Клайв Баркър
Втъкан свят (2)

2

Сузана прекара по-голямата част от сутринта в опити да изпълни обещанието си към д-р Чай: да извести чичо Чарли в Торонто. Това занимание направо я обезсърчи. От една страна, в малкия хотел, който намери предишната вечер, имаше само един обществен телефон, а другите гости на хотела също искаха да говорят по него. От друга, трябваше да се обади поред на няколко приятели на семейството, докато открие един, който имаше телефона на Чарли, и това й отне почти цялата сутрин. Когато най-после се свърза с него към един часа, единственият син на Мими прие новината без никаква изненада. Изобщо не предложи да зареже работата си и да се втурне към леглото на майка си; само помоли учтиво Сузана да се обади отново, когато има „нещо ново“. Което предполагаше, че не очаква тя да се обади пак преди да стане време той да изпрати погребален венец. Толкова що се отнася до синовната преданост.

След като приключи с разговора, тя позвъни в болницата. Нямаше изменения в състоянието на пациентката. Държи се, така каза дежурната сестра. Това извика в съзнанието на Сузана странната представа за Мими като алпинист, увиснала на някаква скала. Използва възможността, за да попита за личните вещи на баба си, и й казаха, че е дошла в болницата дори без нощница. Най-вероятно лешоядите, за които спомена г-жа Пъмфри вече бяха изнесли от къщата всичко ценно, включително скрина, но тя реши все пак да се отбие, ако може да спаси нещо, което да облекчи малко последните часове на Мими.

Обядва в един малък италиански ресторант, който намери близо до хотела, и после замина за Рю Стрийт.

3

Вратата на задния двор бе затворена от хамалите, но не беше заключена. Кал я отвори и влезе.

Ако бе очаквал някакво откритие, би останал разочарован. Тук нямаше нищо забележително. Само изсъхнали дребни плевели, прокарали между плочите, и разхвърляни дреболии, изоставени от триото като непотребни. Дори сенките, които може би бяха таяли някаква слава, бяха помръкнали и не изглеждаха тайнствени.

Застанал в средата на двора — там, където се разкриха всички тайнства, объркали съзнанието му — той за пръв път се усъмни, наистина се усъмни, дали всъщност нещо се бе случило предишния ден.

Може би вътре в къщата има нещо, рече си той; някакви останки, за които би могъл да се хване, които биха го измъкнали от прилива на съмнение.

Пресече мястото, където бе лежал килимът, и отиде до задната врата. Бяха я оставили отворена, или пък бяха влезли някакви вандали. Както и да бе, вратата стоеше леко открехната. Кал влезе вътре.

Вътре поне сенките бяха по-тежки, имаше нещо приказно. Изчака очите му да свикнат с полумрака. Нима бяха изминали само двадесет и четири часа откакто бе идвал тук, помисли си той, докато привикналият му поглед обхождаше мрачния интериор; едва вчера бе влязъл в тази къща с единствената мисъл да хване една изгубена птица. Този път имаше да открива толкова много неща.

Премина бавно през коридора, оглеждайки навсякъде за някакво ехо от преживяното вчера. С всяка крачка надеждите му отслабваха. Наистина имаше сенки, но те бяха пусти. В това място нямаше чудеса. Те си бяха отишли заедно с килима.

По средата на стълбите се спря. Каква полза да продължава? Очевидно бе пропуснал шанса си. Ако иска да преоткрие видението, което бе зърнал и загубил, трябва да търси на друго място. Затова просто твърдоглавието — една от чертите на Ейлийн — го накара да продължи нагоре.

На горната площадка въздухът бе толкова тежък, че бе трудно да си поеме дъх. Това, и фактът, че днес се чувстваше като нарушител на нечие владение — неканен в тази гробница — го направиха нетърпелив да потвърди убеждението си, че това място няма да му разкрие никаква магия, и да се маха.

Когато се приближи до вратата на предната спалня нещо зад гърба му помръдна. Кал се обърна. Работниците бяха струпали някакви мебели на площадката, после очевидно бяха решили, че не си заслужава да се потят повече, за да ги преместят. Скрин с чекмеджета, няколко стола и маса. Шумът дойде иззад мебелите. И сега се чу пак.

Той реши, че са плъхове. Звукът бе като от бързо движещи се крачета. Живей и остави да живеят, помисли си Кал: едва ли имаше повече право от тях да бъде тук. А може би съвсем нямаше право. Те сигурно са живели тук няколко поколения.

Върна се към задачата си, отвори вратата и влезе в стаята. Прозорците бяха мръсни, а изпоцапаните дантелени пердета още повече пречеха на светлината. Един стол бе обърнат върху голите дъски на пода, а някой тарикат бе поставил върху камината три различни обувки. Иначе бе празно.

Постоя няколко мига, после чу смях на улицата, и понеже му бе необходим за да се успокои, отиде зо прозореца и дръпна пердето. Но преди да открие източника на смеха, забрави за него. Дори преди да го види, той усети по трепването на стомаха си, че някой бе влязъл в стаята зад него. Пусна пердето и се обърна. В полуосветената стая към него се приближи едър мъж на средна възраст, облечен прекалено добре за това изоставено място. Нишките на сивото му сако почти светеха. Но още по-впечатляваща бе усмивката му. Тренирана усмивка, усмивка на актьор или проповедник. Което и да бе, той имаше изражението на човек, който търси хора, за да ги привлече за своята кауза.

— Мога ли да ви помогна? — попита той. Гласът му бе отчетлив и топъл, но внезапната му поява смрази Кал.

— Да ми помогнете? — запъна се той.

— Може би се интересувате от закупуване на имущество? — рече мъжът.

— Закупуване? Не… аз… просто… нали знаете… разглеждам.

— Хубава къща — каза непознатият, усмивката му бе силна като ръкостискане на хирург, и също така стерилна. — Разбирате ли от къщи? — И тази фраза бе изречена като предишните, без ирония или злоба. Кал не отговори, и мъжът продължи: — Аз съм търговец. Името ми е Шадуел. — Той издърпа бавно едрата си ръка от ръкавицата от телешка кожа. — А вашето?

— Кал Муни. Тоест, Калхун.

Голата ръка се протегна. Кал направи две крачки към мъжа — той бе с цели десет сантиметра по-висок от Кал, който бе над метър и шестдесет — и се ръкува с него. Хладната му длан го накара да усети, че се поти като прасе.

Ръцете се разделиха, приятелят Шадуел разкопча сакото си и го разтвори, за да вземе писалка от вътрешния си джоб. Това небрежно действие разкри за миг хастара на дрехата му, и от някаква игра на светлината той като че ли заблестя, сякаш платът бе изтъкан от огледални нишки.

Шадуел забеляза погледа на Кал. Гласът му прозвуча лек като перце:

— Виждате ли нещо, което да ви харесва?

Кал нямаше доверие на този човек. Кое го правеше подозрителен — усмивката или ръкавиците от телешка кожа? Което и да бе, искаше му се да бъде колкото е възможно по-малко в негово присъствие.

В сакото обаче имаше нещо. Нещо, което заблестя на светлината и накара сърцето на Кал да ускори ритъма си.

— Моля… — подкани го Шадуел. — Погледнете.

Ръката му отново хвана сакото и го разтвори.

— Кажете ми… — измърка той, — … ако там има нещо, което ви харесва.

Този път той разтвори сакото напълно, разкривайки хастара. Да, първата преценка на Кал бе правилна. Той наистина блестеше.

— Както казах, аз съм търговец — обясняваше Шадуел. — За мен е златно правило винаги да нося със себе си някои мостри от стоката си.

Стока. Кал завъртя думата в главата си, очите му оставаха приковани върху вътрешната страна на сакото. Що за дума бе това: стока. А там, в хастара на сакото почти видя как тази дума се материализира. Бижута ли блестяха така? Изкуствени геми със заслепяващо сияние, каквото само фалшивите имаха. Той примижа срещу илюзията, опитвайки се да разбере какво вижда, а гласът на търговеца продължи да го убеждава:

— Кажете ми какво ви харесва и то е ваше. По-честно не бих могъл да го кажа, нали? Един красив млад мъж като вас би трябвало да може да направи своя избор. Светът е вашата мечта. Виждам това. Открит е пред вас. Вземете каквото искате. Свободно, гратис и безплатно. Кажете ми какво виждате там, и в следващия миг то ще бъде в ръцете ви…

Не гледай, обади се нещо в Кал, нищо не е безплатно. За всичко се плаща.

Но погледът му бе толкова омаян от тайните в гънките на сакото, че вече не би могъл да отвърне поглед дори ако от това зависеше живота му.

— …кажете ми… — рече Търговецът, — … какво виждате…

А, ето го въпроса —

— …и то е ваше.

Виждаше забравени съкровища, неща, за които някога си бе мечтал, като си мислеше, че ако ги притежава, никога не би пожелал нещо друго. Повечето от тях бяха дреболии без стойност; но имаше и неща, които събуждаха стари копнежи. Рентгенови очила, за които бе видял реклама на гърба на някаква книжка с комикси (гледайте през стените! впечатлете приятелите си!), но които никога не успя да си купи. Ето ги сега, пластмасовите лещи лъщяха и като ги видя, той си спомни нощите през октомври, когато лежеше буден и се чудеше как действат.

А какво бе това до тях? Още един фетиш от детството. Снимка на жена с обувки на високи токчета, само с тясна лента обсипана с пайети между краката, изпъчила огромните си гърди срещу него. Такава снимка имаше момчето, което живееше през две къщи от Кал. Твърдеше, че я е откраднало от портфейла на чичо си, а Кал толкова много я искаше, че си мислеше, че ще умре от желание. Сега тя висеше, спомен с протрити краища, в блестящата подплата на сакото на Шадуел, беше там стига да я поиска.

Но едва успя да я види и тя избледня, а на нейно място се появиха нови изкушаващи печалби.

— Какво виждаш, приятелю?

Ключовете на кола, която копнееше да притежава. Гълъб-шампион, спечелил безброй състезания, за който толкова завиждаше, че бе готов да го отвлече —

— …само ми кажи какво виждаш. Поискай го, и то е твое…

Имаше толкова много неща. Неща, които изглеждаха — за един час, за един ден — основната точка около която се върти неговия свят, всички те сега висяха в чудния склад на сакото на Търговеца.

Но бяха мимолетни, всички те. Появяваха се само за да изчезнат отново. Там имаше нещо друго, което пречеше на тези тривиални неща да задържат погледа му за повече от няколко мига. А какво бе то, той още не можеше да види.

Смътно съзнаваше, че Шадуел отново се обръща към него, и че тонът в гласа на Търговеца се бе променил. В него вече имаше някаква озадаченост, примесена с раздразнение.

— Говори, приятелю… защо не ми кажеш какво искаш?

— Не мога… съвсем… да го видя.

— Тогава опитай по-силно. Концентрирай се.

Кал опита. Виденията идваха и си отиваха, все незначителни неща. Основното продължаваше да му убягва.

— Не се опитваш — сгълча го Търговецът. — Ако човек силно желае нещо, той трябва да се съсредоточи върху него. Трябва да е ясно в главата му.

Кал разбра мъдростта на препоръката и удвои усилията си. За него бе станало предизвикателство да погледне отвъд лъжливия блясък и да види истинското съкровище, което лежеше отатък. При това концентриране изпита странно чувство: някакво напрежение в гърдите и гърлото, сякаш част от него се готвеше да си отиде, да излезе от него и да проследи втренчения му поглед. Да отиде в сакото.

Отзад в главата му, там където започваше гръбнака в долната част на черепа, предупредителните гласове продължаваха да мърморят. Но той бе твърде ангажиран, за да се съпротивлява. Каквото и да бе в хастара, то го дразнеше, не се показваше. Той се взираше отново и отново, отхвърляйки благоприличието, докато от слепоочията му потече пот.

Приканващият монолог на Шадуел придоби нова увереност. Захарната глазура се бе пропукала и паднала. Ядката под нея бе горчива и тъмна.

— Продължавай… — каза той. — Не бъди толкова слаб. Тук има нещо, което искаш, нали? Много го искаш. Продължавай. Кажи ми. Изплюй го. Няма смисъл да чакаш. Докато чакаш, шансът ти си отива.

