Поражението им беше пълно. Търговецът бе грабнал килима направо от ръцете на Кал. И нищо, че нямаше на какво да се радват, поне бяха оцелели след сблъсъка. Дали поради самия факт настроението му се подобри когато излязоха от магазина навън, на топлия въздух?

Миришеше на река: на тиня и сол. И точно там отидоха, по предложение на Сузана. Тръгнаха без да си кажат нито дума, надолу по Ямайка Стрийт към Док Роуд, после покрай високата черна стена, която ограждаше доковете, докато намериха една врата, през която стигнаха до кейовете. Районът беше пуст. Години бяха изминали откакто последният голям товарен кораб бе приставал тук, за да се разтовари. Скитаха през призрачния град от празни складове чак до самата река, а погледът на Кал се връщаше отново и отново към лицето на жената до него. Усещаше, че в нея има някаква промяна, някаква тежест от скрити чувства, които той не можеше да отключи.

Поетът имаше какво до каже по въпроса.

„Нямаш думи, а момче?“, обади се той в главата на Кал. „Тя е странна, нали?“

Това определено беше истина. Още когато я видя за пръв път, застанала до стълбите, тя изглеждаше обладана от нещо. Това важеше и за двамата. И двамата бяха изпълнени с решителност, подклаждана може би от неизказан страх, че ще изгубят от погледа си загадката, за която бяха мечтали толкова дълго. А може би той се самозалъгваше, откривайки редове от собствената си история в лицето й? Нима само силното желание да намери съюзник го караше да вижда прилики помежду им?

Тя гледаше втренчено реката, слънчеви отражения като змийчета играеха по лицето й. Познаваше я само от една нощ и един ден, но тя събуждаше у него същите противоречия — неудобство и пълно задоволство; чувството, че тя му е същевременно позната и непозната — които беше събудила у него Фугата, когато я видя за пръв път.

Искаше да й каже всичко това, и още много неща, стига да намери думи.

Но Сузана заговори първа.

— Видях Непорочна — рече тя, — докато ти беше с Шадуел…

— Да?

— …Не зная как точно да обясня какво стана…

Започна неуверено, все още загледана в реката, сякаш хипнотизирана от движението й. Част от онова, което му разказваше, той го разбираше. Че Мими е била част от Виждащите, жителите на Фугата, и че Сузана, нейната внучка, има в кръвта си от тяхната кръв. Но когато започна да разказва за менструума — силата която бе наследила по някакъв начин, или в която се беше включила, или и двете, той загуби представа за какво говори. Отчасти защото думите й станаха по-неясни, по-замечтани; отчасти защото докато я гледаше и тя се опитваше да изрази с думи онова, което чувстваше, той намери думи за собствените си чувства.

— Обичам те — каза той. Тя се беше отказала от опитите да опише потока на менструума, просто се беше отдала на ритъма на водата, която леко припляскваше в пристана.

Не беше сигурен дали го е чула. Тя не помръдна, не каза нищо.

Накрая само изговори името му.

Той изведнъж се почувства глупаво. Тя не искаше от него признания в любов. Мислите й изцяло бяха някъде другаде. Във Фугата, може би, където след разкритията от този следобед тя имаше повече право да бъде.

— Извинявай — промърмори той, опитвайки се да прикрие своята нетактичност с още думи. — Не зная защо го казах. Забрави че съм го казал.

Отричането му я изтръгна от унеса й. Погледът й се откъсна от реката и се спря върху лицето му, с болка в очите, сякаш причинена от отдръпването от блясъка на водата.

— Не говори така — каза тя. — Никога не казвай това.

Пристъпи към него и го обгърна с ръце, притисна го силно. Той отвърна на желанието й и я прегърна на свой ред. Усети горещото й лице до врата си, мокреше го не с целувки, а със сълзи. Не говореха, постояха така няколко минути, а реката продължаваше да тече край тях.

После той каза:

— Ще се връщаме ли в къщата?

Тя се отдръпна и го погледна, като че ли изучаваше лицето му.

— Свърши ли се, или само започва? — попита тя.

Кал поклати глава.

Сузана хвърли за миг поглед встрани към реката. Но преди течния живот да я завладее отново, той я хвана за ръка и я поведе обратно към бетона и тухлите.

II. СЪБУЖДАНЕ В МРАКА

Върнаха се на Чариът Стрийт през полумрака, скрил есента в сенките си. Претършуваха кухнята за нещо, с което да успокоят ръмжащите си стомаси, хапнаха, после се оттеглиха в стаята на Кал с бутилката уиски, купена по пътя. Предвиденото обсъждане на това, какво трябваше да правят, скоро замря. Смесица от умора и неудобство, предизвикано от сцената край реката, разколеба разговора. Въртяха се върху едно и също, но нямаха никакви идеи как да действат.

Единственото потвърждение за днешните приключения беше парчето от килима, а то не им подсказваше нищо.

Разговорът затихна, недовършените изречения се прекъсваха от все по-дълги мълчания.

Брендън се върна към единадесет, викна на Кал отдолу, после отиде да си легне. Пристигането му раздвижи Сузана.

— Трябва да тръгвам, късно е.

Сърцето на Кал се сви при мисълта за стаята без нея.

— Защо не останеш? — попита той.

— Леглото е малко — отвърна тя.

— Но е удобно.

Сузана вдигна ръка към лицето му и прокара пръсти по нараненото място до устата.

— Ние не можем да бъдем любовници — каза тихо тя. — Твърде много си приличаме.

Беше казано направо и болеше, но едновременно с обезсърчаването на сексуалната амбиция, ако имаше такава, той усети потвърждение на една друга, и в крайна сметка по-дълбока надежда. Че мястото и на двамата беше в това начинание: тя — детето на Фугата той — невинният нарушител. На краткото удоволствие да се люби с нея той противопостави великото приключение, и знаеше — въпреки несъгласието на члена си — че така е много по-добре.

— Тогава ще спим — каза той. — Ако искаш да останеш.

— Искам — усмихна се тя.

Съблякоха мръсните си дрехи и се пъхнаха под завивките. Заспаха преди да изстине лампата.

Не спяха без да сънуват, напротив. Сънища имаше. Или по-скоро, един конкретен сън, който изпълни главите и на двамата.

Сънуваха някакъв шум. Планета на пчели, всичките бръмчаха така, сякаш медените им сърца щяха да се пръснат. Шумът се усилваше като лятна музика.

Сънуваха някакъв мирис. Смес от аромати: улици след дъжд, слаба миризма на одеколон, вятър от топла страна.

Но най-вече сънуваха гледка.

Започваше с мотив: възли и преплитания на безброй нишки, оцветени в стотици цветове, заредени с толкова енергия, че тя заслепи спящите и те трябваше да закрият сънуващите очи.

А после мотивът като че ли стана прекалено амбициозен, за да запази съществуващия ред, и възлите започнаха да се плъзгат и да се развързват. Цветовете в пресечните точки потекоха във въздуха докато гледката бе замъглена от някаква супа от пигменти, в която разхлабените нишки описваха свободата си с редове, запетаи и точки, като изписани с четка от някой майстор калиграф. Отначало знаците изглеждаха съвсем произволни, но когато всяка следа от четката привлече към себе си цвят, а върху нея бе положена нова следа, а после още една, стана ясно, че от хаоса бавно изникват форми.

Там където само мигове преди това в съня се виждаше само вътък, сега имаше пет ясно очертани човешки силуета, които излизаха от потока зад тях, а невидимият художник добавяше детайлите към портретите с дръзка лекота.

После гласовете на пчелите се усилиха и песента им в главите на спящите даде имена на тези непознати хора.

От четиримата първо бе назована една млада жена с дълга тъмна рокля. Малкото й лице беше бледо, затворените й очи бяха обкръжени от червеникавокафяви ресници. Това, казаха пчелите, е Лилия Пелиция.

Сякаш събудена от името си, Лилия отвори очи.

В този момент напред излезе един пълен, брадат, около петдесетгодишен мъж с наметнато сако и шапка с периферия. Фредерик Камъл, казаха пчелите, и очите зад очилата със стъкла като монети се отвориха. Ръката му веднага посегна към шапката и я свали, разкривайки безупречно фризирана коса, пригладена с брилянтин към главата му.

— Е… — каза той и се усмихна.

Оставаха още двама. Единият, нетърпелив да се освободи от света на боите, също беше облечен като за панахида. (Какво стана, чудеха се спящите, с ярките цветове които първи излязоха от нишките? Дали не са скрити някъде под тези погребални одежди, в шарени като папагал фусти?) Намусеното лице на третия посетител не подсказваше да има вкус към подобни глезотии.

Аполин Дюбоа, обявиха пчелите и жената отвори очи, а гримасата която веднага се появи на лицето й разкри зъби с цвят на стара слонова кост.

Последните членове на това събрание пристигнаха заедно. Единият беше негър чието красиво лице дори отпуснато показваше склонност към меланхолия. Другият — голото бебе, което той държеше в ръцете си, се лигавеше върху ризата на пазителя си.

Джерихо Сен Луи, казаха пчелите, и негърът отвори очи. Погледна веднага към детето, а то зарева още преди да се чуе името му.

Нимрод, извикаха пчелите, и въпреки че бебето сигурно нямаше и годинка, то вече знаеше двете срички на името си. Вдигна клепачи и разкри очи, които имаха определено златист цвят.

Неговото пробуждане завърши процеса. Цветовете, пчелите и нишките се оттеглиха, и отливът им остави петимата непознати в стаята на Кал.

Първа заговори Аполин Дюбоа.

— Нещо не е наред — каза тя, отиде до прозореца и дръпна пердетата. — Къде сме, по дяволите?

— И къде са другите? — каза Фредерик Камъл. Очите му откриха огледалото на стената и той започна внимателно да се оглежда. Цъкна с език, извади ножици от джоба си и отряза някакви прекалено дълги косми на бузата си.

— Добър въпрос — рече Джерихо и се обърна към Аполин: — Как изглежда навън?

— Пусто — отвърна жената. — Посред нощ е. И…

— Какво?

— Виж сам — тя смукна слюнка през счупените си зъби, — тука нещо липсва. — Нещата не са така, както бяха.

Лилия Пелиция зае мястото на Аполин до прозореца.

— Права е — рече момичето. — Наистина е различно.

— И защо само ние сме тук? — за втори път запита Фредерик. — Точно това е въпросът.

— Нещо е станало — каза тихо Лилия. — Нещо ужасно.

— Несъмнено го чувстваш в бъбреците си — отбеляза Аполин. — Както обикновено.

— Нека се държим прилично, мис Дюбоа — каза Фредерик с болезнено изражение на училищен директор.

— Не ме наричайте мис — каза Аполин. — Аз съм омъжена жена.

Потънали в сън Кал и Сузана слушаха тези реплики забавлявани от глупостите, които бе извикало въображението им. Все пак колкото и странни да бяха тези хора — с античните си дрехи, имена, и абсурдния им разговор — те бяха необичайно реални: всяка подробност беше идеално материализирана. И сякаш за да обърка сънуващите още повече, мъжът когото пчелите бяха назовали Джерихо погледна към леглото и каза:

— Може би те могат да ни кажат нещо.

Лилия обърна бледия си поглед към спящата двойка.

— Трябва да ги събудим — тя протегна ръка да ги разтърси.

Това не е сън, разбра Сузана като си представи как ръката на Лилия се доближава до рамото й. Усети как се надига в съня си, и щом пръстите на момичето я докоснаха, тя отвори очи.

Пердетата бяха дръпнати, точно както очакваше. Уличните лампи осветяваха малката стая. А там, загледани в леглото, стояха петимата: сънят й беше добил плът. Тя се изправи. Чаршафът се плъзна и погледите на Джерихо и детето Нимрод полетяха към гърдите й. Дръпна чаршафа към себе си и при това отви Кал. Той се размърда от хладния въздух. Погледна към нея през полуотворените си очи.

— Какво става?

— Събуди се — рече тя. — Имаме посетители.

— Сънувах такъв един сън… — промърмори той. — Посетители? — Вдигна очи към нея и проследи погледа й в стаята.

— Мили Боже…

Детето се смееше в ръцете на Джерихо и сочеше щръкналото в слабините на Кал. Той грабна една възглавница и закри ентусиазма си.

— Това да не е някой от номерата на Шадуел? — прошепна той.

— Не мисля — каза Сузана.

— Кой е Шадуел? — поиска да разбере Аполин.

— Друга Кукувица, няма съмнение — рече Фредерик, който беше приготвил ножиците, в случай че някой от тези двамата се окаже войнствено настроен.

При думата Кукувица Сузана започна да разбира. Непорочна първа бе използвала този термин за Човеците.

— …Фугата… — рече тя.

Назоваването на мястото прикова всички погледи към нея, а Джерихо попита:

— Какво знаеш за Фугата?

— Не много — отвърна тя.

— Знаеш ли къде са другите? — запита Фредерик.

— Кои други?

— А земята? — попита Лилия. — Тя цялата къде е?

Кал беше отвърнал поглед от квинтета и гледаше масата до леглото, където бе оставил парчето от Килима. Нямаше го.

— Дошли са от парчето от килима — рече той, не съвсем уверен в думите си. — Това сънувах.

— И аз го сънувах — каза Сузана.

— Парче от килима? — ахна Фредерик. — Искате да кажете, че сме разделени?

— Да — отвърна Кал.

— Къде е останалото? — каза Аполин. — Заведи ни при него.

— Не знаем къде е — каза Кал. — Шадуел го взе.

— Проклети Кукувици! — избухна жената. — Не можеш да им се довериш. Всички са мошеници и измамници!

— Той не е сам — рече в отговор Сузана. — Съдружник му е една от вашите.

— Съмнявам се — каза Фредерик.

— Така е. Непорочна.

