузата му и той обърна поглед от пламъците — видя Сузана коленичила до него, по лицето й играеха светлините на огъня.

Изрече името й — или поне се надяваше, че го е изрекъл. После изгуби съзнание.

2

И преди се беше случвало да затвори очи, докато тя е при него, и после да се събуди, а нея да я няма. Но не и този път. Сега тя го чакаше от другата страна на съня. Не само го чакаше, а го беше прегърнала и леко го люлееше. Пластовете дрехи, хартия и снимки, които бе навлякъл, бяха смъкнати и голото му тяло бе увито в одеяло.

— Намерих пътя до дома — каза той щом успя да накара езика си да проработи.

— Ходих на Чариът Стрийт да те взема — рече Сузана, — но къщата я нямаше.

— Знам…

— И на Рю Стрийт също.

Кал кимна.

— Де Боно дойде да ме търси… — спря се, споменът го накара да замълчи. Дори огънят и ръцете й около него не можаха да предотвратят потреперването при мисълта за мъглата, и онова, което тя се опитваше да скрие.

— …Бич Божи ни преследваше.

— И Шадуел — добави тя.

— Да. Откъде знаеш?

Сузана му разказа за Светилището.

— И какво ще стане сега?

— Чакаме. Поддържаме магията, и чакаме. Сега всички сме тук. Само тебе не те намерихме.

— Вече ме намерихте — прошепна той.

Тя го прегърна още по-силно.

— И повече няма да се разделяме — рече Сузана. — Ще трябва само да се молим да ни подминат.

— Никакви молитви, моля — обади се някакъв глас зад Сузана. — Не искаме ангелите да ни чуят.

Кал проточи врат да види новодошлия. Бръчките по лицето бяха още по-дълбоки от преди, брадата по-прошарена, но това си беше лицето на Лем, и неговата усмивка.

— Поете — Ло се наведе и прокара пръсти през косата на Кал, — едва не те загубихме.

— Няма начин — отвърна Кал с уморена усмивка. — Имаш ли още от плодовете?

Ло потупа джоба на сакото си. Беше модерно и доста му отиваше.

— Тука са. А като говорим за това, този човек не е ли гладен?

— Винаги бих могъл да хапна.

— Има храна, винаги когато пожелаеш.

— Благодаря.

Лем щеше да си тръгне, но се обърна и запита, много сериозен:

— Ще ми помогнеш ли да ги засадим, Калхун? Като му дойде времето?

— Знаеш, че ще ти помогна.

— Ще се видим по-късно — кимна Лем и се отдалечи от светлия кръг край огъня.

— Изсъхнаха ли ми дрехите? — попита Кал. — Не мога да се разхождам наоколо в този вид.

— Ще видя дали мога да ти намеря нещо — отвърна Сузана.

Той седна, за да може тя да стане, но преди това тя го целуна по устните. Не беше бегла целувка, докосването й го стопли много повече от дузина огньове. Когато го остави, Кал трябваше да се увие с одеялото, за да скрие, че не само соковете на дърветата се бяха надигнали в тази нощ.

Имаше време да помисли докато беше сам. Въпреки че се беше озовал на косъм от смъртта вече трудно си спомняше болката, изпитал само преди малко. Дори бе възможно да си представи, че отвъд тази омагьосана гора не съществува друг свят, и че могат да останат тук завинаги и да правят магии. Но колкото и съблазнителна да беше тази мисъл, Кал знаеше, че да й се отдаде дори за миг беше опасно. Ако след тази нощ Виждащите оживееха — ако по някакво чудо Уриел и неговият пазач ги подминеха — тогава животът трябваше да бъде част от онази Страна на чудесата, която бе открил в пълното с чудеса бюро на Глук. Един свят, неделим.

Подремна малко и след това Сузана се върна с цяла колекция от дрехи, които сложи до него.

— Ще обиколя постовете — каза тя, — и после ще се видим.

Кал благодари за дрехите и започна да се облича. Това беше втора му кожа назаем през последните двадесет и четири часа, която се оказа — можеше да се предположи, предвид източника — по-чудата от всичко предложено от Глук. Несъвместимостта на стиловете го забавляваше: официална жилетка и протъркано кожено яке, различни чорапи и обувки от свинска кожа.

— Ето така трябва да се облича един поет — заяви Лемуел като се върна при Кал. — Като сляп крадец.

— Наричали са ме и с по-лоши думи — отвърна Кал. — Някой спомена нещо за храна?

— Точно така — каза Лем и го поведе. Когато се отдалечиха от огъня и очите му свикнаха с полумрака, Кал забеляза, че навсякъде имаше Виждащи, седнали по клоните на дърветата или на земята, заобиколени от земните си притежания. Въпреки необикновените неща сред които бяха живели тези хора, сега те приличаха на най-обикновена тълпа бежанци — погледите им бяха мрачни и предпазливи, мълчаха. Наистина някои бяха решили да се възползват доколкото могат от тази евентуално последна нощ в живота си. Влюбени лежаха прегърнати, шепнеха си, целуваха се; някакъв певец лееше във въздуха весела песенчица, а три жени танцуваха — тишината между стъпките им бе толкова голяма, че те се губеха сред дърветата. Но повечето от бегълците бяха пасивни, бяха се заключили в себе си, за да не издадат страха си.

Ароматът на кафе посрещна Кал и Лем на една поляна където гореше друг огън, по-малък от оня, до който бе спал. Там се хранеха пет-шест от Виждащите. Кал не познаваше никой от тях.

— Това е Калхун Муни — обяви Лем. — Поет.

Някакъв мъж, седеше на стол, а една жена бръснеше внимателно главата му.

— Помня те от овощната градина. — рече той. — Ти си Кукувица.

— Да.

— Да не си дошъл да умреш с нас? — попита клекнало до огъня момиче, което си сипваше кафе. Забележката сигурно би била възприета като неуместна в повечето компании, но тук беше посрещната със смях.

— Ако се стигне до това — рече Кал.

— Не искаме да умираме на празен стомах — каза бръснатият. Когато бръснарката избърса последните остатъци от пяна по главата Кал разбра, че си беше пуснал коса за да скрие цветните ивици, които украсяваха черепа му, от погледите в Царството. Сега можеше пак да се перчи с тях.

— Имаме само хляб и кафе — каза Лем.

— Това ми стига — отвърна Кал.

— Видял си Бич Божи — обади се друг от компанията.

— Да.

— Трябва ли да говорим за това, Хеймъл? — рече момичето до огъня. Той не й обърна внимание.

— Как изглежда?

— Огромен — вдигна рамене Кал, надяваше се да се откажат от тази тема. Но не само Хеймъл искаше да разбере, всички — дори момичето, което възрази — очакваха повече подробности. — Има стотици очи… — продължи той. — Всъщност това е всичко, което видях.

— Може би бихме могли да го ослепим? — каза Хеймъл и дръпна от цигарата си.

— Как? — попита Лем.

— Старата Наука.

— Нямаме достатъчно енергия да поддържаме вече щита — намеси се жената, която се занимаваше с бръсненето. — Откъде ще намерим сили да се изправим срещу Бич Божи?

— Не разбирам това за Старата Наука — каза Кал и отпи от кафето, донесено от Лем.

— С нея вече е свършено, така или иначе — заключи бръснатият.

— Враговете ни я запазиха — напомни му Хеймъл. — Онази кучка Непорочна и нейният любовник — те я владееха.

— И онези, които направиха Стана — добави момичето.

— Те вече са мъртви — отбеляза Лем.

— Както и да е — рече Кал. — Не бихте могли да ослепите Бич Божи.

— Защо не? — попита Хеймъл.

— Има прекалено много очи.

Хеймъл се приближи към огъня и хвърли фаса си в средата.

— Значи, да ни вижда по-добре.

Пламъкът от фаса беше яркосин и Кал се зачуди какво ли пушеше оня. Хеймъл обърна гръб на огъня и изчезна между дърветата. След това настъпи мълчание.

— Ще ме извиниш ли, поете? — каза Лем. — Трябва да намеря дъщерите си.

— Разбира се.

Кал седна да довърши яденето си, облегнал гръб на едно дърво, загледан в хората, които идваха и си отиваха. Краткият сън премахна само част от умората, храната го отпусна отново. Сигурно щеше да заспи както седеше, но силното кафе отиде направо в мехура му, и трябваше да се облекчи. Стана да потърси някое уединено място зад храстите, но бързо се изгуби сред дърветата.

В един шубрак откри двойка танцуващи под звуците на нощна музика от малък транзистор — като влюбени останали на дансинга след като заведението е затворило, твърде погълнати един от друг, за да се разделят. По-нататък учеха дете да смята — сметалото представляваше наниз от плаващи светлини, които майка му бе създала от думи. Намери пусто място да се разтовари и тъкмо се мъчеше с копчетата на чуждия панталон, когато някой го хвана за ръката. Обърна се и видя до себе си Аполин Дюбоа. Беше облечена в черно, както винаги, но си беше сложила червило и грим, които не и отиваха. Дори да не беше видял почти празната бутилка водка в ръката й, дъхът й щеше да му подскаже, че бе изпила доста през тази нощ.

— Бих ти предложила малко — каза тя, — но само това ми остана.

— Не се тревожи.

— Аз? Аз никога не се тревожа. Всичко ще свърши зле, независимо дали се тревожа или не.

Доближи се още повече към него и огледа лицето му.

— Изглеждаш болен — заяви тя. — Кога за последен път си се бръснал?

Отвори уста да й отговори, но в този момент стана нещо във въздуха около тях. Някаква тръпка премина през него, последвана от мрак. Аполин го пусна веднага, и същевременно изпусна бутилката с водка. Тя го удари по крака, но Кал успя за сдържи ругатнята, и беше благодарен за това. Всякакви звуци, музика и математика, бяха стихнали сред дърветата. Не се чуваше нищо нито от храсталаците, нито от клоните. Гората изведнъж притихна като смъртно легло, сенките ставаха все по-плътни. Кал протегна ръка и се хвана за един от стволовете, боеше се да не изгуби ориентация. Като се огледа видя Аполин да се отдалечава, само напудреното й лице се виждаше. После тя се обърна и също изчезна.

