Владислав Крапивин
Вечният бисер (3)

3.

Изобщо не помня как стигнахме до гарата. Като че ли мигновено се оказахме във вагона на електрическия влак. Беше празен. Лампите светеха ярко. По бузите на Володка блестяха дъждовни капки, следите им обсипваха анорака като тъмни звездички.

Седнахме един срещу друг на жълтите лакирани пейки. Влакът сякаш бе чакал само нас: меко се разтресе и набра скорост. Черна като катран тъмнина веднага облепи стъклата отвън.

Володка седеше изправен и дори някак строг. Беше сложил раковината върху блестящите си от дъжда колене, гледаше пред себе си и мърдаше устни, като че ли тихичко си повтаряше важен урок.

— Володка — повиках го аз, — дълго ли ще пътуваме?

Той трепна:

— Какво? Не, не много.

Допря раковината до ухото си и се усмихна:

— Говори. Дори като че ли по-високо.

Аз също я послушах. Може би не по-високо, но все така неуморно и настойчиво звучеше гласът на Валерка…

Наистина не пътувахме дълго. Дори тъмните звездички не успяха да изчезнат от анорака на Володка. Не знам какво беше успял да различи той в мрака зад прозореца, но изведнъж скочи и ме дръпна за ръкава. В мига, в който излязохме в преддверието, спирачките изсъскаха и вратите се разтвориха. Ние изскочихме на мокрия перон. Фенерът на спирката се отразяваше в него. Влакът отново засъска и отлетя, а ние слязохме по хлъзгавите стъпала върху мократа трева.

— Тук има пътечка — прошепна Володка и ме поведе край тъмни плетове и бараки.

Дъждът продължаваше да ръми.

— Ето я дядовата вила. Виждаш ли я?

Не виждах нищо. Наоколо нямаше никаква светлина, дори фенерът на спирката се беше изгубил в мъглата. Тъкмо исках да съобщя на спътника си, че очите ми не са котешки, когато той виновно ме помоли:

— Слушай, вземи ме на ръце, моля те. Тук има шипки.

Аз веднага го вдигнах, но промърморих:

— Много нежен си станал. Откога те е страх от шипки?

— Но това е желязна шипка… Ти внимавай, тя и ботуши къса.

Не бях чувал за желязна шипка, затова само изхъмках. После попитах:

— Щом толкова ви пречи, защо ти и дядо ти не я изскубнете?

— Че как ще я изскубеш? — учудено попита Володка. — Нали ти казвам, това е желязна шипка. Корените й стигат до центъра на Земята.

— Все ги измисляш едни…

— Нищо не измислям — разсеяно каза Володка. — Истина е… Сега върви направо, тук има пряк път.

Аз се промъкнах през храстите и изнесох Володка на широката улица на вилното селище.

Тишината беше невероятна. Дори дъждецът спря и вече не шумолеше в тревата. Не светеше нито едно прозорче. Но не беше съвсем тъмно. В небето се виждаха облаци, които сякаш отразяваха далечна разсеяна светлина.

Володка се размърда нетърпеливо и аз го пуснах на земята. Той изохка: беше изтървал раковината върху крака си. Вдигнах я и повече не му я дадох: ще вземе да я счупи или да се нарани с нея.

— И накъде ще вървим сега? — попитах го аз. Володка уверено посочи някъде край къщите.

Хванах го за рамото и двамата тръгнахме по средата на улицата.

Стана още по-светло. Облаците се очертаваха по-ясно, във въздуха сякаш увисна сребрист прашец. Мълчахме и навярно мислехме за едно и също: как ще свърши нашето пътешествие? Не се решавах да заговоря за това, Володка също, струва ми се. Изглежда, и двамата се бояхме да не разрушим приказката. А беше трудно да се мълчи. И аз просто така, само колкото да кажа нещо, казах полугласно:

— Какви странни облаци. Светят…

Володка помълча и тихичко каза:

— Навярно в тях се отразява звездната светлина.

