Клайв Баркър
Втъкан свят (12)

2

Беше се обадил на Глук от една телефонна будка на Пиър Хед, където отиде след сблъсъка в мъглата. Не беше планирал нищо конкретно: просто почувства необходимост да иде при реката и взе последния нощен автобус преди разсъмване. Изплъзна се от Бич Божи, поне засега; дори таеше надежда, че съществото може да се задоволи с опустошението, което бе причинило. Но вътре в себе си знаеше, че не е така. Ангелът — Божият пламък; на Шадуел — имаше неутолим апетит за смърт. Той нямаше да се задоволи докато не превърне всички на прах: включително и Шадуел, надяваше се Кал. Всъщност единственото утешително нещо след ужасите от предишната нощ беше усещането, че гледа прощалното изпълнение на Търговеца.

Вятърът откъм реката беше остър, снежинките в него боцкаха кожата му като иглички. Но той се облегна на парапета и се загледа в реката докато пръстите и лицето му изтръпнаха. После часовниците на Ливър Билдинг; обявиха, че е някъде към шест часа, и Кал тръгна да търси храна. Имаше късмет. Едно малко кафене беше отворено и предлагаше закуски за шофьорите на ранните автобуси. Поръча си голяма порция и се стопли докато ядеше препечените филийки и яйцата. Все още не можеше да реши как най-добре да постъпи. Към шест и половина се опита да се свърже с Глук. Не очакваше някой да се обади, но имаше късмет, поне този път, защото тъкмо щеше да остави слушалката когато от другата страна се обади някакъв сънен глас:

— Ало?

Въпреки че Кал почти не познаваше Глук, рядко се беше радвал толкова, че успява да се свърже с някого.

— Господин Глук? Обажда се Кал Муни. Може би не си спомняте за мене, но…

— …разбира се, че ви помня. Как вървят нещата по Мързи?

— Трябва да говоря с вас. Спешно е.

— Целият съм в слух.

— Не по телефона.

— Ами, елате ми на гости. Имате ли адреса?

— Да. Още пазя картичката ви.

— Тогава елате. Ще се радвам да ви видя.

След всички загуби през нощта тези доброжелателни думи му дойдоха почти много — Кал усети, че се просълзява.

— Ще взема първия влак — рече той.

— Чакам ви.

Кал излезе от телефонната будка на хапещия студ навън. Имаше още време преди разсъмване. Затътри се към гарата по почти пустите, засипани със сняг улици. Един камион с мъка си пробиваше път в мрака и пръскаше пясък по заледената настилка; продавач на вестници подреждаше сутрешните издания под несигурното прикритие на някакъв вход. Не се виждаше никой друг. Трудно му беше да си представи, че в Призрачния град; някога пак ще настъпи пролет.

3

Сузана беше застанала в края на Чариът Стрийт, вторачена в гледката пред себе си. Наоколо се мотаеха твърде много хора и тя не посмя да иде по-напред — недоверието й към униформите не беше намаляло, нито пък към големите групи от Кукувици; — но виждаше ясно от мястото си, че къщата на Муни вече не съществува. Беше буквално срината със земята, а пожарът който я бе погълнал, се беше разпространил и двете посоки на улицата. Бич Божи беше минал оттук през нощта.

Тя си тръгна разтреперана и се запъти към Рю Стрийт, опасявайки се от най-лошото. Предположенията й се потвърдиха. От къщата на Мими бяха останали само стени.

Какво да прави сега? Да се върне в Лондон; и да остави Кал — ако е оцелял — да се оправя сам? Нямаше как да го открие, можеше само да се надява, че той някак си ще се добере до нея. Беше такъв проклет хаос — Виждащите се бяха пръснали из страната, Кал беше изчезнал, а книгата? Дори не смееше да помисли за това. Просто обърна гръб на останките от къщата на Мими и тръгна надолу по Рю Стрийт. И малкото оптимизъм който й беше останал, беше поразен от онова, което видя.

Като зави зад ъгъла някаква машина за почистване на улиците тръгна успоредно с нея и през стъклото се показа една кръгла физиономия със слънчеви очила.

— Ще настинеш.

— Върви по дяволите — отвърна тя и ускори крачка. Машината продължаваше да се движи успоредно с нея.

— Казах ти да вървиш по дяволите — повтори тя и му хвърли един поразяващ поглед. Мъжът плъзна очилата надолу по носа си и впери очи в нея. Очите бяха като светло злато.

— Нимрод?

— Кой друг?

Ако не бяха очите, никога не би го познала. Беше напълнял, почти нищо не беше останало от красотата му.

— Имам нужда от храна — рече той. — Какво ще кажеш?

4

Изглежда апетитът му бе нараснал пропорционално на ужаса от опасността. Седнала срещу него на масата в китайския ресторант, където той я заведе, Сузана го гледаше как се нахвърли върху менюто, поглъщайки не само своята, но и повечето от нейната храна.

