Джаки Колинс
Грешниците (32)

32.

Мардж Линкълн Джеферсън седеше нервно в офиса на шефа на банката. Тя смутено чупеше потни длани. Тайно ги бършеше в роклята си.

Луела многократно я беше инструктирала как да се държи, какво да каже. Но въпреки това тя беше притеснена докато чакаше мъжът да отговори.

— И така, мисис Линкълн Джеферсън, вие сте загубили банковата си книжка, доколкото разбирам. Трябва да бъдете по-внимателна, сама знаете; човек трябва да се грижи за банковата си книжка, да знае къде я слага, така че ние да можем да прибавяме тези хубави тлъсти и сочни лихви без проблеми.

Когато каза тлъсти и сочни, очите му оценяваха големите й увиснали гърди, които изскачаха изпод памучната и рокля в един стар мръсен сутиен. Тя пазеше единствения си по-приличен за събирането в събота.

— Да, знам — каза тя, като събираше смелост — но трябва да получа петстотин долара бързо, трябва да ги имам днес.

— Днес? Хм, сигурен съм, че не мислите, че можете да получите каквото и да било днес. Имаме един седемдневен период за проверки, нали разбирате. Все пак ще взема спесимени от подписа ви и ще запиша подробностите и след това, когато дойдете отново след една седмица, всичко ще бъде наред.

Какво щеше да си помисли Луела за това? Може би тя дори нямаше да я допусне до събирането в събота вечер.

Мардж изцеди две огромни сълзи.

— Аз трябва да ги имам днес. Една седмица време е твърде много. Влизам в болница, женски работи, нали разбирате?

Банковият мениджър се изчерви. Той не искаше да слуша за интимните проблеми на тази огромна жена.

Мардж си спомни какво беше казала Луела: „Видиш ли зор, омай с приказки приятелчето“.

Тя стана и се надвеси над бюрото му, като положи огромния си бюст върху него.

— Трябва да ми дадете шанс — каза тя, като си спомни репликата от един стар филм на Май Уест, който беше гледала шест пъти по телевизията — ъ — бъди добър с мен и аз, ъ — ще бъда добра с теб, нали загряваш какво искам да кажа?

Банковият мениджър разбираше твърде добре какво искаше да каже тя. Той прочисти гърлото си и се закашля нервно.

— Ще проверя дали не можем да направим изключение, мисис Линкълн Джеферсън. Бихте ли изчакали една минута?

Щеше да направи всичко тази ужасна жена да се махне от офиса му.

Мардж седеше и чакаше. Ако Хърби знаеше какво прави тя, щеше да я убие, но Луела й беше казала, че всичко е наред. Луела й беше казала, че трябва да го направи, в противен случай нямаше да има повече приятелски кръгове, няма да има повече събирания, няма да има повече партита и забавления.

Една секретарка влезе и се усмихна на Мардж.

— Бихте ли подписали тези формуляри, моля? — попита тя. — Мистър Марвин трябваше да излезе, но ме упълномощи да ви дам петстотин долара от вашата сметка.

 

Минаха два дни, през които нищо не се случи. Хърбърт ходеше на работа както обикновено. Преглеждаше вестниците всеки ден, като търсеше новини за убийството, но нямаше нищо, освен първоначалните публикации. Убийства ставаха всеки ден в Лос Анджелис и нямаше човек от какво да се възбуди, освен ако имаше някаква допълнителна интрига, например жертвата да е прочута или престъплението да е особено ужасно.

Мардж продължаваше да пита с цвилещия си носов глас:

— Какво направи, хърби? Защо искаш да отидеш в полицията и да кажа, че си бил тук?

Той не й обръщаше внимание. Взимаше повече душове от обикновено и си мислеше какво би направил, ако беше Сънди Симънс вместо онова вонящо мръсно хипи — Сънди Симънс си сваля дрехите и му се предлага.

Той взе автобуса, за да отиде на работа както обикновено, опита се да си намери място и реши, че веднага щом му платят, ще направи вноска за кола. Не можеше да търпи пътуването с автобус с цялата тази смрад и всичките тези хора. Трябваше да плати наема на къщата, с който беше закъснял вече от два месеца. Трябваше също така да направи месечните вноски за телевизора и хладилника, но колата беше по-важна. Една кола беше от първа необходимост.

За съжаление Мардж не ходеше на работа. Вече не можеше да получи назначение като гола до кръста келнерка.

Хърбърт се изкашля с отвращение. Той не я желаеше вече. Тя беше полезна, колкото да му готви и да му пере дрехите, но той можеше да вика понякога прислужница да върши това. Не, след това, което беше видял миналата вечер, не искаше мръсната кучка да се навърта наоколо.

Разводът беше скъпа работа. Той обмисляше внимателно други начини да се отърве от нея…

 

— Взех парите — обяви Мардж триумфално.

Луела, която стоеше здраво стиснала устни в стария си зелен шевролет, ги взе от протегнатата ръка на Маржд и ги преброи. След това ги сложи в портмонето си и се усмихна.

— Какво умно момиче си. Сега ти наистина си една от нас.

Те се върнаха обратно в къщата на Луела. Тя направи чай от някакви билки и след това прегледаха вестниците от последните два дни, като й показваше всички заглавия, които беше подчертала.

Имаше четиридесет грабежа, дванадесет измами, нападения на банка, тридесет и три изнасилвания и две убийства.

— Трябва да е някое от тези — каза Луела — искам да прочетеш всичко внимателно, докато се запознаеш подробно с това.

— Трябва ли, Луи? Не съм много добра в четенето.