— Толкова силно?

— Че защо не? Над облаците звездите светят много ярко. Просто ние не ги виждаме…

Той помълча още малко и изведнъж попита:

— А защо светят всъщност?

— Кои, звездите ли?

— Ами да. Нали огънят гори само когато има въздух, а там е безвъздушно пространство…

— Учените казват, че в тях се извършват атомни процеси. Впрочем и това не е изучено докрай…

— И при това горят вечно.

— Е, не съвсем вечно. Звездите също се раждат и умират.

— Все едно — милиарди години…

— Володка, какво ти дойде изведнъж наум за звездите?

Той отвърна сериозно:

— Защо ли? Аз често мисля за тях… Ето виж, ако нямаше звезди, нямаше да има и планети. Значи нямаше да има и хора. Изобщо нищо хубаво нямаше да има. И ние с теб нямаше да се сприятелим.

„Наистина…“ — помислих си аз и стиснах по-силно рамото на Володка.

Вървяхме вече около четвърт час, а улицата все не свършваше. „Странно — мислех си, — та това е вилна зона, а не град.“

Стана по-топло. Володка си смъкна качулката.

Улицата се стесни, къщите бяха съвсем наблизо. Успях да забележа — в трептящата полусветлина на облаците — колко бяха необикновени. Всъщност това бяха две много дълги здания от двете страни. Те образуваха улицата. Отдясно мътно проблясваше безкраен ред от полукръгли прозорци, а пред лявото здание имаше дълга тераса или галерия — стълбове с навеси.

Приближихме се и аз видях, че стълбовете са покрити с дърворезба — дървени цветя и листа. По корниза горе смътно се различаваха някакви смеещи се маски.

— Какви са тези къщи, Володка?

— Не знам — прошепна той. — Никога преди не съм ги виждал.

Дори в полумрака забелязвах колко тревожни бяха очите му.

Вълна от топъл въздух премина край къщите и аз почувствувах дъха на трева. На онази сребриста трева, която никнеше край стените на Града.

— Какво? — трескаво прошепна Володка. — Значи… вече?… Наистина ли?

Стиснах ръката му и го поведох край дърворезните стълбове. Още не знаех къде сме точно, но гърлото ми се стягаше от вълнение.

Така вървяхме може би половин минута. Най-сетне улицата свърши и в същия миг зад просветналия край на облака се показа късче луна. Аз спрях и радостно притиснах Володка до себе си. Луната можеше да свети само там. В света на Валерка. У нас беше новолуние.

Яркият кръг се изтърколи целият иззад облака и сякаш пламна син прожектор.

— Ой! Ура… — с тих възторг каза Володка. — Гледай!

Гледах. Но очите ми не можеха да привикнат веднага към странния сребристосин цвят.

Отляво върху хълма, който се извисяваше на километър от нас, се виждаха бели къщички. А отдясно и отпред се издигаше мъглива искряща стена, която заемаше половината пространство. Не можеше да се разбере близо ли е или много далеч. Ясно се виждаше само това, което беше близо до нас: храсти и струпани камъни.

Не знам какво ме тласна, но аз моментално реших да се изкатеря върху камъните и да се огледам. Изтичах с раковината в ръка нагоре по гранитните издатини и чух вика на Володка:

— Ами аз! Чакай, ще дойда с теб.

Обърнах се, за да го успокоя. Камъкът под крака ми се разлюля. Направих крачка встрани, но не намерих опора. Олюлях се, размахах ръце и… полетях в пропастта.

 

 

4.

 

Имам приятели алпинисти, които ме бяха научили на някои неща. Извъртях се и успях да се хвана за каменния корниз. Раковината, разбира се, полетя надолу, но на мен не ми беше до това. Острото усещане за опасност ме разтърси целия и аз разбрах всичко. Разбрах, че мъгливата стена с лунни искри по нея е океанът и аз съм увиснал на ръба на стръмен, при това явно много висок бряг. И че ако се пусна, ще падна или върху остри скали, или във водата (а как щях да плувам с шлифера и ботушите?).

