Клайв Баркър
Втъкан свят (11)

2

Този път нямаше да забрави. Съзнанието му беше станало вече като част от изгубената Страна на чудесата, и не можеше да я забрави. Фугата беше с него през целия ден, всеки ден, а и през нощта.

Но спомените не го радваха. Изпитваше почти непоносима болка от загубата на един свят за който беше копнял цял живот, и който беше изчезнал завинаги. Никога вече нямаше да може да стъпи в онази магическа страна.

Как и защо беше станало всичко, му беше някак неясно, особено що се отнасяше до събитията в Спиралата. Спомняше си някои подробности от битката в Тясното Сияние и как се гмурна в Мантията. Но онова което се случи след това, се явяваше като поредица от откъслечни картини. Разни неща никнеха, умираха; кръвта танцуваше в малък екстаз по ръката му; тухлите, на които бе опрял гръб, разтреперан…

Това като че ли беше всичко. Останалото беше толкова смътно, че си спомняше само отделни мигове.

3

Знаеше, че му е необходимо нещо което да разсее мъката, иначе просто щеше постепенно да изпадне в меланхолия от която няма измъкване, затова си потърси нова работа и в началото на юни намери: печеше хляб. Заплащането не беше добро, работното време не позволяваше да се среща с хора, но работата му беше приятна — пълна противоположност на мъките в застрахователната компания. Не се налагаше много да говори или да се безпокои за отношенията с администрацията. Тук нямаше повишения в службата, само обикновена работа с тесто и фурни. Работата го правеше щастлив. Бицепсите му станаха като от стомана и имаше топъл хляб за закуска.

Но разсейването беше само временно. Мислите му се връщаха прекалено често към източника на страданията, и той страдаше отново. Може би този мазохизъм беше в природата на неговия вид. Всъщност това убеждение бе подкрепено от появата на Жералдин в средата на юли. Един ден тя застана на прага и влезе в къщата като че ли нищо никога не се беше случило между тях. Той се зарадва като я видя.

Този път обаче тя не се премести при него. Съгласиха се, че връщането към онова домашно статукво би било само крачка назад. Тя идваше и си отиваше почти всеки ден през лятото, понякога преспиваше на Чариът Стрийт, но в повечето случаи не.

Близо пет седмици тя не попита нищо за събитията от миналата пролет, и той на свой ред не предложи доброволно никаква информация. Но когато най-после повдигна въпроса, това стана по начин и в контекст, който той не очакваше.

— Дик; разправя наляво и надясно, че си имал неприятности с полицията… — каза тя, — … но аз му рекох: не и моят Кал.

Той седеше в креслото на Брендън до прозореца и гледаше късното лятно небе. Жералдин беше на дивана сред разпръснатите списания.

— Казах им, че не си престъпник. Знам това. Каквото и да се е случило с тебе… не е било нещо такова. Било е нещо по-дълбоко, нали? — Тя го погледна. Искаше ли отговор? Изглежда, че не, защото преди дори да се опита да каже неща, тя продължи: — Така и не разбрах какво става, Кал, и може би е по-добре да не знам. Но… — Наведе очи към списанието в скута си, после пак го погледна. — Никога преди не си говорил насън.

— А сега говоря ли?

— През цялото време. Говориш с някакви хора. Понякога викаш. Понякога само се усмихваш. — Жералдин беше малко смутена от тази изповед. Беше го наблюдавала докато спи, и беше слушала. — Ти си бил някъде, нали? Видял си нещо, което никой не е виждал.

— Такива неща ли говоря?

— В известен смисъл. Но не е това което ме кара да мисля, че си видял нещо. А самият ти, Кал. Начинът, по който гледаш понякога…

След като каза това, тя сякаш изпадна в безизходица и се върна отново към списанието — прелистваше страниците всъщност без да ги гледа.

Кал въздъхна. Тя беше толкова добра с него, толкова грижлива: дължеше й обяснение, колкото и трудно да беше.

— Искаш ли да ти разкажа? — попита той.

— Да. Да, искам.

— Няма да ми повярваш — предупреди я Кал.

— Все пак, разкажи ми.

Той кимна и започна историята, която за малко не бе издал миналата година, след първото си посещение на Рю Стрийт.

— Видях Страната на чудесата… — започна Кал.

4

Трябваше му почти час да разкаже в общи линии всичко, което се бе случило след като птицата излетя от гълъбарника, и още час да се опита да опише подробностите. Веднъж започнал откри, че не иска да изпусне нищо: искаше да разкаже колкото може по-добре, и заради себе си, и заради Жералдин.

Тя слушаше внимателно. Понякога поглеждаше към него, но през по-голямата част от времето гледаше през прозореца. Нито веднъж не го прекъсна.

Когато най-после свърши и раните от загубата бяха отворени отново от разказа, тя дълго време не каза нищо.

— Не ми вярваш — рече той. — Казах ти, че няма да повярваш.

Отново мълчание. После тя попита:

— За тебе има ли значение дали ти вярвам, или не?

— Разбира се, че има значение.

— Защо, Кал?

— Защото тогава няма да съм сам.

Тя му се усмихна, стана и отиде при него.

— Не си сам — каза тя, и нищо повече.

 

По-късно, когато заспиваха заедно, Жералдин попита:

— Обичаш ли я?… Искам да кажа, Сузана?

Беше очаквал въпроса, рано или късно.

— Да — отвърна тихо той. — По начин, който не мога да обясня, но да.

— Радвам се — прошепна тя в тъмното. На Кал му се искаше да види лицето й, да разбере по него дали казва истината, но остави въпросите незададени.

 

После изобщо не говориха за това. Тя не промени отношението си към него след като той й разказа. Кате че ли беше забравила всичко. Идваше и си отиваше все така в определени дни. Понякога се любеха, понякога не. И понякога бяха щастливи, или почти щастливи.

Лятото дойде и си отиде без съществени промени в температурите, и преди луничките да успеят да разцъфнат по бузите на Жералдин, дойде септември.

5

Есента приляга на Англия, а тази есен предшестваща най-лютата зима от края на четиридесетте години, беше великолепна. Ветровете бяха силни, носеха топли дъждове прекъсвани от ярки слънчеви дни. Градът възвърна изгубения си блясък. Зад огрените от слънцето къщи се трупаха керемиденочервени облаци, вятърът носеше дъх на море, понесъл на гърба си и чайките, които се гмуркаха и кръжаха над покривите.

През този месец Кал почувства как настроението му се оправя отново — гледаше как блести Царството на Кукувиците, небето над него изглеждаше заредено с тайнствени знаци. Започна да вижда лица в разкъсаните облаци, долавяше някакъв код в тропота на дъждовните капки по перваза. Определено нещо щеше да се случи.

Този месец се сети и за Глук. Антъни Върджил Глук, колекционер на анормални явления. Дори си помисли да се свърже с него и чак се постара да издири картичката му в джоба на стария си панталон. Но не се обади. Може би защото знаеше, че е готов да повярва на всяко хубаво суеверие, стига то да обещава чудеса, а това не би било разумно.

Продължи да наблюдава небето, ден и нощ. Дори си купи малък телескоп и започна да изучава разположението на съзвездията. Откри, че това го успокоява. Хубаво беше да погледне нагоре през деня и да знае, че звездите са все още над главата му, нищо че не ги вижда. Несъмнено същото се отнасяше и за безброй други загадки. Те също блестяха, но светът блестеше по-силно, и не му позволяваше да ги види.

 

А после, в средата на октомври (всъщност на осемнадесети, или по-скоро в ранното утро на деветнадесети) Кал сънува първия кошмар.

1

Осем дни след разрушаването на Фугата и всичко в нея, остатъците от Четирите Рода — общо може би към стотина души — се събраха да обсъдят бъдещето си. Въпреки че бяха оцелели, едва ли можеха да се радват на този факт. С изчезването на Втъкания свят бяха загубили домовете, вещите, а много от тях и близките си. Като спомен от някогашното щастие бяха останали само шепа магии, силно отслабени от поражението на Фугата. Това не беше голямо утешение. Магиите не можеха да възкресят мъртвите, нито да ги предпазят от покварата на ЦарствотоИ така — какво да правят? Една гласовита фракция водена от Балм де Боно настояваше да разгласят историята си, да се превърнат всъщност в кауза. Идеята заслужаваше внимание. Може би най-безопасно беше именно да застанат пред лицето на човешкия свят. Този план обаче се натъкна на значителна опозиция, подхранвана от единственото което тези хора притежаваха, и което не можеше да им бъде отнето — гордостта. Мнозина заявиха направо, че по-скоро ще умрат, отколкото да се оставят на милостта на Кукувиците.

