Тази година пролетта закъсня, дните през март бяха мрачни, а нощите мразовити. Понякога изглеждаше, като че ли зимата никога няма да свърши, че светът ще продължи да съществува все така — изпълнен със сивота, докато ентропията погълне напълно и малкото останал живот.

Тези седмици донесоха лоши времена за Сузана и Джерихо. Причината не беше Хобарт: всъщност тя дори започна да си мисли, че едно напомняне за опасността би било полезно, за да ги разтърси от тихото доволство.

Но докато тя страдаше от летаргия и меланхолия, реакцията на Джерихо през тези седмици бе много по-тревожна. Удоволствието което изпитваше от безмислиците на Царството, а това някога ги забавляваше и двамата, вече се превръщаше в мания. Той загуби напълно способността си да бъде спокоен, онова което първоначално я беше привлякло към него. Сега беше изпълнен с престорена енергия, бълваше рекламни фрази и закачки, които попиваше — нали си беше Бабу — като гъба, говорът му имитираше бърборенето на детективите и водещите на разни игри по телевизията. Често спореха, понякога разгорещено, а нерядко той просто си излизаше по средата на разговора, като че ли не си заслужаваше да се ядосва, и се връщаше с някаква плячка — обикновено пиене — което изпиваше мрачен и самотен, ако не можеше да привлече Сузана да му прави компания.

Тя се опита да задоволи неспокойното му поведение, като продължи движението им, но това само влоши болестта.

Започна да се отчайва вътре в себе си, виждаше как историята се повтаря след две поколения, а тя беше в ролята на Мими.

После, тъкмо навреме, времето започна да се оправя, и настроението й се повиши. Дори си позволи да се надява, че преследването всъщност е прекратено, преследвачите ми са се отказали и са си отишли вкъщи. След около месец, може би, биха могли с известна увереност да потърсят безопасно място, където отново да разтъкат килима.

Но тогава дойдоха радостните вести.

2

Намираха се в малък град край Ковънтри, който се наричаше Фадърлес Барн^[1], и това беше достатъчно добра причина за да са там. Денят беше хубав и слънцето топлеше приятно, така че решиха да рискуват да оставят килима в пансиона, който бяха намерили, и да се поразходят на въздух.

Джерихо тъкмо се беше измъкнал от една сладкарница с пълни джобове с бял шоколад, последното му увлечение, когато някой мина плътно покрай Сузана с думите „Наляво и пак наляво“ и се отдалечи забързано без да се обръща.

Джерихо също чу думите и моментално последва непознатия и нарежданията му. Тя извика след него, но това не можа да го задържи. Зави наляво на първата пресечка. Сузана се спусна след него, проклинайки неблагоразумието му, което вече бе привлякло вниманието на неколцина. Наляво и пак наляво я отведе в една много тясна улица, където слънцето рядко проникваше. Там Джерихо прегръщаше непознатия като отдавна изгубен брат.

Това беше Нимрод.

3

— Толкова трудно ви открих — каза той когато се върнаха в уединението на пансиона, като по пътя се отбиха, за да може Джерихо да открадне бутилка шампанско за празненството. — Почти ви настигнах в Хъл, после ви загубих. Но един в хотела си спомни за вас. Каза, че си се напил, Джерихо, вярно ли е? И са те занесли до леглото.

— Възможно е — отвърна Джерихо.

— Както и да е, ето ме, и нося страхотни новини.

— Какви? — попита Сузана.

— Връщаме се у дома. Съвсем скоро.

— Откъде знаеш?

— Така казва Капра.

— Капра? — сепна се Джерихо. Това беше достатъчно да го накара да зареже чашата си. — Как е възможно?

— Така каза Пророкът. Всичко е планирано. Капра му говори…

— Чакай, чакай! — рече Сузана. — Какъв Пророк?

— Той казва, че трябва да разгласим — продължи Нимрод с безграничен ентусиазъм. — Да намерим онези, които са напуснали Килима, и да им кажем, че освобождението е близо. Ходих навсякъде, и правя точно това. Случайно чух за вас. Какъв късмет, а? Никой не знаеше къде сте…

— И така трябваше да си остане — каза Сузана. — Трябваше да се свържа, когато аз реша, когато аз преценя, че вече не ни преследват.

— Не ви преследват — рече Нимрод. — Изобщо. Сигурно сте го забелязали? — Сузана не отвърна нищо. — Враговете ни са се отказали от преследването — продължи той. — Пророкът знае това. Той ни казва онова, което казва Капра, а Капра казва, че Потисничеството свършва.

— Кой е този Пророк? — попита Сузана.

Словоизлиянията на Нимрод секнаха. Той се намръщи и я изгледа продължително.

— Пророкът е Пророкът — отвърна той. Изглежда не бяха необходими повече обяснения.

— Ти дори не знаеш името му.

— Живял е близо до Спиралата — каза Нимрод. — Поне това знам. Бил е отшелник до втъкаването. Онази нощ, миналото лято, Капра го повикал. Напуснал Килима, за да започне своето учение. Тиранията на Кукувиците е почти свършена…

— Ще повярвам, като го видя — рече Сузана.

— Ще го видиш — настоя Нимрод с непоклатимата страст на истински вярващ. — Този път земята ще се надигне с нас. Така казват хората. Кукувиците са сторили твърде много злини. Тяхната ера свърши.

— Звучи ми като самозалъгване.

— Може и да се съмняваш…

— Съмнявам се.

— …но аз съм виждал Пророка. Слушал съм думите му. А те идват от Капра. — В погледа му блестеше евангелска радост. — Бях в калта, когато Пророкът ме намери. Бях смазан. Нападнат от всички болести на Кукувиците. После чух гласа на Пророка и отидох при него. Виж ме сега.

Сузана бе спорила с фанатици и преди — брат й считаше, че се е преродил отново на двадесет и три години, и беше отдал живота си на Христос — и знаеше, че не може да се противоречи на верския фанатизъм. Всъщност част от нея искаше да се присъедини към щастливата тълпа вярващи, която Нимрод описваше, да отхвърли бремето на килима и да остави Фугата да започне отново своя живот. Беше се уморила от страха да погледне хората в очите, от вечното пътуване. Малкото удоволствие което бе изпитвала като аутсайдер, придобил една чудесна тайна, отдавна се беше вгорчило. Сега искаше отново да забие пръсти в глината, или да пофлиртува с приятели. Но колкото и да беше съблазнително, не можеше да приеме тази лицемерна набожност и да замълчи. Цялата история вонеше.

— Откъде знаеш, че не иска да ни навреди? — попита тя.

— Да ни навреди? Какво лошо има в това да си свободен? Трябва да върнеш Килима, Сузана. Ще те заведа при него — той грабна ръката й докато говореше, сякаш бе готов да го направи веднага. Тя издърпа ръката си обратно.

— Какво има? — рече той.

— Няма да се откажа от килима просто защото си чул някакво Слово — отвърна тя разгорещено.

— Трябва — възрази невярващ и ядосан Нимрод.

— Кога ще говори пак този Пророк? — намеси се Джерихо.

— Вдругиден — отговори Нимрод без да откъсва очи от Сузана. — Преследването свърши — каза й той. — Трябва да върнеш килима.

— А ако не го върна, той ще дойде да го вземе? Това ли искаш да ми кажеш?

— Вие Кукувиците… — Нимрод въздъхна. — Винаги създавате страшни трудности. Той дойде да ни предаде мъдростта на Капра. Не разбираш ли? — Замълча за момент, после продължи, на вече с по-мек тон: — Уважавам съмненията ти. Но трябва да разбереш, че положението се е променило.

— Мисля, че трябва сами да видим този Пророк — каза Джерихо. Той хвърли поглед към Сузана. — Да?

Тя кимна.

— Да! — ухили се Нимрод. — Да, той ще ви изясни всичко.

Тя копнееше това обещание да се сбъдне.

— Вдругиден — рече Нимрод. — Тогава преследванията ще свършат.

II. ДА ВИДИШ СВЕТЛИНАТА

1

Тази нощ след като Нимрод си тръгна, а Джерихо заспа от шампанското, тя направи нещо, което не бе правила никога преди. Повика менструума, просто за компания. През последните седмици той бе показвал много неща и я беше спасявал от Хобарт и неговата злоба, но тя все още се съмняваше в неговата сила. Все още не можеше да разбере дали тя го контролира, или беше обратното. Но тази нощ реши, че този начин на мислене е присъщ на Кукувиците: да разделят нещата — наблюдаваните от наблюдателя, прасковата от вкуса, който оставаше на езика.

Това разделение беше полезно само като инструмент. В даден момент то трябваше да бъде изоставено. За добро или лошо, тя беше менструума, и менструумът беше тя. Тя и той, неделими.

Обляна в сребристата му светлина, тя върна мислите си назад към Мими, която бе изживяла живота си в очакване сред праха на годините, с надеждата за чудо, което закъсняваше. Тази мисъл я накара да заплаче тихо.

Но не достатъчно тихо, защото събуди Джерихо. Чу стъпките му отвън, после той почука на вратата на банята.

— Лейди? — Така я наричаше само когато трябваше да се извини за нещо.

— Добре съм — рече тя.

Не беше заключила вратата и той я отвори. Беше облечен само с дългата долна риза, с която спеше винаги. Като видя мъката й лицето му посърна.

— Защо си толкова тъжна?

— Всичко е толкова лошо — това бяха единствените думи, с които можа да изрази объркването си.

Погледът на Джерихо забеляза остатъците от менструума, които се движеха по пода между двамата, светлината им изгасваше като се отдалечаваха от нея. Той остана на почтително разстояние.

— Ще ида на мястото на срещата с Нимрод — каза той. — А ти ще останеш при Килима. Става ли?

— Ами ако го поискат?

— Тогава ще трябва да решим. Но първо ще видим този Пророк. Може да се окаже шарлатанин. — Замълча, не гледаше нея, а празния под между тях. — Много от нас са такива — продължи той след малко, — например, аз.

Тя го погледна внимателно, застанал на прага. Сега разбра, че не остатъците от менструума го спираха. Изрече името му, съвсем тихо.

— Не и ти — каза тя.

— О, да — отвърна той.

Мълчанието отново надвисна над тях.

После той промълви:

— Съжалявам, лейди.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Разочаровах те. Толкова много исках да бъде с тебе, а виж как те разочаровах.

Тя стана и отиде при него. Мъката му беше толкова тежка, че не можеше да вдигне поглед. Хвана ръката му и я стисна.

— Не бих оцеляла през тези месеци без тебе — каза тя. — Ти беше най-скъпият ми приятел.

— Приятел — рече той, а гласът му заглъхна. — Никога не съм искал да бъда твой приятел.

Усети как ръката му потрепери в нейната, и това я върна към приключението на Лорд Стрийт, когато го бе прегърнала в тълпата, беше споделила неговите видения и ужас. След това бяха споделили и леглото си, и това им бе донесло удоволствие, но нищо повече. Беше твърде заета със зверовете по петите им, за да може да мисли за нещо друго, беше твърде близо и същевременно твърде далеч от него, за да види как страда. Сега го виждаше, и това я плашеше.

— Обичам те, лейди — промърмори той, и почти преглътна думите преди да ги изрече. После измъкна ръката си от нейната и се отдръпна. Тя тръгна след него. Стаята беше тъмна, но имаше достатъчно светлина за да види измъченото му лице, треперещите ръце.

— Аз не бях разбрала — рече тя и протегна ръка да докосне лицето му.