— Володка — извиках аз сподавено.

Но когато чух как под краката му се посипаха камъчета, се изплаших:

— Не идвай насам, ще паднеш!

Това беше глупаво. Кой освен него можеше да помогне?

Но какво можеше да направи той? Нима имаше сили да ме измъкне? Държах се с вкочанясали пръсти и чувствувах колко тромаво и тежко е тялото ми.

Не виждах какво има долу, пред очите ми беше само тъмният камък. Краката ми се люлееха и не намираха опора.

— Сега! — извика Володка. — Не се страхувай!

Направих отчаян опит да се придърпам нагоре, но едва не се изтървах. Вдигнах глава, но видях само каменния корниз.

— По-спокойно! — каза, почти плачейки, Володка. — На, дръж.

По ръката ми се плъзна познатото въженце, залюля се до бузата ми. Имаше възелчета и примка накрая. Браво, Володка!

Знаех, че капроновото въженце ще ме издържи. Ще се хвана за него, ще се разлюлея и ще прехвърля през корниза лакътя и крака си. Володка ще ме хване за шлифера и ще ми помогне да се измъкна. Само че щях ли да се удържа за въженцето, толкова тънко и хлъзгаво?

С последни сили се вкопчих с дясната ръка, отпуснах за миг лявата, пъхнах я в примката и стиснах възелчетата. Но дясната ръка ме подведе — пръстите се изплъзнаха. От внезапното дръпване изпуснах възелчетата, тънката примка се стегна и аз увиснах, въртейки се, на въженцето.

Режещата болка беше толкова остра, че не виждах нищо, макар да се извъртях целият.

Застенах и се хванах с дясната ръка над примката. Но въженцето беше тънко и гладко, не можех да се задържа. И не можех да достигна възелчетата. Болката пълзеше от китката към рамото. Изплаших се да не изгубя съзнание.

„Да не си посмял!“ — заповядах си аз и широко отворих очи. Отново висях с лице към скалата, но вече с цял метър по-ниско. Затова пък близо до себе си видях издатина. Ако се разлюлеех, можех да стъпя на нея и да се хвана за гранитната козирка. Само да издържа!

— Володка! — изстенах аз. — Здраво ли си вързал?

И чух глухия, дрезгав отговор:

— Не успях… но държа.

За миг дори забравих болката. Понякога ужасът е по-силен от нея.

— Пусни!

Разбира се, нямах никакво желание да ставам герой и не мечтаех за подвиг. Успях дори да си помисля с надежда, че докато падам, ще успея да се хвана за някоя издатина. Или ще падна във водата и ще успея да се измъкна. Но Володка нямаше да се измъкне. Ако паднеше, със сигурност щеше да се пребие.

— Пусни веднага!

— Няма… качвай се…

— Пусни, няма да ме издържиш!

— Ще издържа. Опрял съм се с краката.

Говореше глухо, с усилие.

Представих си как изопнатото въженце се врязва в дланите му и изкрещях с всички сили:

— Пусни въжето!!!

— Няма! — отвърна той и май че се разплака. Започнах да му крещя. Крещях от страх за него и за себе си, от болка и отчаяние. Крещях и висях неподвижно, защото чувствувах, че ако се разлюлея дори малко, Володка ще се срути от каменната площадка. После млъкнах. Спомних си за ножа.

Отново увиснах на лявата ръка, която вече бе изтръпнала от примката, пъхнах дясната в джоба си и напипах дръжката. Всичко в мен се напрегна от предчувствието за страшното падане.

Но нямаше да загина, не! Измъкнах ножа от канията и с тежкото, добре наточено острие ударих по опнатото въже…

Бях разсичал пирони с този нож. Но от въженцето на Володка острието отскочи, сякаш се бе натъкнало на стомана. Отскочи и се изтръгна от ръката ми.