Не им отне много време да си разкажат в основни линии резултатите от последните издирвания. Нейните новини бяха вече остарели: Бич Божи беше сред тях. Нимрод обаче имаше по-нова информация, събрана оттук-оттам чрез подслушани разговори и зададени въпроси. Според неговите сведения на Чариът Стрийт не са били намерени тела, така че спокойно можеше да се предполага, че Кал не е загинал. Но на Рю Стрийт са били намерени останки.

— Не познавах лично никой от тях — каза той. — Но се страхувам, че ти си ги познавала.

— Кой?

— Балм де Боно.

— …де Боно?

— Той е бил на Рю Стрийт снощи.

Тя замълча. Мислеше си за малкото време, което беше прекарала с де Боно, и за споровете им. Сега беше мъртъв. А колко ли скоро ще го последват останалите?

— Какво ще правим, Нимрод? — прошепна тя. — Да се опитаме ли да се скрием отново? Да направим нов Килим;?

— Не сме достатъчно и за молитвено килимче — отвърна жално Нимрод. — Освен това, не разполагаме с магиите. Остана ни много малко сила.

— Значи да си седим и да чакаме Бич Божи да ни избие един по един? Това ли искаш да кажеш?

Нимрод прокара ръка по лицето си.

— Борих се колкото можах… — рече той. — Мисля, че всички се борихме.

Извади от джоба си кутия с тютюн и започна да свива цигара.

— Направих и грешки — продължи той. — Подведох се по лъжите на Шадуел… дори се влюбих.

— Така ли?

Нимрод леко се усмихна и това напомни на Сузана колко забележително същество беше той някога.

— О, да… Имах си приключения в Царството. Но не траеха дълго. Винаги имаше част от мене, която не напускаше Фугата. Която още не я е напуснала. — Запали тънката като кибритена клечка цигара, която бе свил. — Това предполагам звучи смешно, при положение, че тя вече не съществува.

Още когато келнерът се оттегли, той беше свалил черните очила и сега все така златните му очи бяха приковани в нея, търсеха някаква малка надежда.

— Помниш ли я? — попита тя.

— Фугата? Разбира се.

— И аз. Или поне така си мисля. Значи може би не е загубена.

— Не ставай сантиментална — поклати глава той. — Спомените не са достатъчни.

Безмислено беше да спори от любезност — той всъщност й казваше, че го боли, че не иска утешения или метафизика.

Тя обмисляше дали да му каже какво знае: че има основание да се надява, че не всичко е загубено, и един ден Фугата би могла отново да просъществува. Знаеше, че надеждата е много малка — но той трябваше да се хване за нещо — колкото и незначително да е то.

— Това не е краят — каза тя.

— Мечтай си — отвърна той. — Свършено е.

— Казвам ти, Фугата не е изгубена.

Нимрод вдигна поглед от цигарата.

— Какво искаш да кажеш?

— В Спиралата… аз използвах Стана.

— Използвала си Стана? Какви ги приказваш?

— Или той използва мен. Може би по малко и от двете.

— Как? Защо?

— За да не бъде загубено всичко.

Нимрод вече се беше надвесил над масата.

— Не разбирам.

— И аз не всичко разбирам — отвърна тя. — Но нещо се случи. Някаква сила.

Сузана въздъхна. Нямаше думи, с които да опише онези мигове. Част от нея дори не беше сигурна, че нещо се беше случило. Но поне в едно беше уверена:

— Не вярвам в поражението, Нимрод. Не ме интересува какво представлява този скапан Бич Божи. Няма да легна да умирам заради него.

— Не е необходимо — рече той. — Ти си Кукувица. Можеш да се обърнеш и да си вървиш.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре — сряза го тя. — Фугата принадлежи на всеки, който е готов да умре за нея. На мен… На Кал.

Той се опомни.

— Зная. Съжалявам.

— Не само ти имаш нужда от Фугата, Нимрод. Всички се нуждаем от нея.

Тя погледна през прозореца. През бамбуковите щори се виждаше как снегът вали пак с нова сила.

— Никога не съм вярвала в Райската градина; — тихо рече тя. — Не така, както го пише в Библията. Първородният грях и всичко останало. Но може би тази история има в себе си някакво ехо.

— Ехо?

— Ехо от нещата, такива каквито са били в действителност. Място изпълнено с чудеса, където са били създавани вълшебства. А Бич Божи накрая е повярвал на историята за Райската градина, защото тя е била изопачен вариант на истината.

— Има ли значение? — въздъхна Нимрод. — Дали Бич Божи е Ангел; или не; дали идва от Райската градина, или не, това променя ли нещо? Въпросът е, че той вярва, че е Уриел. А това означава, че ще ни унищожи.

Този пункт беше неоспорим. Когато настъпва краят на света, какво значение имат имената?

— Мисля, че трябва да сме заедно — каза той след малко, — вместо да сме пръснати из цялата страна. Може би ще успеем да направим нещо, ако се съберем всички на едно място.

