Брад Тор
Последният патриот (18)

Глава 17

ЦЕНТРАЛНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ

ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ

Андрю Салям се беше уморил до смърт да говори. Озбек го прочете по лицето му, веднага щом влезе в стаята за разпити на вашингтонската полиция. Разпитваха го непрекъснато, откакто беше арестуван. Очите му бяха подути и зачервени. Личеше си, че е изтощен, ядосан и гладен. Но не приличаше на убиец.

Оказа се, че е пакистанец по произход, с тъмна кожа, черна коса и кафяви очи. Беше не по-висок от метър и шестдесет и осем. През лявата му вежда минаваше тънък белег.

— Ядохте ли днес нещо? — попита Озбек.

Салям поклати глава.

— Пих само малко престояло кафе.

Озбек махна на Расмусен с ръка.

— Кажете какво искате и партньорът ми ще ви го донесе.

— Сериозно? — попита Салям и очите му се оживиха.

Озбек кимна. Отдавна беше разбрал, че най-продуктивният начин да започнеш разпита е да спечелиш доверието на разпитвания, като му дадеш нещо, което иска.

Щом Расмусен излезе, за да донесе храна, Озбек попита Салям как са го вербували.

Преди да отговори, човекът се замисли. Очевидно му беше трудно да приеме факта, че са го измамили. Накрая проговори:

— Изглеждаше толкова истинско. Както става по филмите. Преди три години се бях запътил към отдела за Близкия Изток на Библиотеката на Конгреса, където бях стажант, когато един човек ме спря, показа ми картата си от ФБР и ме попита дали ще съм свободен за обяд.

— И вие казахте да.

Салям кимна.

— Какво стана после?

— Срещнахме се по-късно същия ден. Докато аз се хранех, той говореше.

— Как му е името?

— Шон Райли.

— И за какво говореше Шон Райли?

— Както ви казах, говореше главно той. Темата беше нарастващата заплаха, която ислямската екстремистка идеология и правният ислямизъм представляват за Америка.

— Не, политическият ислям — уточни Озбек.

— Точно така — съгласи се Салям. — Райли описа активната кампания, която провеждат мюсюлманските екстремисти за разрушаване на западната цивилизация отвътре — тихо, мирно и дори легално. Обясни ми как работят за дестабилизирането на Америка и, в крайна сметка, за заменянето на американската конституция с ислямския шериат.

— И това ви разтревожи?

— Разбира се. Всеки американец би трябвало да е разтревожен. Това вече се случва. Успяха да наложат учебни предмети и часове по плуване само за момичета в държавните университети и училища, издържани с парите на данъкоплатците. На християните, евреите и индусите е забранено да бъдат съдебни заседатели, когато съдят мюсюлмани. Касичките-прасенца и изображенията на прасенцето Порки са забранени в офисите на компаниите и обществените сгради, за да не се засягат мюсюлманите. В някои от ресторантите на „Бъргър Кингс“ вече не се продава сладолед, защото картинката на опаковката приличала на думата за Аллах, изписана на арабски. Редица обществени училища са изхвърлили свинското от менюто си. Много жени са бити и убивани от съпрузи, братя и бащи, защото са „обезчестили“ семействата си. Тези промени се извършват бавно, но постоянно или, както казват някои, шериата настъпва сантиметър по сантиметър и повечето американци изобщо нямат представа, че това е битка, която се води всеки ден в цяла Америка.

Политиката на САЩ да не отвръща на ударите, да позволява на групировки като ФАИВ да прикриват какво, всъщност, се случва, да не настоява мюсюлманите да се приспособят към нашата култура, на практика е ножът, с който страната ни сама си прерязва гърлото и допринася за осъществяването на целите на ислямизма.

— Затова този Шон Райли е поискал да ви вербува? За да се борите с ислямистите? — попита Озбек.

— Точно така.

Още преди да станат публично достояние покрай едно дело за финансиране на тероризма в Далас, Озбек беше виждал смразяващи засекретени доказателства за плана на ислямистите да превземат Съединените щати. Сред тях имаше една подробна паметна записка за стратегията на Мюсюлманското братство — организацията-майка на Хамас и Ал Кайда, тясно свързана с ФАИВ — в която се описваха стъпките за елиминиране отвътре на американската конституция и западната цивилизация и заместването им със законите на шериата.

Озбек помнеше и един аудиозапис, от който можеше да се съди за параноята, в която беше изпаднало Братството в усилията си да се опази от агенти, внедрени от „ционистите, масоните, ЦРУ, ФБР и т.н.“ и да засече всеки опит за наблюдение отвън.

