Клайв Баркър
Втъкан свят (8)

1

Милиардерът на Хамбургерите Норис отдавна бе забравил какво означава да се отнасят с него като с човек. Шадуел го използваше за други цели. Най-напред, разбира се, при първото събуждане на Втъкания свят, като кон. После, когато човек и кон се върнаха в Царството и Шадуел пое мантията на Пророка, като табуретка за крака, дегустатор или шут — обект на всички унизителни прищевки на Търговеца. Норис не оказваше никаква съпротива. Докато беше под въздействието на магиите от сакото на Шадуел, той бе мъртъв за собствената си личност.

Но тази нощ съществото омръзна на Шадуел. Отвсякъде беше заобиколен от нови васали и унижението на някогашния плутократ се беше превърнало в досадна шега. Преди разтъкаването той остави Норис на грубия произвол на Елита, да бъде техен лакей. Но тази грубост беше нищо в сравнение с другата: оттеглянето на илюзията, която бе спечелила подчинението на Норис.

Норис не беше глупав. Когато премина шока от пробуждането — след като се видя изранен от глава до пети — той скоро осъзна какво се бе случило с него в последно време. Не знаеше колко време бе изминало откакто се подлъга по номера на Шадуел (в някакъв град в Тексас го бяха обявили за мъртъв и жена му вече се беше оженила за брат му), а и смътно си спомняше за неудобствата и обидите, които се бяха струпали върху него през периода на робството. Но беше сигурен в две неща. Първо, че сегашното му падение се дължи на Шадуел, и второ, че Шадуел ще си плати за удоволствието.

Първата му задача беше да избяга от новите си господари, и по време на разтъкаването това стана лесно. Те дори не забелязаха, че се е измъкнал. Втората цел беше да намери Търговеца, а това по негова преценка можеше да стане най-добре с помощта на някаква полиция, съществуваща в тази особена страна. За тази цел той се обърна към първата група Виждащи които срещна, и поиска да го заведат при някое началство. Те очевидно не бяха впечатлени от исканията му, но се отнесоха към него с подозрение. Нарекоха го Кукувица, което го засегна, и после го обвиниха, че е влязъл на чужда територия. Една от жените дори предположи, че е шпионин и трябва да бъде отведен незабавно при висшестоящите, а Норис използва това за да й напомни, че през цялото време точно това е искал.

И така, отведоха го.

2

Именно по този начин малко по-късно отхвърленият кон на Шадуел се озова при Дома на Капра. Там по това време цареше голямо раздвижване. Пророкът беше пристигнал преди половин час, завършвайки триумфалния си марш, но Съветниците отказаха да го допуснат на свещената земя преди първо да обсъдят дали това отговаря на етичните правила.

Пророкът обяви, че е готов да се подчини на прекалената им предпазливост (в края на краищата, нима не е изразител на волята на Капра?, той разбира деликатността на момента), и затова остана зад черните стъкла на колата си докато Съветниците оправят въпроса.

Бяха се насъбрали тълпи, нетърпеливи да видят Пророка на живо и очаровани от колите. Атмосферата беше наситена с наивна възбуда. Пратеници разнасяха съобщения напред-назад между хората в Дома и водача на конвоя, който чакаше на прага, докато накрая обявиха, че Пророка действително ще бъде допуснат в Дома на Капра, при условие че влезе бос, и сам. Очевидно Пророкът се съгласи с това, защото само няколко минути след съобщението вратата се отвори и великият мъж излезе, бос, и се приближи към прага. Множеството се притисна напред да го види по-добре — този Спасител, който им беше осигурил безопасност.

Норис беше отзад в тълпата и мярна фигурата му само за миг. Не видя лицето му. Но видя добре сакото, и го позна мигновено. Това беше същата дреха, с която го беше измамил Търговеца. Как би могъл да забрави светещия плат? Това беше сакото на Шадуел. А от това следваше, че този който го носи, е Шадуел.

Видът на сакото му напомни за униженията, които бе изпитал в ръцете на Шадуел. Спомни си ударите и ругатните, спомни си презрението. Изпълнен с бяс той се изтръгна от ръцете на мъжа, който го държеше, и се провря през тълпата от зрители към вратата на Дома на Капра.

Когато излезе отпред видя за миг сакото и как човекът, който го носеше, влезе вътре. Опита се да го последва, но един от охраната на входа му препречи пътя. Бутнаха го назад, тълпата се смееше и аплодираше странното му поведение, какви идиоти бяха!

— Аз го познавам! — изкрещя той, докато Шадуел изчезваше от погледа му. — Познавам го!

Изправи се и пак се затича към вратата, като в последния момент смени посоката. Пазачът се подведе и хукна да го гони в тълпата. Животът на Норис като лакей го беше научил на някои стратегически похвати — избегна хватката на пазача, спусна се към неохраняемата врата и скочи през прага преди преследвачът да успее да го повали.

— Шадуел! — изкрещя той.

В залата на Дома на Капра Пророкът замръзна изричайки някакво ласкателство. Думите му говореха за помирение и разбирателство, но дори и най-заслепеният от събранието не би пропуснал искрата на гнева пламнала в очите на миротвореца при извикването на това име.

— Шадуел!

Той се обърна към вратата. Чу как зад него Съветниците си шепнат нещо. После в коридора навън настъпи разбъркване, врата се отвори изведнъж и там застана Норис, викайки името му.

Конят се сепна като видя Пророка. Шадуел забеляза проявата на колебание. Може би щеше да се измъкне без да разкрият маскарада.

— Шадуел? — обърна се той към Норис. — Боя се, че не познавам човек с такова име. Познавате ли господина? — попита той Съветниците.

Те го гледаха с открито подозрение, особено един старец в центъра на групата, който не бе откъснал злия си поглед от Пророка откакто Шадуел влезе в този коптор. Сега вече заразата на съмнението се беше разпространила, дявол да го вземе.

— Сакото… обади се Норис.

— Кой е този човек? — попита Пророка. — Моля ви някой да го изведе навън. Мисля, че е малко луд — той се опита да го обърне на шега.

Никой не помръдна, никой освен коня. Норис пристъпи крещейки към Пророка.

— Знам какво направи с мене! Не си мисли, че не знам. Ще те съдя докато ти съдера задника, Шадуел. Или който и да си, по дяволите.

На външната врата отново настъпи раздвижване. Шадуел вдигна поглед и видя как двама от най-добрите хора на Хобарт блъснаха настрани пазача и идваха да му помогнат. Отвори уста да им каже, че може да се справи с положението, но преди да изрече и дума Норис с изкривено от гняв лице се нахвърли върху врага си.

Елитът на Пророка имаше стриктни заповеди за подобни обстоятелства. Никой, ама никой, не биваше да докосва любимия им предводител. Без нито секунда колебание двамата мъже извадиха пистолетите от кобурите и застреляха Норис на място.

Той падна напред в краката на Шадуел и кръвта бликна ня ярки струи от раните му.

— Боже Господи — процеди през зъби Шадуел.

Норис умря преди да заглъхне ехото от изстрелите на екзекуторите. Сякаш стените не можеха да повярват на звука, повтаряха го отново и отново, докато потвърдят прегрешението. Навън сред тълпата бе настъпила пълна тишина, мълчеше и събранието зад него. Можеше да почувства обвинението в погледите им.

— Това беше глупаво — измърмори той на убийците. После разтвори широко ръце и се обърна към съветниците:

— Моля за извинение за този злощастен…

— Не си желан тук — обади се един от множеството. — Ти донесе смърт в Дома на Капра.

— Беше недоразумение — отвърна той тихо.

— Не.

— Настоявам да ме изслушате.

— Не.

Шадуел леко се усмихна.

— И вие наричате себе си мъдри. Повярвайте ми, ако това е вярно, ще изслушате това, което имам да кажа. Не съм дошъл сам. С мен има хора — ваши хора, Виждащи. Те ме обичат, защото искам Фугата да преуспее, както и те го искат. Сега… готов съм да ви позволя да споделите моята мечта и триумфът, който ще последва, ако желаете. Но повярвайте ми, ще освободя Фугата, със или без вашата подкрепа. Ясно ли се изразих?

— Махай се оттук — каза старецът, който го беше наблюдавал.

— Внимавай, Месмерис — обади се един от останалите.

— Вие като че ли не разбирате — продължи Шадуел. — Аз ви нося свобода.

— Ти не си Виждащ — отвърна Месмерис. — Ти си Кукувица.

— И какво ако съм?

— Ти влезе тук с измама. Ти не чуваш гласа на Капра.

— О, аз чувам гласове — рече Шадуел. — Чувам ги високо и ясно. Те ми казват, че Фугата е беззащитна. Че нейните водачи твърде дълго са се крили. Че са слаби и изплашени.

Огледа лицата пред себе си и видя, трябваше да го признае, малко слабост или страх, както говореше: само стоицизъм, който щеше да издържи по-дълго от времето с което разполагаше. Погледна към мъжете които застреляха Норис.

— Струва ми се, че нямаме избор. — Те отлично разбраха сигнала. Оттеглиха се. Шадуел се обърна отново към Съветниците.

— Искаме да напуснеш — заяви отново Месмерис.

— Това ли е последната ви дума?

— Това — рече той.

Шадуел кимна. Изминаха няколко секунди, през които никой не помръдна. После вратата се отвори отново и въоръжените мъже се върнаха. Бяха довели още четирима от Елита — екзекуторна команда от шестима души. Строиха се в редица от двете му страни.

— Моля ви за последен път, не ми се противопоставяйте.

Съветниците изглеждаха повече учудени, отколкото уплашени. Бяха преживели живота си в този свят на чудеса, но за пръв път пред тях се изправяше арогантност, на която очите им не можеха да повярват. Дори когато убийците вдигнаха оръжията си, те не помръднаха, не изразиха никакъв протест. Само Месмерис попита:

— Кой е Шадуел?

— Един търговец, когото някога познавах — отвърна мъжът с хубавото сако. — Но той вече е мъртъв.

— Не — възрази Месмерис. — Ти си Шадуел.

— Наричайте ме както искате — каза Пророка. — Само преклонете глава пред мене. Наведете главите си и всичко е простено.

Но пак никой не помръдна. Шадуел се обърна към мъжа вляво от него и взе пистолета от ръката му. Насочи го към сърцето на Месмерис. Между двамата имаше не повече от четири метра — и слепец би убил от такова разстояние.

— Повтарям пак: наведете главите си.

Най-после неколцина от събранието като че ли разбраха сериозността на положението си, и се подчиниха. Повечето обаче продължаваха да го гледат, гордостта, глупостта или просто неверието им не позволяваха да се примирят.

Шадуел разбра, че за него бе настъпил решаващия момент. Трябваше или да натисне спусъка веднага, и по този начин да си купи цял един свят, или да напусне залата за продажби и никога да не се връща. В този миг си спомни как стоеше на върха на някакъв хълм и Фугата беше в краката му. Този спомен наклони везните. Той стреля.

Куршумът влезе в гърдите на Месмерис, но не потече кръв, той не падна. Шадуел стреля отново, и трети път, за по-сигурно. Всеки изстрел попадаше в целта, но мъжът не падаше.

Търговецът усети как през шестимата около него премина тръпка на паника. На устата им беше същият въпрос, който си задаваше и той: защо старецът не умираше?

Той стреля за четвърти път. Куршумът удари жертвата, но тя направи крачка напред към бъдещия екзекутор и вдигна ръка сякаш за да изтръгне димящото оръжие от ръката на Шадуел.

Това движение беше достатъчно, за да тласне единият от шестте отвъд границата на самоконтрола. С креслив вик той започна да стреля в тълпата. Истерията му мигновено възпламени и останалите. Изведнъж всички започнаха да стрелят, изпразваха пълнителите в желанието си да затворят обвиняващите очи пред тях. Залата за секунди се изпълни с дим и трясък.

През дима Шадуел видя как човека, в който той стреля пръв, завърши движението започнало с неговия изстрел. После Месмерис падна напред, мъртъв. Това не спря стрелбата, оръжията продължаваха да гърмят. Имаше неколцина Съветници, които бяха паднали на колене с наведени глави както искаше Шадуел, други се мъчеха да се скрият в ъглите на залата. Но повечето просто бяха застреляни там където стояха.

Всичко свърши така изведнъж, както започна.

Шадуел захвърли пистолета и въпреки че не обичаше кланиците, се насили да огледа касапницата пред себе си. Знаеше, че онзи който иска да бъде Бог, е длъжен да не отвръща поглед. Предумишленото невежество беше последното извинение за човечността, а той скоро щеше да превъзмогне това състояние.

А когато огледа обстановката тя не му се стори толкова непоносима. Можеше да гледа купищата трупове и да ги възприема като празни торби, каквито си бяха.

Но докато се обръщаше към вратата нещо го накара да трепне. Не гледка, а спомен: последното движение на Месмерис. Това пристъпване напред, вдигнатата ръка. Той не беше разбрал значението му досега. Човекът искаше да му се плати. Колкото и да се мъчеше да открие някакво друго обяснение, Шадуел не можа.

Той, някогашният Търговец, накрая бе станал купувач, и предсмъртният жест на Месмерис е бил предназначен да му напомни това.

Ще трябва да задейства кампанията. Да смаже съпротивата и да се добере до Спиралата колкото е възможно по-бързо. Щом веднъж дръпне булото от облаци, щеше да бъде Бог. А Боговете бяха недостижими за исковете на кредиторите, живи или мъртви.

1

Кал и Сузана вървяха бързо, доколкото им позволяваше любопитството. Въпреки неотложната мисия имаше много неща, които забавяха крачките им. Светът наоколо разкриваше такава плодовитост, и толкова изключителен разум при създаването си, че те се усетиха как често коментират забележителностите, и накрая се отказаха — просто гледаха. Сред представлението на флората и фауната около тях не видяха нищо, което да не съществува и в Царството на Кукувиците, но нито едно от нещата тук — от малките камъчета до птиците, и всички неща между тях — не беше останало недокоснато от някаква преобразяваща магия.

Пътят им пресичаха същества, които имаха далечна прилика със семействата на лисиците, зайците, котките и змиите, но само далечна. А една от промените в тях беше пълната липса на боязън. Нито едно от тях не побягна пред новодошлите — само поглеждаха към Сузана и Кал, нехайно признавайки съществуването им, и продължаваха по своите си работи.

Това би могло да бъде Райската градина — или опиумен сън за нея — но шумът на някакво зле настроено радио разсея илюзията. Иззад малка горичка от сребърни брези долитаха фрагменти от музика и гласове, прекъсвани от пронизителен вой и пращене на статично електричество, а всичко това беше прекъсвано от възторжени възклицания. Те обаче скоро бяха заменени от викове и заплахи, които ставаха все по-гневни докато Кал и Сузана се провираха между дърветата.

