Владислав Крапивин
Вечният бисер (11)

12.

Вървяхме.

Отначало стъпвахме по дребни камъчета, а край коленете ни се полюшваха пухкави метлички с тънки стъбълца. После излязохме на твърда повърхност. Светлината на Млечния път стана още по-ярка, виждаше се на стотина крачки наоколо. Различих под краката си шестоъгълни каменни плочи, с които бе покрита широка ивица земя. Тази права лента се простираше чак до звездния хоризонт.

— Дени, виж. Това е път — каза Братлето и хвана Валерка за ръката.

Другата си ръка той подаде на Володка, а Володка здраво вкопчи пръсти в моите. Вървяхме в тясна редица по гранитните плочи. Вървяхме през непознатия чужд свят, вървяхме през неизвестното време.

Вървяхме неизвестно накъде…

Отдясно искреше Океанът, отляво и пред нас се губеше в нощта каменистата равнина. Долиташе далечен шум на вълни. Нямаше вятър. От нагретия през деня гранит се издигаше топъл въздух. Беше лесно да се върви, равният прав път ни унасяше и успокояваше…

— Хубав път — казах аз. — Вашите древни майстори са умеели да строят…

— Това не са древните — отзова се Валерка. — По-скоро обратното… Нали гледам звездите, те са се изместили така, както ще застанат в далечно бъдеще.

Моят Володка леко забави крачка.

Аз попитах:

— Но щом сега е… друго време, защо всичко е същото? Пуст остров…

— Нали е отдалечен, изоставен…

— Но сигурно не навсякъде по планетата е така. Не би ли искал да останеш… в това бъдеше?

— Не искам — тихо каза Валерка. — Още не съм направил нищо за него.

— Дени — каза изведнъж Володка с мрачен, непознат глас. — Ако се върнете, постарайте се да няма такова бъдеще.

— Какво? — тихо, но тревожно попита вместо Валерка Братлето.

— Ами такова… За какво ви е бъдеще с военни самолети? Та това е писта за излитане.

Известно време вървяхме мълчешком и с други очи гледахме гранитните шестоъгълници. В пролуките между тях никнеха храстчета и трева.

— Всичко вече е изоставено — казах аз.

— А колко кръв е имало, докато го изоставят? — все така мрачно отвърна Володка.

„Туп-туп… туп-туп…“ — меко тупкаха крачките ни. Струваше ни се, че цялата планета е пуста. А може би наистина беше така?

Нима всичко е било напразно? Напразно бяха загинали шестимата барабанчици, напразен беше моят бой с Канцлера?

— Но защо пък военни? — нерешително попита Валерка. — Може да е за обикновени самолети…

Володка преглътна и каза:

— Баща ми беше военен летец… Веднъж ме взе на летището, беше преди седем години. Малък бях, но си спомням: наоколо степ, няма нищо, само бетонна писта — почти като тази…

А аз си мислех, че знам за Володка всичко. Той и майка му никога не ми бяха говорили за баща му и аз бях сигурен, че Володка цял живот е расъл без баща.

— Ти никога не си ми разказвал… Баща ти със самолет ли е загинал?

С кола — тихо каза Володка. — Той и брат ми пътували край пистата, а там по време на излитане експлодирал един изтребител. И едно парче улучило резервоара на колата, тя също експлодирала… Двамата били убити на място.

— Брат ти също ли беше летец?

— Не, ние с Баска бяхме близнаци… Мен ме бяха оставили вкъщи, за наказание за нещо си там, а те с баща ми…

„Туп-туп… туп-туп…“ — глухо удряха по пистата нашите кецове. Звездите горяха с безпощадно ярка светлина. Между тях често пламваха сребърните стрели на метеоритите.

— Така че вие се постарайте.

— Ако се върнем — каза щурманът Ден.

— Затова трябва да се върнем, Дени — каза Братлето.

— Трябва, но как? Да не би аз да счупих сабята?

— Трябва да се върнем всички — тихо, твърдо каза Володка. — Откъде да знаеш, може би нещата тръгнаха накриво затова, че ти не замина. Трябва да се върнем и да заминеш.

— Добре де, измисли как — със сдържано раздразнение каза Ден.

— Мисля — със странна насмешка отвърна моят Володка.

Бяхме изминали вече няколко километра, а пистата не свършваше. Може би тукашните самолети се нуждаеха от много дълъг разбег? Какво ни чакаше в края на този път? Самолетите в края на пистата се издигат към небето. А ние какво ще правим?

Надявах се на някакво чудо — че непознатите сили на пространството и времето изведнъж ще ни отнесат на дъждовните улички на вилното селище! Това би било най-хубавото чудо. Но след него идваше и най-тъжното: раздялата с Валерка и Братлето.

— Валерка…

— Да?

Всъщност бях го повикал просто така. Да чуя гласа му.

— Нима знаеш как трябва да стоят звездите след хиляда години?

— Разбира се — малко учуден каза Валерка. — Всеки щурман знае. Ето виж онези дванадесет звезди, точно пред нас. Това е съзвездието Краб. Преди беше по-сплеснато, като че ли крабът е приседнал, а виж, сега се е изправил.

Наистина очертанията на съзвездието напомняха гигантски краб. Володка също забеляза това:

— Вижте, той си е вдигнал щипките!

— Не бой се, този краб не хапе — усмихна се Братлето.

— А мен и от онзи не ме беше страх! Е, само в началото… Как мислиш, дали онзи краб не ми се е обидил?

— Ти пък!

— Хубаво, че не ми се е обидил — зарадва се Володка.

Той се откъсна от нас и ни изпревари напред. Скоро се отдалечи на десетина крачки. Превръзката на лакътя му се мяркаше като бяла пеперуда.