От първата нощ, когато се срещнаха, не бе помисляла за това, че той не е човек — копнежът му по тривиалностите на Царството бе прикрил този факт още повече. Сега тя си го спомни. Виждаше пред себе си друг вид живо същество, друга история. Тази мисъл накара сърцето й да забие по-силно. Той усети — или видя — възбудата в нея, и предишното му колебание се изпари. Пристъпи напред и плъзна език по устните й. Тя отвори уста да усети вкуса му и го прегърна. Тайнството отвърна на прегръдката.

Предишните им сношения бяха приятни, но с нищо незабележителни. Сега — сякаш освободен от признанието за любовта си — той я поведе по нов път, разсъблече я почти ритуално, целуваше я непрестанно и между целувките прошепваше думи на някакъв език, който бе знаел, но тя не разбираше, и въпреки това той говореше с такова умение, че без да схваща нищо, тя разбра. Той говореше за любовта си: еротични стихове и обещания, думи които приемаха формата на желанието му.

Фалосът му беше дума, семето — дума, влагалището й, в което той изля думите си — десетки думи или повече.

Тя затвори очи и усети как този рецитал я поглъща. Отвърна му по свой начин, с въздишки и безмислици, които намираха своето място във вълнението на магията. Когато отново отвори очи видя, че словата бяха възпламенили и въздуха около тях, думите и чувствата, които те предаваха изписваха лексикон от светлина галещ голотата им.

Сякаш стаята изведнъж се бе изпълнила с фенери от дим и хартия. Те се люлееха от топлината на своите създатели, а светлинките им вдъхваха изящен живот във всяко кътче. Тя видя как ситно накъдрените косми останали от главата му върху възглавницата изписват своя собствена азбука, видя възхвалата на простия вътък на чаршафа, видя навсякъде изящни сношения на форми: сливането на стените с пространството между тях, страстта на пердетата и прозорците, на стола и дрехата върху него, и обувките под тях.

Но видя най-вече него, а той беше чудо.

Улови мигновеното трепване на ириса когато погледът му се отмести от тъмнината в косата й към възглавницата върху която беше разстлана, видя пулса на сърцето в извивката на устните и врата му. Кожата на гърдите му беше почти свръхестествено гладка, но под нея се чувстваха силните мускули, ръцете му бяха жилести и не биха допуснали дори за миг да се отделят от нея — прегръщаха я така здраво, както и тя него. Властта му не демонстрираше някакво мъжко превъзходство, а само настойчивост, на която тя отвръщаше със същото.

Навън полукълбото бе потънало в мрак, но те излъчваха светлина.

И въпреки че вече не му остана дъх за слова, нежността им подклаждаше светлините, които ги люлееха, и те не потъмняваха, а отвръщаха като ехо на любовниците — сливаха цвят с цвят, светлина със светлина, докато стаята засия.

Любиха се, и спаха, после пак се любиха, а думите бдяха около тях, смекчавайки светлината си в успокоително мъждукане когато сънят дойде отново.

Когато се събуди на следващата сутрини и дръпна пердетата пред новия тревожен ден, тя си спомни за нощта като чисто духовно видение.

2

— Аз бях започнал да забравям, лейди — рече той този ден. — За теб онова, което правеше, беше ясно в главата ти. Но при мене се изплъзваше. Царството е толкова силно. Може да вземе ума.

— Ти не би забравил — възрази тя.

Той докосна лицето й, прокара пръст по извивката на ухото.

— Не и ти.

По-късно той каза:

— Бих искал да дойдеш с мене да видим Пророка.

— Аз също, но не е разумно.

— Зная.

— Аз ще съм тук, Джерихо.

— Това ще ме накара да бързам.

III. ОБАЯНИЕ

Нимрод го чакаше на мястото на срещата, което бяха уговорили преди два дни. На Джерихо му се стори, че междувременно е станал още по-разпален.

— Това ще бъде най-голямото събиране досега — рече той. — Броят ни расте непрекъснато. Денят наближава, Джерихо. Хората ни са готови и чакат.

— Ще повярвам като го видя.

Така и направи.

Когато се свечери Нимрод го заведе по заобиколен път до една голяма полуразрушена сграда, далече от обитаваните къщи. На времето си това бе било леярна, но грамадните й размери я бяха обрекли в дните когато строежите се правеха по-малки. Може би сега стените й щяха да станат свидетели на подпалването на съвсем друг вид топлина.

Когато се приближиха стана ясно, че във вътрешността горят някакви светлини, но нищо не подсказваше, че тук ще се състои голямото събиране, което Нимрод бе обещал. Няколко самотни силуети се мотаеха из развалините на околните сгради, като се изключат те мястото изглеждаше безлюдно.

Но щом преминаха през вратата Джерихо се изправи пред първия шок, а нощта щеше да донесе още. Огромната сграда бе изпълнена до краен предел със стотици Виждащи. Видя членове от всички Корени, Бабу и Ий-ми, Ло и Ая видя старци и жени, малки бебета понесени на ръце. Някои от тях познаваше и в началото те бяха в Килима, но очевидно миналото лято бяха решили да опитат късмета си в Царството други предполагаше, че са деца на онези, които още от създаването му се бяха отказали от Килима, видът им издаваше, че не познават своята родина. Мнозина от тях стояха съвсем отделно от останалите поклонници, сякаш се бояха да не бъдат отхвърлени.

Объркваше се като гледаше физиономии с изящните черти на Виждащи, натруфени и гримирани a la mode, Виждащи облечени в джинси и кожени якета, басмени рокли и обувки с високи токове. Съдейки по състоянието им мнозина бяха се справили доста добре в Царството: може би дори бяха забогатели. И все пак бяха тук. Слухът за освобождението ги беше открил в скривалищата им сред Кукувиците и те бяха дошли, бяха довели децата и молитвите си. Хора които познаваха Фугата само от слухове и догадки, привлечени от надеждата да видят мястото, което сърцата им никога не бяха забравили.

Въпреки първоначалния си цинизъм не можеше да остане равнодушен пред това мълчаливо очакващо множество.

— Нали ти казах — прошепна Нимрод, докато водеше Джерихо през тълпата. — Да идем колкото можем по-наблизо, а?

В края на огромната зала бе издигнат подиум обсипан с цветя. Във въздуха се носеха светлини, магии на Бабу, които трепкаха и осветяваха сцената отдолу.

— Скоро ще дойде — каза Нимрод.

Джерихо не се съмняваше. Дори в момента в другия край на залата имаше някакво движение — няколко души облечени в еднакви тъмносини дрехи нареждаха на тълпата да се дръпне на няколко метра от подиума. Поклонниците се подчиняваха без да задават въпроси.

— Тези кои са? — попита Джерихо и кимна към униформените.

— Елитът на Пророка — отговори Нимрод. — Те са с него ден и нощ. Пазят го от злото.

Джерихо нямаше време за повече въпроси. В неизмазаната тухлена стена зад платформата се отвори една врата и през залата премина тръпка на вълнение. Множеството започна да напира към подиума. Надигналото се чувство бе заразително, колкото и да се опитваше да поддържа будно чувството си за критичност, Джерихо усети как сърцето му заби силно от вълнение.

Един от Елита се появи на вратата носейки обикновен дървен стол. Сложи го отпред на платформата. Тълпата притискаше Джерихо отзад. Беше обграден от всички страни. Всички освен него бяха обърнали лица към сцената. По бузите на някои се стичаха сълзи — напрежението от чакането им бе дошло твърде много. Други тихо мълвяха молитви.

В този момент още двама от Елита се показаха пред вратата, разделиха се за да дадат път на някаква фигура в жълто, и при вида й залата се оживи. Нямаше радостни приветствени викове, както бе очаквал Джерихо, само усилване на шепота започнал малко преди това — тих копнеж, който караше стомаха му да се свие.

Над платформата плаващите светлини станаха по-ярки. Шумът се усили още повече и стана по-плътен. Джерихо трябваше да положи страшни усилия да не се включи в него.

Светлините заблестяха до бяло, но Пророкът не пристъпи напред в светлината на славата. Стоеше назад измъчвайки тълпата, която го молеше със стоновете си да се покаже. Той продължаваше да се съпротивлява, те продължаваха да го призовават, безсловесните им молитви ставаха все по-трескави.

Чак след три-четири минути колебание той склони да отвърне на техния зов и пристъпи в светлината. Беше едър мъж — може би Бабу, помисли си Джерихо — но някаква нестабилност забавяше крачките му. Чертите му бяха благи, дори малко женствени; косата, тънка като на бебе, образуваше бяла грива.

Като стигна до стола той седна с явно усилие и огледа множеството. Лека-полека шепотът стихна. Но той не проговори докато не настъпи пълна тишина. А когато заговори гласът му не беше такъв, какъвто Джерихо очакваше от един Пророк — остър и властен. Беше тих, мелодичен, тонът му беше нежен, дори колеблив.

— Приятели мои… — рече той. — Събрали сме се тук в името на Капра…

— Капра… — шепотът понесе името от стена до стена.

— Аз чух думите на Капра. Те казват, че времето е много, много наближило. — Говори, помисли си Джерихо, почти неохотно, сякаш той е носител на тази информация, но това съвсем не му е приятно.

— Ако сред вас има мнозина, които се съмняват — продължи Пророкът, — нека бъдат готови да се отърсят от съмненията си.

Нимрод хвърли поглед към Джерихо сякаш искаше да каже: това се отнася за тебе.

— С всеки ден нашите редици нарастват… — рече Пророкът. — Словото на Капра е навсякъде, открива път до забравените, и до онези, които са забравили. То пробужда спящите. То кара умиращите да танцуват. — Говореше много тихо, оставяше реториката да замести многословието. Множеството го слушаха като деца. — Съвсем скоро ще си бъдем у дома. Ще се върнем сред онези, които обичаме, щи ходим по земята, по която са ходили нашите майки и бащи. Не ще трябва да се крием повече. Това ни казва Капра. Ще се издигнем, приятели мои. Ще се издигнем и ще засияем.

В залата се чуваха едва сподавяни ридания. Той ги чу и ги успокои с ласкава усмивка.

— Не бива да плачете. Виждам как плачът спира. Виждам края на очакването.

— Да — отвърна тълпата в един глас. — Да, да.

Джерихо почувства как го завладява вълнението на увереността. Нямаше желание да му се противопостави. Той бе част от тези хора, нали? Тяхната трагедия беше и негова, и техният копнеж също.

— Да… — чу се той са казва, — да… да…

— Сега повярва ли? — рече Нимрод до него и се присъедини към гласовете.

Пророкът вдигна ръцете си в ръкавици, за да ги усмири. Този път измина повече време преди тълпата да стихне, но когато Пророкът заговори отново гласът му беше по-силен, като че ли подкрепен от проявата на симпатия.

— Приятели мои. Капра обича мира така, както и всички ние, но нека не се самозалъгваме. Ние имаме врагове. Врагове сред Човеците, врагове и сред нас самите. Мнозина са ни мамили. Заговорничили са с Кукувиците да оставят земите ни потънали в сън. Капра е видял това със собствените си очи. Предателство и лъжи, приятели мои — навсякъде. — Наведе глава за миг сякаш усилието от тези думи едва не го беше сломило. — Какво ще правим? — попита той с отчаян глас.

— Води ни! — извика някой.

При тези думи Пророкът вдигна разтревожен глава.

— Мога само да ви покажа пътя — възрази той.

Но викът бе подет и от други из залата и се засилваше все повече.

— Води ни! — призоваваха го те. — Води ни!

Пророкът бавно се изправи. Отново вдигна ръце за тишина, но този път множеството не искаше да се подчини.

