Клайв Баркър
Втъкан свят (5)

1

Истинската радост оставя силен спомен; истинската мъка също.

Затова когато прашната буря, която го вдигна във въздуха най-после стихна и Кал отвори очи, като видя разгърналата се пред него Фуга, той се почувства сякаш малкото крехки мигове на божествено проявление които бе изпитал през своите двадесет и шест години — изпитал, но винаги загубвал — бяха възстановени и събрани тук на едно място. Той бе долавял частици от това блаженство и преди. Беше чувал слухове за него в съня в утробата и в мечтите за любов; познаваше го от приспивните песни. Но никога досега — цялото, всичкото.

Това би било чудесно време да умре, помисли си той.

И още по-чудесно да продължава да живее, след като пред него се разкриваше толкова много.

 

Беше на някакъв хълм. Не висок, но достатъчно, за да може да вижда надалеч. Стана и огледа тази новооткрита земя.

Развързването на килима още не беше завършило: магиите на Стана бяха твърде сложни, за да се развият толкова лесно. Но основите бяха положени: хълмове, поля, гора, и още много други неща.

Предишният път видя това място от птичи поглед, и пейзажът изглеждаше доста разнообразен. Но през погледа на човек изобилието беше на границата на безредието. Като че ли някакъв огромен куфар, натъпкан в бързината, се бе преобърнал и съдържанието му се беше изсипало в безнадеждна бъркотия. В географията не личеше да има каквато и да е система, просто случаен набор от места, които Виждащите бяха обичали достатъчно, за да измъкнат от разрушението. Обсипани с пеперуди шубраци и спокойни водни поляни; леговища и убежища, оградени със стени; крепостни кули, реки и побити камъни.

Малко от тези места изглеждаха завършени: повечето бяха отломки и парчета, фрагменти от Царството отстъпени на Фугата зад гърба на човечеството. Любимите ъгли на познати стаи, за чиято липса никой няма да тъжи, където децата може би бяха виждали призраци или светци, където бегълците могат да намерят утеха без да разберат защо, а самоубийците — причини да подишат още малко.

Сред това безредие изобилстваха възможно най-чудати положения. Тук един мост, отделен от пропастта която е пресичал, беше поставен сред полето между маковете; там в един вир стърчеше обелиск, загледан в отражението си.

Една друга гледка привлече вниманието на Кал.

Това беше хълм с почти отвесни страни, с корона от дървета на върха. По лицето му пробягваха светлини и танцуваха между клоните. Без никакво чувство за ориентация тук, Кал реши да тръгне към него.

Някъде в нощта се чуваше музика. Идваше на приливи и отливи, по повелята на вятъра. Барабани и цигулки — смесица от Щраус и сиукски танц. А понякога се долавяше и присъствието на хора. Шепот сред дърветата; сенчести силуети под навес издигнат в поле от високи до кръста жита. Съществата обаче се изплъзваха — идваха и си отиваха твърде бързо — зърваше ги само за миг. Дали защото го разпознаваха, че е Кукувица, или просто бяха стеснителни — само времето щеше да покаже. Определено тук не чувстваше никаква заплаха, въпреки че в известен смисъл бе влязъл като нарушител. Напротив, чувстваше безкрайно спокойствие в този свят и в душата си. Дотолкова, че тревогите му за останалите тук — Сузана, Аполин, Джерихо, Нимрод — останаха далече. Когато мислите му припомняха за тях, то беше само за да си ги представи как се скитат като него — изгубен сред чудесата. Нищо не би могло да им навреди, не и тук. Тук свършваха бедите, и злобата, и завистта. След като тази жива магия го беше обвила, на какво би могъл да завижда, какво би могъл да желае?

Стигна на стотина метра от хълма и се спря смаян. Светлините, които бе видял отдалече, бяха всъщност хора-светулки: без крила, но описващи без усилие арабески около хълма. Не чуваше дали си приказват нещо, и все пак се движеха точно като луди глави, маневрите им непрекъснато ги доближаваха на косъм един от друг.

— Ти сигурно си Муни?

Гласът беше тих, но го изтръгна от вцепенението пред светлините. Кал погледна надясно. В сянката на една арка бяха застанали две фигури, но лицата им бяха скрити в мрака и той видя само синьо-сивите овали на лицата им, увиснали като фенери под нея.

— Да, аз съм Муни — отвърна той. Покажете се, рече той мислено. — Откъде знаете името ми?

— Тук новините се научават бързо — беше отговорът. Този глас изглеждаше малко по-мек и по-тънък от първия, но не беше сигурен дали не е на същия човек. — Това е от въздуха — осведоми го той. — Той разнася клюките.

Единият от двамата се показа в светлината на нощта. Слабото сияние от хълма освети лицето, придавайки му странен вид. Но дори да го беше видял на дневна светлина, Кал дълго щеше да си спомня за него. Мъжът беше млад, но съвсем плешив, а лицето му беше напудрено, без никакви оттенъци в цвета на кожата, и от това устата и очите му изглеждаха едва ли не прекалено мокри, прекалено уязвими на фона на маската.

— Аз съм Боуаз — рече той. — Добре дошъл, Муни.

Той хвана ръката на Кал и я разтърси и в този момент спътничката му наруши договора си със сянката.

— Виждаш ли ги — Амаду? — попита тя.

Необходими бяха няколко секунди за да се увери Кал, че втората личност беше жена, и същевременно да се усъмни в пола на Боуаз, тъй като двамата си приличаха като близнаци.

— Аз съм Ганца — каза тя. Беше облечена с обикновени черни панталони и свободна туника като брат си, или любовника си, или каквото там беше, и също беше плешива. Този факт, и напудрените им лица, объркваха всякакви клишета по отношение на пола. Лицата им бяха уязвими, но същевременно непреклонни; деликатни, но жестоки.

Боуаз погледна към хълма, където светулките продължаваха да лудуват.

— Това е Скалата на Първата Фаталност — обясни той на Кал. — Амаду винаги се събират тук. На това място умряха първите жертви на Бич Божи.

Кал погледна отново към Скалата, но само за миг. Боуаз и Ганца притежаваха по-силно обаяние — колкото повече ги гледаше, толкова по-неопределени му се виждаха.

— Къде ще ходиш тази нощ? — попита Ганца.

— Нямам представа — вдигна рамене Кал. — Не познавам нито крачка от това място.

— А, познаваш го — възрази тя. — Познаваш го много добре.

Докато говореше тя небрежно преплиташе пръсти, или поне така му се струваше, докато не спря погледа си за по-дълго върху заниманието й. Тогава забеляза, че тя прокарва пръсти през дланите на ръцете си — на лявата през дясната, на дясната през лявата, не зачитайки плътността им. Движението беше толкова небрежно, илюзията — ако изобщо беше илюзия — толкова бърза, че Кал не беше съвсем сигурен дали е видял добре.

— Как ти изглеждат? — попита тя.

Той вдигна очи към лицето й. Дали номерът с пръстите не беше някакво изпитание за възприятията му? Но тя не говореше за ръцете си.

— Амаду — продължи тя, — как ти изглеждат?

Кал погледна пак към Скалата.

— …като човешки същества — отвърна той.

Тя леко се усмихна.

— Защо питаш? — поиска да узнае той. Но преди тя да отговори се обади Боуаз:

— Свиква се Съвет — обяви той. — В Дома на Капра. Мисля, че ще втъкаваме отново.

— Не може да бъде — възкликна Кал. — Ще прибират Фугата?

— Така чух — рече Боуаз.

Изглежда и за него беше новина, дали не я бе доловил от бъбривия въздух?

— Казват, че времената са опасни. Вярно ли е?

— Не познавам друго време — отвърна Кал. — Така че няма с какво да ги сравня.

— Ще разполагаме ли поне с тази нощ? — попита Ганца.

— С част от нея — отговори Боуаз.

— Тогава да отидем да видим Ло, да?

— Все ми е едно. Ще дойдеш ли? — попита той Кукувицата.

Кал погледна назад към Амаду. Мисълта да остане и да погледа още малко изпълненията им беше изкушаваща, но може би нямаше да намери друг, който да му покаже забележителностите, а щом нямаше много време, по-добре да се възползва доколкото може.

— Да, ще дойда.

Жената бе спряла да плете пръстите си.

— Ло ще ти хареса — каза тя, обърна се и тръгна в нощта.

Той я последва изпълнен с въпроси, но знаеше, че след като има само няколко часа, за да усети вкуса на Страната на чудесата, не бива да губи време и приказки в питане.

1

Имаше един момент в къщата на Търга, когато Сузана си бе помислила, че животът й свършва. Помагаше на Аполин да слезе надолу по стълбите, когато стените заскърцаха и сякаш цялата сграда се срути върху главите им. Дори сега, загледана в езерото, тя не беше сигурна как успяха да се измъкнат живи. Може би менструумът се беше намесил, за да я защити, въпреки че тя не му бе наредила съзнателно. Имаше много неща да научи за силата, която беше наследила. Най-малкото, доколко тя й принадлежеше, и доколко тя на нея. Щом намери Аполин, която бе изгубила сред фурора, щеше да разбере всичко, което тази жена знае.

Междувременно можеше да се наслаждава на островите, покрити с кипариси, и да се успокоява от шепота на вълните по камъните.

— Трябва да вървим.

Джерихо прекъсна мечтанието й възможно най-леко, докосвайки я по гърба. Остави го да разговаря с приятели, които не беше виждал цял човешки живот, при къщата на брега. Имаха да си разказват спомени, в които тя не присъстваше, и които както усети, другите не желаеха да споделят с нея. Разговор между престъпници, безмилостно заключи тя като ги остави насаме. В края на краищата, Джерихо беше крадец.

— Защо дойдохме тук? — попита го тя.

— Тук съм роден. Познавам всеки от тези камъни по име. — Ръката му още беше на рамото й. — Или поне ги познавах. Струваше ми се, че е хубаво място, което исках да ти покажа… но не можем да останем.

Тя обърна поглед към него. Челото му беше намръщено.

— Защо не?

— Искат да те видят в Дома на Капра.

— Мен?

— Ти разтъка Килима.

— Нямах избор — отвърна тя. — Щяха да убият Кал.

Джерихо се намръщи още повече.

— Забрави за Кал — рече той твърдо. — Муни е Кукувица. Ти не си.

— И аз съм такава — настоя тя. — Или поне така се чувствам, а това е по-важно…

Ръката му се дръпна от рамото й. Изведнъж настроението му се развали.

— Идваш ли, или не?

— Разбира се, че ще дойда.

— Не трябваше да става така — въздъхна той, а гласът му отново стана нежен.

Не беше съвсем сигурна за какво говореше: разтъкаването, завръщането при езерото, или разговора им. Може би по малко от всичко.

— Може би беше грешка да разваляме Килима — каза тя някак си оправдателно, — но не бях просто аз. Беше менструумът.

— Той е твоя сила — упрекна я той и вдигна вежди. — Контролирай я.

Сузана го изгледа смразяващо.

— Далече ли е Домът на Капра?

— Нищо не е далече във Фугата — отвърна Джерихо. — Бич Божи унищожи повечето от териториите ни. Останаха само малкото, които виждаш.

— И в Царството са останали още?

— Може би няколко. Но всичко, на което действително държим, е тук. Затова трябва да го скрием отново преди да настъпи утрото.

Утрото. Почти беше забравила, че слънцето скоро ще се покаже, а с него и Човешкия Род. Мисълта за другите Кукувици, с тяхната слабост към зоологически градини, чудатости и карнавали, и възможността да завладеят тази територия, не й беше забавна.

— Прав си. Трябва да действаме бързо — рече тя и двамата обърнаха гръб на езерото на път към Дома на Капра.

2

Докато вървяха Сузана получи отговор на няколко въпроса, които я смущаваха след разгръщането на Фугата. Главният от тях: какво беше станало с онази част от Царството, което Фугата бе завладяла? Със сигурност тя не бе населена — зад Къщата на Търга се простираше значителна част от Търстастън Комън, а от двете страни имаше поля, но районът не беше съвсем пуст. Наоколо имаше няколко къщи, а нагоре към Ърби Хийт селищата бяха по-нагъсто. Какво беше станало с къщите? Ами с обитателите им?

