Клайв Баркър
Втъкан свят (6)

2

По-късно някой почука на вратата. Беше госпожа Валънс, чиято къща беше срещу тази на Муни.

— Просто минавах — каза тя, но чехлите на краката й я издаваха, че лъже. — Помислих си, да видя как е баща ти. Чух, че се държал много странно с полицаите. Какво е станало на лицето ти?

— Няма нищо.

— Един много учтив полицай разговаря с мене — продължи жената. — Попита ме… — тя заговори тихо, — … дали баща ти не е разстроен психически.

Кал стисна зъби, за да не отвърне.

— Искаха да разговарят и с тебе, разбира се.

— Е, сега съм тук — отвърна Кал. — Ако им трябвам.

— Моето момче Реймънд каза, че те видял на линиите. Бягал си, така каза.

— Довиждане, госпожо Валънс.

— А той вижда добре, вижда Реймънд.

— Казах довиждане — рече Кал и тръшна вратата пред самодоволната й физиономия.

3

Нейното посещение не беше последното за деня. Няколко души се отбиха да видят дали всичко е наред. Явно в квартала се носеха доста клюки за дома на Муни. Може би някой умник бе разбрал, че той е бил центърът на драмата от предния ден.

Всеки път щом се почукаше на вратата, Кал очакваше да види Шадуел на прага. Но Търговецът очевидно имаше по-спешни грижи от това да довърши работата, която бе започнал сред руините на къщата на Шърман. Или може би чакаше по-благоприятно стечение на обстоятелствата.

После точно след обяда звънна телефонът, докато Кал хранеше птиците в гълъбарника.

Той се втурна вътре и грабна слушалката. Още преди да беше казала нещо, Кал знаеше, че това е Сузана.

— Къде си?

Тя беше задъхана и разтревожена.

— Трябва да напуснем града, Кал. Преследват ни.

— Шадуел?

— Не само Шадуел. Полицията.

— Килимът при тебе ли е?

— Да.

— Тогава ми кажи къде си. Ще дойда и…

— Не мога. Не по телефона.

— Не се подслушва, за Бога.

— Обзалагаш ли се?

— Трябва да те видя — рече той, нещо средно между молба и изискване.

— Да… — отвърна тя и гласът й омекна. — Да, разбира се…

— Как?

Последва дълга пауза. После тя каза:

— Където направи признанието си.

— Какво?

— Помниш ли?

Той се замисли. Какво признание бе правил изобщо? О, да: Обичам те. Как би могъл да забрави това?

— Да? — попита тя.

— Да. Кога?

— След час.

— Ще бъда там.

— Нямаме много време, Кал.

Искаше да й каже, че знае, но тя вече беше затворила.

Болката в израненото му тяло намаля като по чудо след разговора, стъпваше леко докато се качваше по стълбите при Брендън.

— Трябва да изляза за малко, тате.

— Заключи ли всички врати? — попита баща му.

— Да, къщата е заключена и залостена. Нищо не може да влезе. Нещо друго трябва ли ти?

Брендън помисли известно време върху въпроса.

— Бих искал малко уиски — рече той накрая.

— Имаме ли?

— В библиотеката. Зад Дикенс.

— Ще ти го донеса.

Тъкмо измъкваше бутилката от скривалището и звънецът на вратата звънна отново. Колебаеше се дали да отвори, но посетителят беше настойчив.

— Идвам след минутка — извика той нагоре по стълбите и отвори вратата.

Мъжът с тъмните очила попита:

— Калхун Муни?

— Да.

— Името ми е инспектор Хобарт, това е полицай Ричардсън. Дошли сме да ви зададем няколко въпроса.

— Веднага ли? — попита Кал. — Тъкмо щях да излизам.

— Спешна работа? — попита Хобарт.

По-добре ще е да кажа не, помисли си Кал.

— Не съвсем — отвърна той.

— Тогава не бихте имали нищо против да ви отнемем малко време — каза Хобарт и двамата влязоха моментално в къщата.

— Затвори вратата — нареди Хобарт на колегата си. — Изглеждате смутен, Муни. Криете ли нещо?

— Защо да…? Не.

— Разполагаме с информация за обратното.

Брендън извика отгоре — искаше си уискито.

— Кой е това?

— Баща ми. Искаше да пийне.

Ричардсън измъкна бутилката от ръцете на Кал и тръгна към стълбите.

— Не отивайте горе — спря го Кал. — Ще го изплашите.

— Нервно семейство — отбеляза Ричардсън.

— Не е добре напоследък — рече Кал.

— Хората ми са като агънца — каза Хобарт. — Стига да спазвате закона.

Отгоре отново се чу гласът на Брендън.

— Кал? Кой е?

— Едни хора искат да поговорят с мене, тате — извика Кал.

Но в гърлото му заседна друг отговор, който той преглътна. По-верен отговор.

Плъховете, татко. Влязоха все пак.

4

Минутите минаваха. Въпросите се въртяха и повтаряха като на въртележка. От насоката им беше ясно, че Хобарт бе разговарял надълго и нашироко с Шадуел, така че беше безполезно Кал да отрича. Трябваше да каже истината — колкото бе възможно по-малко от нея. Да, познава жена на име Сузана Париш. Не, не знае биографията й, нито пък му е казвала нещо за политическите си пристрастия. Да, виждал я е през последните двадесет и четири часа. Не, не знае къде е сега.

Докато отговаряше на въпросите се опита да не мисли за това, че тя го чака край реката. Ще го чака и като разбере, че няма да дойде, ще си отиде. Но колкото повече се мъчеше да избие тази мисъл от главата си, толкова по-упорито тя се завръщаше.

— Неспокоен ли сте, Муни?

— Малко ми е топло, това е.

— Имате среща, нали?

— Не.

— Къде е тя, Муни?

— Не зная.

— Няма смисъл да я защитавате. Тя е от най-големите боклуци, Муни. Повярвайте ми. Виждал съм какво може да направи. Неща, за които няма да повярвате. Стомахът ми се обръща само като си помисля.

Говореше напълно убедено. Кал не се съмняваше в думите му.

— Какъв сте вие, Муни?

— Какво имате предвид?

— Май приятел или мой враг? Среден път няма, нали разбирате. Без може би. Приятел или враг. Кое от двете?

— Не съм направил нищо против закона.

— Това аз ще го решавам — каза Хобарт. — Аз познавам закона. Познавам го и го обичам. И няма да допусна да плюят по него, Муни. Нито вие, нито който и да било. — Той си пое дъх и заяви: — Вие сте лъжец, Муни. Не зная доколко сте вътре в тази работа, или защо, но зная, че сте лъжец. — Направи кратка пауза и продължи: — Така че ще започнем отначало, нали?

— Казах ви всичко, което зная.