— Това ми се вижда разумно.

— По-добре е, отколкото да ни избива един по един!

— Но къде?

— Имаше едно място… където той никога не идваше. Спомням си го смътно. Аполин може да ни каже по-добре.

— Какво място?

— Мисля, че беше хълм — гледаше без да мига бялата хартиена покривка помежду им. — Някакъв си хълм…

— Тогава ще отидем там, нали?

— Все едно е къде ще умрем.

1

Влакът пристигна в Бирмингам с един час закъснение. Когато най-после спря, снегът продължаваше да вали, а таксита не се мяркаха никакви. Кал се осведоми как да стигне до Харбърн; и изчака на опашка двадесет и пет минути за да се качи на автобуса, който после запълзя от спирка на спирка, вземайки по пътя измръзнали пътници, докато така се претовари, че за повече нямаше място. Пътуването беше бавно. Центърът на града беше задръстен, движението пълзеше като охлюв. След като излязоха от центъра пътищата станаха опасни — полумракът и снегът се бяха наговорили да намалят видимостта — и шофьорът не посмя да рискува, караше с не повече от десетина-петнадесет километра в час. Всички бяха престорено весели, но избягваха да се погледнат в очи, да не би някой да започне разговор. Жената, която седна до Кал, беше прегърнала един малък териер увит в карирано палто, изглеждащ съвсем нещастен. На няколко пъти Кал срещна тъжния му втренчен поглед и му отвърна с утешителна усмивка.

Беше хапнал във влака, обаче още се чувстваше замаян, изобщо не забелязваше мрачния пейзаж по пътя. Но щом слезе от автобуса на Харбърн Хил; вятърът го изтръгна от унеса. Жената с карираното куче го беше напътила към Уотърлу Роуд, уверявайки го, че е само на три минути пешком. Всъщност беше необходим почти половин час, за да го намери, и през това време студът проникна през дрехите чак до мозъка на костите му.

Къщата на Глук беше голяма, с два входа, а фасадата беше закрита от чилийски бор който стигаше почти до стрехите. Сгърчен от студ, Кал натисна звънеца. Не го чу да звъни вътре, затова почука силно, после още по-силно. В предверието светна, и след цяла вечност вратата се отвори. Глук застана на прага с остатъци от сдъвкана пура в ръка и ухилен каза да влиза преди да са му замръзнали топките. Нямаше нужда от втора покана. Глук затвори вратата след него и постави парче от килим под нея да не става течение, после поведе Кал по коридора. Едва се провряха през него. Целият беше задръстен с кашони, натрупани един върху друг до височина над човешки ръст.

— Ще се местиш ли? — попита Кал когато Глук го заведе в идилично топлата кухня, също наблъскана с кашони, чанти и купища хартии.

— Мили Боже, не — отвърна Глук. — Съблечи си мокрите дрехи. Ще ти донеса кърпа.

Кал смъкна подгизналото сако и не по-малко мократа риза, и тъкмо събуваше обувките, които течаха като сюнгери, когато Глук се върна не само с кърпа, но и пуловер, и един протрит кадифен панталон.

— Виж дали ти стават — рече той и пусна дрехите в скута на Кал. — Ще направя чай. Обичаш ли чай? — Не почака за отговор. — аз живея на чай. Сладък чай и пури.

Напълни чайника и запали старомодната газова печка. Като свърши с това взе от радиатора чифт вълнени чорапи и ги даде на Кал.

— Постопли ли се? — попита той.

— Доста.

— Ще ти предложа нещо по-силно — продължи Глук докато вадеше от шкафчето кутия за чай, захар, и една нащърбена чаша. — Но аз не близвам. Баща ми умря от пиене. — Сложи няколко пълни лъжици чай в чайника. — Трябва да ти кажа, че изобщо не очаквах да ми се обадиш. Захар? — попита той иззад облака пара.

— Да, моля.

— Би ли взел млякото? Ще отидем оттатък, в кабинета.

Глук взе чайника, захарта и чашата, и поведе Кал нагоре към първата площадка. И тя беше в същото състояние като долния етаж: тапетите бяха занемарени, лампите без абажури, навсякъде се виждаха огромни купища хартия, като че ли някакъв луд бюрократ беше завещал на Глук целия си жизнен труд.

Отвори една от вратите и Кал го последва в голяма, отрупана стая — още кашони, още папки, — в която беше достатъчно горещо човек да отглежда орхидеи, и вонеше на дим от пури. Глук сложи чая на една от половин дузината маси, взе си неговата чаша, оставена до куп записки, и придърпа два фотьойла до електрическата камина.

— Сядай, сядай — подкани той Кал, който се беше загледал в съдържанието на единия от кашоните. Беше пълен догоре с изсушени жаби. — Аха, сигурно се чудиш…

— Да — призна си Кал. — Наистина. Защо жаби?