Най-после картината започна да се прояснява —

— Кажи ми и то е твое.

Кал почувства полъх на вятър и изведнъж полетя отново, а Страната на чудесата се разгърна под него. Дълбините и висините, реките, кулите — всичко се виждаше там — в хастара на сакото на Търговеца.

Той ахна при вида на тази гледка. Реакцията на Шадуел бе светкавично бърза.

— Какво е?

Кал продължаваше да се взира, безмълвен.

— Какво виждаш?

Кал бе обзет от смесени чувства. Изпитваше въодушевление като гледаше земята, и все пак се боеше от онова, което ще поискат от него да даде (или вече даваше, може би, без да знае) в замяна за този поглед през ключалката. Шадуел криеше опасност, независимо от усмивките и обещанията му.

— Кажи ми… — нареди Търговецът.

Кал се опита да спре отговора да не излезе от устата му. Не искаше да издава тайната си.

— …какво виждаш?

Толкова трудно бе да устои на гласа. Искаше да замълчи, но отговорът се надигна в него неканен.

— Аз… — (Не го казвай, предупреди поетът), — Аз… — (Съпротивлявай се. Това е опасно.) — Аз… виждам…

— Той вижда Фугата.

Гласът, който довърши изречението, бе на жена.

— Сигурна ли си? — попита Шадуел.

— Никога не съм била по-сигурна. Виж очите му.

Кал се почувства глупав и уязвим, дотолкова хипнотизиран от гледката, която продължаваше да се разгръща в хастара, че не можеше да отвърне поглед към онези, които сега го оценяваха.

— Той знае — каза жената. В гласът й нямаше и следа от топлина. Дори, може би, и човечност.

— Значи си била права — рече Шадуел. — Била е тук.

— Разбира се.

— Това е достатъчно — каза Шадуел и накрая затвори сакото.

Ефектът върху Кал беше катастрофален. Когато светът — Фугата, както тя го нарече — бе така рязко изтръгнат от него, той се почувства слаб като бебе. Едва успя да се задържи прав. Гадеше му се, докато обръщаше поглед към жената.

Красива е: това бе първата му мисъл. Беше облечена в червено и пурпурно в толкова тъмни нюанси, че изглеждаха почти черни; платът бе плътно обвит около горната част на тялото й, така че я правеше да изглежда непорочна, зрелостта й бе увита и запечатана, но самото запечатване я правеше силно еротична. Същият парадокс изпълваше и чертите й. Косата й бе обръсната няколко сантиметра назад от челото, а веждите напълно премахнати, и това правеше лицето зловещо лишено от изразителност. Все пак плътта й блестеше като намазана с някакво масло, и въпреки че обръснатото, и липсата дори на следа от грим за смекчаване на чертите изглеждаха като предизвикателство към красотата й, не можеше да се отрече, че лицето й е чувствено. Устата й беше твърде силно очертана, а очите — жълтеникави в един миг, златисти в следващия — говореха прекалено красноречиво за чувствата и не можеха да ги скрият. Какви чувства, Кал можеше да определи само приблизително. Нетърпение, със сигурност, като че ли присъствието й тук я кара да се чувства зле, и предизвиква някакъв гняв, който Кал не би искал да види в действие. Презрение — към него най-вероятно — и все пак някаква силна концентрация върху него, сякаш виждаше до мозъка на костите му и бе готова да го смрази с мисълта си.

В гласа й обаче нямаше такива противоречия. Той бе твърд като стомана.

— Преди колко? — попита го тя. — Преди колко време видя Фугата?

Той не успя да устои на погледа й повече от миг. Обърна очи към камината, към обувките на неизвестното трикрако същество.

— Не знам за какво говорите — рече той.

— Видял си я. Видя я отново в сакото. Няма смисъл да отричаш.

— По-добре отговори — посъветва го Шадуел.

Кал погледна от камината към вратата. Бяха я оставили отворена.

— Вървете по дяволите и двамата — отвърна тихо той.

Засмя ли се Шадуел? Кал не беше сигурен.

— Искаме килима — каза жената.

— Той ни принадлежи, разбираш ли — каза Шадуел. — Имаме законно право върху него.

— Така че, би ли бил така любезен… — жената сви устни при тази учтивост, — … да ми кажеш къде е килимът, и можем да приключиме с въпроса.

— Условието е толкова лесно — добави Търговецът. — Казваш ни, и се махаме.

Няма смисъл да се прави, че не знае, помисли си Кал те знаят, че той знае, и не би могъл да ги убеди в противното. Беше в капан. Все пак, колкото и опасно да бе положението, вътрешно беше щастлив. Неговите мъчители бяха потвърдили съществуването на света, който бе зърнал: Фугата. Желанието да се отърве от присъствието им колкото е възможно по-бързо бе смекчено от желанието да си поиграе с тях, с надеждата, че те ще му кажат нещо повече за видението, на което бе станал свидетел.

— Може би съм го виждал — каза той.

— Без може би — прекъсна го жената.

— Мъгляво ми е… — продължи той. — Спомням си нещо, но не съм сигурен какво.

— Не знаеш какво е Фугата? — попита Шадуел.

— И защо да знае? — каза жената. — Попаднал е на нея съвсем случайно.

— Но я е видял — отвърна Шадуел.

— Много от Кукувиците виждат нещо, но това не означава, че разбират. Той е загубен, като всички тях.

Кал се засегна от пренебрежението й, но всъщност тя бе права. Наистина бе загубен.

— Това, което си видял, не е твоя работа — каза му тя. — Само ни кажи къде си сложил килима, после забрави, че изобщо си ни виждал.

— Килимът не е у мен — отвърна той.

Цялото лице на жената сякаш потъмня, зениците й заприличаха на луни, които едва прикриваха някаква апокалиптична светлина.

От площадката на стълбите се чу отново оня шум, който Кал бе помислил, че е от крачетата на плъхове. Сега вече не беше толкова сигурен.

— Вече няма да съм учтива — каза жената. — Ти си крадец.

— Не — възрази той.

— Да. Дошъл си тук да обереш къщата на една стара жена и си видял нещо, което не е трябвало да видиш.

— Ни бива да губим време — намеси се Шадуел.

Кал бе започнал да съжалява за решението да си поиграе с двамата. Би трябвало да избяга, докато все още имаше някаква възможност. Шумът от другата страна на вратата се засилваше.

— Чуваш ли това? — попита жената. — Това са копелетата на сестра ми. Незаконните й деца.

— Те са гадни — добави Шадуел.

Вярваше му.

— Още веднъж — каза жената. — Килимът.

— Не е у мен — отново рече той. Този път думите му бяха по-скоро молба, отколкото защита.

— Тогава ще трябва да те накараме да проговориш — каза тя.

— Внимавай, Непорочна — рече Шадуел.

Дори и да го бе чула, жената не обърна внимание на предупреждението му. Тя потърка леко средния и безименния пръст на дясната си ръка в дланта на лявата, и при това едва доловимо повикване децата на сестра й се втурнаха в стаята.

1

Сузана пристигна на Рю Стрийт малко преди три, и отиде първо да каже на г-жа Пъмфри за състоянието на баба си. Беше поканена да влезе с такава настоятелност, че не можа да откаже. Пиха чай и поговориха около десетина минути: главно за Мими. Вайълит Пъмфри говореше за старата жена без злоба, но описанието, което й направи, съвсем не беше ласкаво.

— Прекъснаха газта и тока в къщата още преди години — разказваше тя. — Не беше си платила сметките. Живееше в мизерия, тя де, и то не защото аз не я наглеждах по съседски. Но беше груба, нали знаете, ако я попитате как е. — Гласът й леко се сниши. — Знам, че не бива да го казвам, но… баба ви не беше съвсем наред.

Сузана промърмори нещо в отговор, но знаеше, че няма да се чуе.

— Имаше само свещи за осветление. Нито телевизор, нито хладилник. Един Бог знае какво ядеше.

— Знаете ли дали някой има ключ от къщата?

— О, не, тя не би го дала. В тази къща има повече ключалки, отколкото можете да си представите. Нямаше доверие на никого, нали разбирате. На никого.

— Просто исках да поогледам.

— Ами, откакто я няма, все влизат и излизат разни хора; сигурно вече навсякъде е отворено. Дори аз самата си помислих да погледна, но не посмях. Някои къщи… не са съвсем естествени. Нали разбирате какво имам предвид?

Разбираше. Когато най-после застана на прага на номер осемнадесети, Сузана си призна, че с радост бе посрещнала разните задължения, които отлагаха това посещение. Епизодът в болницата бе потвърдил голяма част от семейните подозрения по отношение на Мими. Тя беше различна. Можеше да предава сънищата си с едно докосване. И каквито и сили да обладаваше старата жена, или я бяха обладали те нея, не биха ли обитавали и къщата, в която тя беше прекарала толкова много години?

Сузана усети как миналото я стяга в прегръдките си: само че вече не беше толкова просто. Не се колебаеше на прага само защото се страхуваше от среща с призраците на детството. А защото тук — на сцена, която смяташе, че е напуснала завинаги — смътно усещаше драмите, които предстояха да се разиграят, и Мими по някакъв начин й бе определила решаващата роля.

Хвана дръжката на вратата. Въпреки онова, което каза Вайълит, беше заключено. Надникна през прозореца отпред, но в стаята се виждаха само боклуци и прах. Изоставеността бе странно успокояваща. Може би безпокойството й щеше да се окаже неоснователно. Заобиколи и мина отзад. Тук имаше повече късмет. Дворната врата бе отворена, а също и вратата на къщата.

Влезе вътре. Състоянието на предната стая се повтаряше и тук: практически всички следи от присъствието на Мими Лашенски, с изключение на свещите и дреболии без стойност, бяха премахнати. Усети в реакцията си тъжна смесица от чувства. От една страна, увереност, че нищо ценно не е оцеляло, и че ще трябва да се върне при Мими с празни ръце; а от друга, несъмнено облекчение, че бе така: сцената бе опустяла. Въпреки че въображението й поставяше липсващите картини по стените, а мебелите — на местата им, всичко това бе само в мислите й. Тук нямаше нищо, което да наруши спокойния добър ред на живота, който живееше.

Мина през хола към коридора, хвърли един поглед в малката дневна преди да завие към стълбите. Те не бяха толкова високи, нито пък толкова тъмни. Но преди да успее да се качи, чу някакъв шум на горния етаж.

— Кой е там? — извика тя — думите й бяха достатъчни, за да нарушат концентрацията на Непорочна. Съществата които бе призовала, незаконните, спряха устрема си към Кал и зачакаха заповед.

Той използва възможността и се хвърли през стаята, удряйки звяра, който бе най-близо до него.

Нещото нямаше тяло, четирите му ръце излизаха направо от подут врат, под който висяха снопчета мокри като черен дроб алвеоли и светлини. Ударът на Кал попадна на място и една от алвеолите се пръсна. Засмърдя на канал. Останалите братя се приближаваха и Кал се втурна към вратата, но раненото същество бе по-бързо от тях, вървеше настрани с ръцете си като рак и плюеше. Пръски от слюнката му попаднаха върху стената близо до главата на Кал, и тапетите се издуха на мехури. Отвращението му даде нови сили. Озова се до вратата за миг.

Шадуел се опита да му прегради пътя, но един от зверовете се озова под краката му като заблудено куче и преди той да успее да възстанови равновесието си Кал беше вече вън от стаята, на площадката.

Жената, която бе извикала, стоеше в долния край на стълбите и гледаше нагоре. Изглеждаше като светъл ден пред нощта, в която за малко да потъне в стаята зад него. Големи сиво-сини очи, къдрици от тъмнокестенява коса около бледо лице, уста, която щеше да изрече някакъв въпрос, но подивелият му вид я накара да замълчи.

— Бягайте! — извика той и се втурна надолу по стълбите.

Тя стоеше слисана.

— Вратата! — изкрещя той. — За Бога, отворете вратата.

Не се обърна, за да види дали чудовищата го преследват, но чу как Шадуел извика от горната площадка:

— Дръжте крадеца!

Жената погледна Търговеца, после Кал, и накрая предната врата.

