Клайв Баркър
Втъкан свят (9)

1

В световете винаги има скрити други светове.

В Царството на Кукувиците — Килима; в Килима — Фугата във Фугата — светът от книгата на Мими, а сега този — Спиралата.

Но нищо от онова, което бе видяла по страниците, или на местата, които бе посетила, не би могло да подготви Сузана за това, което откри зад Мантията.

От една страна, въпреки че докато прекрачваше през завесата от облаци й се струваше, че от другата страна я очаква само нощ, мракът се оказа илюзия.

Пейзажът на Спиралата се осветяваше от кехлибарена фосфоресцираща светлина, която извираше от самата земя под краката. Това обръщане на понятията за горе и долу съвсем обърка равновесието й. Като че ли светът се беше преобърнал и тя ходеше по небето. А истинското небе? То беше друго чудо. Облаците летяха ниско, вътрешността им беше в непрекъснато движение, сякаш при най-малката провокация щяха да залеят с дъжд от мълнии беззащитната й глава.

Сузана измина няколко крачки и погледна назад, просто да се увери, че знае обратния път. Но вратата и бойното поле в Тясното Сияние отвъд бяха вече изчезнали, облакът беше не завеса, а стена. Стомахът й се сгърчи в паника. Тя го успокои с мисълта, че не е сама. Някъде напред беше Кал.

Но къде? Независимо че светлината от земята беше достатъчно ярка, за да вижда къде ходи, тя — и фактът, че пейзажът бе толкова пуст — се бяха наговорили да превърнат разстоянията в безмислица. Не беше сигурна дали вижда на двадесет метра пред себе си, или на двеста. Както и беше, докъдето й стигаше погледа не се виждаше нито следа от човешко присъствие. Можеше само да следва интуицията си и да се надява, че върви в правилна посока.

И изведнъж, ново чудо. В краката й се появи пътека, или по-скоро две пресичащи се пътеки. Въпреки че земята беше спечена и суха — така че нито стъпките на Шадуел, нито тези на Кал бяха оставили следи, там където бяха стъпвали нашествениците, земята като че ли вибрираше. Поне такова беше първото й впечатление. Но докато следваше пътя им, истината стана очевидна: почвата, край пътеката по която бяха поели преследвача и преследвания, никнеше.

Сузана спря и приклекна, за да се увери в това явление. Очите не я лъжеха. Земята се напукваше и жълто-зелени филизи се провираха през пукнатините със сила, която съвсем не отговаряше на размерите им — растежът беше толкова бърз, че можеше да го наблюдава. Дали това не беше някакъв сложен защитен механизъм от страна на Спиралата? Или пък тези пред нея бяха донесли в стерилния свят семена, които тукашните магии бързо бяха подтикнали към живот? Погледна назад. И нейният път бе белязан по същия начин, кълновете тъкмо се показваха, докато другите по стъпките на Кал и Шадуел — с преднина може би около минута — вече достигаха височина около десетина сантиметра. Единият от кълновете се развиваше като папрат, друг имаше шушулки, трети беше бодлив. При този темп на растеж след час щяха да бъдат вече дървета.

Колкото и изумително да беше това зрелище, тя нямаше време да го изучава. Продължи напред по следите от напъпил живот.

II. ХРАМЪТ

III. ЧУДОТО НА СТАНА

Навън трусовете ставаха все по-силни. Вътре обаче цареше някакво тревожно спокойствие. Сузана тръгна по тъмните коридори. Сърбежът в тялото й беше намалял след като излезе от вихъра и попадна в окото на урагана.

Някъде напред имаше светлина. Тя зави зад ъгъла, после зад следващия, намери врата в стената и влезе през нея в друг коридор, празен като предишния. Светлината беше все така мъчително далече. Като че ли щеше да се покаже зад ъгъла, малко по-нататък, още малко.

Менструумът беше притихнал в нея, сякаш се боеше да се покаже. Дали това не беше естествено уважение от страна на едно чудо към по-голямо от него? Ако беше така, тук магиите се бяха скрили твърде умело — нищо по коридорите не издаваше тяхното присъствие или сила: имаше само неизмазани тухли. С изключение на светлината. Тя все така я привличаше през нови врати и коридори. Сузана разбра, че сградата е изградена като руска матрьошка, съдържаше в себе си други сгради. Светове, скрити в други светове. Не могат да се смаляват до безкрайност, рече си тя. Или пък могат?

Още зад следващия ъгъл намери отговор, или поне част от него — някаква сянка падна върху стената и някой извика:

— Какво, за Бога?

За пръв път откакто влезе тук усети земята да вибрира. От тавана се посипа тухлен прах.

— Шадуел — изрече тя.

Стори й се, че видя как двете срички — Шад Уел — се понесоха по коридора към следващата врата. За миг си спомни нещо: как Джерихо бе изразил любовта си към нея — думата превърната в реалност.