Не беше съвсем сам. Видя вдясно от него как някой излезе от прикритието на дърветата и затрупа бързо с пръст малкият огън, където майката и детето се занимаваха с уроците си. Те бяха още там — жената беше притиснала с ръка устата на чедото си, а то бе обърнало разширените си от ужас очи към лицето й. Преди и последната светлина да загасне, Кал видя как устата на жената произнесе безмълвно някакъв въпрос, а мъжът в отговор посочи с палец през рамо. После сцената потъна в мрак.

Няколко мига Кал остана без да мърда. Смътно усещаше, че край него бързо се движат хора — с определена цел, като че ли заемаха позиция за бой. Вместо да стои така, хванат за дървото като човек попаднал в наводнение, той реши да тръгне в посоката, към която бе махнал мъжа, и да разбере какво става. Протегна ръце да се ориентира по пътя между дърветата. Всяко негово движение предизвикваше неприятен звук: обувките скърцаха, ръцете му докоснаха ствола на дърво и парчета кора се посипаха с трополене като силен дъжд. Но отпред поне се виждаше някаква цел. Дърветата се разреждаха и между тях прозираше блясъка на снега. Светлината го улесни и воден от нея стигна на десетина метра от края на гората. Вече знаеше къде е. Пред него беше полето, където бе видял да играе Новело, а към него се спускаше белия склон на Реймънтс Хил.

Опита се да иде по-наблизо, но някой сложи ръка на гърдите му и го спря, едно настойчиво лице до него му кимна да се връща назад. Някаква приклекнала фигура в шубрака където свършваха дърветата се обърна назад да го види и махна с ръка да го пуснат да мине. Чак когато се приближи на крачка от скривалището й разбра, че това беше Сузана. Въпреки че бяха много близо до края на гората, и светлината на снега беше страшно силна, трудно я виждаше. Около нея като воал се беше обвила магия, засилваше се при издишването й, и отслабваше при вдишване. Вниманието й отново бе насочено към полето и хълма зад него. Снегът продължаваше да вали непрестанно — като че ли бе заличил следите му, макар че може би не без чужда помощ.

— Тук е — прошепна тя без да гледа към него.

Кал огледа пейзажа пред себе си. Не се виждаше нищо, освен хълма и снега.

— Не виждам… — започна той, но тя го спря с едно докосване и кимна към малките дървета в края на гората.

— Тя го вижда.

Взря се във фиданките и забеляза, че са от плът и кръв. На самия край стоеше малко момиче, беше протегнало ръце и се държеше за клонките вляво и вдясно.

Някой излезе от полумрака и застана до Сузана.

— Близо ли е? — попита той.

Кал позна гласа, макар че човекът беше много променен.

— Нимрод?

Златистите очи погледнаха към Кал, без да го познаят, после се обърнаха, но пак се върнаха към него — този път го позна. Аполин е права, помисли си Кал, сигурно изглеждам зле. Нимрод протегна ръка пред Сузана и стисна здраво неговата. Когато ръцете им се разделиха момичето отпред възкликна съвсем тихо, и въпросът на Нимрод — „Близо ли е?“ — получи отговор.

Шадуел и Хобарт се бяха появили на върха на хълма. Въпреки че небето зад тях беше тъмно, силуетите им изглеждаха още по-тъмни на фона му, никога не би могъл да ги сбърка.

— Намериха ни — въздъхна Нимрод.

— Още не — рече Сузана.

Тя се изправи съвсем бавно и сякаш това беше сигнал — тръпка като предишната, която бе накарала гората да притихне — премина между дърветата. Въздухът като че ли притъмня още повече.

— Засилват щита — прошепна Нимрод.

На Кал му се щеше да играе някаква полезна роля във всичко това, но можеше само да наблюдава хълма и да се надява врага да обърне гръб и да иде да търси някъде другаде. Обаче познаваше Шадуел твърде отдавна, за да повярва, че това е възможно, и не се изненада когато Търговецът тръгна надолу по склона към полето. Врагът беше упорит. Беше дошъл да предаде дара на Смъртта, за който спомена на Чариът Стрийт, и нямаше да бъде удовлетворен докато не го направи.

Хобарт, или силата в него, се бавеше на билото на хълма, откъдето можеше по-добре да огледа терена. Дори от това разстояние се виждаше как плътта на лицето му проблясва и потъмнява като жарава разпалвана от силен вятър.

Кал погледна назад. Виждащите едва се забелязваха, застанали на равни разстояния между дърветата, съсредоточени върху магията, която стоеше между тях и смъртта. Удвоената й сила беше достатъчна да заблуди погледа му, независимо че беше от вътрешната страна. За момент мракът в гората се разреди и му се стори, че вижда през него чак до снега от другата страна.

Погледна отново към Шадуел, който беше стигнал в подножието и оглеждаше пейзажа пред себе си. Чак сега, като го видя ясно, мислите на Кал се върнаха към сакото, което Шадуел беше изгубил или захвърлил, и което той също бе изоставил по време на пътуването. То беше някъде там в полето зад Реймънтс Хил, където замръзналите му пръсти го бяха изпуснали. И когато Шадуел тръгна към гората, Кал се изправи и прошепна:

— …сакото…

Сузана беше до него, но думите й едва се чуха:

— Какво сакото?

Шадуел беше спрял пак и се взираше в снега. Дали не се виждаха някакви остатъци от стъпките на Кал и Новело?

— Знаеш ли къде е сакото? — питаше Сузана.

— Да. От другата страна на хълма.

Търговецът отново бе вдигнал поглед и гледаше втренчено пред себе си. Дори отдалече беше ясно, че на лицето му бе изписано учудване, дори подозрение. Илюзията очевидно издържаше, но докога? На хълма Уриел проговори и снежният вятър понесе думите:

— Надушвам ги.

Шадуел кимна, извади кутия цигари от джоба си и запали една скрит зад ревера на палтото. После отново впери поглед пред себе си. От студа ли примижа, или виждаше някакъв призрак на фона на блестящия сняг?

— След малко ще отслабнем — рече Сузана. — Ако не ни помогне нещо.

— Сакото? — попита Кал.

— Някога то имаше сила — отвърна тя. — Може би още има. Можеш ли да го намериш?

— Не зная.

— Такъв отговор не ни трябва.

— Да. Мога да го намеря.

Тя погледна назад към хълма. Шадуел беше решил да се върне при Уриел и отново се изкачваше нагоре. Ангелът бе отпуснал тялото на Хобарт да седне в снега и зяпаше облаците.

— Идвам с тебе — обади се Нимрод.

— Ще ни видят отгоре.

— Ще заобиколим. Ще излезем отзад — той погледна към Сузана. — Да?

— Да — съгласи се тя. — Вървете, докато все още има време.

Той тръгна забързан, Кал след него, провираха се между дърветата и Виждащите сред тях. Напрежението от поддържането на щита срещу погледа на човека и Ангела беше вземаше своите жертви: неколцина бяха припаднали, други едва се крепяха.

Чувството за ориентация на Нимрод беше безпогрешно — излязоха от другата страна на гората и се хвърлиха веднага по очи в снега. Дълбочината му беше в тяхна полза, практически можеха да прокопаят тунел в него и доколкото могат да се скрият от хълма зад преспите. Снегът обаче не можеше да ги прикрива през цялото време, имаше открити пространства, които трябваше да пресекат, ако не искаха маршрутът им да бъде толкова заобиколен, че да не успеят да стигнат до целта си преди разсъмване. Вятърът навяваше пред себе си пластове сняг, но между тях хълмът се виждаше ясно и онези на върха — ако погледнеха надолу — можеха лесно да ги видят. Успяха да уловят ритъма на вятъра и лягаха щом той стихнеше, после хукваха при следващия порив. Така успяха да стигнат на тридесетина метра встрани от хълма и вече им се струваше, че са минали най-опасната част от маршрута, когато изведнъж вятърът спря и Кал чу в тишината тържествуващия глас на Шадуел:

— Ей вие! — сочеше той надолу към тях. — Виждам ви!

Направи няколко крачки надолу, после се върна да предупреди Уриел, който продължаваше да гледа към небето.

— Бягай! — изкрещя Кал на Нимрод, и без повече да се крият двамата заораха през снега. Кал тичаше напред и търсеше онова, което бе загубил. Погледна за миг към върха и видя, че Шадуел бе вдигнал Хобарт. Беше съвсем гол — безразличен към виелицата — тялото му бе почерняло от огъня и дима. Кал знаеше, че всеки момент същият този огън щеше да застигне Нимрод и него.

Затича се отново, очаквайки пламъците всеки миг. Направи с мъка три крачки, но все още нищо. После четири, и пет, шест, седем. Отмъстителният пламък все още не идваше.

Озадачен, погледна отново към хълма. Шадуел още беше на върха и призоваваше Ангела; да извърши пъкленото си дело. Но в пролуката между два порива на вятъра Кал видя, че Уриел бе зает с друго, което го отвличаше от ролята му на екзекутор.

Затича се отново. Разбра, че двамата с Нимрод са получили още един безценен шанс да живеят, но не можеше да спре плача си след като видя Сузана да се изкачва по хълма срещу втренчения поглед на Ангела.

1

Сузана нямаше никакъв план. Но докато наблюдаваше как Нимрод и Кал пълзят към хълма стана съвсем ясно, че ако нещо не отклони вниманието, щяха да ги забележат и да ги убият. Нямаше намерение да търси доброволци. Ако някой щеше да отклони огъня на Ангела, това определено трябваше да бъде тя: в края на краищата, тя и Хобарт бяха играли тази игра на Дракони; и преди, или някакъв неин вариант.