Името изтръгна вик на ужас от Фредерик и Джерихо. Аполин, дама както винаги, просто плю на пода.

— Още ли не са обесили тази кучка? — попита тя.

— Два пъти, за които знам със сигурност — отговори Джерихо.

— Тя го приема като комплимент — отбеляза Лилия.

Кал потрепери. Беше му студено и се чувстваше уморен, искаше сънища с огрени от слънцето хълмове и блестящи реки, а не тези оплаквачи с разядени от злоба и подозрение лица. Без да обръща внимание на погледите им захвърли възглавницата, стана и започна да облича ризата и джинсите си, които лежаха на пода.

— А къде са Пазителите? — обърна се Фредерик към всички в стаята. — Някой знае ли?

— Баба ми… — рече Сузана, — … Мими…

— Да? — попита Фредерик и пристъпи към нея. — Къде е тя?

— Боя се, че е мъртва.

— Имаше и други Пазители — каза Лилия, заразена от нетърпението на Фредерик. — Те къде са?

— Не зная.

— Ти беше права — каза Джерихо с почти трагично изражение. — Наистина се е случило нещо ужасно.

Лилия се върна при прозореца и го отвори.

— Можеш ли да го надушиш? — попита я Фредерик. — Наблизо ли е?

— Въздухът вони — поклати глава Лилия. — Това не е старото Царство. Студено е. Студено и мръсно.

Кал, който вече се беше облякъл, се провря между Фредерик и Аполин и взе бутилката с уиски.

— Искаш ли да пийнеш? — попита той Сузана.

Тя поклати глава. Той си наля щедро в една чаша и я изпи.

— Трябва да намерим този ваш Шадуел — каза Джерихо на Сузана, — и да си вземем килима.

— Какво си се разбързал? — Аполин пресилено небрежно се заклатушка към Кал. — Може ли и аз да участвам? — Той с неохота й подаде бутилката.

— Какво искаш да кажеш с това: Какво си се разбързал? — обади се Фредерик. — Събуждаме се някъде си, сами…

— Не сме сами — рече Аполин и отпи голяма глътка уиски. — Нашите приятели са тук. — Усмихна се накриво към Кал. — Как ти е името, сладур?

— Калхун.

— А нейното?

— Сузана.

— Аз съм Аполин. Това е Фреди.

Камъл направи лек официален поклон.

— Това там е Лилия Пелиция, а хлапето е брат й, Нимрод…

— А аз съм Джерихо.

— Ето — заключи Аполин. — Сега всички сме приятели, нали така? Не ни трябват останалите. Да пукнат дано.

— Те са наши хора — напомни й Джерихо. — И имат нужда от помощта ни.

— Затова ли ни оставиха в Ръба? — отвърна раздразнено тя, а бутилката с уиски отново се вдигна към устните й. — Не. Сложиха ни там, където можеше да се изгубим, и не се опитвай да заглаждаш нещата. Ние сме мръсотията. Бандити и сводници, и един Господ знае какво още. — Тя погледна Кал. — О, да. Попаднал си сред крадци. Ние сме срам за тях. Всеки един от нас. — После се обърна към останалите:

— По-добре да се разделим. Ще се позабавляваме малко.

Докато говореше на Кал му се стори, че в гънките на траурното й облекло припламнаха искрящи светлини.

— Там навън има цял свят — рече тя. — За нас, да се забавляваме.

— Изгубеният си остава изгубен — каза Джерихо.

В отговор Аполин само изсумтя.

— Прав е — рече Фреди. — Без килима, ние сме бегълци. Знаеш колко ни мразят Кукувиците. Винаги са ни мразили. И винаги ще ни мразят.

— Вие сте едни тъпи глупаци — каза Аполин и се върна до прозореца, понесла уискито със себе си.

— Малко сме изгубили връзка — обърна се Фреди към Кал. — Може би ще ни кажеш коя година е сега? 1910? 1911?

— Плюс-минус осемдесет години — засмя се Кал.

Другият видимо пребледня и обърна лице към стената. Лилия нададе болезнен вик, сякаш някой я беше пробол с нож. Седна разтреперана на ръба на леглото.

— Осемдесет години… — промърмори Джерихо.

— Защо са чакали толкова дълго? — чу се гласът на Фреди в притихналата стая. — Какво е станало, та е трябвало да чакат толкова дълго?

— Моля ви, спрете да говорите така загадъчно — обади се Сузана, — и ни обяснете.

— Не можем — каза Фреди. — Вие не сте Виждащи.

— О, я не дрънкай глупости — сопна се Аполин. — Няма да навреди.

— Кажи им, Лилия — рече Джерихо.

— Протестирам — каза Фреди.

— Кажи им колкото трябва — каза Аполин. — Ако им разкажеш всичко, ще си стоим тука до Второ пришествие.

— Защо аз? — въздъхна Лилия все още разтреперана. — Защо аз да разказвам?

— Защото си най-добрата лъжкиня — отвърна с тънка усмивка Джерихо. — Можеш да го кажеш като истина.

Тя го прониза с поглед.

— Много добре — рече Лилия и започна да разказва.

III. КАКВО РАЗКАЗА ТЯ

— Не сме били винаги изгубени — започна тя. — Някога живеехме в една градина.

Само две изречения и Аполин я прекъсна.

— Това е само приказка — осведоми тя Кал и Сузана.

— Тогава остави я да я разкаже, да те вземат дяволите! — кипна Джерихо.

— Не вярвайте на нищо — посъветва ги Аполин. — Тази жена не би разпознала истината, дори и да я шиба.

В отговор Лилия само прокара език по устните си и продължи:

— Това беше градина — рече тя. — Там са възникнали Родовете.

— Какви Родове? — попита Кал.

— Четирите Корена на Виждащите. Ло, Ий-ми, Ая и Бабу. Родовете, от които произлизаме всички ние. Някои от нас са дошли по по-мръсни пътища от другите, разбира се — каза тя и хвърли остър поглед към Аполин, — но всички ние можем да проследим произхода си до тези четири рода. Аз и Нимрод — ние сме Ий-ми. Нашият Корен изтъка килима.

— И виж докъде ни докара — изръмжа Камъл. — Така ни се пада задето се доверихме на тъкачи. Умни пръсти и тъпи умове. А Ая — това е моят Корен — ние имаме занаят и разбиране.

— А ти? — обърна се Кал към Аполин, протегна се и си взе бутилката. Бяха останали най-много две глътки алкохол.

— Ая по майчина линия — отговори жената. — Това ми даде певческия глас. А по бащина линия, всъщност никой не е сигурен. Той можеше да изтанцува по някоя магия, баща ми можеше…

— Когато беше трезвен — прекъсна я Фреди.

— Какво знаеш ти? — намръщи се Аполин. — Никога не си виждал баща ми.

— Веднъж е било достатъчно за майка ти — отвърна мигновено Фреди. Бебето се разсмя гръмогласно на тези думи, въпреки че на неговата възраст едва ли би могло да схване смисъла.

— Както и да е — продължи Аполин. — Можеше да танцува, което означава, че е имал и някаква кръв от Ло.

— И от Бабу също, като те слуша човек — каза Лилия.

— Аз съм Бабу — намеси се този път Джерихо. — Повярвайте ми, словото е твърде ценно, за да се губи напразно.

Слово. Танци. Музика. Килими. Кал се опитваше да запомни тези умения и Родовете, които ги владееха, но то беше все едно да се опитва да запомни клана Келауей.

— Въпросът е — каза Лилия, — че всички Родове имат умения, които Човеците не притежават. Сили, която бихте нарекли свръхестествени. За нас те не са по-забележителни от факта, че хлябът втасва. Това са просто начини за вглъбяване и призоваване.

— Магии? — рече Кал. — Така ли ги наричате?

— Точно така — отвърна Лилия. — Имали сме ги от началото. Не сме ги считали за нещо особено. Поне докато не дойдохме в Царството. Тогава разбрахме, че хората от вашия вид обичат да правят закони. Обичат да отсъждат кое какво е, и дали е добро или лошо. А светът, понеже е нежен и грижовен, и понеже не иска да ви разочарова или да ви разтревожи, ви угажда. Държи се така, като че ли вашите доктрини са по някакъв начин абсолютни.

— Това е спорна метафизика — промърмори Фреди.

— Законите на Царството са закони на Кукувиците — настоя Лилия. — Това е една от Догмите на Капра.

— Значи Капра е сгрешил — беше отговорът на Фреди.

— Той рядко греши — рече Лилия. — Не и за това. Светът се държи така, както Кукувиците решат да го опишат. От учтивост. Това е доказано. Докато някой не предложи по-добра идея…

— Чакайте малко — намеси се Сузана. — Искате да кажете, че земята по някакъв начин се вслушва в нас?

— Такова беше мнението на Капра.

— А кой е Капра?

— Велик мъж —

— Или жена — обади се Аполин.

— Който може и да е живял, а може и да не е живял — добави Фреди.

— Но дори и да не е живяла — каза Аполин, — е имала много неща за казване.

— Което не ми говори нищо — рече Сузана.

— Ето това е Капра — заключи Камъл.

— Продължавай, Лилия — рече Кал. — Разкажи ни останалото.

Тя започна отново:

— И така, ето ви вас, Човеците, с всичките ваши закони и периметри и бездънна завист; и ето ни нас, Родовете на Виждащите. Различни от вас като деня от нощта.

— Не толкова различни — каза Джерихо. — Някога живеехме сред тях, не забравяй това.

— И с нас се отнасяха като с боклук — отвърна Лилия разгорещено.

— Вярно — рече Джерихо.

— Уменията, които владеехме — продължи тя, — вие Кукувиците наричахте магия. Някои от вас я искаха за себе си. Някои се страхуваха от нея. Но малцина ни обичаха заради нея. Градовете тогава бяха малки, трябва да разберете. Трудно беше да се скрием в тях. Затова ние се оттеглихме. В горите и хълмовете, където смятахме, че ще бъдем в безопасност.

— Поначало имаше много от нас, които никога не бяха ходили сред Кукувиците — каза Фреди. — Особено Ая. Нямаха какво да продават, нали разбирате — няма смисъл да понасяш присъствието на Кукувиците, ако нямаш какво да продадеш. По-добре да си там, сред великата зеленина.

— Това са преструвки — обади се Джерихо. — И ти обичаш градовете като всеки от нас.

— Вярно — съгласи се Фреди. — Обичам тухлите и хоросана. Но завиждам на пастира…

— За самотата или за съня му?

— За неговите пасторални удоволствия, кретен такъв! — кипна Фреди. После се обърна към Сузана: — Госпожо, сигурно разбирате, че мястото ми не е сред тези хора. Наистина. Той — (тук той вдигна пръст и посочи Джерихо) — е осъден крадец. Тя — (сега беше ред на Аполин) — държеше бардак. А тази — (този път Лилия) — тя и нейния малък брат са причинили толкова мъка…

— Едно дете? — рече Лилия, гледайки към бебето. — Как можеш да обвиняваш едно невинно…

— Моля те, спести ни театъра. Брат ти може да изглежда като невръстно бебе, но ние знаем по-добре. И двамата играете някакъв маскарад. Иначе защо ще сте в Ръба?

— И аз бих могла да ти задам същия въпрос — върна му го Лилия.

— Срещу мен имаше заговор — протестира той. — Ръцете ми са чисти.

— Никога не съм вярвала на човек с чисти ръце — промърмори Аполин.

— Курва! — избухна Фреди.

— Бръснар! — сопна се тя, и с това избликът завърши.

Кал и Сузана се спогледаха с недоумение. Тези хора не можеха да се търпят, това беше очевидно.

— И така… — каза Сузана. — Разказвахте ни, че сте се скрили в планините.

— Не се криехме — рече Джерихо. — Просто не бяхме видими.

— Има ли някаква разлика? — попита Кал.

— О, разбира се. Има места, които са свещени за нас, а повечето Кукувици могат да стоят на метър от тях и да не ги виждат…

— И имахме магии — продължи Лилия, — с които да прикрием следите си, ако Човеците дойдат твърде близо.

— Както и ставаше, понякога — каза Джерихо. — Някои станаха любопитни. Започнаха да ровят из горите, търсеха следи от нас.

— Значи са знаели какво сте? — попита Сузана.

— Не — рече Аполин. Тя беше бутнала купчината дрехи от един стол и го беше яхнала. — Не, знаеха само слухове и хорски приказки. Наричаха ни с какви ли не имена. Сенки и феи. Всякакви глупости. Само малцина успяха да се доближат до истината. И то защото ние им позволихме.

— Освен това, не бяхме толкова много — каза Лилия. — Никога не сме били много плодовити. Не сме проявявали голямо влечение към съвкуплението.

— Говори само за себе си — подхвърли Аполин и намигна на Кал.

— Въпросът е, че повечето не ни обръщаха внимание, и — както каза Аполин — когато влизахме във връзка с тях то беше по наши си причини. Може би някои от вашия Вид са имали умения, от които бихме могли да се възползваме. Коневъди, търговци на вино… но всъщност с течение на вековете вие се превърнахте в смъртоносна раса.

— Вярно — отбеляза Джерихо.

— Дори и малките контакти с вас бяха сведени почти до нула. Оставихме ви на собствените ви кървави бани, и вашата завист…

— Защо непрекъснато приказвате за завист? — попита Кал.

— Вашият Вид е прочут с нея — отговори Фреди. — Винаги гоните онова, което не е ваше, просто за да го имате.

— А вие сте един страшно идеален вид, така ли? — рече Кал. Беше се уморил от безкрайните забележки за Кукувиците.

— Ако бяхме идеални — каза Джерихо, — щяхме да бъдем невидими, нали? — Отговорът окончателно обърка Кал. — Не, ние сме от плът и кръв, като вас — продължи той, — така че, разбира се, ние не сме идеални. Но ние не вдигаме толкова врява за това. Вие хората… вие сигурно чувствате, че във вашето състояние има някаква трагедия, или си мислите, че сте полуживи.

