Хал Клемент
Иглата (1)

ГЛАВА I
КОРАБОКРУШЕНЕЦЪТ

Навсякъде, дори и на Земята, сенките представляват добро прикритие. Достатъчно е човек да се окаже в някоя от тях и става невидим за околните.

Отвъд Земята — там, където няма въздух, който да разсейва светлината, те са още по-непроницаеми. Сянката на самата Земя например е като конус и с дължина около един милион и половина километри, а върхът му лежи в посока, противоположна на Слънцето. Сам по себе си невидим в обкръжаващия го мрак, този конус се доближава до представите ни за съвършено прикритие, тъй като единствената светлина, която прониква в него, е звездната, както и слабите слънчеви лъчи, пречупени от фината земна въздушна обвивка.

Ловецът осъзна, че е в сянката на някаква планета, въпреки че никога не беше чувал за Земята. Той го разбра, когато слезе под скоростта на светлината и видя опасания с ален контур черен диск точно срещу себе си. Бързо съобрази, че корабът беглец може да бъде открит единствено с помощта на уредите. Точно в този момент забеляза, че той се вижда с невъоръжено око, и слабата тревога, която досега едва едва мъждукаше в ума му, незабавно излезе на преден план.

Не можеше да разбере защо въобще е трябвало беглецът да намали скоростта си под светлинната, освен ако не го беше направил със смътната надежда, че преследвачът ще го изпревари дотолкова, та корабът му да остане извън обсега на уредите за засичане. Сега, когато този план не успя, Ловецът предположи, че престъпникът отново ще увеличи скоростта си. Вместо това беглецът продължи да я намалява. Той беше заклещен между кораба на Ловеца и планетата отсреща, която придобиваше все по-внушителни размери. Това правеше доста ненадежден всеки опит за бързо маневриране. Ловецът беше стигнал до заключението, че е твърде възможно беглецът да се опита да пробие назад, в посоката, от която бяха дошли, когато един червен проблясък, видим и с невъоръжено око, му подсказа, че корабът на другия е навлязъл в атмосферата. Планетата беше по-близо, отколкото Ловецът беше преценил в началото.

Светлината на този проблясък беше съвсем достатъчна като информация за преследвача. Той впрегна всички ергове на своите генератори в курс отдалечаване, като същевременно преля една част от тялото си в контролното помещение, за да послужи като пихтиеста възглавница, която да защити перита от чудовищното натоварване при убиването на скоростта. Веднага разбра, че това няма да е достатъчно. Имаше точно толкова време, колкото да се учуди, че съществото пред него е склонно да рискува своя кораб, както и да приеме множество неприятности, сред които неизбежно щяха да бъдат отвратителният удар с прекалено висока скорост във външните слоеве на атмосферата и нажежаването до границите на допустимото на обшивката на кораба вследствие на повишеното триене.

Тъй като при преследването корабите се бяха оказали в конуса на земната сянка, те бяха попаднали над тази част от планетата, където в момента беше нощ, и след като корпусите им изстинеха, беглецът отново щеше да стане невидим. Затова Ловецът не без известно усилие задържа погледа си прикован върху уредите, които трябваше да показват местоположението на другия, докато той излезеше от обсега им. Добре, че го направи, защото нажеженият кораб на беглеца изчезна внезапно от погледа му в огромните облаци от водни пари, забулващи тъмната страна на планетата. С разлика от една секунда корабът на Ловеца се гмурна в същата непрогледна маса и веднага след това се завъртя и започна застрашително да се накренява. Звездолетът престана да му се подчинява и се запремята надолу към планетата. Пилотът разбра, че най-вероятно някоя от кормилните пластини беше излязла от строя — може би се беше разтрошила от непоносимото нажежаване на корпуса, но сега той просто нямаше време да мисли за нея. Преследвачът забеляза, че другият кораб изведнъж спря така рязко, сякаш се бе врязал в някаква стена. След миг продължи да се приземява, но много по-бавно и Ловецът осъзна, че само секунди го делят от същото препятствие.