Вместо да излезе направо през щита и така да насочи Шадуел към целта, тя се промъкна между дърветата и отстрани, после от една преспа на друга, докато се отдалечи от гората. Едва тогава се изправи пред погледа на Дракона.

Ако беше по-бърза, можеше да попречи на Шадуел и той изобщо да не забележи Кал и Нимрод, но сега чу обвинителния му вик няколко секунди преди да се разкрие. Двадесет секунди по-късно Шадуел би могъл да задейства Хобарт и скритата в него смърт. Но когато Търговецът се върна на хълма очите на Хобарт вече бяха приковани в нея и нищо не беше в състояние да отмести погледа му.

Преди да се покаже тя бе наблюдавала внимателно двете фигури на върха за да се опита да разбере отношенията помежду им. Поведението им обаче — и особено това на Уриел — я смути. Несъмнено Бич Божи имаше не по-малко желание за преследване от Шадуел но изглеждаше съвсем отвлечен от онова, което предстоеше, загледан в небето като хипнотизиран. Само веднъж нещо го накара да покаже огъня си, когато — без очевидна причина — тялото на човека, което заемаше, изведнъж избухна и пламъците го обърнаха като в пашкул, изгориха дрехите и опърлиха кожата му. Той не помръдна докато огънят вършеше работата си. Стоеше сред кладата като мъченик и гледаше пустия пейзаж докато пак така — без видима причина — огънят изгасна.

Сега, като се изкачваше да се срещне с него, видя колко изранено беше тялото на Хобарт. Пламъците, който го обгърнаха, бяха само последната от безбройните атаки понесени от плътта му. Имаше няколко рани, дупките бяха затворени грубо, ръцете ужасно осакатени, лицето едва се разпознаваше — косата и веждите бяха изгорени. Но като видя как втренчено я гледат очите от покритото с мехури лице първоначалното й впечатление се затвърди: той, а може би и силата в него, бяха някак си хипнотизирани. Не личеше по нищо, че изпитва болка от раните си, нито срам, че стои гол пред нея — той не беше славната жертва от сънищата си, а злощастен стълб, вонящ на смърт и печено месо.

Пред този безизразен поглед страхът, отпъждан досега поради необходимостта, започна да се надига в нея. Възможно ли беше да проникне през този транс до Хобарт, с когото бе споделила част от онази история за Девицата, Рицаря и Дракона? Ако успееше, може би щеше да оцелее след сблъсъка, или поне да отклони врага достатъчно дълго, за да могат Виждащите да подготвят нова защита.

Шадуел вече я беше видял. В сравнение с Хобарт той изглеждаше определено по-схватлив, но по лицето му беше изписано друго. Чертите които някога скриваха толкова много, сега бяха като на безумец, и престорената му любезност беше по-скоро жалка, отколкото иронична.

— Я виж, я виж. И откъде се появи ти?

Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, за да ги топли, и не ги извади. Не се и опита да я хване, или дори да се приближи към нея. Вероятно знаеше, че тя не може да избяга жива от върха.

— Дойдох да видя Хобарт — отвърна Сузана.

— Боя се, че той не е тук — каза Шадуел.

— Лъжец.

Очите на Хобарт все така бяха приковани върху нея. Имаше ли някаква реакция, или така й е стори?

— Казвам ти истината — възрази Шадуел. — Хобарт го няма. Това нещо… то е просто обвивка. Знаеш какво има вътре. И то не е Хобарт.

— Жалко — тя продължи играта на възпитан разговор, даваше й време да мисли.

— Не е голяма загуба — рече Шадуел.

— Имахме да довършваме някои неща.

— Ти и Хобарт?

— Ами да — гледаше право в обгорения мъж, докато говореше. — Надявах се, че си спомня за мене.

При тези думи главата на Хобарт се наведе леко, после пак се вдигна — някакво примитивно кимване.

— Наистина си спомняш — каза Сузана.

Очите не се откъсваха от нея нито за миг.

— Ти Дракона ли си…

— Млъквай — прекъсна я Шадуел.

— Или Рицаря?

— Казах ти да мълчиш! — Направи крачка към нея, но преди да успее да се приближи достатъчно Хобарт вдигна ръка и постави обгореното чуканче на гърдите му. Търговецът отскочи назад.

Изплашен е, помисли си Сузана. Петното на страха, което виждаше около главата му само потвърди онова, което лицето вече беше издало. Тук имаше повече сили, отколкото той можеше да контролира, и се страхуваше. Но не беше толкова смирен, че да мълчи.

— Изгори я — обърна се той към Хобарт. — Накарай я да ни каже къде са.

Стомахът й се сгърчи. Не беше взела предвид тази възможност, че могат да я измъчват, за да я накарат да ги издаде. Но беше твърде късно за бягство. Освен това, Хобарт не показваше с нищо, че ще се подчини на нареждането на Шадуел. Той просто я гледаше като Рицаря в книгата: ранено същество в края на историята. И тя на свой ред се почувства като тогава — изплашена, и същевременно силна. Тялото пред нея беше приемник на една унищожителна сила, но само да можеше да проникне в него — съвсем, съвсем нежно — и да поговори с Хобарт, чието скрито сърце познаваше, може би, просто може би, би могла да го убеди да застане на нейна страна срещу Бич Божи. Драконите си имаха слабости, може би Ангелите също. Можеше ли да го накара да подложи врата си като тогава?

— Аз… те помня — пророни той.

Гласът беше несигурен, изпълнен с болка, но ясно беше, че е на Хобарт, а не на обитателя му. Сузана погледна за миг встрани към Шадуел, който наблюдаваше тази среща озадачен, после отново към Хобарт, и видя как нещо проблясва в незатворените рани на тялото му. Инстинктът й подсказваше да отстъпи, но той я спря.

— Недей — рече той. — Недей… ме оставя. Той няма да те нарани.

— Имаш предвид Дракона?

— Да. Снегът го забави. Той си мисли, че е сред пясъците. Сам.

Сега вече бездействието на Бич Божи имаше някакво неясно обяснение. Застанал на върха на хълма, той оглеждаше снежната пустош и беше изгубил представа за настоящето. Беше отново в празнотата, където бе живял хилядолетия, където очакваше нови нареждания от своя Създател. Шадуел не беше този Създател. Той беше прах, човешки прах. Бич Божи вече не го чуваше.

Но той познаваше миризмата на Виждащите. Беше показал това с воя си от същото това място. И когато магиите не издържат, и това трябваше да стане скоро, пустошта нямаше да му попречи да изпълни дълга си. Като ги види щеше да направи онова, което бе дошъл да направи, не заради Шадуел, а заради себе си. Сузана трябваше да действа бързо.

— Помниш ли книгата? — попита тя Хобарт.

Известно време той не отговори. Пещта в тялото му отново просветна. Сузана започна да се страхува, че успокоителните му думи са били не на място и тези двама пазители на закона са дотолкова част един от друг, че прекъсването на транса на единия е предупредило другия.

— Кажи ми… — настоя тя. — Книгата…

— О, да — отвърна той, и това признание разпали светлината. — Бяхме там… сред дърветата. Ти, и аз, и…

Спря да говори и отпуснатото му лице изведнъж се сгърчи в паника. Пламъците се надигнаха към отворените рани. С крайчеца на окото си тя забеляза как Шадуел бавно отстъпва като от бомба със закъснител. Съзнанието й се спусна да търси някаква тактика да го забави, но не можеше да измисли нищо.

Хобарт вдигна ръце пред лицето си и от този жест тя разбра как са били унищожени. Беше се опитал и преди да попречи на огъня на Бич Божи, и беше заплатил за това с плътта си.

— Изгори я — прошепна Шадуел.

И огънят започна да излиза. Не се появи изведнъж, както бе очаквала, а потече от раните му, от носа, устата, през члена и порите. Течеше на огнени струйки, по които пробягваха стрелите на намеренията на Ангела, все още бавен, но все по-силен. Беше изгубила надпреварата.

Хобарт обаче не беше напълно победен. Той направи един последен, галантен опит да изкаже мисълта си. Тракането на челюстите престана, успя да отвори устата си. Но преди да изрече и дума, Бич Божи запали слюнката му. Огънят облиза лицето и фигурите зад него се видяха по-ясно. През пламъците Сузана видя очите на Хобарт, все още насочени към нея, и когато погледите им се срещнаха той отметна глава назад.

Тя познаваше отдавна този жест. Хобарт подлагаше врата си.

„Убий ме и да свършваме“, беше казал Драконът.

Сега Хобарт молеше за същата милост, по единствения възможен начин.

Убий ме и да свършваме.

В книгата тя се бе поколебала и беше пропуснала възможността да срази врага си. Този път нямаше да сгреши.

Менструумът беше нейното оръжие, и както винаги знаеше намеренията й по-добре от нея. Още докато мислите й оформяха представата за убийство той излетя от нея, прекоси разстоянието между нея и Хобарт като светкавица и го сграбчи.

Той беше подложил врата си, но менструумът не се впи в гърлото, а в сърцето. Сузана усети как горещината от тялото полетя по реката на менструума към главата й, а с нея и ритъмът на живота му. Сърцето туптеше в хватката й, тя го стисна здраво без да усети ни най-малка вина. Той искаше смъртта, и тя можеше да я даде: размяната беше справедлива.

Хобарт потрепери. Но сърцето му, въпреки всичките грехове, беше смело, и продължаваше да тупти.

Навсякъде около него изригваше огън. От очите, от ануса, през порите. Сузана усети миризмата на опърлената си коса. Между двамата бликна пара — снегът се топеше и кипеше. Геометричните форми вече поемаха контрола върху огъня, оформяха го, насочваха го. Всеки миг щеше да се стовари върху нея.