— Отвори я! — изкрещя Кал и този път тя го послуша. Или от пръв поглед нямаше доверие на Шадуел, или си падаше по крадци. Както и да бе, тя отвори широко вратата. Вътре нахлу слънчева светлина, в лъчите й танцуваха прашинки. Кал чу зад себе си протестиращ вой, но момичето не направи нищо, за да попречи на бягството му.

— Бягай! — извика й той и в следващия миг прескочи прага и бе на улицата.

Направи пет-шест крачки и после се обърна, за да види дали жената със сивите очи го следва, но тя все още стоеше в коридора.

— Идваш ли? — изкрещя той към нея.

Тя отвори уста да му каже нещо, но Шадуел вече бе слязъл по стълбите и я блъсна встрани. Нямаше време за бавене — само няколко крачки го деляха от Търговеца. Той хукна.

 

Мъжът със зализаната назад с брилянтин коса не се и опита да преследва жертвата си след като тя излезе на открито. Младежът бе строен като хрътка и да пъти по-бърз; другият бе като мечок в костюм от Савил Роу. Той не се понрави на Сузана от момента в който го видя. Сега той се обърна и попита:

— Защо направи това, жено?

Тя не благоволи да даде отговор на това запитване. От една страна, все още се опитваше да проумее онова, което току-що бе видяла; от друга, вниманието й вече бе привлечено не от мечока, а от спътничката му — или пазачка — жената, която сега слизаше след него по стълбите.

Лицето й бе бледо като на мъртво дете, но Сузана никога не бе виждала толкова обаятелно лице.

— Махай се от пътя ми — рече жената като стигна най-долното стъпало. Краката на Сузана вече се бяха задвижили, но тя отказа да се подчини и вместо това пристъпи и застана точно на пътя й, препречвайки изхода към вратата. Това действие предизвика прилив на адреналин в кръвта й, сякаш се бе изправила пред летяща колесница.

Но жената спря мигновено и погледът й накара Сузана да вдигне очи, за да я огледа внимателно. Когато срещна погледа на жената Сузана разбра, че приливът на адреналин бе дошъл тъкмо навреме: едва бе избягнала смъртта. Този втренчен поглед бе убивал, би могла да се закълне в това, и би убил отново. Но не и сега; сега жената разглеждаше Сузана с любопитство.

— Твой приятел, така ли? — каза най-после тя.

Сузана чу думите, но не би се заклела, че устните на жената се помръднаха, за да ги изрекат.

Зад нея мечокът се обади от вратата:

— Проклет крадец.

После бутна Сузана по рамото, силно при това.

— Не ме ли чу какво ти казах?

Сузана искаше да се обърне към него и да му каже да си маха ръцете от нея, но жената не бе свършила с проучването си и я задържа с поглед.

— Тя чу — рече жената. Този път устните й се помръднаха, и Сузана усети как хватката се отпуска. Но самата близост на другата жена караше тялото й да трепери. Усещаше бодежи като от малки трънчета в слабините и гърдите си.

— Коя си ти? — запита жената.

— Остави я — обади се мечокът.

— Искам да знам коя е. Защо е тук. — Втренченият поглед, който за малко се бе прехвърлил върху мъжа, отново притисна Сузана, а в сянката на любопитството се криеше смърт.

— Тук няма нищо, което да ни трябва… — говореше мъжът.

Жената не му обърна внимание.

— Хайде… остави я…

В тона на гласа му имаше нещо, сякаш успокояваше истеричка, за да не нападне някой, и Сузана се радваше на намесата му.

— …много е открито — рече той, — особено тука…

Измина един дълъг, бездиханен миг, преди жената да кимне съвсем леко, признавайки че е прав. Изведнъж тя сякаш изгуби всякакъв интерес към Сузана, и се обърна отново към стълбите. Най-горе, там където Сузана някога си мислеше, че я очакват всякакви ужасии, мракът бе неспокоен. Там горе се движеха някакви раздърпани форми, толкова ефимерни, че не беше съвсем сигурна, дали ги вижда, или просто усеща присъствието им. Те се изсипваха надолу по стълбите като отровен дим, губейки и най-малката плътност, която бяха притежавали, с приближаването към вратата, докато изпаренията им станаха съвсем невидими, когато стигнаха до жената, която ги чакаше.

Тя се обърна и мина покрай Сузана към вратата, носейки след себе си облак студен и мръсен въздух, сякаш привиденията дошли при нея се бяха увили около врата й и се криеха в гънките на дрехата. За да бъдат отнесени невидими в слънчевия човешки свят, докато получат възможност да придобият форма отново.

Мъжът бе вече на тротоара, но преди спътничката му да се присъедини към него, тя се обърна отново към Сузана. Не каза нищо, било с устни, било без тях. Очите й бяха напълно красноречиви: в обещанията им нямаше никаква радост.

Сузана отвърна поглед. Чу стъпките на жената на стъпалото. Когато погледна пак, двамата вече ги нямаше. Пое си дълбоко дъх и отиде до вратата. Въпреки че следобедът преваляше, слънцето бе все още топло и ярко.

Не бе изненадващо, че жената и мечокът бяха пресекли улицата, за да вървят по сенчестата страна.

3

Двадесет и четири години бяха една трета от доста голям период от време; време достатъчно, за да може човек да си създаде известно мнение за света. Само до преди няколко часа Сузана би могла да твърди, че е постигнала това.

Естествено, имаше доста пропуски във възприятието й: загадки и в собствената й глава, и извън нея, които оставаха неразгадани. Това обаче само я направи по-решителна да не се поддава на чувства или самозаблуждения, които биха дали власт на загадките над нея — старание, което засягаше и личния, и професионалния й живот. В любовните си приключения винаги бе смекчавала страстта с практичност, като избягваше емоционалната екстравагантност, която често бе виждала да се превръща в жестокост и горчилка. В приятелствата си също бе търсила подобно равновесие: да не бъде нито твърде досадна, нито твърде недостъпна. Същото важеше и за занаята й. Привлекателността на това да прави вази и гърнета бе в неговата прагматичност; капризите на изкуството, подчинени на необходимостта от създаване на функционален предмет.

Въпросът, който би си задала, гледайки най-съвършената кана на земята, би бил: Може ли да налива? Това бе едно чувство за качество, към което се стремеше във всеки аспект на живота си.

Но ето, че се бе появил проблем, който не се подчиняваше на такива прости разграничения. Това я извади от равновесие, остави я замаяна и объркана.

Първо спомените. После Мими, по-скоро мъртва, отколкото жива, но предаваща сънища по въздуха.

А сега тази среща с една жена, в чийто поглед се криеше смърт, а я бе оставил с усещането, че е по-жива от когато и да било.

Именно този последен парадокс я накара да напусне къщата без да завърши търсенето си, тръшвайки вратата пред драмите, които я очакваха. Инстинктивно се насочи към реката. Там, като поседи малко на слънце, може би ще разбере нещо за проблема.

По Мързи нямаше кораби, но въздухът бе толкова чист, че се виждаха сенките на облаците по хълмовете на Клуид. В душата й обаче не беше така ясно. Само хаос от чувства, все тревожно познати, като че ли са били в нея от години, изчаквайки своето време зад паравана от прагматизъм, който тя бе поставила, за да ги скрие. Като ехо, което чака в планината вик, за да се роди.

Днес тя чу този вик. Или по-скоро се изправи лице в лице срещу него, на същото място в тесния коридор, където шестгодишна бе стояла и треперила от страх в тъмното. Двата сблъсъка бяха свързани по някакъв сложен начин, при все че тя не знаеше как. Знаеше само, че изведнъж нещо някъде в нея оживя, някъде където бързината и навиците на зрелия й живот нямаха власт.

Усещаше смътно страстите, които се бяха раздвижили в това място, така както би усетила мъгла с върха на пръстите си. Но щеше да ги опознае с времето, тези страсти, и опасните действия, които щяха да породят: беше сигурна в това с увереност, която не бе изпитвала отдавна. Тя щеше да ги опознае — и, Бог да й е на помощ — щеше ги обича като свои.

1

В продължение на много часове Жералдин бе информирала Кал за семейното си дърво, така че когато дойде времето на сватбата на Тереза да знае кой кой е. Това бе трудна работа. Фамилията Келауей бе героично плодовита, а Кал не помнеше имена, и не бе изненадващо, че мнозина от сто и тридесетте гости, които изпълваха залата в меката съботна вечер, му бяха непознати. Той нямаше нищо против. Чувстваше се в безопасност сред толкова много хора, въпреки че не ги познаваше; а пиенето, което се лееше свободно от четири часа следобед, спомогна за успокояване на тревогите му. Той дори не възрази когато Жералдин го представи на цяла редица възхитени лели и чичовци, и всички те му поставиха въпроса кога ще се ожени за нея. Той се включи в играта: усмихваше се, очароваше ги, полагаше всички усилия да изглежда нормален.

Не че биха забелязали малко лудост в тази опиянителна атмосфера. Сякаш амбицията на Норман Келауей за сватбения ден на дъщеря му бе нараствала с всеки сантиметър от подутия й корем. Церемонията бе грандиозна, но по необходимост прилична; приемът обаче представляваше триумф на излишеството над добрия вкус. Залата бе украсена от пода до тавана с ленти и хартиени фенери, по стените и дърветата навън, зад дъното на залата, висяха въжета с цветни крушки. Барът бе зареден с бира, концентрати и ликьори, достатъчни, за да отровят една малка армия; храната бе в неограничено количество и се пренасяше до масите на онези, които се задоволяваха само с това да седят и да се тъпчат, от дузина изтормозени сервитьорки.

Независимо че всички врати и прозорци бяха отворени, в залата скоро стана горещо като в ад. Жегата бе предизвикана отчасти от онези от гостите, които бяха отхвърлили всякакви задръжки и танцуваха под звуците на оглушителна смесица от кънтри, уестърн и рокендрол, като последното доведе до комични изпълнения от страна на някои по-възрастни гости, бурно аплодирани от всички страни.

В края на тълпата, близо до една врата, която водеше навън зад залата, малкият брат на младоженеца, придружен от две млади контета ухажвали някога Тереза, и още един младеж, чието присъствие бе допуснато само защото имаше цигари, стояха сред пръснати бирени кутии и оглеждаха присъстващите таланти. Възможностите бяха малко; неколцината момичета на възраст за леглото бяха или ангажирани, или по тяхна преценка толкова непривлекателни, че всяко приближаване до тях би било доказателство за отчаяние.

Само Елрой, предпоследният приятел на Тереза, можеше да има някакви претенции за успех тази вечер. От церемонията бе хвърлил око на една от шаферките, чието име още не бе установил, но която на два пъти се оказа до бара когато и той бе там: една показателна статистика. Сега той се бе облегнал на вратата и наблюдаваше обекта на своята страст през задимената зала.

Светлините вътре бяха намалени и настроението на танцуващите се бе променило от лудуване към бавни, опипващи прегръдки.

Той прецени, че това е моментът да пристъпи към действие. Ще да покани жената на дансинга, и после, след една две песни, да я изведе навън за глътка свеж въздух. Няколко двойки вече се бяха оттеглили в интимния свят на храстите, за да извършат онова, което се празнуваше на сватбите. Под прикритието на красивите клетви и цветята, те бяха дошли тук заради ебането, и дяволите да го вземат ако изпусне това.

Беше видял Кал да приказва с момичето преди, най-просто би било, помисли си той, Кал да ги запознае. Запромъква се през танцуващата навалица към мястото на Кал.

— Как си, приятел?

Кал погледна замаяно Елрой. Лицето пред него бе почервеняло от алкохола.

— Чудесно съм.

— Не ми допадна церемонията — продължи Елрой. — Мисля, че съм алергичен към църкви. Ще ни направиш ли една услуга, а?

— Каква?

— Падам си по една.

— Коя?

— Една от шаферките. Беше до бара. С дълга руса коса.

— Имаш предвид Лорета? — попита Кал. — Братовчедка е на Жералдин.

Странно, но колкото повече се напиваше, толкова повече си спомняше от уроците за фамилията Келауей.

— Страхотно парче е. И цяла вечер ми хвърля погледи.

— Така ли?

— Чудех се… би ли ни запознал?

Кал погледна зажаднелите очи на Елрой.