От другата страна имаше поле с висока изсъхнала трева, а сред нея — трима младежи. Единият от тях балансираше на отпуснато въже между два стълба и наблюдаваше как другите двама се бият. Причината за ожесточението беше видна от само себе си: радиото. По-ниският от двамата, чиято коса беше толкова руса, че изглеждаше бяла, бранеше собствеността си от по-едрия противник, но безуспешно. Агресорът изтръгна апарата от ръцете на младежа и го захвърли в полето. Той се удари в една от поръбените от времето статуи, които стърчаха полуизгубени в тревата, и песента му изведнъж секна. Собственикът се нахвърли върху унищожителя с бесни крясъци:

— Копеле такова! Счупи го! Счупи го, по дяволите.

— Това беше Кукувиче лайно, де Боно — отвърна другия младеж, отбивайки с лекота ударите. — Не бива да бъркаш в лайната. Майка ти не ти ли казвала?

— То беше мое! — извика в отговор де Боно, прекрати атаката и тръгна да си търси собствеността. — Не искам да го пипаш с мръсните си ръце.

— Господи, направо си за съжаление, знаеш ли?

— Млъквай, скапаняк! — сопна се де Боно. Не можеше да открие радиото във високата трева и това засилваше яда му.

— Галин е прав — обади се с тънък глас кацналият на въжето.

Де Боно измъкна от джоба на ризата си очила с телени рамки и се наведе да търси трофея.

— Това е поквара — рече младежът на въжето, който се бе заел да изпълнява серия от сложни стъпки: троен скок. — Старбрук ще ти откъсне топките, ако разбере.

— Старбрук няма да разбере — изръмжа де Боно.

— А, ще разбере — каза Галин и погледна към въжеиграча. — Защото ти ще му кажеш, нали Толър?

— Може би — беше отговорът, придружен от самодоволна усмивка.

Де Боно намери радиото. Вдигна го и го разклати. Не излезе никаква музика.

— Гадняр такъв — обърна се той към Галин. — Виж какво направи.

Сигурно в този момент би подновил атаката си, но Толър забеляза от въжето, че ги наблюдават.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита той.

И тримата обърнаха погледи към Сузана и Кал.

— Това е Полето на Старбрук — каза Галин заплашително. — Той не обича тук да идват жени.

— Не забравяй, че той е един проклет глупак — де Боно прокара пръсти през косата си и се ухили на Сузана. — И това можеш да му кажеш, ако изобщо се върне.

— Ще му кажа — отвърна мрачно Толър. — Разчитай на мене.

— Кой е този Старбрук? — попита Кал.

— Кой е Старбрук? — повтори Галин. — Всички знаят… — Гласът му заглъхна, осъзна положението. — Вие сте Кукувици.

— Точно така.

— Кукувици? — Толър беше толкова смаян, че едва не загуби равновесие. — В Полето?

Това откритие само накара де Боно да се ухили още повече.

— Кукувици — рече той. — Значи, можете да поправите машината…

Той направи няколко крачки към Кал и Сузана и подаде радиото.

— Ще се опитам — каза Кал.

— Да не си посмял — заплаши ги Галин, Кал или де Боно, или и двамата.

— Това е просто едно радио, за Бога — протестира Кал.

— Това е Кукувиче лайно — отсече Галин.

— Поквара — обяви още веднъж Толър.

— Откъде го взе? — попита Кал де Боно.

— Не е твоя работа — рече Галин. Той направи крачка към нарушителите. — Вече ви казах веднъж: не сте желани тук.

— Мисля, че това е достатъчно, Кал — обади се Сузана. — Остави го.

— Съжалявам — каза Кал на де Боно. — Ще трябва да си го поправиш сам.

— Не знам как — отвърна съкрушен младежът.

— Имаме работа — каза Сузана без да изпуска от очи Галин. — Трябва да вървим. Хайде — тя подръпна Кал за ръката.

— Това е — заключи Галин. — Проклети Кукувици.

— Искам да му счупя носа — заинати се Кал.

— Не сме дошли тук да проливаме кръв, а да попречим на това.

— Знам. Знам.

Кал вдигна рамене за да се оправдае пред де Боно, обърна се и тръгнаха обратно през брезите. Когато стигнаха от другата страна на горичката чуха зад себе си стъпки. И двамата се обърнаха. Де Боно ги следваше, прегърнал радиото си.

— Ще дойда с вас — заяви той без покана. — Можеш да поправиш машината докато вървим.

— Ами Старбрук? — попита Кал.

— Старбрук няма да се върне — отговори де Боно. — Ще чакат докато тревата порасне до задниците им, и пак няма се върне. Имам си по-добра работа.

Той се ухили.

— Чух какво каза машината — каза им той. — Ще бъде един чудесен ден.

2

Де Боно се оказа полезен спътник. Нямаше тема, която да не бъде готов да обсъжда, и ентусиазмът му някак си разсея меланхолията на Сузана след смъртта на Джерихо. Кал ги остави да си приказват. Беше доста зает, опитвайки се да върви и същевременно да поправи радиото. Но успя да повтори предишния си въпрос: откъде се беше сдобил де Боно с него по начало?

— От един от хората на Пророка — обясни де Боно. — Даде ми го тази сутрин. Имаше цели кашони.

— Наистина ли? — учуди се Кал.

— Това е подкуп — каза Сузана.

— Мислите, че не зная ли? — отвърна де Боно. — Знам, че нищо не се дава даром. Но не вярвам, че всичко което ми дава някоя Кукувица, е покварено. Това са приказки на Старбрук. Живели сме с Кукувици и преди, и сме оцелели… — той се спря и насочи вниманието си към Кал. — Става ли нещо?

— Още не. Не съм много добър по жиците.

— Може би ще намеря някой в Безподобен — отбеляза де Боно, — който да ми го поправи. Сега вече сме на една плюнка разстояние.

— Ние отиваме в Дома на Капра — каза Сузана.

— Ще дойда с вас. Само че през града.

Сузана не беше съгласна.

— Човек трябва да се храни — възрази де Боно. — Стомахът ми си мисли, че са ми прерязали гърлото.

— Никакви отклонения — заяви Сузана.

— Това не е отклонение — отвърна сияещ де Боно. — Той ни е на път. — Погледна я изкосо. — Не бъди толкова подозрителна. Ти си по-лоша и от Галин. Няма да ви отклоня. Вярвайте ми.

— Нямаме време за разходки. Работата ни е спешна.

— При Пророка?

— Да…

— Ето това е Кукувиче лайно — коментира Кал.

— Кой? Пророка? — учуди се де Боно. — Кукувица?

— Страхувам се, че е така — рече Сузана.

— Виждаш ли, Галин донякъде е прав — започна Кал. — Радиото е една малка поквара.

— Аз съм в безопасност — възрази де Боно. — Не може да ме засегне.

— А, така ли?

— Не и тук — де Боно се потупа по гърдите. — Аз съм запечатан.

— Така ли трябва да бъде? — въздъхна Сузана. — Ти да се затвориш в твоите възприятия, а ние в нашите?

— Защо не? Ние нямаме нужда от вас.

— Но ти искаш радиото — изтъкна тя.

— Не чак толкова — изсумтя той. — Ако го загубя, няма да се разрева. Не струва нищо. Всичките Кукувичи неща са такива.

— Така ли казва Старбрук? — отбеляза Сузана.

— Уф, много умно — отвърна някак си кисело той.

— Аз сънувах това място — намеси се Кал в спора. — Мисля, че много Кукувици го сънуват.

— Вие може да сънувате нас — отвърна безмилостно де Боно. — Ние вас не.

— Това не е вярно. Баба ми обичаше един от вашите хора, и той също я обичаше. Щом можете да ни обичате, можете и да ни сънувате. Така както ние ви сънуваме, ако имаме възможност.

Тя си мисли за Джерихо, разбра Кал, говори абстрактно, но си мисли за него.

— Така ли? — де Боно не беше убеден.

— Да, точно така — отвърна Сузана, неочаквано разпалено. — Това е една и съща история.

— Каква история — не разбра Кал.

— Ние живеем в нея, и те живеят в нея — продължи тя гледайки де Боно. — Това е историята как се раждаме, как се боим от смъртта, и как любовта ни спасява. — Изрече всичко това с голяма увереност, като че ли за да стигне до това заключение й бе било необходимо доста време, но убеждението й беше непоклатимо.

Това за известно време накара опозицията да замълчи. Тримата продължиха да вървят минута-две в мълчание, докато де Боно не заяви:

— Съгласен съм.

Тя го погледна.

— Наистина ли? — очевидно беше изненадана.

— Една история? — кимна той. — Да, това има смисъл. В края на краищата и за вас, и за нас, всичко е едно и също, със или без магии. Точно както казваш. Раждаме се, умираме: и междувременно се обичаме. — Промърмори някакво одобрение и добави: — Но ти знаеш доста повече за последното, разбира се — отбеляза той и се изкикоти неволно. — Нали си голяма жена.

Тя се засмя. Сякаш за да отбележи тържествения момент радиото оживя, за голяма радост на собственика и за изненада на Кал.

— Браво човече — възкликна де Боно. — Браво човече!

Взе го от ръцете на Кал и започна да го настройва, така под този музикален акомпанимент влязоха в изумителния град Безподобен.

1

Когато тръгнаха по улиците де Боно ги предупреди, че градът е бил изграден доста набързо, и не бива да очакват някакъв образец на градско планиране. Предупреждението обаче не можа да ги подготви напълно за преживяването, което ги очакваше. В това място нямаше и следа от някакъв ред. Къщите бяха поставени една до друга в пълен безпорядък, тунелите помежду им — терминът улици направо ги ласкаеше — бяха толкова тесни и наблъскани с хора, че накъдето и да погледнеше човек, виждаше лица и фасади в целия диапазон от примитивното до барока.

И все пак градът не беше мрачен. Камъните проблясваха, светлина излъчваше и паважът под краката им, осветяваше лицата на хората и превръщаше и най-обикновената стена в случаен шедьовър от светла мазилка и още по-светли тухли.

Каквото и вълшебство да съдържаше градът, то беше не по-малко от това на неговите обитатели. Дрехите им бяха направени от същата смесица от строгост и омая, която посетителите вече бяха свикнали да разпознават като присъща на Виждащите: но тук, в това най-близко до градската среда място във Фугата, стиловете бяха достигнали нови крайности. Навсякъде се виждаха забележителни облекла и премени. Официална жилетка звъняща с безброй миниатюрни звънчета. Една жена беше облечена с дрехи закопчани до шията, но цветът им беше толкова близък до цвета на кожата й, че изглеждаше гола. На перваза на един прозорец седеше с кръстосани крака момиче, а около лицето й танцуваха разноцветни панделки, въпреки че нямаше никакъв вятър. Надолу по същата улица един мъж с мека шапка изтъкана от собствените му коси разговаряше с дъщерите си, а на съседната врата друг с костюм от въжета пееше на кучето си. Разбира се стиловете пораждаха и анти-стилове — край тях минаха подсвирквайки си негърка и бяла жена, голи, само по панталони, пристегнати с връв.

Въпреки че всички изпитваха удоволствие от външния си вид, това не беше самоцелно. Тази сутрин имаха работа: нямаше време за позиране.

Единствените гледки, които изглежда привличаха донякъде вниманието, бяха няколко вехтории от края на двадесети век, с които си играеха неколцина граждани. Несъмнено това бяха още подаръци от Елита на Пророка. Играчки които с времето щяха да загубят блясъка си, както ставаше с всички обещания на Пророка. Нямаше време да се опитат да убедят притежателите на тези лъскави глупости да ги захвърлят: съвсем скоро щяха да открият колко крехки всъщност са подаръците от този източник.

— Ще ви заведа до Лъжците — каза де Боно, докато се провираха през тълпата. — Ще хапнем там, после ще продължим.

Гледки и звуци от всички страни привличаха вниманието на Кукувиците. Дочуваха откъси от разговори на всеки праг и прозорец, и песни (някои от радиоапарати), и смях. Някакво бебе хленчеше в ръцете на майка си, над главите им нещо излая — Кал вдигна поглед и видя един паун да се разхожда важно на висок балкон.

— Къде изчезна, за Бога? — възкликна Сузана. Де Боно за трети или четвърти път бе потънал в тълпата. — Страшно е бърз.

— Трябва да му вярваме. Имаме нужда от водач — отвърна Кал. Мярна русата глава на де Боно: — Ето…

Завиха зад ъгъла. В този миг някъде напред от претъпканата алея се чу вик — толкова пронизителен и измъчен, като че ли бе станало убийство. Звукът на накара тълпата да млъкне, но все пак шумът стихна достатъчно и Кал и Сузана доловиха думите последвали ехото на вика.

— Изгориха Дома на Капра!

— Не може да бъде — обади се някой и от всички страни го подкрепиха щом вестта се разнесе. Но вестителят нямаше намерение да млъкне.

— Изгориха го! — настоя той. — И избиха Съвета.

Кал се промуши напред в множеството за да види човека, който наистина изглеждаше сякаш бе станал свидетел на някаква катастрофа. Беше изцапан с дим и кал и по лицето му течаха сълзи докато повтаряше разказа си, или поне най-главното от него. Опроверженията стихваха: нямаше съмнение, че говори истината.

Сузана попита направо:

— Кой го направи?

Човекът погледна към нея.

— Пророка… — въздъхна той. — Пророка беше.

При тези думи тълпата избухна, проклятия и клетви изпълниха въздуха.

Сузана се обърна към Кал.

— Не бяхме достатъчно бързи — рече през сълзи тя. — Господи, Кал, трябваше да бъдем там.

— Нямаше да стигнем навреме — обади се някакъв глас до тях. Де Боно се появи отново. — Недейте да вините себе си. Нито мене — добави той.

— И сега какво? — попита Кал.

— Ще намерим това копеле и ще го убием — каза Сузана. Хвана де Боно за рамото: — Ще ни покажеш ли откъде да излезем?

— Разбира се.

Той се обърна и ги поведе надалеч от групичката граждани заобиколили плачещия мъж. Докато вървяха стана ясно, че вестите са стигнали до всички и навсякъде. Песните и смехът бяха изчезнали съвсем. Неколцина бяха вдигнали очи към тънката ивица небе между покривите, сякаш очакваха светкавица. Израженията на лицата им напомниха на Кал как изглеждаха хората на Чариът Стрийт в деня на вихрушката — пълни с неизречени въпроси.

Съдейки по откъслечните разговори, които дочуваха докато вървяха, хората спореха за това какво точно се беше случило. Някои казваха, че всички в Дома на Капра са били убити, други твърдяха, че има оцелели. Но каквито и да бяха различията, основните пунктове бяха неоспорими: Пророкът бе обявил война на всички, които оспорват върховната му власт, и за тази цел неговите последователи вече претърсваха Фугата за невярващи.

— Трябва да излезем извън града преди да стигнат дотук — рече Сузана.

— Светът е малък — отбеляза де Боно. — Няма да им отнеме много време да ни прогонят, ако са способни.

— Такива са — отвърна Кал.

Жителите на града не проявяваха признаци на паника, нямаше опити да си съберат багажа и да бягат. Такива преследвания, или подобни събития, се бяха случвали и преди, или поне така се разбираше по бръчките на лицата им. И най-вероятно щяха да се случват пак. Трябваше ли да се изненадват?

За няколко минути тримата се измъкнаха от града на открито.

— Съжалявам, че трябва да се разделим толкова бързо — рече Сузана на де Боно когато стигнаха на края на града.