Сузана очакваше и друг проблем по отношение на тази идея. Макар че човеците биха могли да бъдат убедени да повярват на историята на Виждащите, и да й симпатизират, колко щеше да изтрае съчувствието им? Месеци? Най-много година. После щяха да обърнат вниманието си към някоя нова трагедия. Виждащите щяха да останат просто жертви от вчерашния ден, белязани от слава, която едва ли щеше да ги спаси.

Комбинацията от нейния довод и общия ужас при мисълта за Кукувиците бяха достатъчни за да надделеят над опозицията. Решен да се държи културно, макар и победен, де Боно отстъпи.

За последен път тази вечер процедурата се подчини на етиката на дебатите. Заседанието започна да става все по-разгорещено. Ескалацията започна с призива на един изнервен мъж с посивяло лице да зарежат всякакви опити да оправят положението си и да се помислят как да си отмъстят на Шадуел.

— Загубихме всичко — каза той. — Единственото удовлетворение което ни остава, е да ликвидираме това копеле.

Някои надигнаха глас против пораженческото настроение, но той настоя да го изслушат.

— Тук ще си умрем — рече той със сгърчено лице. — Останали са ни само няколко мига… да унищожим онези които ни причиниха това.

— Струва ми се, че сега не е време за вендета — обади се Нимрод. — Трябва да мислим конструктивно, да планираме бъдещето си.

Сред събралите се се чу ироничен смях, над който се извиси гласа на евентуалния отмъстител:

— Какво бъдеще? — едва ли не тържествуваше той в отчаянието си. — Погледни ни! — Мнозина сведоха поглед при тези думи, знаеха твърде добре каква окаяна гледка представляват. — Ние сме последните от малкото останали. След нас няма да има никой, всички го знаем. Не искам да говоря за бъдещето — обърна се той към Нимрод. — Това значи само да си навлечем нова мъка.

— Не е вярно… — опита се да възрази Сузана.

— Лесно ти е на тебе — сопна се той.

— Затваряй си устата, Хеймъл! — извика Нимрод.

— Няма!

— Тя дойде да ни помогне.

— Толкова ни помогна, че щеше всички ни да убие! — изкрещя в отговор Хеймъл.

Песимизмът му имаше доста поддръжници.

— Тя е Кукувица — обади се един от тях. — Защо не се върне където й е мястото?

Част от нея беше готова да направи тъкмо това: нямаше желание да става мишена за толкова язвителни забележки. Болеше я от думите им. Нещо повече, те събуждаха у нея други опасения — че е могла да направи повече от онова, което направи, или поне да го направи по друг начин. Но трябваше да остане, заради де Боно, и Нимрод, и всички останали които очакваха тя да ги води в Царството. Всъщност всичките доводи на Хеймъл я натъжаваха. Виждаше колко лесно могат черпят сили от омразата към Шадуел и по този начин да забравят понесените загуби. Това важеше повече за тях, разбира се, и не биваше да забравя това. Тя също беше загубила една мечта, на която успя да се радва само няколко безценни мига. Те бяха загубили своя свят.

В спора се намеси един нов глас, който я изненада — Аполин. Сузана дори не знаеше, че е в стаята, докато тя не се изправи сред облак цигарен дим и се обърна към всички:

— Няма да лягам да умирам заради никой. И особено заради тебе, Хеймъл.

Предизвикателството й напомни за Йоланда Дор в Дома на Капра. Изглежда когато ставаше въпрос за живот, винаги жените бяха най-разпалените участнички в спора.

— Ами Шадуел? — попита някой.

— Какво Шадуел? Искаш да го убиеш ли, Хеймъл? Ще ти купя лък и стрели!

Забележката й предизвика прекалено силен смях сред някои, но само вбеси опозицията още повече.

— Ние сме почти изчезнали, сестро — отвърна презрително Хеймъл. — А ти не си много плодовита напоследък.

Аполин прие подигравката с чувство за хумор.

— Искаш ли да пробваш? — предложи тя.

Хеймъл сви устни.

— Имах съпруга… — рече той.

Както винаги, Аполин изпитваше удоволствие от това да дразни и поклати бедра пред Хеймъл, а той плю към нея. Не трябваше да го прави. Тя също плю, само че по-точно. Макар че плюнката беше съвсем безобидна, Хеймъл реагира сякаш го бяха проболи с нож — хвърли се с яростен вик към Аполин. Някой застана помежду им за да попречи на удара и той попадна върху помирителя. Атаката премахна и последните задръжки — цялото събрание се развика и закрещя, докато Хеймъл и другия мъж си разменяха удари сред катурнатите столове. Сводникът на Аполин ги разтърва. Въпреки че боят продължи не повече от минута, двамата бяха доста пострадали — от носовете и устите им течеше кръв.

Сузана гледаше с натежало сърце как Нимрод се опитва да успокои заседанието. Имаше толкова много неща, за които искаше да говори с Виждащите: проблеми, които се нуждаеха от техния съвет, тайни — крехки и трудни — които искаше да сподели. Но се страхуваше да повдигне тези въпроси в нажежената атмосфера, щяха само да засилят разцеплението.

Хеймъл си тръгна, ругаейки Сузана, Аполин и всички, които според него „са на страната на лайната“. Не беше сам. Двадесетина души го последваха.

След това избухване нямаше сериозни опити за възобновяване на дискусията — на практика заседанието беше прекъснато. Никой не беше в състояние да взема разумни решения, и вероятно така щеше да бъде поне известно време, докато се уталожат нещата. Затова решиха оцелелите да се пръснат, и да се притаят на някое безопасно място, където и да е. Бяха останали толкова малко, че нямаше да е трудно да се стопят в множеството. Щяха да изчакат да мине зимата, докато отмине въздействието на събитията.

2

След събранието Сузана се сбогува с Нимрод, като му остави преди това указания как да я открие в Лондон. Беше изтощена, трябваше да си почине известно време.

Но след двуседмичен престой вкъщи откри, че опитите да възстанови силите си чрез бездействие със сигурност щяха да я докарат до умопомрачение, и се върна към работата в ателието. Това се оказа мъдро решение. Проблемите с установяване на ритъм на работа я отвличаха от мисълта за загубите и провалите в последно време, и фактът, че правеше нещо, пък било то само гърнета и чинии, отговаряше на желанието й да започне отначало. Никога не бе осъзнавала до такава степен митичните асоциации на глината, славата й на изначална, основна материя, от която са били създадени народите в книгите с приказки. Умееше да прави гърнета, не хора, но все нещо трябваше да постави началото на света. Работеше часове наред. Единствената й компания бяха радиото и миризмата на глина. Мислите й не можеха се освободят напълно от меланхолията, но се чувстваше по-леко отколкото можеше да се надява.

Като чу че се е върнала, Финеган; се появи на вратата един следобед, както винаги издокаран, и я покани на вечеря. Странно беше да си помисли как е чакал, докато тя се беше отдала на приключения; а освен това и трогателно. Прие поканата и остана по-очарована от компанията му от когато и да било. Както винаги прям, Финеган; каза, че били създадени един за друг и трябва да се оженят веднага. Тя му отвърна, че е решила да не се омъжва за банкер. На следващия ден той й изпрати цветя с бележка, че ще се откаже от професията си. След това започнаха да се срещат редовно. Топлината и непринуденото му поведение бяха идеалния начин да избяга от мрачните мисли, които все още се мъчеха да я обземат щом имаше време да разсъждава.

През летните месеци и в началото на есента понякога установяваше контакти с някои от Виждащите, макар че бяха сведени до минимум по съображения за сигурност. Новините изглеждаха добри. Мнозина от оцелелите се бяха върнали близо до домовете на предците си и бяха намерили по някакво местенце.

Още по-добре беше, че нямаше нито вест за Шадуел или Хобарт. Носеха се слухове, че Хеймъл започнал да издирва Търговеца, но се отказал след като не успял да открие нищо което да му подскаже местоположението на врага. Що се отнася до остатъците от неговата армия, онези от Виждащите които бяха възприели виденията на Пророка, те се бяха наказали сами — когато се събудиха от евангелисткия си кошмар видяха, че той бе унищожил всичко което са обичали.