— Мисля, че си закъснял — рече той.

— Защо?

— Тя излезе…

Преди Елрой да даде глас на раздразнението си, Кал усети нечия ръка на рамото си. Обърна се. Беше Норман, бащата на булката.

— Една дума, Кал, мойто момче? — каза той и погледна към Елрой.

— Ще те настигна после — рече Елрой и се оттегли, да не би Норман да го пипне и него.

— Забавляваш ли се?

— Да, г-н Келауей.

— Стига с тия глупости за г-н Келауей, Кал. Викай ми Норм.

Той наля щедро от бутилката уиски, с която бе въоръжен, в бирата на Кал, и дръпна от пурата си.

— Кажи ми, значи, след колко време ще трябва да дам и другото си момиче? Не си мисли, че ти давам зор, синко. Не е така. Но една бременна булка стига.

Кал завъртя уискито в дъното на чашата си, надявайки се поетът да му подскаже нещо. Но той си мълчеше.

— Имам работа за тебе в завода — продължи Норм, без да се трогва от мълчанието на Кал. — Искам бебчето ми да живее малко по-нашироко. Ти си добро момче, Кал. Майка й много те харесва, а аз винаги съм имал доверие на преценката й. Така че си помисли…

Той премести бутилката в ръката, с която размахваше пурата, и бръкна в джоба на сакото си.

Този жест, колкото и безобиден да беше, накара Кал да си спомни и той изтръпна. За миг се озова отново на Рю Стрийт, втренчен в омагьосаната пещера на сакото на Шадуел. Келауей обаче раздаваше по-прости подаръци.

— Ето ти една пура — рече той и тръгна да изпълнява задълженията си на домакин.

2

Елрой си взе нова кутия бира от бара и се запъти към градината да търси Лорета. Въздухът навън бе значително по-хладен и от него веднага му призля. Захвърли бирата и се запъти към края на градината, където можеше да повърне без да го види никой.

Цветните светлини се простираха само на няколко метра от залата, дотам стигаше кабелът. По-нататък цареше примамлив мрак, и той се потъна в него. Беше свикнал да повръща: седмица, през която стомахът му да не се разбунтува, защото е прекалил с нещо, за него бе изминала напразно. Старателно изпразни съдържанието на стомаха си над един рододендрон и се върна отново към мисълта за хубавата Лорета.

Малко встрани от мястото, където бе застанал, сянката на листата, или нещо скрито в нея, помръдна. Той се приближи и се вгледа, опитвайки се да разбере какво вижда, но нямаше достатъчно светлина. Обаче чу въздишка: въздишка на жена.

Реши, че под дървото има някоя двойка, която прави онова, което тъмнината бе създадена да прикрива. Може би беше Лорета, с вдигната пола и смъкнати гащички. Това би разбило сърцето му, но трябваше да види.

Съвсем тихо пристъпи няколко крачки напред.

При втората крачка нещо докосна лицето му. Потисна вика на изненада и като вдигна ръка откри някакви нишки във въздуха около главата си. Незнайно защо си помисли за слуз — студени, мокри нишки от слуз — само че те се движеха по плътта му, като че ли бяха част от нещо по-голямо.

Миг по-късно впечатлението му се потвърди, тъй като веществото, прилепнало вече по краката и тялото, го събори. Щеше да извика, но мръсното нещо вече бе затворило устата му. После, като че ли това не беше достатъчно нелепо, усети хлад по долната част на корема си. Смъкваха му панталоните. Започна да се бори като бесен, но съпротивата бе безполезна. Някаква тежест притискаше корема и бедрата му, и усети как мъжествеността му се всмуква в нещо като канал, което може би бе плът, но студена като труп.

Сълзи на паника замъглиха очите му, но забеляза, че нещото което го бе възседнало имаше човешка форма. Не се виждаше лице, но гърдите бяха тежки, такива каквито ги обичаше, и въпреки че това далеч не бе сцената, която си представяше с Лорета, страстта му пламна и малката му дължина реагира на хладните грижи на тялото, което го бе поело.

Надигна леко глава, за да види по-добре разкошните гърди, но при това движение забеляза втора фигура зад първата. Тя бе пълна противоположност на зрялата, блестяща жена, която го яхаше: мръсно, окаяно същество, в тялото й зееха дупки там, където трябваше да има путка, уста и пъп, толкова големи, че през тях се виждаха звездите от другата страна.

Започна отново да се бори, но мятанията не забавиха ритъма на любовницата му. Въпреки паниката усети познатото потръпване в топките си.

В главата му се блъскаха половин дузина картини и оформиха видението на чудовищната красота: разкъсаната жена, огърлица от цветни светлини висяща между гърдите на сестра й, вдигнала полите си, а устата между краката й бе устата на Лорета, която го ближеше. Не можа да устои на тази порнография: хуят му изплю заряда си. Той зави през плътта запечатала устата му. Удоволствието бе кратко, болката след него — агонизираща.

— Какво ти става, бе? — попита някой в тъмното. След миг разбра, че викът му за помощ е бил чут. Отвори очи. Над него тъмнееха силуетите на дърветата, но това бе всичко.

Закрещя отново, не го бе грижа, че лежи в мръсотията с панталони смъкнати около глезените. Искаше само да разбере дали още е в земята на живите…

3

Кал забеляза опасността първо през дъното на чашата си, докато я надигаше да изцеди последните капки от малцовото уиски на Норман. До вратата двама печатари от фабриката на Келауей, действащи като биячи за вечерта, разговаряха приятелски с един мъж в добре скроен костюм. Смеейки се, мъжът погледна в залата. Беше Шадуел.

Сакото бе затворено и закопчано. Изглежда нямаше нужда от свръхестествени съблазни, Търговецът се пазареше за влизането си само чрез своя чар. Докато Кал гледаше, той потупа единият от мъжете по рамото като че ли бяха първи приятели от детинство, и влезе вътре.

Кал не знаеше дали да не мърда и да се надява, че тълпата ще го скрие, или да се опита да избяга и при това да рискува да привлече вниманието на неприятеля. Така както стояха нещата, нямаше избор. С ръка върху неговата до него стоеше една от лелите, с които го бе запознала Жералдин.

— И така, кажете ми — рече тя, без никакъв повод — били ли сте в Америка?

— Не — отговори той и отвърна поглед от напудреното й лице към Търговеца, който влизаше в залата с безукорна увереност, дарявайки усмивки наляво и надясно. Външният му вид привличаше възхитени погледи от всички страни. Някой протегна ръка да се ръкува с него, друг го запита какво пие. Той си играеше с тълпата с лекота, предлагайки любезна дума на всеки, и през цялото време се оглеждаше, търсейки плячката си.

Разстоянието между тях намаляваше и Кал разбра, че няма да остане неоткрит за дълго. Издърпа ръката си от хватката на лелята и се запъти към най-гъстата част на тълпата. Някакво раздвижване привлече вниманието му към далечния край на залата, където видя как внесоха някой — приличаше на Елрой — от градината. Дрехите му бяха мръсни и раздърпани, челюстта му висеше. Състоянието му не разтревожи никой — на всяко събиране си имаше професионални пияници. Чу се смях, някои го изгледаха неодобрително, после бързо се върнаха към веселието.

Кал хвърли поглед през рамо. Къде бе Шадуел? Все още близо до вратата, натискайки се като начинаещ политик? Не, беше се преместил. Кал огледа нервно залата. Шумът и танците продължаваха необезпокоявани, но потните лица вече изглеждаха малко по-гладни за щастие; танцуващите продължаваха да танцуват само защото това ги отдалечаваше за малко от света. В това джамбуре имаше някакво отчаяние и Шадуел знаеше как да го използва, с неговата изтъркана сърдечност и по начина, по който се преструваше, че се познава с великите и добрите.

На Кал му се прииска да се качи на една маса и да каже на пируващите да престанат с лудориите си; да видят сами колко глупаво изглежда веселието им, и каква опасна акула са поканили сред тях.

Но какво биха направили те, след като им вика до прегракване? Да се смеят в шепи и да си напомнят, че във вените му тече кръвта на един луд?

Тук нямаше да намери съюзници. Това бе територия на Шадуел. Най-безопасно би било да се сниши и да се измъкне до вратата. После да се махне, колкото е възможно по-далече, колкото е възможно по-далече.

Пристъпи незабавно към изпълнение на плана си. Като благодареше на Бога, че не е много осветено, той се запромъква между танцуващите, оглеждайки се за мъжа с многоцветното сако.

Зад него някой извика. Обърна се и през скупчените хора забеляза Елрой, който се мяташе като епилептик, крещейки за помощ. Някой викаше да доведат лекар.

Кал се обърна отново към вратата и акулата изведнъж се озова до него.

— Калхун — рече тихо и меко Шадуел. — Баща ти ми каза, че ще те намеря тук.

Кал не отвърна на думите му, само се престори, че не го е чул. Търговецът със сигурност не би посмял да използва насилие в такава тълпа, а той бе в безопасност от сакото му, стига да не гледа в хастара.

— Къде си се запътил? — попита Шадуел, когато Кал се опита да се отдалечи. — Искам да си поговорим.

Кал продължи да върви.

— Можем да си помогнем един на друг…

Някой повика Кал, попита го дали знае какво му е на Елрой. Той поклати глава и продължи упорито през тълпата към вратата. Планът му бе прост. Да каже на биячите да намерят бащата на Жералдин, и да изхвърлят Шадуел.

— …кажи ми къде е килимът — продължаваше Търговецът, — и аз ще се погрижа сестрите й вече да не те закачат. — Тонът му бе помирителен. — Не искам да се карам с тебе — продължи той. — Искам само малко информация.

— Казах ти — отвърна Кал, но докато говореше, знаеше, че всяка молба е излишна. — Не знам къде е килимът.

Бяха вече на десетина метра от предверието и с всяка крачка любезността на Шадуел намаляваше.

— Те ще те изсмучат — предупреди го той. — Сестрите й. И аз няма да мога да ги спра, не и след като те пипнат. Те са мъртви, а мъртвите не се подчиняват.

— Мъртви?

— О, да. Тя самата ги е убила, докато трите са били заедно в утробата. Удушила ги е със собствената им пъпна връв.

Вярно или не, това беше гадно. И още по-гадна бе мисълта за докосването на сестрите. Кал се опита да прогони тези мисли докато вървеше, Шадуел все така до него. Всякакви преструвки за преговори бяха изчезнали, сега имаше само заплахи.

— Ти си мъртъв, Муни, ако не признаеш. Няма да си мръдна пръста да ти помогна…

Кал бе достатъчно близо, за да повика биячите.

Той извика към тях. Те прекъснаха пиенето си и се обърнаха към него.

— Какъв е проблемът?

— Този човек… — започна Кал и се обърна към Шадуел.

Но Търговецът го нямаше. За секунди се бе дръпнал от Кал и се бе стопил в тълпата, беше се измъкнал така умело, както бе влязъл.

— Неприятности ли имаш? — попита по-едрият от двамата мъже.

Кал погледна отново към него, търсейки думи. Реши, че няма смисъл да се опитва да обяснява.

— Не… — рече той, — … всичко е наред. Просто ми трябва малко въздух.

— Прекалено много пиене? — каза другият и се отдръпна да направи място за Кал да излезе на улицата.

Навън бе хладно след задухата в залата, но той се почувства добре. Пое дълбоко въздух, опитвайки се да проясни мисълта си. После чу познат глас.

— Да си ходиш ли искаш?

Беше Жералдин. Стоеше малко встрани от вратата, наметната с палто.

— Добре съм — каза той. — Къде е баща ти?

— Не знам. За какво ти е?

— Там вътре има един, който не би трябвало да е тук — отвърна Кал и се приближи към нея. Пияният му поглед я видя по-красива от всякога, очите й блестяха като тъмни скъпоценни камъни.

— Хайде да повървим малко заедно — рече тя.

— Трябва да говоря с баща ти — настоя той, но тя вече се обръщаше с тих смях. Преди да успее да възрази, тя се скри зад ъгъла. Тръгна след нея. Няколко от лампите на улицата не светеха и силуетът, който следваше, му убягваше. Но смехът й още се чуваше и той продължи след него.

— Къде отиваш? — поиска да разбере той.