— Ще започнем отначало. Кога се запознахте с терористката Сузана Париш?

5

След повече от два часа и половина на въртележката, на Хобарт най-после му омръзна и той обяви, че засега е приключил с Кал. Няма да бъдат предявени никакви обвинения, поне не веднага, но Кал трябва да се счита под подозрение.

— Вие днес си създадохте двама врагове, Муни — заключи Хобарт. — Мен и закона. Ще съжалявате за това.

После плъховете си тръгнаха.

Кал поседя пет минути в задната стая, като се опитваше да събере мислите си, и след това се качи да види как е Брендън. Старецът беше заспал. Кал остави баща си с неговите сънища и тръгна да търси своите.

6

Тя отдавна си беше тръгнала, разбира се.

Той се помота наоколо, търсейки между складовете с надеждата, че му е оставила някакво съобщение, но не откри нищо.

Изтощен от всичките събития през този ден, Кал се запъти към дома. Като излезе през портала обратно на Док Роуд забеляза, че някой го гледа от една паркирала кола. Може би един от клана на Хобарт, един от влюбените в закона. Може би Сузана е била някъде наоколо, но не е могла да се покаже, за да не я видят. Мисълта че е била наблизо, колкото и да го разстрои, все пак смекчи удара, поне малко. Когато нещата се успокоят, тя ще му се обади и ще определи нова среща.

Вечерта вятърът се усили и духаше на пориви през цялата нощ и на следващия ден, довявайки първия есенен хлад. Не донесе обаче никакви вести.

1

Третата седмица на септември донесе дъжд. Не порой като през август, изливащ се от опереното небе, а слаб ръмеж. Дните ставаха все по-сиви, а с тях изглежда и Брендън. Въпреки че Кал всеки ден се опитваше да го убеди да слезе, той вече не излизаше от стаята. Кал направи и два-три храбри опита да поговорят за онова, което се бе случило преди месец, но старецът просто не се интересуваше. Погледът му ставаше безжизнен щом усетеше накъде клони разговора, и ако Кал настояваше, ставаше раздразнителен.

Лекарите прецениха, че Брендън страда от старческа деменция — необратим процес, при който накрая Кал нямаше да може да се грижи за него. Посъветваха го, че би било най-добре за всички да намери място в някой старчески дом, където биха се грижили за Брендън денонощно.

Кал отхвърли предложението. Беше сигурен, че привързаността на Брендън към стая, която познава — която беше споделял с Ейлийн в продължение на много години — е единственото, което го крепи.

Не беше сам в грижите си за него. Два дни след неуспешния му опит да пусне гълъбите в къщата се появи Жералдин. Десетина минути неуверено се обясняваха и извиняваха, после разговорът се завъртя около Брендън и здравият разум на Жералдин триумфално излезе на преден план. Да забравим споровете, рече тя, искам да помогна. Кал нямаше намерение да откаже. Брендън реагира на присъствието на Жералдин като дете на отдавна загубена майчина гърда. Беше гален и глезен, и когато Жералдин зае мястото на Ейлийн в къщата, Кал започна да се връща към старото домашно ежедневие. Чувството, което изпитваше към Жералдин, бе безболезнено, което сигурно беше най-показателния признак за това, колко бе слабо. Когато тя бе там, беше щастлив да е с нея. Но тя рядко му липсваше.

Що се отнася до Фугата, той положи максимални усилия да запази яснотата на спомените си за нея, но това никак не беше лесно. Царството си имаше начини да предизвика забрава — толкова изтънчени и многобройни — че той не усещаше как го омайват.

Едва когато един мрачен ден нещо му напомни — някакъв мирис, някакъв вик — че някога е бил на друго място, дишал е неговия въздух и се е срещал с неговите същества, едва тогава той разбра колко нетраен е споменът му. И колкото повече се стремеше към онова, което забравяше, толкова повече то му се изплъзваше.

Величието на Фугата се превръщаше в най-прости думи, чиято реалност той вече не си спомняше. Когато мислеше за овощна градина, това вече не бе толкова онова място, където бе спал (спал и сънувал, че животът, който живееше сега, е само сън), а по-скоро едно обикновено място с ябълкови дървета.

Чудесата се отдалечаваха от него и той изглежда не можеше да ги задържи.

Сигурно умирането е нещо такова, помисли си той: да загубваш скъпите си неща и да не можеш да го предотвратиш.

Да — това беше един вид умиране.

2

Брендън, от своя страна, продължаваше да съществува. Минаха няколко седмици и Жералдин успя да го убеди да слиза при тях, но той не се интересуваше от друго освен чай и телевизия, а вместо с думи отвръщаше със сумтене. Понякога Кал гледаше лицето му, докато Брендън седеше отпуснат пред телевизора — изражението му не се променяше, независимо дали на екрана се показваха някакви учени глави или комедианти — и се чудеше какво бе станало с човека, когото познаваше. Дали старият Брендън все още не се криеше, някъде зад размътения поглед? Или пък през цялото време е бил някаква илюзия, мечтата на сина за постоянството на бащата, която като писмото от Ейлийн просто се бе изпарила? Може би така е най-добре, помисли си той, така Брендън се пазеше от болката, после се стресна от тази мисъл. Нали така казваха като минаваше погребение: така е най-добре? Брендън не беше мъртъв още.

С течение на времето присъствието на Жералдин се оказа успокояващо не само за стареца, но и за Кал. Усмивките й бяха най-светлото нещо в тези унили дни. Тя идваше и си отиваше, все по-необходима с всеки нов ден, и накрая, през първата седмица на декември предложи да остане да спи в къщата — така би било по-удобно за всички. Това развитие на нещата бе съвсем естествено.

— Не искам да се омъжвам за тебе — каза му тя съвсем простичко. Жалката гледка на брака на Тереза — бяха изминали пет месеца, а той вече бе разклатен — беше потвърдил най-лошите й съмнения относно брачния живот. — Някога исках да се омъжа за тебе — продължи тя. — Но сега съм щастлива просто да бъдем заедно.

Тя се оказа приятна компания, практична, без сантименталности: и приятелка, и любовница. Именно тя се грижеше сметките да се плащат навреме и да има чай в чекмеджето. Именно тя предложи на Кал да продаде гълъбите.

— Баща ти вече не проявява интерес към тях — казваше тя неведнъж. — Той дори няма да забележи, че ги няма.

Това определено беше истина. Но Кал отказа да мисли за продажба. Като дойде пролетта и хубавото време баща му може отново да се заинтересува от птиците.

— Знаеш, че не е така — отвръщаше тя, когато той изтъкваше този аргумент. — Защо толкова искаш да ги задържиш? Те са само в тежест. — После тя зарязваше въпроса за няколко дни, само за да го постави отново при случай.