Някои потърсиха опрощение от събратята си и дойдоха, засрамени и отчаяни, на спорното събрание. Други, както се потвърди, бяха обхванати от угризения на съвестта и се скитаха немили-недраги. Някои дори бяха посегнали на живота си. Обаче имаше и такива, дочу Сузана — родените убийци сред Виждащите, — които бяха напуснали бойното поле без да съжаляват за нищо. Те бяха отишли в Царството да търсят още насилие. Не беше нужно да търсят много.

Но освен слухове и предположения нямаше почти нищо. Сузана продължаваше опитите да се върне към стария си живот, докато те си уреждаха нов. Що се отнася до Кал, тя следеше как се възстановява чрез Виждащи, които се бяха заселили в Ливърпул, но не се свърза директно с него. Реши така отчасти по практически съображения. Беше по-разумно да се държат на разстояние един от друг докато не се уверят, че врагът е изчезнал. Имаше обаче и емоционален елемент. Бяха споделили твърде много помежду си, във Фугата и извън нея. Твърде много, за да могат да бъдат любовници. Пространството между тях бе заето от Втъкания свят — така беше още от самото начало. Пред този факт всяка мисъл за семеен живот или любовна връзка изглеждаше нелепо. Бяха видели заедно и ада, и рая. След това всичко беше банално.

Вероятно Кал изпитваше същото, защото не направи опит да се свърже с нея. Не че беше необходимо. Въпреки че нито се виждаха, нито разговаряха, тя усещаше постоянното му присъствие. Самата Сузана беше пресякла още в зародиш всякаква възможност за физическа любов помежду им и понякога съжаляваше за това, но онова което споделяха сега беше може би най-висшата мечта на всички влюбени — помежду си държаха един свят.

3

В средата на октомври работата й се насочи в ново, напълно необичайно направление. Без никаква конкретна причина тя заряза чиниите и купите, и започна да прави фигури. Резултатите не предизвикваха възхищение, но отговаряха на някаква вътрешна повеля, която не търпеше възражения.

Междувременно Финеган; упорстваше с вечери и цветя, удвоявайки вниманието си при всеки неин учтив отказ. Сузана започна да си мисли, че в характера му има нещо повече от мазохизъм, след като така се връща всеки път щом го отпрати.

От всички изключителни моменти, които бе изпитала откакто стана част от историята на Фугата, тези бяха някак си най-странни — преживяванията от Втъкания свят и от сегашния живот се бореха в съзнанието й за правото да се нарекат истински. Знаеше, че по този начин мислят Кукувиците, че всъщност и едните, и другите са истински. Но в мислите й не можеха да се съчетаят, нито пък тя можеше да определи мястото си в тях. Какво общо имаше жената която Финеган; твърдеше, че обича — усмихнатата Сузана с глина в ръце — с жената изправила се лице в лице срещу дракони? Стигна дотам да не иска да си спомня толкова добре онези мистични мигове, защото след това й призляваше при мисълта за собствената й тривиалност.

По тази причина сдържаше юздите на менструума, което не беше трудно. Някога непредвидимият му характер сега беше доста укротен и тя предполагаше, че това се дължи на унищожението на Фугата. Но той не я беше изоставил напълно. Понякога като че ли ставаше неспокоен и решаваше да се попротегне. Обикновено, макар че трябваше да мине известно време за да го разбере, причината беше нещо в околната среда. Някои места в Царството притежаваха определен заряд: Сузана усещаше потоци под земята, готови да бликнат на повърхността. Менструумът ги разпознаваше. В някои случаи това правеха и Кукувиците. Те освещаваха съответните места доколкото позволяваше късогледството им: издигаха камбанарии и паметници. Но половината от тези територии си оставаха неоткрити; когато минаваше по някоя с нищо незабележима улица и усещаше как нещо се надига в корема й, Сузана разбираше, че там лежи заровена някаква сила.

През по-голямата част от живота си беше свързвала силата с политиката или парите. Скритата й същност обаче бе научила, че не е така. Истинската сила беше във въображението — то преобразяваше нещата както богатството и влиянието никога не биха могли. Забеляза действието му дори във Финеган. Няколкото пъти когато го склони да разкаже нещо за миналото си, и особено за детството, видя как цветовете около главата му стават по-силни и по-ярки — в акта на въображението той се връщаше към себе си, превръщаше се в една цялост. В тези мигове Сузана си спомняше написаното в книгата на Мими:

Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.

И в такива дни беше дори щастлива.

4

После, в началото на третата седмица от декември, дори крехката надежда за по-добри времена беше заличена.

Времето стана мразовито. Не просто студено, а полярно. Все още нямаше сняг, само студ — толкова силен, че нервните окончания не можеха да го различат от огън. Сузана продължаваше да работи в ателието. Не искаше да се откаже от творчеството си, макар че газовата печка едва смогваше да повиши температурата над нулата и се налагаше да облича по два пуловера и три чифта чорапи. Тя обаче не обръщаше внимание. Никога не бе била толкова погълната от работата си и мачкаше глината във формите, наложени от въображението й.

 

Аполин дойде на седемнадесети, без никакво предупреждение. Облечена неизменно като вдовица, в черно от глава до пети.

— Трябва да поговорим — рече тя щом затвориха вратата.

Сузана я поведе навътре в ателието и й разчисти място да седне сред хаоса. Аполин обаче не искаше да сяда, а тръгна да се разхожда из стаята и накрая спря до заскрежените прозорци. Докато Сузана измиваше глината от ръцете си, тя поглеждаше крадешком навън.

— Следят ли те? — попита Сузана.

— Не зная. Може би.

— Искаш ли кафе?

— Бих предпочела нещо по-силно. Какво имаш?

— Само бренди.

— Само бренди ще свърши работа.

Седна. Сузана намери бутилката, която пазеше за редките си самотни партита, и наля солидна доза в една чаша. Аполин я пресуши, наля още веднъж, и чак тогава каза:

— Сънувала ли си сънищата?

— Какви сънища?

— Всички сънуваме едно и също — отвърна Аполин.

Така, както изглеждаше — лицето й имаше нездрав цвят въпреки студа, с тъмни кръгове около очите — Сузана би се учудила, ако изобщо е спала напоследък.

— Ужасни сънища — продължи вдовицата, — като края на света.

— Кой ги е сънувал?

— Кой не е? Всички, едно и също. Един и същ ужас.

Пресуши и втората чаша, и направо взе бутилката от тезгяха за да си пийне още.

— Нещо ще се случи. Всички го усещаме. Затова дойдох.

Сузана я гледаше как си налива още бренди, а в съзнанието й изникнаха два съвсем различни въпроса. Първо: дали кошмарите бяха просто неизбежен резултат от ужасите преживени от Виждащите, или пък нещо повече? И — ако беше последното — защо не ги беше сънувала и тя?

Аполин прекъсна мислите й, говорейки малко завалено от поетия алкохол:

— Хората казват, че е Бич Божи. Че идва пак за нас, след толкова време. Очевидно преди по този начин е известявал присъствието си. Чрез сънищата.

— И ти мислиш, че са прави?

Аполин трепна и пое още една голяма глътка бренди.

— Каквото и да е, трябва да се защитим.

— Да не би да предлагаш някакво… нападение?

— Не зная — вдигна рамене Аполин. — Може би. Повечето от тях са толкова пасивни. Призлява ми като ги гледам как лягат и поемат всичко, което им се стовари. По-лоши са от курви.

Спря и въздъхна тежко.

— Някои от по-младите са си наумили, че може би можем да възстановим Старата Наука.

— С каква цел?

— Да довършим Бич Божи, разбира се! — сопна се Аполин. — Преди той да ни довърши.

— Какви са шансовете ни според теб?

— Малко по-големи от нула — изсумтя тя. — Господи, не зная! Сега поне знаем повече. И това е нещо. Някои от нас ще се върнат по местата където е имало някаква сила, за да проверят дали не можем да измъкнем нещо полезно.

— След толкова години?

— Няма значение. Магиите не остаряват.

— И какво ще търсим?

— Знаци. Предсказания. Един Господ знае.

Аполин остави чашата и се помъкна към прозореца. Затърка с длан по скрежа за да направи нещо като шпионка, надникна през нея и изсумтя замислено. После присви очи към Сузана.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Мисля, че криеш нещо от нас — заяви тя.

Сузана не отвърна нищо и Аполин отново изсумтя.