— Тогава защо сте се доверили на баба ми да се грижи за килима? — запита Сузана. — Тя е била Кукувица, нали?

— Не използвай тази дума — рече Кал. — Тя беше човек.

— Тя имаше смесена кръв — поправи го Аполин. — Виждаща по майчина линия и Кукувица по бащина. Говорих с нея два-три пъти. Виждате ли, ние с нея имахме нещо общо. И двете имахме смесени бракове. Първият й съпруг беше от Виждащите, а моите бяха все Кукувици.

— Но тя е била само една от няколко Пазители. Единствената жена; единствената с човешка кръв, ако си спомням правилно.

— Трябваше да има поне един Пазител, който познава Царството, който би изглеждал абсолютно незабележим. Така се надявахме, че няма да ни обръщат внимание, и накрая ще ни забравят.

— И всичко това… само за да се скриете от Човеците? — попита Сузана.

— О, не — рече Фреди. — Бихме могли да продължим да живеем като преди, в покрайнините на Царството… но нещата се промениха.

— Не си спомням през коя година започна… — каза Аполин.

— 1896 година — продължи Лилия. — Беше през 1896 година, годината на първите смъртни случаи.

— Какво стана? — попита Кал.

— И до днес никой не може да каже със сигурност. Но изневиделица се появи нещо, някакво същество с една-единствена амбиция. Да ни затрие.

— Какво същество?

— Който е видял лицето му, не е оцелял — вдигна рамене Лилия.

— Човек? — попита Кал.

— Не. Не беше сляпо, както са слепи Кукувиците. Можеше да ни надуши. Дори и най-заслепяващите ни магии не можеха да го заблудят задълго. И след като минеше покрай нас онези, които беше погледнало, сякаш никога не бяха съществували.

— Бяхме в капан — каза Джерихо. — От една страна Човеците, които от ден на ден искаха повече територии, докато не ни остана почти никакво място да се скрием; от друга — Бич Божи, както го наричахме, чието единствено намерение изглежда беше геноцид. Знаехме, че е само въпрос на време преди да изчезнем напълно.

— Което щеше да бъде жалко — добави сухо Фреди.

— Положението не беше чак толкова отчаяно — каза Аполин. — Звучи странно, но през онези последни години прекарах добре. Отчаянието, нали знаете, е най-добрият афродизиак — ухили се тя. — А ние намерихме едно-две места, където бяхме в безопасност за известно време, където Бич Божи не ни надуши.

— Не си спомням да съм била щастлива — рече Лилия. — Спомням си само кошмарите.

— Ами хълма? — попита Аполин, — как го наричаха? Хълма, където останахме през последното лято. Спомням си, като че ли беше вчера…

— Реймънтс Хил.

— Точно така. Реймънтс Хил. Там бях щастлива.

— Но колко щеше да продължи? — обади се Джерихо. — Рано или късно Бич Божи щеше да ни намери.

— Може би — рече Аполин.

— Нямахме избор — продължи Лилия. — Трябваше ни място да се скрием. Някъде, където Бич Божи никога няма да ни потърси. Да поспим известно време, докато ни забравят.

— Килимът — рече Кал.

— Да — отвърна Лилия. — Това беше убежището, което Съветът избра.

— След безкрайни дебати — каза Фреди. — А през това време умряха още стотици. Тази последна година, през която работеше Станът, всяка седмица имаше нови кланета. Ужасни истории. Ужасни.

— Разбира се, бяхме уязвими — каза Лилия. — Защото отвсякъде идваха бегълци… някои от тях носеха части от други територии… неща, които бяха оцелели след нападението… всички идваха в тази страна с надеждата да намерят в килима място за нещата си.

— Какви неща?

— Къщи. Парчета земя. Обикновено вкарваха вътре един добър Бабу, който можеше да намести полето или къщата, или каквото и да е там, в дълга тирада. По този начин можеха да се пренасят, нали разбирате…

— Не, не разбирам — възрази Кал. — Обяснете ми.

— Това е твоят Род — обърна се Лилия към Джерихо. — Ти обясни.

— Ние, от рода Бабу, можем да правим йероглифи — започна Джерихо, — и да ги носим в главите си. Някой голям техник, като моят учител, Куикет… той можеше да създаде тирада, която да пренася един малък град, кълна се, че можеше, и после да я произнесе идеално до последната керемида. — Лицето му се проясни докато обясняваше. После някакъв спомен помрачи радостта му. — Учителят ми беше в Долните страни, когато Бич Божи го намери. Няма го вече. — Той щракна с пръсти. — Ей така.

— Защо всички сте се събирали в Англия? — поиска да узнае Сузана.

— Това беше най-безопасната страна на света. А Кукувиците, разбира се, бяха заети с Империята. Можехме да се изгубим в тълпата, докато Фугата беше втъкавана в килима.

— Какво е Фугата? — попита Кал.

— Тя е всичко, което успяхме да спасим от унищожение. Парчета от Царството, които Кукувиците всъщност никога не са виждали, и затова няма да им липсват. Гора, едно-две езера, завой на някоя река, делта на друга. Няколко къщи, в които сме живели, няколко градски площада, дори една-две улици. Събрахме ги на едно място, в нещо като град.

— Безподобен, така го нарекоха — каза Аполин. — Страшно тъпо име.

— Отначало се опитваха да подредят по някакъв начин всичко това — допълни Фреди. — Но скоро се отказаха, тъй като продължаваха да пристигат бегълци с още неща за втъкаване в килима. Всеки ден още и още. Пред Дома на Капра имаше хора, които чакаха по цели нощи с някакво малко кътче, което искаха да запазят от Бич Божи.

— Затова отне толкова много време — рече Лилия.

— Но никой не беше върнат — каза Джерихо. — Това се разбра от самото начало. Всеки който искаше място в Килима, щеше да го получи.

— Дори и ние — каза Аполин, — които не бяхме съвсем чисти. И на нас ни дадоха място.

— Но защо килим? — попита Сузана.

— Кое е по-незабележимо от онова, върху което си стъпил? — отвърна Лилия. — Освен това, знаехме занаята.

— Всяко нещо си има свой мотив — допълни Фреди. — Ако го откриеш, голямото може да се вмъкне в малкото.

— Разбира се, не всички искаха да влязат в килима — продължи Лилия. — Някои решиха да останат сред Кукувиците, и да опитат късмета си. Но повечето влязоха.

— И как беше?

— Като сън. Като сън без сънища. Не остарявахме. Не изпитвахме глад. Просто чакахме докато Пазителите решат, че е безопасно да ни събудят отново.

— Ами птиците? — попита Кал.

— О, всякаква флора и фауна е втъкана в…

— Нямам предвид самата Фуга. Имам предвид моите гълъби.

— Какво общо имат твоите гълъби с това? — запита Аполин.

Кал им разказа накратко как за пръв път бе открил килима.

— Това е от влиянието на Спиралата — каза Джерихо.

— Спиралата?

— Като си зърнал Фугата — рече Аполин, — спомняш ли си облаците в средата? Това е Спиралата. Там е разположен Стана.

— Как може един килим да съдържа Стана, на който е бил изтъкан? — попита Сузана.

— Станът не е машина — отвърна Джерихо. — Той е състояние на съзидание. Той привлича елементите на Фугата в магия, която наподобява най-обикновен килим. Но в него има много неща, които отхвърлят вашите човешки предположения, и колкото повече се приближавате към Спиралата, толкова по-странни стават нещата. Там има места където играят призраци от бъдещето и от миналото…

— Не би трябвало да говорим за това — прекъсна го Лилия. — Носи лош късмет.

— И колко по-лош може да стане късметът ни? — отбеляза Фреди. — Толкова сме малко…

— Ще събудим Родовете щом си върнем килима — заяви Джерихо. — Спиралата сигурно става неспокойна, иначе как би могъл този човек да я види? Килимът не може да задържи завинаги…

— Прав е — каза Аполин. — Предполагам, че сме задължени да направим нещо.

— Но не е безопасно — каза Сузана.

— Безопасно за какво?

— Тук. Искам да кажа, в света. В Англия.

— Бич Божи сигурно се е отказал… — рече Фреди, — след толкова години.

— Защо Мими не ви събуди?

— Може би ни е забравила — намръщи се Фреди.

— Забравила? — възкликна Кал. — Невъзможно.

— Лесно е да се каже — отвърна Аполин. — Но трябва да си силен, за да устоиш на Царството. Ако навлезеш надълбоко, можеш да забравиш дори името си.

— Не вярвам да е забравила — каза Кал.

— Първото най-важно нещо — отбеляза Джерихо, пренебрегвайки протеста на Кал, — е да си върнем килима. После се измъкваме от този град и намираме място, където Непорочна няма да ни търси.

— Ами ние? — запита Кал.

— Какво вие?

— Няма ли да видим?

— Да видите какво?

— Фугата, да те вземат мътните! — кипна Кал, вбесен от липсата на каквато и да е учтивост или благодарност у тези хора.

— Това сега не ви засяга — каза Фреди.

— Напротив! — възрази той. — Аз я видях. Едва не ме убиха за това.

— Тогава по-добре стой настрана — отбеляза Джерихо. — Ако си толкова загрижен за дишането си.

— Нямах това предвид.

— Кал — намеси се Сузана и сложи ръка върху неговата.

Опитът й да го успокои само го разпали още повече.

— Не заставай на тяхна страна — рече той.

— Не е въпрос на страна… — започна тя, но той не можеше да се успокои.

— Лесно ти е на тебе. Имаш връзки…

— Не е честно…

— …и менструума…

— Какво? — възкликна Аполин и гласът й накара Кал да млъкне. — Ти?

— Очевидно — отвърна Сузана.

— И той не отдели плътта от костите ти?

— Защо да го прави?

— Не пред него — намеси се Лилия, гледайки към Кал.

Това преля чашата.

— Добре — рече той. — Не искате да говорите пред мене, чудесно. Можете всички да вървите на майната си.

Тръгна към вратата без да обръща внимание на опитите на Сузана да го върне. Зад него Нимрод се кискаше.

— А ти да си затваряш шибаната уста — сопна се той на детето и остави стаята на узурпаторите й.

IV. НОЩНИ УЖАСИ

1

Шадуел се събуди от сън за Империята — позната фантазия, в която той притежава огромен магазин, всъщност толкова просторен, че е невъзможно да се види отсрещната стена. И той продава: такава търговия, която да накара един счетоводител да се разплаче от радост. От двете му страни са струпани всякакви стоки — вази от династията Мин, маймунки-играчки, телешки филета — а клиентите чукат по вратите в отчаянието си да се присъединят към тълпите, които вече се натискат да купуват.

Странно, но това не беше сън за печалби. Парите бяха нещо без значение откакто се натъкна на Непорочна, която можеше да призове всичко от което имаха нужда направо от въздуха. Не, сънят беше за власт — той, собственикът на стоките, за които хората бяха готови да дадат и кръвта си, стоеше встрани от тълпата и се усмихваше с обаятелната си усмивка.

Но изведнъж се събуди, врявата на клиентите заглъхна и той чу дишането в тъмната стая.

Изправи се и потта от ентусиазма изстина на челото му.

— Непорочна?

Тя беше там, застанала до стената, дланите й търсеха някаква опора в мазилката. Очите й бяха широко отворени, но не виждаше нищо. Поне нищо, което да вижда и Шадуел. Това се беше случвало и преди — последният път преди два или три дни, във фоайето на същия този хотел.

Стана от леглото и облече халата си. Тя го усети и прошепна името му.

— Тук съм — отвърна той.

— Пак — рече тя, — пак го почувствах.

— Бич Божи? — попита той с безразличие.

— Разбира се. Трябва да продадем килима и да свършваме с това.

— Ще го продадем. Ще го продадем — рече той и бавно се приближи към нея. — Подготовката върви, знаеш това.

Говореше с равен глас за да я успокои. И в най-добрите моменти тя беше опасна, но тези настроения го плашеха най-много.

— Обадих се — каза той. — Купувачите ще дойдат. Те са очаквали това. Ще дойдат и ще направим продажбата, и всичко ще свърши.

— Видях къде живее — продължи тя. — Имаше стени, огромни стени. И пясък, вътре и навън. Като края на света.

Очите й се спряха върху него и властта на видението върху нея сякаш отслабна.

— Кога, Шадуел? — попита тя.

— Кога какво?

— Търгът.

— Вдругиден. Както уредихме.

— Странно — кимна тя, а гласът й отново стана нормален. Бързината, с която се сменяха настроенията й, винаги го заварваше неподготвен. — Странно, да сънувам тези кошмари след толкова време.

— Това е защото видя килима — каза Шадуел. — Той ти напомня.

— Нещо друго е — отвърна тя.

Отиде до вратата, която водеше към останалата част от апартамента на Шадуел, и я отвори. В съседната стая мебелите бяха избутани до стените, за да могат да разгърнат плячката си — Втъкания свят. Застана на прага и се загледа в килима.

Не стъпи с босите си крака върху него — някакво суеверие я сдържа да не прекрачва границата — но обиколи покрай ръба, разглеждайки внимателно всеки инч.

По средата на отсрещната страна се спря.

— Ето — тя посочи надолу към Килима.

Шадуел се приближи към нея.

— Какво има?

— Липсва едно парче.

Той проследи погледа й. Жената беше права. Едно малко парче от килима беше откъснато, най-вероятно при борбата в магазина.

— Нищо важно — изкоментира той. — Това няма да смути купувачите ни, повярвай ми.

— Не ме интересува стойността.

— Тогава какво?

— Използвай очите си, Шадуел. Всеки от тези мотиви е един от Виждащите.