— Моля ви… — каза той, принуден за пръв път да повиши глас. — Моля ви. Чуйте ме!

— Ще те следваме! — крещеше Нимрод. — Ще те следваме!

Може би си въобразяваше, но на Джерихо му се стори, че светлините над платформата заблестяха още по-силно, а косата на Пророка обграждаше като ореол благото му лице. Съдейки по изражението му призивът на борба от залата го безпокоеше, гласът на народа искаше нещо повече от неговите неясни обещания.

— Чуйте ме — призова ги той. — Ако искате да ви поведа…

— Да! — изреваха петстотин гърла.

— Щом искате това трябва да ви предупредя, че няма да е лесно. Ще трябва да се откажем от нежността. Ще трябва да сме твърди като камък. Ще се пролее кръв.

Предупреждението му не разколеба тълпата ни най-малко. Само засили още повече ентусиазма й.

— Трябва да бъдем коварни — рече Пророкът, — коварни като онези, които заговорничат против нас.

Сега вече тълпата беше готова да избухне, и Джерихо заедно с нея.

— Фугата ни зове у дома!

— У дома! У дома!

— И никой не може да й откаже. Трябва да вървим!

Вратата зад платформата се беше поотворила, може би за да могат хората от антуража на Пророка да чуят речта. Някакво движение там привлече вниманието на Джерихо. Някой стоеше на прага и тъмното лице му се струваше познато… Ще идем заедно във Фугата — говореше Пророкът, а гласът му вече не беше немощен и колеблив.

Джерихо гледаше покрай него, опитваше се да различи човека на вратата на фона на тъмнината, която го скриваше.

— Ще си върнем Фугата от нашите врагове в името на Капра.

Човекът, когото Джерихо наблюдаваше, направи крачка и за миг един бегъл лъч светлина попадна върху него. Стомахът на Джерихо се сви при мисълта за името на мъжа, когото видя. Той се усмихваше, но в тази усмивка нямаше радост, защото това лице не познаваше радост. Нито любов, нито милост…

— Викайте, Виждащи! Викайте!

Това беше Хобарт.

— Накарайте ги да ни чуят в съня си. Да ни чуят и да се боят от нашия съд!

Нямаше никакво съмнение. Времето което бе прекарал в компанията на Инспектора се беше запечатало в паметта на Джерихо завинаги. Наистина беше Хобарт.

Гласът на Пророка се усилваше с всяка нова сричка. Дори лицето му изглеждаше някак си изменено. Престорената доброта беше изчезнала — сега то изразяваше само справедлив гняв.

— Разнесете словото — говореше той. — Изгнаниците се завръщат!

Джерихо гледаше на представлението с нови очи, но продължаваше да си дава вид на ентусиазиран, докато главата му бучеше от множество въпроси.

Най-важният от тях: кой беше този човек, който бунтуваше Виждащите с обещания за Избавление? Отшелник, както го бе описал Нимрод, някой невинен, използван от Хобарт за неговите си цели? В най-добрия случай можеше да се надява, че е така. В най-лошия, той и Хобарт бяха заговорници — конспирация на Виждащи и Човеци, създадена най-вероятно само с една цел — да завладеят и да унищожат Фугата.

Гласовете около него бяха оглушителни, но Джерихо вече не се носеше по вълните на този прилив, а се давеше в него. Тези хора бяха пушечно месо, подмамени от Хобарт. Повдигаше му се от тази мисъл.

— Бъдете готови — говореше Пророкът на множеството. — Бъдете готови. Часът наближава.

Щом изрече това обещание светлините над платформата изгаснаха. Когато отново светнаха малко по-късно гласът на Капра си беше отишъл, а след него останаха само празния стол и тълпа готова да го последва навсякъде.

От залата се носеха викове да продължи да говори, но вратата в дъното на сцената беше затворена и не се отвори отново. Като разбраха, че няма да могат да убедят своя водач да се появи пак, хората постепенно започнаха да се разотиват.

— Нали ти казвах? — каза Нимрод. Той вонеше на пот, както и всички останали. — Нали ти казвах?

— Да, каза ми.

Нимрод хвана ръката на Джерихо.

— Ела сега с мен — рече той с бляскав поглед. — Ще идем при Пророка. Ще му кажем къде е килима.

— Сега?

— Защо не? Защо да даваме на враговете си още време да се подготвят?

Джерихо предполагаше, че може да се очаква такъв разговор. Беше си приготвил извинение.

— Сузана трябва да бъде убедена, че това е разумно — каза той. — Аз мога да го направя най-добре. Тя ми вярва.

— Ще дойда с тебе.

— Не, трябва да съм сам.

Нимрод го гледаше внимателно, може би подозираше нещо.

— Някога се грижех за тебе — напомни му Джерихо, — когато беше невръстно бебе. — Това беше главният му коз. — Помниш ли?

— Какви времена — не можа да сдържи усмивката си Нимрод.

— Ще трябва да ми се довериш, както ми се довери и тогава — продължи Джерихо. Не му допадаше много да лъже така, но сега не беше време за етични любезности. — Нека да ида при Сузана и заедно ще донесем килима тук. После и тримата можем да отидем при Пророка.

— Добре — отвърна Нимрод. — Предполагам, че това е разумно.

Тръгнаха заедно към вратата. Тълпата от поклонници вече се пръскаше в нощта. Джерихо се сбогува с Нимрод, обещавайки да се върне, и си тръгна. Когато измина достатъчно разстояние за да се скрие в мрака направи широка дъга около сградата и се запъти обратно към нея.

IV. ТАКА УМИРАТ ДОБРИТЕ МЪЖЕ

Докато наблюдаваше задната част на леярната заваля, но след двадесетина минути търпението му беше възнаградено. Някаква врата се отвори и се появиха двама от Елитната Гвардия на Пророка. Бяха толкова нетърпеливи да стигнат до колата си — зад сградата бяха паркирани няколко — че оставиха вратата след себе си леко открехната. Джерихо постоя под прикритието на капещите храсти докато тръгнаха, после притича да вратата и влезе.

Озова се в мръсен коридор с неизмазани тухлени стени, от който се разклоняваше на няколко по-малки. В дъното светеше лампа, останалата част беше потънала в мрак.

Като се отдалечи от външната врата и шума на дъжда долови гласове. Последва ги и докато се отдалечаваше от лампата коридорът ставаше все по-тъмен. Долавяше откъслечни думи.

— …миризмата им… — каза някой. После се чу смях. Джерихо използва прикритието на шума и забърза към гласовете. Сега напрегнатият му поглед видя друга светлина, макар и слаба.

— Правят те на глупак — обади се втори глас.

— Казвам ви, близо сме — отвърна Хобарт. — Ще я пипна.

— Жената е без значение… — възрази другият. Гласът беше може би на Пророка, но тембърът беше променен. — …Аз искам килима. Всички армии по света могат да вървят на майната си, ако няма какво да завладеем.

Думите и изразите не бяха така внимателно подбрани както на платформата: този път нямаше нежелание да се поведе армията, нито фалшива скромност. Джерихо се притисна по-близо до вратата откъдето се чуваха гласовете.

— Би ли махнал тази мръсотия от мене? — обади се Пророка. — Задушава ме.

Веднага след това разговорът от другата страна изведнъж секна. Джерихо затаи дъх, страхуваше се да не изпусне нещо казано шепнешком. Но не чу нищо.

После отново заговори Пророка.

— Не бива да имаме тайни… — каза той очевидно без никаква връзка. — Да видиш, значи да повярваш, нали така казват!

В този миг вратата рязко се отвори. Джерихо нямаше никаква възможност да се дръпне — залитна напред в стаята. Хобарт го сграбчи веднага и изви ръката му назад докато костите му изпукаха, като същевременно стисна главата му така, че не можеше да помръдне.

— Прав беше — каза Пророка. Стоеше съвсем гол в средата на стаята, с разкрачени крака и разперени ръце, а от него капеше пот. Една гола крушка осветяваше безмилостно бледата му плът, от която се вдигаше пара.

— Аз ги надушвам — обади се един глас, който Джерихо разпозна и пред очите му застана Магьосницата Непорочна. Въпреки положението му, ужасно осакатеното й лице предизвика у него задоволство. Съществото беше наранено. Това бе повод да се радва.

— Откога слушаш? — попита Пророка. — Чу ли нещо интересно? Кажи.

Джерихо погледна към него. Трима от Елита работеха по тялото му, изтриваха го с кърпи. Премахваха не само потта — части от плътта, по врата и раменете, по ръцете — също капеха от тялото му. Това беше задушаващата мръсотия, от която Джерихо го чу да се оплаква — измъкваше се от кожата на Пророка. Въздухът беше пропит с вонята на отровни заклинания: черната магия на Магьосницата.

— Отговори на човека — подкани го Хобарт и така изви ръката на Джерихо, че едва не я счупи.

— Нищо не чух — изрече с мъка той.

Потящият се мъж грабна един пешкир от ръцете на помощниците си.

— Господи — рече той докато търкаше лицето си. — Това нещо е цяло изтезание.

Изпод пешкира парчета плът паднаха със съскане на пода. Той го захвърли при тях и вдигна поглед към Джерихо. Тук-там по лицето му висяха останки от илюзията, но актьорът под тях можеше да се разпознае — Търговецът Шадуел, гол както майка го беше родила. Той смъкна и бялата перука, хвърли и нея на пода, после щракна с пръсти. В ръката му поставиха запалена цигара. Дръпна силно от нея и изтри с опакото на ръката си бучка ектоплазма под окото си.

— Беше ли на събирането?

— Разбира се, че е бил — отсече Непорочна, но един рязък поглед на Шадуел я накара да млъкне. Той подръпна с преднамерен жест кожата на члена си.

— Добър ли бях? Ами да, разбира се, че бях.

Наведе се над лъскавия корем и погледна надолу към половите си органи.

— Кой си ти бе, скапаняк? — попита той.

Джерихо стисна устни и не отговори.

— Зададох ти въпрос — рече Шадуел. Постави цигарата в устата си и разпери ръце, за да могат асистентите да довършат тоалета му. Те продължиха да бършат остатъците от ектоплазма от лицето и тялото, после започнаха до го пудрят.

— Аз го познавам — каза Хобарт.

— Наистина ли?

— Той е партньор на жената. Той е със Сузана.

— Така ли? — учуди се Шадуел. — Да не си дошъл да ни я продадеш? Да видиш колко ще платим за нея?

— Не съм я виждал… отвърна Джерихо.

— А, виждал си я — възрази Шадуел. — И ще ни кажеш къде да я намерим.

Джерихо затвори очи. О, Богове, накарайте всичко това да свърши, помисли си той, не ме оставяйте да страдам. Аз не съм силен. Аз не съм силен.

— Няма да продължи дълго — промърмори Шадуел.

— Кажи му — подкани го Хобарт. Джерихо изкрещя — костите му изпращяха.

— Спри! — каза Шадуел. Хватката малко се поотпусна. — Проявявай бруталността си когато ме няма — добави Търговеца. Гласът му стана по-силен: — Разбра ли ме? Разбра ли? Разбра ли?

— Да, сър.

Шадуел изсумтя, после се обърна към Непорочна и внезапният му гняв пак така внезапно стихна.

— Мисля, че сестрите ти биха му се зарадвали — рече той. — Би ли ги повикала?

Магьосницата изрече някакъв призив, който излезе от деформираната й уста като дъх в мразовита утрин. Шадуел отново насочи вниманието си към Джерихо и заговори докато се обличаше:

— Ще страдаш не само от болка — каза тихо той, — ако не ми кажеш къде да намеря килима.