Тя само се засмя пак.

Над главите им облаците се движеха бързо, между тях блещукаха звезди, но пламъчетата им бяха твърде слаби за да осветят земята долу. За миг привлякоха погледа на Кал, а когато погледна отново Жералдин, тя издаде някакъв звук, нещо средно между въздишка и дума.

Сенките, които я обгръщаха бяха плътни, но докато ги гледаше те се разгърнаха и онова, което се показа, накара стомаха му да се преобърне. Лицето на Жералдин бе някак разместено, чертите й се стичаха като разтопен восък. И когато фасадата падна, той видя зад нея жената. Видя я, и я позна: лицето без вежди, безрадостната уста. Не друга, а Непорочна.

Щеше да побегне, но усети студеното дуло на пистолет в слепоочието си, и гласът на Търговеца рече:

— Само звук и ще те заболи.

Не каза нищо.

Шадуел го подкани с жест към един черен мерцедес, паркиран на следващата пресечка.

— Мърдай.

Кал нямаше избор, не можеше да повярва докато вървеше, че тази сцена се разиграва на улица, по която бе броял пукнатините по пътя още откакто бе достатъчно пораснал, за да различава едно от две.

Вкараха го на задната седалка, отделена от похитителите му с преграда от плътно стъкло. Заключиха вратата. Беше безсилен. Можеше само да гледа как Шадуел седна зад кормилото, а жената до него.

Знаеше, че вероятността да усетят липсата му на забавлението бе малка, а още по-малко вероятно бе някой да тръгне да го търси. Просто щяха да приемат, че се е уморил от веселието и се е запътил към къщи. Беше в ръцете на врага, и напълно безпомощен.

Какво ли би направил Лудия Муни сега, зачуди се той.

Въпросът го обърка само за миг, преди да се яви отговора. Извади празничната пура, която му бе дал Норман, отпусна се на кожената седалка, и я запали.

Добре, рече поетът; вземай удоволствията докато можеш, докато все още има удоволствия. И докато можеш да дишаш.

1

Понякога Мими се събуждаше; понякога спеше. Но сега вече едното приличаше много на другото: сънят беше белязан от безпокойство и притеснение, когато беше будна я изпълваха недовършени мисли, които избледняваха в безмислици, като сънища. По едно време беше сигурна, че в ъгъла на стаята плаче малко дете, докато не дойде сестрата да изтрие сълзите от лицето на пациентката. После видя като през зацапан прозорец някакво място, което познаваше, но бе загубила, и старите й кости я заболяха от желание да бъде там.

А след това се яви друго видение, и този път тя се надяваше въпреки всичко това да е сън. Не беше.

— Мими? — каза тъмната жена.

Ударът, който бе осакатил Мими, бе замъглил погледа й, но зрението й беше достатъчно за да разпознае силуета, застанал до леглото. След като години наред бе била сама с тайната си, най-после някой от Фугата я бе намерил. Но срещата тази вечер нямаше да бъде изпълнена с радостни сълзи, не и с тази посетителка и с мъртвите й сестри.

Магьосницата Непорочна бе дошла, за да изпълни едно обещание, което бе дала преди да бъде скрита Фугата: ако не може да управлява Виждащите, ще ги унищожи. Винаги бе твърдяла, че е наследник на Лилит: последната чиста представителка на първата степен на магьосничеството. Затова властта й над тях бе неоспорима. Те се бяха присмели на твърдението й. Не бе в природата им да бъдат управлявани, а и не вярваха много на произхода. Непорочна бе унижена — факт, който жена като нея, обладана от сили, по-съвършени от тези на повечето от тях — нямаше да забрави лесно. Сега бе намерила последната Пазителка на килима, и ако успееше да го вземе, щеше да пролее кръв.

Преди много години Съветът бе дарил Мими с някои от тактиките на Старата Наука, за да я въоръжат срещу ситуации като тази. Това бяха само малки магии, нищо повече: средства за объркване на противника. Нищо смъртоносно. За да ги научи, бе необходимо повече време, отколкото имаха. Но тогава тя им беше благодарна за тях: те й дадоха някакво успокоение, когато се изправи пред живота в Царството без любимия й Ромо. Годините обаче минаваха, а никой не дойде да й каже, че чакането вече е свършило и Килима може да издаде тайните си, или пък да се опита да събуди Фугата със сила. Възбудата от първите години, когато знаеше, че стои между магията и унищожението й, постепенно стихна и се превърна в отегчителна бдителност. Стана мързелива и започна да забравя, с всички ставаше така.

Само към края, когато остана сама и разбра колко е отслабнала, се отърси от вцепенението на живота сред Кукувиците, и се опита да насочи затормозените си умствени сили към проблема на тайната, която бе пазила толкова дълго. По това време обаче мисълта й вече се луташе — първите симптоми на удара, който щеше да я извади от строя. Бяха й необходими ден и половина за да състави краткото писмо, което написа на Сузана. Писмо в което рискуваше да каже повече отколкото иска, защото времето не стигаше, а чувстваше приближаващата се опасност.

Беше се оказала права: ето я. Непорочна сигурно бе усетила сигнала, който Мими изпрати в последния момент: призив към който и да е от Виждащите в Царството, който би могъл да й помогне. Като си помислеше, това може би беше най-голямата й грешка. Магьосница със силата на Непорочна не би пропуснала такъв тревожен сигнал.

И ето я, дошла да види Мими като отхвърлено дете, готово да се сдобри до смъртното легло, и по този начин да си върне наследството. Тази аналогия не й беше убягнала.

— Казах на сестрата, че съм твоя дъщеря — рече тя, — и че искам да остана за малко при тебе. Сама.

Мими би плюла от отвращение, ако имаше сила, или плюнка.

— Знам, че ще умреш, затова дойдох да се сбогувам, след толкова години. Чух, че си загубила дар слово, така че не бива да очаквам да издрънкаш някакво признание. Има си други начини. Знаем как мисълта може да се разкрие и без думи, нали?

Тя пристъпи по-близо до леглото.

Мими знаеше, че онова, което казва Магьосницата, е вярно: имаше начини чрез които едно тяло — дори такова съсипано и близко до смъртта като нейното — може да бъде накарано да издаде тайните си, ако разпитващия знае методите. А Непорочна ги знаеше. Тя, убийцата на собствените си сестри; тя, вечната девственица, чието безбрачие й даваше достъп до сили, непознати на любовниците: тя си имаше начини. Мими трябваше да направи някакъв последен номер, иначе всичко бе загубено.

С ъгъла на окото си Мими видя Вещицата, сбръчканата сестра, приклекнала до стената, беззъбата й паст зееше. Блудницата, втората сестра на Непорочна, седеше разкрачена на стола за посетители. Чакаха да започне забавлението.

Мими отвори уста сякаш да проговори.

— Искаш да кажеш нещо? — попита Непорочна.

Докато Магьосницата говореше Мими използва малкото сила, която й бе останала, и обърна лявата си ръка с дланта нагоре. Там, сред мрежата от линии на живота и любовта, с къна бе изрисуван символ, толкова пъти възстановяван, че петното върху кожата й вече бе незаличимо; символ, който й предаде един Бабу от Съвета часове преди великото тъкане.

Много отдавна бе забравила какво означава или за какво служи — ако изобщо й бяха казали — но това бе едно от малкото средства за защита, които й бяха дали, и което бе в състояние да използва.

Магиите на Ло бяха физически, а тялото й беше парализирано и не можеше да ги направи; на Ая бяха музикални, а тя нямаше слух и забрави първо тях. Ий-ми, Виждащите, които бяха гениални тъкачи, не й бяха дали никакви магии. Бяха прекалено заети през онези последни трескави дни, заети с делото на живота си: килимът, който скоро щеше да скрие Фугата от погледа в продължение на цяла епоха.

Всъщност, за повечето от онова, на което я бе научил онзи Бабу, тя вече нямаше сили — словесните магии бяха безполезни, щом устните не можеха да ги произнесат. Беше й останал само този неясен знак — нищо повече от мръсно петно на треперещата й ръка — с което да държи Магьосницата на разстояние.

Но нищо не се случи. Никаква сила не се появи, нито полъх дори. Опита се да си спомни дали Бабу й беше дал някакви конкретни инструкции за задействане на магията, но разумът й успя да си припомни само лицето му, усмивката му, и дърветата зад него, които прецеждаха слънчевата светлина през клоните си. Какви дни бяха, тя бе толкова млада, и всичко бе едно приключение.

Сега нямаше приключения. Само смърт във вмирисано легло.

Изведнъж, някакъв грохот. И от дланта й — освободена от спомена, може би — изригна магията.

От ръката й изскочи топка енергия. Непорочна отстъпи назад пред звънтящата мрежа от светлина, която се спусна над леглото, за да го пази от злото.

Магьосницата реагира бързо. Менструумът, този поток от черен мрак — кръвта на изящното й тяло, бликна от ноздрите й. Мими бе виждала проявлението на тази сила само десетина пъти, винаги и само от жени: етеричен разтвор, в който казваха, че притежателката му може да разтвори целият си опит, и да го пресъздаде отново в изображение на желанието си. И докато Старата Наука бе демократична магия, достъпна за всички — независимо от пол, възраст или морал — менструумът сякаш избираше онези, към които бе благосклонен. Със своите изисквания и видения той бе довел мнозина от избраниците до самоубийство, но несъмнено имаше сила — дори може би състояние на плътта — която не знаеше граници.

Бяха необходими само няколко капки, които се източиха във въздуха и пронизаха мрежата създадена от магията на Бабу, за да остане Мими напълно беззащитна.

Непорочна гледаше втренчено старицата, боеше се от онова, което можеше да последва. Несъмнено Съветът бе оставил на Пазителката някои последни магии, които тя би задействала в краен случай. Затова тя бе посъветвала Шадуел да опитат първо други пътища за разузнаване: за да избегнат този вероятно смъртоносен сблъсък. Но всички те ги бяха отвели в задънена улица. Съкровището бе откраднато от къщата на Рю Стрийт. Единственият свидетел, Муни, бе загубил разсъдъка си. Тя трябваше да дойде тук и да се изправи лице в лице срещу Пазителката, без страх от самата Мими, а по-скоро от силата на защитата, която несъмнено Съветът й бе оставил.

— Хайде… — подкани я тя, — … направи най-лошото.

Старата жена само лежеше, погледът й изпълнен с предчувствия.

— Нямаме цяла вечност на разположение — каза Непорочна. — Ако имаш магии, покажи ги.

Но тя само си лежеше, с арогантността на някой, който има изобилие от сили.

Непорочна не можеше да търпи повече да чака. Направи крачка към леглото с надеждата да накара тази кучка да разкрие силата си, каквато и да бе тя. Все още нямаше никаква реакция.

Възможно ли бе да е разтълкувала неправилно знаците? Може би жената лежеше така неподвижно не от арогантност, а от отчаяние? Можеше ли да се надява, че Пазителката по някакъв начин, по чудо, е останала беззащитна?

Докосна отворената длан на Мими и избледнелия символ. Силата там бе мъртва, нищо вече не се възправяше срещу нея от жената на леглото.

Ако Непорочна бе изпитвала някога удоволствие, това бе точно сега. Колкото и невероятно да изглеждаше, Пазителката бе невъоръжена. Не притежаваше последни, опустошителни магии. Ако някога бе имала такава власт, с годините тя бе разрушена.

— Време е да се разтовариш — рече тя и пусна поток от мъчения, който се издигна над треперещата глава на Мими.

2

Сестрата от нощната смяна погледна часовника на стената. Бяха изминали тридесет минути откакто остави разплаканата дъщеря на Мими Лашенски при нея. Строго погледнато би трябвало да каже на посетителката да дойде на сутринта, но жената бе пътувала доста през нощта, а освен това бе много вероятно пациентката да не оживее до сутринта. Правилата трябваше да се смекчават от състрадание, но половин час бе достатъчен.

Тръгна по коридора и чу вик от стаята на старата жена, шум от падащи мебели. За секунди стигна до вратата. Дръжката беше лепкава и не можеше да се завърти. Шумът отвътре ставаше все по-силен и тя заблъска по вратата.

— Какво става там? — попита сестрата.