Така и се оказа. Корабът на Ловеца, който все още се въртеше бясно, въпреки че в последния момент пилотът му бе изключил всички кормилни пластини, се стовари почти хоризонтално върху водата и вследствие на удара по двете му страни — от носа до кърмата — се отвориха такива пукнатини, че заприлича на смачкана яйчена черупка. При все че цялата кинетична енергия на ускорението бе погълната от този удар, корабът все още не спираше. Продължи да потъва надолу доста плавно — сякаш беше падащ лист — и скоро Ловецът усети, че неговият разбит съд заседна неподвижно върху нещо, което, както осъзна по-късно, беше дъното на някакъв воден басейн. Когато чувството му за хумор започна бавно да се възвръща, той се успокои, че и неговият Дивеч няма да е в много по-добро положение. И рязкото спиране, и последвалото го бавно спускане на другия кораб вече ставаха съвсем обясними — дори да се беше ударил челно вместо хоризонтално, при тази скорост нямаше да има някаква съществена разлика в резултатите от сблъсъка с водата. Най-вероятно той беше съвсем неизползваем, даже и да не беше повреден така зле като този на Ловеца.

Прозрението насочи мислите му към неговото собствено незавидно положение. Той предпазливо опипа наоколо и откри, че не се намира изцяло в контролното помещение — всъщност там вече нямаше достатъчно място за него. Това, което преди беше цилиндрична камера с диаметър около петдесет и дължина шестдесет сантиметра, сега представляваше само някакъв тесен процеп между два страхотно назъбени метални листа с дебелина два сантиметра, които на свой ред трябваше да бъдат космически кораб. Огромната пукнатина опасваше целия корпус, който по принцип трябваше да представлява лист метал с цилиндрична форма. По такъв начин носовият сектор и кърмата се бяха сплескали и сега надали всеки от тях надвишаваше три сантиметра. Преградите на помещението бяха смачкани и напукани — дори издръжливостта на тези свръхтвърди сплави си има граница. Перитът беше мъртъв. Това се дължеше не само на смачкването на стените на помещението, но и на полутечното тяло на Ловеца, което беше предало ударната вълна върху тялото на животното така, както се предава силата на куршум, изстрелян в съд с вода. В резултат повечето от вътрешните органи на перита бяха разкъсани. Като осъзна това, Ловецът внимателно извади отвътре малкото създание. Той не изхвърли осакатеното му тяло от кораба, тъй като можеше да се наложи да го използва за храна по-късно, въпреки че тази мисъл не му беше особено приятна. Отношението на Ловеца към животното беше също като на човека към любимото му куче, въпреки че перитът с неговите чувствителни крайници, които беше научен да използва за всякакви цели така, както слонът използва хобота си по заповед на човека, беше далеч по-полезен от каквото и да е куче.

Той разшири още малко обсега на своите проучвания и протегна навън тънък псевдопод от желеобразна плът, като за целта използва една от пукнатините в корпуса. Вече се беше досетил, че разбитият му кораб лежи на дъното на соленоводен басейн, но нямаше никаква друга представа за дълбочината, освен че не ще да е много голяма. В неговия роден свят той би могъл да я прецени значително по-прецизно по налягането, но то зависи както от това на каква дълбочина се намира определено количество вода, така и от самото й тегло, а Ловецът не беше успял да получи данни за гравитацията на тази планета преди катастрофата.