Вдигна панталона си и закопча копчетата. От време на време поглеждаше към Джерихо.

— Какво чакаш? — попита той пленника. — Някакъв пазарлък или какво?

Сложи си вратовръзката, а помощниците му завързваха обувките.

— Дълго ще чакаш, приятелю. Тия дни не се пазаря. Не заплашвам. Дните ми като Търговец са преброени.

Взе сакото си и го облече. Хастарът заблестя. Джерихо знаеше за силата му от разказите на Сузана, но изглежда Шадуел нямаше желание да изтръгне признание от него по този начин.

— Кажи ми къде мога да намеря килима — каза той, — или сестрите и децата им ще ти измъкнат нервите един по един. Изборът не е труден, бих казал.

Джерихо не отвърна нищо.

От коридора полъхна студен вятър.

— А, дамите — рече Шадуел и Смъртта влетя през вратата.

V. ЧАСОВЕТЕ МИНАВАТ

1

А той не се върна.

Беше три и половина през нощта. Когато времето напредна тя бе застанала до прозореца: гледаше пиянски свади, и как две грозновати курви се опитваха да упражняват отчаяния си занаят, докато покрай тях мина една полицейска кола и ги прибра — или ги арестуваха, или ги наеха. Сега улицата беше пуста, и можеше да гледа само как светофарите сменят светлините си на кръстовищата — зелено, червено, кехлибарено жълто, зелено — без да мине никаква кола в някоя посока. А той още не се връщаше.

Обмисляше най-различни обяснения. Че събирането продължава и той не може да се измъкне без да предизвика подозрение, че е открил приятели сред присъстващите и си приказват за старите времена. Че това така, че това иначе. Но нито едно от извиненията не беше убедително. Нещо не беше наред. И тя, и менструумът го знаеха.

Не бяха направили никакъв план за извънредни ситуации, а това беше глупаво. Как са могли да бъдат толкова глупави, питаше се тя отново и отново. Сега не й оставаше нищо друго, освен да крачи напред-назад из тясната стая без да знае как най-добре да постъпи. Не искаше да си тръгне, да не би той да се върне минутка след това и да открие, че я няма, а се страхуваше да остане в случай, че бяха го хванали, а може би в момента го биеха, за да издаде къде е тя.

Преди време би повярвала на най-добрия вариант. Щеше да се задоволи с мисълта, че той ще се върне след малко, и да го чака търпеливо. Но опитът бе променил отношението й. В живота не ставаше така.

В четири и петнадесет започна да събира багажа. Самият факт, че тя прие, че нещо не е наред и тя и Килима са в опасност, накара адреналинът да потече в кръвта й. В четири и половина понесе килима надолу по стълбите. Това беше продължителна и тежка работа, но през последните месеци беше стопила всички излишни тлъстини от себе си и откри мускули, които никога не бе подозирала, че има. А освен това и менструумът беше с нея, тяло от воля и светлина, което правеше възможно за минути онова, което би отнело часове.

Но дори и така вече се разсъмваше когато тя хвърли чантите им (беше събрала и неговия багаж) отзад в колата. Той вече няма да се върне, рече си тя. Нещо го е задържало, и ако не побърза, може да задържи и нея.

Като се мъчеше да спре сълзите тя подкара колата, оставяйки още една неплатена сметка след себе си.

2

Сузана би изпитала поне малко задоволство, ако можеше да види изражението на Хобарт, който след по-малко от двадесет минути пристигна в хотела посочен от пленника.

Доста неща изтекоха от него докато зверовете го обработваха: и кръв, и думи. Думите обаче бяха неразбираеми, бръщолевене от което Хобарт се бореше да извлече някакъв смисъл. Говореше за Фугата, разбира се, между плача и хленченето, но и за Сузана. О, лейди, повтаряше той, О, лейди, после отново ридания. Хобарт го остави да плаче, да кърви и да плаче отново, докато онзи едва не умря. После му зададе един прост въпрос: къде е твоята лейди? И глупакът отговори, разумът му не разбра кой задава въпроса, нито всъщност, че е отговорил.

И ето, Хобарт сега стоеше на мястото, за което говореше той. Но къде беше жената от сънищата му? Къде беше Сузана? Пак си беше отишла: беше се измъкнала, а дръжката на вратата още пазеше топлината на ръката й, прагът още тъгуваше за сянката й.

Но този път бяха много близо. Почти я хвана. Колко време оставаше преди да улови тайната й в мрежата си, преди да хване сребърната й светлина между пръстите си? Часове. Най-много няколко дни.

— Почти е моя — рече си той. Притисна книгата с приказките към гърдите си, така че нито дума от тях да не се изплъзне, после напусна покоите на дамата за да пришпори отново лова.

VI. ЗДРАВЕЙ, СТРАННИКО

1

Не искаше да напуска града, знаейки че оставя Джерихо някъде там, но каквото и да изпитваше към него — само по себе си това беше трудно да се определи — знаеше, че е по-добре да не се бави. Трябваше да върви, и то бързо.

Но сама? Колко дълго би могла да оцелее така? Една кола, един килим, и една жена, която понякога дори не беше съвсем сигурна дали е човек…

Имаше приятели из страната, също и роднини, но не познаваше никой от тях достатъчно, за да им се довери напълно. Освен това те неизбежно щяха да задават въпроси, а тя не би посмяла да започне да обяснява нито една част от тази история. Помисли си да се върне в Лондон, в апартамента в Батърси. Там я очакваше старият й живот — Финегън с неговите ненавременни картички за Свети Валентин, гърнетата, влагата в банята. Но там също щеше да има въпроси, и то повече въпроси. Беше й необходима компанията на някой, който да я приеме с мълчание и просто така.

Това трябваше да бъде Кал.

Като си помисли за него настроението й се повиши. Сети се за нетърпеливата му усмивка, благия му поглед, нежните думи. Може би да търси него беше по-опасно отколкото да се върне в Лондон, но беше уморена от пресмятането на рисковете.

Щеше да направи онова, което й подсказваше инстинкта, а то беше:

2

— Кал?

От другия край на телефонната линия последва продължително мълчание и тя си помисли, че връзката е прекъсната.

— Кал, там ли си?

После той рече:

— Сузана?

— Да. Аз съм.

— Сузана…

Усети как се просълзява като го чу да казва името й.

— Трябва да те видя, Кал.

— Къде си?

— В центъра на града. Близо до някакъв паметник на Кралица Виктория.

— В края на Касъл Стрийт.

— Щом казваш. Мога ли да те видя? Спешно е.

— Да, разбира се. Не съм далече от там. Сега ще се измъкна. Чакай ме на стъпалата след десет минути.

Стигна за седем, облечен в тъмносив работен костюм, с вдигната яка за да се предпази от ръмящия дъжд, един от стотиците подобни млади мъже — счетоводители и младши началници — които бе видяла да минават докато чакаше под властния поглед на Виктория.

Той не я прегърна, дори не я докосна. Просто спря на два метра от нея, загледа я със смесица от удоволствие и озадачение, и после каза:

— Здравей.

Дъждът се усилваше с всеки миг.

— Да поговорим в колата? — рече тя. — Не искам да оставям килима сам.

При споменаването на килима лицето му придоби още по-озадачен вид, но той не каза нищо.

В главата на Кал се появи смътен спомен как рови из един мръсен склад за някакъв килим — този килим, вероятно — но цялата история му се изплъзваше.

Колата беше паркирана на Уотър Стрийт, на един хвърлей от паметника. Дъждът барабанеше по покрива докато седяха един до друг.

Ценният й товар, който тя с неохота бе оставила, беше на задната седалка, свит и небрежно покрит с чаршаф. Колкото и да се опитваше още не можеше да се сети защо килимът бе толкова важен за нея, и защо всъщност тази жена — с която си спомняше само, че бе прекарал няколко часа — бе толкова важна за него. Защо звукът на гласа й по телефона го накара да затича? Защо стомахът му се сви щом я видя? Беше абсурдно и объркващо да изпитваш толкова много неща, а да знаеш толкова малко.

Нещата ще се изяснят, успокои се той, щом заговорят.

Но предположението му се оказа невярно. Колкото повече приказваха, толкова повече се объркваше.

— Имам нужда от помощта ти — каза му тя. — Не мога да обясня всичко — сега нямаме време — но очевидно се е появил някакъв Пророк, който обещава завръщане във Фугата. Джерихо отиде на едно от събиранията и не се върна…

— Чакай — прекъсна я Кал и вдигна ръце да спре пороя от информация. — Задръж малко. Не разбирам. Джерихо?

— Спомняш си Джерихо — рече тя.

Името беше необичайно, не се забравяше лесно. Но не можеше да си спомни лицето.

— Познавам ли го?

— Боже Господи, Кал…

— Честно казано… много неща… са ми в мъгла.

— Но мен ме помниш добре.

— Да. Разбира се. Разбира се, че те помня.

— А Нимрод? И Аполин. Нощта на Фугата?

Видя още преди той да промърмори „Не“, че нищо не си спомня.

Може би това беше естествен процес, средство с което разумът се справяше с преживявания противоречащи на предубежденията от живота за естеството на реалността. Хората просто забравят.

— Сънувам странни сънища — каза Кал, а изражението му беше съвсем объркано.

— Какви сънища?

Той поклати глава. Знаеше, че думите му щяха да се окажат жалки и неподходящи.

— Трудно е да се опише. Като че ли съм дете, разбираш ли? Само че не съм. Вървя някъде, където никога не съм бил. Но не съм се изгубил. О, майната му… — той се отказа, ядосан от непохватността си. — Не мога да го опиша.

— Бяхме там някога — рече му тя спокойно. — Ти и аз. Бяхме там. Това което сънуваш съществува, Кал.

Той я изгледа продължително. Лицето му още беше объркано, но сега изражението му бе смекчено от лека усмивка.

— Съществува?

— Да. Наистина.

— Разкажи ми — помоли я той тихо. — Моля те, разкажи ми.

— И аз не знам откъде да започна.

— Опитай. Моля те. — В очите му имаше толкова копнеж, толкова желание да узнае.

— Килимът… — започна тя.

— Твой ли е? — той погледна назад.

Тя не се сдържа и се засмя.

— Не. Мястото, което сънуваш… е тук. То е в този килим.

Видя как неверието му се бори с вярата в нея.

— Тук?

Понякога за самата нея беше трудно да възприеме този факт, а тя имаше преимущество пред Кал, или дори пред горкия Джерихо: тя имаше менструума като мерило за чудотворното. Не го винеше за съмнението му.

— Трябва да ми вярваш — рече тя. — Колкото и невъзможно да звучи.

— Знам — отвърна той със свито гърло. — Някъде вътре в себе си, аз знам това.

— Разбира се, че го знаеш. И ще си спомниш. Аз ще ти помогна да си спомниш. Но засега имам нужда от помощта ти.

— Да. Каквото поискаш.

— Има хора, които ме преследват.

— Защо? Кой?

— Ще ти разкажа, когато имаме възможност. Въпросът е, че те искат да унищожат земята, която сънуваш, Кал. Светът скрит в този килим. Фугата.

— Искаш ли пак да се скриеш при мене?

— Рискувах да се обадя там, за да взема номера на телефона ти в службата. — Тя поклати глава. — Може би вече чакат там.

— Жералдин не би им казала нищо.

— Не мога да поема този риск.

— Можем да идем при Дийк, в Къркби. Никой няма да ни намери там.

— Имаш ли му доверие?

— Естествено.

