Владислав Крапивин
Вечният бисер (13)

Епилог

До сутринта сънувах Океана, равномерните му вълни върху пясъка на Жълтия остров. Отначало те бяха сини под яркото слънце, после станаха кехлибаренопрозрачни в ясното сияние на залеза, накрая — тъмни, посипани с лунни искри. Вълните се разбиваха в камъните на брега и се разхвърлиха на хиляди пръски.

Изведнъж тези летящи пръски станаха стъклени и звънко се удариха в разтворените криле на прозореца ми.

Отворих очи и видях как зад горния край на прозореца се скри стъклената запушалка. Или може би само така ми се беше сторило?

Беше ясно утро. Небето синееше, ярко жълтееше под слънчевите лъчи ъгълът на съседната къща. Офиковият храст поклащаше листа, а на върха му червенееха гроздове плодове (от долните клони вече ги бяха обрали).

Веднага стана ясно, че последните дни на август са решили да ни подарят топлина. Навън беше не есен, като вчера, а ярко, късно лято. Утрото в прозореца приличаше на поставен в рамка слънчев пейзаж.

И изведнъж в горния край на прозореца на фона на този пейзаж се спуснаха и залюляха четири крака.

Бяха абсолютно еднакви. Или във всеки случай два еднакви чифта. Обути в еднакво износени кецове, завързани по един и същ мързеланковски начин — до половината. Еднакво мургави, еднакво изподрани.

Ако краката бяха само два, щях да разбера, че се спуска Володка. Дори примигнах: да не ми се раздвоява погледът? Не. Каква беше тази работа?

Володка винаги пазеше ревниво правото си над своя „парашут“ (не от стиснатост, а защото „парашутът“ се спускаше точно пред нашия прозорец). На никого не позволяваше да го използува и само от време на време возеше Женя.

Значи Женя неочаквано се е върнала?

Но тя, макар понякога да носеше момчешки кецове, винаги ги връзваше както трябва, пък и носеше по-малък номер.

Тогава…

Ето още нещо еднакво! И върху четирите кеца блестяха сребристи рибешки люспи!

Аз трепнах и исках да скоча, но веднага разбрах: беше сън. Усмихнах се тъжно и погледнах по-спокойно.

Погледът ми, насочен към прозореца, се плъзгаше над нещо черно-бяло.

За миг отместих очи и видях на облегалката на стола мъничката матроска. Сам я бях извадил вчера от джоба на шлифера!

Сърцето ми замря. Хвърлих се към прозореца.

Четирите крака се спускаха плавно, зад прозореца се появи гумата. В нея, като в рамката на кръгъл портрет, седяха, притиснати един до друг, Володка и Братлето.

Володка се усмихваше широко и жизнерадостно, Братлето — плахо като неканен гост.

В този миг аз сякаш се раздвоих. В мен оживя дванайсетгодишният Серьожа, който изкрещя радостно и се хвърли към приятелите си. А възрастният Сергей Виталиевич (който беше отвън) започна да се държи съвсем идиотски. Изглежда, заради това, че беше изненадан, той каза със суровия тон на класен ръководител:

— Това, как да го разбираме?

Васильок погледна нерешително към Володка и прошепна:

— Нали ти казах, че ще си изпатим?

Володка пренебрежително мръдна рамо. Това кратко движение заместваше дългата фраза: „Не го ли виждаш — той само така си приказва, защото се мисли за голям и много сериозен?“

После ми обясни с делови тон:

— Разбираш ли, ние решихме така: нека Васка поживее у нас, докато щурманът се върне от плаването си.

Момченцето в мен заподскача, но аз отново си помислих „Това е сън…“, и попитах с подозрение:

— А Валерка знае ли? Съгласен ли е?

— Ами той вече замина… — тихо каза Братлето.

А Володка добави:

— Не му казахме, защото не знаехме дали ще стане… Ще му пратим говоряща раковина.