В кораба беше тъмно и когато той оформи око от своите тъкани (зрителните органи на перита бяха съвсем разкъсани), то не можа да му даде абсолютно никаква информация за това, което го обкръжаваше. Все пак усети, че налягането около него не е постоянно — ту се увеличаваше, ту намаляваше с колебания, които до известна степен напомняха за някакво постоянство, а водата предаваше на неговата чувствителна плът налягането на високочестотни вълни, които той изтълкува като звук. Като се ослуша внимателно, най-накрая реши, че трябва да е близо до повърхността на водното пространство, достатъчно голямо, за да се породят в него вълни с височина един-два метра, и че горе бушува силна буря. Ловецът не бе отбелязал никакви смущения във въздуха по време на падането, но при огромното си ускорение той беше прекарал в атмосферата прекалено кратко, за да му повлияе вятърът, каквато и да беше силата му. Докато опипваше с псевдоподите си пясъка на дъното, той с облекчение установи, че планетата не е лишена от живот. След малко вече беше съвсем сигурен в това. Във водата имаше достатъчно количество разтворен кислород и след като беше подсигурен, Ловецът нямаше за какво да се напряга много-много. Въз основа на всичко дотук можеше да се направи изводът, че в атмосферата горе има свободен кислород — факт, който го изпълни с тиха радост. Освен това установи, че не беше никак трудно да се съберат доказателства за съществуването на някакви форми на живот… Ловецът беше приятно изненадан, че доста бързо откри в пясъка някакви дребни мекотели, които се оказаха съвсем годни за ядене.

След като съобрази, че върху тази част от планетата сега е нощ, той реши да отложи по-нататъшните си проучвания навън, докато се развидели, и насочи вниманието си върху останките от своя кораб. Ловецът не очакваше прегледът му да даде някакви окуражаващи резултати, но мисълта за станалото го накара да помръкне едва след като си даде сметка за пълното разрушение. Свръхтвърдите метални части в двигателния сектор се бяха обезформили от натоварването. Съседното помещение за разграждане на твърдото гориво на основната двигателна единица беше сплескано и разкривено. Нямаше никаква следа от няколкото бутилки газ с кварцова обшивка. Най-вероятно те са били изхвърлени при удара и водата вече ги е отнесла. Никое живо същество с постоянна форма и неизменни части на тялото не би могло да се надява, че ще преживее този удар, колкото и добре да е защитено. Тази мисъл му донесе известно успокоение — бе направил всичко възможно за перита, въпреки че стореното се беше оказало недостатъчно.

А когато установи, че в кораба му не е останало нещо, което може да се използва, Ловецът реши, че засега не може да предприеме нищо повече. Той не беше в състояние да се захване сериозно за работа, докато не се запаси с повече кислород, което означаваше да излезе на повърхността, а пък тъмнината също беше сериозна пречка. Затова се отпусна в несигурното си скривалище — разрушения кораб — и зачака утрото и утихването на бурята. Имаше чувството, че когато се развидели и водата се успокои, ще може да достигне до брега със собствени сили.

Шумът на разбиващи се вълни подсказваше, че брегът е наблизо. Ловецът остана така няколко часа и изведнъж му дойде наум, че може да е попаднал на планета, която да е обърната с едната си половина към Слънцето, но веднага отхвърли тази мисъл, тъй като в този случай тъмнината със сигурност щеше да е толкова студена, че водата нямаше да е в течно състояние. По-вероятно беше буреносните облаци да са закрили светлината.

Откакто заседна окончателно в пясъка, корабът беше останал неподвижен. Вълнението на повърхността предизвикваше течения и компенсаторни вълни по дъното, които Ловецът усещаше, но те бяха безсилни да поместят затъналия до половината метален корпус. Тъкмо когато беше уверен, че корабът е здраво закрепен на мястото си, корабокрушенецът се сепна, тъй като скривалището му се разтърси от тежък удар и измени положението си.

Ловецът незабавно подаде навън една от тентакулите си, за да разбере какво става. Той моделира око на върха й, но мракът все още беше прекалено гъст и се наложи отново да се върне изцяло към осезателно проучване. До него достигнаха вибрации, подсказващи, че нещо много грапаво стърже метала. То внезапно се сблъска с протегнатия му крайник. „Нещото“ доказа своята одушевена природа, като незабавно захапа издатъка му с уста, която изглежда беше удивително добре натъпкана с остри като трион зъби.