Историята се повтаряше. Често по време на тези разговори, които постепенно ставаха все по-разгорещени, Кал си спомняше за майка си и баща си: вървеше по същия път. И, също като баща си, Кал — въпреки че бе сговорчив по почти всички други въпроси — бе непоклатим по този. Той няма да продаде птиците.

Истинската причина за тази упоритост не беше, разбира се, надеждата за възстановяване на Брендън, а фактът, че птиците бяха последната му конкретна връзка със събитията от предишното лято.

През седмиците след изчезването на Сузана той купуваше по десетина вестници на ден и преглеждаше всяка страница за някаква новина за нея, за килима, или за Шадуел. Нямаше нищо обаче и накрая — като не можеше да понесе ежедневното разочарование — той спря да търси. Нямаше и повече посещения от страна на Хобарт и неговите хора, което само по себе си беше лошо. Той — Кал, беше вече без значение. Историята, ако все още продължаваше, се пишеше без него.

Той толкова се изплаши, че ще забрави Фугата, че пое риска да напише всичко, за което си спомняше от нощта там, но когато се залови с писане, то се оказа подтискащо малко. Записа и имената: Лемуел Ло, Аполин Дюбоа, Фредерик Камъл… написа ги отзад в дневника си, там където бе оставил място за телефонни номера, само че за тези хора нямаше номера, нито адреси. Просто необичайни имена, които все по-трудно свързваше с някакви лица.

3

Понякога сънуваше сънища, от които се събуждаше облян в сълзи.

Жералдин го успокояваше доколкото можеше, като се има предвид твърдението му, че не си спомня какво е сънувал след като се е събудил. В известен смисъл това бе вярно. В съзнанието му нямаше нищо, което би могло да се опише с думи, само болезнена тъга. Тя лежеше до него и го галеше по главата, говореше му, че въпреки тези трудни времена нещата биха могли да бъдат много по-зле. Разбира се, тя беше права. И постепенно сънищата намаляваха, докато накрая престанаха съвсем.

4

През последната седмица от януари, когато все още имаше да се плащат сметки от Коледа, а парите бяха твърде малко, той продаде гълъбите, с изключение на 33 и приятелката му. Тази двойка запази, въпреки че причината защо го направи си спомняше все по-трудно, а към края на следващия месец вече напълно я забрави.

1

Преминаването на зимата определено беше тягостно за Кал, но за Сузана тя криеше опасности много по-лоши от скуката и лошите сънища.

Опасностите започнаха от деня след нощта на Фугата, когато тя и братята Певерели едва се спасиха да не бъдат пленени от Шадуел. Животът й, и животът на Джерихо, с когото се събра отново на улицата зад имението на Шърман, оттогава бяха постоянно в опасност.

Бяха я предупредили за това в Дома на Капра, и за много други неща. Но от всичко, което научи, най-дълбоко впечатление й направи Бич Божи. Съветниците бяха пребледнели докато разказваха колко близо до унищожението са били Родовете. И въпреки че враговете, които сега бяха по петите им — Шадуел и Хобарт — бяха съвсем различни, тя направо вярваше, че те и Бич Божи са се пръкнали от една и съща отровна земя. Всички те, по свой собствен начин, бяха врагове на живота.

И бяха еднакво безмилостни. Беше изтощително да бягат крачка напред преди Търговеца и новия му съюзник. През онзи първи ден тя и Джерихо получиха няколко часа преднина, докато оставената от братята фалшива следа успешно заблуди преследвачите, но към обяд Хобарт отново ги надуши. Не й оставаше друг избор освен следобеда да напусне града с една кола, която купи на старо за да смени откраднатия полицейски автомобил. Знаеше, че да използва собствената си кола бе все едно да изпраща димни сигнали.

Едно нещо я изненада: нямаше никакъв знак от Непорочна, нито в деня на втъкаването, нито по-късно. Възможно ли бе Магьосницата и сестрите й да бяха решили да останат в килима — или дори да са се оказали там в капан против волята си? Може би тази надежда беше твърде пресилена. И все пак менструумът — който тя все по-успешно контролираше и използваше — нито веднъж не потръпна в потвърждение на присъствието на Непорочна.

През онези първи седмици Джерихо се държеше на почтително разстояние, може би неспокоен заради заниманията й с менструума. Той не можеше да й помогне в процеса на обучение — силата, която тя притежаваше, за него бе тайна — мъжът в него се боеше от нея. Но постепенно тя го убеди, че нито той, нито тя (ако можеха да се разглеждат поотделно) не му мислят и най-малкото зло, и той посвикна със силата й. Тя дори можа да му разкаже как за пръв път е получила достъп до менструума, и как той след това бе потекъл в Кал. Радваше се на възможността да говори за тези събития — твърде дълго бяха останали заключени в нея, разяждаха я отвътре. Той не можеше да даде отговор на въпросите й, но като че ли самият разказ успокои тревогите й. А колкото повече се успокояваше, толкова повече менструумът разкриваше възможностите си. Той й даваше сила, която през тези седмици се оказа безценна — умение да предвижда, което й разкриваше бъдещето в призрачни форми. Виждаше лицето на Хобарт пред стаята, в която се криеха, и знаеше че съвсем скоро той щеше да застане на същото място. Понякога виждаше и Шадуел, но най-вече Хобарт, с отчаян поглед, а тънките му устни изговаряха името й. Това, разбира се, беше сигнал, че трябва да продължат, независимо по кое време на деня или нощта. Събираха багажа си, килима, и тръгваха.

Тя имаше и други способности, и всички те произлизаха от менструума. Виждаше светлините които Джерихо й показа за пръв път на Лорд Стрийт след учудващо кратък период от време те престанаха да й правят впечатление, бяха просто допълнителна информация — като изражението на лицето или тона на гласа, която използваше за да разгадае характера на непознат човек. Сега притежаваше и друго умение, нещо средно между пророческите видения и ореолите — тоест, можеше да види последствията от природните процеси. Виждаше не само пъпката, но и цвета, в който щеше да се превърне през пролетта, а ако простреше погледа си малко по-нататък — плодовете, които щяха да се родят от него. Това възприемане на скритите възможности имаше няколко последствия. От една страна, тя престана да яде яйца. От друга, се усети да се бори с някакъв измамен фатализъм, който ако не му се бе съпротивлявала, щеше да я отведе сред море от неизбежности, в посока произволно избрана от бъдещето.

Джерихо с неговия безграничен ентусиазъм за живот и действия й помогна да се спаси от тези опасни води. Въпреки че цветът, и повяхването на цвета бяха неизбежни, Човеците и Виждащите можеха да избират преди да умрат: пътища, по които да минат, и пътища, които да пренебрегнат.