Сянката на стената помръдна и изведнъж Шадуел застана пред нея. От Пророка не беше останала и следа. Лицето му беше подпухнало и бледо — приличаше на риба, изхвърлена на брега.

— Изчезнало е — промълви той.

Трепереше от главата до петите. Капки пот украсяваха лицето му като перли.

— Всичко е изчезнало.

Дори и да се беше страхувала някога от този човек, сега всякакъв страх изчезна. Маската я нямаше и той изглеждаше смешен. Но думите му я учудиха. Какво беше изчезнало? Тръгна към вратата, от която излезе той.

— Ти… — рече той и затрепери още по-силно. — Ти си го направила.

— Нищо не съм направила.

— А, да…

Когато стигна на метър от него той протегна ръце и лепкавите му ръце внезапно я хванаха за гърлото.

— Там няма нищо! — изкрещя той, дърпайки я към себе си.

Хватката му целеше да я нарани, но менструумът не й се притече на помощ. Можеше да се отскубне от него само със силата на мускулите си, но тя не беше достатъчна.

— Искаш ли да видиш? — крещеше той в лицето й. — Искаш ли да видиш как бях измамен? Ще ти покажа!

Помъкна я към вратата и я блъсна в стаята — в сърцето на Храма: самата светая светих, където се създаваха чудесата на Спиралата източникът на енергия, който толкова дълго бе обединявал многото светове на Фугата.

Стаята беше около петнадесет квадратни метра, направена от същите голи тухли като останалата част на Храма, и беше висока. Сузана погледна нагоре и видя на тавана нещо като капандура, отворена към небесата. Облаците които се въртяха около покрива на Храма хвърляха надолу млечнобял отблясък, сякаш мълниите на Спиралата се зараждаха в утробата на неспокойния въздух там горе. Но освен облаците имаше и нещо друго, което се движеше. Погледът й мярна някаква фигура в ъгъла на тавана. Не успя да разбере какво беше това — Шадуел се приближи към нея.

— Къде е? — попита той. — Къде е Стана?

Тя огледа светилището и забеляза, че не беше съвсем празно. Във всеки от четирите ъгъла седеше по една фигура, втренчена в центъра на стаята. Тръпка пробягна по гърба й. Въпреки че седяха изправени на столовете с високи облегалки, четиримата отдавна бяха мъртви. Плътта им обвиваше костите като мръсна хартия, дрехите им висяха на изгнили парцали.

Нима пазителите са били избити по местата си, за да могат крадците да отмъкнат Стана необезпокоявани? Така изглеждаше. Но в позите им нямаше нищо, което да подсказва, че са умрели от насилствена смърт, а и не можеше да повярва, че това омагьосано място би допуснало кръвопролитие. Не, тук се беше случило нещо друго — а може би все още продължаваше — нещо важно, което тя и Шадуел още не можеха да разберат.

Той продължаваше да си мърмори, оплакванията му постепенно заглъхваха. Тя го слушаше с половин ухо — повече я интересуваше предмета, който видя в средата на пода. Там лежеше кухненският нож, който Кал беше донесъл в Залата на Търга преди много, много месеци — най-обикновен домашен инструмент, който погледът помежду им по някакъв начин бе привлякъл в Килима, точно на това място, в абсолютния център на Фугата.

Като го видя, парчетата на гатанката започнаха да се събират в главата й. Тук, където се пресичаха погледите на пазачите, лежеше ножът, който друг поглед — между нея и Кал — беше заредил със сила. Той беше попаднал в тази стая и по някакъв начин бе прерязал последния възел, създаден от Стана — и тогава Килимът бе освободил тайните си. Всичко това беше много добре, но пазачите бяха мъртви, а Стана, както повтаряше Шадуел, беше изчезнал.

— Ти си го направила — изръмжа той. — Знаела си през цялото време.

Сузана не обърна внимание на обвиненията му, в главата й се оформяше нова мисъл. Ако магията наистина беше изчезнала, тогава защо менструумът продължаваше да се крие?

Докато мислеше по въпроса, ядът на Шадуел го подтикна да я нападне.

— Ще те убия! — изкрещя той.

Атаката я свари неподготвена, блъсна я в стената. Дъхът й изскочи и преди да успее да се защити пръстите на Шадуел я стиснаха за гърлото, тежестта на тялото му я притискаше като в капан.

— Крадлива кучка — беснееше той. — Ти ме измами!

Вдигна ръце да го отблъсне, но вече нямаше сили. Опитваше се да си поеме дъх, отчаяно се бореше за глътка въздух, дори да беше смрадливия дъх на Шадуел, но хватката на гърлото не допускаше и частица до нея. Ще умра, помисли си тя, ще умра гледайки това ужасно лице.