— Защо ли? — отвърна Глук. — Това е един от безбройните въпроси, на които се опитваме да отговорим. Разбира се, това не са просто жаби. Получаваме котки, кучета, много риби. Получавали сме и костенурки. Есхил; е бил убит от костенурка. Това е едно от първите регистрирани падания.

— Падания?

— От небето — рече Глук. — Колко бучки захар?

— Жаби? От небето?

— Доста често се случва. Бучки?

— Две.

Кал надникна пак в кашона и извади три жаби. Всяка си имаше етикет, на него беше написана датата, на която бе паднала, и къде. Едната беше от щата Юта, другата от Дрезден, а третата от графство Корк.

— Мъртви ли са били при падането?

— Не винаги — отвърна Глук и подаде чая на Кал. — Понякога пристигат невредими. Друг път — на парчета. Няма закономерност. Или по-скоро има, но трябва да я открием. — Той засърба шумно чая си. — А сега, не си дошъл да говорим за жаби.

— Да, така е.

— А за какво си дошъл?

— Не знам откъде да започна.

— От това винаги излизат най-хубавите истории — обяви Глук. Лицето му засия. — Започни с най-абсурдното.

Кал се усмихна — ето един човек, готов да изслуша разказа му.

— Ами… — рече той и въздъхна дълбоко. После започна.

Възнамеряваше да разказва накратко, но след десетина минути Глук започна да го прекъсва с отклоняващи въпроси. В резултат на това бяха необходими няколко часа за цялата история, и през цялото време Глук пушеше една огромна пура. Накрая разказът стигна до прага на Глук, и оттук нататък нещата му бяха известни. Две-три минути Глук не каза нищо, дори не погледна към Кал, само разглеждаше остатъците от угарки и кибритени клечки в пепелника. Кал наруши мълчанието.

— Вярваш ли ми? — попита той.

Глук примигна и се намръщи, като че ли го бяха изтръгнали от мисли за нещо съвсем друго.

— Да направим ли още чай?

Опита се да стане, но Кал стисна здраво ръката му.

— Вярваш ли ми? — настоя той.

— Разбира се — рече Глук, но в гласа му се усещаше лека тъга. — Мисля, че съм длъжен да ти вярвам. Ти си нормален. Говориш членоразделно. И си дяволски обстоятелствен. Да, вярвам ти. Но трябва да ме разбереш, Кал, по този начин нанасям смъртен удар на няколко от най-любимите си илюзии. Пред тебе стои човек, който оплаква теориите си. — Той стана. — Е, добре… — взе чайника от масата, после пак го остави. — Ела в съседната стая.

Прозорецът в съседната стая нямаше пердета. През него Кал видя, че докато е разказвал снегът се беше сгъстил и навън беше почти виелица. Градината зад къщата и останалите сгради зад нея се бяха превърнали в бяла пустош.

Само че Глук не го беше довел, за да му показва гледката. Той насочи вниманието на Кал към стените. Целите бяха покрити с карти, повечето от които изглеждаха сякаш са били там от създаването на света. Бяха потъмнели от дима на пурите, надраскани с десетина различни писалки, и обсипани с безброй цветни топлийки — всяка от тях вероятно обозначаваше място, на което се бе случило някакво анормално явление. По ръбовете на картите бяха приковани невероятно много снимки на събитията: зърнести, големи колкото нокът, увеличения широки цяла педя, ленти с последователни кадри от любителски филми. Имаше много, от които нищо не разбираше, и други, които определено бяха фалшификати. Но два пъти повече от неясните или фалшиви снимки бяха онези, на които имаше по нещо наистина поразително. Като например, една старомодно облечена жена в двора си, затънала до глезените в нещо което приличаше на улов от дълбокоморски траулер; или полицай, застанал пред триетажна къща паднала напред без нито една тухла да се размести; или предния капак на някаква кола, на който се бяха отпечатали едно до друго две човешки лица. Някои от снимките бяха дотолкова абсурдно странни, че изглеждаха смешни, други бяха зловещо автентични — свидетелите понякога бяха разтревожени, понякога криеха лицата си — това съвсем не беше забавно. Всичките обаче, смешни или страшни, подкрепяха една и съща теза: че светът е по-странен, отколкото повечето Човеци; изобщо биха допуснали.

— Това е само върхът на айсберга… — рече Глук. — Имам хиляди такива снимки. Десетки хиляди свидетелски показания.

Кал забеляза, че някои от снимките бяха свързани с разноцветни конци с топлийките по картите.

— Мислиш ли, че има някаква закономерност? — попита той.

— Вярвам в това. Но сега, след като чух разказа ти, започвам да си мисля, че може би съм я търсил не там, където трябва. Разбираш ли, някои от доказателствата ми се припокриват с онова, което ми каза. През последните три седмици — докато си опитвал да се свържеш с мене — двамата с Макс; бяхме в Шотландия, разглеждахме един обект, който тъкмо бяхме открили в планините. Намерихме там някои доста странни неща. Предполагах, че е било площадка за кацане на нашите гости. Сега мисля, че съм сгрешил. Вероятно това е била долината, в която е станало разтъкаването, за което спомена.