Ловецът реагира нормално — остави тази част от себе си, която беше в досег с ужасяващите зъби, да премине в полутечно състояние и същевременно се приготви за бой, като направи същото с по-голяма част от тялото си. Извънземният залагаше на бързите решения и видимите размери на противника му го тласкаха към малко безразсъдни действия. Той напусна разрушения космически кораб и се втурна с всичките си два килограма желеподобна плът срещу животното, като прецени, че това е доста сносно средство за придвижване.

Акулата — риба-чук с дължина два и половина метра — беше може би изненадана, а може би раздразнена, но подобно на всички представители на своя род не притежаваше достатъчно ум, за да се изплаши. Нейните ужасяващи челюсти се сключиха около това, което в началото изглеждаше лакомо парче задоволително твърда плът, но впоследствие се оказа податливо като водата наоколо. Ловецът не се стараеше да избегне зъбите, тъй като механичните наранявания от такъв характер не бяха опасни за него, но ожесточено устояваше на опитите на рибата да погълне тази част от неговото тяло, която беше вече в устата й. Той нямаше никакво намерение да се излага на въздействието на стомашните й сокове, понеже нямаше кожа, която да го опази дори за съвсем кратко време.

Тъй като действията на акулата ставаха все по-неистово ожесточени, Ловецът пусна няколко проучващи псевдопода към грозното създание с грапава кожа и за кратко време откри петте хрилни отвора от всяка страна на съществото. Това му беше достатъчно. Той прекрати проучванията и започна да действа с вещина и прецизност, придобити в резултат от натрупания опит.

Ловецът беше метазон — многоклетъчно същество също като птицата или човека въпреки липсата на някаква определена структура. При все това отделните клетки на тялото му, сравнени с размерите на големите протеинови молекули на повечето земни същества, бяха далеч по-малки. Той можеше да направи от своята тъкан крайник, снабден с мускули и сетивни нерви, като цялата тази структура щеше да е достатъчно фина, за да проникне в капилярите на всяко нормално създание, без да попречи особено на неговото кръвообращение. Затова не срещна никакви затруднения при проникването в едрото тяло на акулата.

Първоначално избягна контакта с нервите и кръвоносните съдове и се вля във всички пространства между мускулите и вътрешностите на акулата, които успя да открие. Рибата се укроти веднага, щом това, което беше в устата и тялото й, престана да изпраща осезателни послания на нищожно малкия й мозък. Тя не притежаваше никаква памет за каквото и да било. За Ловеца успешното проникване беше само началото на една сложна дейност.

Най-напред най-важното — кислородът. В клетките на повърхността на неговото тяло имаше абсорбирано известно количество от ценния елемент, напълно достатъчно за няколко минути живот, но той вече можеше да го вземе от тялото на създанието, което също консумираше кислород. Ловецът незабавно промуши няколко микроскопични тентакули между клетките на кръвоносните съдове и започна да граби скъпоценния товар на кръвните телца. Той се нуждаеше от съвсем малко кислород и на своята родна планета беше живял години по този начин — в тялото на някое разумно аеробно същество, което напълно съзнаваше неговото присъствие. Този път беше получил доста, и то без всякакви усилия.

Втората необходимост беше възможността да вижда. Неговият домакин вероятно притежаваше очи. Подкрепен от получения кислород, Ловецът започна да ги издирва. Той, разбира се, можеше да изнесе извън тялото на акулата свой зрителен орган, но нямаше да успее да го направи толкова незабелязано, че действието му да не хвърли хищника в тревога. Освен това очите на самото създание обикновено се оказваха доста по-добри от тези, които той можеше да си направи.