— Ей, къде? — повиках го аз.

— Не ми пречете, съчинявам стихове — отзова се той с познатия полушеговит тон.

— Намери кога! — забеляза Валерка.

Братлето тихо се разсмя.

А аз не повярвах. Догоних Володка.

— Володка… Защо никога не си ми казвал за баща си и брат си?

Той помълча и каза някак сковано:

— Само не се обиждай.

— Ти пък, не се обиждам, разбира се. Но все пак… защо?

— Страх ме беше.

— От какво?

— Ами… да не помислиш, че съм се сприятелил с теб само защото ми липсва баща. Мама каза това веднъж. А аз не за това… На мен просто ми беше хубаво, дето си такъв…

— И на мен също — внезапно каза зад нас Братлето.

Чак гърлото ми се стегна.

Володка ми хвърли един бърз поглед и прошепна:

— Помниш ли, миналата година ти ми каза едно нещо? Че ако ти се прииска нещо много силно, непременно ще го постигнеш… Точно отивахме да се къпем, помниш ли?

Помнех.

— Та ето на… Аз пък ти казах някаква глупост. Че не можеш да вкараш муха в сапунен мехур… Много глупав бях, не ми се сърди.

— Че аз и тогава не ти се сърдех. Защо си спомни за това?

Володка въздъхна и отвърна нещо много странно:

— Защо пистата свърши.

Пистата свърши внезапно и нищо ново не се появи пред нас. Все същите храсти, камъни и трева. Но на последната плоча, на самия й ръб — дали като награда за дългия път, дали като насмешка — светеше със синьо пламъче вечният бисер.

Бяха се случили толкова много неща, че сега дори не се учудихме. Приклекнахме и аз поех топчето върху дланта си. То бе топло, почти горещо, сякаш току-що паднало от небето.

— Нашият ли е? Или друг? — попита Братлето.

— Не е важно — замислено каза Володка. — Щом го намерихме, трябва да направим онова, което искахме.

— Нямаме огън — възрази Валерка.

— Толкова звезди и да няма огън? — засмя се Володка.

— Какво общо имат тук звездите? — попитах аз.

— Това, че и бисерът е звезда… Само че ни трябват лък и стрела. Звездите се палят на високо.

Братлето мълчаливо хукна към тъмните храсти.

Чухме пукот и шумолене. След минута Братлето се върна и донесе тънко дълго клонче и още едно, право като тръстиково стъбло.

— Точно каквото трябваше — каза Володка.

Ние с Валерка не ги разпитвахме, не им пречехме. Володка твърдо знаеше какво трябва да прави. Може би сега бе дошла на власт неговата собствена Приказка.

Той разцепи със зъби клончето-стрела и вложи в чатала бисерното зърно. Пак със зъби направи вдлъбнатина от другия край.

— Трябва тетива.

А въженцето? — сетих се аз. — То къде е?

Володка не отговори веднага, сякаш думите ми го учудиха. После изсумтя сърдито:

— Въженцето… Там, където останаха и аноракът, и куртката. И котвата, и маякът… Къде са! За въженцето си спомни. За него няма да ми се кара никой, а за анорака ще си изпатя от мама…

„Ще си изпатя от мама!“ Като че ли от нея ни делеше само половин час пътуване с злак.

Като продължаваше да мърмори нещо, Володка размота бинта от лакътя си и го усука. Двамата с Братлето огънаха клона и завързаха усуканата ивица за краищата му. Володка сложи върху тетивата стрелата с бисера.

— Е, стискай палци да издържи — прошепна той на Братлето.

Братлето кимна.

— Ще издържи — успокоих го аз. — Виж колко е дебела.

Братлето и Володка неочаквано се изкискаха. Володка каза със съжаление в гласа:

— Това му е от времето, когато беше голям. Възрастните са толкова несъобразителни.

Честна дума, щях да го фрасна! Как може така? Вкъщи да ми се присмива — разбирам, това се понася, но тук… Или той съвсем не разбира къде сме и какво става с нас?

Но Володка вече беше станал сериозен.

— Само не се смейте! — помоли ни той.

Като че ли ни беше до смях!

Володка бавно вдигна лъка и плавно изопна тетивата.

— Какво, Васка, ще стреляме ли?

— Хайде! — звънко каза Братлето.

Тетивата изплющя. Погледнахме нагоре, но, разбира се, не видяхме стрелата. А Володка бързо, но ясно произнесе:

Жител морски, славен краб,

с брат-звезда, щом делиш хляб,

помоли със звездна мощ

той да смаже тази нощ.

Той бързо въздъхна, сякаш се канеше да продължи, и в същия миг ни заслепи ярък пламък.

Златисто кълбо пламна над главите ни и озари земята с ярка, почти слънчева светлина. Стиснах очи и чух как до мен се смеят Братлето и Володка. Смееха се така, сякаш нищо вече не ни заплашваше.

Отворих очи и видях, че кълбото се смалява. Но не угасваше, а се издигаше все по-високо. То бързо отлиташе към звездите и скоро само стана като ярка звезда. А след няколко мига и тя се изгуби сред разсипаните звезди, които вече избледняваха на фона на странно изсветлялото небе.

— Отлетя нашата звездичка — тихо каза Володка. — Вече няма да я видим…

— С моите прибори мога да я открия — отзова се Валерка.

— Е, значи ще я видиш — с неочаквана веселост обеща Володка.

И чак сега видях, че вече няма нито остров, нито стартова писта. Ние стояхме сред камъните до пропастта, съвсем близо до мястото, от което бях паднал. Небето беше изсветляло от лунната светлина. Луната все така осветяваше белите къщички на Залива, а до каменния парапет стоеше корабът на Валерка.