Владислав Крапивин
Вечният бисер (9)

10.

Веднъж в седми клас ме удари ток от електростатичната машина (нали знаете, такъв един прозрачен кръг с ръчка за въртене, четки и блестящи топчета). Оттогава електричеството предизвикваше у мен нервна реакция.

Трескаво хванах Братлето за ризата и го измъкнах изпод лещите. То примигваше учудено. Володка също примигваше. А Валерка доста се изплаши за братчето си.

— Това пък какво е? — попитах аз. — Значи вие имате електричество?

Той сърдито погледна лостовете и мрачно отвърна:

— Имахме… Много неща имахме, но всичко е забравено. Сега отново търсим…

Той отново погледна към контактите, към Братлето и попита:

— А това… опасно ли беше?

— Зависи какво е напрежението — казах аз и си спомних кожените шнурове и черните сандъци в нишите.

Това трябваше да са кабели и акумулатори и енергията се беше запазила през цялото това време.

Наклонените железни лостове завършваха с остри клюнове, под които имаше дървени дръжки — явно, за да могат да се местят с ръце. Промъкнах се с треперещи колене между лещите и отново сближих контактите. И отново с пращене прелетя начупена искра, дълга около два сантиметра.

— Ами че това е мълния! — възкликна Володка. — Тя ще го запали!

Ето колко просто се реши всичко. Зарадвахме се и започнахме да мислим как ще закрепим бисерното зрънце между клюновете на контактите.

От пода се издигаше меден винт с кръгла площадка на върха. Приличаше на столче за пианист. Навярно на него е било закрепено гнездото за лампата. Извъртях го до края, но височината му не стигаше. Володка и Братлето се спогледаха. Володка бързо каза:

— Трябва да сложим камък с вдлъбнатина. Долу има такива.

Преди да успея да отговоря, стълбата закънтя под краката му.

— По-внимателно, летяща маймуно! — извиках аз подир него.

Ехото още не беше заглъхнало, а Володка вече излетя от кулата. Видяхме го от балкончето, което заобикаляше „фенера“ на фара.

Володка намери камък близо до котвата и с усилие го вдигна.

— Спуснете въженцето! — извика той.

Братлето бързо размота капроновото въженце.

— Няма да стигне — със съмнение казах аз.

— Ще стигне — отвърна Братлето с тон, много подобен на този на Володка.

И наистина стигна. Володка завърза камъка на кръст и ни извика да го изтеглим.

— Ще го изтеглим! А ти се качвай!

— Не, ще почакам! Може да потрябват още камъни!

Но повече камъни не потрябваха. Това паве с вдлъбнатина отгоре беше сякаш специално приготвено за нас. Когато сложих върху него бисера, клюновете на лостовете го докоснаха.

Нетърпеливо ги сближих.

Синьото змийче на искрата изпращя един-два пъти и обви бялото зрънце. После искрите затанцуваха безспирно. Бисерът хвърляше синкави отблясъци, но не се запалваше.

— Напрежението е слабо — казах аз.

— Значи нищо няма да стане? — попита с огорчение Валерка.

— Не знам. Виж, ако можехме да получим волтова дъга… Тя може да стопи и метал.

— А как ще я получим?

— Да имахме графит… Поне едно моливче.

— Може пък Володя да има — каза Братлето.

Сетихме се, че Володя още ни чака долу, и изскочихме на балкона. Володка стоеше, вдигнал нагоре глава.

— Имаш ли обикновено моливче? — извиках аз.

— За какво ви е?

— За контактите!

— Много ли ви трябва?

— Много!

— Имах, но остана в анорака!

Едва не плюх от разочарование.

— Ако трябва, ще изтичам! — извика Володка.

„Ще изтичам!“ Като че ли е до будката за вестници!

— Не прави глупости! — извиках аз и се обърнах, очаквайки поддръжка от Валерка.

Но щурманът Ден мълчеше. А Братлето каза с умоляващ глас:

— Нека отиде. Това е толкова важно!

И хвърли долу навитото въженце.

— Тогава да отидем всички заедно — предложих аз.

— Ако сме четирима, ще бъде четири пъти по-дълго — мрачно обясни Валерка. — А времето на лабиринта изтича.

Не разбрах това за лабиринта, разбрах само, че някой трябва да отиде сам. Значи това ще е Володка, защото никой друг няма да може да намери анорака му в тъмните храсти.

— Но той ще се заблуди!

— Не, не е толкова трудно — каза Валерка и извика надолу: — Като отиваш натам, следвай „лунното зайче“! А по обратния път…

— Обратно ще се върна по въженцето! Като Том Сойер в пещерата! — извика в отговор Володка.

Видях как той върза края на въженцето за котвата и извиках:

— Няма да стигне!

— Ти пък! — отвърна Володка и изчезна сред скалите, като размотаваше въженцето.

 

Приготвих се за тревожното чакане. Явно Третата Приказка се нуждаеше и от такива минути… Гледах слънцето, което бавно се спускаше към морето.

Не се наложи да чакаме и да се тревожим дълго. Володка се върна много бързо. Не забелязах появата му иззад скалите, направо чух кънтящото трополене по стълбата.

Володка дишаше тежко. Беше облечен с анорака и покрит с тъмните звездички на дъжда. Аноракът дъхаше на влажни листа.