— Така и предполагах. Смяташ, че ние самите сме си най-големи врагове, а? Не бива да ни се поверяват тайни? — Погледът й беше черен и остър. — Може и да си права. Подлъгахме се по изпълнението на Шадуел, нали така? Поне някои от нас.

— А ти не?

— Аз си имах развлечения — отвърна Аполин. — Работа в Царството. Всъщност, и сега имам… — гласът й заглъхна. — Виждаш ли, мислех си, че мога да обърна гръб на останалите. Да не им обръщам внимание и да бъда щастлива. Но не мога. Накрая… мисля, че трябва да бъда с тях, и Бог да ми е на помощ.

— Едва не загубихме всичко — рече Сузана.

— Загубихме го.

— Не съвсем.

Изпитателният поглед стана още по-остър. Сузана за малко не разказа всичко което се случи с нея и Кал в Спиралата. Но преценката на Аполин беше точна: тя не можеше да им повери собствените им чудеса. Инстинктът й подсказваше да запази в тайна разказа за Стана още известно време. Затова, за да не изтърси нещо, тя продължи:

— Поне сме още живи.

Несъмнено Аполин усети, че почти стигна до откровението, но то й беше отказано, и плю на пода.

— Не е голямо утешение. Стигнали сме дотам да ровим из Царството за някоя следа от магии. Направо е жалко.

— И с какво мога да помогна?

Изражението на Аполин беше почти злобно. Сузана предположи, че нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да си излезе и да зареже непочтената Кукувица.

— Ние не сме врагове — рече Сузана.

— Така ли?

— Знаеш, че не сме. Искам да направя каквото мога за вас.

— Щом казваш — Аполин не беше много убедена. — Отвърна поглед към прозореца, езикът й тършуваше някъде из бузата за учтиви думи. — Познаваш ли добре този мизерен град? — попита тя накрая.

— Доста добре.

— Значи можеш да потърсиш, нали? Наоколо.

— Мога. Ще потърся.

Аполин измъкна от джоба си листче от бележник.

— Ето някои адреси.

— А ти къде ще си?

— В Солсбъри. Там имаше клане, преди втъкаването. Всъщност, едно от най-жестоките — загинаха стотици деца. Може да надуша нещо.

Изведнъж вниманието й беше привлечено от рафтовете на които Сузана подреждаше последните си работи. Приближи се, повлякла поли през глинения прах.

— Ти нали каза, че не си сънувала? — отбеляза тя.

Сузана огледа редицата от фигурки. Така беше погълната от създаването им, че не бе осъзнала въздействието, или по-скоро постоянството на натрапчивата идея, която се криеше в тях. Сега сякаш ги видя наново. Бяха все човешки фигурки, но изкривени до неузнаваемост, като че ли (при тази мисъл косата й настръхна) бяха сред някакъв унищожителен огън, уловени в мига преди да заличи лицата им. Като всичко което правеше в момента, и те бяха без глазура, и доста груби. Дали защото трагедията им беше все още ненаписана, само някаква представа за бъдещето в кипежа на въображението?

Аполин взе една от фигурките и прокара палец по изкривените й черти.

— Ти си сънувала с отворени очи — рече тя, и Сузана разбра без дори сянка от съмнение, че е права.

— Прилича доста — каза вдовицата.

— На кого?

Аполин постави трагичната маска обратно на рафта.

— На всички ни.

1

Кал спеше сам когато сънува първия от кошмарите.

Започваше на Венерината планина; — той се разхождаше, а краката му се прегъваха от умора. Но в съня си знаеше, че предстои някаква ужасна беда, и че не би било разумно да затвори очи и да заспи. Затова стоеше на планината, а около него се движеха форми, като че ли огрени от слънце вече скрито зад билото. Наблизо танцуваше някакъв мъж с поли които приличаха на жива плът; над главата му прелетя момиче и остави след себе си миризмата на своя пол; във висока трева се съвкупляваха влюбени. Някой от тях извика, от удоволствие или за да предупреди за нещо, Кал не беше съвсем сигурен, но в следващия миг се затича по склона, а нещо се носеше след него, нещо огромно и безпощадно.

Както тичаше извика за да предупреди влюбените, момичето-птица и танцуващия за ужаса дошъл да ги унищожи, но гласът му беше жалък и тънък — гласче на мишка, — и след това тревата около него започна да тлее. Пред очите му съвкупляващите се тела избухнаха в пламъци, миг по-късно момичето падна от небето. Тялото й беше обхванато от същия зъл огън. Кал извика отново, този път от ужас. Опитваше се да прескочи пламъците, които се приближаваха към него. Но не беше достатъчно пъргав. Петите му се подпалиха и както бягаше усети горещината да пълзи нагоре по краката му.

Виеше от болка, затича се още по-бързо. Изведнъж Венерината планина; изчезна и той се озова бос на улиците които познаваше от детинство. Беше през нощта, но лампите бяха счупени, а паветата изкъртени и му беше трудно да се движи.

Преследвачът продължаваше да го гони, надушвайки овъглените му крака.

Знаеше че е въпрос на време да го настигне, и затова потърси някакво убежище, но вратите на къщите, дори на приятелите му, бяха заковани, а прозорците покрити с дъски.

Тук нямаше да получи помощ. Можеше само да продължи да тича с отчаяната надежда, че чудовището ще си намери по-съблазнителна плячка.

Една тясна уличка привлече вниманието му и Кал се спусна по нея. Зави, после още веднъж. Пред него се изправи тухлена стена с врата и той се втурна през нея. Чак тогава разбра къде го беше отвел този неизбежен маршрут.

Позна двора веднага, въпреки че стената бе станала два пъти по-висока откакто бе идвал за последен път, а вратата зад гърба му се заключи сама. Това беше дворът зад къщата на Мими Лашенски. Някога, в един друг живот, той се беше качил на тази стена и беше паднал, най-после, в рая.

Сега обаче в двора нямаше килим, нито пък някой друг, нито птици, нито хора, които да го утешат. Беше сам с четирите сенчести ъгъла и шума от преследвача, който наближаваше скривалището.

Скри се в единия ъгъл и приклекна. Петите му бяха изгаснали, но паниката още не. Призляваше му от страх.

Чудовището се приближаваше. Кал надушваше горещината излъчвана от кожата му. Това не беше топлината на живота, не беше пот или горещ дъх, а сух, мъртъв огън — древен, безмилостен — пещ която можеше да кремира всичкото добро на света. И беше наблизо. Зад стената.

Той затаи дъх. Мехурът го болеше ужасно. Пъхна ръка между краката си и хвана в шепа пишката и топките, разтреперан от ужас. Накарай го да се махне, мълчаливо се примоли той на мрака; накарай го да ме остави на мира и ще бъда много добър, завинаги, кълна се, че ще бъда.

Макар че не можеше да повярва на късмета си, молбата му беше чута, защото онзи оттатък стената се отказа от преследването и се оттегли. Малко се окуражи, но остана в същото неудобно положение, докато сънуващото съзнание не му подсказа, че врагът се е оттеглил окончателно. Едва тогава се осмели да се изправи и ставите му изпукаха.

Вече не можеше да издържа на натиска в мехура си. Обърна се към стената и смъкна ципа. Тухлите бяха горещи от присъствието на онова същество и пикнята засъска по тях.

Още не беше свършил когато изведнъж слънцето се появи и заля двора със светлина. Не, не беше слънцето, а неговият преследвач. Надигаше се иззад стената, главата му бе по-гореща от стотици слънца, пещта-паст зееше широко.

Не се сдържа и вдигна поглед към лицето му, макар че това сигурно щеше да го ослепи. Видя достатъчно очи за цял народ, притиснати едно до друго, разположени върху големи колела, с нерви опънати като ярки нишки вързани на възли в корема на съществото. Имаше още, още много, но той го зърна само за миг преди горещината да го подпали от главата до пръстите на краката.

Кал изпищя.

Викът прогони двора и той отново се разхождаше по Венерината планина, но сега под него нямаше земя и скали, а плът и кръв. Летеше над собственото си тяло, материята се беше превърнала в свят и той гореше, гореше до пълното си унищожение. Писъкът му беше писъкът на тази страна, издигаше се все повече и повече, докато той и земята бяха унищожени напълно.

Това беше твърде много!

Събуди се изведнъж сгърчен в средата на леглото, свит на възел от агонията в съня. Беше толкова потен, че сигурно това бе изгасило огъня.