В този миг обърнатите й нагоре очи забелязаха движение на тавана и някакъв глас каза:

— Станът е тук.

Ръцете на Шадуел се отпуснаха. Той се обърна и погледна нагоре.

Непорочна висеше над тях, разперила ръце като парашутист при свободно падане.

— Помниш ли ме? — попита тя Шадуел.

— Боже Господи.

— Липсваше ми, Шадуел. Въпреки, че не беше любезен.

— Къде е Стана? Кажи ми.

— Няма Стан — отвърна тя.

— Но нали каза…

— Станът е тук.

— Тогава къде? Къде?

— Няма Стан.

— Ти си откачила — изкрещя той. — Или има, или няма!

Магьосницата се усмихна отгоре като череп.

— Ти си откачения — рече спокойно тя. — И не разбираш, нали?

— Защо не слезеш? — каза по-меко Шадуел. — Заболя ме врата.

Непорочна поклати глава. Сузана виждаше, че й е много трудно да виси така във въздуха — като използваше свои магии тук, тя се противопоставяше на неприкосновеността на Храма. Но летеше въпреки каноните, решена да напомни на Шадуел колко земен е той.

— Страхуваш се, така ли? — рече Шадуел.

Усмивката на Непорочна не трепна.

— Не се страхувам — отвърна тя и се понесе надолу към него.

Пази се от него, опита се да й внуши Сузана. Въпреки че Магьосницата беше сторила ужасни неща, Сузана не желаеше да я види погубена от дяволските намерения на Шадуел. Търговецът обаче стоеше лице в лице срещу нея и не помръдваше. Каза само:

— Стигнала си тук преди мене.

— Почти те бях забравила — отвърна Непорочна. Гласът й вече не беше рязък, а пълен с въздишки. — Но тя ми напомни — и погледна към Сузана. — Хубава услуга ми направи, сестро. Припомни ми моя враг.

Погледът й отново се насочи към Шадуел.

— Ти ме накара да полудея — рече тя. — И аз те забравих. Но сега си спомням.

Изведнъж усмивката и въздишките изчезнаха. Сега имаше само гибел и ярост.

— Спомням си много добре.

— Къде е Стана? — попита Шадуел.

— Винаги си бил толкова буквален — отвърна с презрение Непорочна. — Наистина ли очакваше да намериш нещо? Още един предмет, който да притежаваш? Това ли е твоята Божественост, Шадуел? Притежанието?

— Къде е шибания стан?

Тогава тя се засмя, но този път звукът който излезе от гърлото й нямаше нищо общо с удоволствието.

Присмехът й пречупи Шадуел — той се нахвърли върху нея. Тя обаче не се остави да я докоснат ръцете му. Когато се опита да я хване, на Сузана й се стори, като че ли цялото й съсипано лице се разцепи и силата бликна от него. Това някога може би бе менструума — онази студена, блестяща река, в която Сузана се беше потопила по повелята на Непорочна — но сега представляваше един прокълнат и мръсен поток, извиращ от раните като гной. И все пак имаше сила. Шадуел бе захвърлен на земята.

Над главите им облаците запратиха мълнии към покрива, блестящата като скалпел светлина смрази сцената. Само след миг сигурно щеше да последва и убийственият удар.

Но такъв не последва. Магьосницата се поколеба, мръсната сила изтичаше от лицето й, и в този миг ръката на Шадуел сграбчи кухненския нож.

Сузана извика, за да я предупреди, но Непорочна или не чу, или предпочете да не й обърне внимание. Шадуел се изправи с мъка на крака, жертвата имаше време да го повали, но пропусна този миг, и той заби ножа в корема й — удар на касапин, който разтвори широка рана.

Най-после тя сякаш разбра, че той иска смъртта й, и реагира. Лицето й заблестя отново, но преди искрата да се превърне в пламък ножът на Шадуел я разпра чак до гърдите. Вътрешностите се изсипаха от зейналата рана. Непорочна изпищя и отметна глава назад, освободената сила плисна напразно по стените на светилището.

Стаята мигновено се изпълни с грохот, който идваше сякаш едновременно и от тухлите, и от вътрешността на Непорочна. Шадуел пусна окървавения нож и се опита да избяга от престъплението си, но жертвата се пресегна и го дръпна към себе си.

Огънят беше изчезнал от лицето на Магьосницата. Тя умираше, и то бързо. Но дори в последните си мигове го държеше здраво. Докато грохотът се усилваше тя дари на Шадуел прегръдката, която винаги бе отказвала, и раната й омърси сакото му. Той извика от отвращение, но тя не го пускаше. Бореше се с нея и накрая успя да се освободи — блъсна я и се отдръпна, залитайки, гърдите и корема му бяха целите в кръв. Погледна още веднъж към нея и тръгна към вратата, стенейки от ужас. На прага се обърна и погледна Сузана.

