Брад Тор
Последният патриот (80)

ГЛАВА 80

Поплар Форест се намираше в окръг Бедфорд на югозапад от град Линчбърг, щата Вирджиния. Макар и да натискаше педала докрай, заради тежкия трафик на Харват му отне близо час да измине разстоянието от сто километра.

Докато пътуваха, Никълс ги запозна с онова, което знаеше за някогашната плантация.

— Джеферсън е наричал Поплар Форест „моят най-ценен имот“ и е започнал да строи къщата през 1806 г., скоро след Първата берберска война. Тя е била неговото убежище, където е можел да се отдаде на любимите си занимания — размисъл, проучвания, четене. В салона, който е бил и негов кабинет, е имало шестстотин книги на различни езици на автори като Езоп, Омир, Платон, Вергилий, Шекспир и Молиер.

Къщата в Поплар Форест се смята за връх на архитектурния гений на Джеферсън. Опирайки се на принципите на Андрея Паладио, той построил тухлена постройка във формата на съвършен равностенен октагон, в който прозира неговата страст към математиката. Вътре къщата е била разделена на четири осмоъгълни стаи, обграждащи централна трапезария, която е била съвършен куб.

С тройните си прозорци, стигащи от пода до тавана, и със светлия си отвор на покрива, всяко кътче на къщата е било залято от светлина. И макар идеята на Джеферсън да е била да създаде обикновен провинциален дом, цялата къща, в това число и кухнята й, е по-скоро произведение на изкуството.

Обстоятелството, че имението Поплар Форест беше затворено в понеделник, нямаше да спре Харват да намери начин да влезе вътре, но Сюзън Фъргюсън вече се беше обадила на директора на музея Джонатан Мос, който се съгласи да дойде от Роанок и да ги посрещне там.

Завивайки вдясно по Бейтман Бридж Роуд на входа на Поплар Форест, Харват потегли по дълга алея и след около километър и половина спряха пред къщата. Тяхната кола беше единствената там.

— Изглежда, че пристигнахме първи — каза Никълс. — Дали да не огледаме наоколо?

Тримата мъже слязоха от спортния автомобил и тръгнаха да се поразходят. Докато заобикаляха главната сграда и наскоро реконструираното сервизно крило, професорът сподели с тях още някои допълнителни подробности, които знаеше за Поплар Форест. По-специално, описа им как имотът бързо се рушал до 1983 г., когато една организация с нестопанска цел го закупила заедно с прилежащите петстотин акра земя. През следващите двайсет и пет години тя усърдно проучила и възстановила имението в неговия първоначален вид.

След петнайсетминутна обиколка те чуха да се затваря вратата на кола. Директорът на Поплар Форест бе пристигнал. Следван от Никълс и Озбек, Харват се обърна и тръгна към мястото, където бяха паркирали.

Джонатан Мос бе най-мършавият човек, когото Харват беше виждал. Висок около метър и осемдесет, с тъмна коса и изпъкнала Адамова ябълка, мъжът беше на около петдесет години и напомни на Харват за героя на Уошингтън Ървинг Ичабод Крейн^[1].

Мос взе няколко пакета с документи от багажника на колата си, затвори капака и тръгна към северния портик, където Антъни Никълс го представи на придружителите си. След като се ръкуваха, Мос подаде по един пакет с информация за Поплар Форест на всеки от посетителите.

— Надявам се, че пътуването ви няма да се окаже загуба на време — каза той и ги поведе към чамовата входа врата, лакирана по такъв начин, че да имитира цвета и структурата на махагона, от който е била изработена по времето на Джеферсън. — Обяснили са ви, че къщата е била унищожена от пожар в началото на 19 в. Ние направихме чудесна реставрация, но не знам доколко това ще ви е от помощ. Всички дървени орнаменти, в това число и дървената облицовка на камините, са изгорели при пожара.

Мос отвори входната врата и след като всички влязоха, ги поведе по един тесен коридор към трапезарията в центъра на къщата.

Харват погледна нагоре към сноповете светлина, които влизаха през светлия отвор на тавана. Фризът с волски глави и човешки лица действително беше тук, но не беше същият като този на техните архитектурни скици.

Професорът извади двата документа и ги сложи на масата, за да ги разгледа Мос. Междувременно Никълс му зададе същите въпроси, които беше отправил и към Сюзън Фъргюсън в Монтичело.

— Не знам какво да ви кажа за зъбчатите колелета — отговори Мос. — Тук имаме няколко механични устройства, проектирани от Джеферсън, като например полиграфа, с който е копирал писма, но нямаме нищо, което да предполага толкова сложна система от зъбчати колела.

— Някакви инструменти, часовници или други механизми от арабския свят? — попита Никълс.

— Не — каза директорът, поклащайки глава.

Мос продължи да отговаря отрицателно на въпросите, свързани с лейтенант О’Банън, Ал Джазари или Първата берберска война.

Също като Пол Гилбъртсън, лекторът от Монтичело, Мос предположи, че някакъв отговор може да дойде от обширната кореспонденция на Джеферсън, състояща се от повече от двайсет хиляди писма.

Никълс обаче вече беше проучил кореспонденцията на Джеферсън без никакъв резултат. Освен това той бе имал достъп до неща, които Мос никога не беше виждал и никога нямаше да види. Ако действително имаше отговор на загадката, той трябваше да е тук.

— А какво мислите за архитектурните скици?

Мос завъртя листа пред себе си и след като го разглежда известно време, каза:

— Разбрах от Сюзън, че според нейният музеен лектор това е скица на част от камина, нали така?

— Точно така.

— При реставрацията ние възстановихме четиринайсет от петнайсетте тухлени камини, които са тук.

— А защо не и петнайсетата?

— Тя беше единствената, която не се нуждаеше от ремонт.

— Къде е тя? — попита Харват.

Мос вдигна листа с архитектурната рисунка на Джеферсън и каза:

— В същата стая, в която е фризът с волските черепи и лицата на римската богиня на мъдростта и знанието Минерва. — Посочвайки с ръка вратата пред тях, той добави: — Салонът.