— Какво намери?

— Обичайните останки. Монети, дрехи, всякакви лични вещи. Събрахме ги в един кашон и ги донесохме, за да ги проучим на спокойствие. Можеше да паснат на любимите ни теории, нали разбираш… но сега смятам, че те вече се разпаднаха.

— Бих искал да видя тези неща — рече Кал.

— Ще ти ги разопаковам — каза Глук. Откакто Кал му беше разказал историята си изглеждаше силно смутен. И сега дори оглеждаше стаята едва ли не в отчаяние. През последните няколко часа всичките му виждания за света се бяха объркали.

— Съжалявам — обади се Кал.

— За какво? Че си ми разказал за чудесата? Моля те, недей. Аз ще бъде не по-малко щастлив да вярвам в твоите загадки, отколкото в моите. Просто ще ми трябва малко време да свикна. Искам само загадката да съществува.

— Тя съществува — настоя Кал. — Наистина, повярвай ми. Само че не знам къде.

Погледът му се отклони от лицето на Глук към прозореца и белия пейзаж навън. Изпитваше все по-големи опасения за любимите си изгнаници. И нощта, и Бич Божи, и снегът сякаш заговорничеха да ги унищожат.

Отиде до прозореца, температурата до студеното стъкло беше доста по-ниска.

— Трябва да ги намеря — рече той. — Трябва да бъда с тях.

Досега беше успявал да надвие усещането, че е изоставен, но изведнъж не можа да сдържи риданията си. Чу как Глук се приближи, но не се владееше достатъчно, за да спре сълзите: продължаваха да текат по бузите му. Глук сложи утешително ръка на рамото му.

— Хубаво е да видиш някой да изпитва такава нужда от чудеса — каза той. — Ще намерим твоите Виждащи, Муни. Вярвай ми. Ако има нещо, което да ни подскаже къде са, то е тук.

— Трябва да побързаме — рече тихо Кал.

— Знам. Но ще ги намерим. Не само заради тебе, но и заради мен. Искам да се срещна с твоите изгубени хора.

— Те не са мои.

— В известен смисъл са твои. И ти си техен. Виждам по лицето ти. Затова ти вярвам.

2

— Откъде ще започнем? — беше въпросът на Кал.

Къщата беше натъпкана със съобщения от мазето до тавана. Може би, както каза Глук, някъде сред тях имаше нещо, което да им подскаже местонахождението на Виждащите — един ред от съобщение, една снимка. Но къде? Колко свидетелски показания трябваше да изчетат преди да открият някакъв намек за скривалището им? Разбира се, при положение, че в това време на опасности биха се събрали заедно. Ако не — ако се бяха пръснали — тогава беше напълно загубена кауза, или почти загубена.

Кал се укори за тази си мисъл. Нямаше смисъл да се настройва пораженчески. Трябваше да вярва, че има шанс да ги открият, че задачата пред тях не беше само начин да си запълнят времето преди катаклизма. Ще вземе пример от Глук. Глук беше прекарал целия си живот в търсене на нещо, което никога не бе видял в действителност, но не се беше усъмнил нито за миг в смисъла на този стремеж, дори и сега правеше чай и търсеше папки — държеше се сякаш беше убеден до дъното на душата си, че решението на проблема е близо.

Кабинетът им стана база. Глук разчисти най-голямото бюро и постави на него карта на Великобритания, толкова голяма, че висеше отстрани като покривка.

— Островът на Духовете; — рече той на Кал. — Поразгледай го малко. Виж дали някое от местата, които сме проучвали през годините, не ти напомня нещо.

— Добре.

— Аз ще прегледам съобщенията и ще отворя кашоните, които донесохме от Шотландия.

Той се залови за работа и остави Кал да разглежда внимателно картата, по която имаше дори повече бележки, отколкото по онези в другата стая. До много от символите, кръстосаните линии и поставените нагъсто точки бяха изписани неразбираеми съкращения. За значението на буквите НЛО не беше необходимо обяснение, но какво беше Предполагаемо ТМД, или Цирус ВС? Реши да не обръща внимание на бележките, които само му отвличаха вниманието, и просто да огледа систематично картата, сантиметър по сантиметър, като започне от Ландс Енд^[1], от единия до другия край на страната. Беше благодарен, че трябва да проучи само сушата, тъй като в моретата около Великобритания — районите които винаги го бяха впечатлявали от прогнозите за времето: Фастнет, Викинг, Фортис, Тайри; — също имаше не малко чудеса. В това имаше логика. След като в предградията валяха дъждове от сепии, може би в Северно море; падаха гуми и комини. Беше пресякъл пет-шест пъти страната, когато Глук се появи отново.