Отговорът беше съвсем прост: Фугата ги беше заобиколила, нагаждайки съществуването им с известна хитрост. Така един ред стълбове бяха украсени с цъфнали лози като антични колони, а светлината на лампите върху тях бе почти закрита; една кола беше почти заровена в някакъв хълм, а други две бяха вдигнати и опрени с предниците си една в друга.

Отношението към къщите беше по-внимателно — повечето все още бяха цели, въпреки че цветята бяха стигнали до праговете, сякаш в очакване на покана да влязат.

Що се отнася до Кукувиците, двамата с Джерихо срещнаха няколко, но всички изглеждаха по-скоро озадачени, отколкото изплашени. Един мъж, само по панталон и тиранти, се оплакваше гласно, че е изгубил кучето си — „Проклет тъп пес. Да сте го виждали някъде?“ — и изглеждаше безразличен към факта, че светът около него се е променил. Чак когато се отдалечи подвиквайки след беглеца, Сузана се зачуди дали и той вижда онова, което тя вижда, или и тук действа онази подборна слепота, която скрива от човешките очи ореолите над главите. Дали собственикът на кучето не се скита сред познати улици, неспособен да погледне отвъд клетката на собствените си представи? Или може би забелязва Фугата само с ъгъла на окото си, величие, за което щеше да си спомня разплакан на стари години?

Джерихо нямаше отговор за тези въпроси. Не знае, отвърна той, и не му пука.

А пред нея се разгръщаха нови и нови видения. Учудването й нарастваше с всяка крачка — толкова голямо бе разнообразието от места и предмети, които Виждащите бяха спасили от пожара. Фугата не се оказа, както тя предполагаше, просто сбирка от обитавани от духове горички и храсталаци. Светостта беше много по-демократично състояние. Тя беше изпълнена с всякакви фрагменти: интимни и бегли, естествени и изкуствени. Всеки ъгъл и ниша си имаха свой особен вид магия.

Обстоятелствата по запазването им означаваха, че повечето от тези фрагменти са били откъснати от средата си като листове от книга. Краищата още бяха разкъсани от насилието при изтръгването им, а произволният начин, по който бяха събрани, само подчертаваше още по-силно липсата на единство. Но имаше и компенсации. Самото несъответствие на парчетата — противопоставянето на вътрешните и обществените, на баналните и легендарните — създаваше нови главоблъсканици, намекваше за нови истории, които можеха да бъдат разказани от тези несвързани досега страници.

Понякога пътуването им разкриваше невероятни сблъсъци на елементи, които не биха се поддали на никакъв опит за синтез. Край една гробница пасяха кучета, а през строшения й капак бликаше фонтан от огън, който течеше като река; в земята бе поставен прозорец, над който бриз с дъх на море издуваше пердета към небето. Тези гатанки отхвърляха обясненията й и тя щеше да ги запомни за цял живот. Всички тези неща беше виждала преди — кучета, гробници, прозорци, огън — но в този разлив те бяха измислени наново, магията им се сътворяваше пред очите й.

Само веднъж след като Джерихо каза, че не може да отговори на въпросите й, тя настоя да й каже нещо повече, и това беше за Спиралата, чието облачно покритие се виждаше отвсякъде, а най-ярките избухвания на светкавиците открояваха хълмовете и дърветата в тъмнината.

— Там е Храмът на Стана — отговори той. — Колкото повече се приближаваш до него, толкова по-опасно става.

Тя си спомняше нещо от онази първа нощ, когато бяха говорили за килима. Но искаше да узнае повече.

— Защо е опасно?

— Магиите, необходими за създаването на Килима, бяха уникални. Необходими бяха големи саможертви и чистота, за да могат да бъдат контролирани и преплетени. По-големи от тези, на които повечето от нас изобщо биха били способни. Сега тази сила се пази със светкавици и бури. И така е по-добре. Ако някой проникне в Спиралата, магията на Килима няма да издържи. Всичко, което сме събрали тук, ще се разпадне, ще бъде унищожено.

— Унищожено?

— Така казват. Не зная дали е вярно, или не. Не разбирам теоретичните неща.

— Но можеш да правиш магии.

— Това не означава, че мога да ти обясня как. — Забележката й като че ли го обърка. — Просто ги правя.

— Как така? — попита тя. Чувстваше се като дете, което моли някой магьосник да му покаже номерата си, но беше любопитна да узнае силите, които се криеха в него.

Джерихо направи странна физиономия, изпълнена с противоречия. В нея имаше нещо срамежливо, нещо загадъчно и привлекателно.

— Може би ще ти покажа — рече той. — Някой път. Не мога да пея или да танцувам, но си имам начини. — Той млъкна и спря.

Не беше необходимо да й дава знак, за да чуе камбаните във въздуха около тях. Не бяха камбани от църковни камбанарии — звънът им беше лек и мелодичен — но въпреки това звучаха призивно.

— Домът на Капра — каза Джерихо, вперил поглед напред. — Камбаните знаеха, че ги чуват, и ги подканиха да вървят.

1

Бюлетинът с известието за бягството на анархистите, предаден от отдела на Хобарт, не остана нечут, но тревогата дойде малко преди единадесет, когато патрулите се занимаваха както всяка вечер с побоища, пияни шофьори и кражби, които бяха най-много по това време. Освен това имаше един смъртен случай — наръган с нож на Сийл Стрийт, а някакъв травестит беше предизвикал едва ли не бунт в една кръчма на Док Роуд. Затова, докато обърнат сериозно внимание на тревожния сигнал, бегълците изчезнаха — минаха през тунела на Мързи по пътя към къщата на Шърман.

Но от другата страна на реката, непосредствено преди Бъркънхед, ги забеляза един бдителен патрулиращ полицай на име Дауни. Той остави партньора си в китайския ресторант да поръчва месо със соев сос и пържена патица по пекински, и се впусна в преследване. В тревогата по радиото предупреждаваха, че онези мерзавци са изключително опасни, и че не бива да се опитва сам да ги задържи, затова полицай Дауни запази благоразумно дистанция, подпомогнат от факта, че познаваше района много добре.

Но когато злодеите стигнаха най-после там, където се бяха запътили, стана ясно, че това не е обикновено преследване. От една страна, когато съобщи в отдела къде се намира, му казаха, че нещата там са доста объркани — чува ли как някакъв мъж плаче? — и че с този въпрос ще се занимае лично инспектор Хобарт. Той трябва да чака, и да наблюдава.

От друга страна, докато чакаше и наблюдаваше, получи второ доказателство, че става нещо неприятно.

Започна се с някакви светлини, които проблясваха в прозорците на втория етаж, после те избухнаха навън, понасяйки със себе си и стената, и прозореца.

Той слезе от колата и тръгна към къщата. Мисълта му, свикнала с писането на доклади, вече търсеше прилагателни, с които да опише онова, което вижда, но докато продължаваше напред нищо не му дойде на ума. Сиянието което се изсипа от къщата, не приличаше на нищо, което бе виждал или сънувал преди.

Хийт не беше суеверен. Веднага се опита да намери някакво нерелигиозно обяснение на нещата които виждаше, или почти виждаше навсякъде около себе си, и търсейки — намери. Той наблюдаваше действия на НЛО, сигурно беше това. Беше чел съобщения за подобни случаи със съвсем обикновени хора като него самия. Пред него нямаше Господ, или някакво безумие, а посещение от съседна галактика.

Доволен че схваща донякъде положението, той побърза де се върне в колата, за да предаде съобщението в щаба. Обаче му попречиха. На всички честоти имаше равномерен шум. Нямаше значение: той ги бе информирал за местоположението си още като пристигна. Скоро щяха да дойдат да му помогнат. Междувременно, задачата му беше да наблюдава кацането зорко като ястреб.

Тази задача бързо ставаше все по-трудна, тъй като нашествениците го бомбардираха с изключителни илюзии, предназначени несъмнено, да скрият операцията им от човешки поглед. Вълните на силата, която изригна от къщата, обърнаха колата на една страна (или поне такава бе информацията от зрението му, нямаше да приеме това за божие деяние); после започнаха да му досаждат някакви неясни силуети. От настилката на пътя като че ли поникнаха цветя, над главата му се въртяха като акробати животински форми.

Той забеляза, че няколко души от обществеността също бяха попаднали в капана на тези излъчвания. Някои бяха забили поглед в небето, други се молеха на колене да бъде запазен здравия им разум.

И той постепенно се завръщаше. Мисълта, че тези изображения са просто фантоми, му даваше сила да се съпротивлява. Дауни си повтаряше отново и отново, че това което вижда, не е истина, и полека-лека виденията отстъпиха пред неговата увереност, избледняха и накрая почти изчезнаха.

Провря се в преобърнатата кола и опита пак да се свърже по радиото, въпреки че нямаше представа дали някой го чува. Странно, но това не го безпокоеше толкова. Беше победил заблудите, и тази негова увереност подслаждаше бдението му. Дори и да го нападнеха сега — чудовищата, които се бяха приземили тази вечер — той нямаше да се уплаши. По-скоро сам би си извадил очите, отколкото да ги остави да го омагьосат отново.

2

— Нещо ново?

— Няма нищо, сър — отвърна Ричардсън. — Само шум.

— Остави го тогава — каза Хобарт. — Само карай. Ще ги надушим, ако ще и цялата шибана нощ да отиде за това.

Докато пътуваха, мислите на Хобарт се върнаха на картината, която бяха оставили зад гърба си. Хората му се бяха превърнали в разлигавени идиоти, килиите му бяха омърсени от лайна и молитви. Имаше да урежда сметки с тези сили на мрака.

Някога, преди много години, той не би се заел с такава готовност да изпълнява ролята на отмъстител. Изпитваше погнуса от поемането на лична отговорност. Но опитът го направи честен човек. Сега — поне в компанията на своите хора — той не се преструваше, че стои далеч от належащите въпроси, а с готовност признаваше възбудата си.

В края на краищата, работата на преследването и наказването беше начин да плюеш в лицето на някой, който вече те е наплюл. Законът — просто друга дума за отмъщение.

1

Бяха изминали осемдесет години, плюс-минус половин десетилетие, откакто трите сестри не бяха стъпвали в земята на Фугата. Осемдесет години изгнаничество в Царството на Кукувиците, боготворени и обругавани, едва не загубиха разсъдъка си сред Човеците. Принудени бяха да понесат безчет унижения тласкани от жаждата един ден да грабнат Втъкания свят в отмъстителната си хватка.

Сега висяха във въздуха над тази магическа земя — докосването до нея бе толкова отблъскващо, че да ходят бе истинско мъчение — и оглеждаха Фугата от край до край.

— Прекалено мирише на живо — отбеляза Блудницата вдигнала глава срещу вятъра.

— Трябва ни време — рече й Непорочна.

— Ами Шадуел? — поинтересува се Вещицата. — Той къде е?

— Търси си клиентите, най-вероятно — отвърна Магьосницата. — Трябва да го намерим. Не ми харесва мисълта да се скита наоколо без придружител. Той е непредвидим.

— После какво?

— Ще оставим да се случи неизбежното — каза Непорочна и леко се завъртя, за да огледа всеки свещен метър от земята. — Ще оставим Кукувиците да я разкъсат на парчета.

— Ами Продажбата?

— Няма да има Продажба. Твърде късно е.

— Шадуел ще разбере, че си го използвала.

— Не повече, отколкото той мене. Или отколкото би искал.

Несигурната субстанция на Блудницата потръпна.

— Не би ли желала поне веднъж да му се отдадеш? — попита тихо тя. — Само веднъж.

— Не. Никога.

— Нека тогава аз го взема. Мога да го използвам. Представи си само децата му.

Непорочна се протегна и сграбчи крехкия врат на сестра си.

— Никога няма да го докосваш. Дори с пръст.

Лицето на привидението се издължи до абсурд в пародия на разкаяние.

— Знам. Той е твой. Телом и духом.

— Тоя няма душа — изсмя се Вещицата.

Непорочна пусна Блудницата и влакна от нея се разложиха в смърдящ въздух помежду им.