В първия момент едва не го прегърнах от радост. Сдържах се и за да прикрия прекалено явния си възторг, попитах:

— Какво, всичко ли е наред?

— Аха… — отвърна Володка. — Ето ти моливчето, Васка.

Братлето взе моливчето и със зъби го разцепи по дължина. Извади графита.

Аз измъкнах от кеца си проводника, който служеше вместо връзка. Валерка почисти изолацията със сабята си. Завързахме с оголения проводник парчета графит към клюновете.

— Готово ли е? — прошепна Валерка.

— Да. Само че се дръпнете. Трябва внимателно…

Знаех, че бисерът ще пламне. Не можеше да не пламне. Самата Приказка ни бе довела до този миг: и старият фар, и подаръкът на добрия краб, и мисълта, че ние трябва да оставим спомен за нашата дружба…

Ненапразно Володка мина сам през звездния лабиринт!

Бавно, почти тържествено сближих лостовете, очаквайки искрата. Пламна бял огън! И в същия миг нещо черно ме шибна по лицето. Аз отскочих и се ударих с гръб в желязната рамка на лещата.

От купола на покрива, от тъмните преплетени греди към нас стремително се спускаха огромни прилепи.

Или това не бяха прилепи? Странни и страшни същества без глави или по-скоро състоящи се само от глави. Приличаха на меки торби от мокра кожа, големи колкото боксьорски чували. И върху всеки такъв чувал имаше лице. Отвратително, но човешко, с осмислена омраза в мътните жълти очи. А от бузите стърчаха ципести криле!

И откъде се взеха тези чудовища? Навярно чакаха своя час, притаени върху гредите, а ние не бяхме ги забелязали. Не погледнахме нагоре, когато дойдохме тук — не ни беше до това.

Злобното ято ни нападна. Тръпки ме побиваха от плющенето на крилете и вихъра от страшни тъмни лица. Нещо познато имаше в тях — може би жестокостта от маската на Хака Баркарис, може би злото отчаяние на Канцлера…

Братлето и Володка изпищяха и отскочиха към стъклената стена на „фенера“. Володка смъкна коланчето от метални пластинки и започна да го размахва яростно, като придържаше шортите си с ръка. Братлето си свали ризата и шибаше с нея. Аз грабнах един попаднал ми под ръка метален прът и с гневна радост и отвращение почувствувах как ципестите криле се чупят под ударите ми.

Но ни спаси, разбира се, Валерка. Неговата сабя засъска във въздуха и няколко „летящи чувала“ с отвратително шляпане паднаха на каменния под. Останалите излетяха на гредите.

Боят продължи не повече от половин минута. Но всички дишахме тежко. Това нападение ни дойде прекалено неочаквано и врагът ни беше прекалено отвратителен.

Трите разсечени „чувала“ на пода потръпваха и мърдаха криле. Не можех да гледам разкривените, умиращи лица.

— Ама че твари — потръпнах.

— Крилати „таласъми“ — процеди през зъби Валерка. — Едно време смятахме, че в тях се преселват душите на умиращи разбойници. Мислех, че отдавна са измрели. И откъде само…

Прекъсна го отчаяният вик на Васильок:

— Бисерът!

Светлото топче се търкаляше по леко наклонения под право към вратата. Изглежда, тези същества го бяха съборили с криле.

Защо не се хвърлихме след него? Защо гледахме вцепенени как бяга от нас? Случва се и така: виждаш как нещо пада, и замираш, и не можеш да го подхванеш…

Едва когато бисерът изчезна зад вратата и чухме няколко звънтящи удара по стълбата, вцепенението ни премина. Хукнахме навън…

Търсихме дълго и отчаяно. По стъпалата, в нишите, по пода на първия етаж. Опипахме всички пукнатини. Когато слънцето се скри зад хоризонта и лъчите му, проникващи в кулата, угаснаха, ние раздухахме на брега остатъците от огъня и направихме факли от клони. Но и огънят не ни помогна.

Право да си кажа, аз и Валерка от самото начало разбирахме, че няма да го намерим. Такова мъничко зрънце в огромния каменен кладенец… Но Володка и Братлето се споглеждаха странно и упорито претърсваха цепнатините между каменните плочи. Накрая всички клони изгоряха.

Излязохме на чист въздух.

Над морето догаряше жълтият залез. Стояхме до котвата и гледахме това ясно сияние. Лицата на Васильок и Володка станаха мургавозлатисти и съвсем еднакви. Еднакво строги, еднакво мрачни.

— Е, нищо де… — каза Володка. — Няма пък да плачем сега. Нали все пак нещо се случи…

„Нещо… — помислих си аз. — Но навярно нищо повече. Тъжната приказка свърши…“

И сякаш в отговор на мислите ми Валерка каза:

— Време е.

— Дайте да се изкъпем за последно — помолих аз и видях пълните с благодарност очи на Володка и Братлето.

— Но времето е много малко. Скоро лабиринтът ще изчезне.

— Ти пък откъде знаещ? — капризно попита Володка.

— Чувствувам. Нали аз го строих.

— Ама ние само ще се натопим — жално каза Братлето.

— Хайде — кратко каза Валерка.

Той хвърли куртката си до котвата, Володка остави върху нея анорака си и ние хукнахме към морето.

До самата вода се озърнах. Залезът се отразяваше в стъклата на фара и те пламтяха, като че ли все пак бяхме успели да го запалим.