— Аз ще карам — тя включи двигателя. — Ти казвай накъде.

3

Завиха по Джеймс Стрийт, дъждът вече беснееше като мусон. Не стигнаха далече. Няколко метра по-нататък движението беше спряло.

Кал смъкна прозореца и измъкна главата си да види какъв е проблема. През завесата на дъжда трудно можеше да се каже със сигурност, на като че ли беше станала катастрофа и отзад се трупаха коли. Неколцина от по-нетърпеливите шофьори от опашката се опитваха да се промъкнат през лентата за обратно движение към града, но не успяваха и с това още повече объркваха нещата. Засвириха клаксони, един-двама излязоха от колите да видят какво става, метнали саката на главите си вместо чадъри.

Кал тихо се засмя.

— Какво смешно има?

— Преди час седях в отдел „Искове“ затънал до лакти в хартии…

— А сега за компания си имаш беглец.

— Това напълно ме устройва — ухили се той.

— Защо, по дяволите, не се движим?

— Ще ида да погледна — рече Кал, и преди да успее да му попречи слезе от колата и се запромъква през лабиринта от автомобили, вдигнал сакото си в безплоден опит да се скрие от дъжда.

Тя гледаше след него и пръстите й барабанеха по кормилото. Положението не й харесваше. Можеха прекалено лесно да я видят, а това я правеше уязвима.

Когато Кал стигна до отсрещната страна на улицата, вниманието й беше привлечено от святкащи сини лампи в страничното огледало. Погледна назад и видя няколко полицейски мотоциклети да минават покрай опашката към мястото на катастрофата. Сърцето й за миг спря.

Погледна към Кал, надяваше се да се връща, но той още гледаше към колите. Хайде прибирай се от дъжда, дяволите да те вземат, помисли си тя, трябваш ми тук.

Появиха се още полицаи, този път пешком, които вървяха нагоре по улицата и говореха нещо на хората във всички коли. Несъмнено ги съветваха да се отбият по други улици — достатъчно безобидно нещо. Трябваше само да се усмихва.

Напред колите започнаха да се движат. Мотоциклетистите насочваха трафика от двете страни на мястото на катастрофата и спираха насрещното движение, за да минат колите. Тя погледна към кал, който продължаваше да се взира нататък. Да излезе ли от колата, да го повика ли? Докато преценяваше възможностите до нея застана един полицай и почука по прозореца. Тя го отвори.

— Изчакайте сигнала — каза й той, — и карайте бавно.

Гледаше я втренчено, от каската и носа му капеха капки дъжд.

Тя му се усмихна.

— Добре, ще внимавам.

Въпреки че бе дал нарежданията си, той не се отмести от прозореца, а продължи да я гледа втренчено.

— Познавам лицето ви — каза той.

— Наистина? — рече тя, опитвайки се да имитира лек флирт, но без никакъв успех.

— Как се казвате?

Преди да успее да излъже един от полицаите напред повика този, който я разпитваше. Той се изправи и това й позволи да погледне към Кал. Стоеше на бордюра и гледаше към колата. Сузана поклати леко глава, като се надяваше, че ще забележи сигнала й през замъгленото от дъжда стъкло. Полицаят забеляза предупреждението й.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Няма нищо.

Още един от полицаите се приближаваше към колата крещейки нещо през грохота на дъжда и двигателите. Колкото повече стоя тук, помисли си тя, толкова по-лошо ще стане, и завъртя кормилото. Полицаят до прозореца й извика да спре, но жребият беше хвърлен. Колата се стрелна напред и тя успя за миг да хвърли поглед към Кал. За беда видя, че той се опитва да се промъкне между колите. Въпреки че извика името му, той не я чу. Извика отново. Погледна към нея, но твърде късно — полицаят отпред тичаше към колата. Щеше да стигне до нея преди Кал да преполови улицата. Нямаше друг избор освен да бяга, докато все още имаше надежда.

Даде газ, полицаят пред нея отскочи на сантиметри встрани от пътя й. Нямаше време да погледне назад към Кал, заобиколи бързо мястото на катастрофата, надявайки се, че той е използвал момента за да си плюе на петите.

Беше изминала не повече от четиристотин метра, когато чу зад гърба си воя на сирените.

4

На Кал му бяха необходими десетина секунди да проумее какво бе станало, и още две за да наругае мудността си. За момент настъпи объркване, когато никой от полицаите не знаеше дали да чака нареждания или да започне преследване, и през това време Сузана зави зад ъгъла.

Полицаят който беше до колата мигновено се насочи към Кал, ускорявайки ход с всяка крачка.

Кал се престори, че не го е видял, и тръгна забързано назад към паметника. Зад него се чуха викове, после тичащи стъпки. Той хукна без да се обръща назад. Преследвачът беше с тежки дрехи, които го пазеха от дъжда — Кал беше много по-бърз. Зави наляво по Лоуър Касъл Стрийт и после пак по Брънзуик Стрийт, после нядясно на Дръри Лейн. Сирените вече виеха — мотоциклетистите преследваха Сузана.

На Уотър Стрийт се осмели да погледне назад. Преследвачът не се виждаше. Той обаче не забави крачка докато разстоянието между него и полицията не стана половин миля. После си спря едно такси и се запъти към къщи. Главата му бе пълна с въпроси, и с лика на Сузана. Беше дошла и си беше тръгнала твърде бързо, вече му беше мъчно, че я няма.

За да запази по-добре спомена за нея, той си опита да се сети за имената, които тя каза, но дявол да го вземе, вече ги беше забравил.

VII. ИЗГУБЕНИ КАУЗИ

1

Заслепяващият дъжд се оказа съюзник на Сузана, а може би и това, че не познаваше града. Завиваше навсякъде, където имаше възможност, като избягваше само задънените улици, и липсата на каквато и да е логика в маршрута й изглежда обърка преследвачите. Пътят я изведе на Ъпър Парламент Стрийт, където можа да подкара по-бързо. Звукът на сирените заглъхна зад нея.

Но нямаше да е задълго, знаеше тя. Примката отново се стягаше.

Докато излизаше от града между изпълнените с дъжд облаци се показаха пролуки. През тях проникнаха слънчеви лъчи и покриха със златно сияние покривите и шосето. Но само за малко. После облаците затвориха раната си и блаженството секна.

Тя продължаваше да кара, следобедът отмина и пак остана сама.

2

Кал застана на вратата на кухнята. Жералдин, която белеше лук, вдигна поглед и каза:

— Чадъра ли си забрави?

А той си помисли: тя не знае кой съм и какво съм, и как би могла? Защото Бог ми е свидетел, че и аз не знам. Аз забравям себе си. О, Господи, защо забравям себе си?

— Добре ли си? — попита тя, остави лука и ножа и прекоси кухнята за да го посрещне. — Как изглеждаш само. Подгизнал си.

— Загазил съм — рече той направо.

Тя се сепна.

— Какво, Кал?

— Мисля, че полицията може да дойде тук да ме търси.

— Защо?

— Не питай. Много е сложно.

Изражението й леко помрачня.

— Някаква жена се обади следобед по телефона, попита за номера ти в службата. Свърза ли се с тебе?

— Да.

— И тя има ли нещо общо с това?

— Да.

— Разкажи ми, Кал.

— Не зная откъде да започна.

— Имаш ли нещо с тази жена?

— Не — отвърна той. После си помисли: Поне не си спомням.

— Разкажи ми тогава.

— По-късно. Не сега. По-късно.

Излезе от кухнята и от миризмата на лука.

— Къде отиваш? — извика тя след него.

— Мокър съм до кости.

— Кал.

— Трябва да се преоблека.

— Много лошо ли си загазил?

Той се спря по средата на стълбите, смъквайки връзката си.

— Не си спомням — беше отговорът, но някакъв глас в главата му — глас, който не бе чувал отдавна — рече: Лошо, синко, лошо, и той разбра, че това бе горчивата истина.

Тя го последва и застана на долното стъпало. Кал влезе в спалнята и съблече мокрите дрехи докато тя продължаваше да го обсипва с въпроси, за които той нямаше отговори. При всеки въпрос без отговор чуваше как гласът й ставаше все по-плачлив. Знаеше, че утре щеше да се смята за гадина за всичко това (какво беше утре? още един сън), но трябваше отново бързо да напусне къщата, в случай, че полицията дойде да го търси. Нямаше какво да им каже, разбира се, поне не си спомняше нищо. Но те си имаха начини, тези хора, да накарат човек да проговори.

Ровеше в гардероба, търсеше риза, джинси и сако, без да мисли определено кои да избере. Докато обличаше протърканото сако погледна навън през прозореца. Уличните лампи тъкмо бяха светнали: блясъкът им превръщаше дъжда в сребърен порой. Хладна нощ за излет, но нямаше как. Бръкна в работния костюм за портфейла си и го прехвърли в джоба, и беше готов.

Жералдин още стоеше долу и го гледаше. Беше успяла да спре сълзите си.

— И какво трябва да им кажа — запита тя, — ако дойдат да те търсят?

— Кажи, че съм дошъл и съм излязъл. Кажи им истината.

— Може би няма да съм тук — рече тя. Идеята като че ли й допадна. — Да. Мисля, че няма да съм тук.

Нямаше нито време, нито думи за някакво искрено утешение.

— Моля те, вярвай ми — само това можа да каже. — Аз самият не знам какво става.

— Може би трябва да идеш на лекар, Кал — каза тя когато той слезе по стълбите. — Може би… — гласът й омекна, — …си болен.

Той се спря.

— Брендън ми разказа някои неща… — продължи тя.

— Не намесвай татко в това.

— Не, изслушай ме — настоя тя. — Той говореше с мене, Кал. Довери ми някои неща. Неща, които си мислеше, че е видял.

— Не искам да слушам.

— Каза, че е видял как някаква жена е била убита в градината отзад. И някакво чудовище на релсите. — Тя се усмихна леко при мисълта колко налудничаво беше това.

Кал я гледаше втренчено, изведнъж му се догади. Отново си помисли: Това го знам.

— Може би ти също имаш халюцинации.

— Разказвал ти е истории, за да те забавлява — каза Кал. — Харесваше му да си измисля разни неща. Това беше от ирландската му жилка.

— И ти ли правиш това, Кал? — попита тя, умолявайки го за някакво успокоение. — Кажи ми, че е шега.

— За Бога, ще ми се да е така.

— О, Кал…

Той слезе най-долу и нежно погали лицето й.

— Ако дойде някой и попита…

— Ще им кажа истината. Не зная нищо.

— Благодаря.

Когато Кал стигна до пътната врата Жералдин рече:

— Кал?

— Да?

— Не си влюбен в тази жена, нали? Бих предпочела да ми кажеш, ако е така.

Кал отвори вратата. Дъждът плисна на прага.

— Не мога да си спомня — каза той и се затича към колата.

3

След половин час по магистралата последиците от безсънната нощ и всичко онова, което се случи на следващия ден, започнаха да оказват въздействието си върху Сузана. Пътят пред нея губеше очертанията си. Знаеше, че е само въпрос на време преди да заспи на волана. Отби от магистралата при първия сервиз, паркира колата и тръгна да търси доза кофеин.

Кафенето и местата за почивка бяха пълни с клиенти. Това я зарадва — беше незабележима сред толкова много хора. Безпокоеше се Килима да не остане без нея задълго и не се нареди на дългата извита опашка, а си купи кафе от автомата, после взе шоколад и бисквити от магазина, и се върна в колата.

