Владислав Крапивин
Вечният бисер (10)

11.

Сега вълните имаха цвят на кехлибар и бяха по-топли и ласкави. Сякаш измиваха от душата ми горчилката на неуспеха. Във всеки случай вече не я чувствувах, когато излизах на пясъка.

Но настъпваха минутите, за които се боях да помисля.

Машинално обличах матроската си и размишлявах за странната същност на човешките привързаности. Наистина какви бяха за мен тези две момчета? Нито братя, нито дори стари приятели. Какво ме свързваше с тях така силно? Това, че бяха от друг свят? Глупости! Та аз щях да съм по-щастлив, ако бяха момчета от съседната улица! Може би беше, защото рискувахме един за друг? Но това ми се беше случвало и преди. В един поход до Кавказ аз и един приятел измъкнахме от ледената река двама души. И какво? Само си пращаме картички за Нова година. А Валерка и Братлето? Защо сърцето ми замираше, когато си помислех, че след малко ще се разделим?

И всъщност сме били заедно само три дни. А Володка и Васильок се видяха за пръв път едва днес. И ето вече не могат да се разделят…

Погледнах ги. Братлето помагаше на Володка да закопчее сложната катарама на блестящото коланче. Шепнеха си нещо — бързо, деловито. Сякаш нямаха намерение да се сбогуват. Държаха се като съученици, които се уговарят да отидат утре на кино.

Може би още не бяха разбрали окончателно, че Ще се разделят завинаги? Или чувствуваха, но не го показваха? Такива силни момчета…

Валерка също ги гледаше. Изведнъж се сетих, че днес за пръв път научих истинското му име.

— Дени… — казах тихо.

Валерка се обърна. Очите му бяха топли. Искаше да каже нещо хубаво…

И изведнъж трепна. Вдигна глава, сякаш бе чул далечен сигнал:

— Времето изтича.

Бързо започнахме да си връзваме кецовете.

— По-бързо! — нетърпеливо ни молеше Валерка.

Отказахме се от връзването и бързо закрачихме към фара.

— Още, още по-бързо! — вече с тревога извика Валерка.

Братлето и Володка се спогледаха.

— Тогава бегом! — предложи Володка и ние хукнахме нагоре по склона.

Но Володка изведнъж изохка и падна в тревата.

Хвърлих се към него.

— Спънах се в камък — каза той, като гледаше лакътя си. — Виж.

Кожата беше одрана, по ръката течаха тъмни струйки.

Смъкнах матроската, разкъсах със зъби долния шев и със зъби отпрах тясна ивица. Смътно си спомних, че нещо такова се е случвало веднъж. Започнах да превързвам драскотините на Володка. Валерка стоеше до мен. Чувствувах, че всяка жилка от тялото му звънти от страшно, нетърпеливо безпокойство. Но какво можех да направя, след като Володка се бе наранил?

Затегнах възела.

— Хайде, бегом!

Володка скочи и отново седна.

— Кракът ме боли — каза той мрачно. — Май че съм го навехнал.

Вдигнах го на ръце. Сега не можех да тичам, но бързах с всички сили.

Вече се виждаше входът на лабиринта.

По-бързо!

По-бързо…

Краищата на входа започнаха да се размиват. Скалите сякаш потекоха, процепът се стопи и изчезна. Мек въздушен тласък ни спря. Земята потръпна, очертанията на камъка и фара се размиха, пространството се разлюля и… Вместо скалите и котвата видях каменен насип, обрасъл с редки храсти. Кулата изчезна.

— Какво е това? — объркан попитах аз.

— Ехо на времето. Обратна вълна… — някак уморено каза Валерка, седна на една морена и постави сабята между коленете си.

Приличаше на човек, който е закъснял за последния параход и знае, че бързането вече е безполезно…

Пуснах на земята Володка и той доста здраво стъпи на болния си крак.

А Васильок… Той погледна към Володка, отиде при брат си, приклекна и опря брадичка в коляното му.