Вътре Магьосницата погледна торбата изсъхнали кости и сбръчкана плът на леглото. Откъде намираше тази жена сили и воля да й се противопоставя? Да се съпротивлява на иглите за разпит, които менструумът бе забил през небцето направо в мислите й?

Съветът бе направил добър избор като я избра за една от трите пазителки на Втъкания свят. Дори сега, когато менструумът проникваше в мозъка й, тя подготвяше последна и абсолютна защита. Умираше. Непорочна я виждаше как желае смъртта преди иглите да измъкнат тайните й.

От другата страна на вратата гласът и виковете на сестрата се усилваха.

— Отворете вратата! Моля ви, отворете вратата!

Времето изтичаше. Без да обръща внимание на призивите на сестрата, Непорочна затвори очи и потърси в миналото някакво съчетание от форми, които се надяваше да раздвижат мисълта на старата жена достатъчно дълго, за да могат иглите да свършат работата си. Едната част от комбинацията бе намерена бързо: видение за смъртта, измъкнато от единственото й истинско убежище в Царството, Светилището на Смъртните. Другата бе по-проблематична, защото бе виждала само веднъж или два пъти мъжа, който Мими остави във Фугата. Менструумът обаче си имаше свой начин да разрови паметта, и нямаше по-добро доказателство за силата на илюзията от изражението, което се появи на лицето на старата жена, когато видя изгубената си любов да се появява до леглото с вдигнати разлагащи се ръце. Използвайки този миг Непорочна заби иглите на разпита в мозъчната кора на Пазителката, но преди да успее да открие там килима, Мими — с едно последно нечовешко усилие — стисна с подвижната си ръка чаршафа и го хвърли към призрака, като подигравка в отговор на блъфа на Магьосницата.

После залитна настрани на леглото, мъртва още преди да падне на пода.

Непорочна изпищя от гняв. В този миг сестрата отвори вратата.

Това, което жената видя в стая номер шест, нямаше да разкаже никога, никога до края на дългия си живот. Отчасти, защото се боеше от подигравките на колежките си; отчасти, защото ако можеше да вярва на очите си, и ако в света на живите съществуваха такива ужаси каквито видя в стаята на Мими Лашенски, да говори за тях би означавало да ги предизвика, а тя като жена на своето време не знаеше нито молитви, нито пък умееше да се пази от такава черна сила.

Освен това те изчезнаха в мига, в който ги видя — голата жена и мъртвецът до леглото — изчезнаха, сякаш никога не бяха се появявали. Там беше само дъщерята, която повтаряше: „Не… не…“, а майка й лежеше мъртва на пода.

— Ще повикам доктора — каза сестрата. — Моля ви, останете тук.

Но когато се върна в стаята, скърбящата жена се бе сбогувала окончателно, и си бе отишла.

3

— Какво стана? — попита Шадуел, докато се отдалечаваха от болницата.

— Мъртва е — отвърна Непорочна, и не пророни нито дума повече докато не изминаха две мили от портала.

Шадуел знаеше, че не бива да я разпитва. Тя щеше да му каже каквото имаше за казване, когато реши.

Тя така и направи.

— Тя нямаше никаква защита, Шадуел, освен някакъв шантав трик, който научих още в люлката.

— Как е възможно?

— Може би просто е остаряла — бе отговорът на Непорочна. — Умът й се е скапал.

— А другите Пазителки?

— Кой знае? Може би са умрели. Потънали са в Царството. Тя беше съвсем сама накрая. — Магьосницата се усмихна — изражение непознато на лицето й. — Аз бях там, предпазлива и пресметлива, боях се, че тя има магии, които могат да ме унищожат, а тя нямаше нищо. Нищо. Просто една стара жена, която си умираше в леглото.

— Щом тя е последната, няма кой да ни спре, нали? Няма кой да ни попречи да стигнем до Фугата.

— Така изглежда — отвърна Непорочна и отново потъна в мълчание, гледайки доволна как спящото Царство се плъзга край прозореца на колата.

Това тъжно място не преставаше да я учудва. Не с физическите си особености, а със своята непредсказуемост.

Те бяха остарели тук, Пазителките на Килима. Те, които бяха обичали Фугата достатъчно, за да дадат живота си за да я пазят от злото — те накрая се бяха уморили от бдението си и бяха потънали в забрава.

Но омразата не забравяше; омразата помнеше дълго след като любовта бе забравила. Тя бе живо доказателство за това. Целта й — да намери Фугата и да разбие светлото й сърце — не бе избледняла след търсенето, което бе траяло цял човешки живот.

А това търсене скоро щеше да свърши. Фугата щеше да бъде намерена и продадена на търг, територията й щеше да стане място за игри на Кукувиците, хората й — четирите велики рода — продадени в робство или оставени да се скитат в това безнадеждно място. Тя погледна навън към града. Трепкаща светлина обливаше тухлите и бетона, и прогонваше и малкото очарование на нощта.

Вълшебството на Виждащите не можеше да оцелее дълго в един такъв свят. А какво бяха те, лишени от магиите си? Изгубени хора с видения в погледа, но безсилни да ги осъществят.

Те и този потъмнял, запуснат град, щяха да имат много неща, за които да си говорят.

1

Осем часа преди смъртта на Мими в болницата Сузана се бе върнала в къщата на Рю Стрийт. Смрачаваше се и сградата, пронизвана отпред от копия кехлибарена светлина, почти се бе отърсила от мрачния си вид. Това великолепие обаче не трая дълго — когато слънцето се оттегли към другото полукълбо, Сузана трябваше да запали свещите. Много от тях бяха останали по первазите и полиците, поставени в гробовете на своите предшественици. Светлината която хвърляха беше по-силна отколкото очакваше, и по-ефектна. Премина от стая в стая, съпровождана навсякъде от аромата на топящия се восък, и почти си представи, че Мими може би е била щастлива тук, в този пашкул.

Не откри никъде никаква следа от картината, която й бе разкрила баба й. Нито в линиите на дъските по пода, нито в шарките на тапетите. Каквото и да беше, вече го нямаше. Не изпитваше никакво желание да се заеме с тъжната задача да съобщи това на старата жена.

Онова което намери обаче, почти скрито зад купчината мебели на горната площадка, бе скрина. Трябваше й известно време за да махне струпаните пред него неща, но когато най-сетне сложи свещта на пода пред него и отвори вратата, я очакваше едно откритие.

Лешоядите обрали всичко от къщата, бяха забравили да преровят съдържанието на скрина. Дрехите на Мими още висяха на закачалките — палта, кожи и бални рокли. Най-вероятно не бяха носени откакто Сузана за последен път бе отворила тази съкровищница. А тази мисъл я подсети какво търсеше тогава. Тя приклекна като си казваше, че е глупаво да си мисли, че подаръкът й още е там, и все пак знаеше със сигурност, че е така.

Не остана разочарована. Между обувките и хартиите намери един пакет увит в обикновена кафява хартия, надписан с нейното име. Подаръкът беше отложен, но не загубен.

Ръцете й затрепериха. Възелът на избледнялата панделка се съпротивляваше половин минута, но после се отпусна. Тя дръпна хартията настрани.

Вътре: книга. Не нова, съдейки по протритите ъгли, но красиво подвързана с кожа. Отвори я. За своя изненада откри, че книгата е на немски. Geschichten der Geheimen Orte, гласеше заглавието, което тя колебливо преведе като „Разкази за тайните места“. Но дори да не разбираше малко езика, илюстрациите щяха да й подскажат темата: това беше книга с приказки.

Седна на най-горното стъпало със свещ до себе си и я заразглежда внимателно. Приказките бяха познати, разбира се: беше ги срещала, под една или друга форма, стотици пъти. Беше ги виждала пресъздадени като анимационни филми от Холивуд, еротични басни, теми за научни дисертации и феминистки критики. Омаята им обаче оставаше незасегната от комерческия дух или академичните размишления. Както си седеше там, детето в нея пожела да чуе отново тези разкази, въпреки че знаеше и най-малките им подробности и си спомняше за края още преди да бъде прочетен първия ред. Това беше без значение, разбира се. Всъщност, неизбежността им бе част от тяхната сила. Някои приказки никога не омръзваха.

Опитът я беше научил на много неща, а повечето от новите бяха лоши. Тези приказки обаче имаха друга поука. Например, не беше никакво откритие, че сънят прилича на смъртта; но че смъртта може да бъде излекувана с целувки и превърната просто в сън… това познание бе от друг порядък. Чисто самозалъгване, укори се тя. Истинският живот не предлагаше чудеса. Хищният звяр, ако бъде разрязан, не пуска на свобода жертвите си непокътнати. Селяните не ставаха принцове за една нощ, нито пък злото бе побеждавано от единението на верни едно на друго сърца. Това бяха илюзии, които тя като прагматичка, каквато бе станала с цената на много усилия, се бе опитвала да отбягва.

Все пак тези истории я вълнуваха. Не можеше да го отрече. Вълнуваха я по начин, по който само истинските неща биха могли. Сълзите в очите й не бяха предизвикани от сантименталност. Историите не бяха сантиментални. Бяха груби, дори жестоки. Не, онова което я караше да плаче беше, че те й напомняха за един вътрешен свят, който познаваше толкова добре като дете; живот който беше същевременно бягство и отмъщение за болките и разочарованията на детството; живот който не беше нито сладникав, нито несъзнателен; живот в измислени места — обитавани от духове, възвишени — който тя реши да забрави, когато пое по пътя на зрелостта.

Нещо повече, при тази нова среща с приказките, които я бяха запознали с митологията, тя откри образи, които биха й помогнали да разгадае сегашното си объркване.

Необичайният характер на историята, в която попадна при завръщането си в Ливърпул, предизвика хаос в представите й. Тук обаче, сред страниците на книгата, намери един живот, в който нищо не беше твърдо установено: където всичко се подчиняваше на вълшебство, създаващо феерия и чудеса. Някога тя се беше разхождала сред тях и можеше да се счита за един от неговите обитатели. Ако успееше да си възстанови онова дръзко безразличие към разума и да го остави да я поведе напред през лабиринта, може би щеше да разбере силите, които чакаха за да се развихрят около нея.

Би било болезнено да се откаже от прагматизма си, обаче — той толкова често я бе предпазвал да не затъне. Пред лицето на загубата и тъгата тя издържа, като оставаше хладна и разумна. Дори когато родителите й починаха разделени от някаква неизказана измяна, която и накрая не им позволи да се утешават един друг, тя се справи. Просто се потопи в практичните неща докато най-лошото отмина.

Със своите химери и вълшебства сега книгата извикваше отново всички двусмислици и изменчиви неща, и нейният прагматизъм беше безполезен. Няма значение. На каквото и да я бяха научили годините за загубата, за компромиса и поражението, тя бе тук — поканена отново в гората където девици укротяваха дракони, а една от тях все още беше с нейното лице.

След като прегледа три-четири приказки тя се върна в началото на книгата, за да потърси някакво посвещение. То беше кратко.

„На Сузана, с любов от М.Л.“

На същата страница имаше някаква странна епиграма:

Das, was man sich vorstellt, braucht man nie zu verlieren.

Опита се да се пребори с това, като подозираше, че с нейния позабравен немски може би не намира най-удачните думи. Приблизителният превод, който успя да направи, гласеше:

Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.

Замислена над тази неясна мъдрост, Сузана се върна към приказките, спираше се на илюстрациите, които бяха строги като дърворезба, но разгледани по-внимателно разкриваха най-различни неуловими детайли. Риби с човешки лица гледаха втренчено изпод чистата повърхност на някакъв вир; двама непознати на банкет си шепнеха нещо, което се бе материализирало във въздуха над главите им; сред дива гора фигури почти скрити зад дърветата показваха бледите си, изпълнени с очакване лица.

Часовете минаваха един след друг. Сузана разгледа книгата от кора до кора и щом затвори за малко очи за да си почине, сънят я надви.

Когато се събуди видя, че часовникът й бе спрял малко след два. Фитилът до нея примигваше в локвичка восък и щеше всеки миг да се удави. Тя се изправи на крака и закуцука по площадката, докато игличките от изтръпването изчезнаха, после влезе в задната спалня да потърси нова свещ.

