Владислав Крапивин
Вечният бисер (2)

2.

Володка излезе от банята, като оставяше след себе си мокри стъпки. Яростно бършеше с кърпа рошавата си глава и не ме гледаше. Разбирах го — срамуваше се заради скорошния си страх.

— Облечи си сухи дрехи, че пак ще замръзнеш — казах аз.

Той раздразнено помръдна мършавите си лопатки („И без теб знам!“) и целият се навря в гардероба. Разнесе се шумолене и недоволно мърморене:

— Никога нищо не можеш да намериш…

Най-после излезе. Измъкна една модна фланелка, украсена със заглавия на чужди вестници, и нови зеленикави шорти. Фланелката му беше по мярка, шортите — големи. Майка му ги беше купила с надеждата, че през лятото Володка ще порасне малко. Обаче Володка порасна само на височина, но не и на ширина. Шортите му стояха като пола и се смъкваха.

— Това не е живот — капризно каза той.

— Сложи си колан, и толкоз.

Володка ехидно забеляза, че тази умна мисъл му е дошла и на него. Само че бил загубил старото си коланче на плажа, а широкия капитански колан подарил… на един човек.

— И на кого?

— Ами… на Женя. Когато заминаваше.

Той изведнъж се сети нещо, сърдито си придърпа шортите и взе от масата бялото въженце. Ловко прекара края му през гайките, а останалата част пъхна в джоба си, без да я реже.

Тънкото капроново въженце дори отдалеч изглеждаше хлъзгаво. А възелчето с лекомислена фльонга беше съвсем несигурно…

— Ще се развърже — засмях се аз — и ще ти паднат гащите.

— Няма да се развърже — разсеяно отвърна Володка.

Той имаше един ужасен навик — ей така, между другото, да отрича очевидни неща.

— Ще се развърже само след няколко крачки — казах аз, сдържайки раздразнението си.

— Никой освен мен не може да развърже моя възел — равнодушно ми съобщи този тип.

— Хващаме ли се на бас? — попитах аз сухо. Той пъхна ръце в джобовете си, изпъчи корем и предложи:

— Развържи го без бас.

Е, добре! Сложих пред него стол, бавно седнах, хванах с два пръста капроновия край и леко го дръпнах.

Възелчето се оказа по-здраво, отколкото си мислех. Дръпнах по-силно. Хм, по дяволите… Ядосано дръпнах с всички сили! И… как да го опиша… Представете си, че са ви помолили да скъсате конец, а той се е оказал стоманена нишка.

Възелчето не се развърза, а от дръпването Володка залитна към мен. Срещнах сърдитите му очи и… и двамата разбрахме, че се лъжем и спорим за всякакви глупости, за да избегнем главното.

Хванах Володка за острите, студени лакти:

— Е какво… Дай да изясним. От какво те е страх?

Той отмести поглед и помълча, загледан в пода.

Изведнъж седна на коляното ми и тихо ме помоли:

— Дай да помълчим малко.

— И какво ще стане?

— Ще стане… пусто.

Той каза това спокойно, но аз почувствувах как под фланелката му мускулите се изопнаха като струни. Притиснах го до себе си.

Настъпи тишина. Реотаните в електрическата печка престанаха да пропукват. Рижият Митка спря да ближе изсъхналата си козина и ни загледа странно.

Отначало нямаше нищо. После… после пак нищо не се случи, но… как да обясня това чувство? Сякаш стените изчезнаха. Разбира се, те си бяха на мястото, както и всичко останало. Но всичко стана неистинско, нетрайно, въздушно. Имаше само едно истинско усещане — за някакво огромно пространство. Сякаш се бяхме озовали в нощна степ или на равен, пуст бряг под тъмно небе. И възникна шум — може би нечий шепот, може би леки вълни, галещи грапавия пясък…

Затворих очи и се вслушах. Вслушах се с всеки нерв, с всяка клетка от тялото си: какво е това? Отде идва?

Не, не беше страшно. Не заплашваше нито с беда, нито с опасност. Просто ни обгърна непознато, загадъчно пространство, тъмно крило меко докосна лицата ни.

Но ако навън е късна вечер и си сам в стаята, и си на единадесет години… Тогава, разбира се, ще ти стане страшно.

— Това сигурно е от вятъра — казах аз. — Какво толкова, Володка? Вятър и дъжд. Неприятна вечер…

Той поклати глава и скочи от коляното ми:

— Не е от вечерта. Още през деня започна… Може би е… тя?

Озъртайки се към мен, той отиде до масата и отмести купчината учебници за пети клас. Зад книгите лежеше морска раковина.

 

Беше голяма, не много красива: сива на цвят, с дълги шипове, навита на спирала. А вътре беше тъмнорозова и изглеждаше много дълбока.

— Откъде я имаш?