Той приклекна и заразглежда знаците по ръба. Трудно можеха да се различат човешки фигури в тях — приличаха повече на запетайки с очи.

— Това са хора?

— О, да. Измет: най-долните от долните. Затова са на ръба. Там са уязвими. Но те също са полезни.

— За какво?

— Като първоначална защита — отвърна Непорочна, а погледът й оставаше прикован към скъсаното. — Първите, които ще бъдат заплашени, първите…

— Които ще се събудят — продължи Шадуел.

— …Които ще се събудят.

— Мислиш, че те сега са там някъде, навън? — Погледът му се спря на прозореца. Бяха спуснали пердетата, за да не може никой да шпионира съкровището им, но можеше да си представи нощния град зад тях. Мисълта, че там някъде може да има освободена магия, създаваше неочаквано затруднение.

— Да — каза Магьосницата. — Мисля, че са будни. И Бич Божи ги надушва в съня си. Той знае, Шадуел.

— И какво ще правим?

— Ще ги намерим преди да привлекат повече внимание. Бич Божи може да е стар. Може да е бавен и да забравя. Но силата му… — Гласът й затихна, сякаш думите нямаха стойност пред лицето на такива ужаси. Тя си пое дълбоко въздух преди да продължи: — Едва ли е имало ден, когато да не съм наблюдавала внимателно менструума за някакъв знак, че той идва. И той ще дойде, Шадуел. Може би не тази нощ. Но ще дойде. И в този ден ще настъпи краят на всякаква магия.

— Дори за теб?

— Дори за мен.

— Значи трябва да ги намерим — каза Шадуел.

— Не ние. Няма нужда да си цапаме ръцете. — Тя се запъти обратно към спалнята на Шадуел. — Не може да са отишли далече — добави тя докато вървеше. — Те не познават този свят.

Спря до вратата и се обърна към него.

— Не напускай тази стая в никакъв случай, докато не те повикаме. Отивам да призова някой да бъде нашия убиец.

— Кой?

— Някой, когото не познаваш — отвърна Магьосницата. — Той беше мъртъв сто години преди да се родиш. Но ти и той имате много общи неща.

— И къде е той сега?

— В Костницата при Светилището на Смъртните, където изгуби живота си. Искаше да докаже, че ми е равен, разбираш ли, да ме прелъсти. И се опита да стане магьосник, да се занимава с черна магия. Може и да е успял — той не би се уплашил от нищо. Но нещата се объркаха. Доведе Хирурзите от някакъв си отвъден свят, а на тях не им беше забавно. Преследваха го от единия край на Лондон до другия. Накрая проникна в Светилището. Умоляваше ме да ги призова обратно. — Гласът й се превърна в шепот. — Но как бих могла? — Той беше направил своите заклинания. Можех само да ги оставя да извършат онова, което Хирурзите трябва да направят. Накрая, когато беше целият в кръв, той ми каза: Вземи душата ми.

Спря за миг, после продължи:

— Така и направих.

Погледна към Шадуел.

— Стой тук — рече тя и затвори вратата.

Шадуел не се нуждаеше от насърчение да стои далече от сестрите, докато заговорничат. Щеше да се смята за късметлия, ако никога вече не видеше Блудницата и Вещицата. Призраците и живата им сестра обаче бяха неразделни: всяка беше част от другите, по някакъв неразбираем за него начин. Перверзният им съюз беше само една от загадките около тях — имаше още много други.

Например, Светилището на Смъртните. Някога то е било средище на нейния Култ, когато е била на върха на силата и амбициите си. Но беше изпаднала в немилост. Желанието й да управлява Фугата, която по онова време все още е била недоизпипан сбор от отдалечени селища, беше осуетено. Враговете й бяха събрали доказателства срещу нея, описвайки престъпления започнали в утробата на майка й, а тя и нейните последователи си бяха отмъстили. Имаше кръвопролития, но Шадуел никога не разбра мащаба им. Последствията обаче беше разбрал. Охулена и унизена, на Непорочна й беше забранено да стъпва повече в магическата страна на Фугата.

Тя понесе тежко изгнанието. Беше неспособна да смекчи природата си и да остане незабележима сред Кукувиците, историята й се превърна в поредица от кръвопускания, преследвания и още повече кръвопускания. Въпреки че беше известна и боготворена от посветените, които я наричаха с дузина различни имена — Черната Мадона, Господарката на Мъките, Mater Malifecorium — въпреки това тя стана жертва на собствената си странна непорочност. Лудостта я примамваше — единственото убежище от баналността на Царството, в което бе заточена.

Такава беше когато я намери Шадуел. Луда жена, която говореше думи които никога преди не бе чувал, и която в несвързаните си приказки разказваше за неща, които биха го направили могъщ, само да успееше да се добере до тях.

И сега, ето ги — тези чудеса. Всичките заключени в правоъгълника на един килим.

Той се приближи към средата, загледан във водовъртежа от стилизирани облаци и светкавици — Спиралата. Колко нощи бе лежал буден, чудейки се какво ли би било да бъде в този поток от енергии? Може би като да си при Бог? Или при Дявола?

От тези мисли го изтръгна някакъв вой от съседната стая, а лампата над главата му изведнъж примижа и светлината й беше изсмукана под вратата — доказателство за пълния мрак от другата страна.

Шадуел отиде в противоположния край на стаята и седна.

Кога ли ще се съмне, зачуди се той.

2

Все още нямаше признаци за развиделяване когато часове по-късно, или поне така изглеждаше, вратата се отвори.

Отвъд имаше само чернота.

— Ела и виж — чу се оттам гласът на Непорочна.

Той се изправи, краката му се бяха схванали, и тръгна накуцвайки към вратата.

На прага го посрещна гореща вълна. Все едно че влезе във фурна, в която са се пекли питки от човешка мръсотия и кръв.

Непорочна не се виждаше ясно, стоеше, а може би се носеше във въздуха, малко встрани от него. Въздухът го стисна за гърлото — страшно му се искаше да се върне. Но тя го повика с ръка.

— Виж — нареди му тя, втренчила поглед в мрака. — Нашият убиец дойде. Това е Развратника.

Отначало Шадуел не видя нищо. После някакво късче избягала енергия запълзя по стената и когато се допря до тавана от него бликна разядена светлина.

На нея той видя нещото, което тя нарече Развратника.

И това някога е било човек? Трудно му беше да повярва. Хирурзите, за които спомена Непорочна, бяха изобретили наново анатомията. Той висеше във въздуха като разсечено палто на закачалка, тялото му беше някак си разтеглено до свръхчовешки ръст. После, раздвижено сякаш от полъх надигнал се от земята, тялото се изду и започна да се издига. Горните му крайници — парчета от нещо, което някога може и да е било човешка плът, прикрепени несигурно с нишки от подобни на живак хрущяли — бяха повдигнати като че ли щяха да бъдат разпънати на кръст. При това движение обвивката, която закриваше главата му, се разви. Останките й паднаха. Шадуел не се сдържа и извика като разбра каква операция бе направена на Развратника.

Бяха го нарязали на ивици. Бяха извадили всяка кост от тялото му и оставили нещо, по-подходящо за морското дъно, отколкото за света на дишащите, жалко подражание на човешкия род, подхранвано от магиите, които сестрите бяха създали, за да го призоват от Предверието на Ада. То се люлееше и издуваше, а безчерепната му глава придоби дузина форми докато Шадуел гледаше. В един миг като че ли останаха само изпъкналите очи, после само някаква паст, която изрази с вой неудоволствието си от събуждането в това състояние.

— Шшшт… — нареди Непорочна.

Развратника потрепери и ръцете се издължиха, сякаш искаше да удуши жената, която му бе причинила това. Но въпреки това замълча.

— Домвил — каза Непорочна. — Някога ти твърдеше, че ме обичаш.

Той отметна назад глава, сякаш в отчаяние от онова, което бе причинило желанието.

— Страхуваш ли се, Развратнико мой?

Погледна я с очи като кървави мехури, готови да се пръснат.

— Дадохме ти малко живот — продължи тя. — И достатъчно сила да обърнеш тези улици нагоре с краката. Искам да я използваш.

Шадуел ставаше нервен при вида на нещото.

— Може ли да се владее? — прошепна той. — Ами ако откачи?

— Нека — отвърна тя. — Мразя този град. Нека го изгори. Стига да убие Виждащите, не ми пука каквото и да направи. Знае, че няма да му позволя почивка, докато не направи това, което искам. А Смъртта е най-доброто обещание, което е получавал.

Мехурите все още бяха вторачени в Непорочна, и погледът им потвърждаваше думите й.

— Много добре — рече Шадуел и се обърна, запътвайки се към съседната стая. Човек можеше да понесе само толкова от тази магия.

Сестрите имаха апетит за такива неща. Обичаха да се вглъбяват в подобни ритуали. Що се отнася до него, той беше доволен, че е човек.

Е, почти доволен.

V. ОТ ДЕТСКИТЕ УСТА

1

Зората запълзя предпазливо над Ливърпул, сякаш се боеше от онова, което ще завари. Кал гледаше как светлината разкрива града, и той му се струваше сив от канавките до върховете на комините.

Беше живял тук през целия си живот: това беше неговият свят. Понякога телевизията и лъскавите списания му показваха други перспективи, но той някак си така и не повярва в тях. Те бяха толкова далече от онова, което знаеше, или всъщност от онова, което се надяваше да узнае през седемдесетте си години, колкото и звездите, които примигваха над главата му.

Фугата обаче беше различна. За един кратък, прелестен период, тя изглеждаше като място, където наистина би могъл да бъде. Беше прекалено оптимистично настроен. Земята можеше и да го иска, но нейните хора не. За тях той беше презрян човек.

Скита се по улиците в продължение на около час, наблюдавайки как започва още едно понеделнишко утро в Ливърпул.

Толкова ли бяха лоши, тези Кукувици към чието племе принадлежеше? Те се усмихваха като посрещаха котките си след нощ на похождения; прегръщаха децата си, които тръгваха на училище; радио свиреше любовни песни на закуска. Докато ги гледаше, страшно му се прииска да ги защити. По дяволите, ще се върне и ще каже на Виждащите какви фанатици са.

Като се приближи към къщата видя, че предната врата беше широко отворена, а някаква млада жена от квартала, която бе виждал, но не познаваше по име, стоеше на края на пътеката и гледаше втренчено натам. Едва когато стигна на няколко крачки от портата забеляза Нимрод. Стоеше на изтривалката с тога, направена от риза на Кал, и слънчеви очила, които беше задигнал от масичката до леглото му.

— Това твое дете ли е? — попита жената докато той отваряше портата.

— В известен смисъл.

— Започна да удря по прозореца като минавах. Няма ли кой да го наглежда?

— Сега вече има — отвърна Кал.

Погледна надолу към детето и си спомни какво беше казал Фреди, че Нимрод само изглежда като невръстно дете. Нимрод беше плъзнал слънчевите очила на челото си и гледаше посетителката с поглед, който само потвърждаваше описанието на Камъл. Кал нямаше друг избор освен да изиграе ролята на баща. Взе Нимрод на ръце.

— Какво правиш? — прошепна той на детето.

— Коплта! — отвърна Нимрод. Малко му беше трудно да се справя с бебешката уста. — Жги бия.

— Кого?

Но докато Нимрод отговори, жената мина по пътеката и застана на половин метър от вратата.

— Очарователен е — загука тя.

Преди Кал да успее да се извини и да го прибере вътре, детето вдигна ръце и ги протегна към нея с артистично гърголене.

— Ох, сладичкото… — рече тя.

И взе Нимрод преди Кал да успее да й попречи.

Кал забеляза блясъка в очите на Нимрод щом тя го притисна към пищните си гърди.

— Къде е майка му? — попита тя.

— Ще се върне след малко — отговори Кал и направи опит да изтръгне Нимрод от удоволствието. Той не се пускаше. Лицето му сияеше докато го люлееха, а дундестите му пръстчета стискаха гърдите на жената. Щом Кал го хвана той зарева.

Жената му зашътка и го притисна по-силно към себе си, при което той започна да си играе със зърната на гърдите през тънкия плат на блузата й.

— Бихте ли ни извинили? — каза Кал и борейки се с юмруците на бебето го взе от възглавниците му преди да започне да суче.

— Не бива да го оставяте само — каза жената и разсеяно докосна гърдата си където Нимрод я беше галил.

Кал й благодари за загрижеността.

— Чао-чао красавецо — рече тя на детето.

Нимрод й изпрати въздушна целувка. На лицето й се изписа смущение, после тръгна заднишком към портата, а усмивката, която бе отправила на детето, изчезна от устните й.

2

— Страшно тъпо.

Нимрод не се разкайваше. Седеше в коридора, където го остави Кал, и го гледаше предизвикателно.

— Къде са останалите? — поиска да узнае Кал.

— Навън — рече Нимрод. — Ние също ще излезем.

С всяка следваща сричка овладяваше езика си. И крайниците си също. Затътри се към входната врата и се протегна към дръжката.

— Писна ми тука. Само лоши новини.

Пръстите му обаче не достигаха с няколко инча до дръжката, и след няколко неуспешни опита да я хване той заудря с юмруци по дървото.

— Искам да видя.

— Добре — съгласи се Кал. — Само не викай.

— Искам навън.

Викът му беше наистина отчаян. Няма да е лошо да поразходи малко детето из квартала, реши Кал. Изпитваше някакво перверзно задоволство от мисълта да понесе това чудно същество навън на въздух, да види всичко; а още по-голямо задоволство изпитваше при мисълта, че детето което му се смееше когато го остави, сега щеше да зависи от него.

Но какъвто и яд да му беше останал спрямо Нимрод, той скоро се изпари, тъй като неговите речеви умения станаха по-съвършени. Скоро потънаха в свободен и оживен разговор, без да ги е грижа за погледите които привличаха.