Озбек и Расмусен вече бяха чули теорията на ФБР, че работата на Салям се е състояла точно в това — да установи къде са слабите места на ислямистските организации в Америка и да се внедри в тях, за да бъдат укрепени. Само че Салям не го знаел. Нарочно бил държан в неведение.

— Защо избраха вас за тази задача? — попита Озбек.

— Зададох същия въпрос на Райли — отвърна Салям. — Каза, че му е направила впечатление дисертацията ми.

— Каква беше темата й?

— Как ислямистите постепенно си създават статута на жертви, вследствие на което обсъждането на исляма, както и мотивите за ислямското превъзходство, бързо се превръщат в табу. Заглавието е „Тихата война“. Специално място съм отделил на начина, по който ислямистите осъзнават, че могат да постигнат целта си като се възползват от естествената неприязън на американците към расизма. Създадоха термин — ислямофобия, който мирише на фанатизъм и може да се лепне на всеки, който поставя под съмнение тяхната религиозна преданост и свещените им текстове.

— И какви бяха заключенията ви?

Салям го погледна.

— Не са оптимистични. Страната ни не прави нищо и непрекъснато отстъпва пред ислямистите. Предпочита да постъпва политически коректно, вместо да се стреми към победа. Но ако не започне битка с врага по всички фронтове, никога няма да победи.

— Доста сериозно обвинение — отбеляза Озбек.

— Прав сте. Но е точно така — отвърна Салям. — За повечето от последователите си ислямът е хубава религия. Ние не само не желаем да вършим насилия, ние не желаем и другите да го правят, не и в името на религията. Ако зависеше от нас, с готовност бихме се съгласили да се отстранят от Корана всички текстове, които екстремистите използват, за да оправдаят насилствените си действия. В по-голямата си част мюсюлманите в Америка и по света са умерени и миролюбиви. Ислямът носи утеха и сочи достоен път на повече от един милиард души на тази планета. Той е източник на безкрайна доброта. Ние искаме да живеем в хармония със съседите си, независимо от тяхната вяра.

Всеки иска от нас, умерените мюсюлмани, да реформираме исляма, но никой не си мърда пръста, за да ни помогне. Изглежда хората не разбират, че гласът на умерените, които се осмеляват да се противопоставят на фундаментализма, непрекъснато бива заглушаван от ислямистите, които умеят да се възползват от медиите по-добре, организирани са по-добре и са значително по-добре финансирани.

Озбек погледна бележките си.

— Значи това е целта на операцията „Стъклен каньон“, за която сте разказали на ФБР?

— Да — отвърна Салям. — Операцията „Стъклен каньон“ трябваше да сложи началото на борбата с фундаменталистите.

— Тя се ръководеше от вашата фирма „Макалистър & Асошийтс“, нали?

— Онази част от нея, за която отговарях аз. Мисля, че с останалото се занимаваше ФБР.

— Каква фирма е „Макалистър & Асошийтс“? — попита Озбек.

— Занимава се с връзки с обществеността и лобиране, специализирана е в работа с клиенти мюсюлмани. Тя беше моето прикритие, което ми даде възможност да се внедря сред ислямистите в Америка.

— Успяхте ли?

— Да — отвърна Салям. — Внедрих се или вербувах агенти в почти всички ислямистки радикални организации в страната.

— Не ви ли е минавало през ума, че всъщност не работите за ФБР? — попита Озбек. — Доколкото знам, дори не сте минали обучение в академията на ФБР в Куонтико.

— Райли ме обучи в един лагер в северната част на щата Ню Йорк, наречен „Ислямабърг“. Обясни ми, че това било заради собствената ми сигурност. ФБР искало да запази истинската ми самоличност в тайна дори от собствените си агенти.

— Но ето че вие сте предавали информация на Райли, а нищо не се е случвало — притисна го Озбек. — Това не ви ли се видя странно?

— Питате дали съм бил озадачен? Разбира се. Но какво знаех аз? За всички е ясно, че правителството действа мудно. Всъщност Райли все ме успокояваше с шегата, че ФБР е включило думата „бюро“ в наименованието си заради бюрократизма в организацията. Колкото и важни да бяха сведенията, които му предавах, той все ме уверяваше, че са придвижени по-нагоре и че по тях се работи.

Стив Расмусен се върна с храната и Озбек даде на арестанта да хапне малко, преди да се заемат със същината на въпроса.