— Но защо трябва да се разделим?

— Защото ние дойдохме тук да спрем Пророка — обясни Сузана, — и ще го направим.

— Тогава ще ви заведа там, където е.

— Къде? — попита Кал.

— При Небесната Твърд — отвърна уверено де Боно. — Старият дворец. Така говореха на улицата. Не чухте ли? Това е логично. Ще трябва да превземе Небесната Твърд, щом иска да бъде Крал.

2

Не бяха се отдалечили много от Безподобен, когато де Боно спря и посочи през долината към един гъст облак дим.

— Нещо гори — рече той.

— Да се надяваме, че е Шадуел — отвърна Кал.

— Мисля, че трябва да знам нещо за това копеле — отбеляза де Боно. — След като ще го колим.

Те му разказаха каквото знаеха, а то в общи линии, беше доста малко.

— Странно — каза Кал. — Струва ми се, че съм го познавал цял живот. А знаеш ли, няма и година откакто за пръв път го видях.

— Сенките падат на всички страни — каза де Боно. — Аз така мисля. Старбрук казваше, че дори има места близо до Спиралата, където миналото и бъдещето се припокриват.

— Мисля, че съм ходил на едно от тях — сети се Кал, — когато бях тук последния път.

— Как изглеждаше?

— Питай ме утре — поклати глава Кал.

Маршрутът им минаваше през бластиста местност. Избираха откъде да минат през калта — от един камък на друг — а опитите за разговор бяха заглушени от врявата на жабите в тръстиката. Някъде по средата дочуха шум на двигатели. Зарязаха всякаква предпазливост и минаха по най-прекия път към по-твърда земя, потънали до глезените в подгизналата почва. Пред тях подскачаха стотици червени като макове жабчета големи колкото нокът.

От другата страна Кал се покатери на едно дърво да огледа по-добре. От високото видя конвоя автомобили насочили се към града. Нямаха нужда от пътища. Пробиваха напред със силата на колелетата и двигателите. Пред конвоя се вдигаха ята от птици, животните — онези, които бяха достатъчно бързи — се пръскаха встрани.

— Какво виждаш? — извика Сузана отдолу.

— Бандата на Хобарт, предполагам.

— Хобарт?

За секунди тя се покачи при него на дървото и мина напред по клона, за да не й пречат листата.

— Той е — чу я Кал да казва почти шепнешком. — Божичко, той е.

Обърна се към Кал, и в погледа й имаше някакво безумие, което никак не му хареса.

— Ще трябва да продължите без мене — заяви тя.

Смъкнаха се долу и продължиха спора на земята.

— Аз имам работа с Хобарт. Вие продължавайте. Ще ви намеря като свърша.

— Не може ли да почака? — попита Кал.

— Не — отвърна тя твърдо. — Не може. При него е книгата, която Мими ми даде, и искам да си я взема.

Забеляза обърканото му изражение, и чу още преди да ги беше изрекъл всички аргументи против разделянето им. Истинската им цел е Шадуел, така би казал той: сега не е времето да се отклоняват от срещата с него. Освен това, книгата си е просто книга, нали така? И утре ще бъде там. Всичко това беше вярно, разбира се. Но някъде вътре в себе си тя чувстваше, че вкопчването на Хобарт в книгата крие някаква извратена логика. Може би страниците съдържаха знания, които тя би могла да използва в бъдещия конфликт, зашифровани в онова Имало едно време. Хобарт сигурно беше убеден в това, а това което врагът мисли за нея вероятно е вярно, иначе защо изобщо бяха врагове?

— Трябва да се върна — повтори тя. — И това е.

— Тогава ще дойда с тебе.

— Мога и сама да се справя с него, Кал — рече Сузана. — Вие двамата трябва да продължите към Небесната Твърд. Аз ще ви намеря щом взема книгата.

Говореше с непоклатима увереност. Кал почувства, че е безполезно да спори с нея.

— Тогава внимавай — рече той и я прегърна. — Пази се.

— И ти, Кал. Заради мене.

И тя тръгна.

Де Боно, който не участваше в разговора, а се занимаваше с радиото, сега се обади:

— Ние няма ли да вървим с нея?

— Не. Иска да бъде сама.

— Любовна история, а? — направи той смешна физиономия.

— Нещо такова.

3

Сузана се върна обратно по пътя им към града с нетърпение, дори с ентусиазъм, който не разбираше съвсем. Дали просто защото искаше веднъж завинаги да приключи с това противопоставяне? Или пък всъщност действително изпитваше нетърпение да види Хобарт отново? Сякаш той беше някакво огледало, в което би могла да опознае себе си по-добре?

Когато тръгна отново по улиците — вече почти опустели, защото хората се прибираха зад вратите си — тя се надяваше той да знае, че тя е наблизо. Надяваше се сърцето му да забие малко по-силно от близостта й, и дланите му да се изпотят.

Ако не, тя щеше да го научи.

1

Въпреки че Шадуел си беше намислил да завземе Небесната Твърд — единствената сграда във Фугата, в която можеше да се държи като Бог — след като се настани там той откри, че мястото е доста несигурно. Всеки от монарсите и вождовете на племена, които бяха живели в двореца през вековете, беше изменял по свое виждане залите и предверията, с единствената цел да добавят по нещо към тайните на предишните обитатели. В резултат се беше получило нещо средно между лабиринт и загадъчна къща на духове.

Той не беше първата Кукувица, която проучва тайнствените коридори на Небесната Твърд. През годините неколцина от Човеците бяха проникнали в двореца и бяха се лутали вътре без да бъдат закачани от създателите му, които нямаха желание да смущават спокойствието му с груби думи. Изгубени в дълбините тези малцина щастливци бяха видели неща, за които щяха да мълчат до гроб. Една зала, в която плочките по стените имаха два пъти повече страни от зарове, и се обръщаха непрестанно — всяка страна си имаше свое място във фреската на стената, която не застиваше нито за миг и очите не можеха да я възприемат изцяло. Друга стая, в която непрекъснато валеше дъжд, топъл пролетен нощен дъжд, а подът миришеше на хладен паваж; и друга, която на пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена, но беше изградена с такава заблуждаваща сетивата геометрия, че човек в един момент си мислеше, че главата му се издува и изпълва цялата стая, а в следващия имаше чувството, че се е смалил като бръмбар.

След час, или ден, прекрачили границата към тези чудеса, някакъв невидим водач ги извеждаше до вратата, откъдето излизаха сякаш от сън. По-късно щяха да се опитат да разкажат какво са видели, но обикновено паметта и езикът им скрояваха някакъв заговор и от опитите им се получаваха само безмислени брътвежи. Отчаянието ги караше да се върнат обратно и да потърсят този делириум, но Небесната Твърд беше преходно наслаждение и винаги се местеше някъде другаде.

Затова Шадуел се оказа първата Кукувица, която се разхождаше из омагьосаните коридори и ги наричаше свои. Това обаче не му доставяше удоволствие. Това беше може би най-елегантното отмъщение за неговото нежелано приъсъствие.

2

В късния следобед, преди светлината да намалее твърде много, Пророкът се изкачи най-горе на наблюдателната кула на Небесната Твърд за да огледа териториите си. Въпреки напрежението през последните седмици — маскарада, събиранията, непрекъснатото политиканстване — той не се чувстваше уморен. Всичко което беше обещал на своите последователи и на себе си се беше сбъднало. Сякаш ролята на Пророка му беше дала пророческа дарба. Беше намерил Килима, както обеща, и го беше взел от пазителите му; беше пуснал кръстоносците си в самото сърце на Фугата, и с почти неестествена бързина бе накарал да замлъкнат всички, които му се противопоставяха. Нямаше накъде повече да се издига от сегашното си високо положение, освен да стане Бог, а средството за това сега се виждаше от мястото, където бе застанал.

Спиралата.

Мантията й се извиваше и гърмеше, закривайки тайните й от всички погледи, дори от него. Няма значение. Утре, когато батальонът на Хобарт приключи със смазването на туземците, те ще го ескортират до прага на Спиралата, мястото което Виждащите наричат Тясното Сияние, и той ще влезе вътре.

После? После, ах…

Отзад по врата му полъхна студ и го изтръгна от мислите му.

Непорочна стоеше на вратата на наблюдателната зала. Светлината не проявяваше милост към нея. Тя разкриваше раните й в цялото им гноясало великолепие. Показваше и слабостта, и озлоблението й. Видът й го отблъскваше.

— Какво искаш? — попита той.

— Дойдох да ти правя компания — каза тя. — Не ми харесва това място. Вони на Стара Наука.

Той вдигна рамене и й обърна гръб.

— Знам какво си мислиш, Шадуел — продължи тя. — И повярвай ми, няма да е разумно.

Не беше чувал отдавна някой да произнася името му, и не му хареса как звучи. Това го връщаше към една биография, която почти бе престанал да счита за своя.

— Кое няма да е разумно?

— Да се опиташ да проникнеш в Спиралата.

Шадуел не отговори нищо.

— Това възнамеряваш да направиш, нали?

Тя все още можеше да разгадава мислите му, при това твърде лесно.

— Може би.

— Това ще бъде катастрофална грешка.

— О, така ли? — рече той без да откъсва очи от Мантията. — И защо?

— Дори Родовете не разбират какво са създали когато са пуснали Стана. То е непознаваемо.

— Нищо не е непознаваемо — изръмжа той. — Не и за мен. Вече не.

— Ти си все още само човек, Шадуел — напомни му тя. — Уязвим си.

— Млъкни — сряза я той.

— Шадуел…

— Млъкни! — повтори той и се обърна към нея. — Не искам да слушам повече пораженческите ти приказки. Аз съм тук, нали така? Аз завоювах Фугата.

— Ние я завоювахме.

— Добре, ние. Какво искаш за тази малка услуга?

— Знаеш какво искам — отвърна тя. — Онова, което винаги съм искала. Бавен геноцид.

Той се усмихна. Отговорът му се забави, и накрая бе произнесен бавно:

— Не, не мисля така.

— Защо ги следвахме толкова години? — попита тя. — За да можеш ти да спечелиш, а аз да си отмъстя.

— Нещата се промениха. Трябва да си го забелязала.

— Искаш да ги управляваш. Това е, нали?

— Искам нещо повече — отвърна той. — Искам да опитам вкуса на съзиданието. Искам онова, което е в Спиралата.

— То ще те разкъса на парчета.

— Съмнявам се. Сега съм по-силен от всякога.

— В Светилището ти каза, че ще ги унищожим заедно — напомни му тя.

— Излъгах — отвърна спокойно Шадуел. — Казах ти онова, което искаше да чуеш, защото имах нужда от тебе. Сега ме отвращаваш. Ще имам нови жени, когато стана Бог.

— А, значи сега искаш да бъдеш Бог? — изглежда тази мисъл й се стори много забавна. — Ти си търговец, Шадуел. Ти си един нищожен малък търговец. Аз съм тази, която боготворят.

— О, да — рече Шадуел. — Виждал съм твоя Култ. Едно гробище и шепа евнуси.

— Няма да допусна да бъда измамена, Шадуел — каза тя приближавайки се към него. — Не и от тебе.

От много месеци той знаеше, че ще дойде времето, когато тя най-после ще разбере как я бе използвал. Беше се подготвял за последиците, тихо и систематично я беше лишавал от съюзниците й, укрепвайки собствената си защита. Но тя все още разполагаше с менструума — него никога не би могъл да й отнеме — а той беше страшен. Видя го сега как се надига в очите й и изпита желание да се дръпне назад.

Но успя да овладее инстинкта си и се приближи към нея, вдигна ръка и погали струпеите по раните.

— Наистина ли… — промърмори той, — … би ме убила?

— Няма да допусна да бъда измамена — повтори тя.

— Но мъртвите са си мъртви — продължи Шадуел с успокояващ тон. — Аз съм просто Кукувица. Знаеш колко сме слаби. За нас няма възкресение.

Докосването му бе станало по-ритмично. Знаеше, че тя мрази това. Тя, идеалната девственица — цялата от лед и скръб. Преди време тя би изгорила пръстите му за нанасянето на такава обида. Но Мама Гной беше мъртва, а обезумялата Вещица беше безполезна. Могъщата някога Магьосница беше слаба и уморена, и двамата знаеха това.

— През всички тези години, мила… през всички тези години, ти ме държеше на верижка, отпускаше ми по малко съблазън…

— Договорихме се… — прекъсна го тя, — заедно…

— Не — каза Шадуел, като че ли поправяше грешката на дете. — Ти ме използва за да идеш сред Кукувиците, защото ако трябва да си кажем истината, тя е, че те те плашат. — Тя се опита да възрази, но той я хвана за гърлото. — Не ме прекъсвай. — Тя е подчини. — Винаги си се отнасяла към мене с презрение — продължи той. — Знам това. Но аз бях полезен и правех каквото ми кажат, докато изпитвах желание да те докосна.

— Това ли искаш? — попита тя.

— Някога… — той сякаш оплакваше загубата, — … някога бих убил човек за да усетя пулса на шията ти. Ето така. — Ръката му леко я стисна. — Или да погаля плътта ти…

Дланта на другата му ръка обхвана гърдата й.

— Не прави това.

— Блудницата е мъртва — напомни й той. — Така че сега кой ще ражда деца? Старата кучка не може: тя е стерилна. Не, любима. Не. Мисля, че това ще трябва да си ти. Най-после ще трябва да предложиш скъпоценната си путка.

При тези думи тя го отблъсна и би го убила на място, но изпита отвращение от това да го нарани, и то я възпря. Бързо дойде на себе си. Убийствената сила се надигаше в очите й. Той не би забавил отмъщението си дълго — нямаше да бъде в безопасност. Беше го взела за глупак, но той си имаше начини да я накара да съжалява за арогантността си. Когато вдигна глава да запрати менструума към него, той извика имената, които беше записал само преди няколко часа върху цигарената кутия:

— Суса! Весъл! Феърчайлд! Дивайн! Лос! Хана!

Копелетата се отзоваха на призива му, задраскаха нагоре по стълбите. Те вече не бяха жалките, изоставени неща, закърмени от Блудницата. Шадуел се беше отнасял нежно с тях през краткото време, докато бяха негово притежание, хранеше ги, направи ги могъщи.

Непорочна ги чу зад гърба си и светлината в очите й изгасна. Обърна се и видя как се изсипват през вратата.

— Ти ми ги подари — каза той.

Тя извика като ги видя — бяха пораснали и наедрели. Воняха на кланица.

— Давах им кръв вместо мляко — обясни Шадуел. — Това ги кара да ме обичат.

Цъкна с език и съществата се примъкнаха край него, влачейки след себе си органи, за които още не бяха намерили предназначение.

— Предупреждавам те, опитай се да ме нараниш, и те ще го приемат много лошо.

Докато говореше разбра, че през последните няколко мига Непорочна бе призовала Вещицата от хладните помещения на Небесната Твърд. Сега тя стоеше до рамото на Магьосницата като неспокойна сянка.