Тя стисна сърцето още по-силно, усети как се издува от натиска. Все още биеше, все още биеше.

Тъкмо когато си мислеше, че няма да успее, мускулът се предаде и спря.

Някъде вътре в Хобарт се надигна звук, който нито дробовете, нито устата му не можеха да издадат. Но тя го чу ясно, и Шадуел също — отчасти ридание, отчасти въздишка. Това беше последната му дума. Тялото, в което все още бяха впити пръстите на мисълта й, беше мъртво преди да заглъхне звука.

Сузана започна да връща менструума назад, но Бич Божи го хвана за опашката и ехото от пустинята достигна до нея по потока. Усети неговото умопомрачение, и болката, преди да успее да изтръгне смъртоносната си сила обратно.

За миг настъпи затишие. Парата продължаваше да се вдига, снегът все така валеше. После някогашният Рицар; и Дракон; Хобарт падна мъртъв в краката й.

— Какво направи? — не можеше да повярва Шадуел.

Не беше съвсем сигурна. Уби Хобарт, определено. Но освен това? Трупът паднал по очи пред нея, не показваше с нищо, че в него има някой, огньовете в него изведнъж угаснаха. Нима смъртта на Хобарт беше прогонила Уриел от човека, или той просто изчакваше?

— Ти го уби — рече Шадуел.

— Да.

— Как? Господи… как?

Сузана се готвеше да се съпротивлява, ако я нападне, но в погледа му нямаше намерение за убийство, а отвращение.

— Ти си една от магьосниците, нали? Ти си тук с тях.

— Бях — отвърна тя. — Но те си отидоха, Шадуел. Ти изпусна шанса си.

— Можеш да ме излъжеш с твоите заблуди — гласът му издаваше престорената наивност. — Но аз съм просто човек. Но не можеш да се скриеш от Ангела.

— Прав си. Страхувам се. Също като тебе.

— Страхуваш се?

— Сега той няма къде да се скрие — напомни му тя и погледна към трупа на Хобарт. — Няма ли да му потрябва някой? Или аз, или ти, а аз съм проядена от магии. Ти си чист.

За частица от секундата фасадата му падна и думите й се потвърдиха, дори многократно. Той беше не само изплашен, беше ужасен.

— Той няма да ме докосне — възрази Шадуел със стиснато гърло. — Аз го събудих. Той ми дължи живота си.

— Мислиш ли, че му пука? Не сме ли всички просто храна за нещо като него?

Пред този въпрос престореното му безразличие не издържа. Шадуел започна да облизва устните си, първо горната, после долната, отново и отново.

— Не искаш да умреш, нали? — попита тя. — Или поне не така.

Този път неговият поглед се насочи към тялото на земята.

— Няма да посмее — рече той. Но гласът му беше тих, сякаш се боеше да не го чуе.

— Помогни ми — продължи тя. — Заедно може би ще успеем да го контролираме.

— Невъзможно е — отвърна Шадуел.

При тези думи тялото в топлата кал между тях избухна в бели пламъци. Този път огънят на Уриел нямаше какво да погълне освен мускули и кости, Хобарт беше съвсем гол. Кожата се пръсна, кръвта кипеше на стотици места. Сузана отстъпи назад да избегне горещият дъжд и попадна в ръцете на Шадуел. Той я сграбчи и изпречи тялото й между себе си и огъня.

Но Бич Божи вече беше напуснал Хобарт и се беше наместил в хълма. Замята се разтресе, под краката им се надигна грохот от смилането на скали и почва.

Каквото и да беше намислил Уриел под земята, Сузана искаше да избяга от него докато имаше време, но Шадуел още я държеше, и колкото и да искаше да го порази с менструума, той беше останал единствения й съюзник. Той беше събудил звяра, той беше негов спътник. Ако някой изобщо знаеше слабостите му, това беше именно той.

Грохотът в земята е издигна до кресчендо, и целият хълм се наклони. Сузана чу как Шадуел извика, после падна повличайки я със себе си. Може би това че я държеше спаси живота й, защото докато се търкаляха надолу по склона върхът на Реймънтс Хил; изригна.

Скали и замръзнала почва се понесоха към небето, след това се посипаха по главите им. Нямаше време да се прикрие. Все още плюеше снега от устата си когато нещо я удари по врата. Опита се да запази съзнание, но не успя, и потъна в нощта зад очите си.

2

Шадуел все още беше до нея когато се съвзе, стискаше я така здраво, че ръката й беше изтръпнала от лакътя до върха на пръстите. Отначало си помисли, че ударът е засегнал зрението й, но светът около тях беше скрит в мъгла — студена, лепкава мъгла, която като че ли бе покрила целия хълм. Шадуел я гледаше през мъглата, а очите му приличаха на два процепа в изцапаното му лице.

— Жива си… — рече той.

— Откога сме тук?

— Минута-две.

— Къде е Бич Божи?

Шадуел поклати глава:

— Той вече е изгубил разсъдъка си. Хобарт беше прав. Не знае къде е. Трябва да ми помогнеш…

— И ти затова остана.

— …иначе никой от нас няма да се измъкне жив от тук.

— И как? — попита тя.

Той се усмихна — тънка, крива усмивка.

— Успокой го.

— Пак те питам: как?

— Дай му каквото иска. Дай му магьосниците.

Тя се изсмя в лицето му.

— Опитай нещо друго.

— Това е единствената възможност. Като ги получи, ще бъде задоволен. Ще ни остави на мира.

— Нищо няма да му дам.

Шадуел я стисна още по-силно. Пропълзя през мръсотията и седна до нея.

— Той ще ги намери, така или иначе, рано или късно — почти се беше разплакал. — Нямат никакъв шанс да оцелеят. Но ние можем. Само да накараме копелетата да се покажат. Като ги хване, ние повече няма да му трябваме. Ще бъде удовлетворен. — Лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното, можеше да види отблизо всеки тик и сълза по него. — Зная, че ме мразиш. Заслужавам го. Така че не го прави заради мене, направи го заради себе си. Мога да ти се отплатя. — Тя го изгледа едва ли не със страхопочитание — дори сега Търговецът беше в състояние да се пазари. — Скътал съм някои неща. Цяло състояние. Кажи цената си. Всичко е твое. Каквото поискаш. Свободно, гратис и…

Той млъкна.

— Мили Боже.

Някъде в мъглата нещо започна да вие: засилващ се вой, който той познаваше, и от който се страхуваше. Изглежда реши, че няма смисъл да се надява тя да му помогне, защото я пусна и се изправи. Мъглата беше еднакво гъста от всички страни, необходими му бяха няколко секунди, за да избере път за бягство. Но след като го избра, хукна препъвайки се, а воят — това можеше да бъде само Уриел — разтресе хълма.

Сузана стана. От мъглата и болката в главата й всичко наоколо се завъртя. Земята беше толкова обгорена, че не можеше да се каже къде е склонът на хълма, и нямаше представа как да се върне в гората. Можеше само да бяга, колкото може по-бързо, надалеч от воя. По врата й течеше кръв. На два пъти падна, на два пъти тялото й се допря до земята, която изглеждаше готова да се отвори под нея.

Едва се държеше когато пред нея в мъглата се появи някаква фигура и извика името й. Беше Хеймъл.

— Тук съм — извика тя в отговор през воя на Бич Божи. Той се озова мигновено при нея и я поведе през несигурната земя обратно към гората.

3

Късметът беше на страната на Шадуел. След като веднъж се отдалечи от самия хълм мъглата се разреди и той разбра, че по инстинкт или случайно беше избрал най-подходящата посока. Пътят не беше далече, щеше да се измъкне по него преди Ангелът да свърши работата си на хълма. Щеше да избяга на някое сигурно място от другата страна на земното кълбо, където ще може да ближе раните си и да разкара целия този ужас от главата си.

Осмели се да погледне през рамо. Щастливото му бягство вече го беше отдалечило доста от мястото на опустошението. Единственият знак за присъствието на Ангела беше мъглата, а тя все още обгръщаше хълма. Той беше в безопасност.

Като видя живия плет, който ограждаше пътя, забави крачка. Сега трябваше само да върви покрай него, докато намери някаква врата. Снегът продължаваше да вали, но бързането го беше сгорещило, по гърба и гърдите му течеше пот. Но още докато разкопчаваше палтото си разбра, че топлината не идваше от него. Снегът под краката му се превръщаше в киша, земята излъчваше горещина и с нея като във внезапна пролет изникнаха кълнове, които пропълзяха към лицето му. Когато разцъфнаха, той разбра колко голяма бе грешката му. Тези цветя вместо сокове имаха огън, и в сърцата им бяха очите на Уриел, безбройните очи на Уриел.

Не можеше да върви нито напред, нито назад, обграждаха го отвсякъде. За свой ужас чу гласа на Ангела; в главата си, така както го беше чул за пръв път в Руб ал Хали.

Смея ли?

— рече той, присмивайки се хвалбите му пред Сузана.

СМЕЯ ЛИ?

И се нахвърли върху него.

В един миг той беше самият себе си. Един човек, със своя история.

В следващия се оказа притиснат към капака на скърцащия си череп — Ангелът от Райската градина; предяви правата си.

Последното му действие като човек с тяло, което можеше да нарече свое, беше писък.

4

— Шадуел — рече Сузана.

— Няма време да се радваме — отбеляза мрачно Хеймъл. — Трябва да се върнем преди да тръгнат.

— Да тръгнат? Не, не трябва да правим това. Бич Божи е още тук. В хълма е.

— Нямаме избор — отвърна Хеймъл. — Магиите са почти изтощени. Виждаш ли?

Вече бяха на няколко метра от дърветата, и във въздуха наистина се носеше нещо като дим — загатване за онова, което се криеше зад щита.

— Не останаха сили — рече Хеймъл.

— Някакъв знак от Кал? Или Нимрод?