— Не исках… — вдигна ръце и между пръстите му потече кръв. — Не бях аз…

Думите му бяха по-скоро молба, отколкото отрицание.

— Това беше магия! — извика той. Очите му се напълниха със сълзи. Не от мъка, разбра тя, а от внезапен справедлив гняв.

— Мръсна магия! — изпищя Шадуел. Земята се разтресе от това отрицание на победата й.

Не изчака покрива да падне на главата му, а хукна от стаята преследван от все по-силния грохот.

Сузана погледна към Непорочна.

Въпреки страхотната рана, тя още не беше мъртва. Подпираше се на една от стените, с една ръка търсеше опора в тухлите, а с другата придържаше вътрешностите си.

— Проля се кръв — рече тя, и още един трус, още по-силен от предишните, разчлени основите на сградата. — В Храма на Стана се проля кръв.

Усмихна се с нейната си ужасна, изкривена усмивка.

— С Фугата е свършено, сестро… — промълви тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Дойдох тук с намерението да пролея кръвта му и да унищожа Спиралата. Но изглежда, моята кръв се проля. Няма значение. — Гласът й отслабваше. Сузана се приближи, за да я чува по-добре. — в края на краищата е същото. С Фугата е свършено. Ще стане на прах. Всичко на прах…

Непорочна се отблъсна от стената. Сузана протегна ръка да я подкрепи. От допира дланта й изтръпна.

— Те са изгнаници завинаги — каза Непорочна, и макар че беше слаба, гласът й тържествуваше. — Фугата свършва дотук. Заличена, все едно, че никога не е съществувала.

Краката й се огънаха. Тя отблъсна Сузана и се опря на стената. Ръката й се отпусна, вътрешностите изпълзяха навън.

— Сънувах някога… — продължи тя, — … ужасна пустота…

Спря да говори и се смъкна надолу по стената, косата й се закачаше по тухлите.

— …пясък и пустош. Това сънувах. Пясък и пустош. Ето ги сега.

Сякаш за да потвърди думите й, грохотът стана апокалиптичен.

Доволна от усилията си, Непорочна се свлече на земята.

Сузана погледна към изхода. Тухлите на Храма се триеха една в друга все по-яростно. Какво повече можеше да направи тук? Тайните на Стана я бяха победили. Ако остане, щеше да бъде погребана под развалините. Не й оставаше нищо друго, освен да се измъква докато все още може.

Но когато тръгна към вратата два лъча светлина, тънки като молив, прорязаха прашния въздух и спряха върху ръката й. Яркостта им я стъписа. Още по-изумителен беше източникът им. Излизаха от очите на единия от пазачите. Сузана отстъпи от пътя на светлината и лъчите попаднаха върху отсрещния труп — от него също бликна светлина, после от главата на третия, и на четвъртия.

Непорочна не виждаше всичко това.

— Станът… — прошепна тя, почти бездиханна.

Пресичащите се лъчи ставаха все по-ярки, тревожният въздух бе успокоен от гласове, които тихо шепнеха някакви думи, неопределени, почти като музика.

— Закъсняхте — рече Магьосницата, вече не на Сузана, а на мъртвия квартет. — Вече не можете да я спасите.

Главата й клюмна напред.

— Твърде късно… — повтори тя.

По тялото й премина тръпка. Освободено от духа, то падна. Непорочна лежеше мъртва в кръвта си.

Въпреки предсмъртните й думи, силите тук продължаваха да градят. Сузана се отдръпна към вратата, за да освободи напълно пътя на лъчите. Сега вече нищо не им пречеше и те незабавно удвоиха яркостта си, а от точката на пресичане във всички посоки бликаха нови лъчи. Шепотът изпълнил стаята изведнъж придоби нов ритъм, думите, макар и още непознати за нея, се носеха като мелодична поема. Те и светлината по някакъв начин образуваха една система, магиите на четирите Рода — Ая, Ло, Ий-ми и Бабу — работеха заедно: словесната музика акомпанираше на втъкания танц на светлината.

Това беше Станът, разбира се. Това беше Станът.

Нищо чудно, че Непорочна се беше изказала с презрение за буквализма на Шадуел. Магията можеше да въздейства на физическите неща, но тя не се намираше в тях. Тя беше в думите, които бяха израз на мисълта, и в движението, което беше проява на мисълта, в системата на Втъкаването и пресъздаването на мелодията, всичко това беше мисъл.

И все пак, по дяволите, това осъзнаване не беше достатъчно. В края на краищата тя си беше само Кукувица, и дори да реши всичките загадки на света, това нямаше да помогне да смекчи гнева на оскверненото място. Можеше само да гледа как гневът на Стана разкъсва Фугата и всичко в нея.