— Остави го — чу той шепота й в ухото на Непорочна. — Дори за миг не допусна, че тя ще приеме съвета, но тя така и направи — изплю се в краката на Шадуел и се обърна да си върви. Той не можеше да повярва, че битката бе спечелена толкова лесно. Нима мъката и обезобразяването я бяха деморализирали повече отколкото би могъл да се надява? Схватката завърши преди дори да започне.

Объркано, едно от копелетата до него нададе жален вой. Шадуел отклони погледа си от сестрите, за да го накара да млъкне. Това за малко не се оказа фатално — в миг сестрата-призрак полетя към него с широко разтворени челюсти, зъбите й изглеждаха огромни, готови да изтръгнат измамното му сърце.

Непорочна се обърна от вратата и менструумът излетя от нея.

Той изкрещя на зверовете да му помогнат, но Вещицата вече беше върху него. Блъсна го в стената така че въздухът му излезе, ноктите й дращеха по гърдите му.

Копелетата нямаше да допуснат този, който ги хранеше с кръв, да бъде повален. Нахвърлиха се върху Вещицата преди да успее да разкъса сакото му. Издърпаха я от него с писъци. Тя беше акуширала при раждането на тези същества, тя ги беше извела в света на лудостта и мрака. Може би точно по тази причина те не проявиха никаква милост. Разкъсваха я без почивка или извинение.

— Спри ги — извика Непорочна.

Търговецът разглеждаше дупките в сакото, направени от Вещицата. Само след миг пръстите й биха докопали сърцето му.

— Върни ги, Шадуел! Моля те!

— Тя е вече мъртва — отвърна той. — Нека си поиграят.

Непорочна тръгна да помогне на сестра си, но най-голямото от копелетата, с мънички бели очи като на дълбоководна риба и уста като рана, се изпречи на пътя й. Тя изплю менструума като стрела в пулсиращите му гърди, но раната не го спря и то продължи към нея.

Шадуел беше виждал как тези чудовища се избиват помежду си просто за забавление. Знаеше, че могат да понесат страхотни рани без това да ги спре. Това например, наричано Весъл, можеше да изтърпи стотина такива рани и да продължи да се забавлява. А и не беше глупаво. Беше научило достатъчно добре уроците му. Ето и сега то скочи върху Магьосницата обвивайки ръцете си около врата й, а краката си около бедрата.

Той знаеше, че тази интимност ще разсее Непорочна. И наистина, когато съществото доближи лицето си до нейното и я целуна, доколкото позволяваха деформациите му, тя запищя и изгуби всякакъв контрол. Менструумът се разлетя на всички страни, похабявайки силата си по тавана и стените. Няколко остриета попаднаха в нападателя, но само го възбудиха още повече. Въпреки че не притежаваше оформени полови органи, Шадуел го беше научил на основните движения. То се притисна към нея като разгонено куче, виейки в лицето й.

Но като отвори устата си направи грешка — част от менструума потъна в гърлото му и го разду. Вратът му избухна и главата, останала без опора, увисна назад опъвайки мазни жилки материя.

Дори и в това състояние то продължи да я стиска, наравномерни спазми блъскаха тялото му в нейното. Хватката обаче се беше отпуснала достатъчно и Непорочна го отблъсна от себе си, окървавена от борбата от глава до пети.

Шадуел извика останалите копелета да прекъснат отмъстителната си игра. Те се отдръпнаха до него. От Вещицата бяха останали само парчета, които приличаха на люспи от изкормена риба.

Непорочна видя останките и лицето й се отпусна като на слабоумна. От гърдите й се изтръгна тих стон.

— Разкарайте я оттук — нареди Шадуел. — Не искам да виждам мръсното й лице. Занесете я в планините и я хвърлете там.

Две от копелетата се приближиха до Магьосницата и я хванаха. Нищо не трепна в очите й, дори пръст не помръдна, за да протестира. Сякаш вече изобщо не ги виждаше. Или убийството на последната й сестра, или насилието на звяра върху нея, а може би и двете, бяха пречупили нещо в нея. Изведнъж бе останала без никаква сила за магии или ужаси. Беше като торба, която понесоха през вратата и надолу по стълбите. Тя дори нито веднъж не вдигна поглед към Шадуел.

Той се вслушваше в затихващото шляпане на копелетата по стълбите, все още донякъде очакваше, че тя ще се върне за последна атака. Но не. Всичко свърши.

Приближи се към мръсотията останала от Вещицата. Миришеше на нещо гнило.

— Ваша е — рече той на останалите зверове, които се нахвърлиха върху останките и се сбиха за тях. Отвратен от апетита им, той обърна отново поглед към Спиралата.

Сега вече съвсем скоро нощта щеше да се спусне над Фугата. Последна завеса за събитията, изпълнили този ден. А утре щеше да започне ново действие.

Някъде зад облака който гледаше, се криеше знание, което щеше да го преобрази.

След това нямаше да има нощ — само по негова заповед; нито пък ден.

1

Законът пристигна в Безподобен.

Беше дошъл да изкорени разкола: не намери такъв. Беше дошъл с палки, щитове против безредици и куршуми, готов за въоръжен бунт: и от това нямаше дори и следа. Намери само лабиринт от сенчести улици, повечето от тях пусти, и неколцина минувачи, които наведоха глави при първата поява на униформи.

Хобарт незабавно нареди да се претърсят къщите една по една. Неколцина го изгледаха накриво, но нищо повече. Той беше разочарован: щеше да бъде приятно да намери нещо, което да засили авторитета му. Знаеше, че всичко това беше прекалено лесно, и можеше да предизвика лъжливо чувство за сигурност, особено след като предполагаемият сблъсък не се осъществи. Сега ключовата дума беше бдителност — безпределна бдителност.

Затова той се настани в една къща с добър изглед към града от горните етажи, където можеше да остане през нощта. Утре щеше да бъде голямото настъпление към Спиралата, а то едва ли щеше да бъде без съпротива. И все пак, можеше ли човек да бъде сигурен с тези хора? Бяха толкова покорни — като животни, обръщаха се по гръб при първата проява на по-голяма сила.

Къщата която реквизира не можеше да се похвали с нищо, освен с гледката. Лабиринт от стаи; колекция от избледнели стенописи, които не го интересуваха и не разгледа по-внимателно; ръбести и скърцащи мебели. Неудобствата не го притесняваха: той обичаше спартанския живот. Но атмосферата го смущаваше — усещането, че изгонените обитатели са още тук, само че не се виждат. Ако беше човек който вярва в призраци, щеше да каже, че къщата е обитавана. Но не беше, затова задържа страховете в себе си, а те се множаха.

Дойде вечерта, а улиците долу бяха тъмни. Сега вече от прозореца си не виждаше почти нищо, но отдолу долиташе смях. Беше оставил хората си да се забавляват през нощта, като ги предупреди да не забравят, че градът е вражеска територия. Смехът стана още по-буен, после затихна надолу по улицата. Нека си доставят малко удоволствие, помисли си той. Утре кръстоносният поход щеше да ги отведе в земята, която хората тук считаха за свещена: ако ще оказват съпротива, това щеше да стане тогава. Беше виждал същото и в другия свят: човек който не би си мръднал пръста ако изгорят къщата му, побесняваше щом някой докосне някаква дрънкулка, която той нарича свещена. Утре денят щеше да бъде отрупан с работа, а и доста кървав.

Ричардсън беше отказал възможността да излезе вечерта и предпочете да остане в къщата за да изготви доклад за личния си архив. Той водеше дневник за всяко свое действие, изписан с дребен, грижлив почерк. В момента работеше по него, докато Хобарт слушаше как смехът долу заглъхва.

Най-после остави писалката.

— Сър?

— Какво има?

— Тези хора, сър. Струва ми се… — Ричардсън спря, не съвсем уверен как да постави въпроса, който го тормозеше откакто бяха пристигнали, — …струва ми се, че не приличат на човешки същества.

Хобарт го изгледа внимателно. Косата му беше подстригана безупречно, бузите гладко избръснати, униформата безупречно изгладена.

— Може и да си прав — отвърна той.

По лицето на Ричардсън премина сянка на безпокойство.

— Не разбирам… сър.

— Докато си тук, не бива да вярваш на нищо, което виждаш.

— На нищо, сър?

— На абсолютно нищо — каза Хобарт. Докосна с пръсти стъклото. Беше студено — топлината от тялото му остави около върховете им мъгливи ореоли. — Цялото това място е пълно с илюзии. Номера и капани. На нищо не може да се вярва.

— Не е истинско? — попита Ричардсън.

Хобарт се загледа над покривите на това несъществуващо място и се замисли над въпроса. Истинско беше дума, която някога той бе използвал без проблеми. Истинското движеше света, онова което беше солидно и вярно. А обратната му страна, нереалното, беше това, което крещеше някой откачен в килията си в четири през нощта, нереални бяха сънищата за власт, без плътта, която да я материализира.

Обаче виждането му по тези въпроси се беше леко изменило след първата среща със Сузана. Искаше залавянето й както никога преди, а преследването беше довело до поредица от странни неща, докато накрая бе толкова уморен, че не можеше да различава ляво и дясно. Истинско? Какво беше истинско? Може би (тази мисъл беше недопустима преди Сузана) истинското беше просто онова, което той казваше, че е истинско. Той беше генералът, а войникът се нуждаеше от отговор, това щеше да му позволи да спи спокойно.

И той даде отговор:

— Тук само Законът е истински — каза Хобарт. — Трябва да се придържаме към това. Всички. Разбираш ли?

— Да, сър — кимна Ричардсън.

Последва дълга пауза, а през това време някой отвън се развика като пиян индианец. Ричардсън затвори дневника си и се приближи към втория прозорец.

— Чудя се…

— Да?

— Може би трябва да изляза. Само за малко. Да се срещна лице в лице с тези илюзии.

— Може би.

— След като вече знам, че това са лъжи… — продължи той, — …съм в безопасност, нали?

— По-сигурен не би могъл да бъдеш — отвърна Хобарт.

— Тогава, ако нямате нищо против…

— Върви. Иди и виж сам.

Ричардсън тръгна веднага надолу по стълбите. Малко по-късно Хобарт видя сянката му да се отдалечава по улицата.

Инспекторът се протегна. Беше безкрайно уморен. В съседната стая имаше матрак, но той беше решен да не се възползва от него. Ако легнеше на възглавницата можеше да стане лесна жертва на слуховете за призраци.

Седна на един от простите дървени столове и извади от джоба си книгата с приказки. Откакто я конфискува винаги я носеше със себе си, вече не помнеше колко пъти бе разлиствал страниците й. И сега направи същото, но редовете постепенно губеха очертанията си пред очите му, и въпреки че се опитваше да надвие съня, главата му все повече натежаваше.

Много преди Ричардсън да открие някоя илюзия, която би могъл да нарече своя, Законът който дойде в Безподобен, заспа.

2

За Сузана не беше трудно да избегне хората на Хобарт при връщането си в града. Въпреки че те сновяха навсякъде по улиците, сенките бяха станали неестествено плътни и тя винаги успяваше да бъде няколко крачки пред врага. Но да се стигне до Хобарт беше друг въпрос. Искаше да свърши работата си тук колкото бе възможно по-бързо, но нямаше смисъл да рискува да бъде арестувана. На два пъти беше избягала, трети път би било предизвикателство към съдбата. Изгаряше от нетърпение, но реши да почака докато светлината намалее. По това време на годината дните все още бяха къси, след няколко часа щеше да се стъмни.

Намери си някаква празна къща и се възползва от храната оставена от собствениците. После обиколи кънтящите от стъпките й стаи докато светлината навън помръкна. Мислите й отново и отново се връщаха към Джерихо и обстоятелствата свързани със смъртта му. Опита се да си спомни как изглеждаше, и донякъде успя за ръцете и очите, но така и не можа да направи пълен портрет. Това я подтисна. Толкова малко време бе изминало.

Тъкмо беше решила, че е достатъчно тъмно да рискува да излезе, когато чу гласове. Слезе на най-долното стъпало и надникна към предната част на къщата. На прага се виждаха два силуета.

— Не тук… — чу тя шепот на момиче.

— Защо не? — обади се мъжки глас, сливайки думите. Без съмнение това беше някой от хората на Хобарт. — Защо не? Мястото си е добро.

— Тука вече има някой — обясни момичето, взирайки се в загадъчния мрак на къщата.

— Мръсни чукачи! — засмя се мъжът. После дръпна грубо момичето за ръката. — Хайде да идем някъде другаде — и се отдалечиха по улицата.

Сузана се зачуди дали Хобарт бе разрешил подобно побратимяване. Не можеше да повярва, че би го направил.

Крайно време беше да го махне от въображението си — трябваше да го намери и да си свърши работата с него. Измъкна се от къщата и огледа улицата, после тръгна в нощта.

Въздухът беше приятен, в къщите горяха само няколко светлинки, и това бяха само пламъчета на свещи. Небето беше ясно, звездите приличаха на капки роса върху кадифе. Тя повървя малко загледана нагоре, очарована от гледката. Това обаче не й попречи да усети близостта на Хобарт. Беше някъде наоколо. Но къде? Можеше да изгуби ценно време обикаляйки от къща на къща да го търси.

Когато се съмняваш, обърни се към полицай. Това беше една от любимите сентенции на майка й, и много подходяща за момента. На няколко метра от нея един от ордата на Хобарт пикаеше на стената, добавяйки към облекчението фалшиво изпълнение на „Земя на надежда и слава“.

Уверена че опиянението ще му попречи да я разпознае, тя го попита за местонахождението на Хобарт.

— Той не ти трябва — отвърна мъжът. — Влез при нас. Направихме си купон.

— Може би по-късно. Трябва да видя Инспектора.

— Щом трябва. Той е в голямата къща с белите стени. — Посочи назад, откъдето беше дошла тя, и изпръска краката си. — Някъде вдясно.

Въпреки състоянието му, напътствията бяха добри. Вдясно имаше улица с притихнали къщи и на ъгъла при следващата пресечка голяма къща, чиито стени бледнееха на светлината на звездите. Никой не пазеше на вратата — охраната очевидно се беше поддала на удоволствията, които можеше да се намерят в Безподобен. Сузана бутна вратата и влезе необезпокоявана.

На стената в стаята, в която влезе, бяха подпрени осем щита, но не беше необходимо потвърждение, че точно това е къщата. Вътре в себе си вече знаеше, че Хобарт е в една от горните стаи.

Тръгна нагоре по стълбите, не съвсем уверена какво ще направи, когато се изправи срещу него. Преследването му беше превърнало живота й в кошмар, и искаше да го накара да съжалява за това. Но не можеше да го убие. Унищожаването на Блудницата беше достатъчно ужасно, убийството на човешко същество би било непоносимо за съвестта й. Най-добре просто да си вземе книгата и да си върви.

Най-горе имаше коридор, а в дъното — открехната врата. Тя се приближи и я отвори. Той беше там, нейният враг — сам, отпуснат на един стол, очите му бяха затворени. В скута му лежеше книгата с приказките. Само като я видя нервите й затрепериха. Не се поколеба, а тръгна по голите дъски към спящия Хобарт.