Въпреки цялото отчаяние и страх се изумих така, че увиснах като чувал. Ножът тихо издрънча някъде долу. Това ми върна чувствата. Отново исках да закрещя на Володка, но изведнъж почувствувах, че се издигам. Пред очите ми се появи ръбът на пропастта, после нечии пръсти яростно се вкопчиха в шлифера ми и ме задърпаха нагоре. Опрях се с лакът в корниза, легнах върху него и прехвърлих коляното си. Претърколих се през лявото рамо по гръб и от последното избухване на болката затворих очи.

Навярно съм изгубил съзнание за минута. Във всеки случай не помня кога са свалили примката от ръката ми. Усетих как нещо меко и прохладно се докосна до раздраната ми кожа. Тази прохлада всмука и разтопи болката. Усещах само гъделичкащи тръпки в лявата ръка, която беше като изтръпнала.

Отворих очи и видях Володка… Двама Володковци. Стояха един до друг. Единият беше с анорака си, другият — със светла копринена ризка, препасана с тънко блестящо коланче.

— Е, какво сега? — жално попита Володка е анорака. — Жив ли си?

А Володка с ризата приклекна и намести на ръката ми компреса от влажни листа. Светлите му коси пламнаха под лунната светлина. И макар лицето му да оставаше в сянка, познах го веднага. Той попита смутено:

— Как е ръката ви? Не ви ли боли?

— Васильок! — казах аз, почти изплашен. — Ти какво? Защо ми говориш на „ви“?

Той се засмя с познатата усмивка — нерешителна, но толкова сърдечна:

— Ами… ти… сега си такъв голям.

Наистина! Та той нито веднъж не ме беше виждал голям. Валерка ме беше виждал, но Братлето — никога. Винаги идвах при него като момче. Дванадесетгодишно хлапе с изрусяла от слънцето коса и драскотини по острите лакти…

— Какво като съм голям? Има ли разлика, Васильок?

— Пак си е глупав — полугласно добави Володка.

Не се разсърдих. Изведнъж почувствувах срам — аз, големият, съм се разкиснал и се търкалям пред момчетата. Скочих. Болката отново прониза ръката ми. Стиснах зъби.

— Не скачай толкова, че пак ще се изтресеш — намръщено ме предупреди Володка. — По-добре виж къде се канеше да идеш…

Дълбоко долу дълги вълни щурмуваха брега, огромни стълбове от пръски като бели дървета излитаха между скалите. Едва сега разбрах, че въздухът е изпълнен с шума на прибоя. Но този шум бе толкова равномерен, че изглеждаше като част от тишината.

От ръба на пропастта до прибоя имаше не по-малко от стотина метра.

— Е, как ти се харесва? — мрачно попита Володка.

— Как ме удържа? — тихо попитах аз.

Володка помръдна рамо и обясни:

— Оня камък виждаш ли го? Легнах на него по гръб, свих си краката и се държах с тях за ръба му…

Значи той е лежал на тази квадратна скала. Острият каменен ръб се е врязвал в краката му, а връвта, увита около ръцете, е раздирала кожата…

— Добре, че той дойде навреме — прошепна Володка и кимна към Братлето. — Като се вкопчи в яката ти…

И тези два дребосъка ме бяха измъкнали!…

— Покажи си ръцете, Володка.

— Нали виждаш, че си държа шортите? — сърдито промърмори той. — Ще паднат, ако ги пусна.

Наистина той още не бе успял да се опаше с въженцето.

— Никъде няма да се дянат. Покажи си ръцете.

Володка въздъхна, наду корем, за да удържи шортите си, и протегна напред ръце. На дланите му имаше тъмни ивици. Но не бяха толкова страшни, колкото очаквах.

Братлето се приближи и смутено обясни:

— Ние веднага им сложихме от тези листа. Това е костенуркова трева, тук расте много. Тя лекува моментално.