Включи радиото и се опита да засити глада си. Докато развиваше шоколада мислите й се върнаха отново към Джерихо, крадеца-магьосник, който вадеше от всеки джоб крадени неща. Къде ли беше сега? Вдигна тост за него с кафето и му пожела да бъде в безопасност.

В осем предадоха новини. Очакваше да споменат нещо за нея, но нямаше нищо. След бюлетина имаше музика. Тя остави радиото да свири. Изпи кафето, изяде лакомо шоколада и бисквитите и се отпусна на седалката. Очите й се затвориха под приспивната песен на джаза.

Събуди се само секунди след това от почукване по прозореца. За момент се обърка докато разбере къде е, после изведнъж се разсъни — сърцето й се сви при вида на униформата от другата страна на мокрото от дъжда стъкло.

— Моля, отворете вратата — каза полицаят. Изглежда беше сам. Дали просто да не включи двигателя и да се маха? Преди да успее да вземе решение вратата рязко бе отворена отвън.

— Излизайте — нареди мъжът.

Тя се подчини. Още докато се изправяше чу как от всички страни към нея се приближават стъпки.

На бляскавия фон на неона застана мъжки силует.

— Да — това беше всичко, което той каза и от всички страни към нея се спуснаха мъже. Щеше да повика менструума, но силуетът се приближи към нея с нещо ръката. Някой дръпна ръкава й — тя усети как иглата се плъзна в оголената кожа. Неуловимото тяло се надигна, но не достатъчно бързо. Волята й отслабна, погледът й сякаш потъна в някакъв кладенец. На дъното му зееше устата на Хобарт. Тя падаше към него, пръстите й дълбаеха лепкавата слуз по стените, а звярът на дъното ревеше своята осанна.

VIII. ДА ПРОГЛЕДНЕШ ОТНОВО

Мързи беше придошла и бърза тази нощ. Водите й бяха мръснокафяви със сива пяна. Кал се облегна на парапета и се взря над разпенената река към запустелите докове на другия бряг. Някога този воден път беше оживен от кораби, които пристигаха натоварени със стоки и заминаваха обратно издигнали корпусите си високо над водата. Сега беше празен. Доковете се пълнеха с тиня, пристаните и складовете бездействаха. Призрачния град — само духове можеха да живеят тук.

Той самият се чувстваше като призрак. Безплътен скитник. И му беше студено, сигурно и на мъртвите така им е студено. Пъхна ръце в джобовете на сакото си да ги стопли и пръстите му напипаха вътре половин дузина меки неща. Извади ги и ги разгледа на светлината на близката лампа.

Приличаха на сбръчкани сливи, само че обвивката им беше много по-твърда, като стара кожа за обувки. Очевидно бяха плодове, но не можеше да определи какви. Къде и как ги беше намерил? Помириса един. Миришеше леко на ферментирало, като силно вино. И апетитно: дори съблазнително. Ароматът му напомни, че от обяд не бе ял нищо.

Захапа плода — зъбите му с лекота проникнаха през сбръчканата обвивка. Ароматът не лъжеше: вътрешността наистина имаше вкус на алкохол, сокът изгаряше гърлото му като коняк. Той задъвка и поднесе плода към устните си отново още преди да беше преглътнал първата хапка. Дояде плода, семките и всичко останало, с жесток апетит.

Веднага налапа още един. Изведнъж усети страхотен глад. Стоеше под разлюляната от вятъра лампа, кръгът от светлина под него танцуваше, и поднасяше храната към лицето си сякаш не бе ял цяла седмица.

Захапваше предпоследния плод когато си даде сметка, че движението на светлината около него не се дължи само на люлеещата се лампа. Погледна към плода в ръката си, но очите му някак си не можеха да го фокусират. Мили Боже! Да не се е отровил? Плодът падна от ръката му и тъкмо щеше да си бръкне в гърлото за да повърне останалите, когато го обхвана някакво изумително усещане.

Той се издигаше, или поне част от него.

Краката му още бяха на цимента, чувстваше твърдостта под подметките си, но все пак той се носеше нагоре — лампата блестеше вече под него, алеята се издължаваше вляво и вдясно, реката се хвърляше към бреговете, дива и тъмна.

Разумният глупак в него каза: ти си отровен, плодовете те напиха.

Но не му беше лошо, чувстваше, че се владее. Погледът (погледите) му бяха ясни. Продължаваше да вижда с очите в главата си, но също и от някаква точка високо над него. И виждаше не само това. Част от него беше с боклука, понесен от вятъра по алеята, друга беше в реката и гледаше втренчено към брега.

Това умножаване на гледните точки не го объркваше: гледките се смесваха и съчетаваха в главата му като надигащи се и падащи картини, погледи напред, назад, надалече и наблизо.

Той не беше един, а много.

Той — Кал, той — син на баща си, той — син на майка си, той — дете в мъжа, и мъж който сънува, че е птица

Птица!

И изведнъж си спомни всичко — всички забравени чудеса се възвърнаха с изключителна яснота. Хиляди мигове, погледи и думи.

Една птица, преследване, къща, двор, килим, полет (и той беше птица: да! да!), после врагове и приятели, Шадуел, Непорочна, чудовищата, и Сузана, неговата красива Сузана — мястото й в разказа който умът му разказваше сам на себе си, изведнъж стана ясно.

Той си спомни всичко. Разтъкаването на килима, разпадащата се къща, после във Фугата, и чудесните неща през нощта в нея.

Необходими бяха всичките му новооткрити осезания, за да задържи спомените, но това не го затрудни. Като че ли ги сънуваше всичките едновременно: задържаше ги за миг, който беше неописуемо красив — нова среща на самия него с тайната в него — епично осъзнаване.

А след осъзнаването — сълзи, когато за пръв път докосна потиснатата мъка изпитана при загубата на човека, който го бе научил на стиха, който рецитира в градината на Ло — баща му, който живя и умря без да узнае онова, което знаеше Кал сега.

За момент тъгата и солта го върнаха отново в самия него, пак виждаше само едно — как стои под нестабилната светлина, съкрушен…

После душата му се издигна пак, този път по-високо, и още по-високо, и този път достигна космическа скорост.

Изведнъж той се оказа горе, горе над Англия.

Под него лунната светлина падаше върху светли континенти от облаци, чиито широки сенки минаваха над хълмове и предградия като мълчаливи предводители на съня. Той тръгна след тях, понесен от същите ветрове. Над полета обкрачени от стълбове с бръмчащи жици, над градски улици опразнени от късния час, по които скитаха само крадци и подивели кучета.

Този полет с вперен надолу поглед като ленив ястреб, със звездите над него и острова отдолу, беше като онзи другия над килима, над Фугата.

Щом мисълта му се насочи към Втъкания свят, той сякаш го подуши — като че ли знаеше къде е там долу под него. Погледът му не беше достатъчно остър за да определи мястото, но той знаеше, че може да го намери, стига да запази незасегнато това ново сетиво когато накрая се върне в тялото под него.

Килимът беше на север-североизток от града, в това беше сигурен, на много мили и продължаваше да се движи. Дали беше в ръцете на Сузана? Дали не бягаше към някое отдалечено място, където да не могат да дойдат враговете им? Не, той усети, че новините бяха по-лоши. Втъканият свят и жената, която го носеше, бяха в ужасна опасност, някъде под него…

При тази мисъл тялото му отново си върна властта над него. Той го почувства около себе си — неговата топлина и тежест — и се зарадва на твърдостта му. Летящите мисли бяха нещо много хубаво, но каква полза от тях без мускулите и костите, с които да ги последва?

Миг по-късно пак стоеше под лампата, реката продължаваше да се пени, а облаците които тъкмо бе видял отгоре се движеха като неми флотилии пред вятъра с мирис на море. Солта, която усети, нямаше вкус на морска сол — това бяха сълзите, които проля за смъртта на баща си, за своята забрава, и може би за майка си — защото всички загуби изглеждаха като една, всичко забравено като едно.

Но от висините бе научил нова мъдрост. Вече знаеше, че забравените неща могат да се припомнят, а изгубените — да се намерят отново.

Само това имаше значение в този свят: да търсиш и да намериш.

Погледна на север-североизток. Въпреки че многото погледи отново се бяха свили в един, той знаеше, че още може да намери килима.

Видя го със сърцето си. И като го видя, тръгна след него.

IХ. ТАЙНО МЯСТО

Сузана се събуждаше от наркотичния си сън, но бавно. Отначало усилието да задържи клепачите си отворени по-дълго от няколко секунди беше непосилно, и съзнанието й продължаваше да се бори с мрака. Но постепенно тялото й се пречистваше от онова, което Хобарт бе влял във вените й. Трябваше само да го остави да си свърши работата с течение на времето.

Беше на задната седалка в колата на Хобарт — поне това беше ясно. Врагът й беше отпред до шофьора. В един момент той се обърна и видя, че тя се събужда, но не каза нищо. Само я погледа втренчено известно време, после отново насочи вниманието си към пътя. Имаше нещо обезпокоително лениво в погледа му, сякаш вече беше сигурен в бъдещето и не беше необходимо да бърза.

В сънливото й състояние беше трудно да прецени времето, но сигурно бяха минали часове откакто пътуваха. Веднъж отвори очи и видя, че минават през някакъв заспал град — не знаеше кой, — после остатъците от наркотика пак я надвиха и когато се събуди отново пътуваха по селски път, който се виеше между тъмни хълмове от двете страни. Едва сега разбра, че колата на Хобарт води цял конвой — през задното стъкло блестяха фаровете на колите отзад. Тя събра достатъчно сили, за да се обърне. След тях се движеше камионетка, а след нея още няколко автомобила.

Сънливостта отново я надви неизвестно за колко време.

После я събуди студен въздух. Шофьорът беше отворил прозорецът и въздухът накара кожата на ръцете й да настръхне. Тя седна и си пое дълбоко въздух, остави студа силом да я разсъни. Районът през който пътуваха беше планински. Предположи, че това са Шотландските планини — къде другаде би могло да има заснежени върхове в средата на пролетта? Поеха встрани по някакъв каменист път и това ги накара да намалят значително скоростта. Пътят се издигаше и извиваше. Двигателят на камионетката отзад зарева, но докато стигнат върха на хълма пътят ставаше все по-неравен и стръмен.

— Ето — каза Хобарт на шофьора. — Намерихме го! Ето там!

Сузана надникна през прозореца. Нямаше нито луна, нито звезди, които да осветят пейзажа, но навсякъде наоколо се виждаха черните грамади на планините, а някъде далече долу горяха светлини.

Конвоят продължи по билото половин миля, после започна бавно да се спуска към долината.

Светлините които беше видяла, бяха фарове на коли паркирани в широк кръг, така че образуваха нещо като арена. Очевидно очакваха пристигането на конвоя на Хобарт — когато стигнаха на петдесетина метра от кръга видя силуети, които идваха да ги посрещнат.

Колата спря.

— Къде сме? — с мъка попита тя.

— Край на пътуването — само това отвърна Хобарт. После се обърна към шофьора: — Доведи я.

Краката й сякаш бяха от гума, трябваше да се подпре на колата за малко преди да успее да ги убеди да се подчиняват. После шофьорът я хвана здраво и я поведе към арената. Чак сега тя разбра мащаба на събирането. В кръга имаше няколко десетки коли, а в мрака отзад още много. Шофьорите и пътниците бяха стотици, но не Човеци, а Виждащи. Сред тях имаше тела и цветове, които биха ги поставили извън закона в Царството.

Тя огледа лицата, търсеше познати, и по-конкретно един. Но Джерихо не беше сред тях.