— Оставиха ме там! Казаха ми сам да се оправям. — Той вдигна миниатюрната си ръка. — Как, питам те? Как?

— Защо изобщо имаш такава форма? — попита Кал.

— На времето изглеждаше добра идея — отговори Нимрод. — Преследваше ме един побеснял съпруг, така че се скрих в най-невероятната форма, за която можах да се сетя. Мислех си да си трая няколко часа, а после отново да се освободя. Глупаво беше, наистина. За една такава магия се иска сила. И естествено, когато започна окончателното тъкане, такава нямаше. Бях задължен да вляза в килима така.

— И как ще се върнеш към нормалния си вид?

— Не мога. Не и преди да се върна в земята на Фугата. Безпомощен съм.

Той вдигна слънчевите очила да огледа една минаваща красавица.

— Видя ли какви бедра има?

— Не се лигави.

— Бебетата се лигавят.

— Не като тебе.

Нимрод стисна венците си.

— Шумен е, този твой свят — рече той и добави, — и мръсен.

— По-мръсен от 1896 година?

— Много. Но ми харесва. Трябва да ми разкажеш за него.

— О, Господи — рече Кал. — Откъде да започна?

— Откъдето искаш — отвърна Нимрод. — Ще видиш, че бързо се уча.

Това беше вярно. По време на половинчасовата им разходка в околностите на Чариът Стрийт той разпита Кал за най-различни неща, някои подсказани от нещо, което бе видял на улицата, други по-абстрактни. Първо говориха за Ливърпул, после за градовете изобщо, после за Ню Йорк и Холивуд. Разговорът за Америка ги отведе към отношенията Изток — Запад, и Кал описа всички войни и убийства след 1900 година, за които можа да се сети. Засегнаха накратко ирландския въпрос и състоянието на британската политика, после Мексико, където и двамата много искаха да отидат, оттам и Мики Маус, основните принципи на аеродинамиката, после се върнаха през ядрената война и Непорочното Зачатие; към любимата тема на Нимрод: жените. Или по-скоро към две конкретни жени, които му хванаха окото.

В замяна на това кратко въведение към края на двадесети век Нимрод запозна Кал с нещо като ръководство за начинаещи за Фугата, като му разказа първо за Дома на Капра, който представлява сградата, в която се събира Съветът на Родовете да заседава; после за Мантията — облакът, който скрива Спиралата, и Тясното Сияние — проходът към гънките във вътрешността й, за Небесната Твърд и Стъпалата на Реквиема. Самите имена изпълваха Кал с копнеж.

И двете страни научиха много, най-малкото факта, че след време могат да станат приятели.

— Стига разговори — каза Кал като направиха пълен кръг и се върнаха пред портата на къщата. — Ти си бебе, не забравяй!

— Как бих могъл? — рече Нимрод със страдалческо изражение.

Кал влезе и повика баща си. Къщата обаче бе потънала в тишина от покрива до основите.

— Няма го — каза Нимрод. — Пусни ме долу, за Бога.

Кал остави бебето на пода в коридора, а то веднага се запъти към кухнята.

— Трябва да пийна нещо — рече то. — И нямам предвид мляко.

— Ще видя какво мога да намеря — засмя се Кал и тръгна към задната стая.

Като видя баща си седнал в креслото с гръб към градината, в първия момент Кал помисли, че Брендън е умрял. Стомахът му се преобърна, едва не извика. Но Брендън отвори очи и погледна сина си.

— Тате? — рече Кал. — Какво има?

По бузите на Брендън течаха сълзи. Той не направи опит да ги изтрие, нито да потисне риданията, които го разтърсваха.

— О, татко…

Кал се приближи до баща си и клекна до креслото.

— Всичко е наред… — рече той и постави ръка върху неговата. — За мама ли мислеше?

Брендън поклати глава. Сълзите се търкулнаха надолу. Кал не го попита нищо повече, само задържа ръката му. Беше си помислил, че меланхолията на Брендън отминава, че мъката вече е притъпена. Очевидно не беше така.

— Аз… получих писмо — промълви накрая Брендън.

— Писмо?

— От майка ти — погледът изпълнен със сълзи, се спря на сина му. — Луд ли съм, Кал?

— Разбира се, че не, татко. Разбира се, че не.

— Ами, кълна се… — спусна ръка край креслото и вдигна една подгизнала носна кърпа. Избърса с нея носа си и кимна към масата: — Там е. Виж сам.

Кал отиде до масата.

— Беше с нейния почерк — добави Брендън. На масата наистина имаше лист хартия, сгъван и разгъван многократно, мокър от сълзи.

— Беше много хубаво писмо. Пишеше, че е щастлива и не бива повече да скърбя. Казва…

Той спря и отново се разплака. Кал взе листа. Хартията беше много тънка, никога не бе виждал такава. И двете страни на листа бяха празни.

— Казва, че ме чака, но не бива да се притеснявам, защото там горе чакането е приятно, и… и че аз трябва да продължа да се радвам на живота още, докато ме повикат.

Хартията беше не просто тънка, усети Кал, както я гледаше тя ставаше все по-ефимерна. Остави листа на масата, а косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Бях толкова щастлив, Кал — говореше Брендън. — Само това исках — да знам, че е щастлива, и че един ден пак ще бъда с нея.

— Татко, на листа няма нищо. Празен е.

— Имаше, Кал. Кълна се. Имаше. Беше с нейния почерк. Бих го познал винаги. После — Боже Господи — просто избледня и изчезна.

Кал се обърна и видя баща си направо превит надве в креслото, ридаейки сякаш мъката му беше непоносима. Сложи ръката си върху неговата, която стискаше протритата облегалка.

— Дръж се, тате — прошепна той.

— Това е кошмар, синко — рече Брендън. — Все едно, че я загубих за втори път.

— Не си я загубил, тате.

— Защо изчезна така написаното?

— Не зная — Кал погледна отново към писмото. Листът всъщност почти се беше стопил.

— Откъде дойде писмото?

Старецът се намръщи.

— Спомняш ли си?

— Не… не съвсем. Мъгляво ми е… някой дойде на вратата. Да. Така беше. Някой дойде на вратата. Каза ми, че има нещо за мене… беше в сакото му.

Кажи ми какво виждаш и то е твое.

Думите на Шадуел отекнаха в главата на Кал.

Вземи каквото искаш. Свободно, гратис и безплатно.

Това беше лъжа, разбира се. Една от многото. Винаги трябваше да се плаща.

— Той какво искаше? В замяна? Помниш ли?

Брендън поклати глава, после се намръщи и се опита да си спомни:

— Нещо… за тебе. Каза… мисля, че каза… че те познава.

Той вдигна поглед към Кал.

— Да, точно така. Сега си спомних. Каза, че те познава.

— Това е било номер, тате. Отвратителен номер.

Брендън присви очи, сякаш се опитваше да схване всичко това. Изведнъж решението му се яви ясно.

— Искам да умра, Кал.

— Не, тате.

— Да, наистина. Наистина. Не искам да те притеснявам повече.

— Просто си тъжен — рече тихо Кал. — Ще мине.

— Не искам да мине — отвърна Брендън. — Не сега. Просто искам да заспя и да забравя, че съм живял.

Кал се протегна и прегърна баща си. Отначало Брендън се дръпна, никога не бе проявявал чувствата си. Но после риданията отново се надигнаха и Кал усети как ръцете на Брендън се вдигат и те се прегърнаха силно.

— Прости ми, Кал — рече Брендън през сълзи. — Можеш ли?

— Тихо, татко. Не ставай глупав.

— Разочаровах те. Никога не съм казвал… всичко, което чувствам. И на нея. Никога не й казах… колко много… не можах да й кажа колко много я обичам.

— Тя знаеше — отвърна Кал и неговите очи също се замъглиха от сълзи. — Повярвай ми, тя знаеше.

Останаха прегърнати още малко. Това беше слабо утешение, но Кал знаеше, че силният му гняв съвсем скоро ще пресуши сълзите. Шадуел бе идвал тук, Шадуел с неговия костюм от заблуди. В гънките му Брендън си бе представил писмо от Рая, и илюзията бе траяла докато е бил нужен на Търговеца. Сега Брендън вече беше излишен — килимът беше намерен. Затова магията се разпадаше. Думите бяха изчезнали, а накрая и хартията, върната в онази ничия земя между желанието и осъществяването му.

— Ще направя чай — рече Кал.

Това би направила майка му при такива обстоятелства. Щеше да кипне вода, да затопли чайника и да отброи лъжичките чай. Да установи домашен порядък срещу хаоса, с надеждата да отложи за малко мъките и скръбта.

VI. СЪБИТИЯ ПРИ СИЛЕН ВЯТЪР

1

В коридора Кал се сети за Нимрод.

Задната врата беше отворена и детето се тътреше из занемарената градина. Приличаше на джудже сред храстите. Кал застана на вратата и го повика, но Нимрод беше зает — пишкаше върху една леха с избуяла самакитка. Реши да го остави на мира. В сегашното му състояние най-голямото удоволствие, на което можеше да се надява Нимрод, беше едно хубаво изпикаване.

Докато слагаше чайника на печката навън изтрещя влакът за Борнмът (през Рънкорн, Оксфорд, Рединг и Саутхамптън). Миг по-късно Нимрод застана на вратата.

— Боже Господи. Как изобщо спите тука?

— Свикваш — отвърна Кал. — И говори по-тихо. Баща ми ще те чуе.

— Какво стана с питието ми?

— Ще трябва да почака.

— Ще рева — предупреди Нимрод.

— Ами реви.

Блъфът не мина — Нимрод вдигна рамене и се върна да оглежда градината.

— Може да заобичам този свят — обяви той и излезе на слънце.

Кал взе една от мръсните чаши в мивката и я изми за баща си. После се отиде до хладилника да потърси мляко. В този момент чу как Нимрод издаде някакъв звук. Обърна се и се приближи към прозореца. Нимрод беше забил поглед в небето, ококорил очи от учудване. Сигурно гледаше как минава някой самолет. Кал се върна при хладилника. Докато вземаше млякото, което всъщност беше единственото нещо в хладилника, някой почука на предната врата. Той вдигна поглед отново и няколко неща го поразиха едновременно.

Първо, отнякъде изведнъж се бе появил вятър. Второ, Нимрод отстъпваше към малиновите храсти и се опитваше да се скрие. И трето, на лицето му не беше изписано учудване, а страх —

После чукането стана по-силно и юмруци заблъскаха по вратата.

Докато минаваше през коридора чу баща му да казва:

— Кал? В градината има някакво дете.

А от градината — вик.

— Кал? Едно дете…

С ъгъла на окото си видя Брендън да минава през кухнята запътен към градината.

— Татко, чакай… — каза той и отвори входната врата.

На прага беше Фреди. Но всъщност Лилия, която стоеше малко зад него, попита:

— Къде е брат ми?

— Навън в …

Градината, щеше да каже той, но от гледката на улицата онемя.

Вятърът беше вдигнал всичко, което не бе заковано — боклуци, капаци на кофи за боклук, градински мебели — и го въртеше в някаква въздушна тарантела. Беше изкоренил цветя и вдигаше пръстта от лехите, закривайки слънцето с мръсно було.

Няколкото минувачи заварени от този ураган, се държаха за стълбове на лампи и огради, други се бяха проснали на земята с ръце над главите.

Лилия и Фреди влязоха в къщата и вятърът ги последва, нетърпелив за нови завоевания, зарева из къщата и изскочи навън в градината отзад. Беше толкова силен, че Кал едва не падна.

— Затвори вратата! — изкрещя Фреди.

Кал блъсна вратата и я заключи. Тя затрещя под поривите на вятъра от другата страна.

— Господи. Какво става?

— Нещо ни гони — отвърна Фреди.

— Какво?

— Не знам.

Лилия вече беше наполовината път към кухнята. През отворената врата отзад се виждаше, че навън е почти нощ, толкова прах имаше във въздуха. Кал зърна баща си да прекрачва прага и да вика нещо срещу дервишкия вой на вятъра. Зад него се мяркаше само тогата на Нимрод, който се бе хванал за един храст, а вятърът се опитваше да го вдигне.

Кал се втурна след Лилия и я задмина на прага на кухнята. По покрива изтрополяха няколко изтръгнати плочи.

Брендън вече беше в градината, почти скрит от вятъра.

— Татко, чакай! — изкрещя Кал.

Докато минаваше през кухнята погледът му попадна върху чайника и чашата до него, и целият абсурд на всичко това го удари като чук.

Сънувам, помисли си той. Паднах от стената и оттогава все сънувам. Светът не е такъв. Светът, това са чайникът и чашата, а не магии и торнадо.

В този миг на колебание сънят се превърна в кошмар. През облаците прах видя Развратника.

Висеше на вятъра, огрян от слънчев лъч.

— Свършено е — каза Фреди.

Думите му пришпориха Кал. Той изскочи през задната врата в градината преди Развратника да се спусне върху жалките фигури долу.

Звярът привлече смаяния поглед на Кал. Той видя зловещото оформление на кожата му, което я караше да се издува и люлее, и чу отново онзи вой, който си бе помислил, че е просто от вятъра. Той изобщо не беше естествен: звукът излизаше през дузина места от това видения, беше или трясък, или свистене, което се чуваше докато изтръгваше съдържанието на градината и го запращаше във въздуха.

Дъжд от растения и камъни се изсипа върху хората в градината. Кал покри главата си с ръце и се затича напосоки към мястото, където за последен път видя баща си. Брендън лежеше на земята и се беше прикрил. Нимрод не беше при него.

Кал познаваше пътеката в градината като дланта на ръката си. Плюейки мръсотия, той се отдалечи от къщата.