Един такъв избор бе дали да останат приятели или да бъдат любовници. Избраха да бъдат любовници, въпреки че то стана толкова естествено, че Сузана не би могла да посочи точно момента на решението. Никога не бяха говорили изрично за това, макар че може би то витаеше във въздуха около тях още от разговора в полето пред Дома на Капра. Просто изглеждаше правилно да потърсят един в друг тази утеха. Той беше изтънчен партньор в леглото, реагираше на малките промени в настроението, способен бе да се смее буйно в един момент и да бъде съвсем сериозен в следващия.

Освен това, за голямо нейно задоволство, той беше много надарен крадец. Въпреки превратностите на живота им докато бягаха, те се хранеха и пътуваха като царе, просто защото пръстите му бяха толкова леки. Не беше съвсем сигурна как постигаше такъв успех — дали използваше някаква малка магия за да отвлече вниманието на наблюдателя, или просто си беше роден крадец. Какъвто и да беше методът му, можеше да открадне всичко, голямо или малко, и не минаваше и ден без да опитат някакъв скъп деликатес или да задоволят новооткритата му страст към шампанското.

Това направи преследването им по-лесно и в други практични отношения, тъй като можеха да сменят колите когато пожелаеха, оставяйки след себе си следа от откраднати автомобили по пътя.

Пътят им не водеше в никаква определена посока, просто пътуваха накъдето ги водеше инстинкта им. Преднамереността, бе казал Джерихо, е най-лесният начин да ги хванат. Аз никога не възнамерявам да крада, обясни той един ден на Сузана докато пътуваха, не и докато не съм го направил, по този начин никой не знае какво съм си наумил, защото и аз не знам. Тази философия й хареса, допадаше на чувството й за хумор. Ако изобщо някога се върнеше в Лондон — при глината и пещта — щеше да провери дали тази идея има не само криминален, но и естетически смисъл. Може би единственият истински контрол беше да се откажеш от контрола? Какви ли гърнета би направила, ако се опита да не мисли за тях?

Обаче номерът не накара преследвачите им да се откажат, а само ги държеше на разстояние. И неведнъж разстоянието опасно се скъсяваше.

2

От два дни бяха в Нюкасъл, в малък хотел на Ръдиард Стрийт. Вече цяла седмица валеше непрекъснато, и те обсъждаха възможността да напуснат страната, да отидат някъде където има повече слънце. Тази възможност обаче бе свързана със сериозни проблеми. Джерихо нямаше паспорт и всеки опит да му извадят такъв би ги подложил на внимателно проучване; от друга страна, възможно беше Хобарт да е предупредил пристанищата и летищата за тях. И трето, дори и да можеха да пътуват, щеше да бъде по-трудно да пренасят килима. Почти сигурно трябваше да се разделят с него за известно време, а Сузана не искаше това.

Спорът продължаваше известно време докато ядяха пицата си и пиеха шампанско, а дъждът плющеше по прозореца.

В този момент в долната част на корема й започна онова треперене, което тя вече разпознаваше като предзнаменование. Погледна към вратата и за миг й призля, помисли си, че менструумът е закъснял с предупреждението — видя вратата отворена и там стоеше Хобарт, вперил поглед право в нея.

— Какво има? — попита Джерихо.

Думите му я накараха да осъзнае грешката си. Призракът който видя беше по-плътен от когато и да било, а това вероятно означаваше, че събитието което предшестваше, бе съвсем близо.

— Хобарт — отвърна тя. — И мисля, че нямаме много време.

Той направи болезнена гримаса, но не се усъмни в правотата й по този въпрос. Щом казва, че Хобарт е наблизо, значи е наблизо. Тя бе станала гадателка, вещица: четеше във въздуха и винаги откриваше само лоши новини.

Преместването бе сложно, заради килима. Навсякъде където спираха трябваше да убеждават собственика или управителя, че килимът трябва да бъде с тях в стаята. Когато напускаха трябваше да го пренасят обратно в съответната кола, която бяха задигнали този ден. Всичко това привличаше излишно вниманието. Друга алтернатива обаче нямаше. Никой не бе обещавал, че Раят ще бъде лек товар.

3

След по-малко от половин час Хобарт блъсна вратата на хотелския апартамент. Стаята още пазеше топлината от дъха на жената. Но тя и черньото й бяха изчезнали.

Пак! Колко пъти през последните месеци беше стоял сред боклуците останали след тях, беше дишал същия въздух, който и тя бе дишала, беше виждал очертанията на тялото й на леглото? Но винаги твърде късно. Винаги бяха пред него, измъкваха се, а за него оставаше само стаята с духовете им.

За него нямаше да има спокойна нощ, не, нито спокоен ден, докато не я хване и подчини. Залавянето й беше станала негова фикс-идея, и нейно наказание.

Знаеше съвсем добре, че в тази епоха на упадък, когато всяка перверзия си имаше свои апологети, в нейна защита щяха да се произнесат много слова. Затова я търсеше лично, само той с неколцина негови хора, за да може да й покаже истинското лице на Закона преди либералите да имат възможност да я защитят. Тя щеше да страда за онова, което бе причинила на неговите герои. Щеше да вика за милост, а той щеше да бъде силен и глух за молбите й.

В това си начинание той имаше съюзник, разбира се: Шадуел.

На никой от своите началници в полицията не се доверяваше толкова, колкото на този човек — бяха като сродни души. Това му даваше сили.

Странно беше, но и книгата му даваше сила, книгата с шифрите, която бе взел от нея. Беше накарал да я изследват най-внимателно, и хартията, и подвързията — всичко бе анализирано за някакъв скрит смисъл. Но нищо не беше открито. Оставаха само думите и картинките. Те също бяха проучени от експерти. Разказите очевидно бяха просто приказки. Илюстрациите, също както и текста, изглеждаха напълно невинни.

Но това не можеше да го заблуди. Книгата означаваше нещо повече от Имало едно време, в това той не се съмняваше и за миг. Когато най-после се добере до жената с огън ще изтръгне от нея смисъла, и никаква слабост на сърцето не би го спряла.

4

След измъкването на косъм от Нюкасъл станаха по-предпазливи. Вместо в големите градове, където имаше много полиция, започнаха да отсядат в по-малки населени места. Това, разбира се, си имаше недостатък. Пристигането на двама непознати, и килим с тях, предизвикваха любопитство и въпроси.

Но смяната на тактиката подейства. Никога не оставаха на едно място повече от тридесет и шест часа, местеха се произволно от град на град, от село на село, и следата зад тях започна да се губи. Дните без преследвачи нараснаха до седмици, седмиците станаха месеци, изглеждаше едва ли не, че се бяха отказали.