Той поклати леко глава с презрение. Избягали са, говореше погледът му, и не си заслужава да терзаеш за тях.

Сузана погледна обратно към хълма с надеждата за нещо, което да го опровергае, но нямаше никакво движение. Мъглата още висеше на върха, преобърнатата земя около нея беше неподвижна.

— Идваш ли? — попита той.

Тя го последва, главата й бучеше. Първата крачка беше през сняг, при втората се озова в храстите. Някъде в дълбините на скривалището неутешимо плачеше дете.

— Виж дали не можеш да я накараш да замълчи, Хеймъл — помоли го тя. — Но внимателно.

— Тръгваме ли, или не?

— Да — съгласи се Сузана. — Налага се. Само че първо искам да се върне Кал.

— Няма време — настоя Хеймъл.

— Добре. Чух те. Ще тръгваме. — Той изсумтя и обърна гръб. — Хеймъл?

— Какво?

— Благодаря ти, че дойде за мене.

— Искам да се махна от тук — отвърна просто той и тръгна да търси плачещото дете. Остави я да се върне на наблюдателния пост, откъдето хълмът се виждаше най-добре.

Там пазеха неколцина от Виждащите.

— Нещо? — попита тя един от тях.

Не беше необходимо да отговаря. Някакъв шепот сред тях привлече вниманието й към хълма.

Мъглата се движеше. Сякаш нещо вътре в нея беше поело огромен дъх — облакът се сви, ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая се появи силата, която го обитаваше.

Уриел беше намерил Търговеца. Въпреки че в калта на Реймънтс Хил; стоеше тялото на Шадуел, в очите му гореше светлината на серафима. Начинът, по който оглеждаше внимателно полето, не оставяше никакво съмнение, че онова което бе отвлякло вниманието му и го беше укротило, вече беше отминало. Ангелът вече не беше изгубен сред спомените за пустинята. Знаеше къде е, и защо.

— Трябва да тръгваме! — каза Сузана. — Първо децата.

Заповедта едва не закъсня. Още докато съобщението се носеше сред дърветата и бегълците се втурнаха да се спасяват, Уриел насочи убийствения си поглед към полето по Реймънтс Хил; и снегът се запали.

1

Когато двамата с Нимрод стигнаха в полето зад хълма, от маршрута, който Кал бе описал, не бе останала и следа — виелицата беше заличила всичко. Можеха само да предполагат откъде би могъл да мине, и да ровят наоколо с надеждата да се натъкнат на изгубения пакет. Но беше почти безнадеждно. Пътят му към хълма съвсем не беше прав — умората го беше накарала да се връща и криволичи като пиян, а след това вятърът беше разместил преспите така, че на някои места бяха достатъчно дълбоки за да покрият изправен човек.

Навяваният сняг през повечето време закриваше върха на хълма и Кал можеше само да се досеща какво става там горе. Какъв ли шанс имаше някой да оцелее срещу Шадуел и Бич Божи? Вероятно малък, или никакъв. Но Сузана го беше измъкнала жив от Спиралата, нали така? Въпреки всичко. Мисълта за нея на хълма, където отклоняваше смъртоносния поглед на Уриел, го накара да рови с още по-голямо усърдие, без в действителност да вярва, че имат някакъв проклет шанс да намерят сакото.

Заниманието им постепенно ги раздалечи един от друг, докато Кал вече не можеше да вижда другаря си през булото на снега. В един момент обаче го чу да вика тревожно, и като се обърна видя някаква сияние да примигва в пустинята зад него. Нещо гореше на хълма. Тръгна назад към него, но разумът надделя над героизма. Ако Сузана е жива, значи е жива. Ако е мъртва, жертвата й щеше да бъде напразна, ако се откаже от търсенето.

Започна отново, отказвайки се от всякаква систематичност. Хълмът затрещя и когато грохотът достигна връхната си точка земята изригна. Този път Кал не се обърна, не се опита да открие в мъглата нещо от любимата — само копаеше и копаеше, превръщайки мъката си в енергия за работа.

В бързината едва не изгуби съкровището като го намери. Ръцете му почти заровиха хартията, която мярна за миг, преди замъгленият му мозък да осъзнае какво е. Като разбра, започна да рови като териер, изхвърляше купища сняг зад себе си, не смееше да повярва, че е намерил пакета. Докато копаеше вятърът довя до слуха му някакъв глас, после пак се изгуби, вик за помощ някъде в пустошта. Не беше Нимрод, затова той продължи да рови. Гласът се чу отново. Кал вдигна поглед и примижа срещу вятъра. Като че ли някой се мъчеше да пробие през снега към него. Също като гласа, видението се появи и пак изчезна.

Пакетът също му се изплъзваше. Но както си мислеше, че е сбъркал, и няма да намери нищо, замръзналите му пръсти се натъкнаха на него. Като го измъкна от пряспата, хартията станала почти на каша, се разкъса, и съдържанието на пакета се изсипа в снега. Кутия пури, някакви дрънкулки, и сакото. Кал го вдигна. В дома на Глук то изглеждаше с нищо незабележимо, сега още повече. Надяваше се някой в гората да знае как да освободи силата му, защото той определено не знаеше.

Огледа се за Нимрод да му каже новината, и видя два силуета да се тътрят към него — единият крепеше другия. Този, който крепеше, беше Нимрод. Човекът на когото помагаше — вероятно същият, който Кал бе чул и зърнал — беше така опакован в дебели дрехи, че бе неузнаваем. Нимрод обаче бе видял плячката, която Кал вдигна, за да му я покаже, и прикани човека да ускори крачка, крещейки нещо към Кал докато се приближаваше. Вятърът отнасяше думите му, но като стигна по-близо, Нимрод извика отново:

— Това твой приятел ли е?

Мъжът, когото почти носеше, вдигна покритото си със сняг лице и се опита да развърже шала, омотан около брадата му. Но преди да успее да го свали Кал се обади:

— Върджил;?

Шалът падна и Глук го изгледа с някаква смесица от срам и тържествуване.

— Прости ми — рече той. — Трябваше да бъда тук. Трябваше да видя.

— Ако има нещо останало за виждане — извика Нимрод през воя на вятъра. Кал погледна назад към Реймънтс Хил. Между поривите на вятъра се виждаше ясно, че върхът на хълма бе изцяло отнесен. Над него се издигаше стълб дим, осветен отдолу от пламъци.

— Гората… — промълви той. Забравил и Нимрод, и Глук, Кал заора обратно през снега към хълма и каквото бе останало зад него.

2

В атаката на Бич Божи нямаше нищо случайно. Унищожаваше систематично полето и околността, знаеше, че рано или късно погледът му ще открие съществата, чиято близост надушваше. Сред дърветата отстъплението се извършваше организирано — децата, придружавани от пазители или родители, се оттегляха към задната част на гората и после на открито. Останалите почти не се движеха, а останаха на постовете си, поддържайки скривалището непокътнато. Сузана не беше сигурна дали това беше предизвикателство или фатализъм, може би по малко и от двете. Но колкото и да се мъчеха, запасите им от магии бяха почти изчерпани. Беше въпрос по-скоро на секунди, отколкото минути, преди погледът на Уриел-в-Шадуел да достигне до дърветата. А когато това станеше, гората щеше да се запали, невидима или не.

Хеймъл застана до Сузана, докато тя наблюдаваше приближаването на Ангела.

— Идваш ли? — попита той.

— След малко.

— Сега или никога.

Тогава може би никога. Беше така смаяна от страхотната енергия, отприщена пред нея, че не можеше да отвърне удивения си поглед. Учудваше я, че сила от такава величина трябваше да се използва за гадни убийства. Нещо не беше наред в тази реалност, която бе допуснала това, а не предлагаше никакво средство против него, нито надежда за някакво средство.

— Трябва да вървим — подкани я Хеймъл.

— Тогава върви — отвърна тя.

В очите й се надигнаха сълзи. Тя се ядоса, че й пречат да вижда. Но с тях усети как се надига и менструумът — не за да я защити, но да бъде с нея до края, да й даде своята малка радост.

Ангелът вдигна поглед. Тя чу как Хеймъл извика. Дърветата вдясно от нея избухнаха в пламъци.

Щитът се пропука и от дълбините на гората се понесоха викове.

— Пръскайте се! — изкрещя някой.

Бич Божи чу плячката си и накара лицето на Шадуел да се усмихне — усмивка, с която да свърши света. Светлината в издутото тяло се усили — Уриел събираше последния огън, за да унищожи магиите завинаги.

Миг преди да изригне, един глас извика:

— Шадуел!

Извика името на Търговеца, но се обърна Уриел, гибелният му взор бе спрян за миг.

Сузана отвърна поглед от Бич Божи и погледна по посока на гласа.

Беше Кал. Вървеше през димящата земя, която някога бе снежно поле в подножието на хълма, вървеше право към врага.

Като го видя тя не се поколеба да напусне прикритието. Промъкна се между крайните дървета и излезе на открито. Не беше сама. Въпреки че не откъсваше очи от Кал нито за миг, чуваше шепота и стъпките край себе си — Виждащите се появяваха от скривалището — жест на солидарност пред лицето на смъртта, който дълбоко я развълнува. Накрая, появата им тук означаваше — ние сме заедно, Кукувици; и Виждащи, части от една и съща история.

Но това не попречи на един ужасен глас, тя позна, че това бе Аполин, да се обади:

— Да не си е изгубил шибания акъл?

докато Кал продължаваше да напредва през земята, опустошена от Уриел.

Зад гърба й пламъците пращяха все по-силно. Вятърът разпалваше пожара и го разнасяше из гората. Отблясъците осветяваха земята и издължаваха сенките на Виждащите към двете фигури в полето. Елегантните дрехи на Шадуел бяха разкъсани и обгорели, лицето му беше бледо като на мъртвец. Кал беше с обувките от свинска кожа, пламъците подпалваха нишки от сакото му.