В съня си той се носеше в някакво мъгливо място. Около главата му летяха нощни пеперуди и го удряха по очите с прашните си крила, но той не можеше да вдигне ръце, за да ги пропъди. Усещаше опасност наблизо, но откъде щеше да дойде?

Мъглата се премести наляво, после надясно.

— Кой…? — промърмори той.

Думата закова Сузана на място. Беше на не повече от метър от стола. Той измърмори още нещо, неразбрани думи. Но не се събуди.

Под клепачите си Хобарт мярна някакъв неопределен силует в мъглата. Помъчи се да се освободи от летаргията, която го притискаше, мъчеше се да се събуди, да се защитава.

Сузана направи още една крачка към спящия.

Той изстена отново.

Протегна ръка към книгата, пръстите й трепереха. В мига, в който я хвана, очите му се отвориха широко. Преди да успее да я дръпне той я стисна здраво. Изправи се.

— Не! — извика Хобарт.

Шокът от събуждането му едва не я накара да изпусне книгата, на сега вече тя нямаше да се откаже: книгата беше нейна собственост. За момент се сборичкаха кой да задържи книгата.

После — без предупреждение — от ръцете им се надигна тъмно було, по-точно от книгата, която държаха.

Тя погледна Хобарт в очите. Той беше не по-малко изненадан от силата освободена изведнъж измежду сплетените им пръсти. Мракът се надигаше между тях като дим, разпиля се по тавана и мигновено се спусна надолу, обвивайки ги в нощ в нощта.

Тя чу как Хобарт изкрещя уплашен. В следващия момент от книгата сякаш заизлизаха думи, бели силуети на фона на дима, и започнаха да се превръщат в онова, което означаваха. Не беше ясно дали думите се издигат, или тя и Хобарт падаха, превръщаха се в символи и книгата се отваряше да ги приеме. Каквото и да беше, накрая всичко се сля в едно.

Издигащи се или падащи, като думи или живот, те се озоваха в приказната страна.

1

Оттук нататък пътуването стана истинско мъчение. Събитията край овощната градина бяха изцедили и последните резерви от сили на Кал. Мускулите на краката му се гърчеха, сякаш всеки момент щяха да бъдат обхванати от спазъм, прешлените в кръста като че ли бяха останали без хрущял и се триеха един в друг. Опита се да не мисли какво би станало, ако изобщо някога стигнеха до Небесната Твърд. И при най-добри условия едва ли двамата с де Боно щяха да се справят с Шадуел. А в сегашното им състояние бяха просто пушечно месо.

От време на време светлината на звездите разкриваше разни чудеса — кръг от камъни, обгърнат в ленти от шепнеща мъгла; нещо като куклено семейство, с еднакви бледи лица, усмихващи се блажено иззад безшумен водопад, — но Кал им хвърляше само бегъл поглед. Единствената гледка, която би го накарала да възкликне от радост в този момент, беше пухен дюшек.

След време обаче дори чудесата намаляха. Де Боно го водеше по тъмен склон, а в тревата около краката им шаваше тих вятър.

Луната се показа през кълбестите облаци и освети като призрак силуета на де Боно нагоре по склона. Кал го следваше послушно като агне, прекалено уморен да задава въпроси.

Постепенно обаче осъзна, че въздишките които чуваше, не бяха само от вятъра. В тях имаше някаква скрита музика, мелодия, която се появяваше и изчезваше отново.

Най-после де Боно спря и рече:

— Чуваш ли ги, Кал?

— Да, чух ги.

— Знаят, че имат гости.

— Това ли е Небесната Твърд?

— Не — отвърна тихо де Боно. — Небесната Твърд остава за утре. Прекалено сме уморени за това. Тази вечер оставаме тук.

— Тук къде сме?

— Не се ли досещаш? Не надушваш ли въздуха?

Усещаше се лек аромат на парфюм — на орлови нокти и разцъфнал през нощта жасмин.

— Не усещаш ли земята?

Почвата под краката му беше топла.

— Това, приятелю, е Венерината планина.

2

Не трябваше да се доверява на де Боно — въпреки геройското му поведение, той си беше напълно ненадежден. Сега бяха изгубили ценно време.

Кал погледна назад за да види дали се вижда пътя, по който бяха дошли, но не — луната се беше скрила в облаците и склонът на планината бе потънал в мрак. Малко встрани се чу смях и Кал повика водача си. Отново се чу смях. Беше твърде лек за да е на де Боно, но не беше съвсем сигурен.

— Къде си? — попита Кал, но нямаше отговор и той тръгна по посока на смеха.

Посрещна го топъл въздух и той стреснато се дръпна назад, но тропическата топлина продължи след него, сладкият аромат изпълваше обонянието му. Това го замая, краката го боляха и имаше опасност да се подгънат под него просто заради удоволствието да се отпуснат.

Малко по-нататък видя друг силует, този път определено беше де Боно, движеше се в мрака. Повика го пак и този път получи отговор. Де Боно се обърна и каза:

— Не се ядосвай, Кукувицо.

Гласът му беше станал някак си сънлив.

— Нямаме време — възрази Кал.

— Не мога нищо… не мога нищо да направя… — гласът на де Боно заглъхваше като слаб радиосигнал. — Тази вечер не мога нищо да правя… освен любов…

Последната дума се стопи във въздуха, а също и де Боно, потъна в тъмнината.

Кал се обърна. Беше сигурен, че де Боно говореше отнякъде по-нагоре по планината, което означаваше, че ако се обърне с гръб натам и тръгне, ще се върне по пътя, по който бяха дошли.

Топлината вървеше с него по обратния път. Ще си намеря нов водач, мислеше си замаяно той, ще си намеря нов водач и ще намеря Небесната Твърд. Имаше среща с някой. С кого? Мислите му се отклоняваха към гласа на де Боно. А, да: Сузана.

Щом името й се оформи в мислите му, топлината около него някак успя да придума крайниците му и го привлече към земята. Не беше сигурен как стана — не се спъна, не го блъснаха — но в следващия миг бе положил глава на земята, а тя, ах, колко приятна беше тя. Беше все едно да се върнеш в леглото при любимата в мразовита утрин. Протегна с удоволствие уморените си крайници, рече си, че ще полежи само колкото да посъбере сили за предстоящите изпитания.

Сигурно щеше да заспи, но чу името си.

Не Кал, дори не Калхун, а:

— Муни…

Не беше гласът на де Боно, а женски глас.

— Сузана?

Опита се да седне, но беше толкова тежък, толкова натежал от праха на пътуването, че не можеше да помръдне. Искаше да отхвърли от себе си тежестта, като змия, която се измъква от изтърканата си кожа, но лежеше неспособен да мръдне дори пръста си, а гласът продължаваше да го вика, заглъхваше и го търсеше някъде по-нависоко.

Искаше да го последва и без предупреждение усети как желанието му се реализира — дрехите се смъкнаха от него и той се понесе над тревата, докосвайки с корема си корема на земята. Не беше сигурен как се движи, защото не усещаше никакво движение в крайниците си, а и не се беше задъхал от усилието. Всъщност чувстваше се напълно лишен от сетива, като че ли беше оставил тялото и дъха си заедно с дрехите.

Със себе си обаче носеше нещо: светлина. Бледа, хладна светлина, която осветяваше тревата и малките планински цветя сгушени в нея, светлина която се движеше толкова близо до него, сякаш се излъчваше от него.

На няколко метра от себе си видя де Боно, заспал на тревата с отворена уста като риба. Приближи се към спящия да го разпита, но преди да стигне до него нещо друго привлече вниманието му. Съвсем близо до мястото, където лежеше де Боно, от тъмната земя излизаха лъчи светлина. Приближи се до тялото на спътника си, светлината му едва не го разбуди, после продължи към новата загадка.

Отговорът беше лесен. В земята имаше няколко дупки. Застана до ръба на едната и надникна. Видя, че цялата планина отвътре беше куха. Под него имаше огромна пещера, а в нея се движеха ярки светлини. Сигурно за тези същества говореше де Боно.

Сега вече подозрението, че е напуснал тялото си някъде по пътя, се затвърди, защото се пъхна в дупката — която не беше достатъчно широка дори за главата му, да не говорим за раменете — и падна надолу в горната част на кухината.

Там увисна във въздуха, загледан в ритуала изпълняван под него.

На пръв поглед изпълнителите като че ли бяха кълба светещ газ, може би около четиридесет, някои големи, други миниатюрни, оцветени от студено пастелено до ярко жълто и червено. Но когато се спусна надолу под купола на пещерата, не поради гравитацията, а просто от желание да разбере нещо повече, Кал видя, че кълбата не бяха празни. Вътре в тях се появяваха форми, като призраци, но с идеални очертания. Тези видения бяха ефимерни, продължаваха най-много няколко секунди, после бяха закривани от бели облаци и на тяхно място изникваха нови конфигурации. Макар че се задържаха само за малко, той успя да разбере какво представляват.

В няколко от сферите видя форми, които наподобяваха човешки зародиш, с огромни глави и увити около тялото нишковидни крайници. Но те бързо изчезнаха — на тяхно място се появи нещо като светлосиньо петно, което превърна кълбото в огромно око. В друго кълбо газовете непрекъснато се деляха, като клетка влюбена в себе си, в трето облаците се въртяха във вихрушка под която се виждаха гора и хълм.

Сигурен беше, че тези същества знаят за неговото присъствие в пещерата, въпреки че нито едно от тях не прекъсна движението си, за да го посрещне. Това не го обиждаше. Танцът им беше сложен, и ако някое се отклонеше от пътя си, това щеше да предизвика доста объркване. В движението им имаше някаква изящна неизбежност — някои от сферите непрекъснато се приближаваха на косъм, а после миг преди катастрофалния сблъсък описваха широка дъга встрани; други се движеха на групи, описвайки сложни криволици една около друга, като същевременно правеха кръг около центъра на пещерата.

Тук обаче имаше и други неща, които го очароваха, освен спокойното величие на танца — на два пъти сред облаците на една от големите сфери се появяваше изображение с изключителен еротичен заряд. Върху възглавница от облаци се носеше фигура на гола жена, крайниците й сякаш се противопоставяха на всички закони на анатомията — положението й разкриваше чисто сексуална показност. Кал едва успя да я види и тя изчезна, но остави представата за покана: устни, вагина, бедра. В тази показност нямаше нищо курвенско; неприличието би било срамно в този пленителен кръг. Тези привидения бяха твърде влюбени в съществуванието, за да обръщат внимание на такива глупости.

Те обичаха и смъртта, също така недвусмислено. В една от сферите имаше труп, разложен, с накацали по него мухи, разкрит със същото удоволствие като красотата около него.

Но Кал се интересуваше не от смъртта, а от жената.

Тази вечер не мога нищо да правя… — беше казал де Боно — освен любов…

и сега вече Кал знаеше, че това е вярно.

Само че любовта, такава каквато я познаваше над земята, тук беше неуместна. Жената в сферата не се нуждаеше от нежни приказки, тя открито предлагаше своята компания. Въпросът беше: как да изрази желанието си? Беше оставил ерекцията си горе, на Венерината планина.

Не биваше да се тревожи: тя вече знаеше мислите му. Когато я видя за трети път, погледът й сякаш го привлече в танца. Той направи бавно, много бавно салто и се намести до любовницата си.

Щом се озова на място, веднага разбра каква функция му беше отредена.

Гласът на планината го бе нарекъл Муни^[1], и името не беше избрано случайно. Той беше дошъл отгоре като светлина, като лунна светлина, и тук бе намерил орбитата си сред танца на планети и спътници.

Това, разбира се, може би беше само негово тълкуване. Може би повелите на тази система важаха не само за любовта, но и за снежните виелици, и за астрономията. Пред лицето на такива чудеса догадките бяха безполезни. Тази вечер съществуванието бе всичко.

Привиденията направиха още един кръг и той, замаян от самото удоволствие на това предопределено пътуване, въртящ се отново и отново (тук нямаше горе и долу, само удоволствие от движението), за момент отклони вниманието си от жената, която бе видял. Когато орбитата му описа широка дъга, Кал видя пак нейната планета.

Тя се появи и изчезна мигновено в облаците. Дали и той не изпълняваше същия ритуал за нея — дали не се превръщаше от човек в абстракция и обратно, прикриван от млечнобял облак? Толкова малко знаеше за себе си, този Муни, понесен в самотната си орбита.

Можеше само да се надява, че за да осъзнае какво е, трябва да го открие чрез сферите, които осветяваше с новата си светлина. Може би така беше при луните.

Това беше достатъчно.

Вече знаеше как се любят луните. Като омагьосват нощите на планетите, като възбуждат океаните, като благославят ловците и жетварите. Стотици начини, които се нуждаеха само от свободната анатомия на светлината и космоса.

При тази мисъл жената се разгърна за да се потопи в него, да отвори вагината си си за удоволствието от неговата светлина.

Навлизайки, той изпита същата възбуда, същото чувство за обладаване, същата суета, които винаги бяха го отличавали като животно; но вместо усилие сега имаше лекота, вместо вечно предстояща загуба — съхранение, вместо бързане — чувството, че това би могло да продължи вечно, или по-скоро, че стотици човешки живота са просто миг в пространството между луните, и че тази въртележка на седмото небе бе превърнала времето в безмислица.

При тази мисъл го обзе някакво ужасно мъчително чувство. Нима всичко, което бе оставил горе на планината бе повяхнало и умряло, докато тези съзвездия продължаваха неотклонно своя полет?

Погледна към центъра на системата, пъпа на света, около който се въртяха пътищата на всички — ексцентрични или кръгови, далечни или близки; и там, на мястото от което черпеше светлината, видя самия себе си, заспал на склона.

Аз сънувам, помисли си Кал и изведнъж се издигна като мехурче в бутилка — вече не толкова луна, колкото Муни. Куполът на пещерата — смътно осъзна, че прилича на вътрешността на череп — тъмнееше над него и за миг помисли, че ще се разбие в него, но в последния миг въздухът около него просветля и той се събуди с поглед в небето, прорязано от слънчеви лъчи.

На Венерината планина се разсъмваше.

3

Част от съня му се оказа вярна. Наистина беше смъкнал две кожи като змия. Едната — дрехите му — беше пръсната на тревата около него. Другата — натрупаната мръсотия от приключенията — беше измита през нощта, било от росата или от дъжд. Както и да е, сега вече беше съвсем сух — топлината на земята (това също не беше сън) го беше изсушила и дарила с нежен аромат. Чувстваше се нахранен и силен.

Надигна се и седна. Де Боно вече беше на крака, чешеше се по топките и зяпаше към небето: блажено съчетание. На тревата личеше отпечатък от гърба и бедрата му.

— Задоволиха ли те? — намигна той на Кал.

— Да ме задоволят?

— Привиденията. Дадоха ли ти сладки сънища?

— Да.

Де Боно се ухили похотливо.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита той.

— Не знам как да…

— О, спести си скромността.

— Не, просто… аз сънувах, че… че съм луната.

— Какво?

— Сънувах…

— Доведох те до единственото тук, което наподобява на бардак, и ти ми казваш, че си сънувал, че си луната? Странен човек си ти, Калхун.

Вдигна потника си и го нахлузи, клатейки глава невярващо.