Имаше една на перваза на прозореца. Като я взе мярна някакво движение долу на двора. Сърцето й подскочи, но остана съвсем неподвижна, за да не привлече вниманието към себе си, и продължи да гледа. Силуетът беше в сянка и чак като излезе иззад ъгъла на двора светлината на звездите й показа лицето на младежа, когото видя тук предния ден.

Тръгна надолу по стълбите и пътьом запали нова свещ. Искаше да поговори с него, да го разпита за причините за бягството му, и кои бяха неговите преследвачи.

Когато излезе на двора той се надигна от скривалището си и хукна към задната врата.

— Почакайте! — извика тя след него. — Аз съм, Сузана.

Името може би не означаваше нищо за него, но въпреки това той спря.

— Кой?

— Видях ви вчера. Бягахте…

Момичето в коридора, сети се Кал. Което застана между него и Търговеца.

— Какво е станало с вас? — попита тя.

Кал изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха разкъсани, лицето — мръсно и, макар че не беше съвсем сигурна, окървавено.

— Не зная — отвърна той дрезгаво. — Вече не зная нищо.

— Защо не влезете?

Той не помръдна.

— Откога сте тук? — попита Кал.

— От часове.

— И в къщата няма никой?

— Никой освен мен.

Като се увери в това той я последва през задната врата. Сузана запали още няколко свещи. Светлината потвърди подозренията й. По него имаше кръв, и миришеше на помийна яма.

— Дали има вода? — запита той.

— Не зная, можем да опитаме.

Имаха късмет — водоснабдяването не беше прекъснато. Кранчето в кухнята се тресеше и от тръбите се носеше грохот, но най-накрая бликна поток ледена вода. Кал захвърли сакото си и потопи лице и ръце във водата.

— Ще видя дали мога да намеря кърпа — каза Сузана. — Между другото, как е името ви?

— Кал.

Тя го остави да се мие. Когато излезе, Кал съблече и ризата и поля гърдите, врата и гърба си със студена вода. Сузана се върна преди да бе свършил, носеше една калъфка за възглавница.

— Единственото подобно на кърпа, което намерих — рече тя.

Беше сложила два стола в предната стая на долния етаж и запалила няколко свещи. Седнаха заедно и заприказваха.

— Защо се върнахте? — поиска да разбере тя. — След вчера.

— Тук видях нещо — започна той предпазливо. — А вие? Защо сте тук?

— Това е къщата на баба ми. Тя е в болница. Умира. Върнах се да поогледам.

— Двамата, които видях вчера — рече Кал. — Те приятели на баба ви ли са?

— Съмнявам се. Какво искаха от вас?

Тук Кал усети, че стъпва на несигурна почва. Как би могъл да започне да й разказва за радостите и страховете през последните няколко дни?

— Трудно е… — каза той. — Искам да кажа, не съм сигурен дали нещо от това, което ми се случи напоследък, има някакъв смисъл.

— Значи ставаме двама — отвърна тя.

Кал гледаше ръцете си като гадател, който търси бъдещето. Тя го разглеждаше: тялото му бе покрито с драскотини, сякаш се бе борил с вълци.

Когато вдигна глава светлосините му очи, оградени с черни ресници, забелязаха изпитателния й поглед. Той леко се изчерви.

— Казахте, че сте видели нещо тук — каза тя. — Можете ли да ми кажете какво?

Това беше прост въпрос и той не виждаше причина да не й каже. Ако не му повярва, това си беше неин проблем, не негов. Но не беше така. Всъщност, щом той описа килима, очите й изведнъж се разшириха.

— Разбира се — рече тя. — Килим. Разбира се.

— Знаете ли за него?

Тя му разказа какво се бе случило в болницата, за картината, която Мими се беше опитала да й покаже.

Сега вече и последните съмнения за това, дали да й каже цялата история, бяха забравени. Разказа й за приключението от деня, в който бе избягала птицата. Погледът му във Фугата Шадуел и неговото сако; Непорочна копелетата; майка им и акушерката; събитията на сватбата, и след това. Тя прекъсваше разказа му със своите представи за живота на Мими тук в къщата: зад заключени врати, заковани прозорци, живот в крепост, сякаш в очакване на обсада.

— Сигурно е знаела, че някой ще дойде за килима, рано или късно.

— Не за килима — рече Кал. — За Фугата.

Видя как погледът му стана замечтан при споменаването на думата, и му завидя, че бе видял това място: неговите хълмове, езера, диви гори. А има ли девици сред тези дървета, искаше да попита тя, които укротяват дракони с песента си? Това трябваше да открие сама.

— Значи килимът е нещо като вход, така ли? — запита тя.

— Не зная.

— Да можехме да попитаме Мими. Може би тя…

Преди да успее да завърши изречението, Кал скочи.

— О, Господи. — Едва сега си спомни думите на Шадуел при боклука, че щяха да говорят със старата жена.

Той е имал предвид Мими, кой друг? Докато нахлузваше ризата си, разказа на Сузана какво бе чул.

— Трябва да отидем при нея — каза той. — Господи! Защо не помислих?

Възбудата му беше заразителна. Сузана духна свещите и стигна до вратата преди него.

— Сигурно Мими е в безопасност в болницата — каза тя.

— Никой не е в безопасност — отвърна той и тя разбра, че това е вярно.

На стъпалото тя се обърна и изчезна обратно в къщата, връщайки се секунда по-късно с някаква стара книга.

— Дневник?

— Карта — отвърна тя.

1

Мими беше мъртва.

Убийците й бяха дошли и изчезнали през нощта, оставяйки плътна димна завеса, за да скрият престъплението си.

— Няма нищо загадъчно в смъртта на баба ви — настояваше доктор Чай. — Състоянието й се влошаваше бързо.

— Снощи тук е идвал някой.

— Точно така. Дъщеря й.

— Тя имаше само една дъщеря — майка ми. А тя почина преди две години и половина.

— Който и да е бил, не е навредил с нищо на Мими Лашенски. Баба ви умря от естествена смърт.

Сузана разбра, че е безполезно да спори. Опитите й да обясни подозренията си само биха предизвикали объркване. Освен това, смъртта на Мими беше поставила началото на нова спирала от загадки. Най-голямата от тях: какво е знаела старата жена, или какво е била, та е трябвало да бъде ликвидирана? И каква част от нейната роля в тази загадка Сузана бе задължена да поеме сега? Първият въпрос предизвикваше втори, а след като Мими беше замлъкнала, и двата щяха да останат без отговор. Единственият останал източник на информация бе съществото, способно да убие старицата на смъртното й легло — Непорочна. А Сузана чувстваше, че изобщо не е готова за такъв сблъсък.

Излязоха от болницата и тръгнаха пеша. Тя беше много разстроена.

— Да хапнем нещо? — предложи Кал.

Беше едва седем часа сутринта, но намериха едно кафене в което предлагаха закуски, и си поръчаха огромни порции. Яйцата и бекона с препечени филийки и кафето донякъде възстановиха силите им, но все още не можеха да се оправят след безсънната нощ.

— Ще трябва да се обадя на чичо ми в Канада — рече Сузана, — за да му кажа какво е станало.

— Всичко ли ще му кажеш? — попита Кал.

— Не, разбира се. То си остава между нас двамата.

Това го зарадва. Не само защото не му харесваше мисълта, че ще се разчуе, но и защото желаеше близостта на споделената тайна. Тази Сузана не приличаше на никоя от жените, които бе срещал преди. Нямаше фасада, нямаше игрички. След една нощ на изповеди, и след тази тъжна сутрин, те изведнъж се оказаха съучастници в загадка, която го беше приближила до смъртта повече от всякога, но въпреки това с радост щеше да участва в нея, ако това означаваше, че ще бъдат заедно.

— Няма да се пролеят много сълзи за Мими — продължи Сузана. — Не я обичаха.

— Дори и ти?

— Аз изобщо не я познавах — отвърна тя и му разказа накратко за живота на Мими. — Тя беше аутсайдер — заключи Сузана, — а сега вече знаем защо.

— И това ни връща пак на килима. Трябва да открием онези, които изнесоха нещата.

— Първо трябва да поспиш.

— Не. Оправих се. Но наистина искам да ида до вкъщи. Само да нахраня гълъбите.

— Не могат ли да оцелеят без тебе няколко часа?

— Ако не бяха те — намръщи се Кал, — нямаше да съм тук.

— Извинявай. Имаш ли нещо против да дойда и аз?

— Ще се радвам. Може би това ще накара татко да се усмихне.

2

Всъщност, днес Брендън имаше много причини да се усмихва. Кал не бе виждал баща си толкова щастлив отпреди болестта на Ейлийн. Промяната беше необичайна. Той ги посрещна в къщата с поток от закачки.

— Някой иска ли кафе? — предложи той и отиде в кухнята. — Между другото, Кал, Жералдин беше тук.

— Какво искаше?

— Донесе някакви книги, които си й дал, каза, че вече не ги иска. — Обърна гръб на кафето и погледна втренчено Кал. — Каза, че си се държал странно.

— Сигурно ми е в кръвта — отвърна Кал и баща му се ухили. — Ще ида да погледна птиците.

— Днес вече ги храних. И почистих.

— Ти май наистина си по-добре.

— Защо не? — каза Брендън. — Има хора, които ме наглеждат.

Кал кимна без да разбира съвсем. После се обърна към Сузана.

— Искаш ли да видиш шампионите? — попита той и я поведе навън. Денят вече ухаеше.

— Става нещо странно с баща ми — каза Кал докато вървяха по пътеката към гълъбарника. — Преди два дни направо беше готов да се самоубие.

— Може би просто лошото е отминало — рече тя.

— Може би — отвърна той и отвори вратичката. В този момент наблизо с грохот премина влак и земята потрепери.

— Девет и четиридесет и пет за Пензанс — отбеляза Кал, докато влизаха.

— Това не пречи ли на птиците? — попита Сузана. — Да са толкова близо до линията?

— Свикнали са още докато са били в черупките — отвърна той и тръгна да поздравява гълъбите.

Тя го наблюдаваше как им говори, почуквайки с пръсти по телената мрежа. Беше странен, несъмнено, но може би не по-странен от нея. Изненадваше я по какъв естествен начин посрещат непредвидимите неща, нахлули изведнъж в живота им. Тя усещаше, че стоят на някакъв праг в царството отвъд малко странност може да се окаже необходима.

Кал изведнъж се отвърна от клетките.

— Гилкрайст — рече той с някаква жестока усмивка. — Току-що си спомних. Говореха си за някакъв човек на име Гилкрайст.

— Кои си говореха?

— Когато бях на стената. Хамалите. Господи, да! Погледнах птиците и си спомних всичко. Аз бях на стената, а те си говориха да продадат килима на някой си Гилкрайст.

— Значи това е нашият човек.

Кал мигновено се озова в къщата.

— Нямам никакви сладкиши — започна Брендън, но синът му се втурна към телефона в коридора. — Каква е тая паника?

— Няма нищо — отвърна Сузана.

Брендън й наля чашка кафе докато Кал прелистваше указателя.

— Ти не си местно момиче, нали? — попита той.

— Живея в Лондон.

— Никога не ми е харесвал Лондон — отбеляза той. — Бездушно място.

— Имам ателие на Мъсуел Хил. Ще ви хареса. — Брендън я изгледа озадачено и тя добави: — Правя керамика.

— Намерих го — обади се Кал с телефонния указател в ръка. — „К.У.Гилкрайст“ — прочете той, — „Оказионна търговия“.

— За какво става въпрос? — попита Брендън.

— Ще се обадя — рече Кал.

— Неделя е — забеляза Сузана.

— Много такива места работят в неделя сутрин — отвърна той и се върна в коридора.

— Купуваш ли нещо? — попита Брендън.

— В известен смисъл — рече Сузана.

Кал набра номера. От другата страна вдигнаха слушалката веднага. Обади се женски глас:

— Магазинът на Гилкрайст!

— Ало. Бих искал да говоря с господин Гилкрайст, моля.

Последва мълчание, после жената каза:

— Господин Гилкрайст е мъртъв.

Божичко, помисли си Кал, Шадуел е бърз.

Но оттатък не бяха свършили:

— Умря преди осем години. — Гласът й беше по-безцветен от говорещ часовник. — От какво се интересувате?