— О, той има душа — възрази тя и остави гравитацията да я спусне надолу. — Но аз не я искам. — Краката й докоснаха земята. — Когато всичко това свърши, когато Виждащите попаднат в ръцете на Кукувиците, ще го пусна да си върви. Невредим.

— Ами ние? — попита Вещицата. — Какво ще стане с нас тогава? Ще бъдем ли свободни?

— Така се договорихме.

— Ще можем да изчезнем?

— Щом така искате.

— Повече от всичко — отвърна Вещицата. — Повече от всичко.

— Има и по-лоши неща от съществуването — рече Непорочна.

— Така ли? — Вещицата се съмняваше. — Можеш ли да посочиш поне едно?

Непорочна се замисли.

— Не — съгласи се тя с печална въздишка. — Може би си права, сестро.

2

Шадуел бе побягнал от разпадащата се сграда миг след като Кал и Нимрод се измъкнаха през прозореца, и едва избегна облака който погълна Деверо. Озова се проснат по очи, а устата му се изпълни с прах и горчивия вкус на поражението. След толкова много години на очакване Търгът приключи сред развалини и унижение — това беше достатъчно да го накара да се разплаче.

Но той не заплака. От една страна, той беше оптимист по природа — в днешния провал покълваха семената на утрешната продажба. От друга — спектакълът на Фугата, която се материализираше около него, приятно разсейваше мъката му. И от трета — беше открил някой, който беше по-зле и от него.

— Какво става, мамка му? — Това беше Норис, Кралят на Хамбургерите. Правото да оцветят лицето му си оспорваха кръв и мазилка, а някъде във водовъртежа бяха останали гърба на сакото му и по-голямата част от панталоните, а също и едната от хубавите италиански обувки. Другата носеше в ръка.

— Ще те съдя докато ти съдера задника! — изкрещя той на Шадуел. — Шибан задник такъв. Погледни ме! Шибан задник!

Той заблъска Шадуел с обувката, но Търговецът нямаше намерение да се остави да го наранят. Удари го, и то силно. За секунди се сбиха като пияници, без да им правят впечатление необикновените картини, които оживяваха навсякъде около тях. След боричкането се оказаха по-задъхани и окървавени, отколкото бяха в началото, но въпреки това не решиха разногласията си.

— Трябваше да вземеш предпазни мерки! — изплю се Норис.

— Късно е за обвинения — отвърна Шадуел. — Фугата се събуди, независимо дали това ни харесва или не.

— Аз сам щях да я събудя — каза Норис. — Ако беше станала моя. Но щях да бъда готов, и да чакам. Щях да подготвя сили, които да влязат и да поемат контрола. Но това? Това е хаос! Дори не знам откъде да изляза.

— Накъдето и да тръгнеш, все ще стане. Не е толкова голяма. Ако искаш да излезеш, просто тръгни нанякъде.

Това лесно решение като че ли поуспокои Норис. Той обърна поглед към разцъфналия пейзаж.

— Все пак не знам… — промърмори той, — … може би така е по-добре. Поне виждам какво щях да купя.

— И как ти се вижда?

— Не е така, както си мислех. Очаквах нещо… по-кротко. Честно казано, сега не съм съвсем сигурен дали искам да притежавам това място.

Гласът му притихна и в този миг от потока влакна изскочи някакво животно, което определено не би могло да бъде намерено в която и да е менажерия, изръмжа за добре дошъл към света и заподскача нанякъде.

— Видя ли? — попита Норис. — Какво беше това?

— Не зная — вдигна рамене Шадуел. — Тук има неща, които вероятно са измрели още преди да се родим.

— Такива? — Норис се взираше след хибрида. — Никога преди не съм виждал нещо подобно, дори в книгите. Казвам ти, изобщо не го искам това шибано място. Искам да ме изведеш оттук.

— Ще трябва сам да се ориентираш — отвърна Шадуел. — Аз имам работа тук.

— А не, нямаш — възрази Норис и размаха обувката към Шадуел. — Трябва ми бодигард. И това си ти.

Видът на изнервения Крал на Хамбургерите забавляваше Шадуел. Нещо повече, той го караше да се чувства — извратено, може би — сигурен.

— Виж сега — рече той малко по-меко. — И двамата сме в една и съща каша…

— Дяволски си прав.

— Имам нещо, което може би ще помогне — продължи Шадуел и разтвори сакото си, — нещо да подслади горчивия хап.

— А, така ли? — Норис беше недоверчив.

— Хвърли един поглед — каза Търговецът и му показа хастара. Норис избърса кръвта, която течеше към лявото му око, и се взря в гънките. — Какво виждаш?

Последва кратко колебание и Шадуел се зачуди дали сакото още действа. После лицето на Норис се разтегна бавно в усмивка и в очите му се появи изражението, познато от безброй други подобни изкушения.

— Харесва ли ти нещо?

— Всъщност, да.

— Тогава го вземи. Твое е. Свободно, гратис и безплатно.

— Къде ли си го намерил? — усмихна се едва ли не срамежливо Норис и протегна трепереща ръка към сакото. — След толкова години…

Той внимателно извади изкушението от гънките на хастара — една навиваща се играчка, войник с барабан — запомнена с такава обич и точност от притежателя й, че илюзията която сега държеше в ръцете си бе възстановила всяка драскотина и вдлъбнатина по нея.

— Моят барабанчик — промълви Норис, разплакан от радост сякаш държеше осмото чудо на света. — Ох, барабанчикът ми. — Той го обърна. — Но няма ключ. В тебе ли е?

— Мога и да ти го намеря, след време — отвърна Шадуел.

— Една от ръцете е счупена — Норис погали барабанчика по главата. — Но пак работи.

— Щастлив ли си?

— О, да. Да, благодаря ти.

— Тогава го сложи в джоба си, за да можеш да ме поносиш — рече Шадуел.

— Да те нося?

— Уморен съм. Трябва ми кон.

Норис не прояви ни най-малка съпротива спрямо идеята, въпреки че Шадуел беше по-едър и по-тежък, и щеше да е доста голям товар. Подаръкът го бе покорил напълно, и докато го държеше в плен той по-скоро би пречупил гръбнака си, отколкото да не се подчини на дарителя.

Смеейки се мислено, Шадуел се покачи на гърба му. Тази вечер плановете му може и да се бяха пообъркали, но докато хората имаха мечти, за които да тъгуват, той щеше да продължава да владее дребните им души.

— Къде искаш да те занеса? — попита го конят.

— Накъде нависоко — нареди той. — Заведи ме някъде нависоко.

1

Нито Боуаз, нито Ганца бяха разговорливи водачи. Вървяха напред през Фугата в почти пълно мълчание, което нарушаваха само за да предупредят Кал за някое опасно място, или за да му кажат да върви близо до тях докато преминаваха през някаква колонада, където се чуваше тежкото дишане на кучета. В известен смисъл той се радваше на тишината. Не искаше разходка с екскурзовод по терена, поне не тази вечер. Беше разбрал още когато видя за пръв път Фугата от стената в двора на Мими, че не може да й се направи карта, нито пък да се опише и запомни съдържанието й като любимите му разписания. Трябваше да разбере Втъкания свят по друг начин: не като сигурен факт, а като чувство. Схизмата между разума му и света, който се опитваше да проумее, се топеше. На нейно място идваше връзката между ехо и обратно ехо. Те бяха като мисли един за друг в главите си: той и този свят, и като знаеше това, което никога не би могъл да изрази с думи, пътуването за него беше пътуване в собствената му история. От Лудия Муни знаеше, че различните уши възприемат поезията различно. Така беше при поезията. Същото, както забелязваше вече, важи и за географията.

2

Изкачваха се по един дълъг склон. Помисли си, че пред краката им подскача вълна от щурци — земята беше като жива.

На върха погледнаха надолу към полето. В далечния край имаше овощна градина.

— Почти стигнахме — каза Ганца и тръгнаха към нея.

Овощната градина беше най-голямото нещо, което бе видял досега във Фугата — парцел с може би тридесет или четиридесет дървета, насадени в редове и грижливо подрязани така, че клоните им почти се докосваха. Под този балдахин имаше пътеки с равно окосена трева, изпъстрени от кадифена светлина.

— Това е овощната градина на Лемуел Ло — рече Боуаз когато застанаха пред нея. Нежният му глас бе станал още по-мек. — Тя е приказна дори за хората от приказките.

Ганца ги поведе под дърветата. Въздухът бе замрял, топъл и ароматен. Клоните бяха отрупани с плодове, които Кал не познаваше.

— Това са круши Джуд — каза му Боуаз. — Един от видовете, които не сме показвали на Кукувиците.

— Защо?

— Има си причини — отвърна Боуаз. Огледа се за Ганца, но тя беше изчезнала по една от алеите. — Вземи си. Лем няма да има нищо против. — И отиде да търси спътничката си.

Кал си мислеше, че вижда до края на коридора от дървета, но се лъжеше. Боуаз направи три крачки и се изгуби от погледа му.

Протегна ръка към увисналите клони и хвана един от плодовете. В този миг на дървото настъпи страхотно раздвижване и нещо изтича по клона към него.

— Не тази! — обади се дълбок бас. Говореше една маймуна.

— Горе са по-сладки — рече звярът и обърна кафявите си очи към небето. После изтича обратно обсипвайки Кал с листа. Той се опита да го проследи с поглед, но животното беше твърде бързо. След няколко секунди се върна с не един, а два плода. Подхвърли ги от клоните на Кал.

— Обели ги — рече маймуната. — По една за всеки.

Въпреки названието си, те не приличаха на круши. Бяха с размерите на слива, но обвивката им беше като кожа. Тя беше здрава, но не можеше да прикрие аромата на вътрешността.

— Какво чакаш? — попита маймуната. — Вкусни са, тия Шемети. Обели ги и ще видиш.

Фактът, че маймуната говореше — нещо, което би стъписало Кал преди седмица — сега беше само част от местния колорит.

— Шемети ли ги наричаш? — запита той.

— Круши Джуд, Шеметни Плодове. Все същото е на вкус.

Маймуната гледаше ръцете на Кал и го чакаше да обели плодовете. Той това и направи. Оказа се, че се белят по-трудно от други плодове, може би затова маймуната му ги даде. От разкъсаната обвивка по ръцете му потече гъст сок — ароматът ставаше все по-апетитен. Още преди да обели докрай първата круша маймуната я грабна от ръцете му и я лапна.

— Хубаво… рече тя дъвчейки.

Удоволствието й беше повторено сякаш от ехо под дървото. Някой възкликна одобрително, и като вдигна поглед от заниманието си Кал видя един мъж приклекнал до дървото да си свива цигара. Погледна отново към маймуната, после пак към него, и гласът на животното доби нов смисъл.

— Хубав номер — рече той.

Мъжът го погледна. Лицето му страшно приличаше на монголоидно, усмивката му беше огромна и като че ли изразяваше неразбиране.

— Какво има? — обади се гласът от клоните.

Смутен от лицето долу, Кал все пак последва предположението си и отвърна не на куклата, а на кукловода.

— Да си насочваш така гласа.

Мъжът продължаваше да се хили, но не показа с нищо, че го разбира. Маймуната обаче избухна в смях.

— Изяж плода.

Пръстите на Кал несъзнателно бяха продължили работата си. Шеметният плод беше обелен. Но споменът за някакво суеверие свързано с крадени плодове го караше да се въздържа да отхапе от него.

— Опитай го — настоя маймуната. — Не е отровен…

Ароматът беше твърде дразнещ и той не устоя. Отхапа.

— …поне не за нас — добави маймуната и отново се изсмя.

Вкусът на крушата беше дори по-добър отколкото подсказваше аромата. Вътрешността беше сочна, а сокът силен като ликьор. Кал го облиза от пръстите и дланите си.

— Харесва ли ти?

— Страхотно.

— Храна и питие в едно. — Маймуната погледна към мъжа под дървото. — Искаш ли една, Смит?

Мъжът поднесе пламъче към цигарата си и дръпна.

— Чуваш ли ме?

Като не получи отговор маймуната подскочи обратно към високите клони на дървото.

Кал продължи да яде крушата и намери семките в средата. Сдъвка и тях. Леката им горчивина само допълни сладостта на останалото.

