Метаданни
Данни
- Серия
- В нощта на големия прилив (3)
- Включено в книгата
-
Летец за особени поръчения
Фантастични повести за юноши - Оригинално заглавие
- Вечный жемчуг, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Георги Георгиев, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Детска и юношеска литература
- Детско и младежко фентъзи
- Научна фантастика
- Научно фентъзи и технофентъзи
- Фентъзи
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Владислав Крапивин. Летец за особени поръчения. Фантастични повести за юноши
Издателство „Отечество“, София, 1985
Рецензент: Петя Караколева
Редактор: Асен Милчев
Художник: Виктор Паунов
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Методи Андреев
Коректор: Стефка Бръчкова
История
- — Добавяне (сканиране: Boman, редакция: NomaD)
6.
Нашите планети се разделят…
Стояхме на високата кърмова палуба до планшира[1]. Огромни дървени макари се люлееха над нас. Над близкия вълнолом в залива излитаха под лунната светлина бели езици пяна, но в малкото вътрешно заливче, където беше закотвен нашият кораб, цареше спокойствие. Имаше само леки вълнички, които се плискаха в борда. Във въжетата свиреше постоянен ветрец.
Долу, на средната палуба, Братлето и Валерка бяха вързали между мачтите своето въженце и учеха Рижик да ходи по него. Интересно, че котаракът ги слушаше. Матросите се тълпяха около тях и сдържано се кискаха.
Но всичко това аз забелязах машинално. Мислех за другото, за тъжното. Планетите ни се разделяха. Някаква космическа сила разкъсваше нашите пространства. Завинаги…
— Може пък да не е завинаги?
Щурманът Ден поклати глава. Той познаваше неизбежността на движенията в преплетените галактически светове и не можеше да греши.
Той каза:
— Сигурно и ти забеляза, че този път преходът беше по-труден.
— Не забелязах. Просто вървяхме. Първо в дъжда, после видяхме луната…
Валерка тъжно се усмихна:
— Просто сте вървели… Но само в пространството. А във времето? Ето ти не стана момче като миналия път.
Да, той беше прав. А аз, кой знае защо, не помислих за това. Може би защото редом с Володка бях свикнал да бъда голям. А може би случката с пропастта ме изби от релсите.
— Вече нищо ли не може да се направи, за да стана… като вас?
— Може, но е страшно трудно. Трябва да се строи лабиринт. Никога не съм го правил.
Помълчахме.
— Кога заминавате?
— На разсъмване. Но вие трябва да си тръгнете по-рано, докато свети луната…
Представих си колко мъчителна ще бъде раздялата. И Валерка ме разбра.
— Дори не знам как ще кажа на Васильок…
— Може би засега не бива да му казваме?
— Не бива да се лъже — мрачно каза Валерка. Чух зад гърба си меко тупване и се обърнах.
Рижик, изтърван от Братлето или може би от Валерка, беше паднал на четирите си лапи.
Двамата стояха пред нас и ни гледаха с еднакво отчаяни очи. Бяха се хванали за ръце толкова здраво, сякаш всяка секунда нещо можеше да ги откъсне един от друг. Разбрах, че вече няма нужда да им казвам каквото и да било. Но Валерка не издържа. Погледна към Володка, към мен и каза умоляващо:
— Защо не останете?
За миг забравих за всичко на света и отново се почувствувах момче. Направих крачка към Валерка. Да останем! Колко просто беше!
И тогава чух учудения глас на Володка:
— А мама?
Да! Какво ще стане с онези, които обичаме? Майката на Володка, Варя, нашето дете, което скоро трябва да се роди. Какво ще стане с приказката, която написах за театъра и която децата няма да видят, ако не се върна? Как ще изоставим всичко, към което сме привързани от детство? Цялата наша планета с нейните радости и горести, жестокост и ласка… Планетата с наша трева и наше слънце?
Валерка наведе глава.