Изглежда, изразът ми продължаваше да бъде недоумяващ, учуден, защото Володка продължи:

— Че какво? Аз ще се разбера с мама. Учебниците ни ще бъдат общи. Имам две ученически униформи — нова и стара. Аз ще взема старите панталони и новата куртка, а Васка — обратно. Или аз обратно…

— Вие умни хора ли сте… или обратно? — объркано попитах аз. — Кой ще запише в училището човек без документи?

Володка ме изгледа така, сякаш спорех само от инат.

— Нали в райсъвета цялото началство ти е познато?

Прав беше. И малкият Серьожка, който подскачаше в мен, вече искаше да се преметне от радост. Но изведнъж ни облъхна хлад — и него, и мен! Защото това, което ставаше сега, беше невъзможно. Защото вчера се простихме завинаги!

— Слушайте, ами това… планетите? Нали се раздалечават?

Навярно лицето ми е било много уплашено. Васильок отново се усмихна виновно, а Володка снизходително ми обясни:

— Няма да се раздалечат. Аз не отвързах въженцето.

— Какво? — попитах аз и машинално погледнах нагоре.

Гумата висеше на дебело, чорлаво въже.

Володка въздъхна и ми обясни:

— Ами така се получи. Аз го вързах, когато излязох от лабиринта. Вързах го, за да не го навивам, когато се връщах обратно. Да го навиваш е много бавно, пък като беше вързано, се обтегна като жица на трамвай, и аз по нея — вз-з-з…

— А за какво го върза? — глупаво попитах аз.

С невинната усмивка на послушно момченце Володка отвърна:

— Ами за шипките…

И всичко стана ясно.

Котвата, завинаги враснала в планетата, и железните шипки, чиито корени стигат до центъра на Земята. И между тях — бялото въженце, завързано с хитрите възелчета на Володка. Двадесетметрово въженце, безкрайно като Вселената и вечно като пламъка на нашия бисер.

То бе пронизало вихрите на загадъчните светове — то, толкова тънко и слабичко на вид. Като насмешка над всички закони на пространството и времето…

Ще издържи ли? Няма ли да се скъса от чудовищната сила на раздалечаващите се звезди?

Ще издържи, разбрах аз. Нали сега си имаме обща звезда. Нали сами я запалихме над пустинния остров и точно затова въженцето свърза нашите две планети.

Въженце, Ни да го скъсаш, ни да го развържеш. Може ли да има нещо по-просто и нещо по-здраво?

Моят малък Серьожа изкрещя радостно и се изправи на глава. А глуповатият Сергей Виталиевич примигна и все пак попита нерешително:

— Заговорници такива… Не мислите ли, че това е космическо хулиганство?

— Ти пък! — тихо, но с познатите интонации на Володка каза Братлето.

А Володка попита насмешливо:

— Кое е космическо хулиганство? Въженцето ли? Ако кажеш на някого, ще станеш за смях.

И тогава се засмях и аз. Засмях се и отхвърлих съмненията и страховете. И най-сетне повярвах, че това не е сън. Засмях се и целият се отдадох на радостта. Протегнах към тях ръце:

— Хайде влизайте, палавници такива!

Те радостно разлюляха гумата, прехвърлиха изподрасканите си крака през перваза, а аз ги хванах за ризите…

… и в този момент от двора се разнесе оглушителен вой. Нещо средно между аварийна сирена и колективен рев в детски ясли. Всички подскочихме като от взрив.

Под нашия прозорец, до стената, два портокаловооранжеви котарака, гневно вирнали пухкавите си опашки, настръхнали, с извити гърбове, бяха забили погледи един в друг. Митка и Рижик. И двамата ревяха заплашително, готови да се вкопчат в смъртен двубой.

… Впрочем някъде около обяд двата котарака се сприятелиха и заедно напердашиха високомерния дог Помпей от съседния апартамент.