Сега забеляза, че някъде между дърветата свири музика. Весела, после направо лудешка.

— Още една? — попита маймуната и се показа пак, не с две, а с няколко круши.

Кал преглътна останалото от първата.

— Същите условия — рече маймуната.

Обзет от внезапна лакомия, Кал взе три и започна да ги бели.

— Тук има и други хора — рече той на кукловода.

— Разбира се — отвърна маймуната. — Това винаги е било място за срещи.

— Защо говориш чрез животното? — попита Кал докато пръстите на маймуната измъкваха един обелен плод от ръцете му.

— Името ми е Новело — каза маймуната. — И кой казва, че той изобщо говори?

Кал се засмя, и на себе си, и на представлението.

— Всъщност — отбеляза маймуната, — вече никой от двама ни не е съвсем сигурен кой какво прави. Но така е в любовта, не намираш ли?

Тя отметна глава назад и стисна плода в ръката си, а ликьорът потече в гърлото й.

Музиката стана направо опияняваща. Кал бе заинтригуван да разбере на какви инструменти се свири. Със сигурност имаше цигулки, цафари и барабани. Но сред тях имаше и други звуци, които не можеше да определи.

— Всякакъв повод за забавление — рече Новело.

— Трябва да е най-голямата закуска в историята.

— Предполагам. Искаш ли да видиш?

— Да.

Маймуната изтича по клона и се спусна по дървото към седящия Смит. Кал задъвка семките на втория Шемет, протегна се и откъсна още една шепа плодове измежду листата. Сложи половин дузина в джоба си, в случай че огладнее, и обели още един за да го изяде веднага.

Маймунското бърборене го накара да погледне към Новело и Смит. Животното бе седнало на гърдите на мъжа и си говореха на някаква смесица от думи и сумтене. Кал изгледа мъжа, после животното, после пак мъжа. Не можеше да различи кой какво говори и на кого.

Дебатите секнаха изведнъж и Смит стана, а маймуната седна на рамото му. Без да поканят Кал да ги следва, те се запътиха между дърветата. Кал тръгна след тях, като белеше и ядеше вървешком.

Някои от посетителите правеха същото като него — стояха под дърветата и ядяха Круши Джуд. Един-двама дори се бяха покатерили и висяха сред клоните, наслаждавайки се на ароматния въздух. Други, равнодушни към плодовете, или преситени, лежаха в тревата и тихо разговаряха. Атмосферата беше съвсем спокойна.

Раят е овощна градина, помисли си Кал докато вървяха, а Бог е изобилие.

— Това е от плода — отбеляза Новело. Кал дори не беше разбрал, че говори на глас. Огледа се към маймуната, леко замаян.

— Трябва да се пазиш — рече животното, — прекалено много джудки няма да ти се отразят добре.

— Имам здрав стомах — възрази Кал.

— Кой казва нещо за стомаха ти? — отвърна маймуната. — Не случайно ги наричат Шеметни Плодове.

Кал не й обърна внимание. Покровителственият тон на животното го дразнеше. Той ускори крачка и задмина мъжа и маймуната.

— Както щеш — рече тя.

Някой се стрелна между дърветата пред Кал и след него остана следа от смях. Пред очите му за миг звукът стана видим: нотите се издигнаха и спуснаха като пръски светлина, които се разлетяха встрани като пухчета от глухарче издухани от силен вятър. Омая след омая. Кал забърза към музиката и пътьом откъсна и обели още един от забележителните плодове на Ло.

Пред него се появи сцената. На земята между дърветата бе постлан килим в синьо и охра, а по краищата му мъждукаха фитилчета потопени в масло. Встрани стояха музикантите, които бе чул. Бяха петима: три жени и двама мъже, облечени в официални костюми и рокли. В тъмните нишки на платовете по някакъв начин бяха скрити искрящи мотиви, така че и при най-лекото движение светлината на пламъчетата разкриваше в гънките вълшебство, което заприлича на Кал на фосфоресциращи тропически пеперуди. Но още по-смайващо беше, че този квинтет нямаше нито един инструмент. Те пееха музиката на цигулки, духови инструменти и барабани, и освен това предлагаха и звуци, които никакъв инструмент не би могъл да издаде. Това беше музика, която не имитираше естествени звуци — това не беше песен на птица или кит, нито на дърво или поток — тя по-скоро изразяваше преживявания, които се крият между думите: тихите удари на сърцето, в които интелектът не може да проникне.

Кал потръпваше от удоволствие слушайки тази музика.

Представлението бе привлякло публика от около тридесетина Виждащи, и Кал се присъедини към тях. Неколцина забелязаха присъствието му и го изгледаха с леко любопитство.

Като оглеждаше тълпата, Кал се опита да определи кои от хората към кой от четирите Рода принадлежат, но това беше направо невъзможно. Предположи, че хоралният оркестър са Ая — нали Аполин каза, че на произхода от Ая се дължи певческия й глас? Но от останалите, кой какъв беше? Например, кои от тези хора бяха от Рода на Джерихо, Бабу? Кои бяха Ий-ми, или Ло? Тук имаше и негри, и бели, и един-двама с ориенталски черти, а някои имаха черти, които не бяха съвсем човешки — един мъж със златисти очи като на Нимрод (а може би имаше и опашка); други двама имаха симетрични белези спускащи се надолу от скалпа; а пък други, било поради диктата на модата или религията им, имаха изящни татуировки и прически. В облеклото присъстваше същото смайващо разнообразие, официалните модели от края на деветнадесети век бяха прекроени по вкуса на онези които ги носеха. Платовете на поли, костюми и жилетки проблясваха със същото едва прикрито сияние: зад едноцветието стояха в очакване нишки с карнавално ярки цветове.

Кал оглеждаше с възхищение лицата едно след друго и той почувства, че иска да бъде приятел с всички, да ги опознае, да се разхожда с тях и да сподели своите малки тайни. Смътно съзнаваше, че това може би се дължи на въздействието на плодовете. Дори и така да беше, значи плодовете бяха мъдри.

Въпреки че гладът му беше задоволен, той извади от джоба си още една круша, но тъкмо щеше да я обели, когато музиката спря. Чуха се ръкопляскания и подсвирвания. Квинтетът се поклони. В този момент се изправи един брадат мъж с набръчкано като орех лице, който досега бе седял на табуретка близо до края на килима. Той погледна право към Кал и рече:

— Приятели мои… приятели мои… сред нас има непознат…

Ръкоплясканията стихнаха. Лицата се обърнаха към Кал и той почувства как се изчервява.

— Покажете се, господин Муни! Господин Калхун Муни!

Ганца казваше истината: въздухът наистина разнасяше клюките.

Мъжът го приканваше с ръка. Кал промърмори някакво възражение.

— Хайде. Позабавлявайте ни малко! — отвърнаха му.

— Не мога — сърцето му заби силно.

— Разбира се, че можете — ухили се мъжът. — Разбира се, че можете!

Отново заръкопляскаха. Блестящите лица се усмихваха около него. Някой го докосна по рамото. Той се обърна. Беше Новело.

— Това е господин Ло — рече маймуната. — Не бива да му отказваш.

— Но аз не мога да правя нищо…

— Всеки може да прави нещо — отвърна маймуната. — Поне да пърди.

— Хайде, хайде — продължаваше Лемуел Ло. — Не се стеснявайте.

Кал се запромъква против волята си през тълпата към правоъгълника от пламъчета.

— Наистина… — обърна се той към Ло. — Не мисля…

— Хапнахте на воля от плодовете ми — рече Ло без да го упреква. — Можете поне да ни забавлявате.

Кал се огледа за някаква подкрепа, но видя само изпълнени с очакване лица.

— Не мога да пея, и съм с два леви крака — изтъкна той с надеждата, че самоподценяването може да му помогне да се измъкне.

— Прадядо ви е бил поет, нали? — каза Лемуел, а тонът му направо укоряваше Кал, че не е споменал този факт.

— Да, така е.

— И не можете ли да цитирате нещо от собствения си прадядо? — попита Лемуел.

Кал се замисли за момент. Ясно беше, че няма да го пуснат от кръга без поне да се опита да компенсира лакомията си, а предложението на Лемуел не беше лошо. Преди много години Брендън бе научил Кал на няколко фрагмента от поезията на Лудия Муни. Тогава те не означаваха нищо за Кал — той бе на около шест години — но стиховете бяха интригуващи.

— Килимът е ваш — посочи Лемуел и отстъпи встрани пропускайки Кал към сцената. Преди да успее да си припомни някои от редовете — беше ги учил преди две десетилетия, колко ли можеше да си спомни? — той се озова върху килима, загледан в публиката над трепкащите светлини в краката му.

— Това, което казва господин Ло, е вярно… — започна той колебливо — … прадядо ми…

— По-високо — обади се някой.

— …прадядо ми беше поет. Ще се опитам да изрецитирам един от неговите стихове. Не знам дали ще успея да си го спомня, но ще се постарая.

Тук-там изръкопляскаха, и това го накара да се почувства още по-неудобно.

— Как се казва стихотворението? — попита Лемуел.

Кал напрегна мозъка си. Когато го учеше, заглавието имаше не повече смисъл от стиховете, но така или иначе го беше научил като папагал.

— Нарича се „Шест банални фрази“ — изрече той думите по-бързо, отколкото мозъкът му успя да ги отърси от прахта.

— Кажи го, приятелю — подкани го пазителят на овощната градина.

Публиката стоеше със затаен дъх, единственото движение беше от пламъчетата около килима.

Кал започна.

— Една част от любовта…

В един ужасен миг мисълта му блокира. Ако в този момент някой го бе запитал за името му, той нямаше да може да отговори. Четири думи, и изведнъж онемя.

В този миг на паника Кал разбра, че повече от всичко на света иска да зарадва това изискано събрание: да им покаже колко му е приятно да бъде сред тях. Но проклетият му език…

Някъде отзад в главата му се обади поетът:

— Продължавай, момче. Кажи им каквото знаеш. Не се опитвай да си спомниш. Просто говори.

Той започна отново, този път без запъване, а високо, като че ли знаеше стиховете идеално. И да пукне, ако не беше така. Те се носеха лесно, чуваше как ги произнася с глас, какъвто никога не би очаквал от себе си. Глас на бард, който декламира:

„Една част от любовта е невинност;

Една част от любовта е вина;

Една част е мляко, що вкисва се щом бъде разпиляно.

Една част от любовта е чувство;

Една част от любовта е страст;

Една част предчувствие, че ще се превърнем в прах.“

Шест реда, и всичко свърши; свърши, а редовете бръмчаха в главата му докато стоеше доволен, че е казал стихотворението без да се запъне. Искаше му се да бе продължило малко повече. Огледа публиката. Вече не се усмихваха, а го гледаха странно озадачени. За миг си помисли, че ги е обидил. После заръкопляскаха с вдигнати над главите ръце. Чуха се подвиквания и подсвирвания.

— Това е чудесно стихотворение! — Ло ръкопляскаше от все сърце. — И чудесно казано!

С тези думи той излезе отново от публиката и прегърна силно Кал.

— Чуваш ли? — обърна се Кал към поета в главата си. — Харесват те.

И си спомни още един фрагмент, сякаш Лудия Муни току-що го бе изрекъл. Този път той не го каза, но го чу ясно:

„Простете моето изкуство. На колене

признавам аз, че искам да ви угодя.“

И това беше чудесно, тази работа с угаждането. Той отвърна на прегръдката на Лемуел.

— Заповядай, Муни — каза той, — яж от плодовете колкото можеш.

— Благодаря — рече Кал.

— Познавал ли си поета? — попита Ло.

— Не. Умрял е преди да се родя.

— Кой би казал, че човек е мъртъв, след като думите му още ни карат да затаяваме дъх, а чувствата му ни вълнуват? — отвърна господин Ло.

— Вярно е — съгласи се Кал.

— Разбира се, че е вярно. Бих ли излъгал в такава нощ?