— Един килим — рече Кал.

— Искате да купите килим?

— Не. Не съвсем. Мисля, че в магазина ви по погрешка е донесен един килим…

— По погрешка?

— Точно така. И трябва да си го взема обратно. Спешно.

— Боя се, че трябва да говорите с господин Уайлд за това.

— Бихте ли ме свързали с господин Уайлд, моля?

— Той е на остров Уайт.

— Кога ще се върне?

— В четвъртък сутринта. Ще трябва да се обадите пак.

— Но сигурно трябва…

Кал спря. Отсреща бяха затворили.

— По дяволите — изруга той. Вдигна поглед и видя Сузана застанала на вратата на кухнята. — Няма с кого да говорим. — Кал въздъхна. — И какво ни остава сега?

— Като крадци през нощта — отвърна тихо тя.

3

Когато Кал и жената си тръгнаха Брендън поседя малко, загледан в градината. Ще трябва скоро да поработи по нея: писмото на Ейлийн го беше упрекнало, че е толкова немарлив и не я поддържа.

Мисълта за писмото неизбежно го върна към приносителя му, небесния господин Шадуел.

Без да се замисля защо, той стана и отиде до телефона, погледна картичката, която му беше дал ангела, и набра номера. Споменът за срещата с Шадуел беше почти заличен от блясъка на подаръка, който му донесе Търговеца, но бяха сключили сделка която той си спомняше, а тя в известен смисъл засягаше Кал.

— С господин Шадуел ли говоря?

— Кой се обажда, моля?

— Брендън Муни.

— О-о, Брендън. Радвам се да чуя гласа ти. Имаш ли нещо да ми казваш? Нещо за Кал?

— Отиде до някакъв магазин, за мебели и такива…

— Така ли? Тогава ще го намерим и ще го зарадваме. Сам ли беше?

— Не, имаше една жена с него. Хубава жена.

— Името й?

— Сузана Париш.

— А на магазина?

Изведнъж Брендън усети някакво смътно съмнение.

— За какво ви е Кал?

— Казах ви. Една печалба.

— О, да. Печалба.

— Нещо, което ще го смае. Магазинът, Брендън. Имаме сделка, в края на краищата. Честното си е честно.

Брендън пъхна ръка в джоба си. Писмото беше още топло. Няма нищо лошо в това човек да сключва сделки с ангели, нали? Нищо опасно.

Каза името на магазина.

— Отидоха само за някакъв килим… — каза той.

Нещо щракна в слушалката.

— Ало, чувате ли ме? — попита Брендън.

Но божественият вестител сигурно вече летеше по пътя си.

1

Магазинът за оказионни мебели на Гилкрайст някога беше кино, през годините когато кината бяха все още пищни скъпи сгради. И сега си беше излишно претрупана сграда с имитация на рококо на фасадата и неправдоподобен купол, кацнал на покрива, но нищо дори не напомняше за някакво великолепие. Сградата беше на един хвърлей от Док Роуд, единствената, която все още се използваше в квартала. Останалите бяха или със заковани прозорци и врати, или изгорени до основи.

Застанал на ъгъла на Ямайка Стрийт, Кал се беше загледал над останките и се чудеше дали покойният господин Гилкрайст би се гордял името му да е изписано с такава пищна украса върху толкова западнало предприятие. Тук бизнес не можеше да процъфтява, освен ако не става въпрос за сделки, които е най-добре да се правят далече от очите на хората.

Работното време на магазина беше написано на една очукана дъска, на която някога киното бе обявявало цените на билетите. В неделя магазинът работеше между девет и половина и дванадесет. Сега беше един и петнадесет. Двойните врати бяха затворени и заключени, а две огромни порти от ковано желязо — гротескна добавка към фасадата — преграждаха с катинар пътя към вратите.

— Знаеш ли как се влиза с взлом? — попита Кал.

— Не — отвърна Сузана, — но се уча бързо.

Пресякоха Ямайка Стрийт, за да разгледат по-отблизо. Не беше необходимо да се преструват — откакто бяха пристигнали не забелязаха минувачи по улицата, а коли минаваха само от време на време.

— Трябва да има някакъв начин да се влезе — каза Сузана. — Ти мини оттатък, аз ще мина от тази страна.

— Добре. Ще се срещнем отзад.

Разделиха се. Пътят на Кал минаваше по сянката, а Сузана трябваше да мине по ярко осветената от слънцето страна. Странно, но се усети, че й се иска да има облаци. Жегата караше кръвта й да пее, сякаш бе настроена на някаква непозната радиостанция, и мелодиите звъняха в главата й.

Докато ги слушаше, Кал излезе иззад ъгъла и я стресна.

— Намерих начин — рече той и я поведе към някогашния авариен изход на киното. Той също беше заключен с катинар, но и катинарът, и веригата бяха доста ръждясали. Кал вече бе намерил половин тухла и заблъска с нея по катинара. Парчета от тухлата полетяха на всички страни, но след пет-шест удара веригата се предаде. Кал подпря вратата с рамо и натисна. Нещо изтропа вътре — едно огледало и други неща струпани върху вратата паднаха, но той успя да отвори достатъчно голяма пролука, за да се промъкнат.

2

Вътрешността приличаше на някакво Чистилище, в което хиляди домашни вещи — кресла, гардероби, големи и малки лампи, пердета, килими — очакваха Страшния съд, струпани прашни и жалки. Навсякъде се носеше вонята на обитателите на това място: неща, проядени от дървояди и просто изгнили от употреба, хубави на времето си мебели, които бяха толкова износени с годините, че дори създателите им не биха им отделили място.

Под миризмата на разложение имаше нещо по-горчиво и по-човешко. Може би миризма на пот, пропита в дъските на леглото на някой болен, или в плата на абажур, изгорял през нощта, когато собственикът му не бе доживял до утрото. Не беше място, където човек би останал задълго.

Разделиха се отново, за да огледат по-бързо.

— Щом видиш нещо подобно — рече Кал, — викай.

И се скри зад купищата мебели.

Въпреки че се скри от слънцето, звънът в главата на Сузана не престана, дори се засили. Може би главата й се замая от огромната задача, която стоеше пред тях — невъзможно търсене от някаква приказка, търсене на частица магия в необятното разложение.

Същата мисъл, макар и формулирана по друг начин, мина през главата на Кал. Колкото повече търсеше, толкова повече се усъмняваше в паметта си. Може би не бяха казали Гилкрайст, или може би хамалите бяха решили, че печалбата ако донесат тук килима, няма да оправдае усилията им.

Завивайки зад един ъгъл чу някакво стържене зад купчина мебели.

— Сузана? — попита той. Думата полетя и се върна без отговор. Шумът зад него вече заглъхна, но адреналинът нахлу в кръвта му и той закрачи по-бързо към следващата планина от вещи. Още преди да се доближи, на няколко метра от нея погледът му се прикова към навития килим, почти скрит под дузина високи столове и един скрин. Всичките бяха без етикети, което подсказваше, че са нови, неподредени придобивки.

Той коленичи и дръпна ръба на килима, опитвайки се да види шарката. Кантът беше повреден, тъканта — слаба. Усети как няколко нишки се скъсаха. Но видя достатъчно, за да се увери в онова, което вече знаеше вътре в себе си: това беше килимът от Рю Стрийт, килимът който Мими Лашенски бе пазила цял живот и бе умряла защитавайки го, килимът на Фугата.

Изправи се и започна да сваля столовете от камарата, глух за приближаващите се стъпки зад гърба му.

3

Първото, което Сузана видя, бе сянка на земята. Погледна нагоре.

Между два гардероба се появи някакво лице, което изчезна преди да успее да го назове по име.

Мими! Това беше Мими.

Тя се приближи към гардеробите. Не се виждаше никой. Дали не полудява? Първо този звън в главата й, сега халюцинации?

И все пак защо бяха тук, ако не вярваха в чудеса? Съмнението бе удавено от внезапно бликналата надежда, че мъртвите биха могли по някакъв начин да счупят печата на невидимия свят, и да дойдат сред живите.

Извика тихо името на баба си. И получи отговор. Не с думи, а с аромата на лавандулова вода. Вляво от нея, в един коридор между холни бюфети, се завъртя някакво кълбо прах и спря на пода. Тя тръгна към него, или по-скоро към източника на лекия вятър, който го бе понесъл, а ароматът с всяка крачка ставаше все по-силен.

4

— Мисля, че това е моя собственост — каза гласът зад гърба на Кал. Той се обърна. Шадуел стоеше на няколко фута от него. Сакото му беше разкопчано.

— Може би ще се дръпнеш, Муни, и ще ми позволиш да взема това, което си е мое.

На Кал му се щеше да бе проявил достатъчно съобразителност и да дойде въоръжен. В този миг не би се поколебал да забие нож в блестящото око на Шадуел, и да счита това за геройство. Но сега беше с голи ръце. Ще трябва да се справи с тях.

Направи крачка към Шадуел, но той се отдръпна встрани. Зад него имаше някой. Сигурно някоя от сестрите, или копелетата им.

Кал не пожела да види, а се обърна и грабна един от столовете струпани върху килима. Действието му предизвика малка лавина — столовете се пръснаха между него и врага. Запрати този който държеше към мъглявия силует заел мястото на Шадуел. Грабна втори и го хвърли след първия, но целта вече беше изчезнала в лабиринта от мебели. Търговецът също.

Кал се обърна, целият напрегнат, и натисна скрина за да го отмести. Успя: скринът падна назад повличайки след себе си още мебели. Зарадва се на грохота — може би щеше да привлече вниманието на Сузана. Протегна се да вземе килима, но в този миг нещо го сграбчи изотзад. Дръпнаха тялото му от плячката, в ръката му остана парче от килима, после го хвърлиха на пода.

Блъсна се в купчина картини и фотографии с изящни рамки, и няколко от тях паднаха и се счупиха. Остана за момент сред пръснатите стъкла да си поеме дъх, но онова което видя, спря дишането му отново.

Копелето идваше от мрака към него.

— Ставай! — заповяда то.

Не чу заповедта, вниманието му беше приковано към лицето пред него. Това не беше хлапето на Елрой, въпреки че чудовището пак приличаше на бащата. Не, това дете беше негово.

Ужасът, който бе зърнал за миг когато се пробуди от приспивната песен в мръсотията на бунището, се оказа твърде реален. Сестрите бяха изстискали семето му, а този звяр с неговото лице беше резултатът.

Приликата не беше хубава. Голото му тяло беше съвсем без косми, с няколко отвратителни деформации — пръстите на едната ръка бяха два пъти по-дълги от нормалното, а на другата — чуканчета по половин инч, от плешките стърчаха парчета плът като уродливи крила — може би като пародия на съществата, за които мечтаеше в сънищата си.

Детето обаче приличаше повече на баща си в сравнение с другите зверове, и изправен пред собствения си облик той се поколеба.

Това колебание беше достатъчно, за да даде предимство на звяра. Той скочи върху него и го сграбчи за гърлото с дългите си пръсти. В докосването му нямаше никаква топлина, а устата му засмука неговата сякаш искаше да открадне и последната глътка въздух.

Целта беше отцеубийство, в това нямаше никакво съмнение, хватката беше категорична. Усети как краката му се отпуснаха и детето го пусна на колене, следвайки го на пода. Кокалчетата на пръстите му опряха в парчетата стъкло и той направи слаб опит да вдигне едно от тях, но мисълта нямаше сила. Оръжието падна от ръката му.

Някъде в света на въздуха и светлината, от който бе изхвърлен, чу Шадуел да се смее. После звукът спря и той се втренчи в собственото си лице, което го гледаше като от криво огледало. Очите, които винаги бе харесвал заради светлия им цвят; устата, която го смущаваше като малък, защото мислеше, че е прекалено момичешка, и която сега беше научил да бъде малко жестока когато трябва, но както му казваха, беше способна и на чаровна усмивка. Ушите, големи и стърчащи: уши на комедиант, на лице, което предлагаше и нещо по-приятно…

Вероятно повечето хора си отиват от този свят с такива банални мисли в главата. За Кал определено беше така.

Както си мислеше за ушите, подводното течение го пое и го помъкна надолу.