Обратният ни път беше мълчалив и печален. Когато хората се разделят за кратко време, те си дават един на друг съвети, мечтаят за бъдеща среща, а ние — за какво можехме да говорим ние? За това, че никога няма да се забравим? Но това и така беше ясно.
Валерка и Братлето ни изпратиха много далеч. Дългите къщи останаха зад нас, лунната светлина потъна в облаците. Отново заръмя. Братлето зиморничаво потръпна и Валерка бързо му наметна куртката си.
Най-сетне спряхме край храсталака от железни шипки, близо до вилата със заковани врати. Застанахме в тесен кръг. Беше съвсем тъмно.
— За нас вече е време… — каза Валерка.
Мълчаливо стиснах в тъмнината тясната му длан.
— Да не загубиш… коланчето — тихо, със запъване каза Братлето.
— Няма. И ти… въженцето…
— В никакъв случай… — прошепна Братлето. То се притискаше към мен и аз почувствувах, че рамото му затрепери.
Никога не бях го виждал да плаче. И сега не виждах в тъмното, но разбирах…
Съжалението, мъката и яростта се смесиха и стегнаха гърлото ми. Всичко беше страшно несправедливо!
— Валерка… — казах аз. — Момчета… Почакайте. Не бива така! Трябва да се случи нещо хубаво, щом се срещнахме!
Володка и Братлето замряха напрегнати. А Валерка тихо каза:
— Измисли.
Стори ми се дори, че ми се надсмива. Но не, не Валерка, а самата Трета Приказка ми се надсмиваше. В нея бе нарушен някакъв закон, в нея нищо не се случваше, тя ни донесе само мъката от раздялата.
Какво можех да измисля? Два пъти бях спасявал приятелите си, но тогава имах оръжие и знаех с кого да се бия.
А може би работата не беше там? Просто тогава бях момче, а сега възрастен и навярно заради това не можех да защитя нашето момчешко щастие!
— Валерка! Ти нали каза, че можеш… че е трудно, но все пак можеш… За Лабиринта.
Нека не се случи нищо. Нека не измисля нищо. Но поне половин час да бъда като тях. Още веднъж ще потичаме заедно през високата гъделичкаща трева. Всичко друго, само не това сбогуване под ръмящия дъждец!
Валерка измъкна ръката си от моята:
— Прав си. Нещо не е наред, не е правилно… Добре. Ще опитам.
Отдръпна се. Ризата му белееше като неясно петно на три крачки от нас. По рязкото шумолене разбрах, че е извадил от ножницата сабята си.
След няколко секунди на върха на острието пламна зелено огънче. В тази светлина Валерка се виждаше добре. Стоеше изопнат, с насочена напред сабя. Ръката и острието образуваха права линия. Бе навел глава и сякаш се вслушваше в нещо.
Отначало стоеше неподвижен. После отметна назад лявата си ръка и няколко пъти сви пръсти. Сякаш търсеше за какво да се хване. Разбрах и с един скок се озовах до него. Без да гледа, той се вкопчи в лявата ми ръка над китката — болката отново ме прониза. Пръстите му ставаха все по-ледени. Нещо повече, аз почувствувах, че изстивам целият. Топлината изтичаше като ток от електрическа батерия, изтичаше от нас. Дори ми стана страшно.
И изведнъж всичко свърши. Зеленото огънче угасна. Валерка разтвори пръсти, отпусна сабята и дълго не можа да улучи отвора на ножницата.
— Е, това е всичко — каза той и аз почувствувах в тъмнината неговата усмивка.
Пред нас в мрака се очертаваха неясни скали, в тях се различаваше абсолютната чернота на тесен процеп.
— Какво пък, да тръгваме — каза Валерка. — Само не изоставайте, че можем да се изгубим. Това е Лабиринт…
— Слушай, щурмане, а Володка няма ли да се превърне в бебе, ако аз…
— Няма, ако не поиска — весело ме прекъсна Валерка.
— А ти няма ли да закъснееш?
— Не! — със сдържана тържественост в гласа произнесе щурманът Иту Лариу Ден. — Сега вече Времето ще ни чака!