Владислав Крапивин
Вечният бисер (12)

13.

И Братлето каза на Валерка:

— Виждаш ли, Дени, вкъщи сме си. А ти не вярваше.

— Аз и сега почти не вярвам — отвърна Валерка не радостно, а някак уморено. — Не разбирам как стана това…

— Просто казахме навреме нужните думи — шеговито или сериозно обясни моят Володка.

— Може би, може би… — разсеяно каза Валерка.

Каза го на Володка, но гледаше към мен. Гледаше ме внимателно, без да откъсва поглед.

— Какво има, Валерка?

— Почакай, не мърдай — помоли ме той.

— Защо?

— Недей, моля те… Искам да те запомня такъв, какъвто си сега. Приказката си отива…

— Значи край? — беззвучно попитах аз.

— Да — беззвучно отговори той. И попита малко по-високо: — Искаш ли да вземеш нещо за спомен?

— А възможно ли е? Няма ли да изчезне при прехода?

Той се усмихна леко:

— Ако го държиш в ръце. Дръж го по-здраво — и ще се пренесе.

Бързо смъкнах матроската и я свих на вързопче.

Валерка кимна. Погледна към луната, към морето и виновно каза:

— Сега трябва да тръгваме.

И направи крачка по пътеката.

— Дени… — повиках го аз. — Почакай… Направихме ли всичко, което трябваше? Няма ли да съжаляваме за нещо?

Валерка се обърна:

— Всичко. Всичко, което можеше да се направи за един ден. Звездата гори над острова, тя е по-добра от фар. Щурманите вече няма да заобикалят Каменната бариера… А останалото, какво пък… Ще го правим всеки в своя свят. Нали знаеш, ние имаме работа за цял живот.

— Тогава да вървим — казах аз и тръгнах след Валерка.

Няколко секунди чувствувах как ласкавият вятър от света на Валерка гали голите ми рамене. А после усетих върху тялото си шлифера, ботушите и всички предишни дрехи. И от моето детство остана само свитата на вързопче матроска. Въздъхнах и я пъхнах в широкия джоб на шлифера.

Стигнахме началото на улицата, където бяха дългите здания без прозорци. Спряхме.

— Това е — каза Валерка.

Значи наистина всичко свърши? Завинаги!

Васильок някак объркано погледна брат си, после мен. Приближи се и неловко се притисна до ръката ми. После бързо хвана Володка за ръцете и го отведе встрани.

Погледнах Валерка.

— Е, сбогом — тихо промълви той.

Прехапа долната си устна и ме погледна в лицето. Очите му бяха пълни с тъга.

— Сбогом — с усилие казах аз.

Той направи крачка и опря чело в рамото ми. Аз неловко го прегърнах.

Сбогом, Валерка… Този път — наистина сбогом. Явно законите на Приказката са нерушими. Три пъти се срещат хората и третата среща е последна. Трябва само да стиснем зъби, за да не заплачем, и да се разделим.

Погледнах над рамото на Валерка и видях Братлето и Володка. Те се държаха за лактите и мълчаха. После изведнъж се пуснаха и бавно започнаха да се отдалечават един от друг. Валерка сякаш почувствува това. Откъсна се от мен и започна да се отдалечава заднишком. И някак от само себе си се получи така, че Братлето се озова до него, а Володка — до мен.

И ние се отдалечавахме, отдалечавахме, без да откъсваме погледи един от друг…

И както при първата ни раздяла в Северо-Подолск, аз почувствувах, че сме разделени с прозрачна, но непробиваема стена.

Не откъсвах поглед от моите отдалечаващи се приятели. Зад тях сияеше лунното пространство. Валерка се бе превърнал в тънък черен силует. А Братлето изведнъж попадна в поток от лъчи и пламна в сребристо сияние. В разрошената му коса, във всяка копринена нишка на ризата му, по незабележимите косъмчета на ръцете и краката горяха сини искрици. Сякаш някой бе хвърлил върху него шепа светещ прашец…

За секунда затворих очи, за да ги запомня точно такива. А когато погледнах, вече ги нямаше. Кръглата луна бавно се изтърколи зад облаците и синият свят — планетата на Валерка — угасна. Извърнах се.

— Да вървим — прошепна Володка.

Подаде ми топлата си длан и ние тръгнахме, без да се обръщаме назад. Отначало по улицата. После край плета от железни шипки, край тъмните вили и мокрите брези. Към спирката на влака.

Дъждът спря, но въздухът още трептеше. Наметнах Володка с края на шлифера си.

Все така самотно гореше лампата на спирката. Погледнах към Володка. Изразът му беше неразбираем: мрачен, но не особено тъжен. Сякаш за нещо се безпокоеше, сякаш чакаше нещо. А може би просто сдържаше тъгата си, за да не я забележа. Погледна ме отдолу нагоре и свитите му вежди се раздалечиха.

— Е какво? Дръж се!

С усилие се усмихнах и кимнах.

После дойде вагонът с ярките си лампи и лъскавочерната нощ зад прозорците. Тъгата не ме напускаше. И аз, заслушан в желязното тракане на колелата, си мислех колко е несправедливо всичко това. Не трябва да има такива окончателни раздяли. Ако всичко това е било наистина, ако планетата на Валерка съществува, трябва да има някакъв начин, за да не се губим един друг! А ако това е Приказка — на кого е нужна тя такава жестока?

И в този миг разбрах, че лъжа себе си. Тази приказка беше нужна. Нима щеше да е по-хубаво, ако никога не бях срещнал Валерка и Братлето? Не! Въпреки цялата горчивина, цялата тъга, аз съм щастлив. Защото те съществуват.

Въпреки всичко съществуват!

Тъгата ще мине, казах си аз, а споменът ще остане. Може би с тъга, но вече без болка ще си спомняме за всичко, което се случи. С тъга и радост едновременно. Аз и Володка…

Володка се беше свил до мен. Свит на кълбо върху седалката, покрит с полата на шлифера ми, той дишаше равномерно. Стори ми се, че е задрямал, и се опитах да го завия по-добре. Но когато го погледнах, видях тревожно отворените му очи.

… До къщи се добрахме със случайно такси. Беше дълбока нощ.

— У нас ли ще спиш? — попитах аз.

Володка поклати глава:

— Вкъщи.

Разбрах го. Той трябваше да остане насаме със своята тъга и тревога. Трябваше, за да се успокои душата му. Може би му се плачеше, а винаги е по-добре да плачеш сам…

Но лицето му продължаваше да ме безпокои. В очите на Володка имаше не само тъга, но и някакво странно очакване.

— Володка… страх ли те е от нещо?

— Ти пък — сериозно каза той.

Постоях пред затворената врата. После си помислих — какво ли няма да видиш в очите на човек, който е проникнал в незнаен свят, намерил е там приятел и го е изгубил…