— А ти какво сънува? — попита Кал.

— Ще ти кажа някой път — отвърна де Боно. — Като пораснеш достатъчно.

4

Облякоха се мълчаливо, после тръгнаха надолу по лекия наклон на планината.

1

Въпреки че денят бе започнал добре за Сузана с чудното й бягство от Хобарт, после положението бързо се влоши. Чувстваше се странно защитена в нощта, с утрото я обхванаха неизразими тревоги.

Някои от тях можеше да назове. Първо фактът, че беше загубила водача си. Имаше само груба представа в коя посока се намира Небесната Твърд, затова реши да върви към Спиралата, която се виждаше ясно по всяко време, и по възможност да пита някой по пътя.

Втората й причина за тревога бяха многото признаци, че събитията във Фугата бързо вземат неблагоприятен обрат. Над долината висеше гъст облак дим, и въпреки че през нощта бе валял дъжд, на много места още горяха пожари. Докато вървеше се натъкна на няколко останки от полесражения. Една опожарена кола беше кацнала на дърво като стоманена птица, вдигната там може би от взрив, или от свръхестествена сила. Не знаеше какви сили се бяха сблъскали предишната нощ, нито какви оръжия са били използвани, но очевидно борбата е била ужасяваща. С приказките си на пророк Шадуел бе разединил народа на тази някога спокойна земя — беше изправил брат срещу брата. Такива конфликти обикновено бяха най-кръвопролитни. Не трябваше да се изненадва от телата, изоставени на лисиците и птиците, лишени от елементарно уважение и погребение.

Ако имаше частица утешение, което да се извлече от тези сцени, тя беше, че нашествието на Шадуел не бе станало без съпротива. Унищожението на Дома на Капра беше капитална грешка от негова страна. Дори да бе имал някакви шансове да завладее Фугата само с думи, те бяха пропилени чрез този тираничен жест. Сега не можеше да се надява да завземе територии с измама и съблазън. Трябваше или да ги смаже с оръжие, или нищо.

След като сама видя какви поражения могат да нанесат магиите на Виждащите, тя таеше смътна надежда, че въоръженото подтисничество може да бъде отхвърлено. Но какви ли поражения — може би необратими — щяха да бъдат нанесени на Фугата, докато обитателите й извоюват свободата си? Тези гори и поляни не бяха създадени, за да бъдат сцена на жестокости; непознаването на такива ужаси беше част от омайната им сила.

Именно на едно такова място — някога непокварено, а сега белязано от смъртта — тя срещна първия жив човек при пътуването си този ден. То представляваше едно от няколкото загадъчни архитектурни съчетания във Фугата: дузина колони бяха подредени около плитко езеро. На върха на едната от колоните седеше жилест мъж на средна възраст с изтъркано сако. На врата му висеше бинокъл. Когато Сузана се приближи мъжът вдигна глава от тетрадката, в която записваше нещо.

— Търсиш ли някого? — попита той.

— Не.

— Така или иначе, всички са мъртви — рече той спокойно. — Виждаш ли? — Плочките около езерцето бяха изцапани с кръв. Онези, които я бяха пролели лежаха по гръб на дъното, а раните им изглеждаха бели.

— Ти ли свърши тази работа? — попита го тя.

— Аз? Мили Боже, не. Аз съм само свидетел. А ти от коя армия си?

— От никоя. Аз съм сама.

Той записа отговора.

— Не е задължително да ги вярвам — каза мъжът, докато пишеше. — Но един добър свидетел записва всичко което види и чуе, дори да се съмнява.

— И какво видя?

— Бъркотия — отвърна той. — Навсякъде хора, а никой не е сигурен кой кой е. И такова кръвопускане, каквото никога не съм предполагал, че ще видя тук. — Погледна надолу към нея. — Ти не си от Виждащите.

— Не.

— Просто минаваш случайно, така ли?

— Нещо такова.

— Е, аз на твое място бих тръгнал обратно. Никой не е в безопасност. Доста хора си събраха багажа и отидоха в Царството, вместо да се оставят да ги изколят.

— Тогава кой е останал да се бие?

— Диваци. Зная, че не бива да изказвам мнение, но така ми се струва. Варвари, които беснеят наоколо.

Дори в този момент някъде встрани се чуваха викове. След като бяха закусили, диваците вече се бяха заловили за работа.

— Какво виждаш отгоре?

— Много развалини. И понякога мяркам разни фракции. — Мъжът вдигна бинокъла и огледа терена, като спираше за малко от време на време при интересните подробности. — През последния час от Безподобен излезе един батальон, който изглеждаше доста зле. Към Стъпалата има бунтовници, и още една група на северозапад. Пророкът напусна Небесната Твърд преди малко, не мога да кажа точно в колко, откраднаха ми часовника, а пред него се движат няколко взвода от неговите евангелисти да разчистват пътя.

— Пътя накъде?

— Към Спиралата, разбира се.

— Спиралата?

— Предполагам, че това е била целта му още от самото начало.

— Той не е Пророк — каза Сузана. — Казва се Шадуел.

— Шадуел?

— Хайде, запиши и това. Той е Кукувица, и е търговец.

— Сигурна ли си в това? Разкажи ми всичко.

— Няма време — отвърна Сузана за голямо негово огорчение. — Трябва да стигна до него.

— А-а. Значи ти е приятел.

— Изобщо не ми е приятел — рече Сузана и погледна към телата в езерото.

— Няма да се добереш до гърлото му, ако това си намислила — каза мъжът. — Пазят го денонощно.

— Ще намеря начин. Не знаеш на какво е способен.

— Ако е Кукувица, и се опита да влезе в Спиралата, с нас е свършено, това зная. И все пак, ще мога да напиша една последна глава, какво ще кажеш?

— А ще има ли кой да я прочете?

2

Остави го на колоната му, като някакъв самотен каещ се грешник, замислен над забележката. Разговорът помрачи настроението й още повече. Въпреки присъствието на менструума в нея, тя знаеше много малко за това как действат силите, създали Втъкания свят, но не беше необходимо човек да е гений, за да проумее, че влизането на Шадуел в магическата земя на Спиралата щеше да се окаже катастрофално. Той въплъщаваше всичко, което тази възвишена страна и нейните създатели презираха: той беше Поквара. Може би Спиралата беше в състояние по-скоро да се самоунищожи, отколкото да го допусне до тайните си. А ако тя престане да съществува, няма ли Фугата — чието единство се крепеше на силата в нея — да потъне във водовъртежа на унищожението? Сузана се опасяваше, че именно това бе искал да каже свидетелят. Ако Шадуел влезеше в Спиралата, това щеше да бъде краят на света.

Откакто се отдалечи от езерото, не бе видяла нито животни, нито птици. Храстите и дърветата бяха опустели, тревата беше притихнала. Тя призова менструума, изчака да я изпълни цялата, готов да бъде използван в нейна защита, ако се наложи. Сега вече нямаше време за любезности. Щеше да убие всеки, който се опита да й попречи да стигне до Шадуел.

Някакъв шум иззад частично разрушена стена привлече вниманието й. Тя спря и извика на наблюдателя да се покаже. Не последва никакъв отговор.

— Няма да те моля пак — рече тя. — Кой е там?

Няколко тухли паднаха и едно четири-пет годишно момченце, голо, само по чорапи и цялото в прах, се изправи и пропълзя през развалините към нея.

— О, Божичко — рече тя, потресена от вида на детето. В мига в който отслаби защитата си, отляво и отдясно я заобиколиха неколцина въоръжени мъже.

Измъченото изражение на детето изчезна, щом единият от мъжете го повика при себе си. Той прокара мръсната си ръка през косата на момчето и се усмихна одобрително.

— Как се казваш? — попита някой.

Нямаше представа на чия страна са тези хора. Ако бяха от армията на Шадуел, да им каже името си щеше да означава незабавна смъртна присъда. Но колкото и да беше отчаяна, не можеше да се реши да пусне менструума срещу хора, и дете, които дори не знаеше с кого са.

— Застреляй я — каза момчето. — Тя е от тях.

— Да не си посмял — обади се един глас отзад. — Аз я познавам.

Тя се обърна — спасителят изрече името й — и видя, кой ли би помислил — Нимрод. Последният път когато се срещнаха, той беше един от участниците в нечестивия кръстоносен поход на Шадуел, говореше само за славното бъдеще. Времето и обстоятелствата го бяха смирили. Беше съвсем окаян, дрехите му разкъсани, лицето измъчено.

— Не ме кори — рече той преди тя да успее да каже нещо.

— Няма — отвърна Сузана. Имаше дни, когато го беше проклинала, но това вече беше минало. — Наистина няма.

— Помогни ми — промълви той изведнъж и приближи към нея. Тя го прегърна. Нимрод скри сълзите си в прегръдката, а останалите ги оставиха и се оттеглиха в прикритията си.

Чак тогава той попита:

— Виждала ли си Джерихо?

— Мъртъв е. Сестрите го убиха.

Той се отдръпна от нея и закри с ръце лицето си.

— Вината не е твоя — каза Сузана.

— Разбрах… — рече тихо той. — Веднага щом започна всичко разбрах, че му се е случило нещо ужасно.

— Не си виновен, че не си видял истината. Шадуел е много добър артист. И казваше онова, което хората искаха да чуят.

— Чакай — каза Нимрод и я погледна. — Искаш да ми кажеш, че Шадуел е Пророка?

— Точно така.

Той поклати леко глава.

— Кукувица — все още не можеше да повярва. — Кукувица.

— Това не значи, че не е силен — предупреди го Сузана. — Той си има свои магии.

— Трябва да се върнем с тебе в лагера — настоя изведнъж Нимрод. — Да говориш с нашия командир преди да тръгнем за Спиралата.

— Трябва да побързаме — рече тя.

Той вече вървеше, водеше я през камънаците, които скриваха бунтовниците.

— Само аз и Аполин останахме живи — каза той по пътя, — от първите събудени. Останалите ги няма. Моята Лилия. После Фреди Камъл. Сега Джерихо.

— Къде е Аполин?

— Последното, което чух беше, че отишла в Царството. Ами Кал? С тебе ли е?

— Трябваше да се срещнем при Небесната Твърд. Но Шадуел вече е тръгнал към Спиралата.

— По далече няма да стигне — каза Нимрод. — Каквито и магии да е откраднал, той си е само човек. А хората кървят.

Всички кървим, помисли си тя, но остави тази мисъл неизречена.

1

Смелите думи на Нимрод бяха омаловажени от онова, което завариха в лагера. Приличаше повече на болница, отколкото на военен лагер. Повече от три четвърти от петдесетината бойци, мъже и жени, които се бяха събрали под прикритието на скалите, имаха по някаква рана. Някои все още бяха в състояние да е бият, но мнозина явно бяха на прага на смъртта, утешавани с нежни думи в последните си минути.

В един ъгъл на лагера, положени така, че да не ги виждат умиращите, имаше десетина тела, покрити с импровизирани савани. В друг подреждаха пленените оръжия. Изложбата смразяваше кръвта: картечници, огнехвъргачки, гранати. С тези доказателства последователите на Шадуел бяха дошли готови да унищожат родината си, ако се съпротивлява на освобождението. Срещу тези ужаси, и фанатизма, с който ги използваха, и най-силните магии бяха слаба защита.

Дори и да споделяше съмненията й, Нимрод не го показа, а разказваше непрестанно за победите през изминалата нощ, сякаш се боеше от мълчанието.

— Дори взехме пленници — похвали се той и поведе Сузана към една кална яма между камъните, в която седяха дузина мъже със завързани глезени и китки. Пазеше ги едно момиче с автомат. Бяха жалка сбирщина. Някои бяха ранени, всичките отчаяни, плачеха и си мърмореха нещо, сякаш лъжите на Шадуел вече не ги заслепяваха и осъзнаваха неправдата, която бяха сторили. Сузана ги съжали въпреки самопрезрението им. Познаваше твърде добре силата на измамата, която владееше Шадуел — някога и тя едва не се поддаде. Това бяха негови жертви, не негови съюзници. Беше им продал лъжа, на която не можеха да устоят. Сега, отърсили се от неговите проповеди, не им оставаше нищо друго освен да размислят за кръвта, която бяха пролели, и да потънат в отчаяние.

— Някой говорил ли е с тях? — попита тя Нимрод. — Може би знаят нещо за слабостите на Шадуел.

— Командирът забрани — отвърна Нимрод. — Те са болни.

— Не говори глупости — рече Сузана и слезе в ямата с пленниците. Неколцина обърнаха към нея разтревожените си лица. При вида на лице, на което се виждаше някаква снизходителност, един се разрида високо.

— Не съм дошла да ви обвинявам. Искам само да поговоря с вас.

— Ще ни убият ли? — попита един мъж със засъхнала по лицето кръв.

— Не — отвърна тя. — Ако мога да ги спра.

— Какво стана? — попита друг. Говореше завалено и сънливо: — Идва ли Пророка? — Някой се опита да го накара да млъкне, но той продължи: — Трябва скоро да дойде, нали? Трябва да дойде и да ни отведе в обятията на Капра.

— Няма да дойде — каза Сузана.

— Знаем това — обади се първият. — Поне повечето от нас. Измамиха ни. Той ни каза…

— Знам какво ви е казал. И знам как ви е измамил. Сега ще трябва да поправите стореното, като ми помогнете.

— Не можеш да го победиш — възрази мъжът. — Той има сила.

— Затваряй си устата — прекъсна го този, който беше най-близо до нея. Стискаше една броеница толкова силно, че кокалчетата на пръстите му щяха да изскочат. — Не бива да казваш нищо против него. Той чува.

— Нека чуе — сопна се другият. Нека ме убие, ако иска. Не ми пука. — После се обърна отново към Сузана. — Има демони с него. Виждал съм ги. Храни ги с мъртъвци.

Нимрод, който стоеше зад Сузана и слушаше, сега се намеси:

— Демони? Виждал ли си ги?

— Не — отвърна мъжът с бледото лице.

— Аз съм ги виждал — обади се друг.

— Опиши ги… — нареди му Нимрод.

Сигурно говори за копелетата, помисли си Сузана, пораснали до чудовищни размери. Но докато той продължаваше да разказва каквото знаеше, вниманието й беше привлечено от един пленник, когото не беше забелязала преди. Клечеше в най-мръсната част на ямата с лице към скалата. Беше жена, съдейки по косата, която се спускаше до средата на гърба й, и не беше вързана като останалите, а просто оставена да оплаква съдбата си в мръсотията.

Сузана се провря между пленниците към нея. Когато приближи чу шепот, и видя, че жената бе притиснала устни към камъка и му говореше, сякаш търсеше утешение от него. Сянката на Сузана падна върху скалата и молитвите секнаха. Жената се обърна.

Само миг беше достатъчен на Сузана за да разпознае лицето под засъхналата кръв и екскременти — беше Непорочна. Обезобразеното й лице приличаше на маска от трагическа пиеса. Очите бяха подути от плач, и в тях напираха нови сълзи; косата — разпусната и оплескана с кал. Гърдите й бяха разголени сякаш на показ, и всеки мускул издаваше някакво страхотно объркване. От предишната й властност не бе останало нищо. Беше луда, седнала в собствените си изпражнения.