Но той продължи да гори във въображението му още няколко минути след това, все така ярък.

2

Знаеше че това е нещо повече от кошмар, имаше силата на ясновидство. След това първо посещение следващата нощ беше спокойна, после се появи отново, и на следващата нощ пак. Подробностите бяха донякъде променени (друга улица, друга молитва), но по същество си оставаше същото предупреждение, или пророчество.

Изминаха няколко дни преди да дойде четвъртия сън, и този път Жералдин беше при него. Въпреки че положи всякакви усилия да го събуди — Кал виел, каза му тя — той не се събуди преди да свърши съня. Едва тогава отвори очи и я видя да плаче, обзета от паника.

— Помислих, че умираш — рече тя. Той донякъде вярваше, че Жералдин е права, че сърцето му няма да издържи на тези ужаси и ще се пръсне.

Видението обещаваше не само неговата смърт, а и на хората на Венерината планина, които сякаш бяха в самия него. Наближаваше катастрофа и тя щеше да унищожи и малцината оцелели от Виждащите. А те бяха в известен смисъл част от Кал, като собствената му плът. Това разкриваше разказът на съня.

 

Преживя ноември в страх от сънищата и онова, което вещаеха. Нощите ставаха по-дълги, светлината намаляваше. Като че ли самата година потъваше в сън, и сънят постепенно се превръщаше в реалност в съзнанието на нощта. През първата седмица на декември кошмарът започваше едва ли не веднага щом затвори очи, и Кал разбра, че трябва да говори със Сузана. Да я намери, и да й каже какво вижда.

Но как? Писмото й беше съвсем ясно: тя ще се свърже с него, когато е безопасно. Нямаше адрес на който да я потърси, нито телефонен номер.

В отчаянието си Кал се обърна към единственият източник на сведения за местонахождението на чудеса.

Намери картичката на Върджил Глук и позвъни на неговия телефон.

Не се обади никой.

1

На другия ден след посещението на Аполин, Сузана тръгна да обикаля местата от списъка. Полярните условия обхващаха вече цялата страна и температурите спадаха с всеки изминал час. При първият обект нямаше успех. Къщата която бе дошла да види, както и съседните, бяха в процес на събаряне. Докато разучаваше картата за да се увери, че е дошла на правилния адрес, един от работниците който наглеждаше огън, запален от гредите на покрива, се приближи към нея.

— Няма какво да гледате — заяви той. По лицето му се четеше някаква антипатия, но тя не можа да разбере причината.

— Тук ли е бил номер седемдесет и две? — попита Сузана.

— Не ми приличате на такава — отвърна той.

— Извинявайте, не …

— Да дойдете да гледате.

Тя поклати глава. Изглежда той разбра, че е направил някаква грешка, и изражението му омекна.

— Не сте ли дошла да видите къщата на убийството? — попита работникът.

— На убийството?

— Тука онова копеле е убило трите си деца. Цяла седмица идват хора и си взимат тухли…

— Не знаех.

Но смътно си спомняше мрачните заглавия — някакъв очевидно нормален мъж и обичлив баща бе убил трите си деца както са спали, и след това се самоубил.

— Грешката е моя — обади се работникът. — Не можех да повярвам как някои от тези хора идват да си вземат сувенири. Това е неестествено.

Намръщи се, после се обърна и се върна към задълженията си.

Неестествено. По същия начин Вайълит Пъмфри; бе описала къщата на Мими на Рю Стрийт. Сузана никога нямаше да забрави думите й: „Някои къщи… не са съвсем естествени“. Тя беше права. Може би децата, умрели тук, бяха станали жертва на същия неопределен страх, а убиецът им е искал да ги запази завинаги от силите, които е усещал да действат наоколо му, или пък да измие собствения си страх с кръвта им. Каквото и да беше, нямаше смисъл да се мотае, освен ако не може да гадае по дим или развалини.

2

Вторият обект беше в центъра на града, но не къща или развалини, а църква посветена на Света Филомена и Свети Каликст, две съвсем непознати имена. Вероятно бяха някакви не много известни мъченици. Сградата беше неприветлива, облицована с червени тухли и камъни, обградена отвсякъде от нови модерни административни сгради. Малкото гробище към нея беше занемарено и осеяно с боклуци. В известен смисъл и тя изглеждаше нищо необещаваща, като развалините на къщата където бе станало убийството.

Но още преди да прекрачи прага менструумът й каза, че това е едно от местата с някакъв заряд. Инстинктивното усещане вътре се потвърди — след студената и безинтересна улица се озова в убежище на тайни. Не беше необходимо да е вярваща, за да се поддаде на въздействието на светлината на свещите и миризмата на тамян, или да се развълнува от лика на Богородица и детето Христос. Дали историята им беше истинска или мит, беше въпрос за учените; това научи от Фугата. От значение беше само силният глас на иконата, и в този ден Сузана откри в него надежда за прераждане и трансценденталност, така необходима за сърцето й.

На пейките седяха пет-шест души. Молеха се, или просто се бяха отпуснали за малко. От уважение към съсредоточеността им тя тръгна възможно най-тихо по каменния под на една от страничните пътеки към олтара. Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-силно усещаше, че вътре има някаква сила. Чувстваше се неудобно, като че ли я следяха нечии очи. Огледа се. Нито един от богомолците не гледаше към нея. Но когато се обърна отново към олтара подът под краката й стана някак си нереален, после съвсем изчезна и тя остана във въздуха, загледана в лабиринта в корема на „Света Филомена“. Отдолу имаше катакомби — източникът на силата беше там.

Видението продължи само две-три секунди и изчезна. Сузана се хвана за парапета докато отмине световъртежа, предизвикан от него. После се огледа за врата, която да я отведе към криптата.

Имаше само една вероятна възможност, вляво от олтара. Изкачи стъпалата и тъкмо наближаваше вратата, когато тя се отвори и от нея излезе един свещеник.

— Мога ли да ви помогна? — попита той със съвсем тънка усмивка.

— Искам да видя криптата — рече тя.

— Няма такава — и усмивката внезапно изчезна.

— Но аз я видях — рязко възрази тя под натиска на менструума. Беше се надигнал в нея когато мина под втренчения поглед на Христос и я изнервяше с нетърпението си.

— Ами, не можете да слезете. Криптата е зазидана.

— Трябва — настоя Сузана.

Упоритостта й го накара да я изгледа внимателно, и като че ли разпозна нещо в нея. Когато проговори отново, гласът му се беше превърнал в тревожен шепот:

— Нямам право.

— Аз имам — отвърна тя, но отговорът не идваше от главата, а от корема й.

— Не можахте ли да почакате? — промърмори той. Това беше последната му молба. Тя реши да не отговаря. Свещеникът отстъпи и я пусна да мине покрай него в стаята отзад.

— Искате ли да ви покажа пътя? — попита той едва чуто.

— Да.

Поведе я към една завеса, която дръпна настрани. Ключът беше в ключалката. Завъртя го и отвори вратата. Въздухът отдолу беше сух и застоял, стълбите пред краката й стръмни, но тя не се уплаши. Призивът който усещаше, я успокои, шепнеше й окуражаващо. Това не беше гроб. Или ако беше, в главите на мъртвите имаше не само изгнила плът.

3

Мимолетният й поглед към лабиринта под църквата не я беше подготвил за действителната дълбочина под нивото на земята. Светлините от баптистерия бързо изчезнаха по извивките на стълбата надолу. След двадесетина стъпала вече изобщо не виждаше водача си.

— Още колко остава?

В този момент той драсна клечка кибрит и я поднесе към един свещник. Пламъкът трудно гореше в лишения от кислород въздух, но но на слабата светлина тя видя лицето на свещеника обърнато към нея. Зад него бяха коридорите които видя отгоре, с ниши от двете страни.

— Тук няма нищо — рече той малко тъжно. — Вече няма нищо.

— Покажете ми, все пак.

Той кимна едва-едва, като че ли беше изгубил сили да се съпротивлява, и я поведе по един от коридорите, понесъл свещта пред себе си. Сузана забеляза, че всички ниши бяха заети. Ковчези се издигаха от пода до тавана. Сигурно това е доста приятен начин да гниеш, предположи тя, рамо до рамо с близките си. Самата цивилизованост на гледката придаде още по-голяма сила на онова, което я очакваше, когато в края на коридора свещеникът отвори една врата и я пропусна пред себе си.