След това Лемуел извика още някой от тълпата: още един изпълнител застана на килима. Кал почувства лека завист като прекрачи светлините. Искаше пак да изпита онзи напрегнат миг: да почувства как думите му завладяват публиката, трогват я и я карат да ги запомни. Отбеляза си наум да научи още от стиховете на Лудия Муни, ако някога отново види дома на баща си, така че следващия път като дойде да има нови редове, с които да ги очарова.

Докато се провираше обратно през тълпата десетина пъти разтърсваха ръката му и го разцелуваха. Като се обърна отново към килима с изненада откри, че следващите изпълнители са Боуаз и Ганца. Изненадата беше двойна: и двамата бяха голи. В голотата им нямаше нищо подчертано сексуално, всъщност тя бе по своему официална, като дрехите които бяха съблекли. Нито пък публиката проявяваше някакво неудобство, наблюдаваха двойката със същите сериозни и очаквателни погледи, както бяха гледали него.

Боуаз и Ганца отидоха в противоположни страни на килима, спряха за миг, после се обърнаха и тръгнаха един към друг. Вървяха бавно докато носовете и устните им се допряха. През ума на Кал мина мисълта, че може би в представлението има нещо еротично, а то в известен смисъл наистина обърка всякакви негови дефиниции за еротичното, защото те продължиха да вървят един към друг, или поне това виждаха очите му, притиснаха се един в друг, лицата им изчезнаха, телата им се сляха, крайниците също, и се превърнаха в едно тяло, чиято глава представляваше топка без почти никакви черти.

Илюзията беше пълна. Но имаше и още: партньорите продължаваха да се движат напред, лицата им напираха отзад през черепите, сякаш костта бе мека като цвете. И пак продължиха напред, докато заприличаха на сиамски близнаци родени със сраснали гърбове, а единствената им глава имаше две лица.

Като че ли това не беше достатъчно, та номерът продължи с нов трик — преливайки един в друг те си бяха разменили половете и накрая се изправиха, отново напълно разделени — всеки на мястото на партньора си.

Така е в любовта, беше казала маймуната. Ето го и доказателството, от плът и кръв. Изпълнителите се поклониха и отново избухнаха ръкопляскания. Кал се отдели от тълпата и се заскита между дърветата. В главата му се въртяха няколко неясни мисли. Едната беше, че не може да се мотае тук цяла нощ, а трябва да потърси Сузана. Другата, че може би ще е по-разумно да потърси водач. Маймуната, може би?

Но най-напред отрупаните клони привлякоха пак погледа му. Пресегна се, взе още една шепа от плодовете и започна да ги бели. Зад гърба му продължаваше импровизираният водевил на Ло. Чу смях, още ръкопляскания, и музиката засвири пак.

Усети как крайниците му натежаха, пръстите вече едва се справяха с беленето, клепачите му се затваряха. Реши, че ще е по-добре да седне, преди да падне, и се намести под едно от дърветата.

Сънливостта го обзе, нямаше сили да се съпротивлява. Можеше да подремне малко. Тук е в безопасност — под светлината на звездите и ръкоплясканията. Очите му се затвориха. Сякаш виждаше как сънищата се приближават — светлината им ставаше по-ярка, а гласовете по-силни. Той ги посрещна с усмивка.

Сънуваше предишния си живот.

Стоеше в затъмнената стая, която се намираше между ушите му, и наблюдаваше по стените изгубените дни като картини от магически фенери: моменти измъкнати от някакъв склад, който дори не знаеше, че притежава. Но сцените, които сега се изреждаха пред очите му — пасажи от незавършената книга на неговия живот — вече не изглеждаха съвсем истински. Тази книга беше измислена, или в най-добрия случай реална само на моменти, когато част от него бе изскочила от баналната приказка и бе видяла Фугата да стои в очакване.

Шумът на аплодисментите го издигна на повърхността на съня и очите му се отвориха. Звездите още стояха сред клоните на Шеметните дървета, наблизо продължаваше да се носи смях, потрепваха пламъчета: всичко беше наред в неговата новооткрита земя.

Не съм се бил родил досега, помисли си той, и картините от магическите фенери се върнаха. Дори не съм се бил родил.

Доволен от тази мисъл, той обели насън още един от сладките плодове на Ло и го поднесе към устните си.

Някъде някой му ръкопляскаше. Като го чу, той се поклони. Но този път не се събуди.

1

Както всичко останало, което видя във Фугата, така и Домът на Капра по своему беше голяма изненада за Сузана. Сградата беше доста ниска и се нуждаеше от значителен ремонт — сивобялата мазилка, която покриваше стените, се ронеше и разкриваше големите направени на ръка тухли под нея. Плочките на верандата бяха доста изтъркани, а самата врата едва се крепеше на пантите. Навсякъде наоколо растяха миртови дървета, по чиито клони висяха хилядите камбанки, които бяха чули, и отвръщаха и на най-лекия полъх на вятъра. Звукът им обаче беше почти заглушен от високите гласове отвътре. Приличаха повече на бунт, отколкото на цивилизовани дебати.

На прага беше приклекнал пазач и строеше някакъв зигурат от камъни. Като се приближиха той стана. Беше висок повече от два метра.

— Каква работа имате тук? — попита той Джерихо.

— Трябва да видим Съвета…

Сузана чу отвътре някакъв ясен и силен женски глас:

— Няма да лежа и да спя! — Забележката беше посрещната със силно одобрение от поддръжниците й.

— Жизнено важно е да говорим със Съвета — продължи Джерихо.

— Невъзможно — отсече пазачът.

— Това е Сузана Париш. Тя…

Не беше необходимо да продължава.

— Знам коя е — прекъсна го пазачът.

— След като знаете коя съм, значи знаете, че аз събудих Фугата — намеси се Сузана. — И имам мнение, което Съветът трябва да чуе.

— Да, забелязах.

Той погледна зад гърба си. Шумотевицата не стихваше, а се засили.

— Вътре е лудница — предупреди ги той. — Ще имате късмет, ако изобщо ви чуят.

— Мога да викам не по-слабо от тях — каза Сузана.

— Не се съмнявам — кимна пазачът. — Вървете направо. — Отдръпна се и посочи един малък коридор към полузатворена врата.

Сузана пое дълбоко въздух и се огледа да види дали Джерихо я следва, после мина по коридора и бутна вратата.

Залата беше голяма, но изпълнена с хора. Някои седяха, други бяха прави, трети дори се бяха покачили на столове за да виждат по-добре главните участници в дискусията. В средата бяха застанали петима. Джерихо посочи една жена с буйна коса и още по-буен поглед — Йоланда Дор. Нейната фракция се бе събрала на куп около нея да я поддържа. Стоеше срещу двама мъже, единият с дълъг нос и зачервено като цвекло лице от викане, а другият, по-възрастен, бе сложил ръка върху неговата, за да го възпира. Те очевидно бяха опозицията. Между тях бяха застанали една негърка, която говореше и на двете страни, и някакъв безупречно облечен ориенталец, който би трябвало да бъде арбитър. Дори така да беше, той явно не се справяше с функциите си. Може би съвсем скоро юмруците щяха да заменят убежденията.

Неколцина от събранието забелязаха присъствието на външни хора, но водещите изпълнители продължиха да се надвикват без да изслушват аргументите си.

— Как се казва мъжът в средата? — попита Сузана.

— Това е Тунг — отвърна Джерихо.

Без да каже дума повече Сузана пристъпи към дискутиращите.

— Господин Тунг — рече тя.

Мъжът погледна към нея и раздразнението му премина в паника.

— Вие коя сте? — запита той.

— Сузана Париш.

Името беше достатъчно за да накара спора да стихне мигновено. Сега вече всички лица се обърнаха към Сузана.

— Кукувица! — промълви възрастният човек. — В Дома на Капра!

— Млъквай — сряза го Тунг.

— Значи ти си — обади се негърката. — Ти!

— Да?

— Знаеш ли какво направи?

Забележката предизвика нов изблик, но този път не само от страна на тези в средата на залата. Всички крещяха.

Призивите на Тунг за ред останаха без резултат, той дръпна един стол, качи се на него и изкрещя:

— Тишина!

Тази тактика успя — врявата стихна. Тунг беше трогателно доволен от себе си.

— Аха — рече той и се нацупи самодоволно. — Мисля, че така е малко по-добре. Сега… Имаш някакво възражение, Месмерис? — попита той стареца.

— Наистина имам — бе отговорът. Той заби изкривения си от артрит пръст към Сузана: — Тя няма право да бъде тук. Искам да бъде отстранена от залата.

Тунг тъкмо щеше да отговори, но Йоланда го изпревари:

— Не е време за конституционни условности. Дали ни харесва или не, будни сме. Тя е отговорна за това. — И погледна към Сузана.

— Е, аз няма да стоя в една стая с Кукувица — възрази Месмерис, а всяка негова дума излъчваше презрение към Сузана. — Не и след всичко, което ни сториха. — Обърна се към мъжа със зачервеното лице: — Идваш ли, Долфи?

— Точно така — отвърна той.

— Чакайте — спря ги Сузана. — Не искам да нарушавам никакви правила…

— Вече го направи — обади се Йоланда, — и стените още стоят.

— А докога? — негърката не беше съвсем сигурна.

— Домът на Капра е свещено място — промърмори Месмерис. Очевидно това не беше преструвка: той наистина бе обиден от присъствието на Сузана.

— Разбирам това — продължи Сузана. — И го уважавам. Но се чувствам отговорна…

— И си отговорна — разпени се отново Долфи. — Но това сега едва ли може да ни утеши, нали? Будни сме, да те вземат дяволите. И сме изгубени.

— Знам — отвърна Сузана. — Това, което казваш е вярно.

При тези думи той се сви: очакваше, че ще спорят.

— Съгласна си?

— Разбира се, че съм съгласна. В момента всички сме уязвими.

— Поне можем да се грижим за себе си, след като сме будни — възрази Йоланда. — Вместо просто да лежим.

— Имахме Пазители — каза Долфи. — Какво стана с тях?

— Мъртви са — рече Сузана.

— Всичките?

— Какво знае тя? — обади се Месмерис. — Не я слушайте.

— Мими Лашенски беше моя баба — каза Сузана.

За пръв път откакто бе започнала кавгата Месмерис я погледна право в очите. Той познава нещастието, помисли си тя — виждаше го в очите му в изобилие.

— Така ли? — промълви той.

— И тя беше убита — Сузана отвърна на втренчения му поглед, — от една от вашите хора.

— Никога! — отсече Месмерис без колебание.

— Коя? — попита Йоланда.

— Непорочна.

— Не е от нашите! — протестира Месмерис. — Не е от нашите.

— Е, определено не е Кукувица! — язвително отбеляза Сузана. Търпението й се изчерпваше. Направи крачка към Месмерис, който стисна още по-здраво ръката на Долфи, сякаш искаше да използва колегата си като щит ако се наложи.

— Всеки от нас е в опасност — продължи тя, — и ако не го разберете, то всичките ви свещени места — не само Домът на Капра, всичките — ще бъдат унищожени. Добре, имате основание да не ми вярвате. Но поне ме изслушайте.

В залата бе станало толкова тихо, че игла да падне, щеше да се чуе.

— Кажи ни какво знаеш — рече Тунг.

— Не зная много — призна Сузана. — Но знам, че имате врагове тук, вътре във Фугата, и един Господ знае колко още извън нея.

— И какво предлагаш да правим? — обади се един нов глас някъде от фракцията на Долфи.

— Ще се бием — каза Йоланда.

— Ще загубите — отвърна Сузана.

Красивото лице на другата жена се стегна.

— И от тебе ли трябва да слушам пораженски приказки?

— Такава е истината. Нямате защита срещу Царството.

— Имаме магиите — възпротиви се Йоланда.

— Искате ли да превърнете магията си в оръжие? — попита Сузана. — Като Непорочна? Ако го направите, по-добре се наречете Кукувици.

Този аргумент предизвика одобрително мърморене сред събранието и озлобен поглед от страна на Йоланда.

— Значи трябва да втъкаваме отново — заключи Месмерис с известно задоволство. — И това ви разправям от самото начало.

— Съгласна съм — добави Сузана.

При тези думи залата избухна отново.

— Стига вече сън! — гласът на Йоланда се извиси над останалите, — Няма да спя!