— Има ли нещо? — попита той.

— Засега нищо.

Глук остави на един от столовете цяла грамада съобщения.

— Може би тук ще намерим нещо. Започнах със събитията около Призрачния град, и постепенно ще разширяваме кръга.

— Изглежда логично.

— Ти продължавай. Отделяй всичко, което изглежда поне малко познато. Докато четеш, аз ще нося още.

Глук закова картата на стената до бюрото и остави Кал да преглежда първия набор съобщения.

Работата изискваше човек да се съсредоточи, а на Кал му беше трудно. Беше десет и половина, и вече му се спеше. Но докато прелистваше каталога със забравени чудеса уморените му очи и още по-умореният му мозък забравиха умората си, съживени от изумителните неща пред тях.

Много от явленията бяха варианти на вече познати теми: събития, които противоречаха на законите на географията, времето или метеорологията. Разни животни на неподходящи места; посещения от далечни звезди; къщи, които отвътре изглеждаха по-големи, отколкото отвън; радиоапарати, които засичаха гласовете на мъртвите; лед по дърветата през лятото; кошери, които бръмчаха „Отче наш“. Всички тези неща не се бяха случвали някъде далече, а в Престън; и Хили Бридж, в Скънторп; и Уиндърмир; — солидни, стоически места, населени с прагматици, които не се поддават на истерия. Тази страна, която Глук бе нарекъл Островът на Духовете, беше изпълнена открай докрай с делириумни видения. Така беше и в Страната на Чудесата.

От време на време Глук пак се появяваше, носеше нови папки и чай, но иначе гледаше доколкото е възможно да не нарушава концентрацията му. Кал установи, че е много трудно да не се отклонява по много от странните съобщения, но си наложи строга самодисциплина за да отделя по едно на около стотина, съдържащо подробности, които биха свързали описаното събитие с Фугата или нейните обитатели. Някои от тях вече му бяха известни: например, разрушаването на къщата на Шърман. Но имаше и други съобщения — за изписани във въздуха думи; за някакъв мъж, чиято маймунка цитирала Псалмите, — които идваха от места, за които чуваше за пръв път. Може би сега Виждащите бяха там.

Чак когато реши да си почине за малко Глук спомена, че е отворил кашоните, които са донесли от Шотландия, и попита дали Кал иска да прегледа съдържанието им. Той последва Глук в стаята с картите — там бяха подредени и грижливо отбелязани с етикети всички останки от събитията в долината. Нямаше много неща: или оцелелите бяха унищожили повечето от тях, или пък природните процеси се бяха погрижили за това. Имаше обаче няколко тъжни спомена от катастрофата, и оръжия. Нещо, което спадаше и към двете категории — оръжия и лични вещи — накара Кал да настръхне. Върху единият от кашоните беше проснато сакото на Шадуел. Той го загледа нервно.

— Познаваш ли нещо? — попита Глук.

Кал му каза какво, и откъде.

— Боже Господи — рече Глук. — Това ли е сакото?

Недоверието му беше разбираемо — на светлината на голата крушка в дрехата не се забелязваше нищо особено. И все пак на Кал му беше необходима повече от минута да събере кураж и да вземе сакото. Хастарът който на времето си беше съблазнил може би стотици хора, изглеждаше съвсем обикновен. Като че ли имаше някакъв необясним блясък в плата, но никакви други доказателства за силата му. Може би сега, когато собственикът му го беше захвърлил, тя беше изчезнала, но Кал не искаше да рискува. Хвърли го обратно върху кашона с хастара надолу.

— Трябва да го вземем с нас — отбеляза Глук. — Когато тръгнем.

— Къде да тръгнем?

— Да се срещнем с Виждащите.

— Не, не мисля.

— Сигурно мястото му е при тях — настоя Глук.

— Може би — отвърна Кал, но не беше убеден. — Обаче първо трябва да ги намерим.

— Тогава да се залавяме за работа.

Кал се върна при съобщенията. Почивката се оказа грешка — сега му беше трудно да се върне към ритъма. Но той продължи, пришпорван от тъжните останки в съседната стая и мисълта, че скоро те биха могли да представляват последните му спомени от Виждащите.

В четири без петнадесет приключи със съобщенията. Глук беше използвал възможността да поспи в един от фотьойлите. Кал го разбуди и му показа деветте папки, които беше избрал.

— Това ли е всичко?

— Имаше и други, за които не бях съвсем сигурен. Отделих ги, но си мисля, че са лъжливи следи.

— Възможно е — рече Глук. Отиде до картата и отбеляза с топлийки деветте места. После се отдръпна и ги огледа. Не се открояваше никаква закономерност — бяха пръснати неравномерно из цялата страна. Най-малкото разстояние помежду им беше не по-малко от петдесет мили.

— Нищо — заключи Кал.

— Не бързай толкова — възрази Глук. — Понякога е необходимо известно време, за да се види връзката.