В отчаянието си тя си помни за Мими, която я бе въвела в това приключение, но беше умряла твърде рано, преди да я подготви напълно за него. Сигурно дори и тя не би могла да предвиди това: разпадането на Фугата, и Сузана в сърцето й, неспособна да му помогне.

Светлините продължаваха да се сливат и размножават, лъчите бяха вече толкова плътни, че би могла да ходи по тях. Спектакълът я беше хипнотизирал. Чувстваше, че би могла да ги гледа вечно, и никога да не й омръзнат сложните плетеници. А те ставаха все по-сложни, по-плътни, и накрая тя беше сигурна, че няма да останат затворени между стените на светилището, а ще изригнат навън…

… във Фугата, където трябваше да иде и тя. Навън, където лежеше Кал, да го утеши доколкото може преди вихъра.

Тази мисъл я наведе на друга. Може би Мими бе знаела, или се е бояла, че накрая ще останат само Сузана и магията — и че може би в края на краищата старицата бе оставила някакъв знак.

Тя бръкна в джоба си и извади книгата. Тайните на скритите народи". Не беше необходимо да разгръща книгата за да си спомни посвещението на първата страница:

Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.

Беше е опитвала неведнъж да схване смисъла, но разумът й не можеше да го проумее. Сега се отказа от аналитичното мислене и остави по-проницателната чувствителност да я води.

Светлината на Стана беше толкова ярка, че я заболяха очите и тя излезе от светилището. Откри, че лъчите търсеха пролуки между тухлите — или пък разяждаха стените — и се промъкваха навън. Коридорът бе прорязан от тънки като игли светлинни линии.

Като мислеше и за книгата в ръката й, и за собствената си безопасност, тя тръгна по обратния път: врати и коридори, врати и коридори. Дори външните коридори не бяха защитени от вълшебството на Стана. Лъчите бяха проникнали през три плътни стени и с всеки миг ставаха все по-широки. Докато вървеше между тях почувства как менструумът се раздвижва в нея за пръв път, откакто беше влязла в Спиралата. Но не се надигна към лицето й, а към ръцете, които държаха книгата, и сякаш я зареждаше с енергия.

Онова, което човек си представя…

Музиката се усилваше, лъчите ставаха все повече.

… не бива никога да губи.

Книгата ставаше по-тежка, по-топла, като живо същество в ръцете й. А в нея имаше толкова сънища. Тя беше нещо от хартия и мастило, но там един друг свят чакаше да бъде освободен. Може би не един, а множество от светове, защото както бяха доказали с Хобарт с присъствието си между страниците, всеки любител на приключенията си представяше приказките по свой начин. Съществуваха толкова Диви Гори, колкото и читатели, готови да скитат из тях.

Вече беше излязла в третия коридор. Целият Храм се беше превърнал в кошер от светлина и звуци. Тук имаше толкова много енергия, която очакваше да бъде насочена нанякъде. Дано да успее да бъде катализаторът, който ще използва силата й за добро, вместо за разрушение.

Главата й беше пълна с картини, или части от тях:

— тя и Хобарт в гората на тяхната приказка, разменяха си кожите и въображението;

— тя и Кал в Залата на Търга, погледът им беше двигателят, който въртеше ножа над Килима.

И накрая, пазачите в стаята на Стана. Осем очи, които дори в смъртта имаха сила да разтъкат Килима. И… да го създадат отново?

Отведнъж се затича. Не защото се страхуваше покривът да не падне на главата й, а защото последните детайли от загадката ставаха разбираеми, а тя имаше толкова малко време.

Възстановяването на Фугата не можеше да се извърши от сам човек. Разбира се, че не. Никоя магия не можеше да се направи сама. Същността се криеше в размяната. Затова Родовете пееха, танцуваха и тъчеха: магията им разцъфваше между хората: между изпълнители и зрители, между онези които създаваха, и онези които се възхищаваха.

И нима не действаше някаква магия между мислите й и книгата, която държеше? Очите обхождаха страниците и потъваха в сънищата на нечия душа? Това беше като любов. Или по-скоро любовта беше най-висшата й форма: мислите оформяха мисли, виденията описваха пируети по тънките нишки между влюбените.

— Кал!

Премина през последната врата и се хвърли във вихъра навън.

Светлината от земята бе придобила цвета на рана — синьо-черна и пурпурна. Небето отгоре се гърчеше, готово да повърне вътрешностите си. След музиката и изящната геометрия на светлината в Храма, тя изведнъж се озова в хаоса.

Кал се беше подпрял на стената на Храма. Лицето му беше бяло, но беше жив.

Сузана коленичи до него.

— Какво става? — попита той, изтощението забавяше думите.

— Нямам време да ти обясня — тя го погали по лицето. Менструумът заигра по бузата му. — Трябва да ми вярваш.

— Да.