Това чувствувах и аз: болката в ръката ми отново утихна.

Володка вдигна от камъните своето въженце:

— Какво си ми добричко и здраво… А тоя лош чичко искаше с нож да те реже.

— Откъде знаеш за ножа? Нали не виждаше?

— Откъде… Сетих се. Какво, като не виждах? Затова пък чувах много работи… Как висиш долу и ми крещиш.

— Прощавай, малкия — казах аз.

— Нищо, нищо — снизходително промърмори Володка, после със закъснение се озъби: — Ти си малък!

А аз се зарадвах и разсърдих едновременно. Разсърдих се на себе си, задето все още бях под впечатлението на тази ужасна случка. Нали всичко свърши добре, докога ще треперя още? А се зарадвах, защото най-сетне осъзнах — ами че ето го Братлето, съвсем истинско!

Значи най-сетне настъпи времето на главните събития. Та нали Валерка не беше изпратил раковината току-така? Нали не дойдох тук с Володка само за да се полюлея на въженцето?

Вече бяха минали две Приказки: една печална и ласкава и една жестока, но с добър край. Трябваше да има и трета. Неизвестно каква, но трябваше да има.

… А Володка и Васильок се гледаха, сякаш водеха безмълвен разговор.

— Запознайте се поне — казах аз.

Володка ме погледна небрежно:

— Че какво има да се запознаваме? И така знаем…

Той хвана Братлето за ръка и ние започнахме да слизаме от камънака.

Володка тихо каза на Братлето:

— Той много е разказвал за теб… Нали ти се казваш Васильок? А може ли да ти викам Васка?

Аз се намръщих, но Братлето отвърна весело и просто:

— Може, разбира се.

Тръгнахме по пътеката през тревата. Вървях отзад и виждах само осветените от луната глави на момчетата — тъмнорусата на Володка и съвсем светлата на Васильок. Но си представих какви са лицата им сега. Володка се мъчи да прикрие смущението си зад безгрижната усмивка, а Васильок го поглежда отстрани — също смутен, малко нерешителен и, изглежда, иска да каже нещо.

Най-после каза тихо:

— И аз съм чувал за теб…

— Той ли ти разказа? — бързо попита Володка.

— Той те викаше насън… Тогава, след онзи бой.

Изглежда Володка престана да се усмихва. А Братлето каза:

— И аз тогава разбрах…

— Какво?

— Ами… какъв си.

Володка помълча и сковано попита:

— Какъв?

— Ами… такъв — Братлето пак се смути и не можа да намери отговор.

После каза сериозно:

— Като твоето въженце.

Володка леко се спъна и за миг хванатите им ръце трепнаха. Но не се пуснаха, а се хванаха още по-здраво — ръка в ръка.

Стана ми мъничко обидно, задето вървят заедно, а мен оставиха сам. Но в същия миг двамата се обърнаха.

— Не изоставай — каза Братлето. — Измори ли се?

А Володка отбеляза сурово:

— Трябва да вървиш с нас, че иначе пак ще се изтърсиш някъде. Само бели с тия възрастни, краката им са дълги, а полза никаква…

Догоних ги зарадван, те застанаха от двете ми страни и ме хванаха за ръце. И тръгнаха, притиснати до мен — може би защото пътеката беше тясна, а по краищата й растяха високи стъбла с твърди назъбени листа.

— Васильок, какво се е случило? — попитах аз. — Защо ме повикахте?

— Нищо не се е случило — безгрижно отвърна Братлето. — Тоест нищо лошо… Предстои далечно плаване, за цяла година. Брат ми искаше да те види преди заминаването.

— А как пратихте раковината? — намеси се Володка.

Братлето обясни с все същия безгрижен тон:

— Тях ги пращат по слънчевите лъчи, когато духа обедният вятър… Брат ми знае по-добре, той е изучавал това, а аз още не разбирам всичко.

— При него ли отиваме? — попитах аз.

— При него.