— Сигурно това сте дошли да видите, нали?

Сузана влезе, той я последва. Стаята беше толкова голяма, че бледият пламък на свещта не можеше да я освети цялата. Но тук нямаше ковчези, това поне беше очевидно. Имаше само кости — хиляди, покрили всеки сантиметър от стените и тавана.

Свещеникът прекоси стаята и запали със свещта дузина фитилчета в канделабри от черепи и бедрени кости. Когато пламъчетата станаха достатъчно ярки, се видяха истинската цел и уменията на онзи, който бе подредил костите. Смъртните останки на стотици човешки същества бяха използвани за създаване на огромни симетрични форми: барокови конфигурации от пищяли и ребра с гроздове от черепи в средата, изящни мозайки от кости от стъпала и пръсти, подчертани от зъби и нокти. Изрядното подреждане правеше творбата на този зловещ гений още по-страшна.

— Какво е това място? — попита Сузана.

Той се намръщи, озадачен.

— Знаете какво е. Светилището.

— …светилище?

Свещеникът направи крачка към нея.

— Не сте знаели?

— Не.

— Излъгахте ме! — лицето му пламна от гняв и страх. От гласа му свещите затрепериха. — Казахте, че знаете… — той стисна ръката й. — Махайте се оттук! — Помъкна я към вратата. — Нямате право…

Ръката я заболя. Едва сдържаше менструума да не отвърне на грубостта. Всъщност, не беше необходимо. Свещеникът изведнъж отвърна поглед от нея и се взря в свещите. Пламъците бяха станали по-ярки, трепереха като полудели. Той пусна ръката й и тръгна заднишком към вратата на Светилището. Примигващите светлини се нажежиха до бяло. Късо подстриганата му коса буквално се беше изправила, езикът се върнеше в отворената уста, неспособен дори да възкликне.

Сузана не споделяше неговия ужас. Каквото и да ставаше в залата, тя се чувстваше добре в него, потапяше се в енергиите, които се носеха свободно във въздуха около главата й. Свещеникът стигна до вратата и хукна по коридора към стълбите. В този момент ковчезите затракаха в тухлените си ниши, сякаш съдържанието им искаше да излезе и да посрещне новия ден на Светилището. Барабаненето придаваше страст на цялото представление. В центъра на залата започна да се появява някаква фигура, материализираше се от изпълнения с прах въздух и парчетата кости по пода. Сузана я усети как изскубва лунички от лицето и ръцете й, за да допълни външния си вид. Вече се виждаше, че формата не е една, а три. Централната фигура се извисяваше над главата й. Здравият разум би я посъветвал да се оттегли, но колкото и невероятно да изглеждаше, нищо че отвсякъде бе заобиколена със смърт, Сузана рядко се бе чувствала толкова сигурна.

Усещането за спокойствие не отслабваше. Прахът танцуваше бавно пред нея, по-скоро успокояващ, а не тревожен. Двете странични форми прекъснаха сътворението си преди да станат напълно различими и се сляха с централната, за да я направят още по-плътна. Дори и така, тя си оставаше само призрак от прах, който едва се държеше. Но в чертите пред себе си Сузана вече забелязваше следи от Непорочна.

Какво по-идеално място за Светилище; на Магьосницата? Смъртта винаги бе била нейна страст.

Свещеникът се мъчеше да изрече някаква молитва навън в коридора, но сивото блестящо петно във въздуха пред Сузана не се трогваше. В чертите му имаше елементи не само на едната, а и на трите сестри. Старостта на Вещицата, чувствеността на Блудницата, изящната симетрия на Непорочна. Колкото и невъзможен да изглеждаше, синтезът беше осъществен — съчетанието на противоположностите бе по-фино и по-гъвкаво поради деликатността на конструкцията. На Сузана й се струваше, че ако въздъхне по-силно ще я развали.

После се чу глас. Поне той беше определено този на Непорочна, но сега в него имаше някаква нежност, която преди му липсваше. А може би дори и деликатно чувство за хумор?

— Радваме се, че дойде — рече тя. — Би ли помолила Човека да напусне? Имаме работа, ти и аз.

— Каква работа?

— Не е за неговите уши — отвърна прашният призрак. — Моля те. Би ли му помогнала да стане? И му кажи, че нищо лошо не се е случило. Те са толкова суеверни, тези мъже…

Сузана изпълни молбата на Непорочна. Мина през грохота в коридора и помогна на изплашения човек да стане.

— Мисля, че ще е по-добре да си вървите — каза тя. — Дамата така пожела.

Свещеникът я изгледа прималял.

— През цялото време… промълви той, — … не вярвах истински.

— Няма нищо — успокои го Сузана. — Нищо лошо не е станало.

— Идвате ли и вие?

— Не.

— Не мога да се върна за вас — предупреди я той и по лицето му потекоха сълзи.

— Разбирам. Вие вървете. Аз съм в безопасност.

Не беше необходимо да го подканва. Хукна нагоре по стълбите като заек. Сузана се върна по коридора — ковчезите продължаваха да тропат — и застана пред Непорочна.

— Мислех, че си мъртва — рече тя.

— Какво значи мъртва? — попита в отговор Непорочна. — Дума, която Кукувиците използват, когато плътта не издържа вече. Това не означава нищо, Сузана, и ти го знаеш.

— Тогава защо си тук?

— Дойдох да ти изплатя един дълг. В Храма ти ме крепеше да не падна, или си забравила?

— Не.

— Нито пък аз. Такова внимание не бива да се пренебрегва. Сега го разбирам. Разбирам много неща. Виждаш ли как съм се събрала отново със сестрите си? Така никога няма да се разделим. Едно съзнание, трите в едно. Аз съм ние, и ние виждаме злобата си, и съжаляваме за нея.

Сузана би се усъмнила в това невероятно признание, но менструумът, надигнал се в очите и гърлото й, потвърди че е вярно. Привидението пред нея, и силата, която стоеше зад него, не таяха омраза. Какво ли си беше наумила? Това беше въпросът. Не беше необходимо да пита, Непорочна знаеше.

— Дойдох тук с едно предупреждение.

— За какво? Шадуел?

— Той е само част от онова, пред което си изправена сега, сестро. Фрагмент.

— Да не е Бич Божи?

Фантомът потрепери при произнасянето на това име, макар че в сегашното си състояние беше извън подобна опасност. Сузана не изчака потвърждението. Вече нямаше смисъла да не вярва на най-лошото.

— Шадуел има ли нещо общо с Бич Божи? — попита тя.

— Той го събуди.

— Защо?

— Мисли, че магията го е омърсила — отвърна прахът. — Покварила е невинната му душа на търговец. Сега няма да се задоволи докато и последният творец на магии не е мъртъв.

— И Бич Божи е неговото оръжие?

— Така смята той. Истината може да е по-…сложна.

Сузана прокара ръка по лицето си, търсеше как най-добре да разбере. Запита просто:

— Що за същество е този Бич Божи?

— Отговорът е може би още един въпрос — отвърнаха сестрите. — Той си мисли, че се казва Уриел.

— Уриел?

— Един Ангел.

Сузана едва не се изсмя на тази нелепост.

— Повярвал е в това след като е прочел Библията.

— Не разбирам.

— Повечето от това дори ние не го разбираме, но ще ти кажем, каквото знаем. Той е дух. И някога е пазил едно място, в което е имало магии. Някои казват, че било градина, макар че и това може да е просто измислица.

— Защо иска да погуби Виждащите?

— Те са били създадени там, в тази градина, скрити от погледите на Човеците, защото са имали магии. Но са избягали.

— И Уриел…

— …е останал сам, да пази празно място. Векове наред.

Сузана не беше съвсем сигурна дали вярва на всичко това, но искаше да чуе цялата история.

— И какво е станало?

— Полудял, като всеки в плен на задълженията си, останал без нареждания. Забравил и себе си, и целта си. Познавал е само пясъците, звездите и пустошта.

— Трябва да ме разбереш… — рече Сузана. — Трудно ми е да повярвам на всичко това, след като не съм вярваща християнка.

— Нито пък ние — отвърнаха трите в едно.

— Но смятате, че историята е вярна?

— Вярваме, че в нея има истина, да.