После Хобарт пристъпи в кръга от светлина и в този момент от сенките в другия край на арената излезе един силует, който Сузана предположи, че е Пророка. Появата му беше посрещната с тих шепот от Виждащите. Някои се блъскаха напред, за да видят по-добре своя Спасител, други паднаха на колене.

Наистина е внушителен, призна си Сузана.

Дълбоките му очи бяха насочени към Хобарт и лека усмивка на одобрение се появи на устните му щом Инспекторът сведе глава пред своя господар. Значи това беше. Хобарт служеше на Пророка, но този факт едва ли покриваше последния със слава. Размениха няколко думи, дъхът им се виждаше в студения въздух. После Пророкът постави ръката си с ръкавицата на рамото на Хобарт и се обърна да обяви пред множеството завръщането на Втъкания свят. Въздухът изведнъж се изпълни с викове.

Хобарт се обърна към камионетката и направи знак. От сянката й излязоха двама от отряда на Хобарт, понесли килима. Влязоха в кръга от светлина и по нареждане на Хобарт го поставиха в краката на Пророка. Присъствието на спящата им родина предизвика пълно мълчание сред тълпата, а когато Пророкът проговори, не беше необходимо да повишава глас.

— Ето — каза той, почти небрежно. — Нали обещах?

… и при тези думи блъсна с пета килима. Той се разгърна пред него. Настъпи пълна тишина. Всички погледи бяха вперени в шарките — повече от двеста умове мислеха едно и също…

Сезам отвори се…

… призивът на всички нетърпеливи гости, застанали пред затворените врати, искащи да влязат.

Отвори се, покажи се…

Дали този колективен акт на волята започна разтъкаването, или пък Пророкът беше замислил механизма предварително, това Сузана не можеше да знае. Достатъчно беше, че то започна. Не от центъра на килима, както в къщата на Шърман, а от ръбовете.

Последното разтъкаване беше по-скоро случайно, отколкото замислено, необуздано изригване на нишки и цветове, при което Фугата се оживя внезапно и хаотично. Този път очевидно в процеса действаше някаква система — възлите дешифрираха мотивите си в предварително установена последователност. Танцът на нишките беше не по-малко сложен от преди, но в зрелището имаше съвършено изящество, нишките описваха изключително елегантни движения докато изпълваха въздуха и оставяха след себе си живот. Формите се обличаха в плът и пера, камъните се движеха като поток, дърветата хукваха към местата си за да пуснат корени.

Разбира се, Сузана беше виждала това великолепие преди и в известна степен беше подготвена за него, но за Виждащите, а още повече за Хобарт и неговите грубияни, гледката пораждаше страх и благоговение.

Пазачът й съвсем забрави задълженията си и стоеше като дете, което за пръв път вижда фойерверк, без да знае дали да бяга или да остане. Тя използва възможността и се измъкна от опеката му, далеч от светлината, която би я издала. Погледна назад само колкото да види Пророка, застанал сред разтъкаващия се свят — косата се надигаше като бял огън от главата му, а Фугата оживяваше около него.

Трудно й беше да отвърне поглед, но се затича колкото я държаха краката към мрака на склоновете. Измина двадесет, тридесет, четиридесет метра от кръга. Никой не я последва.

Едно особено ярко разцъфване зад гърба й освети терена пред нея като падаща звезда. Земята беше груба, необработена, само на места стърчаха скали. Долината беше избрана най-вероятно заради своята отдалеченост — тук Фугата можеше да бъде събудена без да я смущават Човеците. Колко дълго щеше да остане скрито това чудо, предвид наближаващото лято, беше спорен въпрос, но може би имаха планове за някаква магия, която да отклони вниманието на любопитните.

Земята пред нея отново бе осветена и за миг тя видя някаква фигура пред себе си. Стоеше там и изчезна толкова бързо, че тя не можа да повярва на очите си.

Но само след крачка усети по бузите си хлад, който не беше от естествен вятър. Тя се досети за източника му в мига, в който я докосна, но нямаше време да се върне или да се подготви — мракът се разтвори и господарката му застана на пътя й.

Х. НЕЩАСТИЯ

1

Лицето беше обезобразено до неузнаваемост, но гласът, по-студен от студа който излъчваше тялото й, беше безспорно гласът на Непорочна. Освен това не беше сама: сестрите й бяха с нея — по-черни от мрака.

— Защо тичаш? — попита Магьосницата. — Няма къде да избягаш.

Сузана спря. Нямаше как да мине покрай трите.

— Обърни се — каза Непорочна. Още едно проблясване от Килима безмилостно освети раната на лицето й. — Виждаш ли къде е застанал Шадуел? Там след малко ще бъде Фугата.

— Шадуел?

— Техният любим Пророк — беше отговорът. — Под тази външност на светец, която аз му дадох, бие сърце на Търговец.

Значи Шадуел беше Пророка. Каква абсолютна ирония — продавачът на енциклопедии беше стигнал дотам да продава надежда.

— Това беше негова идея — продължи Магьосницата, — да им даде Месия. Сега си имат справедлив кръстоносен поход, както го нарича Хобарт. Ще си поискат обетованата земя. И ще я унищожат междувременно.

— Няма да се хванат.

— Вече се хванаха, сестро. По-лесно е да започнеш свещена война, отколкото да пуснеш слух сред твоите или сред моите хора. Те вярват на всяка свещена дума, която им каже, като че ли от това зависи живота им. Което в известен смисъл е така. Срещу тях са заговорничели, мамили са ги — и те са готови да разкъсат Фугата на парчета за да пипнат онези, които са отговорни за това. Не е ли идеално? Фугата ще умре от ръцете на онези, които са дошли да я спасят.

— И това ли иска Шадуел?

— Той е мъж: иска да го обожават. — Тя погледна през рамото на Сузана към разтъкаването и Шадуел, който още стоеше сред него. — Това и получи. Значи е щастлив.

— Жалък е — рече Сузана. — Знаеш това не по-зле от мене. И все пак си му дала сила. Твоята сила. Нашата сила.

— За да постигна своите цели, сестро.

— Дала си му сакото.

— Да, то беше мое творение. Въпреки че понякога съм съжалявала за този подарък.

Разкъсаните мускули на лицето на Непорочна не можеха да прикриват чувствата й като преди. Докато говореше не успя да скрие мъката си.

— Трябваше да си го вземеш обратно — рече Сузана.

— Подарък с магия не се заема — отвърна Непорочна, — той само се дава, и то за вечни времена. Баба ти на нищо ли не те е научила? Време е да се научиш, сестро. Аз ще ти давам уроци.

— И какво ще получиш в замяна?

— Това ще отвлече мислите ми от подаръка, който Ромо ми направи. — Тя докосна лицето си. — И от вонята на мъжете. — Обезобразеното й лице потъмня. — Те ще унищожат заради силата ти. Мъже като Хобарт.

— Някога исках да го убия — Сузана си спомни омразата, която бе почувствала.

— Той го знае. Затова те сънува. Как погубва девицата. — Тя избухна в смях. — Всички те са луди, сестро.

— Не всички — възрази Сузана.

— Какво трябва да направя, за да те убедя? — попита Магьосницата. — Да те накарам да разбереш, че ще бъдеш предадена. Че вече си предадена.

Тя се отдалечи от Сузана, но сякаш без да стъпва по земята. Край тях вече минаваха блещукащи нишки светлина — Фугата се разгръщаше от скривалището си. Сузана почти не ги забелязваше. Погледът й беше прикован към гледката, която се разкри при отместването на Непорочна.

Пред нея стоеше Блудницата, натруфена с дантели от ектоплазма — призрак-булка. А изпод полите на това същество се подаваше една жалка фигура, обърнала лице към Сузана.

— Джерихо…

Очите му бяха замъглени, въпреки че гледаше към Сузана, нищо не показваше, че я е познал.

— Виждаш ли? — каза Непорочна. — Предадена.

— Какво сте направили с него? — попита Сузана.

Нищо не беше останало от онзи Джерихо, когото тя познаваше. Приличаше на нещо мъртво. Дрехите му бяха на парцали, кожата на петна и кървяща от десетки ужасни рани.

— Той не те познава — рече Магьосницата. — Сега си има нова жена.

Блудницата протегна ръка и докосна главата на Джерихо, погали го като че ли беше кученце.

— Той с готовност отиде в прегръдките на сестра ми… — добави Непорочна.

— Остави го на мира — изкрещя Сузана на Блудницата. Изтощен от наркотика, самоконтролът й беше опасно слаб.

— Но това е любов — предизвикваше я Непорочна. — След време ще имат и деца. Много деца. Похотта му няма граници.

Мисълта за Джерихо в сношение с Блудницата накара Сузана да потрепери. Отново го повика по име. Този път устните му се отвориха и като че ли езикът искаше да произнесе някаква дума, но не би. Само слюнка потече от устата му.

— Виждаш ли колко бързо свикват с новите удоволствия? — рече Непорочна. — Щом обърнеш гръб и той заорава в друга нива.

Гневът се надигна в Сузана и преодоля отвращението й. Но не идваше сам. Въпреки че остатъците от наркотика все още й пречеха да се концентрира, тя усети желанието на менструума в корема си.

Непорочна разбра.

— Не ставай перверзна… — гласът й сякаш шепнеше в ухото на Сузана, нищо че бяха на няколко метра една от друга. — Ние имаме повече общи неща, отколкото различия.

Докато говореше, Джерихо вдигна ръце към Сузана, и чак сега тя разбра, защо не можеше да я познае. Той не я виждаше. Блудницата беше ослепила любовника си, за да го държи наблизо. Но той знаеше, че тя е там: чуваше я, протягаше ръце към нея.

— Сестро… — обърна се Непорочна към Блудницата, — …накарай съпруга си да миряса.

Блудницата се подчини веднага. Ръката й върху главата на Джерихо се издължи, пръстите потекоха надолу по лицето му, в устата и носа. Джерихо опита да се съпротивлява, но тя продължаваше да го дърпа и той политна назад сред гибелните й фусти.

Без никакво предупреждение Сузана усети как менструумът плисна от нея и полетя към мъчителката на Джерихо. Всичко стана за миг. Мярна лицето на Блудницата разтегнато от писъка, после потокът от сребърна светлина я блъсна. Викът на призрака се пръсна на парчета, частици от звука се завъртяха в спирали — хленч, гневен вой — и ударът я вдигна във въздуха.

Както обикновено мислите на Сузана малко изоставаха от менструума. Преди да осъзнае напълно какво прави, светлината започна да разкъсва привидението, в плътта му зейнаха дупки. Блудницата отвърна на нападението — потокът на менструума се понесе обратно към лицето на Сузана. Усети, че по шията й потече кръв, но остриетата само засилиха яростта — разкъсваше врага си сякаш призракът беше хартиена салфетка.

Непорочна не бе останала безучастна, а на свой ред се бе хвърлила в атака срещу Сузана. Земята под краката й се разтресе, после се надигна като че ли искаше да я погребе жива, но неуловимото тяло захвърли обратно земната стена и се спусна с удвоен бяс към Блудницата. Въпреки че изглеждаше, сякаш менструумът беше независим, това беше илюзия. Тя знаеше, че владее тази сила, а сега повече от всякога. Нейният гняв я подхранваше, той заглушаваше виковете за милост или извиненията, тя нямаше да бъде удовлетворена докато Блудницата не беше унищожена.

После изведнъж всичко свърши. Виковете на Блудницата секнаха.

Достатъчно, нареди Сузана. Менструумът остави няколко частици прогнила ектоплазма да паднат на опръсканата земя и оттегли светлината си в своята господарка. От атаката до контраатаката и накрая до смъртоносния удар бяха изминали десетина секунди.