Някъде отгоре, скрито като по милост, Развратника зави отново и Кал чу Лилия да вика. Не погледна назад защото видя пред себе си Нимрод, който бе стигнал до задната ограда и се опитваше да откърти изгнилите дъски. Имаше известен успех, въпреки размерите си. Кал се сниши под нов дъжд от пръст и изтича покрай гълъбарника към оградата.

Воят престана, но вятърът изобщо не стихна. Съдейки по грохота от другата страна на къщата, той разкъсваше Чариът Стрийт на парчета. Кал стигна до оградата и се обърна. Слънцето прониза булото от прах и за миг той зърна синьо небе — после някакъв силует го закри и Кал се хвърли към оградата. Започна да се катери, а съществото се насочи към него. Коланът му се закачи отгоре на някакъв пирон. Посегна да го откачи, сигурен че Развратника е зад врата му, но изглежда че Лудия Муни го беше натиснал отзад, защото щом издърпа колана падна от другата страна на оградата, жив и невредим.

Изправи се и видя защо. Безкостният звяр висеше до гълъбарника и главата му се огъваше напред-назад заслушана в гълъбите вътре. Кал благослови наум птиците, наведе се и откърти още една дъска от оградата — достатъчно за да изтегли Нимрод през дупката.

Като дете с бой го бяха научили за опасностите в тази ничия земя между оградата и железопътната линия. Сега тези опасности изглеждаха нищожни пред онова нещо, което се мотаеше покрай гълъбарника. Кал вдигна Нимрод на ръце и се закатери по чакъла на насипа към релсите.

— Бягай — извика Нимрод. — Зад нас е. Бягай!

Кал погледна на север и на юг. Вятърът беше намалил видимостта на десетина метра в двете посоки. Примрял от страх прекрачи първата релса и стъпи на омасленото пространство между траверсите. Бяха общо четири линии, по две във всяка посока. Пристъпи към втората, когато чу Нимрод да казва:

— По дяволите.

Кал се обърна и петите му застъргаха по чакъла. Преследвачът им се беше отказал да гледа птици и се издигаше над оградата.

Зад звяра видя Лилия Пелиция. Стоеше сред развалините на градината на Муни с отворена уста, сякаш викаше нещо. Но не излизаше никакъв звук. Или поне Кал не чуваше нищо. Звярът обаче не беше лишен от сетива. Спря движението си и се обърна към градината и жената в нея.

Онова, което се случи след това, беше закрито и от вятъра, и от Нимрод, който предчувствайки гибелта на сестра си, започна да се бори в ръцете на Кал. Кал видя само как издутият силует на преследвачът им изведнъж потрепери и в следващия миг се чу силния вик на Лилия. Това беше вик на страдание, повторен като ехо от Нимрод. Вятърът духна отново и обви като саван градината, точно в мига когато Кал мярна тялото на Лилия обгърнато в бял пламък. Викът секна изведнъж.

Кал усети потреперване под краката си — отнякъде идваше влак. Но от коя страна идваше, и по коя линия? Убийството на Лилия възбуди вятъра още повече. Сега се виждаше на по-малко от десет метра и в двете посоки.

Знаейки, че там откъдето бяха дошли, не беше безопасно, той обърна гръб на градината. Звярът предизвика нов трясък, от който косата му настръхна.

Мисли, рече си той. След малко пак щеше да се понесе след тях.

Изви ръка покрай Нимрод и погледна часовника си. Беше дванадесет и тридесет и осем.

Накъде се насочва влакът в дванадесет и тридесет и осем? Към гарата на Лайм Стрийт, или от нея?

Мисли.

Нимрод заплака. Това не беше бебешки рев, а дълбоки, искрени ридания от мъка.

Треперенето на чакъла се засили и Кал погледна през рамо. Булото се разкъса отново и той зърна градината. Тялото на Лилия беше изчезнало, но Кал видя баща си, застанал сред опустошението, а убиецът на Лилия се издигаше над него. Лицето на Брендън беше отпуснато. Или не схващаше опасността, или не го беше грижа. Не помръдваше.

— Викът! — Кал вдигна Нимрод пред лицето си. — Нейният вик…

Нимрод само хлипаше.

— Можеш ли да извикаш така?

Звярът почти стигна до Брендън.

— Викай! — изкрещя Кал на Нимрод и така го разтърси, та чак венците му затракаха. — Викай или ще те пречукам!

Нимрод му повярва.

— Хайде! — подкани го Кал и Нимрод отвори уста.

Звярът чу вика. Извъртя надутата си като балон глава и се насочи отново към тях.

Всичко това отне само няколко секунди, но през това време вибрациите се засилиха. Колко далече беше влакът сега? Една миля? Четвърт миля?

Нимрод спря да вика и се мъчеше да се освободи от Кал.

— Господи, човече! — пищеше той, гледайки ужаса, който се приближаваше към тях през дима. — Ще ни убие!

Кал се опита да не обръща внимание на виковете му и се опита да достигне онова хладно кътче в паметта, където бяха датите и направленията на влаковете.

По коя линия беше, и от коя страна? Умът му превърташе цифрите като гарово табло и търсеше влак на шест или седем минути след заминаване или пристигане на Лайм Стрийт в Ливърпул.

Звярът се изкачваше по насипа. Вятърът го обвиваше с поли от прах и танцуваше в нарязаното тяло, стенейки през отворите.

Трясъкът на приближаващия се влак беше достатъчно силен за да накара вътрешностите на Кал да потреперят. Цифрите продължаваха да се въртят.

Накъде? Откъде? Бърз влак или пътнически?

Мисли, мътните те взели.

Звярът беше почти над тях.

Мисли.

Направи крачка назад. Зад него най-далечната линия засвистя.

Със свистенето дойде и отговорът. Това беше влакът от Стафорд през Рънкорн. Влакът трещеше по маршрута си и ритъмът му се надигна през краката на Кал.

— Дванадесет и четиридесет и шест от Стафорд — рече той и стъпи на бръмчащата линия.

— Какво правиш? — попита Нимрод.

— Дванадесет и четиридесет и шест — промърмори той: това беше молитва в числа.

Колачът пресичаше първата от северните линии. Носеше само смърт. Без проклятие, без присъда: само смърт.

— Ела ни хвани — изкрещя Кал.

— Полудя ли?

Вместо отговор Кал вдигна примамката по-високо. Нимрод зарева. Главата на преследвача стана огромна от глад.

— Хайде!

Пресече северните линии, сега стъпваше на първата от южните.

Кал направи още една несигурна крачка назад, петата му опря в крайната релса, а гласът на звяра и трясъкът на земята разклатиха пломбите в зъбите му.

Последното нещо което чу когато звярът дойде да го грабне, беше Нимрод, който търсеше в някакъв небесен списък Отмъстител.

Изведнъж сякаш в отговор на призива му булото от прашен въздух се разцепи и влакът връхлетя върху тях. Кал усети как кракът му се закачи на релсата и го вдигна малко за да отстъпи назад, после падна отвъд релсите.

После всичко стана за секунда. В един миг съществото беше върху линията, пастта му беше огромна, апетитът за смърт още по-голям. А в следващия влакът го блъсна.

Нямаше вик. Нито триумф от гледката на унищожаването на чудовището. Само гадна смрад, сякаш всеки мъртвец в околността се бе надигнал и избълвал дъха си, а влакът профуча край тях и от прозорците му надничаха размазани лица.

Както се появи изведнъж, така и изчезна през завесата по пътя си на юг. Свистенето на релсите затихна и се превърна в съскащ шепот. После и той престана.

Кал разтърси Нимрод за да го накара да спре списъка на божествата.

— Свърши… — рече той.

На Нимрод му беше необходимо известно време, за да възприеме този факт. Взираше се през дима, очаквайки Развратника отново да се понесе към тях.

— Няма го — каза Кал. — Убих го.

— Влакът го уби — отбеляза Нимрод. — Пусни ме долу.

Кал го пусна, и без да се оглежда наляво или надясно Нимрод тръгна обратно през релсите към градината, където бе загинала сестра му. Кал закрачи след него.

Вятърът дошъл с безкостното същество, или който го довея, стихна съвсем. И понеже сега нямаше дори и полъх да задържи мръсотията вдигната във въздуха, отгоре се изсипа потоп. Малки камъни, парчета от градински мебели и огради, дори останките от няколко отнесени домашни животни. Дъжд от кръв и пръст, който добрите хора от Чариът Стрийт не бяха очаквали преди Деня на Страшния Съд.

VII. ПОСЛЕДСТВИЯТА

1

Когато прахолякът започна да сляга стана възможно да се прецени размера на опустошението. Градината беше обърната с главата надолу, разбира се, както и всички останали градини по улицата; от покрива липсваха дузина плочи, а коминът не изглеждаше никак стабилен. Вятърът бе нанесъл не по-малко смъртоносни поражения и пред къщата. По цялата улица цареше бъркотия: имаше съборени улични лампи, разрушени стени, счупени стъкла на коли от летящи боклуци. За щастие изглежда нямаше сериозно пострадали: само порязвания, натъртвания и шок. Лилия, от която не остана и следа, беше единственият смъртен случай.

— Това същество беше на Непорочна — каза Нимрод. — Ще я убия за това, кълна се.

Заканата изглеждаше двойно по-несериозна от това смалено тяло.

— Каква полза? — рече Кал унило. Гледаше през предния прозорец как жителите на Чариът Стрийт ходят наоколо замаяни, някои загледани в отломките, други примижали към небето, като че ли очакваха там да бъде изписано някакво обяснение.

— Спечелихме важна победа този следобед, господин Муни — отбеляза Фредерик. — Не разбирате ли? И тя беше ваше дело.

— Ама че победа — отвърна с горчивина Кал. — Баща ми седи оттатък без да каже и дума, Лилия е мъртва, половината улица е потрошена…

— Ще се бием отново — каза Фреди, — докато Фугата бъде в безопасност.

— Ще се бием, така ли? — обади се Нимрод. — А ти къде беше като хвърчаха лайната?

Камъл щеше да възрази, после размисли и остави мълчанието да признае страхливостта му.

На другия край на Чариът Стрийт пристигнаха две линейки и няколко полицейски коли. Като чу сирените Нимрод отиде при Кал до прозореца.

— Униформи — промърмори той. — Те винаги означават неприятности.

Докато казваше това, вратата на водещата полицейска кола се отвори и от нея слезе мъж с тъмен костюм, приглаждайки с длан оредялата си коса. Кал познаваше лицето му — под очите му имаше такива сенки като че ли не беше спал от години — но, както винаги, не можеше да се сети за името му.

— Трябва да се махаме — каза Нимрод. — Ще искат да говорят с нас…

Дузина униформени полицаи вече се бяха пръснали между къщите, за да започнат разследванията си. Какво ли ще съобщят съседите, чудеше се Кал. Дали бяха забелязали съществото, което уби Лилия, и ако беше така, щяха ли да го признаят?

— Аз не мога да тръгна — рече Кал. — Не мога да оставя баща ми.

— Мислиш, че няма да надушат нещо, като говорят с тебе? — попита Нимрод. — Не се вдетинявай. Остави го да им разкаже всичко, каквото поиска. Няма да повярват.

Кал разбра, че в това има смисъл, но все пак не му се искаше да оставя Брендън сам.

— Какво стана със Сузана и останалите? — попита Кал докато обмисляше проблема.

— Отидоха до магазина да видят дали ще могат да проследят Шадуел оттам — отвърна Фреди.

— Малко е вероятно, нали? — рече Кал.

— При Лилия се получи.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде е килима?

— Почти. Виждаш ли, ние двамата отидохме в къщата на Лашенски, за да се ориентираме. Тя каза, че ехото е много силно.

— Ехо?

— От мястото, където е сега килима, към мястото където е бил.

Фреди бръкна в джоба си и извади три лъскави нови книжки с меки корици. Едната беше атлас на Ливърпул и областта. Другите две бяха криминални романи.

— Взех тези назаем от една сладкарница — каза той, — за да проследим килима.

— Но не сте успели — отбеляза Кал.

— Както казах, почти. Прекъснахме когато тя усети присъствието на онова нещо, което я уби.

— Винаги е била проницателна — рече Нимрод.

— Така си беше — отвърна Фреди. — Щом надуши звяра във вятъра забрави за килима. Поиска да се върнем да ви предупредим. Това ни беше грешката. Трябваше да останем.

— Тогава щеше да ни излови един по един — каза Нимрод.

— За Бога, надявам се, че не е тръгнало първо след другите — рече Кал.

— Не. Живи са. Щяхме да усетим, ако нещо беше станало.

— Прав е — отбеляза Нимрод. — Лесно можем да ги проследим. Но трябва да тръгваме веднага. Щом униформите стигнат до тук, сме в капан.

— Добре, разбрах — съгласи се Кал. — Нека само да кажа довиждане на татко.

Той отиде в съседната стая. Брендън не беше помръднал откакто го остави в креслото.

— Татко… чуваш ли ме?

Брендън вдигна измъчен поглед.

— Не съм виждал такъв вятър от войната — рече той. — Там, в Малая. Видях как събаря цели къщи. Не мислех, че ще го видя и тук.

Говореше разсеяно, втренчил поглед в голата стена.

— На улицата има полиция — каза Кал.

— Поне гълъбарникът още стои, а? Такъв вятър… — гласът му затихна. После продължи: — Ще дойдат ли тук? Полицията?

— Мисля, че да, татко. Ще можеш ли да говориш с тях? Аз трябва да тръгвам.

— Разбира се, че трябва — промърмори Брендън. — Върви.

— Имаш ли нещо против да взема колата?

— Вземи я. Мога да им кажа… — спря се отново да събере мислите си. — Не съм виждал такъв вятър от… о, от войната.

