Владислав Крапивин
Вечният бисер (8)

9.

Вятърът беше попътен и ние долетяхме до брега за няколко минути. Валерка ловко вкара лодката в залива, завързахме я и по камъните се добрахме до плажа.

Наближаваше вечерта, въздухът сякаш пожълтяваше. Вятърът позатихна, шумоленето на тревата стана по-звънтящо. Престанахме да шумим и лудуваме. Бяхме малко уморени.

Започна отливът. Океанът отстъпваше и оголваше мокрото дъно с тъмни снопове водорасли и кръгли блестящи локви.

Братлето и Володка потичаха малко из тези локви, пръскаха се един друг, но без особено желание. После Володка се натъкна на облия блестящ гръб на заровила се в пясъка костенурка. За да докаже на Братлето, че вече не се страхува от морски животни, той започна да я изравя. Костенурката беше неподвижна и като че ли прекалено обла. После се оказа, че не е костенурка, а глинено гърне, покрито със странна карирана шарка.

— Знаете ли какво е това? — оживено каза Валерка. — Тези съдове са останали от древните мореплаватели, които са живели тук преди хиляди години.

— Дали вътре няма съкровище? — заинтересува се Володка.

Но в древния съд нямаше нищо. Само мокър пясък.

— В тях преди варяха супа от сини водорасли — каза Валерка.

— Искам супа от сини водорасли — съобщи Братлето. — Гладен съм.

— Бр — отзова се Володка.

— Никакви „бр“! Много е вкусна. Само че тук няма сини водорасли.

— Ами да наловим и сварим раци — предложи Валерка и крадешком погледна към Братлето.

— Как пък не! — подскочи то.

Засмяха се.

Малките сиви раци, сякаш подслушали коварните замисли на Валерка, се разбягаха по пясъка, изпокриха се под камъните. Много камъни бяха обрасли с плоски миди, подобни на черноморските.

— Ще си сварим миди — каза Валерка. — Добри са за ядене.

— А огън откъде? — попита Володка.

Веднага се сетих. Изтичах, намерих дрехите си и изтърсих джобовете. От тях изпаднаха два сини билета — аз и моят приятел Алик Головин бяхме ходили (преди петнадесет години) в кино „Темп“, за да гледаме филма „Смели хора“. После в дланта ми падна увеличителното стъкълце — подаръкът от Алик.

Слънцето беше ниско, но още напичаше добре. Аз насочих огнената точка на лупата към билетите и скоро по тях заподскачаха безцветни пламъчета. Събрахме суха трева и клони, сварихме миди в старинното гърне, в морска вода, която бълбукаше съвсем като супа в тенджера. Някои миди се отваряха сами, другите ги отваряше Валерка с острието на сабята си. Месото на мидите беше соленичко и миришеше на море. Беше чудесно! Володка каза, че цял живот ще помним този обяд.

Цял живот… Ще помним! И всички отново помислихме за едно и също: че скоро ще настъпи време, когато ще ни остане само това. Да си спомняме един за друг.

Лежахме на сухия пясък, притиснали рамене, и мълчахме. От дясната ми страна лежеше Валерка, от лявата — моят Володка.

Най-сетне Валерка каза:

— Все пак нещо не е наред. Като че ли не направихме нещо много важно…

— Не сме ходили на фара — напомни ни Володка.

— Нима това е най-важното? — с мек упрек попита Братлето.

— Кой знае! — упорствуваше Володка.

Погледнах към него, после към Валерка. Изглежда, и на двама ни беше дошла една и съща мисъл.

— Трябва да запалим фара — бързо казах аз. — Ненапразно сме попаднали именно на този остров.

Братлето и Володка едновременно се надигнаха, забили остри лакти в пясъка.

Валерка помисли малко и поклати глава:

— Аз също исках… Но не, невъзможно е. Там трябва да горят маслени лампи. А откъде масло? Кой ще ги наглежда, те не могат да горят вечно, трябва да се зареждат?

Володка до мен рязко помръдна и аз почувствувах взискателния му поглед. И казах:

— А бисерът? Нали той гори вечно?

Валерка бързо вдигна очи и отново ги сведе:

— Та това е подарък. Той е ваш — твой и на Володка.

— Той ще си бъде наш. И ваш също — заговорих аз колкото се може по-убедително. — Но той ще гори! Ще гори като…

В главата ми се мятаха всякакви мисли от рода на „неугасимия огън на дружбата“ и други подобни. Но тук нямаше нужда от красиви думи, затова казах:

— Ще гори, като че ли сме заедно… и сме го запалили за всички…

— И ти ще се върнеш по-рано, Дени — изведнъж тихо каза Братлето. — Няма да е нужно да заобикаляш Бариерата.