Сузана беше обхваната от противоречиви чувства. Пред нея трепереше жената убила Мими в леглото й, и участвала в създаването на бедствията, сполетели Фугата. Силата, която стоеше зад трона на Шадуел, източникът на безброй измами и мъки, вдъхновението на Дявола. И все пак не можеше да изпита към Непорочна същата омраза, която изпитваше към Шадуел или Хобарт. Дали защото Непорочна я бе посветила в менструума, макар и неволно, или защото — както винаги бе твърдяла Непорочна — бяха в известен смисъл сестри? Би ли могло това, при други обстоятелства, да бъде и нейна съдба — да се окаже изгубена и луда?

— Не… ме… гледай… — промълви тихо жената. Кръвясалите й очи не показваха с нищо, че са я познали.

— Знаеш ли коя си? — попита я Сузана.

Изражението на жената не се промени.

— Скалата знае — отвърна след малко тя.

— Скалата?

— Скоро ще се превърне в прах. Казах й го, защото е вярно. Ще стане на прах.

Непорочна отвърна поглед от Сузана и погали скалата с разтворена длан. Сузана забеляза, че беше правила това и преди. По камъка имаше струйки кръв, там където бе търкала кожата на дланта сякаш да изтрие линиите от нея.

— Защо ще стане на прах? — попита Сузана.

— Той трябва да дойде — рече Непорочна. — Видях го. Бич Божи. Трябва да дойде, и тогава всички ще станем на прах. — Затърка още по-силно. — Казах го на скалата.

— Ще кажеш ли и на мен?

Непорочна погледна към нея, после пак към скалата. Известно време Сузана си мислеше, че я е забравила, но тя заговори отново, на пресекулки.

— Бич Божи трябва да дойде — продължи тя. — Дори в съня си, той знае. — Ръката й спря. — Понякога почти се събужда. А когато се събуди, всички ще станем на прах…

Опря бузата си на окървавената скала и тихо изхлипа.

— Къде е сестра ти? — попита Сузана.

Въпросът й прекъсна риданията.

— Тука ли е?

— Нямам… сестри — отвърна Непорочна. — В гласа й нямаше и следа от съмнение.

— Ами Шадуел? Помниш ли Шадуел?

— Сестрите ми са мъртви. Всичките станаха на прах. Всичко. Превърнаха се в прах.

Заплака отново, още по-печално.

— Какво те интересува? — поиска да разбере Нимрод, който от няколко секунди бе застанал зад Сузана. — Тя е просто някаква побъркана. Намерихме я сред труповете. Ядеше очите им.

— Знаеш ли коя е тя? Нимрод… това е Непорочна.

Челюстта му увисна от изненада.

— Любовницата на Шадуел. Кълна се.

— Грешиш — не вярваше той.

— Изгубила си е ума, но се кълна, че това е тя. Бяхме една срещу друга преди по-малко от два дни.

— И какво е станало с нея?

— Може би Шадуел…

Жената до скалата повтори името тихо като ехо.

— Каквото и да е станало, тя не бива да е тук, не така…

— По-добре ела да говориш с командира. Можеш да й разкажеш всичко.

2

Изглежда това беше ден на срещи. Първо Нимрод, после Магьосницата, а сега — начело на тази разбита войска — Йоланда Дор, жената която толкова упорито се беше борила против втъкаването някога, когато Домът на Капра още съществуваше.

Тя също се беше променила. Наперената увереност на тази жена беше изчезнала. Лицето й изглеждаше бледо и неприятно, гласът сподавен, беше подтисната. Не си губеше времето в любезности.

— Ако имаш нещо да ми казваш, казвай.

— Една от пленниците… — започна Сузана.

— Нямам време да слушам молби — беше отговорът. — Особено от тебе.

— Това не е молба.

— И така да е, не искам да слушам.

— Трябва, и ще слушаш — ядоса се Сузана. — Забрави чувствата си към мене…

— Не чувствам нищо — рязко отвърна Йоланда. — Съветът сам се обрече. Ти трябваше само да поемеш бремето вместо тях. Ако не беше ти, щеше да бъде някой друг.

Това избухване като че ли й причини болка. Пъхна ръката си под разкопчаното яке, очевидно имаше някаква рана. Когато я извади, по пръстите й имаше кръв.

Сузана продължи да настоява, но вече по-меко.

— Една от пленниците — рече тя, — е Непорочна.

— Вярно ли е това? — Йоланда погледна към Нимрод.

— Вярно е — отвърна Сузана. — Познавам я по-добре от вас. Тя е. Тя е… изгубена, може би полудяла. Но ако успеем да изкопчим нещо смислено от нея, бихме могли да я използваме, за да стигнем до Шадуел.

— Шадуел?

— Пророка. Някога те бяха съюзници, той и и Непорочна.

— Няма да се пазаря с тази Поквара — отсече Йоланда. — Ще я обесим като му дойде времето.

— Поне ме остави да поговоря с нея. Може би ще успея да измъкна нещо.

— След като си е загубила ума, защо да й вярваме? Не. Остави я да пукне.

— Това е пропуснат шанс.

— Не ми говори за пропуснати шансове — рече с горчивина Йоланда. Очевидно нямаше надежда да я убеди. — Тръгваме към Мантията след час. Ако искаш да се присъединиш към нас, направи го. Ако не, гледай си работата.

После обърна гръб и на двамата.

— Хайде — рече Нимрод и си тръгна. Но Сузана остана.

— Ако изобщо има някакъв смисъл — каза тя, — надявам се, че ще имаме възможност да си поговорим, когато всичко това свърши.

— Остави ме на мира — рече Йоланда без да се обръща.

Сузана така и направи.

3

В продължение на няколко минути след като Сузана тръгна от ямата на пленниците, Непорочна седеше потънала в мрака на забравата си. Понякога плачеше. Понякога просто гледаше скалата пред себе си.

Насилието на Шадуел спрямо нея при Небесната Твърд, още повече след унижощението на сестрите й, беше помрачило разсъдъка й. Но дори в този момент не остана сама. Някъде в пустинята на лишения от смисъл разум се срещна отново с оня дух, който така често я бе навестявал в миналото — Бич Божи. Тя, която се чувстваше най-щастлива сред разложението, която правеше огърлици от вътрешностите на мъртвите, и която превръщаше душите им в свои спътници — тя се натъкна в присъствието на това отвратително същество на кошмари, от които се молеше да се събуди.

Той все още спеше — това донякъде беше утешително сред ужасите, които преживяваше — но нямаше да спи вечно. Имаше неизпълнени задачи, незадоволени амбиции. Съвсем скоро щеше да се надигне от леглото и да се запъти да довърши делото си.

И в този ден?

— …всичко на прах… — каза тя на камъка.

Този път камъкът не отговори. Сърдеше се, защото тя бе проявила недискретност, беше разговаряла с жената със сивите очи.

Непорочна се заклати напред-назад на пети, и думите на жената отново се върнаха при нея, измъчваха я. Спомняше си само малко от онова, което тя каза: една фраза, едно име. Или по-скоро, едно точно определено име. То отекваше в главата й като ехо.

Шадуел.

Това беше като сърбеж под кожата, болка в черепа. Искаше да направи дупка в тъпанчето си и да го извади оттам, да го смаже с пета. Заклати се още по-силно, искаше да разкара името, но то не излизаше от главата й.

Шадуел. Шадуел.

Надигаха се и нови имена, попълваха редиците на спомените —

Блудницата.

Вещицата.

Видя ги пред себе си, ясно като скалата, дори по-ясно: сестрите й, горките й, на два пъти заклани сестри.

А под мъртвите им крака виждаше земя — някаква земя, която толкова дълго и уморително беше замисляла да съсипе. Спомни си името й, и тихо го изрече.

— Фугата…

Така я наричаха те, нейните врагове. Колко я обичаха само. Как се бяха борили за нейната безопасност, и при това я бяха наранили.

Докосна скалата с ръка и усети как тя потрепери от допира. После се изправи, а името, което отприщи потока, изпълваше главата й и отмиваше забравата.

Шадуел.

Как можа да забрави любимия й Шадуел? Тя му беше дала магии. А той какво направи в замяна? Предаде я, омърси я. Използва я, докато това отговаряше на целите му, после я захвърли в пустошта.

Но не беше я захвърлил достатъчно далече. Днес тя бе намерила пътя обратно и се връщаше с убийствени новини.

4

Писъците започнаха изведнъж, и ставаха все по-силни. Викове на човек, който не можеше да повярва на очите си, после викове на ужас, каквито Сузана не бе чувала никога преди.

Нимрод вече тичаше пред нея към източника на врявата. Тя го последва и пред нея се разкри гледка на кървав хаос.

— Нападнати сме! — извика Нимрод. Навсякъде тичаха бунтовници, мнозина от тях с нови рани. Земята вече беше покрита с тела, всеки миг падаха нови.

Но преди Нимрод да се впусне в бъркотията, Сузана го хвана за дрехата.

— Бият се един срещу друг! — изкрещя тя за да надвика лудницата.

— Какво?

— Погледни!

Само няколко мига бяха необходими за да се увери в онова, което тя бе видяла. Не приличаше на нападение отвън. Бунтовниците се бяха хванали за гушите. Нямаше милост за никой. Мъжете избиваха мъже, с които само преди няколко мига бяха споделяли цигара. Някои дори се бяха надигнали от смъртното си ложе и блъскаха главите на онези, които се грижеха за тях.

Нимрод се намеси в полесражението и издърпа един от внезапно откачилите, вкопчен в гърлото на друг.

— Какво правите, за Бога? — попита той. Оня продължаваше да се опитва да стигне до жертвата.

— Това копеле! — изкрещя мъжът. — Той изнасили жена ми.

— Какви ги дрънкаш?

— Видях го! Ето там! — и посочи с пръст към земята. — Ето!

— Жена ти не е там! — извика Нимрод и яростно го разтърси. — Не е там!

Сузана огледа полесражението. Същата заблуда, или нещо подобно, беше обхванала всички. Дори докато се биеха, плачеха и се обвиняваха един друг. Бяха видели родителите си стъпкани, жените унижени и децата избити: сега искаха да убият виновниците. След като чу многогласното изражение на заблудата, тя се огледа за причината — тя стоеше на високата скала и оглеждаше кръвопролитието — Непорочна. Косата й беше все така разпусната. Гърдите й още бяха разголени. Но явно вече си беше спомнила коя е. Беше се осъзнала.

Сузана тръгна към нея, вярваше, че менструумът ще я предпази от ужасната магия и мозъкът й няма да се обърка. Така и стана. Въпреки че трябваше да прояви гъвкавост, за да избегне заобикалящата я отвсякъде бруталност, успя да стигне до скалата невредима.

Непорочна като че ли не я виждаше. Отметнала назад глава, оголила зъби в отвратителна жестока усмивка, тя бе насочила цялото си внимание към лудницата, породена от нея.

— Остави ги — извика й Сузана.

Главата й се наклони леко и Сузана усети втренчения поглед на Магьосницата върху себе си.

— Защо правиш това? — рече тя. — Те не са ти направили нищо.

— Трябваше да ме оставиш в пустошта — отвърна Магьосницата. — Ти ме накара да си спомня.

— Тогава направи го заради мен, остави ги на мира.

Зад нея виковете бяха започнали да стихват, замествани от стенанията на умиращите и риданията на онези, които бяха осъзнали заблудата, и откриваха ножовете си забити в сърцата на приятели.

Дали магията беше спряла, защото Непорочна бе свършила най-лошото, или защото отвърна на молбата на Сузана, това беше без значение. Поне смъртта бе спряла своя танц.

За миг всичко утихна, но риданията бяха прекъснати от изстрел. Куршумът удари в скалата между голите крака на Непорочна. Сузана се обърна и видя Йоланда Дор да върви през моргата, която преди време представляваше нейната малка армия, и да се прицелва отново.

Непорочна нямаше желание да се прави на мишена. Вторият куршум също попадна в скалата, Магьосницата се издигна във въздуха и полетя към Йоланда. Сянката й, преминаваща над бойното поле като сянка на гарван, беше смъртоносна. Ранените не можеха да избягат — щом тя ги докоснеше обръщаха лица към подгизналата от кръв земя и издъхваха. Йоланда не чакаше сянката да стигне до нея, а стреля няколко пъти в съществото. Силата която носеше Непорочна във въздуха просто отхвърли куршумите встрани.

Сузана извика на Йоланда да се дръпне, но тя или не чу предупреждението, или не му обърна внимание. Магьосницата се спусна върху нея и я вдигна — менструумът ги обви в светлина — после я хвърли през полето. Тялото й се блъсна с гаден звук в скалата, на която бе стояла Непорочна, и падна разбито на земята.

Никой от оцелелите бунтовници не помръдна за да помогне на своя командир. Стояха вцепенени от ужас, а Магьосницата се носеше на метър над земята през арената от тела и сянката покоси малцината, които не бяха замлъкнали при първото й преминаване.

Сузана знаеше, че и малкият шанс за милост, който бе спечелила от Магьосницата, бе пропилян от атаката на Йоланда: сега тя нямаше да остави нито един жив от онези, които я бяха пленили. Нямаше време да измисли друга защита — запрати живия поглед на менструума към нея. Силата му беше много по-малка от тази на Непорочна, но след като уби Йоланда тя не се пазеше, и ударът я завари неподготвена. Попадна в кръста й и я отхвърли напред. Но само след секунда тя възстанови равновесието си и се обърна към нападателката — още висеше във въздуха като някаква извратена светица. Лицето й не беше гневно, само леко развеселено.

— Искаш ли да умреш? — попита тя.

— Не. Разбира се, че не.

— Не те ли предупредих как ще бъде, сестро? Не ти ли казах? Само мъка, така казах. Само загуби. Така ли е?

Лекото кимване на Сузана не задоволи напълно Магьосницата. Тя въздъхна тихо и продължително.

— Ти ме накара да си спомня — рече тя. — Благодаря ти за това. И в замяна… — тя разтвори дланта си сякаш предлагаше някакъв невидим дар — … твоя живот. — Ръката се стисна в юмрук. — А сега, дългът е изплатен.

При тези думи тя се спусна отново докато краката й стъпиха на твърда земя.

— Ще дойде време — каза тя, оглеждайки телата сред които стоеше, — когато ще се утешаваш в компанията на такива. Както и аз се утешавах. Както и сега се утешавам.

После обърна гръб на Сузана и тръгна. Никой не се опита да я спре — тя се изкачи на скалата и се скри от погледа. Оцелелите просто гледаха, отправили молитва на благодарност към божествата, в които вярваха, че жената от пустошта ги беше подминала.

1

Шадуел не спа добре, но всъщност кандидатите за божества рядко спят добре. С Божествеността идваше и голямото бреме на отговорността. Тогава защо да се изненадва от неспокойните си сънища?

И все пак знаеше, още от времето когато бе наблюдавал Мантията на Спиралата от кулата, че няма от какво да се страхува. Чувстваше как силата скрита зад онзи облак го вика по име, кани го да пристъпи в прегръдките й, и да се преобрази.