2

Тримата излязоха през задната врата, прескочиха оградата и се запътиха покрай насипа към моста за пешеходци в края на Чариът Стрийт. Оттам видяха колко голяма беше тълпата, насъбрала се вече от съседните улици, нетърпелива да наблюдава спектакъла.

Част от Кал гореше от желание да слезе долу и да им разкаже какво бе видял. Да им каже: светът не е просто чашата чай и чайника. Знам, защото го видях. Но сдържа думите си, защото знаеше как ще го изгледат.

Може би щеше да дойде време да покаже гордостта си, да разкаже на своето племе за ужасите и чудесата, които споделяха със света. Но не и сега.

VIII. НЕОБХОДИМИ ЗЛИНИ

Името на мъжа с тъмния костюм, когото Кал видя да слиза от полицейската кола, беше инспектор Хобарт. През осемнадесет от своите четиридесет и шест години той беше работил в полицията, но едва отскоро звездата му бе във възход — когато в края на пролетта и лятото миналата година в града избухнаха безредици.

Причините за тях все още бяха предмет и на обществено разследване, и на частни спорове, но Хобарт нямаше време нито за едното, нито за другото. Той беше завладян от мисълта за Закона и спазването му, и през тази година на граждански вълнения неговата идея-фикс го направи човек на деня.

Хобарт не признаваше деликатността на социолозите или онези, които планираха развитието на обществото. Негова свещена задача беше да опази мира, а методите му — апологетите ги описваха като безкомпромисни — срещаха разбиране сред градските управници. Той се издигна в йерархията за няколко седмици, а при закрити врати му дадоха карт бланш да се справи с анархията, която вече бе коствала милиони на града.

Не беше сляп за политиката на този маньовър. Без съмнение висшите кръгове, към които изпитваше безкрайно, но неизказано презрение, се страхуваха от ответна реакция ако те самите размахат прекалено здрав камшик. Нямаше съмнение също, че той пръв щеше да бъде пожертван пред жестокостта на общественото негодувание, ако техниките прилагани от него се провалят.

Но те не се провалиха. Елитът, който той оформи — хора избрани от отделите заради симпатията им към методите на Хобарт — постигна бърз успех. И докато конвенционалните сили поддържаха пуританския ред по улиците, Специалният Отряд на Хобарт — известен на онези, които изобщо знаеха за него като Пожарната Команда — действаше зад кулисите и тероризираше всеки заподозрян, че подклажда вълнения с думи или дела. За няколко седмици безредиците стихнаха и Джеймс Хобарт изведнъж се оказа сила, с която трябваше да се съобразяват.

Последваха няколко месеца на бездействие и Командата се отпусна. На Хобарт не му беше убягнало, че това да си човек на деня не означава нищо, когато денят отмине; а през пролетта и началото на лятото на тази, следващата година, положението изглеждаше точно такова.

Досега. Днес той смееше да се надява, че пак му предстои битка. Имаше хаос, а тук пред него — задоволителни доказателства.

— Какво е положението?

Ричардсън, дясната му ръка, поклати глава.

— Говорят за някаква вихрушка — каза той.

— Вихрушка? — Хобарт си позволи една усмивка при този абсурд. Когато се усмихваше устните му изчезваха, а очите му се превръщаха в цепки. — Никакви престъпници?

— Не ни съобщиха за такива. Очевидно е било просто този вятър…

Хобарт се вгледа в гледката на разрушенията пред себе си.

— Това е Англия — отсече той. — Тук нямаме вихрушки.

— Ами нещо е причинило това…

— Някой, Брин. Анархисти. Тия хора са като плъхове. Намираш отрова, която да свърши работата, а те се научават да дебелеят от нея. — Той направи пауза. — Знаеш ли, мисля, че че пак се започва.

Докато говореше, се приближи един от неговите служители — един от опръсканите с кръв герои от сблъсъците през миналата година, човек на име Фрайър.

— Сър. Получихме съобщения за заподозрени — видели са ги да минават по моста.

— Тръгвайте след тях — нареди Хобарт. — Да направим няколко ареста. И Брин, поговори с тези хора. Искам показания от всички на улицата.

Двамата служители се заловиха за работа и оставиха Хобарт да обмисля проблема. В ума му нямаше никакво съмнение, че събитията тук са човешко творение. Може и да не са същите хора, чиито глави бе счупил миналата година, но по същество бяха същите животни. През годините си на служба се бе изправял пред тези зверове под най-различни прикрития, и всеки път когато видеше тяхната паст му се струваше, че са станали още по-непочтени и проклети.

Врагът обаче оставаше един и същ, независимо дали се криеше зад пожар, наводнение или вихрушка. От този факт той черпеше сила. Бойното поле може и да е ново, но войната си беше старата. Това беше борба между Закона, чийто представител бе той, и покварата на безредието в човешките сърца. Той нямаше да позволи никаква вихрушка да скрие от него този факт.

Разбира се, понякога войната изискваше от него да бъде жесток, но коя достойна кауза, за която си заслужава да се бие човек, не изисква понякога от своите привърженици да бъдат жестоки? Никога не бе избягвал тази отговорност, и нямаше да избяга от нея и сега.

Нека звярът дойде пак, да избере каквато си ще маскировка. Той ще бъде готов.

IХ. ЗА МОГЪЩЕСТВОТО НА ПРИНЦОВЕТЕ

Магьосницата не погледна към Шадуел когато той влезе. Всъщност, като че ли не беше помръднала от предишната нощ. Хотелската стая бе пропита с миризмата на дъха и потта й. Шадуел си пое дълбоко въздух.

— Горкият ми развратник — промърмори тя, — унищожиха го.

— Как е възможно? — сепна се Шадуел. Представата за съществото още бе в главата му, в цялото си отблъскващо великолепие. Как можеше едно толкова силно нещо да бъде убито, особено след като вече беше мъртво?

— Кукувиците бяха — рече тя.

— Муни, или момичето?

— Муни.

— А червеите от килима?

— Оцеляха всички, освен един — отвърна Непорочна. — Права ли съм, сестро?

Вещицата клечеше в ъгъла, а тялото й приличаше на храчка върху стената. Отговорът й беше толкова тих, че Шадуел не го чу.

— Да — каза Непорочна. — Сестра ми е видяла как е била премахната само една. Останалите са избягали.

— А Бич Божи?

— Чувам само тишина.

— Добре — рече Шадуел. — Ще преместя килима тази вечер.

— Къде?

— В една къща оттатък реката — тя е на човек, с когото някога работех: Шърман. Ще проведем търга там. Тук е твърде открито за нашите клиенти.

— Значи ще дойдат?

— Разбира се, че ще дойдат — ухили се Шадуел. — Тези хора чакат от години. Само заради възможността да наддават. И аз ще им я предоставя.

Приятно му беше да си мисли за това с каква готовност скочиха те при командата му — седемте могъщи участници в търга, които беше поканил за тази Продажба на Продажбите.

Сред тях бяха едни от най-богатите личности на света: разполагаха с богатства достатъчни за да изтъргуват помежду си цели нации. Името на никой от седемте не би означавало нищо за простолюдието — като наистина могъщи хора, те бяха анонимно велики. Но Шадуел беше направил добре проучванията си. Той знаеше, че тези седем имат нещо друго общо, освен неизчислимите богатства. Знаеше, че всички те жадуват за чудотворното. Затова в момента напускаха своите замъци и мансарди и бързаха към този мръсен град с пресъхнали уста и потни длани.

Той имаше нещо, което всеки от тях желаеше като самия живот, а може би повече и от богатството. Те бяха могъщи. Но днес, не беше ли той по-могъщ от тях?

Х. ЧОВЕШКИЯТ РОД

— Толкова много желание — сподели Аполин със Сузана докато вървяха по улиците на Ливърпул.

В магазина на Гилкрайст не бяха намерили нищо, само подозрителни погледи, и си излязоха бързо, преди някой да започне да ги разпитва. След като се измъкнаха Аполин пожела да направи обиколка на града, и последва своя нюх към най-оживената улица която можа да открие, където тротоарите бяха претъпкани от купувачи, деца и безделници.

— Желание? — попита Сузана. Това не беше мотив, който веднага би дошъл на ума по тази мръсна улица.

— Навсякъде — рече Аполин. — Не виждаш ли?

Тя посочи към едно рекламно табло за спално бельо, на което двама любовници се бяха отпуснали уморено след сношение, а до него една реклама за коли предлагаше идеалното тяло — и от плът, и от стомана.

— Ето и там — Аполин насочи Сузана към една витрина с дезодоранти, на която змията изкушаваше прелестно голи Адам и Ева с обещание за самочувствие сред тълпата.

— Това място е бардак — изрече на глас одобрението си Аполин.

Едва сега Сузана усети, че са изгубили Джерихо. Той се мъкнеше на няколко крачки след жените и неспокойният му поглед оглеждаше парада от човешки същества. Но беше изчезнал.

Върнаха се обратно през тълпата минувачи и го намериха застанал пред един магазин за видеоапарати под наем, захласнат пред стената от монитори.

— Затворници ли са? — попита той загледан в говорещите глави.

— Не — отвърна Сузана. — Това е представление. Като театър. — Тя го дръпна за широкото сако. — Хайде.

Джерихо обърна поглед към нея. Очите му бяха пълни със сълзи. Мисълта че е бил толкова развълнуван при вида на дузина телевизионни екрани, я накара да се разтревожи за нежното му сърце.

— Всичко е наред — рече тя и го отдели внимателно от витрината. — Те са съвсем щастливи.

Хвана го под ръка. На лицето му за момент се изписа удоволствие и тръгнаха заедно през тълпата. Като усети как тялото му трепери до нейното, тя лесно разбра каква травма бе преживял. Сузана приемаше развратния век в който се беше родила като даденост, не познаваше друг, но сега — когато го видя през неговите очи — започна да го разбира наново: виждаше колко отчаяно беше желанието да даде удоволствия, но същевременно колко лишен от удоволствия беше векът; колко бе груб, независимо от претенциите за съвършенство; и въпреки старанието да очарова — лишен от всякакво очарование.

За Аполин обаче преживяването беше забавно. Тя крачеше през тълпата, развяла дългата си черна пола като вдовица, която се забавлява след погребението.

— Мисля, че трябва да се махнем от главната улица — каза Сузана като я настигнаха. — На Джерихо не му харесва тълпата.

— Ами по-добре да свиква с нея — Аполин го стрелна с поглед. — Съвсем скоро това ще бъде нашия свят.

С тези думи тя се обърна и отново се отдалечи от Сузана.

— Чакай малко!

Сузана се втурна след нея преди да се загубят отново сред множеството.

— Чакай! — хвана тя Аполин за ръката. — Не можем да обикаляме вечно. Трябва да се срещнем с останалите.

— Остави ме малко да се позабавлявам — отвърна Аполин. — Толкова дълго спах. Трябва ми някакво забавление.

— Може би по-късно. Като намерим килима.

— Заеби килима — прекъсна я Аполин.

Докато спореха бяха препречили потока от минувачи и привличаха неодобрителни погледи и ругатни за това неудобство. Едно момче с едва набола брада плю към Аполин, а тя веднага му го върна със забележителна точност. Момчето се отдръпна стреснато с наплюто лице.

— Харесват ми тези хора — изкоментира тя. — Не се преструват на любезни.

— Пак изгубихме Джерихо — рече Сузана. — Дяволите да го вземат, като дете е.

— Виждам го.

Аполин посочи надолу по улицата, към мястото където бе застанал Джерихо, надигнал глава над тълпата сякаш се боеше да не се удави в това море от хора.

Сузана тръгна назад към него, но вървеше срещу движението, а това беше доста трудно. Джерихо обаче не помръдваше. Неспокойният му поглед се беше зареял в празния въздух над главите на множеството. Бутаха го, ръгаха го с лакти, но той продължаваше да се взира над тях.

— Почти те загубихме — въздъхна Сузана, когато най-после стигна до него.

В отговор той само рече:

— Виж.

Въпреки че беше с няколко инча по-ниска от него, тя проследи посоката на погледа му доколкото можа.

— Не виждам нищо.

— За какво се тормози сега? — поиска да узнае Аполин, която вече бе стигнала при тях.

— Толкова са тъжни — каза Джерихо.

Сузана погледна лицата край нея. Бяха раздразнителни, а някои отпуснати и по тях се четеше горчивина, но само някои изглеждаха тъжни.

— Виждаш ли? — попита Джерихо и добави преди да успее да му възрази: — Светлините.

— Не, не ги вижда — каза твърдо Аполин. — Тя все още е Кукувица, забрави ли? Нищо че владее менструума. Хайде, тръгвай.

— Трябва да ги виждаш — Джерихо погледна Сузана, а очите му се насълзиха още повече. — Искам да ги видиш.

— Не прави това — намеси се Аполин. — Неразумно е.

— Имат цветове — продължи Джерихо.

— Спомни си Принципите — протестира Аполин.

— Цветове?

— Като дим около главите им.

Джерихо я хвана за ръката.

— Чуваш ли ме? — спря го Аполин. — Третият Принцип на Капра гласи…

Сузана не й обръщаше внимание. Гледаше втренчено тълпата, а ръката й стисна ръката на Джерихо.

Тя споделяше вече не само усещанията му, но и нарастващата паника от капана сред това стадо с горещ дъх. В нея се надигна ясно изразена вълна на клаустрофобия, тя затвори очи и си заповяда да запази спокойствие.

В тъмното чу пак гласа на Аполин да споменава някакъв Принцип. Сузана отвори очи.

Онова което видя едва не я накара да извика. Небето сякаш бе променило цвета си, канавките сякаш се бяха запалили и димът задушаваше улицата. Никой обаче не го забелязваше.

Тя се обърна към Джерихо за някакво обяснение и този път изпищя. Над главата му имаше ореол от фойерверки, от които се издигаше стълб светлина и яркочервен дим.