Вярно, Васильок! На това щурманът Ден нямаше какво да възрази.

Извадих от джоба си тежкото топче. Валерка го пое върху дланта си:

— А как ще го запалим? Не може с обикновен огън. Той пламва само от много силна топлина — от мълния или горящо желязо…

— Ех ти, щурмане! — възкликнах аз. — Забрави ли? На всички фарове има огромни лещи! Ще съберем слънчевите лъчи! Бързо, докато слънцето не е залязло!

Дотърчахме запъхтени до каменната площадка в основата на фара. Вратата беше изкъртена. Мрачно зееше сводестият вход. Но тази мрачност не ни изплаши, ние бързахме, за да не изпуснем слънцето — то беше близко до хоризонта и жълтееше. И все пак се задържахме пред кулата.

Близо до основата й, сред валчестите камъни, лежеше огромна котва. Беше проядена от морската сол, цялата червеникава от ръжда. Вретеното й бе плътно притиснато до базалтовата площадка, единият рог с триъгълна лапа стърчеше нагоре, а вторият — изцяло враснал в камъка. Сякаш много, много отдавна камъкът се бе разтопил, обхванал котвената лапа и застинал отново. Валерка погали ръждивото тяло на котвата:

— Знаете ли от колко време лежи тук? Някога това е било морско дъно, после водата се е отдръпнала. Тази котва сигурно е паднала от някой кораб преди повече от хиляда години. И така си е останала… Вижте, та тя направо е враснала в планетата.

Ние с Братлето също погалихме покрития с ръжда гръб на котвата-великан. Володка се опита да помръдне големия пръстен, за който се връзва веригата, но той се беше сраснал с гнездото си.

— Слънцето залязва — казах аз.

Сенките на котвата, камъните, ниските скали, където беше изходът на лабиринта, се издължиха и плъзнаха по склона.

Влязохме в кулата.

Отвън тя беше квадратна, отвътре — кръгла. Като че ли един четириъгълен стълб беше пробит със свредел. Там, където отвън бяха ъглите, каменната зидария беше особено дебела. Древните строители бяха пробили в нея полукръгли вдлъбнатини. От ниша към ниша се изкачваше в начупена линия тънка желязна стълба. Когато се заизкачвахме, стълбата закънтя, от перилата се посипаха люспи ръжда.

Беше ни малко страх от това качване. Кръглата пустота кънтеше и над нас, и под нас. Но през тесните прозорци проникваше слънцето и разсичаше тази пустота със снопове лъчи. Те бяха станали розови — значи трябваше да се бърза.

Вървях последен и внимавах да не би Володка и Братлето от безгрижност да се изтърколят по стъпалата. Затова не се озъртах много. Но все пак успях да забележа в нишите навити, полуизгнили въжета, кръгли фенери и някакви черни сандъци. Странни кожени въжета се издигаха нагоре от тях.

След полумрака на тъмния кладенец остъклената фенерна кабина почти ни ослепи. От тази височина слънцето не изглеждаше много ниско — това беше първото, което забелязах.

А второто… Второто беше, че лещи нямаше.

По-точно казано, имаше, но не ни вършеха работа. Не бяха изпъкналите стъкла, които очаквахме да видим. Лещите на фара се състояха от множество концентрични кристални пръстени. Отдалеч те навярно приличаха на стъклата на автомобилен фар. И на всичко отгоре бяха вградени в неподвижни метални рамки. Не можеха нито да се завъртят, нито да се свалят.

Спогледахме се огорчени и с недоумение. Братлето попита Валерка — без упрек, но много разочаровано:

— Ама ти не знаеше ли?

— Да не съм строител на фарове? Досега съм ги виждал само откъм морето.

Изведнъж почувствувах страшна обида. Нима всичко е било напразно?

Володка предложи:

— А какво ще кажете, ако оставим тук бисера и прекараме до него гръмоотвод? При някоя буря ще удари гръм и…

— Тук никога няма бури… — печално каза Валерка.

Братлето, кой знае защо, се изкатери на площадката между лещите, където някога бе стояла лампата. Сега там стърчаха два железни лоста. Дългоцветни петна от кристалните пръстени се плъзнаха по ризата на Братлето, после яркото слънчево зайче скочи към очите му. Братлето замижа, вдигна ръка към очите си и закачи с лакът подвижния лост.

Чу се пращене и между лостовете прескочи синя искра.