— Сутринта изпратих мама, дойдох си вкъщи и я видях… Беше на перваза на прозореца. Първо помислих, че мама я е оставила — като подарък, за да не ми е скучно…

— Може би е било точно така?

Володка ме погледна неспокойно и каза:

— Не, ти я чуй. Сложи си я на ухото.

Вдигнах раковината — беше тежка и бодлива — и я допрях до бузата си. И веднага ме заля ритмичен шум. Океански вълни равномерно налитаха върху полегат пясъчен бряг. Сякаш още малко — и откъснатите от гребените им пръски щяха да попаднат върху лицето ми. Затворих очи — усещането за близост на море стана пълно… И изведнъж ми се стори, че Володка произнесе някакви думи. Погледнах го, без да свалям раковината. Не, Володка мълчеше и ме гледаше втренчено, тревожно. А думите прозвучаха отново. Те си пробиваха път през шума на океанския прибой. Отново. Отново… Отначало почувствувах само, че това са човешки думи. После разбрах какво казват и веднага познах гласа.

„Ела, както преди… Ела, както преди… Ела, както преди…“ — зовеше ме от един чужд свят моят далечен приятел — тръбачът, командирът, рицарят Валерка…

Изглежда, много дълго бях слушал, защото в тревожните очи на Володка се появи нетърпение. Свалих раковината:

— Володка, ти чу ли в нея някакви думи?

Той примигна объркан:

— Мислех, че само ми се е сторило… Това възможно ли е?

— Възможно е!

В мен се появи странното усещане: скоро сигурно ще се случи нещо необикновено. Но не чувствувах вълнение. Напротив, обзе ме спокойствие, дори някаква сънливост. Седнах на стола пред Володка и казах усмихнат:

— Тази раковина не е била за теб… Просто те не са знаели, че сме си сменили квартирите.

— Кои? — попита Володка и седна по-близо до мен.

— Аз ти разказвах, помниш ли? За Града, за барабанчиците, за Канцлера… За Валерка и Братлето. Ти сигурно си решил, че всичко това е приказка?

Той взе раковината, притисна я до ухото си:

— Зове…

Аз кимнах.

Володка ме гледаше настойчиво:

— А как се стига дотам?

Вдигнах рамене:

— Разбираш ли, Володка, преди той сам идваше при мен…

— Значи ти не знаеш пътя?

„Пътят — помислих си аз. — Но това не е път. Това е начин за преход в един неизвестен свят: може би приказка, може би друга галактика. Навярно има някакви особени закони, но аз не съм ги изучавал. До тях ли ми беше там?“

— Не знам — казах аз. — Сега не знам.

— Но ти трябва да знаеш!

— Всеки път беше по различен начин. Сигурно е нужно някакво място. Някакво особено място…

— Място ли?

— Да. Място, през което може да се стигне дотам.

— Място… — повтори Володка.

Той отново седна на коленете ми и ме погледна отдолу нагоре:

— Само недей да ми се смееш или да спориш… С мен веднъж вече се случи същото, като с тази раковина. Знаеш ли, има една такава улица. Понякога ми се струваше, че в края й има море… Всъщност няма нищо. Е, има храсти и трева. Но вървиш и все ти се струва, че морето ей сега ще се покаже. Дори миришеше на водорасли. А ако си затвориш очите, все едно че си на брега. И шум…

— А ти отивал ли си до края на улицата?

— Не съм — Володка сърдито завъртя глава.

— Защо? Страх те беше, нали?

— Не, ама… Всъщност да, страх ме беше. Че ще се излъжа…

— Какво пък, Володка… Може точно това да ни е нужно.

Той скочи:

— Ами да тръгваме!

— Още сега?

Володка много се учуди:

— Че можем ли да чакаме?

Аз тръснах глава. Наистина, какво ставаше с мен? Какво беше това сънливо замайване? Или наистина остарявам и оглупявам по малко? Може би сега е ценна всяка секунда, а ние седим и разсъждаваме!

— Обличай се — казах аз на Володка и слязох в своята квартира.

Сложих си ботуши и брезентов шлифер, пъхнах в джоба си тежкия ловджийски нож — подарък от приятелите, с които ходих на поход в Кавказ. Може би нямаше да потрябва, но… При тази мисъл белегът леко ме заболя. Парна ме тревога за Володка. Но знаех, че няма смисъл да го убеждавам да остане. При това не знаех пътя…

Володка ме чакаше. Вместо разкиснатите от дъжда сандали си беше сложил стари кецове, а върху фланелката — оранжев анорак с качулка. Приличаше на яркооранжево тънкокрако джудже, което излиза от тайнствена пещера и носи за някого подарък — вълшебна раковина.

Аноракът беше тънък, от лек плат. Искаше ми се да кажа: „Ще измръзнеш, глупчо“, но Володка ме гледаше толкова сурово и нетърпеливо, че премълчах.