— Тогава ще ви избият всичките — изкрещя в отговор Сузана.

Врявата постихна.

— Това е жесток век — каза Сузана.

— Такъв беше и предишният — обади се някой. — И по-предишният!

— Не можем да се крием вечно — обърна се с призив към останалите Йоланда. Викът й срещна значителна подкрепа, въпреки намесата на Сузана. Наистина трудно беше да не й съчувства човек. След толкова много сън, идеята да се предадат отново на леглото без сънища — Килима — не ги привличаше.

— Не казвам, че трябва да останете в килима за дълго — рече Сузана. — Само докато се намери безопасно…

— Това съм го чувала и преди — прекъсна я Йоланда. — Ще чакаме, казахме, ще се снишим, докато бурята отмине.

— Има бури и бури — обади се един мъж някъде отзад в тълпата. Гласът му проникна с лекота през глъчката, въпреки че беше тих като шепот. Само по себе си това накара споровете да стихнат.

Сузана погледна по посока на гласа, но все още не виждаше кой говори.

— Ако Царството те унищожи… — продължи гласът, — … тогава цялата болка на моята Мими е била напразно…

Съветниците отстъпиха встрани и онзи, който говореше, се приближи към средата на залата. Сега вече Сузана го видя. Необходими й бяха няколко секунди, за да разбере, че е виждала това лице преди, и след миг се сети къде: на снимката в спалнята на Мими. Но избледнялата снимка не бе успяла дори да намекне за силното му присъствие, нито пък за физическата му красота. Не беше трудно да се разбере защо Мими през целия си самотен живот бе спала под неговия взор — достатъчно бе човек да види блясъка в очите му и късата коса, която подчертаваше извивките на главата. Това беше мъжът, когото тя бе обичала. Това беше…

— Ромо — рече той на Сузана. — Първият съпруг на баба ти.

Как бе разбрал, докато е спал в Килима, че Мими си е взела съпруг от човеците? Или въздухът му го беше казал тази нощ?

— Какво правиш тук? — попита Тунг. — Тук не се влиза.

— Искам да говоря от името на съпругата ми. Познавах сърцето й по-добре от вас.

— Това беше преди години, Ромо. В друг живот.

Ромо кимна.

— Да… — рече той, — знам, че вече го няма. И нея също. И затова трябва да говоря вместо нея.

Никой не направи опит да го накара да замълчи.

— Тя умря в Царството — продължи той, — за да ни предпази. Умря без да се опитва да ни събуди. Защо? Имаше основание да иска разтъкаването. Да се освободи от задълженията си, и да бъде отново с мен.

— Не непременно… — обади се Месмерис.

— Защото се е омъжила ли? — усмихна се Ромо. — Не бих очаквал друго. Или защото е забравила? Не. Никога. — Говореше толкова властно, и все пак така спокойно, че всички в стаята го слушаха внимателно. — Тя не ни забрави. Тя просто знаеше това, което знае внучката й. Че не е безопасно.

Йоланда се опита да го прекъсне, но Ромо вдигна ръка:

— Един момент, моля. После си тръгвам. Имам работа на друго място.

Йоланда затвори уста.

— Познавах Мими по-добре от вас. Що се отнася до мене, все едно, че сме се разделили вчера. Знам, че е пазила Килима, докато е имала сили и разум за това. Не похабявайте мъките й като ни хвърлите в ръцете на нашите врагове просто защото сте усетили мириса на свобода в носовете си.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна Йоланда.

— И аз искам да живея отново не по-малко от вас — каза й Ромо. — Останах тук заради децата си, като мислех — както всички си мислехме — че след година-две ще се събудим. Вижте сега. Отваряме очи, и светът се е променил. Моята Мими умря като старица, и детето на нейното дете ни казва вместо нея, че пак като преди сме заплашени от унищожение. Мисля, че тя говори с благословията на Мими. Трябва да я послушаме.

— Какво ще ни посъветваш? — запита Тунг.

— Посъветваш? — възкликна Йоланда. — Той е укротител на лъвове, защо трябва да слушаме неговите съвети?

— Предлагам да втъчем отново — рече Ромо без да обръща внимание на избухването й. — Да втъчем отново преди Кукувиците да дойдат сред нас. После да намерим някое безопасно място, където ще можем да разтъчем когато ни дойде времето, където Кукувиците няма да ни чакат на границата. Йоланда е права — добави той и я погледна. — Не можем да се крием вечно. Но да се изправим пред утрото в това хаотично състояние не е смелост, а самоубийство.

Речта му беше добре обоснована и очевидно направи впечатление на мнозина от събранието.

— А ако го направим? — попита един от клана на Йоланда. — Кой ще пази килима?

— Тя — отвърна Ромо и погледна Сузана. — Тя познава Царството най-добре. Освен това се говори, че има достъп до менструума.

— Вярно ли е? — запита Тунг.

Сузана кимна. Той направи крачка назад. Залата се изпълни с коментари и въпроси, много от тях бяха насочени към Ромо. Но той не желаеше повече да говори.

— Казах всичко, каквото имах да казвам по въпроса — обяви той. — Не мога да оставя децата си да ме чакат повече.

След тези думи той се обърна и си тръгна. Сузана се втурна след него, а споровете пламнаха отново.

— Ромо! — повика го тя.

Ромо спря и се обърна.

— Помогни ми — помоли го Сузана. — Остани с мене.

— Няма време — отвърна той. — Трябва да ида на една среща вместо баба ти.

— Но има толкова неща, които не разбирам.

— Мими не ти ли остави инструкции?

— Беше твърде късно. Когато стигнах при нея, тя не можеше… — Сузана спря. Гърлото й се стегна, почувства как в нея се надига мъката по загубата на Мими. — … не можеше да говори. Остави ми само една книга.

— Тогава потърси в нея — рече той. — Тя знаеше най-добре.

— Взеха ми я — промълви Сузана.

— Тогава ще трябва да си я вземеш обратно. И отговорите които не намериш там, ще трябва сама да добавиш.

Последната забележка остана съвсем неразбрана за Сузана, но преди да попита, Ромо отново заговори:

— Потърси между. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

— Между какво?

— Просто между — намръщи се Ромо, като че ли смисълът беше ясен сам по себе си. — Знам, че можеш. Ти си дете на Мими.

Той се наведе към нея и я целуна.

— Приличаш на нея — ръката му трепереше докато я галеше по бузата. Тя изведнъж усети, че това докосване е повече от приятелско — не можеше да отрече чувството, което не беше съвсем подходящо спрямо съпруга на баба й. И двамата отстъпиха назад, стреснати от онова, което изпитваха.

Той тръгна към вратата, сбогувайки се с гръб към нея. Тя направи няколко крачки след него, но не се опита да го задържи. Беше казал, че има работа. Когато отвори вратата от мрака се разнесе рев и сърцето й подскочи като видя зверовете, които се появиха около него. Но те не го нападнаха. Той бе споменал деца — това бяха те. Лъвове, половин дузина или повече, го посрещнаха с ръмжене, обърнали златистите си очи към него. Боричкаха се, опитвайки се да застанат по-близо. Вратата се тръшна и ги закри.

— Искат да си вървим.

Джерихо стоеше в коридора зад нея. Тя постоя още малко загледана във вратата, докато шумът от лъвовете заглъхна, после се обърна към него.

— Изхвърлят ли ни?

— Не. Просто искат да обсъдят проблема. Без нас.

Тя кимна.

— Предлагам да походим малко.

Когато отвориха вратата Ромо и животните си бяха отишли — да свършат работата на Мими.

2

Вървяха.

Той си имаше свое мълчание, тя — нейно. Имаше толкова много чувства, които трябваше да изпита и разбере. Мислите й се върнаха към Мими, към жертвата, която бе направила. Тя бе знаела, че Ромо, нейният красив укротител на лъвове, спи в място, където тя няма право да бъде. Дали е докосвала възлите, в които бе скрит той? Дали бе коленичила шепнейки любовта си към него на Килима? Самата мисъл бе непоносима. Тя бе стояла на пост пред вратите на рая, сама; без да каже нито дума за онова, което знаеше; изпитвайки страх от лудостта, от смъртта.

— Не се страхувай — рече най-сетне Джерихо.

— Не се страхувам — излъга тя, но като се сети, че цветовете които излизат от нея могат да опровергаят всяка нейна дума, добави: — Е… може би малко. Не мога да бъда Пазителка, Джерихо. Не е по силите ми.

Излязоха от миртовата горичка и тръгнаха по някакво поле. Няколко огромни мраморни звяра от митичен или изчезнал вид стояха във високата трева. Всеки детайл бе изваян с любов: бивните, козината, малките очи. Сузана се облегна на хълбока на единия и впери поглед в земята. Не се чуваха нито дебатите, нито камбанките в клоните. Само нощните насекоми се занимаваха с нещо в сянката на зверовете.

Той я гледаше — тя усещаше погледа му — но не можеше да вдигне глава.

— Мисля си, може би… — започна той, но се спря.

Насекомите продължаваха да бърборят, присмиваха му се, че не може да намери думи. Той опита отново:

— Исках само да кажа: знам че можеш да направиш всичко.

Тъкмо щеше да се усмихне на неговата любезност, но:

— Не. Не исках това да кажа. — Той си пое отново дъх и рече: — Искам да дойда с тебе.

— С мене?

— Когато се върнеш в Царството. С килима или без него, искам да съм с тебе.

Този път тя го погледна — тъмното му лице приличаше на лицето на осъден, който очаква да чуе присъдата си, зависима от всяко трепване на ресниците й.

Тя се усмихна търсейки отговор.

— Разбира се. Разбира се. — Накрая каза: — Ще се радвам.

— Да? — Той се задави от вълнение. — Наистина ли?

Безпокойството изчезна от лицето му, заменено от ослепителна усмивка.

— Благодаря. Толкова много искам да бъдем приятели.

— Тогава ще бъдем приятели — отвърна тя.

Допирът на камъка зад гърба й беше хладен; той, пред нея, излъчваше топлина. Ето че беше там, където я бе посъветвал Ромо: между.

1

Зарече се да не поглежда назад към овощната градина, и се сдържа почти до края, когато преди нощта наоколо да погълне окончателно гледката, волята му отслабна и той се огледа.

Успя да види само пръстена от светлина където бе стоял и рецитирал стиховете на Лудия Муни, после рикшата зави и всичко изчезна.

Флорис изпълни нареждането на Хлоя: наистина бързаха. Возилото се тресеше и търкаляше напред, преодоляваше с еднаква сила камъни и пасища, и през цялото време заплашваше да изхвърли пасажерите си. Кал се държеше и гледаше как край него преминава Фугата. Проклинаше се, че беше заспал и пропуснал възможността да я проучи през нощта. Когато зърна за пръв път Втъкания свят, той му изглеждаше толкова познат, но като пътуваше по пътищата му се чувстваше като турист, ококорен пред гледките на чужда страна.

— Странно място — рече той докато минаваха под една скала, изваяна във формата на огромна надвиснала вълна.

— А ти какво очакваше? — отвърна Хлоя. — Собственият ти заден двор?

— Не съвсем. Но си мислех, че го познавам, в известен смисъл. Поне от сънищата.

— Раят винаги трябва да е по-странен, отколкото очакваш, нали така? Иначе ще изгуби очарованието си. А ти си очарован.

— Да, и се страхувам.

— Разбира се. Това ти поддържа кръвообращението.

Той не разбра съвсем последната забележка, но други неща привлякоха вниманието му. При всеки завой, след всяко възвишение се разкриваше нова перспектива. А пред тях беше най-внушителната гледка: въртящата се стена от облаци на Спиралата.

— Там ли отиваме? — попита той.

— Близо до нея.

Гмурнаха се изведнъж в малка горичка от брези, чиято сребърна кора проблясваше в светлината на светкавиците от облаците, после продължиха по малък склон, който Флорис преодоля с впечатляващо темпо. Зад горичката пейзажът рязко се промени. Земята беше тъмна, почти черна, а растителността като че ли беше от оранжерия, а не на открито. Нещо повече, като стигнаха на върха на възвишението и тръгнаха по билото, Кал започна да усеща странни халюцинации. Непрекъснато виждаше от двете страни на пътя сцени, които не бяха съвсем там; като картини на зле настроен телевизор — размазваха се и отново заставаха на фокус. Видя къща, построена като обсерватория, наоколо й пасяха коне; видя няколко смеещи се жени в рокли от моаре. Видя още много други неща, но все за няколко секунди.