— Добре. Трябва да мислиш вместо мене, Кал. Мисли за всичко, което можеш да си спомниш.

— Да си спомня…?

Докато той се чудеше, от прага на Храма към тях пропълзя като пратеник пукнатина, широка цяла педя. Вестите, които носеше, бяха мрачни. Като я видя, Сузана изпита съмнение — как ли би могло да се спаси нещо от този хаос? Небето сипеше гръмотевици, прах и мръсотия се вдигаха от пукнатините, плъзнали навсякъде.

Тя се помъчи да се концентрира върху онова, което бе осъзнала в коридорите. Опита се да задържи представата за Стана в главата си. Пресичащите се лъчи. Мисли над и под мислите. Съзнания, които изпълват празнотата със споделени спомени и споделени мечти.

— Мисли за всичко, което можеш да си спомниш за Фугата — помоли го тя.

— Всичко?

— Всичко. Всички места, които си видял.

— Защо?

— Вярвай ми! — рече тя. — За Бога, Кал, вярвай ми. Какво си спомняш?

— Само отделни неща.

— Каквото и да е. Всяка малка подробност.

Притисна дланта си към лицето му. Той гореше, но книгата в другата й ръка беше още по-гореща.

Неотдавна бе споделила съкровени мисли с най-големия си враг, Хобарт. Сигурно можеше да сподели и знанията си с този мъж, чиято доброта беше обикнала.

— Моля те… — промълви тя.

— За тебе… — отвърна той, сякаш разбрал най-после чувствата й към него, — … всичко.

И мислите тръгнаха. Усети ги как се вливат в нея, как текат през нея — тя беше проводник, менструумът беше поток понесъл неговите спомени. Във въображението си тя виждаше картини само от онова, което той бе видял и изпитал тук във Фугата, но това бяха добри и хубави неща.

Овощна градина; светлина от огън; плодове; танцуващи хора; пеещи. Път; поле; де Боно и въжеиграчите. Небесната Твърд (стаи пълни с чудеса); рикша; къща, и един мъж застанал на стъпалата. Планина и планети. Повечето неща идваха твърде бързо и тя не успяваше да ги разбере, но нейното възприятие на онова, което той бе видял не беше важно. Тя беше само част от кръга — както някога в Залата на Търга.

Усети как зад гърба й лъчите проникнаха през последната стена, сякаш Станът идваше да я посрещне и да предостави своя преобразяващ гений мигновено на нейно разположение. Нямаха много време. Ако пропуснеше тази вълна, друга нямаше да има.

— Продължавай — рече тя на Кал.

Той беше затворил очи и от него продължаваха да се леят образи. Беше си спомнил повече, отколкото тя се надяваше. И тя на свой ред добавяше картини и звуци към потока…

Езерото; Домът на Капра; гората; улиците на Безподобен…

… връщаха се съвсем ясно, и тя усещаше как лъчите ги поемат и понасят бързо по пътя си.

Страхуваше се, че Станът ще отхвърли намесата й, но не стана така, той сля своята сила с тази на менструума, и преобразяваше всичко което тя и Кал си спомняха.

Сузана не можеше да контролира тези процеси. Те бяха извън възможностите й. Можеше само да бъде част от обмена на информация между смисъла и магията, и да вярва, че силите които действат, разбират намеренията й по-добре от самата нея.

Но силата зад гърба й ставаше твърде мощна, тя вече не можеше да насочва енергиите й. Книгата беше толкова гореща, че не можеше да я държи, а Кал трепереше под дланта й.

— Достатъчно! — рече тя.

Кал веднага отвори очи.

— Не съм свършил.

— Казах достатъчно.

При тези думи цялата конструкция на Храма се затресе.

— Боже Господи — промълви Кал.

— Време е да вървим — каза Сузана. — Можеш ли да ходиш?

— Разбира се, че мога.

Тя му помогна да стане. Отвътре се носеше грохот — стените една след друга капитулираха пред гнева на Стана.

Не изчакаха да видят последният трус, а се отдалечиха от Храма. Край главите им свистяха парчета тухли.

Кал удържа на думата си — можеше да върви, макар и бавно. През опустошената земя, която трябваше да пресекат, така или иначе не биха могли да тичат. На идване тук властваше Съзиданието, обратният път беше белязан от тотално Разрушение. Флората и фауната, поникнали по стъпките на нарушителите, сега бързо се разпадаха. Цветята и дърветата повяхваха, смрадта на разложението се разнасяше от беснеещите ветрове, които фучаха из Спиралата.

Светлината от земята бе помръкнала, пейзажът тънеше в полумрак, замъглен от прах и разни боклуци понесени във въздуха. В тъмнината се чуваше рев на животни — земята се отваряше и поглъщаше съществата, създадени от нея само преди няколко минути. Онези които не загиваха там, където се бяха появили, имаха още по-жестока съдба — силите, които ги бяха създали, разкъсваха децата си. Навсякъде се виждаха бледи, подобни на скелети неща — издъхващи останки на съществата, някога изпълнени с живот. Някои от тях обръщаха очи към Кал и Сузана, търсеха надежда или помощ, но те не можеха да им предложат нищо.