Не, не неговото сако, а на Шадуел. Сакото с илюзиите.

Как бе могла да не го забележи досега? Дали защото му стоеше така добре, нищо че бе направено за мъж два пъти по-едър от него? Или просто защото цялото й внимание бе насочено към лицето му, което дори сега излъчваше онази решителност, която бе обикнала.

Кал беше вече на десетина метра от Бич Божи и спря.

Уриел-в-Шадуел не каза нищо, но в тялото на Търговеца се усещаше някаква нервност, която заплашваше да избухне всеки момент.

Кал се опита да разкопчае сакото и се намръщи заради непохватните си пръсти. Но на четвъртия опит успя и сакото се отвори.

След това заговори. Гласът му беше слаб, но не трепереше.

— Искам да ти покажа нещо.

Отначало Уриел-в-Шадуел не реагира. После отговори, но не обладателят, а обладаният.

— Там няма нищо за мене — рече Търговецът.

— То не е за тебе — отвърна Кал. Гласът му ставаше все по-силен. — То е за Ангела; от Райската градина. За Уриел.

Този път не отговориха нито Бич Божи, нито Шадуел. Кал хвана предните краища на сакото и го разтвори, показвайки хастара.

— Не искаш ли да погледнеш? — запита той.

В отговор — само мълчание.

— Каквото видиш — продължи той, — твое е.

— Той какво си мисли, че прави? — прошепна някой до Сузана.

Тя знаеше, но не искаше да губи ценни сили за отговор. Кал имаше нужда от цялата сила, която можеше да му внуши, цялата си надежда, цялата си любов.

Той отново се обърна към Бич Божи:

— Какво виждаш?

Този път получи отговор:

— Нищо.

Гласът беше на Шадуел.

— Аз. Виждам. Нищо.

— О, Кал — въздъхна Сузана като зърна сянката на отчаяние, която премина за миг по лицето му. Знаеше точно какво си мисли той, и изпитваше същото съмнение. Нима магиите в сакото бяха мъртви? Нима бяха помръкнали без жертви, които да ги подхранват, и сега го бяха оставили пред Уриел невъоръжен?

Следващият миг бе страшно дълъг. После някъде в корема на Ангела; се надигна тих стон. Устата на Шадуел се отвори и той проговори отново. Но този път тихо, сякаш на себе си, или на нещото вътре в него.

— Не гледай — рече той.

Сузана затаи дъх, не смееше да повярва, че думите бяха предупреждение. Но как иначе да ги изтълкува?

— Наистина виждаш нещо — обади се Кал.

— Не — отвърна Шадуел.

— Погледни — Кал разтвори сакото колкото можеше по-широко. — Погледни и виж.

Изведнъж Шадуел се разкрещя.

— Това са лъжи! — пищеше той, а тялото му се разтрепери. — Всичко е поквара!

Но стонът продължаваше да се надига от съществото вътре в него и заглуши предупрежденията му. Това не беше воят, който Сузана чу в скалите на Реймънтс Хил, не беше лудият вик на ярост. Този звук беше тъжен, безкрайно тъжен, и сякаш в отговор на звука сакото, чиито нишки тя се боеше, че са се провалили, засия.

Предупрежденията на Шадуел започнаха отново, този път примесени с истерия:

— Недей! — крещеше той. — Недей, дяволите да те вземат!

Бич Божи обаче остана глух за молбите на приемника си. Безбройните му очи бяха насочени към хастара, изтръгвайки от него видение, което само той можеше да види.

Кал изпитваше в този момент такава смесица от ужас и радост, че не можеше да различи едното от другото. Не че имаше някакво значение: събитията вече бяха извън контрола му. Можеше само да се опита да издържи, докато сакото изпълни каквато измама беше в състояние да изпълни.

Нямаше намерение да го облича, това изобщо не влизаше в плана му. Всъщност, той нямаше план, просто се беше втурнал през снега с надеждата, че не бе твърде късно да се намеси. Събитията обаче го бяха изпреварили. Погледът на Уриел бе открил скривалището на Виждащите и го унищожаваше. Сакото което бе търсил, беше излишно. Блъфът на Виждащите се бе провалил. Но като видя Търговеца в главата му се появи нова мисъл: магиите на сакото действаха, когато Шадуел го бе облякъл, и сега пред себе си нямаше по-добра възможност, освен да направи същото.

Щом пъхна ръце в ръкавите то се нагоди стегнато към него като хирургическа ръкавица. Усети прегръдката му като сключване на сделка. Отсега нататък то беше част от него, и той също.

Дори сега, застанал пред Уриел, го усещаше как се опитва да проникне в него, търсеше човечността му, за да добави финес към илюзията, която създаваше. Погледът на Ангела; бе прикован в хастара, вцепенен, а лицето което използваше все повече се изкривяваше от усилията на Шадуел в напразни молби и предсказания.

— То ще те измами! — беснееше той. — Това е магия! Чуваш ли?

Дори и да усещаше паниката му, Ангелът не я разбираше. Или ако разбираше, не му пукаше. Изкусителният гений на сакото беше на път да постигне най-големия си триумф. Досега беше омайвал само Кукувици, чиито сърца бяха податливи и чувствителни, и чиито желания рядко надхвърляха границите на прозаичното. Но мечтаният живот на съществото, което сега бе втренчило поглед в него, беше нещо от съвсем различен порядък. Уриел нямаше щастливо детство, за което да тъгува, нито любовници, които да желае. Умствената му сила, макар че отдавна беше станала безплодна, беше огромна, и магиите на сакото полагаха максимални усилия да създадат онова, което той желаеше най-много.

Дрехата започна да се гърчи и набръчква по гърба на Кал, шевовете пукаха, сякаш не можеш да удържат онова, което се изискваше от тях, и бяха готови да се разкъсат. Чувстваше, че и самият той ще се пръсне, ако това не свърши скоро. Сакото търсеше все нови и нови неща, бъркаше непоносимо дълбоко в съзнанието му, ровеше в душата за да намери нещо подходящо за нуждите на Ангела. Гърдите й ръцете му бяха изтръпнали, вече нямаше сили да държи сакото разтворено. Оставаше само отприщените сили на хастара сами да го разгръщат, а Кал стоеше в пороя от сила със съзнание завладяно от желанието на Уриел. Разбираше го само отчасти.

Виждаше някаква планета от светлина да се върти безконечно пред него, огромна, допираща се до устните му. Имаше море от пламък, плискащо се в брегове от камък и облаци. В съзнанието му имаше форми, които то нямаше сили да погледне, и те творяха загадки с дъха си.

Но това бяха все бегли видения, и когато изчезнаха той се озова пак на същата мъртва земя. Тялото му бе изтощено от глада на Уриел. Сакото бе стигнало предела на възможностите си. Започна да се разпада, нишките се изхлузваха от основата и изгаряха пред очите му.

Обаче Уриел нямаше намерение да се остави да го излъжат. Очите му дърпаха плата, искаха да се изпълни обещаното от Кал. Накрая сакото не издържа на натиска и се предаде, но разрушението даде отговор на желанието на Уриел. Хастарът се пръсна и от него се появи образа, оформен от собствения му апетит. Сиянието му заслепи Кал.

Шадуел изрева, Кал се опита да го надвика — молеше Ангела; да прегърне мечтата си.

Уриел не се поколеба. Той искаше това видение така както Кал искаше да се отърве от него. През мъглата от терзания Кал видя как тялото на Шадуел започна да се издува — Ангелът в него се готвеше да се покаже. Търговецът успя само да нададе отчаян вой и се вдигна във въздуха. Геометриите на Уриел го понесоха нагоре. Кожата му се опъна като барабан, до предела на издръжливостта. Устата се отвори в огромно зъбато О, хрущялите се чупеха, сухожилията се късаха. Тялото се пръсна освобождавайки пленника. Парчетата мигновено се превърнаха в пепел, понесена от величието на освободеното разрушение.

Кал видя ясно пред себе си въплъщението, което бе зърнал само за миг в мъглата на Чариът Стрийт: очите на Уриел, геометричните му форми, гладът.

Магнетизмът му привлече илюзията, която желанието му бе създало от останките на сакото и той се издигна да я посрещне.

Видението беше разкрито — ярко като Уриел и огромно като него, и така трябваше да бъде, защото образът създаден от магиите беше нов Уриел, равен нему във всяко едно отношение. Той се издигна и останките от сакото паднаха от гърба на Кал. Въпреки разпадането му роденото от него същество не изчезна. Огледалният образ на Уриел стоеше непреклонен пред силата, която го бе създала.

Лишен от силите си и образите, които бе видял за миг, Кал изпита усещане за нещо ужасно банално. Нямаше сили да погледне нагоре и да се удивлява на величеството над главата му. Погледът му беше обърнат навътре, а там нямаше нищо. Пустиня, в която вятърът носеше праха на всичко, което някога бе обичал и изгубил. Вятърът духаше във вечността без почивка и без смисъл.

Тялото му се предаде и той падна като убит, а прахът в съзнанието му го отнесе в бездната. Кал не видя нищо от онова, което последва. Сузана го видя да пада. Без да обръща внимание на гигантите, които се издигаха над горящата гора, тя се спусна да му помогне. Над главите им Ангелите се въртяха като двойно слънце, енергиите им изпълваха въздуха с невидими игли. Безчувствена за убожданията им тя се помъчи да извлече Кал надалече от тази среща на духове. Сега вече не се страхуваше, не се надяваше. Първото и единствено необходимо нещо бе да прибере Кал на сигурно място в прегръдките си. Каквото и да става след това. Това вече беше извън възможностите й.

Другите дойдоха да й помогнат: Аполин, Хеймъл, и Нимрод от другата страна на полето. Вдигнаха заедно Кал и го изнесоха от зоната на иглите, после го сложиха внимателно на меката земя.