— Безпокои ли те това? — попита Хлоя.

— Какво става?

— Това е парадоксална земя. Строго погледнато, ти изобщо не би трябвало да си тук. Винаги има опасности.

— Какви опасности?

Не чу дали тя му отговори, защото от корема на Спиралата изригна люлякова светкавица, последвана от гръм. Вече бяха на четвърт миля от облака — космите по врата и ръцете на Кал настръхнаха, топките го заболяха.

Хлоя обаче не проявяваше интерес към Мантията. Гледаше Амаду, които се въртяха в небето зад тях.

— Втъкаването е започнало. Затова Спиралата е толкова неспокойна. Имаме по-малко време, отколкото си мислех.

При тези думи Флорис ускори ход и се затича, а петите му хвърляха бучки пръст в рикшата.

— Така е по-добре — рече Хлоя. — Няма да има време за сълзливи сантименталности.

След още три минути натъртващо пътуване стигнаха пред малък каменен мост и Флорис спря сред облак прах.

— Тук слизаме — обяви Хлоя и поведе Кал по няколко изтъркани стъпала към моста. Той пресичаше тесен, но дълбок пролом, чиито страни бяха покрити с мъх и пера от папрат. Долу течеше вода и пълнеше един вир, в който подскачаха риби.

— Хайде, хайде — подкани го Хлоя и го преведе бързо по моста.

Насреща им имаше къща с широко отворени врати и капаци на прозорците. По покрива се издигаха купчини птичи изпражнения, а край стената дремеха няколко големи черни прасета. Когато Кал и Хлоя наближиха прага едното се надигна и подуши краката на Кал, после се върна към свинските си сънища.

Вътре не светеше нищо. Единственото осветление идваше от светкавиците, а толкова близо до Спиралата то беше практически непрекъснато. На тази светлина Кал огледа стаята, в която го вкара Хлоя. Мебелировката беше оскъдна, но навсякъде имаше вестници и книги. Подът бе покрит с колекция от протрити килими, и върху един от тях лежеше огромна — и вероятно страшно стара — костенурка. В другия край на стаята голям прозорец гледаше към Мантията. Пред него в голямо обикновено кресло седеше някакъв мъж.

— Ето го — обяви Хлоя, но Кал не беше съвсем сигурен кой на кого представи.

Креслото, или мъжът, изскърца когато той стана. Беше стар, макар и не колкото костенурката. Кал предположи, че е на възрастта на Брендън. Лицето му очевидно обичаше смеха, но бе познало и болката. От косата до гърбицата на носа се простираше белег като петно от дим, и продължаваше надолу по дясната буза. Това не загрозяваше лицето, а по-скоро му придаваше властност, която иначе не би проличала в него. Светкавиците следваха една след друга, отпечатвайки силуета на мъжа в ума на Кал, но домакинът не казваше нищо. Само гледаше Кал, и продължаваше да го гледа. На лицето му бе изписано удоволствие, но защо, това не беше съвсем ясно за Кал. А не се чувстваше готов да попита, поне не преди другия да наруши мълчанието. Но изглежда не бе писано да стане така. Мъжът просто го гледаше.

Блясъкът на светкавиците го затрудняваше и той не беше съвсем сигурен, но на Кал му се стори, че в този човек има нещо познато. Предположи, че могат да стоят така с часове, ако не започне разговор, и зададе на глас въпроса, който се въртеше в главата му:

— Познавам ли ви отнякъде?

Очите на стареца се свиха като че ли искаше да заостри зрението си и да прониже сърцето на Кал. Но гласен отговор не последва.

— Не му е разрешено да разговаря с тебе — обясни Хлоя. — Хората, които живеят толкова близо до Спиралата… — думите й заглъхнаха.

— Какво? — попита Кал.

— Няма време за обяснения — рече тя. — Просто ми вярвай.

Мъжът не откъсваше очи от Кал нито за секунда, не мигваше дори. Внимателният му поглед бе съвсем благ, като че ли изпълнен с обич. Кал изведнъж бе обладан от страхотно желание да остане, да забрави Царството и да заспи в Килима тук при прасетата, светкавиците и всичко останало.

Обаче Хлоя вече го бе хванала за ръката.

— Трябва да вървим.

— Толкова скоро? — възропта той.

— Поначало рискувахме, като те доведохме тук — отвърна тя.

Старецът се приближаваше към тях. Походката му беше стабилна, погледът — все същият. Но Хлоя се намеси.

— Моля те, недей.

Той се намръщи и стисна устни. Но не се доближи повече.

— Трябва да си вървим — продължи тя. — Знаеш, че трябва.

Той кимна. Сълзи ли имаше в очите му? Кал мислеше, че да.

— Ще се върна навреме. Само ще го заведа до границата. Съгласен ли си?

Пак само кимване.

Кал вдигна колебливо ръка за сбогом.

— Е — рече той, още по-озадачен. — Беше… беше… чест за мене.

Лицето на стареца се сбръчка в лека усмивка.

— Той знае — каза Хлоя. — Повярвай ми.

Поведе Кал към вратата. Светкавиците проблясваха из стаята, гръмотевиците разтърсваха въздуха.

На прага Кал погледна за последен път домакина си, и за негова изненада — а всъщност и удоволствие — усмивката на мъжа се превърна в ухилване, което криеше в себе си някаква едва доловима палавост.

— Пази се — каза Кал.

Ухилен въпреки сълзите, които се стичаха по бузите му, мъжът му махна за сбогом и се обърна към прозореца.

2

Рикшата чакаше от другата страна на моста. Хлоя намести Кал и изхвърли възглавниците с пискюлчета, за да облекчи товара.

— Бързай — каза тя на Флорис. Едва изрече думата и се понесоха.

Пътуването го накара да настръхне. Всичко и всички страшно бързаха докато Фугата се готвеше да превърне отново материята си в шарки. В небето над главите им цареше птичи хаос, полята гъмжаха от животни. Навсякъде се виждаха големи приготовления, като за някакво мигновено гмуркане.

— Сънуваш ли? — попита Кал докато пътуваха. Въпросът дойде изневиделица, но изведнъж му се стори много важен.

— Да сънувам?

— Когато си в Килима?

— Може би — отвърна Хлоя замислена, — но никога не си спомням сънищата. Спя твърде дълбоко… — тя се запъна, после погледна встрани преди да довърши, — … като смърт.

— Скоро ще се събудите отново — Кал разбра меланхолията, която я бе обзела. — Само след няколко дни.

Опита се гласът му да звучи уверено, но се съмняваше дали е успял. Знаеше съвсем малко за онова, което бе станало през нощта. Шадуел жив ли беше още? А сестрите? И ако да, къде са?

— Аз ще ви помогна — добави той. — Поне това знам. Сега съм част от това място.

— О, да — каза тя съвсем сериозно. — Наистина си. Но, Кал… — тя го погледна и взе ръката му в своята. Той почувства връзката между тях, известна интимност дори, толкова несъответстваща на нищожното време, което бяха прекарали заедно. — Кал. Бъдещето е пълно с превратности.

— Не разбирам.

— Нещата могат толкова лесно да бъдат заличени. И то завинаги. Повярвай ми. Завинаги. Цели животи да изчезнат, сякаш никога не са били изживяни.

— Пропуснал ли съм нещо?

— Просто не приемай, че всичко е гарантирано.

— Няма.

— Добре. Добре — това изглежда малко я разведри. — Ти си добър човек, Калхун. Hо ще забравиш.

— Какво ще забравя?

— Всичко това. Фугата.

— Никога — засмя се той.

— Наистина ще забравиш. Всъщност, може би трябва. Трябва, иначе това ще разбие сърцето ти.

Той се сети отново за Лемуел и прощалните му думи. Помни, беше казал той. Наистина ли беше толкова трудно?

Дори да имаше още думи да се кажат по въпроса, те останаха неизречени, защото в този момент Флорис рязко спря.

— Какъв е проблемът? — попита Хлоя.

Водачът на рикшата посочи право напред. На не повече от стотина метра от тях пейзажът и всичко в него се изгубваха в Килима — твърдата материя се превръщаше в цветни облаци, от които щяха да бъдат изтеглени нишките му.

— Толкова скоро — каза Хлоя. — Слизай, Калхун. Не можем да те заведем по-нататък.

Линията на Килима се приближаваше като горски пожар, поглъщащ всичко по пътя си. Сцената вдъхваше страхопочитание. Въпреки че знаеше съвсем добре какви процедури се извършват — и че са добронамерени — гледката направо смразяваше кръвта му. Пред очите му се топеше един свят.

— Оттук нататък ще се оправиш сам — рече Хлоя. — Кръгом, Флорис! И политай!

Рикшата се обърна.

— Ами какво ще стане с мене? — попита Кал.

— Ти си Кукувица — извика му Хлоя и Флорис потегли. — Можеш просто да излезеш от другата страна.

Извика и още нещо, но той не го чу.

Страшно се надяваше да не е молитва.

1

Въпреки думите на Хлоя гледката пред него не беше успокояваща. Линията на унищожението се приближаваше със значителна скорост и не оставяше нищо непроменено. Инстинктът му подсказваше да побегне пред нея, но знаеше, че този маньовър би бил безполезен. Приливът на преобразяването щеше да напредва от всички посоки на компаса: рано или късно нямаше къде да бяга.

Вместо да стои неподвижен и да го чака, той избра да върви срещу него, и да посрещне докосването му.

Като направи първите си колебливи крачки въздухът около него предизвика някакъв сърбеж. Земята се гърчеше и тресеше под краката му. Още няколко метра и районът през който минаваше направо започна да се движи. Потокът помъкваше малки камъчета, късаше листа от храстите и дърветата.

„Това май ще заболи“, помисли си той.

Границата вече беше на не повече от десетина метра от него — виждаше с учудваща яснота извършващият се процес: магиите на Стана разделяха материята на Фугата на нишки, изтегляха ги във въздуха и ги връзваха на възли — тези възли на свой ред изпълваха въздуха като безброй насекоми, докато накрая последната магия ги привикваше в килима.

Можа да си позволи учудване само за няколко секунди преди да се срещнат — около него подскачаха влакна като фонтани във всички цветове на дъгата. Нямаше време за сбогуване: Фугата просто изчезна от полезрението и го остави потопен в работата на Стана. Издигащите се нишки предизвикаха у него усещане че пада, като че ли възлите се бяха устремили към рая, а той бе прокълната душа. Над главата му обаче нямаше рай, а шарки. Калейдоскоп по-силен от зрението и мисълта, чиито мотиви се преплитаха и разплитаха докато намерят мястото си сред останалите. Дори сега той беше сигурен, че ще бъде преобразен по същия начин: плътта и костите му ще се превърнат в символ, и той ще бъде втъкан във величествената композиция.

Но молитвата на Хлоя, ако имаше такава, му осигури защита. Станът отхвърли кукувичето вещество и го подмина. В един миг той бе сред втъкаването. След това великолепието на Фугата остана зад гърба му и той се озова сред голо поле.

2

Не беше сам. Няколко дузини Виждащи бяха избрали да прекрачат оттатък, в Царството. Някои стояха сами и гледаха как Килимът поглъща дома им, други разгорещено спореха на малки групи, а трети вече се бяха запътили към мрака преди Човеците да тръгнат да ги търсят.

Сред тях той видя едно познато лице, осветено от блясъка на втъкаването — Аполин Дюбоа. Тръгна към нея. Тя го забеляза, но не го поздрави.

— Виждала ли си Сузана? — попита Кал.

Тя поклати глава.

— Кремирах Фредерик и си уреждах нещата.

Не каза нищо повече. До нея се появи някакъв елегантен тип с начервени бузи. Съвсем приличаше на сводник.

— Трябва да тръгваме, Пеперудке — рече той. — Преди да са налетели зверовете.