Но малко преди разсъмване, когато се готвеше да напусне Небесната Твърд, му съобщиха тревожни вести: силите на Хобарт в Безподобен са били поразени от магии, които са побъркали повечето от хората му. На Хобарт също не му се беше разминало. Когато пристигна около час след пратеника, Инспекторът приличаше на човек, който не вече не е съвсем сигурен в себе си.

Новините от другите места бяха по-добри. Там където войските на Пророка бяха принудили местното население да се бие с нормални средства, те бяха победили. Само когато войниците не бяха нанесли незабавен удар, Виждащите намираха пролука да задействат магиите си, и в такива случаи резултатите бяха същите като в Безподобен: хората или изгубваха разсъдъка си, или се събуждаха от евангелисткия фанатизъм и се присъединяваха към врага.

Сега този враг се събираше при Тясното Сияние, предупреден от слухове или от магии, че Пророкът възнамерява да влезе в Спиралата, и се готвеше да защитава до смърт целостта й. Броят на защитниците възлизаше на няколко стотици, но те едва ли представляваха армия. Съобщенията гласяха, че те са невъоръжени, неорганизирани старци, жени и деца. Единственият проблем беше моралната страна на унищожението им. Но той беше решил, когато антуражът му напусна Небесната Твърд на път за Спиралата, че такива морални съображения вече не го касаят. Много по-голямо престъпление би било да пренебрегне призива, който чу от Мантията.

Когато настъпи момента, а това щеше да стане скоро, той ще призове копелетата, и ще ги остави да изядат врага, с децата и всичко останало. Нямаше да се огъне.

Божествеността го зовеше и той тръгна с лека стъпка да се преклони пред собствения си олтар.

2

Усещането за физическо и душевно благополучие, което Кал изпита при събуждането си на Венерината планина, не отслабна докато слизаха с де Боно по склона към Небесната Твърд. Но хубавото му настроение скоро бе помрачено от възбудата на пейзажа наоколо: тревожно, но необяснимо безпокойство се излъчваше от всеки лист и стрък трева. Откъслечните птичи песни звучаха дрезгаво — по-скоро като тревожни сигнали, отколкото като музика. Дори въздухът бръмчеше край главата му, сякаш за пръв път осъзнаваше вестите, които разнасяше.

Лоши вести, в това нямаше съмнение. И все пак не се виждаха много последици. Няколко загасващи пожара, после още няколко, но дори и тези признаци на борба намаляха, когато си приближиха към самата Небесна Твърд.

— Това ли е? — попита Кал. Де Боно го водеше между дърветата към висока, но всъщност с нищо незабележителна сграда.

— Това.

Всички врати бяха отворени, отвътре не се чуваше нито звук, не се забелязваше никакво движение. Огледаха бързо отвън, търсеха някакъв знак за присъствието на Шадуел, но не видяха нищо.

След като направиха една обиколка, де Боно изрази гласно онова, което си мислеше Кал:

— Няма смисъл да чакаме отвън. Трябва да влезем.

С разтуптени сърца се изкачиха по стъпалата и влязоха.

На Кал му бяха казали да очаква чудни неща, и не остана разочарован. Във всяка стая, в която надникваше, откриваше нови великолепия от плочки, тухли и боя. Но това беше всичко, само чудеса.

— Тук няма никой — обяви де Боно след като претърсиха изцяло долния етаж. — Шадуел си е отишъл.

— Ще опитам горе — каза Кал.

Качиха се на горната площадка и се разделиха за да огледат по-бързо. В края на един коридор Кал откри стая, чиито стени бяха хитро облицовани с парчета от огледала, които отразяваха посетителя по такъв начин, сякаш виждаше себе си зад стените, в някакво мъгливо и сенчесто място, и като че ли надничаше между тухлите. Това беше достатъчно странно, но по някакъв друг начин — който не успя да разбере — изглеждаше, че в онзи друг свят не е сам, а има и разни животни — котки, маймуни и летящи риби, които очевидно бяха породени от неговото отражение, защото всичките бяха с неговото лице. Стана му смешно като ги видя, и те всички се засмяха с него, включително и рибите.

Чак когато смехът му заглъхна чу де Боно да го вика, а гласът му изглеждаше разтревожен. Излезе с неохота от стаята и тръгна да търси въжеиграча.

Виковете идваха от по-горния етаж.

— Чувам те — извика той в отговор и се заизкачва по стълбите. Изкачването беше продължително и стръмно, но го изведе в една стая на върха на наблюдателницата. От всички страни през прозорците струеше светлина, но тя не можеше да премахне усещането, че в тази стая се беше случило нещо ужасно, и то неотдавна. На каквото и да бе свидетел стаята, де Боно имаше да покаже на Кал още по-лоши неща.

— Открих Шадуел — обяви той и му даде знак да се приближи.

— Къде?

— При Тясното Сияние.

Кал надникна през съседния прозорец.

— Не през онзи — рече де Боно. — Този приближава нещата повече.

Прозорец-телескоп — и през него се виждаше сцена, която ускори пулса му. Декор беше кипящият облак на Мантията, действието — клане.

— Ще влезе със сила в Спиралата — каза де Боно.

Очевидно младежът беше пребледнял не просто от гледката на сблъсъка, а от мисълта за това действие.

— Защо ще прави това?

— Той е Кукувица, нали? — беше отговорът. — Каква друга причина му е необходима?

— Трябва да го спрем — рече Кал, откъсна се от прозореца и тръгна обратно към стълбите.

— Битката вече е загубена — отвърна де Боно.

— Няма да стоя и да го гледам как завзема всяка педя от Фугата. Ще вляза след него, щом трябва.

Де Боно изгледа Кал със смесица от гняв и отчаяние.

— Не можеш — рече той. — Спиралата е забранена територия, дори за нас. Там има тайни, които дори Виждащите нямат право да погледнат.

— Но Шадуел ще влезе.

— Точно — продължи де Боно. — Шадуел ще влезе. И знаеш ли какво ще стане? Спиралата ще се разбунтува. Ще се самоунищожи.

— Боже Господи…

— А ако се самоунищожи, Фугата ще се разпадне.

— Тогава трябва да го спрем или да умрем.

— Защо Кукувиците винаги свеждат нещата до толкова прост избор?

— Не зная. Тук ме хвана натясно. Но докато мислиш по въпроса, ето ти още един: идваш ли или оставаш тук?

— Да те вземат дяволите, Муни!

— Значи идваш?

1

От бунтовническия отряд на Йоланда бяха останали по-малко от дузина с достатъчно здрави крайници, за да стигнат до Спиралата. Сузана тръгна с тях — Нимрод пожела така — въпреки че му обясни, че всякакви мечти да победят врага със силата на оръжието бяха напразни. Враговете бяха много — те бяха малцина. Единствената останала надежда беше тя да успее да се приближи до Шадуел и да го ликвидира лично. Ако хората на Нимрод можеха да разчистят пътя й до Пророка, това би било от полза; в противен случай би ги посъветвала да се пазят, с надеждата че може би утре щеше да има възможност за живот.

Бяха стигнали на около двеста метра от битката — грохотът от изстрели, викове, рев на двигатели, беше оглушителен — когато тя видя за пръв път Шадуел. Беше си намерил кон — огромно, злобно чудовище, което можеше да бъде само някое от децата на Блудницата, пораснало до размерите на гаден възрастен звяр — и сега седеше на раменете му, оглеждайки бойното поле.

— Пазят го — обади се Нимрод до нея. Имаше и други зверове, човешки и не толкова човешки, които образуваха кръг около Пророка. — Ще отвлечем вниманието им, доколкото можем.

По едно време, докато наближаваха Спиралата, настроението на Сузана се бе повишило, въпреки обстоятелствата. Или може би подари тях, защото този сблъсък обещаваше да бъде последен — войната, която щеше да сложи край на всички войни — и след това нямаше да има нощи, в които да сънува загуби. Но този момент бързо премина. Сега, докато се взираше през дима във врага си, изпитваше само безнадеждност.

Това чувство се засилваше с всяка крачка. Накъдето и да погледнеше, виждаше само жалки или отблъскващи неща. Ясно беше, че борбата вече е загубена. Защитниците на Спиралата бяха смазани от превъзхождащия брой и оръжията на противника. Повечето бяха избити, а труповете им служеха за храна на съществата на Шадуел. Останалите, колкото и смели да бяха, вече не можеха да удържат Търговеца от неговата плячка.

Веднъж бях дракон, помисли си тя, докато се взираше в Пророка. Ако успееше да си спомни как се чувстваше тогава, може би пак щеше да се превърне в дракон. Но този път нямаше да има колебание, нито миг съмнение. Този път щеше да унищожава.

2

Пътят към Спиралата отведе Кал през територия, която си спомни от пътуването с рикшата, но нейните двусмислици бяха побягнали пред армията на нашествениците, или пък се бяха скрили в хитрите си глави.

Чудеше се какво ли бе станало със стареца, когото срещна в края на пътуването? Дали бе станал жертва на мародерите? Дали не бяха му прерязали гърлото, докато е защитавал своето малко кътче от Страната на чудесата? Най-вероятно никога нямаше да узнае. През последните няколко часа хиляди трагедии бяха разтърсили Фугата — съдбата на стареца беше само част от големия ужас. Около тях един свят се превръщаше в прах и пепел.

Отпред се виждаше причинителят на тези безчинства. Кал вече виждаше Търговеца в центъра на клането, триумфът озаряваше лицето му. Тази гледка го накара да забрави всякаква мисъл за безопасност. Следван от де Боно, той се хвърли във водовъртежа на битката.

Между труповете нямаше и педя свободно пространство, колкото повече се приближаваше към Шадуел, толкова по-силна ставаше миризмата на кръв и горяща плът. В мелето скоро изгуби де Боно, но това вече нямаше значение. Главната му цел трябваше да бъде Търговеца, всякакви други съображения отпадаха. Може би точно тази целенасоченост му помогна да се промъкне жив през кръвопролитието, въпреки че куршуми бръмчаха навсякъде като мухи. Самото му безразличие беше нещо като блаженство. Онова което не забелязваше, на свой ред не забелязваше него. И така мина невредим през центъра на битката, докато се озова на десетина метра от Шадуел.

Огледа мъртвите в крака си за някакво оръжие и взе един автомат. Шадуел слизаше от звяра, който яздеше, и обръщаше гръб на полесражението. Между него и Мантията бяха останали само шепа защитници, и те вече падаха. Само след няколко секунди щеше да влезе в Спиралата. Кал вдигна автомата и го насочи към Пророка.

Но преди да успее да натисне спусъка, нещо се надигна от пира край него и се нахвърли върху него. Едно от децата на Блудницата, захапало парче плът между зъбите си. Би могъл да се опита да го убие, но го позна и се разколеба. Съществото което изтръгна автомата от ръцете му беше същото, което едва не го уби в склада — собственото му дете.

Беше пораснало, извисяваше се почти с цял ръст над Кал. Но въпреки размерите си, не беше никак бавно. Пръстите му се протегнаха към него мълниеносно, и той ги избегна на косъм, хвърляйки се сред труповете, а то несъмнено възнамеряваше да го остави там завинаги.

Отчаяно потърси падналото оръжие, но преди да го намери детето се спусна отново, мачкайки с тежестта си телата, по които стъпваше. Кал се опита да се изтъркаля встрани, но звярът беше твърде бърз и го хвана за косата и за гърлото. Вкопчи се в труповете, търсеше опора да се задържи, но пръстите му се плъзгаха по лицата с отворени уста, и изведнъж се оказа като дете в прегръдките на собственото си чудовищно поколение.

Обезумелият му поглед мярна за миг Пророка. Последните защитници на Мантията бяха мъртви. Шадуел беше на няколко метра от облачната стена. Кал се бореше със звяра докато костите му изпукаха, но без полза. Този път детето смяташе да приключи с отцеубийството. Последният дъх на Кал беше упорито изтласкван от дробовете му.

Решен на крайност той задра мръсното огледало пред себе си и видя през дима как буци плът се откъснаха от детето. Бликна нещо синьо — като плътта на майка му — студът от него го свести и той заби пръсти още по-дълбоко в лицето на звяра. Размерите му бяха пораснали, но за сметка на издръжливостта. Черепът беше тънък като вафлена кора. Кал сви пръстите си на кука и дръпна. Звярът изрева и го пусна. Мръсотията от вътрешността му бликна навън.

Кал се изправи тъкмо навреме — де Боно го викаше. Погледна по посока на вика, осъзнавайки смътно, че земята под него трепери а онези които можеха, бягаха от бойното поле. Де Боно държеше в ръцете си брадва. Хвърли я към Кал — копелето, макар и с пробита глава, пак се нахвърли върху него.

Оръжието не стигна до него, но Кал прескочи телата за миг и го грабна, после се обърна и посрещна звяра с удар отстрани, който разкъса хълбока му. Туловището изпусна някаква воняща материя, но детето не падна. Кал замахна отново и разшири раната, после пак. Този път звярът притисна ръце към раната и наведе глава да огледа пораженията. Кал не се поколеба. Вдигна брадвата и я стовари върху черепа на детето. Острието разцепи главата до врата и копелето се сгромоляса напред, а брадвата остана забита в тялото му.

Кал се огледа за де Боно, но въжеиграчът не се виждаше никъде. През дима не се виждаха живи същества, нито Виждащи, нито Кукувици. Битката беше свършила. Оцелелите и от двете страни се бяха оттеглили, и имаше защо. Треперенето на земята се беше усилило сякаш беше готова да се разтвори и да погълне полесражението.

Погледна към Мантията. В облака зееше прорез с разкъсани ръбове. Отвъд — мрак. Шадуел, разбира се, беше изчезнал.

Без колебание и без да мисли за последствията, Кал тръгна препъвайки се през опустошението към облака, и влезе в мрака.

3

Сузана видя отдалече как приключи борбата на Кал с копелето и щеше да стигне до него навреме за да му попречи да влезе сам в Спиралата, но трусовете които разтърсваха Тясното Сияние предизвикаха внезапна паника сред войските на Шадуел. В бързината им да се доберат до безопасно място едва не убиха Сузана, тя се оказа по-близо до смъртта, отколкото по време на боя. Тичаше срещу тълпата, през дима и бъркотията. Докато въздухът се проясни и тя се ориентира, Шадуел вече беше слязъл от коня и изчезнал в Спиралата, следван от Кал.

Тя извика след него, но земята продължаваше да се гърчи и гласът й се изгуби сред грохота. Огледа се за последен път и видя Нимрод да помага на един ранен да се измъкне от Сиянието, после тръгна към облачната стена, в която изчезна Кал.

Косата й настръхна — силата на това, пред което стоеше, беше неизмерима. Имаше голяма вероятност вече да бе унищожила онези безрасъдни смелчаци, които бяха дръзнали да нарушат границите й, но не можеше да бъде сигурна, и докато имаше и най-малко съмнение, трябваше да действа. Кал беше там, и независимо дали е жив или мъртъв, тя трябваше да иде при него.

Шепнейки името му като спомен и молитва, Сузана го последва в живото сърце на Страната на чудесата.