Сузана погледна към Непорочна. На окаяното й лице бе изписано пълно учудване. Трепереше от главата до петите, сякаш щеше да припадне. Сузана използва възможността. Не знаеше дали би могла да оцелее след продължителна атака от страна на Магьосницата, а сега определено не беше момента да проверява това. И когато третата сестра се просна с вой сред останките от Блудницата, Сузана побягна.

Приливът на Фугата вече се плискаше навсякъде около тях, и блестящият въздух прикри бягството й. Чак когато измина десетина метра тя се осъзна и се сети за Джерихо. Не се виждаше никакъв близо до мъртвата Блудница. Като се надяваше, че е успял да се измъкне от бойното поле, тя продължи да тича, а в ушите й кънтеше сърцераздирателния писък на Вещицата.

2

Тичаше и тичаше, все си мислеше, че усеща студения дъх на Девата във врата си. Но изглежда беше й се сторило, че я преследва, защото пробяга повече от миля нагоре по склона на долината без никой да й попречи, премина билото на хълма и светлината на приближаващия се Втъкан свят; избледня зад нея.

Не след дълго Фугата щеше да я настигне, и тогава трябваше да има готова стратегия. Но първо трябваше да си поеме дъх.

Мракът се погрижи за нея. Тя постоя малко, опитвайки се да не мисли много за онова, което току-що бе направила. Но усети как я изпълва някакво неуправляемо въодушевление. Беше убила Блудницата, беше унищожила една от Трите: това беше немалък подвиг. Тази сила в нея винаги ли бе била толкова опасна? Зреела е без нейно знание, помъдрявала е, станала бе смъртоносна.

Нещо я накара да си спомни за книгата на Мими, която вероятно още беше във владение на Хобарт. Сега повече от всякога тя се надяваше, че книгата би могла да я научи на нещо повече за това какво беше тя, и как да се възползва от това. Ще трябва да си върне книгата, дори ако това означава отново да се изправи лице в лице срещу Хобарт.

Докато обмисляше това чу името си, или нещо подобно на него. Погледна по посока на гласа и там, на няколко метра от нея, стоеше Джерихо.

Той наистина беше избягал от хватката на Блудницата, въпреки че лицето му беше издрано от безплътните пръсти на сестрата. Съсипаното му тяло едва се държеше, и още докато изричаше за втори път името на Сузана и протягаше изранените си ръце към нея, краката му не издържаха и той падна по очи.

Тя се озова при него за миг, коленичи и го обърна. Беше лек като перце. Сестрите го бяха изцедили до капка, единствено искрицата воля му бе помогнала да тръгне залитайки след нея. Те можеха да вземат кръвта, и семето, и мускулите. Но той бе запазил любовта.

Сузана го привлече към себе си. Главата му се отпусна на гърдите й. Дишането му беше учестено и слабо, студеното му тяло непрекъснато потръпваше. Тя го погали по главата, отслабващата светлина около нея пробягваше по пръстите й.

Но той не се задоволи само с това да бъде прегърнат — отблъсна се леко от тялото й за да може да вдигне ръка и да докосне лицето й. Вените на врата му се издуха от усилието да проговори. Тя го приласка, каза че по-късно ще имат време да говорят. Той обаче леко поклати глава, и както го държеше Сузана почувства колко близо беше краят. Не се престори, че не знае. Беше дошло времето да умре, и той бе потърсил прегръдките й като място, където да изпълни това задължение.

— О, миличкия ми… рече тя с болка в гърдите, — …миличкия ми…

Той се опита отново да каже нещо, но езикът не му се подчиняваше. Чуваха се само тихи звуци, които тя не разбираше.

Притисна го по-близо до себе си. Този път Джерихо не се възпротиви, а се хвана за рамото й и се доближи още повече, за да може да й каже нещо. Сега тя разбра думите, нищо че бяха тихи като въздишки.

— Не се страхувам — рече той, и последната дума бе произнесена с последния му дъх, който докосна бузата й като целувка.

После ръката му се отпусна и се плъзна от рамото й, очите му се затвориха и той я напусна.

Една горчива мисъл мина през ума й — последните му думи бяха не просто израз, а молба. Единствено на Джерихо бе казала как в склада менструумът бе изтръгнал Кал от безсъзнание. Беше ли това Не се страхувам негов начин да каже: Остави ме на смъртта? Не бих ти благодарил за възкресението?

Каквото и да бе искал да каже, тя никога нямаше да разбере.

Положи го внимателно на земята. Някога той бе изричал любовни слова, които се възпротивяваха на състоянието им и се превръщаха в светлина. Знаеше ли и други слова, които да се възпротивят на смъртта, или вече се беше запътил натам, закъдето бе тръгнала и Мими, прекъснал всякакви връзки със света, в който Сузана още живееше?

Така изглеждаше. Въпреки че се взираше в тялото докато я заболяха очите, то не издаде нито звук. Той го беше оставил на земята, и нея също.

ХI. КАЛ ПЪТУВА НА СЕВЕР

1

Пътуването на Кал на север продължи през цялата нощ, но той не се умори. Може би плодовете поддържаха сетивата му така свръхестествено ясни, или пък някакво новооткрито чувство за целенасоченост, което го подтикваше напред. Той сдържаше аналитичните си способности и вземаше решения за маршрута по инстинкт.

Дали не го направляваше същото онова сетиво, което притежаваха гълъбите? Сетиво-сън, извън обхвата на интелекта и разума: насочване към дома? Така го чувстваше. Че се бе превърнал в птица, която се ориентира не по звездите (те бяха закрити от облаците), нито по магнитния полюс, а от простия стремеж да се върне у дома — обратно в овощната градина, където бе стоял сред кръга от любящи лица и бе произнасял стиховете на Лудия Муни.

Докато караше търсеше в паметта си други такива откъси, за да има нещо ново, което да изпълни следващия път. Спомняше си кратки стихчета от детството, отделни редове, които бе научил повече заради мелодията, отколкото заради смисъла им.

„Голо небе ходи навред,

бълва морета и розов цвят,

после облича вятър и дъжд,

и просто съблича ги пак.“

И като дете, и сега, не беше съвсем сигурен какво означават някои от тях, но те се въртяха в устата му като ментови бонбони, сигурни в ритъма и римите си.

Някои имаха по-остро жило:

„Морът по семействата

не е вродена болест,

а стъпка по следите

оставени от друг.“

Други бяха части от стихотворения, които или беше забравил, или никога не бе научил докрай. Особено едно непрекъснато се въртеше в главата му.

„Как обичам шарените коне!

Най-добри са те, шарените коне!“

Това беше последният ред от нещо, предполагаше той, но какво, не можеше да си спомни.

Имаше още много други фрагменти. Рецитираше стиховете отново и отново докато караше, изглаждаше дикцията си, откриваше на места нови ударения, нови ритми.

Никой не подсказваше в главата му, поетът беше съвсем замлъкнал. Да не би пък той и Лудия Муни най-после да бяха проговорили в един глас?

2

Пресече границата с Шотландия към два и половина през нощта и продължи да кара на север. Пейзажът ставаше все по-планински и все по-рядко населен. Огладняваше и мускулите започнаха да го болят след толкова часове непрекъснато каране, но само Армагедон би го принудил да намали или да спре. Всяка миля го приближаваше към Страната на чудесата, в която го очакваше живот, отлаган толкова дълго.

ХII. РЕШЕНИЕ

1

Сузана остана дълго до тялото на Джерихо, мислеше, като през цялото време се опитваше да не мисли. Надолу по хълма разтъкаването продължаваше: приливът на Фугата приближаваше към нея. Тя обаче не можеше да се изправи пред красотата й, не и в този момент. Когато нишките стигнаха на петдесетина метра тя се оттегли, оставяйки тялото на Джерихо там, където лежеше.

Зората осветяваше облаците над главата й. Тя реши да се качи някъде по-високо, за да вижда всичко когато се разсъмне. Колкото по-нависоко отиваше, толкова по-силно духаше вятърът, студен вятър от север. Но си струваше треперенето, защото от възвишението, където бе застанала, се откриваше чудесна панорама, и когато денят настъпи тя разбра колко хитро бе избрал долината Шадуел. Беше обградена отвсякъде от стръмни хълмове, по чиито склонове нямаше никакви сгради, било и най-прости. Всъщност единственият признак за човешко присъствие беше примитивният път, по който конвоят бе стигнал дотук, който най-вероятно през последните двадесет и четири часа бе използван повече отколкото през цялото си съществуване.

Именно на този път тя видя колата когато светлината на утрото оцвети хълмовете. Тя пропълзя малко по билото на хълма и после спря. Шофьорът, който изглеждаше микроскопичен от позицията на Сузана, излезе и огледа долината. Изглежда Фугата долу не беше видима за този случаен свидетел, защото той се върна обратно в колата почти веднага, сякаш разбрал, че е завил по погрешен път. Той обаче не се върна, както тя очакваше, а махна колата от пътя и я скри сред храстите. После отново слезе и тръгна по посока към нея на зиг-заг по осеяния с големи камъни склон.

Сега вече й се стори, че го позна, започна да се надява, че очите не я лъжат, и че това наистина е Кал, който идва при нея.

Дали я беше видял? Тя изтича малко за да съкрати разстоянието между тях, после се качи на една скала и замаха с ръце. Сигналът й остана незабелязан няколко секунди, докато той случайно не погледна натам. Спря се и засенчи очи с ръка. После смени посоката и започна да се изкачва по склона към нея и да! Наистина беше Кал. Дори и тогава тя изпита страх да не се е заблудила, докато шума от тежкото му дишане и скърцането на подметките по росната трева не стигнаха до слуха й.

Последните няколко метра помежду им той измина по-скоро залитайки, отколкото тичайки, и изведнъж само миг я делеше от него — тя разтвори ръце и се втурна в прегръдките му, притискайки го към себе си.

Този път тя каза:

— Обичам те — и отвърна на усмивката му с целувки и още целувки.

2

Разказаха накратко историите си колкото можаха по-бързо, оставяйки съдържанието за по-спокойни времена.

— Шадуел вече не иска да продава Фугата — рече Сузана. — Иска да я притежава.

— И да се прави вечно на Пророк?

— Съмнявам се. Щом установи контрол, ще зареже всякакви преструвки.

— Тогава трябва да му попречим да установи контрол — каза Кал. — Да махнем маската му.

— Или просто да го убием.

— Тогава да не се мотаем — кимна той.

Изправиха се и огледаха света, който сега изпълваше надлъж и шир долината под тях. Разтъкаването още не беше завършило: жички светлина пълзяха през тревата и пръскаха флора и фауна по пътя си.

Отвъд границата между Царството и Втъкания свят блестеше обетованата земя. Сякаш Фугата беше събудила някакъв свой сезон, и този сезон беше вечна пролет.

Имаше светлина и в трепкащите дървета, и в полята, и в реките, но тя не идваше от покритото с облаци небе над главите им, а струеше от всяка пъпка, от всяка капчица. Дори най-древните камъни в този ден бяха създадени наново. Като стиховете, които Кал репетираше докато караше. Стари светове, нова магия.

— Тя ни очаква — рече той.

Тръгнаха заедно надолу по хълма.

Бележки

[1] Безотечествен хамбар (Б.пр.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Клайв Баркър Втъкан свят (7)

Метаданни

Данни

Втъкан свят

Информация

История

Сваляне / Връзки

Седма частДЕМАГОГЪТ

I. ВЕСТИТЕЛЯТ

1

2

3