Отговорът я накара да се сети отново за книгата на Мими, и за всичко в нея. Докато не попадна между страниците й царството на Феите; приличаше на детска игра. Но когато се изправи срещу Хобарт в гората на общите им сънища разбра, че не е така. Имаше истина в онази история, защо не и в тази? Разликата беше, че Бич Божи се намираше в един и същ реален свят с нея. Не метафоричен, не от сънищата, а реален.

— Значи е забравил себе си — рече тя на фантома. — Тогава как си е спомнил?

— Може би изобщо не си е спомнил — отвърна Непорочна. — Но домът му бил открит преди стотина години, от хора, които търсели Райската градина. В главите им прочел историята за Едем и я възприел като своя, независимо дали действително е било така. Намерил е и име. Уриел, Божият пламък. Духът, който стои пред вратите на Изгубения Рай…

— А било ли е Едем;? Мястото, което е пазил?

— И ти не го вярваш, както и аз. Но Уриел вярва. Каквото и да е истинското му име — дори да има някакво — то е забравено. Той вярва, че е Ангел. И за добро или зло, е такъв.В известен смисъл тази идея бе разбираема за Сузана. След като по време на съня в книгата тя бе повярвала, че е дракон, защо тогава някакво обладано от лудост същество да не се нарече Ангел?

— Той убил откривателите си, разбира се… — продължи Непорочна, — … после тръгнал да търси избягалите.

— Родовете.

— Или потомците им. И почти ги унищожил. Но те били умни. Въпреки че не разбирали силата която ги преследвала, знаели да се крият. Останалото ти е известно.

— А Уриел? Какво е направил, когато Виждащите изчезнали?

— Върнал се в крепостта си.

— Докато не дошъл Шадуел.

— Докато не дошъл Шадуел.

Сузана се замисли известно време, после зададе въпроса, предизвикан от целия този разказ:

— Ами Бог?

Трите в едно се засмяха, прашинките им се завъртяха презглава.

— Не е необходим Бог за да разберем всичко това — каза Непорочна. Сузана не беше сигурна дали говори само от тяхно име или изразява и нейните мисли. — Ако е имало Първопричина, сила от която този Уриел е само частица, тя е зарязала часовоя си.

— И какво да правим? — попита Сузана. — Някои казват да възстановим Старата Наука.

— Да, чух…

— Тя ще го победи ли?

— Не зная. На времето си аз правех някои чудеса с нея, които със сигурност биха могли да го наранят.

— Тогава помогни ни и сега.

— Това е извън възможностите ни, Сузана. Сама виждаш в какво състояние сме. Само прах и сила на волята са останали в Светилището където някога ни боготворяха, докато не дойде Бич Божи да го унищожи.

— Сигурна ли си, че ще го направи?

— Светилището е свещено за магиите. Шадуел ще доведе тук Бич Божи и ще го унищожи при първа възможност. А ние сме безсилни срещу него. Можем само да те предупредим.

— Благодаря ви.

Призракът започна да избледнява, силата която крепеше формата му отслабваше.

— Знаеш ли, някога… — рече Непорочна, — имахме такива магии. — Прахът се разпиляваше, парченцата от кости падаха на земята. — Тогава всеки дъх беше магия, и не се страхувахме от нищо.

— Тези времена могат да се върнат.

За няколко секунди трите така се бяха разтворили във въздуха, че едва се различаваха. Но гласът остана още малко:

— Всичко е в твоите ръце, сестро…

И след това изчезнаха.

1

Къщата в която Мими Лашенски живя повече от половин век, беше продадена два месеца след смъртта й. Новите собственици успяха да я купят почти без пари, предвид разнебитеното й състояние, и в продължение на няколко седмици се трудиха усилено да я модернизират, преди да се нанесат. Обаче инвестицията във време и пари не беше достатъчна, за да ги убеди да останат. Седмица по-късно си тръгнаха набързо твърдейки, че мястото е обитавано от духове. Иначе бяха разумни хора като ги погледне човек, но говореха за празни стаи които ръмжат, за големи невидими форми които минават покрай тях в тъмните коридори и, а това може би в известен смисъл беше най-лошото — за остра миризма на котки навсякъде из къщата, която не може да бъде премахната колкото и да търкат дъските.

Веднъж опразнена, къщата на номер осемнадесети на Рю Стрийт така си и остана. Пазарът на недвижими имоти в тази част на града беше в застой и слуховете бяха достатъчни, за да възпрат малцината, които идваха да я огледат. Накрая беше заета от незаконни обитатели. В продължение на шест дни те развалиха доста от направеното от предишните собственици. Съседите подозираха, че вътре тече двадесет и четири часова оргия, но тя внезапно бе прекъсната посред шестата нощ и на следващата сутрин обитателите се изнесоха доста набързо, изоставяйки по стълбите разхвърляни вещи.

След това вече никой не се настани в къщата, били законно, било незаконно. Слуховете за номер осемнадесети бързо бяха изместени от приказки за по-буйни скандали. Остана просто непродаваема грозотия със заковани прозорци и олющена боя.

Така беше до онази нощ през декември. Онова, което щеше да се случи през нощта, щеше да промени изцяло облика на Рю Стрийт, и да гарантира, че къщата в която Мими Лашенски бе изживяла самотната си старост, никога вече няма да бъде обитавана.

2

Ако Кал беше видял петте силуета, които влязоха на номер осемнадесети в онази нощ, сигурно трудно би разпознал във водача им Балм де Боно. Косата на въжеиграча беше толкова късо остригана, че беше почти невидима, лицето отслабнало и решително. Може би още по-трудно би познал Толър, когото за последен път бе видял да балансира на въжето в Полето на Старбрук. Амбициите на Толър; като въжеиграч бяха прекъснати няколко часа след срещата им когато попадна на хората на Пророка. Счупиха краката му и му пукнаха главата, после го зарязаха, мислейки го за мъртъв. Но той поне оживя. Третият ученик на Старбрук — Галин, — загина онази нощ при безполезен опит да защити полето на учителя си от осквернителите.

Де Боно даде идеята да посетят дома на Лашенски, където Килима бе престоял толкова дълго, с надеждата да намерят нещо скрито от Старата Наука; което да използват срещу наближаващата катастрофа. Освен Толър; имаше още трима съюзници в начинанието си: Баптиста Долфи, баща й беше застрелян в Дома на Капра; любовникът й Отис Бо;; и едно момиче, което срещна за пръв път в Безподобен — седеше на перваза на някакъв прозорец с хартиени криле на гърба. Видя я отново на Венерината планина, в мечтанието което му дариха тамошните същества. Тя му разкри един свят от хартия и светлина, който го спаси от пълно отчаяние през следващите часове. Името й беше Лия.

Тя беше най-добра от петимата в правенето на магии, и най-чувствителна към присъствието им. Затова именно тя ги поведе из къщата на Лашенски да открият стаята на Килима. Следите ги отведоха по стълбите на втория етаж, в стаята към улицата.

— Тази къща е пълна с ехо — рече Лия. — И от Пазителката, и от животни. Трябва малко време, за да се разграничат… — тя коленичи в средата на стаята и опря длани в пода, — … но Килимът е лежал тук, сигурна съм.

Отис; се приближи към нея, приклекна и също опря длани в пода.

— Не усещам нищо.

— Повярвай ми. Точно тук е бил.

— Защо не докоснем направо дъските — предложи Толър. — Може сигналът да е по-силен.

В стаята беше сложен дебел плюшен мокет, изцапан от незаконните обитатели. Махнаха останките от мебели и отпраха мокета. От усилията направо се разтрепераха: подготовката измислена от де Боно за експедицията — подбрани техники за пречистване от учението на Старбрук, — беше ограничила съня и храната им през последните няколко дни до минимум. Но трудът беше щедро възнаграден щом се допряха до голите дъски. Пречистените сетива реагираха моментално, сега вече дори Отис; усещаше ехото.

— Направо виждам Килима — обади се Баптиста.

Това усещане се споделяше от всички.

— Сега какво ще правим? — попита Отис; Лия, но тя беше твърде вглъбена и не чу въпроса. Той се обърна към де Боно: — А?

Де Боно не знаеше какво да отговори. Въпреки че беше обсъждал теоретичните възможности с всеки проявил желание за това, истината беше съвсем проста: летяха слепешката. Нямаше сигурен начин да се доберат до магиите, споменът за които се мъчеха да възстановят. Мълчаливо се надяваше, че призраците на силата ще дойдат при тях, като усетят колко важна е мисията им. Но ако силата под пръстите му не се трогнеше от сериозността на каузата, те не знаеха по какъв начин биха могли да я убедят. Щяха да се изправят пред кошмарите си беззащитни, а това — той не се съмняваше — беше равносилно на смъртна присъда.