През това време мислите на Сузана често се връщаха към Кал. Толкова много неща се бяха случили от онзи ден край Мързи, когато той й се обясни в любов. Често се чудеше колко от онова което бе изпитал се дължи на някакво подсъзнателно знание за докосването на менструума, за вливането в него, и колко на любов, така както обикновено я разбираме. Понякога копнееше да вдигне телефона и да поговори с него, всъщност на няколко пъти се беше обадила. Но някаква параноя ли й попречи да говори, или пък — както й подсказваше инстинкта — нечие чуждо присъствие на линията, подслушващо обаждането? Четвъртият и петият път дори не се обади Кал, а някаква жена, която искаше да разбере кой се обажда, и тъй като Сузана мълчеше, заплаши че ще се обади в полицията. Тя повече не се обади, просто не си струваше да рискува.

Джерихо си имаше мнение по въпроса.

— Муни е Кукувица — рече той когато стана въпрос за Кал. — Трябва да го забравиш.

— Значи, ако си Кукувица нищо не струваш, така ли? Ами аз?

— Ти сега си една от нас. Ти си Виждаща.

— Има толкова много неща, които не знаеш за мене — възрази тя. — Години наред съм била просто обикновено момиче.

— Никога не си била обикновена.

— Напротив. Повярвай ми, такава си бях. И още съм. Тук. — Тя почука с пръст по челото си. — Понякога се събуждам и не мога да повярвам какво е станало… става… с мене. Като си помисля каква бях.

— Няма смисъл да гледаш назад — каза Джерихо. — Безполезно е да мислиш за това, какво би било.

— Ти вече не мислиш, така ли? Забелязах. Дори не говориш за Фугата.

— Защо да говоря — усмихна се Джерихо. — И така съм щастлив. С тебе. Може би утре ще бъде различно. Може би вчера е било различно, не помня. Но днес, сега, аз съм щастлив. Дори Царството започва да ми харесва.

Тя си спомни как се беше изгубил в тълпата на Лорд Стрийт, колко много се бе променил.

— Ами ако никога вече не видиш Фугата?

— Кой знае? — Той се замисли за момент. — По-добре да не мисля за това.

Това беше невероятна любовна история. Тя непрекъснато се учеше от силата вътре в себе си да гледа по нов начин. Той с всеки нов ден бе съблазняван от същия този свят, чиито тривиалности тя виждаше все по-ясно и по-ясно. С новия начин на възприемане, толкова различен от опростените неща които я бяха ръководили досега, тя ставаше все по-уверена, че килимът който носеха е последната надежда, докато той — а неговият дом бе във вътъка — изглеждаше все по-безразличен към съдбата му, живееше в момента и за момента, безчувствен за всякаква надежда или съжаление. Той все по-рядко говореше за безопасно място, където да оставят Фугата, и все по-често за нещо възбуждащо, което бе видял на улицата или по телевизията.

И въпреки че той беше с нея и й казваше, че винаги може да разчита на него, сега тя често чувстваше, че е сама.

5

Някъде зад нея Хобарт също беше сам, дори сред хората си, или с Шадуел, сам — сънуваше нея и аромата й, който оставаше като подигравка, и за жестокостите които щеше да й причини.

В тези сънища ръцете му бяха в пламъци, както веднъж преди, тя се бореше с него, а те се издигаха по стените, пълзяха по тавана и превръщаха стаята в пещ. Събуждаше се с ръце пред лицето, обляти не в пламъци, а в пот, и се радваше на закона, който го спасяваше от паниката, радваше се, че е на страната на ангелите.

1

За Шадуел това бяха черни дни.

Беше излязъл от Фугата с приповдигнато настроение — обладан от нова цел — а измъкнаха под носа му света, който толкова искаше да управлява. Не само това, ами Непорочна, която би потърсил за помощ, очевидно бе избрала да остане в Килима. В края на краищата тя беше от Виждащите, въпреки че те я бяха отхвърлили. Може би не биваше да се изненадва толкова — след като веднъж се бе озовала в земята, към която някога бе имала претенции, тя бе решила да остане там.

Той не беше напълно лишен от компания. Норис, Кралят на Хамбургерите, все още беше на негово разположение, все още беше доволен да му служи. И разбира се, Хобарт също беше там. Инспекторът вероятно беше откачен, но всичко това беше за добро. Той имаше една конкретна амбиция, която Шадуел знаеше, че един ден би могъл да използва за собствените си цели. А именно — да поведе, както Хобарт казваше — справедлив кръстоносен поход.

Но един кръстоносен поход би бил безполезен, ако нямаше срещу какво да се поведе. Бяха изминали пет дълги месеца, и с всеки изминал ден без да намерят килима отчаянието му нарастваше. За разлика от другите, които бяха излезли от Фугата през онази нощ, той помнеше преживяното с най-големи подробности. Сакото — заредено с магиите на тази земя — пазеше свежестта на спомените. Бяха прекалено свежи. Не минаваше и час без копнеж да бъде там.

Това копнеж бе нещо повече от желание да притежава Фугата. През дългите седмици на очакване в него се бе зародила по-дълбока амбиция. Ако някога стъпеше отново на тази земя изобщо, щеше да направи нещо, което никой от Виждащите не бе посмял да направи — щеше да влезе в Спиралата. Тази мисъл, след като веднъж се зароди в главата му, го измъчваше всеки миг докато бе буден. За такова нарушение може би трябваше да се заплати с наказание, но нима не си заслужаваше риска? Зад тази маска от облаци, Мантията, се криеше концентрирана магия ненадмината в историята на Виждащите, а значи и в историята на света.

В Спиралата бе съзиданието. Да влезе там и да види сам неговите тайни — нима това не бе все едно да бъдеш Бог?

2

А днес беше беше сред декори, които отговаряха на този начин на мислене: малката църква посветена на Света Филомена и Свети Каликст, скрита сред бетонната пустош в ситито на Лондон. Не беше дошъл тук за успокоение на душата си, беше поканен от свещеника, който в момента провеждаше обедната литургия пред шепа чиновници. Никога не бе срещал този човек, той му беше писал, че има важни новини, новини които биха били от полза за Шадуел. Търговецът бе дошъл без колебание.

Шадуел бе възпитан в католическата вяра, и въпреки че дълго време я беше пренебрегвал, не можеше да забрави ритуалите, които бе научил като дете. Слушаше Свят, Свят, Свят, Господ Саваот и устните му се движеха в ритъма на думите, нищо че бяха изминали двадесет години, откакто ги бе изричал за последен път. После Евхаристийният Канон — нещо кратко и приятно, за да не задържа счетоводителите за дълго от сметките им — и накрая Посвещение.

… Вземете всички това и го изяжте. Това е моето тяло, от което ще се откажа заради вас…

Стари думи, стари ритуали. Но те все още имаха здрав търговски смисъл.

Словата за сила и мощ винаги привличат аудитория. Господарите никога не излизаха от мода.

Замислен, той дори не забеляза, че литургията е свършила, докато свещеникът не застана до него.

— Господин Шадуел?