Двамата се мъчеха да избегнат пукнатините, които зейваха внезапно в земята под краката им. Вървяха препъвайки се, прегърнати, с наведени глави под непрестанната градушка, която Мантията изсипваше сякаш за да доведе страданията им докрай.

— Колко още? — попита Кал.

Спряха и Сузана се взря напред: не беше сигурна дали не се въртят в кръг. Светлината под краката им беше почти изгаснала. Тук-там проблясваше за миг, но само за да освети някоя жална картина: последните мигове на великолепието, което присъствието им тук беше изложило на опасност.

— Ето там! — рече изведнъж тя и посочи през завесата от градушка и прах. — Виждам светлина.

Тръгнаха пак, бързаха доколкото им позволяваше разлагащата се земя. При всяка стъпка краката им затъваха все по-дълбоко в блатото от гниеща материя, където все още мърдаха останки от живот — наследниците на Райската градина; — червеи и хлебарки.

Но в края на тунела се виждаше ясна светлина. Сузана отново я зърна за миг през прашния въздух.

— Погледни, Кал.

Той вдигна глава, макар и с усилие.

— Вече не е далече. Още няколко крачки.

Тялото му натежаваше все повече, но прорезът в Мантията бе достатъчен, за да им даде сили за последните няколко метра по несигурната земя.

Най-после излязоха на светло, сякаш последните конвулсии на Спиралата ги изплюха от вътрешността й.

Отдалечиха се от Мантията, но не изминаха много и Кал рече:

— Не мога… — и се струполи на земята.

Сузана коленичи до него и взе главата му в скута си. Огледа се за помощ. Чак тогава видя последиците от събитията в Спиралата.

Страната на чудесата беше изчезнала.

Великолепията на Фугата бяха разкъсани, останките им се изпаряваха пред очите й. Води, дървета и камъни; плътта на живи животни и мъртви Виждащи; всичко изчезваше, сякаш никога не бе съществувало. Няколко останки се задържаха, но не задълго. Спиралата се тресеше и гърмеше, последните следи от земята на Фугата се превърнаха в дим и нишки, после се стопиха във въздуха. Всичко беше ужасно бързо.

Сузана погледна назад. Мантията също се смаляваше, сега вече нямаше какво да крие. Отстъплението й разголи опустошената земя — прах и натрошени скали. Дори гръмотевиците стихваха.

— Сузана!

Обърна се и видя де Боно да идва към тях.

— Какво стана вътре?

— По-късно — отвърна тя. — Първо трябва да намерим помощ за Кал. Ранен е.

— Ще взема кола.

Кал отвори очи.

— Изчезнала ли е? — прошепна той.

— Не мисли за това сега — рече Сузана.

— Искам да знам — настоя той с изненадваща упоритост и се помъчи да седне. Сузана знаеше, че няма да се успокои, и му помогна.

Той изстена като видя опустошението наоколо.

Групички от Виждащите и неколцина от хората на Хобарт пръснати сред тях, стояха в долината и по склоновете на хълмовете, безмълвни и неподвижни. Бяха останали само те.

— Ами Шадуел? — попита Кал.

— Не знам — вдигна рамене Сузана. — Той избяга от Храма преди мене.

Рев на автомобилен двигател, подкаран с пълна газ, прекъсна разговора. Де Боно се приближаваше с една от колите на нашествениците през мъртвата трева и спря на няколко крачки от тях.

— Аз ще карам — каза Сузана след като положиха Кал на задната седалка.

— Какво ще кажем на докторите? — рече Кал с отслабнал глас. — В мен има куршум.

— Ще му мислим като стигнем — отвърна Сузана. Де Боно с неохота отстъпи мястото зад волана и тя тъкмо сядаше, когато някой я извика. Нимрод тичаше към колата.

— Къде отивате? — запита той.

Тя посочи към Кал.

— Приятелю, — рече той като го видя — изглеждаш зле обработен. — Опита се да се усмихне, но очите му се напълниха със сълзи.

— Свърши се — рече той и се разплака. — Унищожена е. Хубавата ни страна… — Избърса очите и носа си с опакото на ръката. — Какво ще правим сега?

— Ще се махнем от унищожението — отвърна Сузана. — Колкото е възможно по-бързо. Все още имаме врагове…

— Вече няма значение — прекъсна я той. — Фугата изчезна. Всичко, което някога сме имали, е изгубено.

— Но сме живи, нали? А докато сме живи…

— Къде ще идем?

— Ще намерим място.