Проучванията му обаче бяха прекъснати съвсем скоро. Катастрофата, както и сам бе предположил, се беше случила в непосредствена близост до брега. Срещата с водния обитател беше станала в плитчините. Акулите не са големи любители на неприятностите и беше трудно да се разбере защо тази се намираше толкова близо до прибоя. По време на двубоя между Ловеца и рибата последната се беше оставила на вълните, които я бяха доближили почти плътно до брега, и след като вниманието й вече не беше заето с неканения гост, тя се опита да се върне в дълбоки води. Сега, когато системата за ограбване на кислорода беше вече разположена, а акулата напрягаше всички свои сили, започна поредица от химични изменения, които привлякоха вниманието на извънземния.

Дихателната система на рибата действаше при много неизгодни условия. Разтвореният във водата кислород никога не е с особено висока концентрация и воднодишащите, дори и да са силни и едри, не разполагат с достатъчно голям резерв от този елемент. Ловецът не се нуждаеше от особено голямо количество, но се опитваше да натрупа запаси и това, съчетано с усилията на акулата и влаганата от нея максимална енергия, доведе до повишеното изразходване на кислород и до нарастването на недостига му. Оттук, разбира се, следваха два резултата: физическите сили на звяра започнаха да намаляват и същевременно количеството на скъпоценния елемент в кръвта му да се снижава. Когато забеляза това, Ловецът несъзнателно увеличи своето потребление и така затвори порочния кръг, който можеше да има само един изход.

Извънземният разбра какво се беше случило дълго преди акулата да умре, но не направи нищо за нея, въпреки че можеше да намали консумацията си на кислород, без това да го убие. Можеше и да се измъкне от тялото на рибата, но нямаше намерение да се остави да бъде носен от вълните в открито море, почти безпомощен, и да се осланя на милостта на първото същество, което ще е достатъчно голямо и силно, за да го поеме целия. Той остана и продължи да поглъща животворния елемент, тъй като осъзнаваше, че неимоверните усилия на рибата идеха от борбата й с вълните в стремежа да се отдалечи от брега, към който Ловецът се стремеше. Междувременно прецени съвсем точно мястото на акулата в еволюционната скала и вече нямаше такива угризения, че ще я убие, каквито би изпитал, ако тя беше разумно същество.

Хищникът умря сравнително бавно, въпреки че изгуби сили след съвсем кратко време. След като рибата прекрати борбата, Ловецът продължи да търси очите й и като че ли ги откри. Той оформи пласт от своята тъкан в пространството около клетките на ретината и зачака времето, когато ще има достатъчно светлина, за да може да вижда. И тъй като мъртвата акула показа обезпокояващи признаци на потъване, извънземният изкара извън тялото й допълнителни тентакули, за да улови всяко мехурче въздух, което бурната вода би могла да донесе. Той постепенно натрупваше така получените въздушни запаси заедно с отделения от самия него въглероден двуокис в коремната кухина на рибата, за да я задържи на повърхността. За тази цел беше необходимо съвсем малко количество газ, но на прекалено дребния Ловец му беше нужно доста време, за да отдели бързо такъв голям за възможностите му обем.

Когато най-сетне откъсна вниманието си от тази дейност, тътенът на прибоя се чуваше много по-силно и той разбра, че предположението му е правилно — придвижва се към брега. Вълните вдигаха и спускаха неговия необикновен сал по начин, който никак не му харесваше. Той предпочиташе плавното движение по хоризонтала, но това стана едва след като достигна плитчините.

Ловецът остана неподвижен за известно време, след като неговото средство за придвижване се спря на място, но всеки момент можеше да бъде отнесено отново назад към дълбоките води. Нищо подобно не се случи, а ревът на вълните започваше постепенно да утихва и водните струи, които се стоварваха върху тялото на акулата, ставаха все по-слаби. Той предположи, че бурята затихва. Отливът беше започнал, но това не оказа никакво влияние на положението, в което се намираше изхвърленото тяло на рибата.