Той вдигна поглед от ръкавиците си. Църквата беше празна, двамата бяха сами.

— Очаквахме ви — каза свещеникът без да чака потвърждение, че той е този, когото търси. — Вие сте добре дошъл.

Шадуел се изправи.

— За какво става въпрос?

— Бихте ли дошли с мен? — беше отговорът.

Шадуел не виждаше никаква причина да откаже. Свещеникът го поведе през главния кораб на църквата, влязоха в малка стая с дървена ламперия, която миришеше на бардак — на някаква смесица от парфюм и пот. В другия край на стаята имаше перде, което той дръпна и откри друга врата.

Преди да завърти ключа свещеникът каза:

— Трябва да стоите близо до мене, господин Шадуел, и да не се приближавате до Светилището…

Светилището? За пръв път откакто бе дошъл Шадуел започна да се досеща какво става.

— Разбирам — отвърна той.

Свещеникът отвори вратата. Пред тях имаше стръмни каменни стъпала, осветени само от слабата светлина идваща от стаята зад тях. Преброи повече от тридесет стъпала преди да обърка броя им — след първите десет се спускаха в почти пълен мрак и трябваше да протегне ръце към стените, сухи и студени, за да пази равновесие.

Но долу имаше светлина. Свещеникът погледна през рамо, лицето му беше като бледа топка в полумрака.

— Стойте близо до мене — предупреди го той. — Опасно е.

Най-долу той го хвана за ръка сякаш се боеше, че Шадуел няма да се подчини на нарежданията му. Изглежда бяха стигнали до центъра на някакъв лабиринт — във всички посоки имаше галерии, които се извиваха в непредвидими завои. В някои от тях горяха свещи. Други бяха тъмни.

Чак когато водачът го поведе по един от тези коридори Шадуел разбра, че не бяха сами. В стените имаше ниши и във всяка от тях ковчег. Той потръпна. От всички страни ги обграждаха мъртъвци — усещаше праха им върху езика си. Знаеше, че има само един човек, който доброволно би останал в такава компания.

Още докато тази мисъл се оформяше в главата му свещеникът го пусна и се отдалечи забързан, мърморейки някаква молитва. Причината: от тунела към него се приближаваше една забулена фигура, облечена от главата до петите в черно, като оплаквачка загубила се сред ковчезите. Не беше необходимо да говори или да вдигне воала, за да разбере Шадуел, че това е Непорочна.

Тя застана на няколко крачки от него, не казваше нищо. Дъхът й поклащаше гънките на воала.

После рече:

— Шадуел.

Гласът й беше неясен, дори говореше с мъка.

— Мислех, че си останала в Килима — каза той.

— Едва не ме задържаха там — отвърна тя.

— Задържаха?

Шадуел чу зад себе си стъпките на свещеника, който се изкачваше по стъпалата към изхода.

— Твой приятел ли е? — попита той.

— Те ме боготворят — каза тя. — Наричат ме Богиня, Майка на Нощта. Кастрират се, за да покажат по-добре колко са ми предани. — Шадуел се намръщи. — Затова не те допускат близо до Светилището. За тях това е оскверняване. Ако тяхната Богиня не бе проговорила, не биха те допуснали дотук.

— Защо ги търпиш?

— Те ми осигуриха скривалище, когато имах нужда от него. Някъде, където да се лекувам.

— Да лекуваш какво?

В този миг воалът бавно се вдигна, недокоснат от Непорочна. Гледката под него беше достатъчна Шадуел да почувства как му се повдига. Изтънченото й някога лице бе изранено до неузнаваемост — маса от оголена плът и сълзящи белези.

— …как…? — успя да промълви той.

— Съпругът на Пазителката — отговори тя, но устата й беше толкова обезобразена, че трудно изговаряше думите.

— Той е направил това?

— Дойде с лъвове, а аз бях невнимателна.

Шадуел не искаше да слуша повече.

— Това те обижда — рече тя. — Ти си чувствителен човек.

Последните думи бяха изречени с лека ирония.

— Можеш да го скриеш, нали? — попита той, сещайки се за нейното умение да се преобразява. След като можеше да имитира другите, защо да не направи идеално копие на себе си?

— Би ли ме приел като курва? — отвърна му тя. — Да се боядисам от суета? Не, Шадуел. Аз ще си нося раните. Те ми приличат повече от красотата. — Усмивката й беше ужасна. — Не си ли съгласен?

Въпреки твърдостта, гласът й трепереше. Той усети, че тя е податлива, дори отчаяна. Боеше се, че лудостта отново може да я обземе.

— Липсваше ми твоята компания — каза той опитвайки се да не отвръща поглед от лицето й. Работехме добре заедно.

— Сега имаш нови съюзници — рече тя.

— Значи си чула?

— Сестрите ми те посещаваха от време на време. — Тази мисъл не му беше приятна. — Вярваш ли на Хобарт?

— Той служи на своята цел?

— Каква е тя?

— Да намери килима.

— Което не е направил.

— Не. Още не. — Опита се да я гледа право в очите, опита се да я погледне с любов. — Липсваш ми. Имам нужда от помощта ти.

Небцето й издаде тих, съскащ звук, но тя не отговори.

— Нали затова ме доведе тук? — попита той. — За да започнем отново?

— Не — рече тя. — Твърде уморена съм за това.

Колкото и да копнееше отново да стъпи в земята на Фугата, мисълта да продължи преследването оттам, откъдето бяха спрели — пътувания от град на град, винаги когато вятърът донасяше слух за килима — също не го въодушевяваше особено.

— Освен това… — продължи тя, — ти си се променил.

— Не — възрази той. — Все още искам килима.

— Но не за да го продадеш. А да го управляваш.

— Откъде ти дойде това на ума? — усмихна се той невинно. Не можеше да разбере развалината пред себе си, дали преструвката му бе подействала. — Имахме договор, Богиньо. Щяхме да ги превърнем в прах.

— И все още ли го искаш?

Той се поколеба, знаеше че една лъжа би изложила всичко на риск. Тя го познаваше добре — вероятно щеше да погледне в главата му, ако пожелаеше. Можеше да изгуби нещо повече от компанията й, ако усети измама в него. Но от друга страна, тя се бе променила, нали? Стоеше пред него като развалена стока. Красотата й, онази неуправляема сила с която винаги го владееше, вече я нямаше. Този път тя го моли, нищо че се преструва, че е обратното. Рискува и излъга.

— Искам онова, което винаги съм искал — каза той. — Твоите врагове са и мои врагове.

— Тогава ще ги смажем — рече тя. — Веднъж завинаги.

Някъде в лабиринта на лицето й проблесна светлина и човешкият прах в нишите около него затанцува във въздуха.