— Ако искаме да разберем какво се е случило със съпруга ти, трябва да го направиш. Ако ние например открием, че той е бил този, който е изнасилил самата жена в къщата й, той вече никога няма а може да те командва. Ние ще командваме.

Мардж се захили.

— Предполагам, че си права, но Хърби никога няма да изнасили някоя.

— Откъде знаеш? Това, което трябва да направиш, е да се запознаеш с тези истории и да ги споменеш на Хърбърт. Когато уцелиш, ще разбереш веднага по реакцията му.

— Ами ако не е никоя от тези?

Луела сви рамене.

— Тогава ще съчиним някакъв друг начин да открием какво е направил.

— О’кей, Луи. Господи, не знам какво щях да правя, ако не бяхте дошли да живеете точно до нас. Ти си толкова добра с мен, даваш ми да се присъединя към ваши „кръг от приятели“ и тъй нататък. — Тя вана дланта на Луела с топла дундеста ръка — ти промени целия ми живот, наистина го направи.

Луела се усмихна, усмивката никога не стигаше до малките й виолетови очи. Тя разглеждаше Мардж по същия начин, по който го правеше и Хърбърт, като един тромав безмозъчен идиот. Но глупавите жени като Мардж й даваха възможност да преживява.

Какво щеше да каже Мардж, ако знаеше, че „кръгът от приятели“ се състои от много шантави бизнесмени, които можеха да го вдигнат само като се преструваха, че участват в някаква оргия с черна магия? Самотните жени бяха толкова лесни за откриване в Лос Анджелис — вдовици, разведени, актриси, като никога не са стигнали по-далеч от вратите на студиото. След като Луела ги намереше и се сприятелеше с тях, те бяха твърде щастливи да се присъединят към кръга от приятели и никоя не се противеше на така нареченото „сексуално посвещение“. Нещата се свеждаха до факта, че всички те искаха да имат сексуални контакти, и като му сложиш едно почтено име и като ги таксуваш по петстотин долара, всичко ставаше редовно. Луела намираше жените. Съпругът й събираше неудачници от мъжки пол, които плащаха по петдесет долара и присъстваха само по веднъж. Ако Мардж им беше предложена като проститутка за петдесет долара, те вероятно всички щяха да се дръпнат, но самата странност на ситуацията правеше всички доволни.

След два месеца, през които Мардж щеше да бъде „посветена“ от повече от петдесет мъже, Луела и съпругът й тихо щяха да изчезнат с по-голямата част от петте хиляди долара, като оставят отново Мардж смутена и без приятели.

За четири години те бяха обработили почти четиридесет жени по този начин и бъдещето изглеждаше безоблачно, тъй като те не бяха обходили дори половината щат Калифорния. Никоя от жените никога не се беше оплаквала. Какво можеха да кажат? Това беше толкова просто.

Една рентабилна странична линия, която Луела откри, беше да намериш нещо за жертвите, нещо в тяхното минало, което те искаха да скрият. Това често носеше по няколкостотин долара допълнително.

Луела чувстваше, че ако усети нещо за съпруга на Мардж, щеше да изстиска остатъка от спестяванията й. Хърбърт Линкълн Джеферсън изглеждаше с лабилен характер. Най-малко изнасилвач.

 

Когато Хърбърт се появи на работа в Сюприм Шофър Къмпани в събота вечер, мъжът на гишето каза:

— Джеферсън, трябва да се явиш долу в главния офис.

— Аз? — глупаво запита Хърбърт.

— Да, ти, има оплакване или нещо подобно.

Хърбърт се обля в студена пот. Оплакване?

Той се мъчеше да реши какво трябва да направи. Трябва да е полицията. Те трябва да открили момичето. Дали да бяга? Накъде? Имаше само някакво долара в себе си и без кола нямаше да стигне далеч.

Не, най-добре ще е да остане и да отрича всичко. Мардж ще го подкрепи в алибито му. Поне се надяваше, че ще го направи.

Единственото нещо, което вероятно можеше да го свърже с този случай, беше верижката на момичето, която намери на пода на колата, но той я беше скрил внимателно под дюшека на леглото си. Мардж почти никога не оправяше леглото, така че вероятността да я намери беше малка. Там беше на безопасно място. Той даже не беше сигурен, че принадлежи на момичето; всеки от неговите пътници би могъл да я изпусне.

В главния офис мистър Снейк, шефът, се люлееше в черен кожен стол. Краката му бяха вдигнати на бюрото пред него. Той говореше по телефона и не обърна внимание на Хърбърт, който беше набутан в офиса от една секретарка. Хърбърт стоеше вцепенен пред бюрото и си помисли дали да не седне. Мистър Снейк не му беше посочил да го стори, а пред лицето на шефовете Хърбърт винаги искаше да прави само необходимите неща. Поне нямаше полицаи, нещо, за което трябваше да е благодарен.

Мистър Снейк приключи разговора си, тресна слушалката, протегна се за цигара и изръмжа:

— Пикал ли си в плувните басейни на нашите клиенти, Джеферсън?

— Какво? — попита Хърбърт, жълтеникавата му кожа почервеня.

— Чу ме. Да или не?

— Не — каза той бързо. Това беше нещо, което не можеха да докажат.

— Уволнен си. Дадох ти шанс да ми кажеш истината и ти го пропиля. Някакво хлапе е снимало филм за майка си пред да излезе и през стъклената врата се вижда как си пикаеш в басейна им съвсем спокойно. Аз самият видях филма този следобед. Събирай си нещата и се махай оттук. Касиерът е приготвил чета ти със заплатата до днес.

Мистър Снейк взе отново телефона и докато Хърбърт се обърна да си тръгне, беше вече зает с разговор.