— Дени, какво ти е? — ласкаво и малко виновно каза той. — Не се разстройвай, нали имаме лодка? Без теб корабът няма да тръгне. Ако вятърът е попътен, ще стигнем Залива за три дни. А там е преходът…

В първия момент се зарадвах: значи нищо страшно не се беше случило. Но после едва не изревах от отчаяние:

— Ама нали в Залива няма лабиринт! Значи в такъв вид ще се върна вкъщи!

Братлето тихичко се засмя:

— Ама не, това е обратен преход. Там всичко е просто…

Въздъхнах с облекчение. А Володка забеляза:

— На твое място щях само да се радвам, че мога да се върна такъв. Поне на себе си щях да приличам.

— Да бе… — казах аз. — И Августа Кузминична ще се зарадва. Представяш ли си завеждащия литературната редакция по къси панталонки?

— Че какво, лошо ли е? Нали сте детски театър. Според мен директорката ви трябва да бъде доволна.

— А Варя? — попитах аз. — И тя ли трябва да бъде доволна?

Володка се позамисли и не без ирония забеляза, че с Варя проблемът наистина е малко сложен.

Вече се шегувахме. Какво толкова? Изходът беше намерен, раздялата се отлагаше с няколко дни, които обещаваха нови приключения. Наистина нямаше да е толкова лесно с тази малка лодчица в открития океан, но затова пък щяхме да сме заедно!

— Дени, какво мълчиш? — отново се обърна към брат си Васильок. — Ще си опечем миди за из път. Имаме гърне за прясна вода. Ако пием по малко, ще ни стигне. Впрочем ние с теб можем и морска…

— Аз също мога — обади се Володка.

Щурманът Ден помръдна и остави сабята встрани.

— Вие нищо ли не разбирате? — мрачно попита той. — Откъде лодка тук? Не знаете ли какво е „ехото на времето“?

Ние с Володка не знаехме. Братлето, изглежда, също. Нашият отговор бе изплашено мълчание.

— Обратната вълна от Лабиринта ни е изхвърлила неизвестно къде — каза Валерка. — С хиляди години напред или назад. Ето вижте, няма ги нито котвата, нито фарът. Дори скалите са други.

Володка бързо дойде при мен…

Четиримата седнахме в мълчалив кръг по камъните в тревата. Отчаянието често пъти е мълчаливо.

Залезът горя дълго и угасна някак изведнъж. Настъпи тъмносиня нощ без луна. Затова пък небето се обсипа с огромно количество звезди. Имаше много ярки, имаше и по-слаби. Някои изглеждаха съвсем близки, други горяха непостижимо далеч. Изумително ярък Млечен път пресичаше цялото небе. В космическите дълбини се кълбяха купчинки звезден прах. Но това беше чужд Млечен път, бяха чужди съзвездия.

Как изведнъж ми се прииска да се върна под мрачното нощно небе! На улицата на вилното селище, където в листата шумоли дъждец, мирише на влажна трева, а далеч зад дърветата глухо свирят електрическите влакове… Но нямаше път натам. А и да имаше, не го знаехме. Валерка каза, че не може да построи втори лабиринт.

Едва се виждахме един друг в звездната светлина. Никой не помръдваше. Братлето положи глава на коленете на Валерка и като че ли задряма. Володка седеше, прегърнал раменете си, и гледаше земята.

Изведнъж той се удари с юмрук по коляното и тъжно каза:

— Какъв съм глупак, какъв съм глупак! Всичко стана заради мен.

— Че ти не си виновен, дето се спъна — казах аз.

— Виновен съм! — извика през сълзи Володка. — Аз нарочно! Исках да ви забавя!

Братлето прошепна, без да вдига глава:

— И двамата сме виновни. Искахме на лодката… искахме още да бъдем заедно…

— Разбрах това — каза Валерка.

— Сега никога няма да ни го простите — с безцветен от отчаяние глас каза Володка.

— Ще ви простим.

Помълчахме още малко, после Братлето вдигна глава и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще търсим място за нощуване — спокойно, съвсем като възрастен каза щурманът Ден. — През нощта ще бъде хладно. Съберете повече суха трева и клони, ще си направим гнездо.

Братлето и Володка скочиха.

— Не се отдалечавайте много — предупредих ги аз.