1

Сутринта на втори февруари Кал намери Брендън мъртъв в леглото. Докторът каза, че е умрял час преди утрото, просто се е предал и се е измъкнал в съня си.

Мисловните му процеси бяха започнали да се влошават бързо около седмица преди Коледа. Някои дни наричаше Жералдин с името на жена си, а Кал считаше за свой брат. Прогнозата не беше добра, но никой не бе очаквал внезапната му смърт. Нямаше възможност за обяснения или нежни сбогувания. Един ден беше тук, на другия можеха само да го оплакват.

Колкото и да обичаше Брендън, Кал откри, че му е трудно да тъгува. Жералдин плака, Жералдин която винаги проявяваше необходимите чувства, когато съседите идваха да изкажат съболезнованията си. Кал можеше само да играе ролята на опечалено дете, но не изпитваше такова чувство. Чувстваше само неудобство.

Това чувство се засилваше с приближаването на кремацията. Беше все по-откъснат от себе си, наблюдаваше с невярващи очи липсата на емоции. Изведнъж сякаш се раздвои. Единият Кал открито тъжеше, занимаваше се с нещата около смъртта така, както приличието го изискваше, а другият — блестящ критик на първия, разкриващ блъфа на всяко клише и всеки празен жест. Този вторият беше с гласа на Лудия Муни: бич божи за лъжците и лицемерите. „Ти съвсем не си истински“, шепнеше поетът. „Погледни се! Какъв симулант!“

Това объркване доведе и до странични ефекти. Най-важният беше, че сънищата му отново се върнаха. Сънуваше съвсем ясно как се носи във въздуха, сънуваше дървета натежали от златни плодове, животни които говореха като хора, и хора които ревяха като зверове. Сънуваше и гълъбите, няколко пъти на нощ, и неведнъж се събуждаше уверен, че 33 и приятелката му са разговаряли с него на техния си птичи език, макар че не разбираше нищо от съветите им.

Тази идея оставаше в съзнанието му и през деня и въпреки че знаеше, че е смешно, започна да разпитва птиците докато ги хранеше всеки ден, питаше ги с думи и жестове да му кажат какво знаят. Те само му намигаха и дебелееха.

Денят на погребението дойде и отмина. От Тайнсайд дойдоха роднините на Ейлийн, а от Белфаст — тези на Брендън. Имаше уиски, и бира за братята на Брендън, сандвичи с шунка без коричка, а когато чашите и чиниите се изпразниха всички си отидоха вкъщи.

2

— Трябва да идем някъде на почивка — предложи Жералдин седмица след погребението. — Напоследък не спиш добре.

Той седеше до прозореца на дневната и гледаше градината.

— Трябва да свършим някои работи по къщата — отбеляза той. — Потиска ме.

— Винаги можем да я продадем — отвърна тя.

Това беше просто решение, нещо за което апатичният му ум не се беше сетил.

— Страшно добра идея — каза той. — Да намерим нещо без железопътна линия в градината.

Започнаха веднага да търсят друга къща, преди хубавото време да надуе цените. Жералдин се чувстваше в свои води, развеждаше го по имотите и го заливаше с безкраен поток от наблюдения и идеи. Намериха скромна къща с тераса в Уейвъртрий, която се хареса и на двамата, и направиха предложение, което беше прието. Но къщата на Чариът Стрийт се оказа трудна за продажба. Двама купувачи за малко да подпишат договор, но после се отказаха. Минаха няколко седмици и дори доброто настроение на Жералдин помръкна.

Къщата в Уейвъртрий беше продадена в началото на март и трябваше да започнат търсенето наново. Ентусиазмът им обаче беше доста намалял, и откриха че нищо не им харесва.

А в сънищата птиците продължаваха да говорят. Но той все така не можеше да изтълкува мъдростта им.

1

Пет седмици след като прахът на Брендън беше разпръснат по Поляната на възпоминанията; Кал отвори вратата на един мъж с кисела червендалеста физиономия, оредяла коса сресана от ухо до ухо за да прикрие плешивото му теме, и угарка от голяма пура стисната между пръстите.

— Господин Муни? — попита той и продължи без да дочака потвърждение: — Не ме познавате. Казвам се Глук. — Премести пурата в лявата си ръка, грабна ръката на Кал и я разтърси силно. — Антъни Глук. — Лицето му беше смътно познато, Кал се мъчеше да си спомни откъде. — Мислех си — продължи Глук, — дали бих могъл да поговоря с вас?

— Аз гласувам за лейбъристите — рече Кал.

— Не правя предизборна агитация. Интересува ме къщата.

— О — лицето на Кал засия. — Тогава влезте — и той поведе Глук навътре към дневната. Мъжът веднага отиде до прозореца и надникна в градината.

— Аха! — рече той. — Значи това е.

— В момента е пълен хаос — обади се Кал с лек опит за извинение.

— Не сте пипали нищо? — попита Глук.

— Да не съм пипал?

— След събитията на Чариът Стрийт.

— Наистина ли искате да купите къщата? — попита Кал.

— Да я купя? О, не, съжалявам. Дори не разбрах, че се продава.

— Казахте, че се интересувате…

— Точно така. Но не за да я купя. Интересува ме това място, защото то е било в центъра на събитията през миналия август. Прав ли съм?

Кал си спомняше само отчасти събитията от онзи ден. Определено помнеше вихрушката, която нанесе толкова щети на Чариът Стрийт. Спомняше си съвсем ясно и разговора с Хобарт, и как той му попречи да се срещне със Сузана. Но имаше още много неща — Развратника, смъртта на Лилия, всъщност всичко което произлизаше от Фугата — които разумът му беше скрил.

Ентусиазмът на Глук обаче го заинтригува.

— Това не е било природно явление — каза той. — Както и да го описвате. Било е идеален пример за това, което ние от бизнеса наричаме анормално явление.

— Бизнеса?

— Знаете ли как някои хора наричат Ливърпул тези дни?

— Не.

— Призрачния град.

— Призрачния град?

— И имат основание, повярвайте ми.

— Какво искахте да кажете с това от бизнеса?

— Всъщност е много просто. Аз документирам явления, които не се поддават на обяснение; събития, които не се възприемат от научните кръгове, и затова хората предпочитат да не ги виждат. Анормални явления.

— Този град винаги си е бил ветровит — изтъкна Кал.

— Повярвайте ми — продължи Глук, — това, което се е случило тук миналото лято е било нещо повече от силен вятър. От другата страна на реката има една къща, която за една нощ е била превърната в развалини. Имало е масови халюцинации посред бял ден. Имало е светлини в небето — ярки светлини — забелязани от стотици хора. И всичко това, наред с много други неща, са се случили в околностите на този град, в разстояние на два или три дни. На съвпадение ли ви прилича?