— Знам — отвърна тя. После се обърна към Кал: — Ще забогатеем. Ще учим вас, Кукувиците, какво означава желанието.

Приятелят й се ухили с половин уста. Повечето от зъбите му бяха златни.

— Идват чудесни времена — Аполин потупа Кал по бузата. — Така че ела да ме видиш някой ден. Ще те обслужим добре.

После хвана сводника за ръка.

— Bon chance — рече тя и двамата се отдалечиха забързани.

Линията на Килима вече бе доста далече от Кал, а броят на Виждащите, които останаха, беше повече от сто. Той тръгна сред тях да търси Сузана. Повечето не обръщаха внимание на присъствието му — тези хора оставени в края на двадесети век без никакво средство за защита освен магии имаха по-належащи грижи. Не им завиждаше.

Сред бегълците забеляза трима от Купувачите, застанали замаяни и прашни, с безизразни лица. Чудеше се какво ли си мислят за преживяното през тази нощ. Дали ще споделят цялата история с приятелите си, и ще понесат неверието и презрението, които щяха да им се струпат на главите? Или ще оставят приказката да ги измъчва, но няма да я разкажат? Подозираше, че ще бъде второто.

 

Утрото наближаваше. Най-слабите звезди изчезнаха, и дори най-ярките вече не бяха толкова уверени в себе си.

— Свърши се… — чу той някой да мърмори.

Погледна назад към Килима — светлината на втъкаването беше почти загаснала.

Но изведнъж в нощта се чу вик и миг по-късно Кал видя три светлини — Амаду — да се издигат с огромна скорост от жаравата на Килима. Издигайки се те се доближаваха, докато накрая — високо над улиците и полята — се сблъскаха.

Блясъкът на срещата им освети пейзажът докъдето стигаше погледа. Кал видя как Виждащите се разбягаха на всички страни, отвърнали очи от ярката светлина.

После светлината загасна и в сравнение с нея утринният полумрак му се стори толкова непроницаем, че всъщност в продължение на около минута Кал направо ослепя. Постепенно светът отново се появи около него и той разбра, че фойерверкът и неговият ефект изобщо не са били случайни.

Виждащите бяха изчезнали. Там където преди деветдесет секунди беше пълно с издължени силуети, сега беше празно. Бяха избягали под прикритието на светлината.

1

Хобарт също видя ярката следа на Амаду, въпреки че още беше на две и половина мили от мястото. Тази нощ бедите следваха една след друга. Ричардсън, все още разтърсен от събитията в щаба, на два пъти блъсна колата в спрели автомобили, и маршрутът им попадаше все на задънени улици докато заобиколят Уъръл.

Но най-после ето: знак, че плячката е наблизо.

— Какво беше това? — попита Ричардсън. — Като че ли нещо избухна.

— Един Господ знае — отвърна Хобарт. — От тези хора всичко може да се очаква. Особено от жената.

— Не трябва ли да извикаме подкрепления, сър? Не знаем колко са.

— Дори и да можехме… — рече Хобарт и изключи радиото и смущенията, които бяха погълнали Хийт преди няколко часа, — искам да не вдигаме много шум преди разберем какво става. Угаси фаровете.

Шофьорът се подчини и продължиха в полумрака, предшестващ утрото. На Хобарт му се стори, че вижда някакви фигури да се движат в мъглата зад сивите храсти отстрани на пътя. Обаче нямаше време да проучва — трябваше да се довери на инстинкта си, че жената е някъде пред тях.

Изведнъж на пътя пред тях се появи някой. Ричардсън изруга и завъртя кормилото, но силуетът сякаш прескочи колата.

Автомобилът се качи на тротоара и измина няколко метра преди Ричардсън да го овладее отново.

— Мамка му. Видяхте ли това?

Хобарт видя и изпита същото болезнено неудобство, което бе почувствал в щаба. Тези хора имаха оръжия, които действаха върху усещането за реалност, а той обичаше реалността повече от топките си.

— Видяхте ли? — повтори Ричардсън. — Копелето просто летеше.

— Не — каза твърдо Хобарт. — Нищо не летеше. Разбрано?

— Да, сър.

— Не вярвай на очите си. Вярвай на мене.

— Да, сър.

— И ако ти се изпречи нещо друго, сгази го.

2

Светлината, която заслепи Кал, заслепи и Шадуел. Той падна от гърба на човешкия си кон и запълзя наоколо в мръсотията докато светът отново застана на фокус. Като прогледна видя две неща. Едното беше Норис, който лежеше на земята и хлипаше като дете. Другото — Сузана, която се появи от развалините на къщата на Шърман, придружена от двама Виждащи.

Не бяха с празни ръце. Носеха килима. Господи, килима! Огледа се за Магьосницата, но нямаше никой наблизо, който да му помогне, а конят изобщо не можеше да бъде от полза за когото и да било.

Остани спокоен, рече си той, все още имаш сакото. Избърса мръсотията полепнала по него, намести възела на вратовръзката си, и се запъти да пресрещне крадците.

— Много ви благодаря — рече той като се приближи към тях, — че сте опазили имуществото ми.

Сузана го погледна само веднъж и каза на носачите:

— Не му обръщайте внимание.

После ги поведе към пътя.

Шадуел ги последва бързо и хвана жената за ръка. Беше решен да запази учтивостта си докато е възможно, това винаги объркваше противника.

— Някакъв проблем ли има? — запита той.

— Няма проблеми.

— Килимът ми принадлежи, госпожице Париш. Настоявам да остане тук.

Сузана се огледа за Джерихо. През последните минути на инструктажа в Дома на Капра се бяха разделили, когато Месмерис я отведе настрани за да й даде някои съвети. Той продължаваше да говори когато втъкаването стигна до прага на Дома на Капра — тя така и не чу последните му забележки.

— Моля ви… — усмихна се Шадуел. — Сигурно можем да уредим някак си нещата. Ако желаете, ще го откупя от вас. Да речем, колко?

Той отвори сакото си, но играта му вече бе насочена не към Сузана, а към двамата, които носеха килима. Може и да бяха добре въоръжени, но бяха лесна мишена. Вече зяпаха в гънките на сакото.

— Може би виждате нещо, което ви харесва?

— Това е номер — каза Сузана.

— Но погледнете… — рече й единият от тях, и тя инстинктивно направи точно това. Ако нощта не беше толкова изтощителна, тя сигурно би имала сила да отвърне глава незабавно, но не беше достатъчно бърза. Нещо блещукаше в седефения хастар, и тя не можа да откъсне погледа си.

— Наистина виждате нещо… — продължи Шадуел. — Нещо хубаво, за една хубава жена.

Така беше. Магиите на сакото я бяха завладели точно за две секунди и тя не можеше да се съпротивлява на злото.

Някакъв глас в главата й я викаше, но тя не му обърна внимание. Извика името й отново. Погледни встрани, рече той, но тя виждаше как в хастара нещо се материализира и то възбуждаше интереса й.

— Не, дяволите да те вземат! — извика същият глас и този път някаква неясна фигура се изпречи между нея и Шадуел. Това я изтръгна от унеса и успокояващата прегръдка на сакото, и тя видя Кал пред себе си да нанася серия от удари по врага. Шадуел бе много по-едър от двамата, но разгорещеността на Кал за момент го беше уплашила.

— Махай се от тук! — изкрещя Кал.

Шадуел вече се бе съвзел от шока и се нахвърли върху Кал, който отстъпи пред ответния удар. Знаеше че ще загуби схватката за секунди, и затова се наведе под юмруците на Търговеца и го стисна в мечешка прегръдка. Няколко секунди се бориха: ценно време, през което Сузана поведе носачите на килима през развалините.

Бягството им беше тъкмо навреме. Докато сакото бе отвлякло вниманието й почти се беше развиделило. Скоро щяха да се окажат лесна мишена за Непорочна или за всеки, който иска да ги спре.

Хобарт, например. Видя го веднага щом стигнаха края на имението на Шърман — излизаше от паркираната кола. Дори на слабата светлина и от това разстояние тя разбра, че е той. Омразата й го надуши. Разбра също, чрез някакво пророческо чувство отприщено от менструума в нея, че дори и да избягат от него сега, преследването няма да спре дотук. Беше си създала враг за хиляди години.

Не гледа към него дълго. Защо да си прави труда? Спомняше си идеално всяка подробност и пора на голото му лице, а дори да поизбледнееше споменът, трябваше само да погледне през рамо.

Той щеше да бъде там, да го вземат дяволите.

3

Въпреки че Кал се беше вкопчил в Шадуел с упоритостта на териер, по-голямото тегло на Търговеца бърза му помогна да спечели битката. Кал бе захвърлен сред тухлите и Шадуел се нахвърли върху него. Нямаше милост. Започна да го рита, не веднъж, а десетина пъти.

— Шибано копеле! — развика се той.

Ритниците продължаваха, така премерени, че Кал да не може да стане.

— Ще ти счупя всичките шибани кокали — обеща Шадуел. — Ще те убия, мамка ти.

И щеше да го направи, но някой каза:

— Вие…

Атаката на Шадуел спря веднага и Кал погледна покрай краката на Търговеца към мъжа с черните очила, който се приближаваше. Беше полицаят от Чариът Стрийт.

Шадуел се обърна към него.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита той.

— Инспектор Хобарт — гласеше отговорът.

Кал си представи лукавата физиономия на Шадуел в момента. Усещаше я и в гласа му:

— Инспектор. Разбира се. Разбира се.

— А вие? — попита на свой ред Хобарт. — Вие кой сте?

Кал не чу останалата част от разговора. Беше зает — мъчеше се да накара израненото си тяло да изпълзи през развалините и се надяваше, че същият добър късмет, който му помогна да се измъкне жив, бе ускорил и бягството на Сузана.

 

— Къде е тя?

— Къде е кой?

— Жената, която беше тука — Хобарт свали очилата си за да види по-добре заподозрения на слабата светлина. Този има опасен поглед, помисли си Шадуел. Очите му са като на бясна лисица. И той също търси Сузана. Колко интересно.

— Името й е Сузана Париш — добави Хобарт.

— А-а.

— Познавате ли я?

— Всъщност да. Тя е крадец.

— Тя е нещо много по-лошо.

Какво ли е по-лошо от крадец? помисли си Шадуел, но рече:

— Така ли?

— Издирва се за разпит по обвинение в тероризъм.

— И вие сте дошли да я арестувате?

— Да.

— Вие сте добър човек — каза Шадуел. Какво би могло да бъде по-добре? Почтен, принципен, влюбен в Закона деспот. Какъв по-добър съюзник можеше да иска човек в такива неспокойни времена?

— Имам някои доказателства — продължи той, — които биха могли да бъдат ценни за вас. Но само за вашите очи.

Хобарт даде знак и Ричардсън се дръпна малко назад.

— Нямам настроение за игрички — предупреди Хобарт.

— Повярвайте ми — рече Шадуел, — кълна се в очите на майка си: това не е игра.

Разтвори сакото си. Неспокойният поглед на инспектора веднага се вторачи в хастара. Той е жаден, помисли си Шадуел, толкова жаден. Но за какво? Щеше да бъде интересно да се види. Какво ли би пожелал приятеля Хобарт най-много от всичко в този широк свят?

— Може би… виждате нещо, което ви хваща окото?

Хобарт се усмихна, кимна.

— Наистина? Тогава, вземете го, моля. Ваше е.

Инспекторът се пресегна към сакото.

— Хайде — насърчи го Шадуел. Не беше виждал такова изражение на човешко лице: такава безкрайна невинна злоба.

В сакото пламна някаква светлина и очите на Хобарт изведнъж се разшириха още повече. После изтегли ръката си от хастара и Шадуел едва не извика от изненада, като видя желанието на лунатика. В дланта на мъжа горяха жълто-белите пламъци на ярък огън. Подскочиха цяла педя, нетърпеливи да погълнат нещо, и сиянието им се отрази в очите на Хобарт.

— О, да — рече Хобарт. — Дайте ми огън…

— Ваш е, приятелю.

— …и аз ще ги изгоря.

Шадуел се усмихна.

— Вие и аз заедно — предложи той.

 

Така започна един брак сключен в ада.