С течение на времето приближаващият изгрев и изтъняващите буреносни облаци осигуриха достатъчно светлина, за да може Ловецът да види, че неговият среднощен домакин е далеч от обсега на тежките вълни. Очите на акулата не можеха да фокусират ретината си извън водата, но той откри, че във вътрешността на окото има друга фокална повърхност, и изгради ретина от собствената си тъкан на подходящо място. Очните лещи се оказаха почти съвършени, но той леко видоизмени тяхната крива и придоби възможност да вижда всичко около себе си, като същевременно оставаше скрит за чуждите погледи.

Буреносните облаци се бяха разпокъсали и в пространствата между тях на фона на просветляващото небе все още можеха да се видят най-ярките звезди. Тези пространства започнаха постепенно да се разширяват и когато слънцето изгря, небето вече се беше прочистило, въпреки че вятърът все още духаше яростно. Позицията на Ловеца не беше идеална за предприемане на някакви действия, но затова пък той можеше да наблюдава изцяло заобикалящата го обстановка. В едната посока брегът скоро достигаше до пояс от високи, стройни дървета, чиито корони бяха от еднакво дълги мечовидни листа. Ловецът не можеше да види какво има отвъд тях, макар те да не бяха толкова гъсти, че да затрудняват погледа, но позицията, от която наблюдаваше, беше доста под тяхното ниво. В противоположната посока се разпростираше наносен бряг, отвъд който се чуваше яростният рев на все още бушуващите вълни. Ловецът вече не виждаше океана, но направлението, в което би трябвало да се намира той, не будеше съмнение. Извънземният осъзна, че мястото, където се намираше в момента, вероятно е малък басейн, пълнещ се по време на буря, от който водата сега се оттича в океана през отвор, или прекалено малък, или прекалено висок, за да бъде преодолян от стихващите вълни. Това може би беше единствената причина акулата да заседне на брега — трупът й е бил прехвърлен тук от вълните и е останал след отлива.

По някое време той дочу безредни кресливи звуци и видя над себе си птици. Това много го зарадва — очевидно на тази планета имаше по-висши форми на живот от рибите и следователно имаше надежда той да се сдобие с някой по-подходящ домакин. Най-добре би било това да е разумно същество, тъй като при тях инстинктът за самосъхранение е много по-силно развит. Също така щеше да е целесъобразно да пътува на по-големи разстояния, това щеше да улесни задачата му да издири пилота на другия кораб. Ловецът напълно осъзнаваше, че е много възможно на тази планета да има сериозни затруднения при намирането на подход към създанията, които я обитават, може да не са привикнали към идеята за симбиоза.

Все пак всичко зависеше от късмета му. Дори на тази планета да имаше разумни същества, много възможно е те никога да не дойдат на това място, а даже и да го направеха, можеше и да не ги познае и по тази причина да не успее да се възползва от ситуацията. Най-добре беше да изчака — дори ако се наложеше няколко дни, да наблюдава кои форми на живот най-често се срещат наоколо, а след това вече можеше и да планира своето проникване в най-подходящата от тях. Пропуснатото време не беше жизнено важно. Беше сигурен, че е невъзможно неговата плячка да напусне тази планета, както и самият Ловец не беше в състояние да го стори. И докато той е тук, преследването щеше да продължава. Времето, което щеше да изгуби при старателните си приготовления, неминуемо ще донесе и желаните резултати.

Затова той зачака слънцето да се изкачи по-високо и вятърът да стихне. Стана доста топло и след малко установи, че плътта на акулата започва да се разлага. Това бяха изменения, които пораждаха увереност, че ако създанията на тази планета притежаваха обонятелни сетива, той съвсем скоро щеше да има гости. Ловецът можеше да спре процеса на разлагане, като просто погълне бактериите, които го причиняваха, но не беше особено гладен, пък и нямаше нищо против посетителите. Обратното!