— Не. Ако сте сигурен, че всичко…

— Че всичко това е станало? О, станало е, господин Муни. Събирам такива материали от повече от двадесет години, събирам ги и ги свързвам, а в такива явления има неща, които се повтарят.

— Значи не се случват само тук?

— Боже Господи, не. Получавам съобщения от цяла Европа. След известно време от тях започва да се оформя някаква картина.

Докато Глук говореше, Кал си спомни къде го беше виждал. Говореше по някаква телевизионна програма — ако си спомняше точно — относно мълчанието на правителствата по повод посещения на извънземни посланици.

— Това, което е станало на Чариът Стрийт — продължаваше той, — и в целия този град, е част от закономерност съвсем очевидна за хората, изучаващи тези неща.

— И какво означава тя?

— Тя означава, че сме наблюдавани, господин Муни. Наблюдавани съвсем внимателно по цял ден.

— От кого?

— От същества от друг свят, с технология далеч по-съвършена от нашата. Виждал съм само фрагменти от техни предмети, забравени от небрежни пътешественици. Но те са достатъчни, за да докажат, че за тях ние не сме нещо повече от домашни животни.

— Наистина ли?

— Този поглед ми е познат, господин Муни — рече Глук без раздразнение. — Присмивате ми се. Но съм виждал доказателствата със собствените си очи. Особено през миналата година. Или стават по-небрежни, или вече нямат нищо против да знаем за тях.

— И какво означава това?

— Това означава, че плановете им за нас навлизат в някаква крайна фаза. Че са поставили инсталациите си на нашата планета, и че ще бъдем победени преди да успеем да се съпротивляваме.

— Искате да кажете, че ще ни завладеят?

— Можете да се подиг…

— Не се подигравам. Наистина. Не бих казал, че е лесно да се повярва, но… — Той си помисли, за пръв път от много месеци насам, за Лудия Муни. — …Интересно ми е и искам да чуя каквото имате да ми разкажете.

— Добре — рече Глук и напрегнатото му изражение омекна. — Това е освежаващо като промяна. Обикновено ме считат за забавен комик. Но нека ви кажа: в проучванията си изследвам и най-малките подробности.

— Вярвам ви.

— Не е необходимо да бъда вестител на истината — рече той гордо. — Тя и така си е напълно убедителна.

Той продължи да разказва за последните си проучвания, и какво е открил. Изглеждаше, че Великобритания от единия до другия край бъка от ненормални и странни явления. Чувал ли е Кал, попита той, за дъжда от дълбоководни риби, изсипал се над Халифакс? Или за селото в Уилтшър, което си има свое северно сияние? Или за тригодишното дете в Блакпул, което от раждането си разчита идеално йероглифи? Това са все истински истории, твърдеше той, и те могат да се потвърдят. А те са най-малкото. Островът като че ли е затънал в чудеса, които повечето от неговите обитатели не забелязват.

— Истината е под носа ни — каза Глук. — Само да можем да я видим. Посетителите са тук. В Англия.

Това беше привлекателна идея — апокалипсис от риби и мъдри деца, които могат да обърнат Англия нагоре с краката; и колкото и безмислени да изглеждаха фактите, увереността на Глук беше доста убедителна. Но в тезата му нещо не беше наред. Кал не можеше да определи какво — а определено не можеше да я оспори — но нещо отвътре му подсказваше, че някъде в своите разсъждения Глук бе сбъркал. Тревожеше го процесът, който тази приказна история бе започнала в главата му — търсеше някакъв факт, който някога бе знаел, а сега беше забравил. За малко му се изплъзваше.

— Разбира се, всичко официално се прикрива — говореше Глук, — тук в Призрачния град.

— Прикрива?

— Естествено. Не са изчезвали само къщи. Хора също. Примамени са били тук, поне такава ми е информацията. Хора с много пари, хора с важни приятели, пристигнали са тук, но се са се върнали. Или поне не по своя воля.

— Изключително.

— О, мога да ви разкажа истории, пред които изчезването на един плутократ би изглеждало дребна работа. — Глук запали отново пурата си, която изгасваше всеки път щом започнеше нова тема. Задърпа от нея докато се изгуби в дима. — Но ние знаем толкова малко. Затова продължавам да търся, да питам. Бих стигнал до прага ви много по-рано, но бях страшно зает.

— Не мисля, че мога да ви разкажа много — рече Кал. — Целият този период ми е някак смътен…

— Да — отвърна Глук. — Така е. Това неведнъж ми се е случвало. Свидетелите просто забравят. Мисля, че това е нещо, което нашите приятели — той посочи с върха на пурата си към небето, — са в състояние да причинят: тази забрава. Имало ли е някой друг в къщата този ден?

— Баща ми. Струва ми се.

Дори в това не беше съвсем сигурен.

— Бих ли могъл да поговоря с него?

— Почина. Миналия месец.

— О. Моите съболезнования. Внезапно ли?

— Да.

— Значи затова продавате къщата. Оставяте Ливърпул да се оправя сам.

— Не бих казал — вдигна рамене Кал. Глук го изгледа през дима. — Тези дни като че ли не мога да реша — призна си Кал. — Като че ли живея в сън.

Никога не си казвал нещо по-вярно, обади се някакъв глас в главата му.

— Разбирам — рече Глук. — Наистина разбирам.

Той разкопча сакото си и го отвори. Сърцето на Кал неволно заби силно, но човекът само бъркаше във вътрешния си джоб за визитна картичка.

— Заповядайте. Моля ви, вземете я.

А.В.Глук — пишеше на картичката, а отдолу адрес в Бирмингам и една фраза в червено:

Доказваното сега някога е било само въображение.

— От кого е този цитат?

— Уилям Блейк — отвърна Глук. — Бракът между Небето и Земята. Бихте ли запазили картичката? Ако ви се случи нещо, каквото и да е… анормално… бих желал да ми се обадите.

— Ще го имам предвид — каза Кал. Погледна отново картичката. — Какво означава В.?

— Върджил^[1] — призна Глук. — Е, всеки трябва да си има някаква тайна, не мислите ли?

2

Кал запази картичката, по-скоро като спомен от срещата, отколкото с намерението да я използва. Приятна му беше компанията на този човек, неговата непринуденост, но това вероятно беше изпълнение, което е най-добре да се гледа само веднъж. Втори път ексцентричното му обаяние може би нямаше да подейства.

Когато Жералдин се върна той започна да й разказва за посещението, но после размисли и отклони разговора в съвсем друга насока. Знаеше, че тя ще му се присмее за това, че му бе отделил време и внимание, и колкото и невероятни да бяха Глук и теориите му, той не искаше да слуша подигравки по негов адрес, колкото и леки да бяха.

Може би този човек бе поел в неправилна посока, но поне бе изминал изключителен път. Въпреки че Кал вече не си спомняше защо, той подозираше, че двамата имат нещо общо.