Брад Тор
Последният патриот (66)

Глава 66

Друг мъж изскочи от малка група хора, която вървеше покрай паметника, и Харват едва успя да прикрие Никълс, събаряйки го на земята, когато фигурата връхлетя мъжа с чантата.

Харват нямаше представа какво се случва. Знаеше само, че новият непознат беше възседнал гърдите на човека с чантата и беше притиснал дулото на пистолет Берета под брадичката му. Това го превръщаше в заплаха.

Инстинктът му на таен агент му подсказваше, че на всяка цена трябва да измъкне Никълс оттук, но в същото време се нуждаеше от отговори. Пренебрегвайки многобройните питания на Лоулър „какво по дяволите става там“, Харват извади пистолета изпод сакото си и го насочи към мъжа с Беретата.

— Хвърли оръжието — заповяда му той.

Онзи не му обърна внимание. Със свободната си ръка той извади сгънат лист хартия от джоба си и го тръсна във въздуха, за да го отвори. От мястото, където беше, Харват видя, че това е някаква снимка. Непознатият с Беретата я сравни с лицето на мъжа, който беше под него.

— Кой по дяволите си ти? — попита той и огледа района, търсейки бог знае какво.

— Хвърли оръжието — повтори Харват заповедта си.

— Аз работя за куриерска агенция — каза, заеквайки, мъжът с чантата. — Беше ми казано да дойда тук и да предам един плик.

— Хвърли оръжието — потрети Харват и усети, че започва да губи търпение.

Мъжът освободи хватката си, при което пистолетът остана да виси само на показалеца му.

— Сложи го на земята — нареди Харват.

Непознатият се подчини.

— А сега слез от този човек.

При вида на извадените оръжия хората се бяха разбягали. Харват знаеше, че всеки момент полицията на Военноморската академия ще бъде тук.

— Не искаш ли да видиш какво има в чантата на този човек? — попита непознатият.

Харват се изненада от куража му.

— Искам да слезеш от него и да застанеш на колене — заповяда му той. — Веднага. И си сложи ръцете зад тила.

— Аз съм приятел на Каролин Ленард — каза мъжът.

— Гари — каза Харват по радиото си. — Трябваш ми веднага тук.

— Идвам веднага — отговори Лоулър от скривалището си.

Харват насочи вниманието си към закачуления куриер.

Той действително искаше да види каква е пратката му за Никълс.

— Много бавно — каза той, насочвайки пистолета си към него, — отвори капака на чантата си.

Пощальонът направи каквото му беше казано.

— А сега — продължи Харват — дръж чантата пред себе си и изсипи съдържанието й на земята.

Когато нещата се разпиляха по тревата, най-вече лични вещи на пощальона, в първия момент беше трудно да се забележи малкия подплатен плик, върху който с черно мастило беше написано името на Никълс.

— Ето, това е всичко. Аз съм само куриер. Наистина! — каза той.

Харват му вярваше, но въпреки това го претърси и му заповяда да не мърда.

Сетне погледна другия мъж.

— Откъде познаваш Каролин Ленард?

— Аз съм онзи, който й съобщи, че Матю Дод е по следите ви.

— Знаеш ли кои сме ние?

— Скот Харват и Антъни Никълс — отговори мъжът. — Но всичко останало трябва да бъде обсъдено на друго място — добави той, докато воят на сирените се приближаваше все повече. — Не искам цял ден да бъда разпитван от ченгета.

— Къде си паркирал? — попита Харват.

— Наблизо — отвърна мъжът.

Няколко минути по-късно Харват и Никълс се качиха в неговия черен спортен пикап. Докато се отдалечаваха от бордюра, Харват извади своя „Блекбъри“. Държейки шофьора на мушка, той набра номера на Каролин Ленард.

— Каролин — каза Харват, когато чу гласа й, — Скот е на телефона. Тук има един човек, който твърди, че ти е приятел. — Поглеждайки човека, той попита: — Как се казваш?

Непознатият се извърна, за да види дали полицията е по следите им, и отговори:

— Айдън Озбек. Работя за ЦРУ.