— Не разполагаме с известно време — напомни му уморено Кал. Продължителното безсъние започваше да му се отразява — болеше го рамото, където го беше ранил куршума на Шадуел, всъщност болеше го цялото тяло.

— Безполезно е — каза той.

— Нека да поогледам — каза Глук. — Да видя дали мога да открия някаква закономерност.

Кал вдигна ръце раздразнен.

— Няма закономерност — настоя той. — Мога само да обиколя тези места едно по едно… — (в това време? помисли си той, ще имаш късмет ако утре изобщо успееш да излезеш навън.)

— Защо не полегнеш няколко часа. Приготвих ти легло в свободната стая. Тя е един етаж по-нагоре, втората отляво.

— Чувствам се толкова безполезен.

— Ще се още по-безполезен, ако не поспиш. Хайде, върви.

— Мисля, че ще трябва. Веднага тръгвам щом…

Изкачи се по стълбите. Горната площадка беше студена, дъхът му се превръщаше в пара пред него. Не се съблече, направо легна и метна одеялата върху себе си.

На заледения прозорец нямаше пердета и синьото отражение на снега отвън беше достатъчно ярко, за да може човек да чете. Това обаче не му попречи да заспи след не повече от тридесет секунди.

1

Те се отзоваха на призива, всички до един: идваха понякога по един, по двама, понякога цели семейства или групи приятели; идваха с малко багаж (какво ли от онова, което притежаваха в Царството, си заслужаваше да се товарят с него?), единствените неща на които държаха, бяха взели от Фугата, и ги носеха със себе си. Сувенири от изгубения им свят: камъни, семена, ключовете от домовете.

И естествено, донесоха и магиите си, малкото които имаха. Донесоха ги на мястото, за което Нимрод каза на Сузана, но не можа да се сети за името му. Аполин си го беше спомнила обаче. Това място, във времената преди Втъкаването, Бич Божи не бе успял да намери.

Наричаше се Реймънтс Хил.

Сузана се опасяваше да не би Кукувиците да са променили изцяло района, да са го разкопали или изравнили. Но не. Хълмът беше непокътнат, а малката горичка под него, където Родовете бяха прекарали онова далечно лято, се беше разраснала и станала голяма гора.

Тя се съмняваше също дали бе разумно да търсят убежище на открито в това отвратително време — специалистите вече казваха, че това е най-студеният декември откакто се помнят — но я увериха, че макар и в обкръжение, Виждащите имат решения за такива прости проблеми.

Някога са били в безопасност в подножието на Реймънтс Хил, може би там пак щяха да бъдат в безопасност.

Чувството на облекчение сред тях при събирането им беше осезателно. Въпреки че повечето се бяха справили с живота в Царството доста добре, очевидно обстоятелствата им бяха наложили да скриват мъката си. Сега, отново сред своите, можеха да си спомнят за старата родина, а това беше не малко утешение. Освен това тук не бяха съвсем беззащитни. Въпреки че силите им бяха много ограничени без подкрепата на Фугата, все още имаха по някоя заблуждаваща магия, която да пуснат в действие. Съмнително беше дали ще успеят да задържат на разстояние задълго силата, която бе унищожила Чариът Стрийт, но бедните не можеха да избират.

А когато най-после се събраха в дъбравата под дърветата — и колективното им присъствие промени изкусно храсталака и клоните — тя почувства неоспоримата правота на решението. Дори и да ги намереше някога Бич Божи, поне накрая щяха да бъдат заедно.

Липсваха само две важни неща. Едното беше Кал, разбира се. А другото — книгата, която бе оставила в ръцете му, книга, в живите страници на която беше заключено ехото от тези зимна гора. Молеше се и двамата да са някъде в безопасност — и книгата, и нейният пазител. Да са в безопасност, и да сънуват.

2

Може би мисълта, която се оформяше в главата му докато заспиваше (че светлината от снега бе достатъчно ярка да чете човек на нея), предизвика съня.

Представи си, че се събужда и бърка в джоба на сакото си — а той беше необяснимо дълбок — и изважда оттам книгата, която бе спасил от унищожението на Чариът Стрийт. Опита се да я отвори, но пръстите му бяха изтръпнали и беше непохватен като глупак. Когато най-после успя, го очакваше изненада, защото страниците бяха празни, всички до една, бели като света зад прозореца. Приказките и илюстрациите бяха изчезнали.

А снегът продължаваше да вали в морето край Викинг; и Догър Банк, и на сушата също. Валеше над Хили Бридж; и Блакпул, над Бат; и Девайзис, засипваше къщите и улиците, фабриките и катедралите, запълваше долините докато станат неразличими от хълмовете, заслепяваше реките, задушаваше дърветата, докато накрая Островът на Духовете; стана бял като страниците в книгата на Сузана.

Всичко това беше напълно обяснимо за спящия му разум: нали бяха част от една и съща приказка, книгата и светът извън нея? Основа и вътък. Един свят, неделим.