Над тях противостоянието достигна нов връх. Формата на Уриел бе станала невероятно сложна, анатомията му се променяше със скоростта на мисълта — беше и двигател, и цитадела, всичко в него бе направено от огън. Призованият му спътник възприемаше всяка промяна, помежду им пробягваха стрели, като игли с втъкнат огнен конец, приближаваха ги все повече един към друг, докато накрая се озоваха прегърнати като влюбени.

Дори да имаше някаква разлика между истинския Уриел и въображаемия, тя вече не съществуваше. Такива разграничения важаха само за Кукувиците, които вярваха, че живеят в съзнанието си и извън него, за тях мисълта беше само сянка на живота, а не истинската му същност.

Уриел беше по-умен. Старата Наука беше необходима, за да го изкуши да изповяда най-съкровеното си желание: просто да види истинското си лице и да разбере какво е било преди самотата да го опорочи.

Сега бе прегърнал забравената си същност и мигновено бе разбрал. Ямата на умопомрачението му бе толкова дълбока, колкото високо се издигаха звездите, от които бе слязъл. Забравил своята природа, той бе погълнат от идея-фикс, обречен на един мъртъв дълг. Но като гледаше самия себе си — и като видя истинското си величие — той се отърси от лудостта и погледна към звездите.

Съществуваха небеса, където имаше дела определени за него, където епохата изгубена тук, бе само един ден, и неговата мъка — цялата мъка — бе непознато състояние.

С тази мисъл той се издигна, той и неговата същност, с триумфиращо великолепие.

Над него имаше облаци. Той премина през тях за миг и по лицата на онези, които гледаха как изчезва, се посипа дъжд от загасващи светлини.

 

— Отиде си — рече Ло, когато и последната светлина угасна, и отгоре остана да се сипе само разтопен сняг.

— Значи всичко свърши? — попита Аполин.

— Мисля, че да — каза Хеймъл. По лицето му се стичаха сълзи.

Нов порив на вятъра разгоря пламъците в гората. Това нямаше значение. Вече не беше необходимо да се крият там. Може би тази нощ беше краят на бягствата.

Сузана погледна към Кал, държеше го в скута си както някога бе държала Джерихо. Но Джерихо бе умрял в ръцете й, Кал нямаше да умре, кълнеше се че това няма да стане. Той не беше останал незасегнат от пещта унищожила сакото: кожата на лицето и гърдите му бе обгоряла, или може би омърсена. Но това беше единственото външно поражение.

— Как е той? — попита непознат глас.

Сузана вдигна глава и видя разтревоженият поглед на един мъж, Кукувица като нея, увит в няколко пласта дрехи.

— Сузана, нали? — попита той. — Аз съм Глук. Приятел съм на Калхун.

— Добре дошъл — обади се някой.

Глук засия.

— Няма да умре — рече Сузана и погали Кал по лицето. — Само ще поспи малко.

— Доста работа свърши тази нощ — заяви Нимрод и по стоическото му лице също потекоха сълзи.

1

Имаше някаква пустиня, и Кал беше прах в пустинята, надеждите и сънищата му също прах, и всички те бяха понесени от същия безмилостен вятър.

Беше опитал вкуса на състоянието на Уриел, преди да бъде излекуван. Беше споделил самотата и отчаянието на духа, и крехкият му разум бе запратен в бездната и оставен там да загине. Не знаеше как да се измъкне. В последна сметка животът му се беше оказал пустиня: пустиня от огън, сняг, пясък. Всичко беше пустиня и той щеше да се скита там, докато го напуснат силите.

2

За онези които се грижеха за него, той изглеждаше, като че ли си почива, поне в началото. Оставиха го да спи, вярвайки, че ще се събуди оздравял. Пулсът му беше силен, костите здрави. Необходимо му беше само време да възстанови силите си.

Но когато се събуди на другия ден следобед в къщата на Глук, веднага стана ясно, че нещо никак не беше наред. Очите му се отвориха, но Кал го нямаше в тях. Втренченият му поглед не познаваше никого и не реагираше. И погледът, и той бяха празни като бяла страница.

Сузана не можеше да знае, а и никой друг не би могъл, какво бе споделил с Уриел по време на стълкновението, но тя поне се досещаше. Опитът й с менструума я беше научил ако не друго, то че всяка размяна е двупосочна улица. Кал се бе съюзил със сакото на Непорочна, за да даде на Уриел образа, който искаше, но какво ли му бе дал в замяна лудия дух?

Когато и след два дни нямаше никакви признаци на подобрение, те повикаха на помощ специалисти. Въпреки че лекарите направиха всички възможни изследвания, не можаха да открият нищо нередно във физиологично отношение. Това не е кома, осмелиха се да кажат те, а по-скоро транс, и те не знаеха друг такъв прецедент, освен може би, при сомнамбулите. Един от тях дори стигна дотам, че предположи, че състоянието му е в резултат на самовнушение. Сузана не изключваше напълно и тази възможност.

3

Прахът продължаваше да се носи.

Понякога му се струваше, че чува гласове във вятъра, много далечни гласове. Но те изчезваха така бързо, както се появяваха, и отново го оставяха сам. Така беше по-добре, знаеше той, защото ако отвъд тази пустош съществува някакво място и гласовете се опитват да го върнат там, това щеше да му причини болка, а без нея се чувстваше по-добре. Освен това, рано или късно, обитателите на онова друго място щяха да дойдат при него. Ще се сбръчкат и ще умрат, и ще се присъединят към праха в пустошта. Така ставаше, винаги е било така и винаги ще бъде.

Всичко ставаше на прах.

4

Всеки ден Сузана му говореше по няколко часа, разказваше му как е преминал деня, кого е срещнала, споменаваше имена на хора, които той познаваше и места, където е бил, с надеждата да го измъкне от апатията. Но нямаше никаква реакция, никакъв проблясък.

Понякога я обхващаше тих бяс от очевидното му безразличие към нея, и казваше на равнодушното му лице, че е егоист. Тя го обича, не знае ли това? Обича го, и иска той пак да я познае, да бъде с нея. Друг път почти се отчайваше и колкото да се мъчеше не можеше да сдържи сълзите от объркване и мъка. Тогава излизаше докато се съвземе, защото се страхуваше, че някъде в запечатаното си съзнание той може да чуе мъката й и да избяга още по-навътре в себе си.

Опита се дори да стигне до него чрез менструума, но той беше като крепост, и деликатното й тяло можеше само да се взира в него, но не и да проникне. Онова което виждаше, не й вдъхваше оптимизъм. Сякаш вътре в него нямаше никой.

5

През прозореца на дома на Глук се виждаше все същото: съвсем малко признаци на живот. Това беше най-суровата зима от началото на века. Снегът продължаваше да се трупа, ледът се покриваше с нови пластове лед.

Към края на мрачния януари хората вече не питаха толкова често за Кал. Те си имаха свои проблеми в този суров сезон и беше относително лесно да забравят за Кал, защото той не изпитваше болка, или поне не такава, че да може да я изрази по някакъв начин. Дори Глук тактично намекна, че тя отделя твърде много време да се грижи за него. Трябваше да лекува и себе си, да подреди живота си и да направи някакви планове за бъдещето. Беше сторила всичко, което можеше да се очаква от верен приятел, дори повече, твърдеше той, и би трябвало да започне да споделя бремето и с други.

Не мога, рече му тя.

Защо не?, попита той.

Обичам го, и искам да бъда с него.

Това беше само половината от отговора, естествено. Другата половина беше книгата.

Тя беше в неговата стая, там където я остави когато се върнаха от Реймънтс Хил. Въпреки че беше подарък за Сузана от Мими, магията заключена в нея означаваше, че вече не може да я отвори сама. Така както й бе необходим Кал при Храма, за да може да използва силата на Стана, и да зареди книгата с техните спомени, така и сега той й беше необходим, за да могат да върнат процеса назад. Магията висеше в пространството помежду им. Не можеше да върне сама онова, което си бяха представили заедно.

Докато той не се събуди „Разказите за тайните места“ щяха да останат неразказани. А ако не се събудеше, това щеше да означава завинаги.

6

В средата на февруари, когато въздухът като че ли се опита да се поразмрази, Глук отиде до Ливърпул и чрез малко дискретни проучвнания на Чариът Стрийт откри Жералдин Келауей. Тя се върна с него до Харбърн; да види Кал. Излишно е да се казва, че състоянието му я шокира, но тя притежаваше онзи прагматизъм, който можеше да я накара първа да направи чай след Армагедон, и след час започна да се справя с лекота.

Върна се в Ливърпул след два дни, отново към живота, който си бе установила докато Кал го нямаше, като обеща скоро пак да дойде.

Дори да се беше надявал, че появата й ще направи нещо да наруши вцепенението на Кал, Глук бе разочарован. Сомнамбулът си беше все така през целия февруари и началото на март, а навън обещаното размразяване още се бавеше.

През деня преместваха Кал от леглото до прозореца и той седеше там и гледаше широкото замръзнало пространство зад къщата на Глук. Въпреки че го хранеха добре, дъвчеше и гълташе механично като животно; въпреки че го бръснеха и къпеха всеки ден; въпреки че правеха упражнения за да не отслабнат мускулите на краката му, за малцината които все още идваха да го видят беше очевидно, и особено за Сузана и Глук, че Кал се готви да умре.

7

А прахът продължаваше да се носи.

1

Ако не беше се обадил Финеган, Сузана никога не би отишла до Лондон. Но трябваше и тя отиде, по-скоро по настояване на Глук, отколкото от някакъв ентусиазъм за пътуване.

Но щом излезе от къщата и пътуването започна, усети как тежестта на последните седмици полека-лека се вдига. Нали някога беше казала на Аполин, че има известно утешение в това, че поне са живи? Беше вярно. Трябваше да се възползват доколкото могат, и да не въздишат по неща, които обстоятелствата им бяха отнели.