— О, Господи — промълви тя. — Какво става?

Аполин я хвана за рамото и я разтърси.

— Да се махаме! — извика тя. — Ще се разпространи. След трима, множеството.

— А?

— Принципът!

Предупреждението й обаче остана неразбрано. Сузана — шокът преминаваше във възбуда — оглеждаше тълпата. Навсякъде виждаше онова, което бе описал Джерихо. Вълни от цвят, цветни пламъци, излизащи от плътта на Човеците. Почти всички бяха убити цветове — някои направо сиви, други като преплетени панделки от мръсен пастел, но на едно-две места сред множеството забеляза чист цвят — ярко оранжев около главата на дете понесено високо на раменете на баща си, изобилие от цветове като опашка на паун около едно момиче, което се смееше с любимия си.

Аполин отново я дръпна и този път Сузана отстъпи, но не бяха изминали и метър когато от тълпата зад тях се чу вик — после още един, и още един — и изведнъж хората около тях започнаха да вдигат ръце и да закриват очите си. Един мъж падна на колене до Сузана изричайки гореща молитва към Бога, някой започна да повръща, други се бяха хванали за близкостоящите, за да не паднат, но откриваха, че личният им ужас е всеобщо състояние.

— Дяволите да те вземат — изруга Аполин. — Виж какво направи.

Сузана видя как цветовете на ореолите се променят, а хората се гърчат в паника. Сивите нюанси бяха прорязани от искрящо зелено и пурпурно. Смесената врява от писъци и молитви я блъсна в ушите.

— Защо? — извика тя.

— Принципът на Капра! — извика в отговор Аполин. — След трима, множеството.

Сега вече Сузана разбра. Онова, което знаеха само двама, ставаше обществена тайна, ако го узнаеше и трети. Веднага щом възприе виждането на Аполин и Джерихо — нещо, което те знаеха по рождение — огънят се бе разпрострял като тайнствена зараза, която за секунди превърна улицата в лудница.

Страхът почти мигновено породи насилие и тълпата потърси изкупителни жертви, върху които да хвърли вината това видението. Купувачите зарязаха покупките си и се хванаха за гушите, секретарките забиха нокти в бузите на счетоводителите, възрастни мъже плачеха докато се опитваха да върнат в съзнание жените и децата си.

Това което можеше да стане раса от мистици, изведнъж се превърна в глутница побеснели кучета, а цветовете в които плуваха се изродиха в сиво и землистокафяво като изпражнения на болен човек.

Но имаше и още. Щом започна боят една добре облечена жена с размазан от блъсканицата грим посочи обвиняващо с пръст Джерихо:

— Той! — изпищя тя. — Той беше!

И се нахвърли върху виновника, готова да избоде очите му. Джерихо отстъпи несигурно на улицата пред атаката й.

— Накарай го да спре! — крещеше тя. — Накарай го да спре!

При тази какафония няколко души от тълпата забравиха личните си войни и обърнаха поглед към новата мишена.

— Убийте го! — извика някой вляво от Сузана. Миг по-късно полетя и първият снаряд. Камъкът удари Джерихо по рамото. Последва втори. Движението беше блокирано — шофьорите спрели от любопитство попадаха под въздействието на видението. Тълпата се насочи към него и Джерихо се оказа притиснат до колите. Сузана изведнъж разбра, че въпросът е на живот и смърт. Объркана и изплашена, тълпата бе напълно готова, дори нетърпелива, да разкъса парче по парче Джерихо и всеки, които се опита да го защити.

Още един камък удари Джерихо, по бузата му потече кръв. Сузана тръгна към него, викаше му да се движи, но той гледаше приближаващата се тълпа сякаш хипнотизиран от тази проява на човешкия бяс. Тя продължи да се промъква напред, покатери се по капака на някаква кола, провря се между броните за да стигне до него. Но водачите на тълпата — жената с размазания грим и още двама-трима — вече бяха почти стигнали.

— Оставете го! — извика Сузана. Никой не й обърна ни най-малко внимание. Имаше нещо почти ритуално в сцената, която разиграваха жертвата и екзекуторите, като че ли тя бе заложена в клетките им от миналото, и никаква сила не можеше да промени историята.

Магията беше прекъсната от полицейски сирени. За пръв път Сузана бе благодарна на този вой, който обръщаше вътрешностите й.

Въздействието му бе незабавно и пълно. Хората от тълпата застенаха в съзвучие със сирените, а онези които още се биеха, пуснаха гърлата на противниците си. Останалите гледаха втренчено с невярващи очи смачканите си вещи и окървавени юмруци. Един или двама припаднаха. Някои отново заплакаха, този път по-скоро от объркване, отколкото от страх. Мнозина решиха, че дискретността е за предпочитане пред ареста и хукнаха да бягат. Върнати от шока отново в своята кукувича слепота, те се разбягаха на всички страни, тръскайки глави за да прогонят и последните останки от видението.

Аполин се появи до Джерихо. През последните няколко минути беше успяла да заобиколи тълпата отзад.

Наруга го за жертвения му транс, разтърси го и закрещя нещо. После го замъкна настрани. Опитът й да го спаси едва не закъсня, защото въпреки че линчуващата тълпа се бе пръснала, десетина души не проявяваха желание да се откажат от забавлението си. Те искаха кръв, и щяха да я пролеят преди идването на закона.

Сузана се огледа за някакъв път за бягство. Една малка улица встрани от главния път даваше известна надежда. Тя викна към Аполин. Пристигането на патрулните коли отвлече за миг вниманието, тълпата продължи да се разпръсва.

Най-упоритите обаче ги последваха. Когато стигнаха на ъгъла на улицата първата от тълпата — жената с размазаното лице — дръпна Аполин за роклята. Аполин пусна Джерихо, обърна се към нападателката и с удар в челюстта я просна на земята.

Двама полицаи бяха забелязали преследването и сега на свой ред тръгнаха след тях, но преди да успеят да се намесят и да спрат насилието Джерихо се спъна. Тълпата за секунда се озова върху него.

Сузана се върна да му помогне. В този момент към нея се приближи някаква кола и се качи на бордюра. Вратата се отвори и Кал извика:

— Качвай се! Качвай се!

— Чакай! — извика тя в отговор и се обърна да погледне Джерихо. Хрътките го бяха притиснали към стената. Аполин беше проснала още един от тълпата и се насочваше към отворената врата на колата. Сузана обаче не можеше да изостави Джерихо.

Тя се затича назад към възела от тела, които го закриваха, без да обръща внимание на вика на Кал да се измъква докато може. Докато стигне до Джерихо, той вече се бе отказал от всякаква надежда за съпротива. Просто се свличаше по стената, прикрил окървавената си глава срещу градушката от храчки и удари. Тя се развика да спрат, но нечии ръце я дръпнаха настрани.

Чу пак Кал, но вече не можеше да иде при него, дори да искаше.

— Карай! — извика тя и се молеше да я чуе и да тръгва. После се нахвърли върху най-злобния от мъчителите на Джерихо. Но твърде много ръце я дърпаха назад, я някои тайно я опипваха в бъркотията на момента. Бореше се и крещеше, но беше безнадеждно. В отчаянието си се протегна към Джерихо и го прегърна с една ръка, а с другата закри главата си от засилващата се градушка.

Изведнъж ударите, ругатните и ритниците спряха — двамата полицаи разкъсаха кръга на линчуващите. Двама-трима от тълпата вече бяха използвали възможността да се измъкнат преди да ги задържат, но повечето не проявяваха никакви признаци на вина. Точно обратното: избърсаха слюнките от устата си и започнаха дрезгаво да оправдават бруталността си.

— Те започнаха, господин полицай — рече един плешив тип, който ако не бяха петната от кръв по кокалчетата на ръцете му и по ризата, можеше да мине за банков касиер.

— Така ли е? — попита полицаят и погледна към черния скитник и начумерената му любовница. — Хайде ставайте, майната ви и на двамата. Ще трябва да отговорите на някои въпроси.

ХI. ТРИ ВИНЕТКИ

1

— Не трябваше да ги оставяме — каза Кал след като направиха кръг около квартала и се върнаха пак на Лорд Стрийт. Улицата беше пълна с полицаи, но Сузана и Джерихо не се виждаха никъде. — Арестували са ги. По дяволите, не трябваше…

— Бъди по-практичен — прекъсна го Нимрод. — Нямахме избор.

— Едва не ни убиха — каза Аполин. Още дишаше тежко като кон.

— На този етап най-важното за нас трябва да бъде Килима — продължи Нимрод. — Мисля, че се разбрахме по този въпрос.

— Лилия видя Килима — обясни Фреди на Аполин. — От къщата на Лашенски.

— Тя там ли е сега? — запита Аполин.

Известно време никой не проговори, после Нимрод рече направо:

— Мъртва е.

— Мъртва? — възкликна Аполин. — Как? Да не би някой от Кукувиците?

— Не — отвърна Фреди. — Беше нещо възкресено от Непорочна. Нашият човек Муни го унищожи преди да ни убие всичките.

— Значи знае, че сме будни — заключи Аполин.

Кал я погледна в огледалото. Очите й бяха като черни камъчета върху подпухналото като тесто лице.

— Нищо не се е променило, нали? — продължи тя. — Човеците от едната страна, и лошата магия от другата.

— Бич Божи беше по-лош от всякаква магия — рече Фреди.

— Още не е безопасно да събудим и останалите — настоя Аполин. — Кукувиците са по-опасни от когато и да било.

— Ако не ги събудим, какво ще стане с нас? — попита Нимрод.

— Ще станем Пазители — каза Аполин. — Ще пазим килима докато дойдат по-добри времена.

— Ако изобщо дойдат — отвърна Фреди.

Тази забележка прекъсна разговора за доста дълго.

2

Хобарт погледна кръвта, която още блестеше по паважа на Лорд Стрийт, и разбра със сигурност, че разрушенията, които анархистите бяха оставили на Чариът Стрийт, само са повдигнали завесата. Тук имаше нещо по-осезаемо: спонтанно избухване на лунатизъм сред обикновени хора, а насилието беше предизвикано от двамата бунтари, които сега бяха затворени и очакваха да ги разпита.

Миналата година оръжията бяха тухли и саморъчно направени бомби. Тази година изглежда терористите се бяха добрали до по-съвършена екипировка. Говореше се за масови халюцинации, тук — на тази с нищо незабележителна улица. Свидетелските показания на съвършено нормални граждани говореха, че небето променило цвета си. Ако подмолните сили наистина бяха изкарали на бойното поле нови оръжия — може би газове за въздействие върху съзнанието — тогава той имаше добро основание да настоява за по-агресивна тактика: по-тежко въоръжение, и по-голяма свобода да го използва. От опит знаеше, че висшестоящите щяха да се противопоставят, но колкото повече пролята кръв се виждаше, толкова по-убедителен ставаше неговия случай.

— Ти — обърна се той към един от фотографите от пресата застанали встрани. Насочи вниманието му към петната от кръв под краката им. — Покажи това на читателите си.

Човекът прилежно засне петната, после насочи обектива към Хобарт. Не успя да снима — Фрайър застана помежду им и изтръгна апарата от ръцете му.

— Никакви снимки — каза той.

— Криеш ли нещо? — сопна се фотографът.

— Върни му апарата — намеси се Хобарт. — И той си върши работата, като всички нас.

Журналистът си взе апарата и се отдалечи.

— Сган — промърмори Хобарт зад гърба му и попита: — Нещо от Чариът Стрийт?

— Има някои доста странни показания.

— А-а.

— Всъщност никой не признава да е видял нещо, но очевидно по време на тази вихрушка всичко е откачило. Кучетата побеснели, всички радиоапарати спрели. Няма съмнение, че там е станало нещо странно.

— И тук — добави Хобарт. — Май е време да поговорим със заподозрените.

3

Когато полицаите отвориха задната врата на камионетката и вкараха Сузана и Джерихо в двора на щаба на Хобарт, ореолите вече бяха избледнели. От видението с Джерихо и Аполин й остана само леко гадене и болка в главата.

Влязоха в мрачната бетонна сграда и ги разделиха, взеха им личните вещи. Сузана не носеше нищо ценно, освен книгата на Мими — откакто я намери винаги я носеше със себе си, в ръка или в джоба. Въпреки че протестира срещу конфискуването, взеха и нея.

Полицаите които ги арестуваха, спориха известно време къде да я затворят, и после я отведоха надолу по някакви стълби в празна килия за разпити, някъде във вътрешността на сградата. Тук един полицай попълни формуляр с данните й. Тя отговори на въпросите му доколкото можа, но мисълта й непрекъснато се отвличаше: към Кал, Джерихо и килима. Сутринта нещата изглеждаха зле, но сега бяха много по-зле. Каза си да не се притеснява излишно предварително за неща, на които не може да повлияе. Най-важното сега беше да измъкне себе си и Джерихо от ареста. Видя страха и отчаянието му когато ги разделиха. Щеше да стане лесна плячка, ако някой реши да се държи грубо с него.

Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата. Някакъв блед мъж в сивочерен костюм я гледаше втренчено. Изглеждаше като че ли не бе спал отдавна.

— Благодаря, Стилман — каза той. Разпитващият полицай освободи стола срещу Сузана. — Би ли почакал отвън?

Полицаят излезе. Вратата хлопна.

— Аз съм Хобарт — обяви новодошлият. — Инспектор Хобарт. Трябва да поговорим.

Вече не виждаше дори и сянка от ореол, но знаеше още преди той да седне срещу нея какъв цвят има душата на този човек. Това не я успокои.

Към следващата част или към съдържанието

Клайв Баркър Втъкан свят (3)

Метаданни

Данни

Втъкан свят

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета частИЗГНАНИЦИТЕ

I. РЕКАТА