— Може ли да взема сабята? — попита Володка. — Да сека клони…

Валерка извади сабята от ножницата и му я подаде.

— Само внимавай с нея — казах аз.

Те се скриха зад камъните, но ние чувахме приглушените им гласове и ударите на острието по твърдите клони.

Нерешително, на пресекулки Валерка попита:

— Слушай, ако например аз… ако нещо се случи с мен, да речем… съвсем… Вие бихте ли взели Васильок при вас?

— Какви глупости ти идват в главата? — сърдито попитах аз.

— Все пак кажи. Представи си, че…

— Какви ги говориш! Нима щяхме да го изоставим? Само че… той би ли поискал? Нашата Земя му е чужда.

Валерка поклати глава:

— Щом ще сте там, няма да му е чужда. Няма да има никого освен вас.

— Ама ти какво си намислил?

Той седна до мен и полугласно каза:

— Аз те излъгах. Мога да построя лабиринт… Само че никой не го е строил три пъти.

— Че защо три пъти? Нали това ще ти бъде вторият?

Видях в разсеяната светлина усмивката на Валерка — кратка и тъжна.

— Това е нещо като поговорка — обясни той. — Никой не го е строил три пъти, защото вторият отнема живота на създателя си.

— Защо, Валерка?

— Трудно е да се обясни… Нали видя огънчето на острието? В него изгарят всички сили. Не мисли, че ме е страх. Просто е обидно да умреш така…

Спомних си ледената ръка на Валерка тогава.

— А ако се хванем всички?

— Няма да помогне. Все едно първият ще умре… Та това е Лабиринт…

— Да върви по дяволите тогава!

— А какво ще правим?

— Ще измислим нещо.

Той стана, мина зад мен и сложи ръце на раменете ми:

— Какво можем да измислим, Серьожа? Изхвърлени сме кой знае къде във времето. Само лабиринтът може да ви спаси.

Именно така каза — „да ВИ спаси“.

Отхвърлих ръцете му от раменете си:

— Глупости, Светъл щурмане! Този номер няма да мине!

— Я стига! — сърдито каза той. — Сам знаеш, че понякога това е нужно. Нали сам искаше да резнеш въжето?

Виж ти, знаеше!

— Е да, исках… Но се надявах, че може би ще се спася. Пък и нямаше изход.

— А сега има ли?

Премълчах.

— Помисли за онези, които остават там, у вас. Това беше нечестен ход. Помислих за себе си, за Володка и… Разбира се, не можех да се съглася с Валерка, но в моята твърдост се появи пукнатина.

— Братлето ще умре без теб.

— Няма, ако бъде с вас.

Зад нас се разнесе силно шумолене. Озърнахме се. Беше Володка, който, промъкнал се нечуто, хвърли на земята сноп трева.

— Разговаряте значи… — със странен тон каза той.

— Къде е Васильок? — попита разтревожен Валерка.

— Сега ще дойде. Остра сабя имаш… Ж-жик — и храста го няма.

— Да, хубава е — със скрито безпокойство каза Валерка. — Къде е, да не сте я изгубили?

— Ето я — Володка вдигна сабята от земята. — А ти не можеш ли да построиш лабиринта без нея?

— Не мога. Дай ми я.

— Сега — Володка отстъпи назад. — Тук някъде имаше камък с пукнатина… Аха!

Острието издрънча в камъка. Володка замря за миг, после силно се дръпна назад и падна по гръб в тревата. Чу се краткият звук на пречупена стомана.

Хвърлихме се към Володка. От другата страна дотича изплашено Братлето.

Володка лежеше по гръб, притиснал до гърдите си парчето от сабята.

— Ти си луд! — изкрещя Валерка.

Володка бавно стана и хвърли парчето.

— Ти си луд, а не аз — сърдито каза той. — Нали ви чух… Виж ги ти какво намислили!

Валерка изведнъж притихна и отпусна ръце.

— Глупак — съвсем по момчешки каза той. — Сега ще седим тук цял живот.

— Няма да седим — тихо, но твърдо възрази моят Володка. — Ще станем и ще тръгнем. Нещо трябва да се случи. А за да се случи, трябва да вървим.