Завари Финеган; не в обичайното му добро настроение. Напоследък кариерата му в банката не вървеше, и имаше нужда да изплаче ядовете си на нечие рамо. Тя с радост се отзова, повече от доволна да изслуша каталога от неприятности, които я отвличаха от нейните собствени. Като свърши с оплакванията и скърцането със зъби той й напомни, че някога бе казала, че никога няма да се омъжи за банкер. Тъй като скоро изглежда щеше да се окаже без работа, би ли помислила отново? От тона му беше ясно, че не очаква положителен отговор, и не го получи, но тя му каза, че се надява да си останат приятели.

— Странна жена си ти — каза той на сбогуване, ей-така без повод.

Тя прие тази забележка като комплимент.

2

Когато се върна в Харбърн беше вече късно следобед. Наближаваше още една мразовита нощ и тротоарите и покривите се появяваха перли скреж.

Когато се качи горе видя, че сомнамбулът не беше на стола, а седеше на леглото облегнат на няколко възглавници. Изглеждаше зле: белегът който откровението на Уриел бе оставило на лицето му, имаше виолетов цвят на фона на бледата кожа. Беше тръгнала твърде рано тази сутрин и не успя да го избръсне. Натъжи се като видя сега как един такъв малък пропуск го караше да изглежда съвсем изоставен. Заговори му тихо къде е била и го отведе от леглото до стола при прозореца. Там светлината беше малко по-добра. После взе електрическата самобръсначка от банята и го обръсна.

В началото имаше нещо зловещо в този род грижи за него, и това я беше разстроило. Но времето я кали и тя вече възприемаше различните задължения по поддържането на външния му вид като начин да изрази любовта си към него.

Но сега, когато полумрака погълна светлината навън, тя отново почувства нарастващо безпокойство. Може би това, че беше прекарала деня навън, далече от присъствието му, я направи отново чувствителна спрямо тези преживявания. А може би усещането, че нещата вървят към края, че не остават още много дни, през които да го бръсне и къпе. Че всичко е почти свършило.

Нощта се спусна бързо и в стаята стана твърде тъмно за да може да се работи. Сузана отиде до вратата и запали лампата.

В стъклото на прозореца се появи отражението на Кал, увиснало на фона на тъмнината навън. Тя го остави загледан в него и отиде да вземе гребена.

* * *

В празното пространство пред него имаше нещо, макар че не виждаше какво. Вятърът беше твърде силен, а той както винаги, беше само прах понесен от него.

Но сянката, или каквото там беше, продължаваше да стои там, и понякога — когато вятърът стихваше за малко — му се струваше, че тя го разглежда. Той отвърна на погледа и очите й го задържаха, и вместо да вятърът да отвее праха му, за момент остана неподвижен.

На свой ред се вгледа внимателно и лицето пред него стана по-ясно. Познаваше го отнякъде, от някакво място, което бе спечелил и загубил. Очите, и белегът от косата до бузата, бяха на някой, когото той познаваше. Дразнеше го, че не може да си спомни къде беше виждал този мъж преди.

Накрая не лицето му напомни, а тъмния фон.

Последният път когато бе видял този непознат, може би единствения път, мъжът беше също на фона на такава тъмнина. Облак може би, прорязан от светкавици. Този облак имаше име, но той не можеше да си го спомни. Мястото също имаше име, но това беше още по-трудно да си спомни. Но моментът на срещата си го спомняше, както и някои части от пътуването преди нея. Беше в някаква рикша, и беше минал през някаква област, където времето беше някак си не на място. Там днешният ден дишаше въздуха на вчерашния, а и на утрешния.

Искаше от любопитство да узнае името на непознатия, преди вятърът отново да го понесе. Но той беше прах, и не можеше да попита. Затова притисна прашинките си към мрака в който висеше тайнственото лице и протегна ръка да докосне кожата му.

Но не докосна живо същество, а студено стъкло. Пръстите му се дръпнаха от прозореца, пръстените от топлина, които бяха оставили, бързо се свиха.

Ако пред него имаше стъкло, осъзна смътно той, тогава сигурно гледа в себе си. Мъжът когото бе срещнал на фона на безименния облак: това беше той.

 

Когато Сузана се върна в стаята, я очакваше загадка. Беше почти сигурна, че остави Кал с ръце в скута, но сега дясната му ръка висеше отстрани. Дали се беше опитал да се движи? Ако беше така, това бе първото самостоятелно движение, откакто беше изпаднал в транс.

Заговори му, тихо, питаше го дали я чува, дали я вижда, или дали знае името й. Но както винаги, разговорът беше еднопосочен. Или ръката му просто се беше изплъзнала от скута, или тя грешеше и ръката му изобщо не е била там.

Тя въздъхна и се зае да сресва косата си.

 

Той все още беше прах в пустошта, но сега беше прах с памет.

Това беше достатъчно, за да има някаква тежест. Вятърът го тормозеше, искаше да прави каквото си ще с него, но този път той отказа да се помръдне. Вятърът беснееше. Той не му обръщаше внимание и остана на място в неизвестността, докато се опитваше да събере мислите си.

Веднъж се беше срещнал със самия себе си, в една къща близо до облак, бяха го довели там с рикша, а светът около него се смаляваше.

Какво означаваше това, че се е изправил лице в лице със себе си като старец? Какво означаваше това?

Въпросът не беше толкова труден, дори прахът можеше да отговори. Това значеше, че в някакво бъдеще време той щеше да стъпи в този свят, и да живее там.

А какво следва от това? Какво следва?

Че това място не беше загубено.

О, да! О, Боже Господи, да! Точно така. Той ще бъде там. Може би не утре, или вдругиден, но някога, някой ден в бъдещето — той ще бъде там.

Не беше загубено. Фугата не беше загубена.

Само това беше достатъчно, само тази увереност, и той се събуди.

 

— Сузана — рече Кал.

3

— Къде е? — това беше единственият въпрос, който зададе, когато се срещнаха отново. — Къде е скрита?

Сузана отиде до масата и подаде в ръцете му книгата на Мими.

— Тук.

Той погали с длан корицата, но не искаше да я отвори.

— Как го направихме? — зададе въпроса така сериозно, като дете.

— В Спиралата — отвърна тя. — Ти и аз. И Стана.

— Всичко? Цялата ли е тук, вътре?

— Не зная — каза Сузана съвсем откровено. — Ще видим.

— Сега.

— Не, Кал. Още си много слаб.

— Ще бъда силен — рече простичко той, — щом отворим книгата.

Нямаше какво да възрази на този аргумент. Протегна ръка и я сложи върху подаръка на Мими. Щом пръстите й се сплетоха с неговите лампата над главите им примигна и угасна. Потънали в мрак те държаха книгата помежду си, така както тя и Хобарт я бяха държали някога. Тогава омраза бе раздвижила силите от страниците, този път беше радост.

Усетиха как книгата потрепери в ръцете им, ставаше все по-топла. После излетя към прозореца. Леденото стъкло се счупи и тя изчезна някъде в тъмнината.

Кал стана и закуцука към прозореца, но преди да стигне до него страниците се издигнаха освободени като птици в нощта навън, като гълъби. Мислите които Станът бе написал между редовете пръскаха светлина и живот. После се спуснаха отново надолу и изчезнаха от погледа.

Кал се обърна.

— Градината — рече той.

Усещаше краката си омекнали като памук, Сузана трябваше да го подкрепя, за да стигне до вратата. Тръгнаха заедно надолу по стълбите.

Глук беше чул счупването на стъклото и беше вече по средата на стълбите да разбере какво става, с чаша чай в ръка. Беше виждал чудеса през живота си, но при вида на Кал, който му казваше да излиза навън, навън, остана с отворена уста. Докато успее да попита нещо Кал и Сузана вече слизаха към първия етаж. Последва ги, във вестибюла, през кухнята към задната врата. Сузана махаше резетата.

Въпреки че на прозореца беше зима, на прага ги чакаше пролет.

А в самата градина пред очите им се разгръщаше източникът на този сезон: домът на вечната им радост, мястото за което се бяха борили и едва не загинаха:

Фугата.

Изникваше от пръснатите страници с цялото си уникално величие, предизвиквайки леда и мрака, както бе предизвикала толкова много неща. Месеците прекарани сред приказките в книгата не бяха отишли напразно. Фугата се появяваше с нови загадки и вълшебства.

Тук след време Сузана щеше да преоткрие Старата Наука, и с нея да възстанови пропуснатото от древността. Пак тук, в някоя невъобразима година, Кал щеше да отиде да живее в къщата на границите на Спиралата, и там един ден щеше да дойде младеж, чиято история той знаеше. Всичко това предстоеше, всичко, за което бяха мечтали заедно, и което очакваха да се роди.

Дори в този миг в спящите градове на Острова бегълците се пробуждаха и надигаха от възглавниците си, отваряха вратите и прозорците, въпреки студа, и посрещаха вестите понесени от нощта: че онова, което човек може да си представи, не може да бъде загубено. И че дори и тук, в Царството, магиите можеха да намерят свой дом.

След тази нощ щеше да има само един свят, в който да живеят и мечтаят, и Страната на чудесата вече никога нямаше да бъде далеч, само на една крачка, на една мисъл разстояние.

 

Кал, Сузана и Глук излязоха от къщата и тръгнаха заедно в магическата нощ.

Пред тях се разкриваха такива гледки: приятели и места, които се опасяваха, че са изчезнали завинаги — идваха да ги посрещнат, нетърпеливи да споделят магията.

Сега вече имаха време за всичките си чудеса. За призраци и превъплъщения, за страсти и съмнения, за видения посред бял ден и среднощно великолепие. Време в изобилие.

Защото нищо никога не започва.

И тази история, тъй като няма начало, няма и край.