3

В три без десет през нощта Кал се събуди от сън, който макар че приличаше на предишните кошмари, беше доста различен в някои отношения. От една страна, той не беше сам на Венерината планина, с него беше де Боно. Заедно бягаха от съществото което ги гонеше сред същия лабиринт от улици, който би ги отвел — ако сънят бе продължил както обикновено — в двора зад къщата на Мими. Но този път не стана така. Някъде по улицата двамата с де Боно се разделиха и Кал, напълно дезориентиран, тръгна по път който го отведе в някаква съвсем друга улица.

Там усещането за преследване отслабна, но бе заменено от нова тревога. Спящото му съзнание разбра, че плячката вече не е той, защото съществото беше тръгнало след де Боно и го беше оставило в ролята на безпомощен наблюдател. Улицата като че ли беше пълна със скривалища — врати, градински огради — където съществото можеше да изчака, подклаждайки огъня си. Но Кал беше разбрал неправилно. То нямаше нужда да се крие. Ето го, пресичаше кръстовището в другия край на улицата. Този път не един, а двама преследвачи. Единият беше човек — прегърбена тъмна фигура. Другият — великан, висок колкото къща, облак в който ревеше пещта. Кал тръгна обратно към улицата, от която се беше показал. Движеше се бавно, за да не привлече вниманието на чудовището или спътника му. Глупава надежда. Убежището му се оказа зазидано и докато пръстите му драскаха по тухлите, съществото погледна към него.

То вече беше унищожило де Боно. Кал видя пепелта от приятеля си в облака, чиито пламтящи очи бяха насочени към него.

„Не искам да изгоря!“, изкрещя той, но огънят се носеше към него…

„Моля те, Господи!“

И преди да го достигне, Кал се събуди.

Тази нощ Жералдин не беше при него. Кал лежеше в средата на леглото, всичко вътре в него трепереше. Не посмя да мръдне докато не се увери, че движението няма да го накара да повърне. После стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата.

На Чариът Стрийт беше абсолютно тихо. По това време целият град бе потънал в ледена тишина. Беше започнало да вали. Снежинките се спускаха бавно като хипнотизирани. Но нито улицата, нито снегът, нито светлината на лампите не можаха да го успокоят. Имаше причина ужасите от сънищата да бъдат различни тази нощ — те вече не бяха просто сън. Знаеше това без дори сянка от съмнение. Знаеше, че някъде наблизо, на улица като тази — спокойна и огряна от светлината на лампите — кошмарите му се сбъдват.

4

В горната стая на къщата на Мими Лашенски се усещаше мълчаливо, но осезаемо въодушевление — призивът им получи отговор. Започна бавно: през ехото от Килима се движеха насам-натам светлини, Старата Наука; се надигаше от скривалищата си да посрещне онези, които копнееха за нея. Процесът беше бавен и труден — не смееха да отвлекат вниманието си да не би да прекъснат контакта. Но бяха подготвени за такива изпитания и когато силата под ръцете им укрепна, не се сдържаха и я посрещнаха с тихи приветствени слова. Миналото идваше да ги вземе.

Някакъв шум на долния етаж привлече вниманието на де Боно. Като гледаше да не попречи на работата на останалите, той отиде на пръсти до вратата и излезе на площадката.

Шумът, който го изведе навън, не се повтори. Де Боно прекоси площадката и огледа сенките долу. Нищо не помръдваше. Реши, че му се е сторило. Изгладнелият мозък му правеше номера. Все пак за да се увери той отиде в една от задните спални и надникна в двора. Валеше сняг. По стъклото леко полепваха снежинки. Това беше всичко, което видя и чу.

Свали очилата и притисна пръсти към очите си. Избликът на енергия, който се появи след първия признак за успех, беше отслабнал. Сега искаше само да заспи. Но имаха още много работа. Призоваването на Старата Наука; беше само началото, след това идваше проблемът с овладяването й.

Обърна гръб на прозореца и се запъти обратно при приятелите си. В този миг видя две фигури да се приближават към стаята на Килима. Дали някой не бе дошъл да ги търси? Сложи си пак очилата, за да ги види по-добре.

Онова което видя го накара да извика, но предупреждението дойде твърде късно, заглушено от писъците им. Стана толкова бързо. Тъкмо се опитваше да види нещата на фокус и всичко избухна.

Преди да успее да стигне до площадката убийците бяха влезли в стаята с килима и вратата излетя от пантите, изтръгната от развихрилата се вътре сила. Някакво тяло бе понесено от поток разтопена светлина и задържано — като изплюто — в средата на площадката, докато стрелите на пламъците не го унищожиха. Де Боно видя ясно жертвата. Беше Толър, горкият Толър, тялото му се сви от огъня и се превърна в кипящ възел.

Онзи де Боно, който беше с Кал в градината на Лемуел Ло, сега би се хвърлил сред този ад без да мисли за последиците. Но лошите времена го бяха научили на предпазливост. Нямаше нищо достойно в самоубийството. Ако се опита да предизвика силата, която беснее оттатък, щеше да умре като останалите, и няма да има кой да потвърди убийствата. Познаваше силата, чието действие наблюдаваше. Най-лошите предвиждания на Виждащите се бяха потвърдили. Това беше Бич Божи.

От стаята се чу нова експлозия и на площадката отново изригна огън. Таванът и подът вече горяха, парапетът и стълбите също. Скоро всякакъв път за бягство щеше да бъде отрязан, и де Боно щеше да загине където си беше. Трябваше да рискува да прекоси площадката, и да се надява димът да го скрие от убийствения поглед. Нямаше време да обмисля пътя през пожара. Прикри лицето си с ръце и се втурна към стълбите.

Почти стигна, но на крачка от най-горното стъпало се спъна. Разпери ръце да не падне и се хвана за горящия парапет. Извика от болка при допира с огъня, успя да стане и се запрепъва надолу към пътната врата.

Бич Божи веднага се спусна след него, първият удар разтопи тухлите, където бе стоял преди миг. Приковал очи във вратата, де Боно се стрелна надолу. Останаха му само пет стъпала до коридора, когато чу звук зад гърба си — сякаш някакъв титан си пое дъх. Защо се обърна? Беше глупаво. Но искаше да зърне за миг Бич Божи преди да го убие.

Обаче на площадката стоеше не огнедишащият, а неговият роб. Никога не бе виждал Търговеца в нормалния му вид, затова не го позна. Видя само изтощено, потно лице, в което имаше повече отчаяние отколкото злоба. Това го накара да се поколебае и в този миг Кукувицата; отстъпи встрани. Отзад се появи Бич Божи.

Беше направен от безброй очи, кости без плът, и празнота. Видя и огъня в него, разбира се — огън от вътрешността на слънце, влюбен в унищожението. И видя мъката.

Щяха да се изсипят върху него — и огънят, и мъката, — но таванът над стълбите не издържа и падна между него и мъчителите, скривайки го зад завеса от пламъци. Де Боно не остана незасегнат. Няколко парчета от останките го удариха, усети миризмата на изгорялата си кожа. Но докато пороят го закриваше успя да измине останалите стъпала и обзет от паника изскочи с три-четири крачки в мразовития въздух на улицата.

В канавката гореше някакво тяло, изхвърлено от горния прозорец. Горещината на Бич Божи го беше стопила до размерите на дете. Беше съвсем неузнаваемо.

Побеснял изведнъж, де Боно се обърна към къщата и закрещя на зверовете вътре:

— Копелета! Копелета!

После си плю на петите преди огънят да тръгне след него.

По цялата улица светеха лампи, отваряха се врати, Кукувиците излизаха да видят какво бе попречило на съня им. Зяпачи както винаги — с отворени уста и невярващи погледи. Сред тях вилнееше опустошителна сила, която можеше с един поглед да унищожи живота им, нима не виждаха? Но те щяха да гледат каквото и да става, готови да прегърнат небитието, стига да бъде достатъчно добре рекламирано. Ядосан и отчаян, де Боно се усети как казва: нека дойде, нека дойде. Не останаха безопасни места, нито сили, които да защитят уязвимите.

Така че нека стори най-лошото, щом вече беше неизбежно. Нека небитието дойде и сложи край на тиранията на надеждата.