Тази гледка го изплаши. Пустота, и вътре, и вън, а той нямаше лек за нея.

— Сузана… — промърмори Кал в съня си, копнеейки да я прегърне, да я притисне до себе си.

Но тя не беше близо. Дори в сънищата той не можеше да се преструва, че тя е наблизо, не можеше да я извика до себе си. Можеше само да се надява, че е в безопасност, да се надява, че тя знае по-добре от него как да отблъсне небитието.

— Не си спомням да съм била щастлива — прошепна в ушите му един глас от миналото. Не можеше да се сети за името, но знаеше, че този който говори, отдавна го няма. Опита се да върне съня назад, за да открие самоличността му. Думите се чуха отново, този път по-силно:

— Не си спомням да съм била щастлива.

Този път паметта му подсказа името, спомни си и лицето. Беше Лилия Пелиция, стоеше до леглото, само че това не беше леглото, в което бе заспал. Дори не беше същата стая.

Огледа се. Имаше и други, призовани от миналото. Фреди Камъл се оглеждаше в огледалото, Аполин беше яхнала един стол, надигнала бутилка до устните си. До нея стоеше Джерихо, прегърнал бебе със златисти очи. Сега вече знаеше къде е, и кога. Това беше неговата стая на Чариът Стрийт, в нощта когато парчето от килима се бе разтъкало.

Без да чака подкана Лилия заговори отново — същата реплика, която го беше довела тук:

— Не си спомням да съм била щастлива.

Защо ли паметта бе избрала да възпроизведе именно този момент от всичките необикновени неща, които бе видял, и от разговорите, които бе чул?

Лилия го погледна. Тревогата й беше съвсем очевидна, сякаш ясновидството й беше предрекло снежната нощ, в която той сънуваше, сякаш още тогава е знаела, че всичко е загубено. Кал искаше да я утеши, искаше да й каже, че щастието е възможно, но нямаше нито убеждението, нито желанието да изопачава истината.

Сега говореше Аполин:

— Ами хълма? — попита тя.

Какво хълма?, помисли си той. Дори да беше знаел някога за какво говори тя, вече беше забравил.

— Как го наричаха? — думите й започнаха да заглъхват. — …на който останахме…

Продължавай, опита се да й внуши той. Но припомнената топлина на стаята вече изтичаше. Студ от настоящето запълзя към него, изтласквайки меката августовска нощ. Кал продължаваше да се вслушва, ударите на сърцето се чуваха като тъпан в главата му. Мозъкът не беше възпроизвел този разговор случайно, имаше някакъв ред. Някаква тайна, която щеше да бъде разкрита, стига да успее да го задържи достатъчно дълго.

— Как го наричаха? — повтори несигурният глас на Аполин, — …на който останахме през последното лято. Спомням си, като че ли беше вчера…

Тя погледна към Лилия, очакваше отговор. Кал също погледна към нея.

Отговори й, помисли си той.

Студът обаче ставаше все по-остър, извикваше го от миналото обратно в мрачното настояще. Кал отчаяно искаше да отнесе със себе си ключа, застинал на устните на Лилия.

— Спомням си… — пак повтори Аполин, отчетливостта на гласа й отслабваше с всяка сричка, — … като че ли беше вчера.

Той се втренчи в Лилия, внушаваше й да говори. Тя вече беше прозрачна като цигарен дим.

Моля те, за Бога, отговори й, рече той.

Тъкмо когато образът й съвсем щеше да изчезне, тя отвори уста. За миг му се стори, че я е изгубил, но отговорът се чу, толкова тихо, че направо го заболя да се вслушва.

— Реймънтс Хил… — каза тя.

И изчезна.

— Реймънтс Хил;!

Събуди се още неизрекъл докрай думите. Одеялата се бяха смъкнали от него докато бе спал, и беше така измръзнал, че пръстите му бяха изтръпнали. Но беше успял да върне онова място от миналото. Не му трябваше нищо повече.

Седна на леглото. Навън беше светло. Снегът продължаваше да вали.

— Глук! — извика той. — Къде си?

В бързината ритна надолу някаква кутия с бележки. Намери Глук заспал във фотьойла, на който седеше докато Кал му разказа историята си.

Разтърси ръката му, казваше му да се събуди, но той бе потънал в дълбок сън и се разбуди чак когато Кал рече:

— Върджил.

при което очите му се отвориха като че ли някой му беше ударил шамар.

— Какво? — примига Глук. — А, ти ли си. Стори ми се, че чух… баща си…

Той прокара длан по замаяното си лице.

— Колко е часът?

— Не знам. Някъде сутринта.

— Искаш ли чай?

— Глук, мисля, че знам къде са.

Тези думи върнаха Глук в действителността. Той стана.

— Муни! Сериозно ли говориш? Къде?

— Какво знаеш за някакво място Реймънтс Хил;?

— За пръв път го чувам.

— Значи те са там.