— Сега ти трябва да ни водиш — каза Нимрод. — Само ти остана.

— По-късно. Първо трябва да помогнем на Кал…

— Да, разбира се — беше хванал ръката й и не искаше да я пусне. — Ти ще се върнеш, нали?

— Разбира се.

— Ще поведа останалите на север — рече Нимрод. — През две долини. Ще те чакаме там.

— Тогава тръгвайте. Не губете време.

— Няма да забравиш, нали? — промълви той.

Би могла да разсее съмненията му със смях, но това напомняне беше достатъчно. Докосна мокрото му от сълзи лице, накара го да почувства менструума в пръстите й.

Чак когато се отдалечиха, тя осъзна, че може би го беше благословила.

IV. ШАДУЕЛ

Търговецът избяга от Спиралата още когато започваше разпадането на Фугата отвън. Затова не само никой не попречи на бягството му, но и никой не го видя. Докато тъканта на родината им се разкъсваше отвсякъде, никой не обърна внимание на раздърпаната, изцапана с кръв фигура, която се отдалечаваше залитайки през хаоса.

Само веднъж му се наложи да спре и да намери някакво място в бъркотията, за да облекчи разбунтувалия си стомах. Повърна върху някога хубавите си обувки и изгуби още малко време да ги почисти с шепа листа, които започнаха веднага да се изпаряват в ръцете му.

Магия! Сега изпитваше само отвращение от нея! Фугата го беше подлъгала с обещанията си. Размахваше пред него тъй-наречените си вълшебства докато той — жалка Кукувица — накрая бе заслепен напълно. После го беше повела във весел танц. Накара го да се преоблече в чужда кожа, накара го да лъже и манипулира: всичко това заради любовта към лъжите й. А те си бяха лъжи, сега вече го беше разбрал. Щом протегна ръце да прегърне плячката си, тя се изпари, отказа да бъде притежавана, остави го да поеме вината.

Обаче фактът, че му бе необходимо толкова време да осъзнае, че е бил използван, беше положително доказателство за неговата невинност. Не искаше да навреди на никое живо същество, а само да донесе истина и стабилност в това място, болезнено лишено и от двете. На усилията му отвърнаха с измама и заговори. Тогава в какво можеше да го обвини историята, освен в наивност, но това беше простим грях. Не, истинските злодеи в тази трагедия бяха Виждащите, владетели на магиите и безумието. Именно те бяха изопачили добронамерената му амбиция до неузнаваемост, и така си бяха навлекли всички тези ужаси. Мрачният път на разрушението завърши в Спиралата — а той, жертва на обстоятелствата — бе принуден да извърши убийство.

Премина през разлагащата се Фуга и започна да се изкачва, напускайки долината. По склона вятърът носеше по-чист въздух, и това го накара да се засрами. Той вонеше на страх и безсилие, а въздухът на море. Вдишвайки го разбра, че в тази чистота се крие единствената му надежда да запази разсъдъка си.

Отвратен от състоянието си, Шадуел съблече окървавеното сако. То беше екскремент: покварено и покваряващо. Когато го беше приел от Магьосницата, бе направил първата си грешка: то беше породило всички последвали погрешни стъпки. Отвращението ме го накара да се опита да скъса хастара, но той устоя на силата му и затова Шадуел просто смачка сакото и го хвърли високо във въздуха. То се издигна малко, после падна по каменистия склон, повличайки след себе си лавина от камъчета, и накрая спря проснато като безкрак самоубиец. Най-после беше там, където му беше мястото по начало — в праха.

Там им е мястото и на Виждащите, помисли си той. Но те оцеляха. Измамата беше в кръвта им. Въпреки че териториите им бяха унищожени, той предполагаше, че са скрили някой и друг трик. Докато бяха живи тези осквернители, Шадуел нямаше да може да заспи спокойно. Те го бяха превърнали в глупак и касапин, и сега вече нямаше друг лек за него, освен да ги изтреби до крак.

Застанал на хълма, загледан надолу към долината, той усети освежителния полъх на нова цел. Беше излъган и унижен, но поне беше жив. Битката още не бе приключила.

Тези чудовища си имаха един враг. Непорочна често го сънуваше и говореше за пустошта, където той живее.

Бич Божи, така го наричаше тя.

След като щеше да унищожава Виждащите, имаше нужда от съюзник, а какъв по-добър съюзник от тази безименна сила, от която се бяха скрили преди векове?

Вече никога нямаше да могат да се скрият. Нямаха земя, в която да избягат. Ако успееше да намери този Бич Божи — и да го върне към съзнателен живот — двамата щяха да очистят света от тях с един удар.

Бич Божи. Тези думи страшно му допадаха.

Но още по-приятна ще бъде тишината, която ще настъпи когато враговете му станат на пепел.

V. НЕСИГУРЕН МИР