Брад Тор
Последният патриот (78)

ГЛАВА 78

Въпреки че Специалната военноморска част, в която беше служил Харват, беше базирана във Вирджиния, той никога не беше ходил в Монтичело. Като дете го беше виждал на гърба на монетите от пет цента и банкнотите от два долара, които бяха в обръщение до средата на седемдесетте. Това имение беше важна част от американската история и Харват винаги беше съжалявал, че не е имал шанса да го посети.

Някога плантация от пет хиляди акра върху възвишение в покрайнините на град Шарлътсвил, Монтичело означаваше малка планина в превод от италиански. Проектирана изцяло от Томас Джеферсън, внушителната къща беше единственият частен дом в Съединените щати, признат за паметник на световното историческо наследство.

Сюзън Фъргюсън се беше обадила предварително на охраната, за да бъдат допуснати веднага до главната сграда.

Харват паркира максимално близо до нея и всички скочиха от колата. Под североизточния портик те за първи път зърнаха Големия часовник. Той беше монтиран над един полукръгъл френски прозорец.

Докато вървяха Фъргюсън обясни, че часовникът има две лица, това отвън показвало само часа, а другото във вестибюла — часовете, минутите и секундите. Онова, което пропусна да спомене, обаче, беше, че часовникът се намира на пет метра височина.

Вниманието на Харват беше привлечено от стрелката на часовете. Върхът й имаше формата на сърце, а обратният й край — на полумесец. Не можеше да бъде сигурен дали това има нещо общо с исляма, но все пак тази особеност се набиваше на очи. Погледна към Никълс и видя, че професорът също е забелязал полумесеца.

— Ще ни трябва стълба — каза Харват, докато Никълс изучаваше часовника.

— Господин Джеферсън се е погрижил за това — каза Фъргюсън, след което извади връзка ключове от джоба си и отключи френските врати.

Внушителният вестибюл беше на два етажа, с балкон, опасващ цялото вътрешно пространство. Подът беше боядисан в тревисто зелено, а интериорът напомняше за музей с неговите карти, еленови рога, картини, скелети, бюстове, вкаменелости и животински кожи, артефакти от бита на северноамериканските индианци и разни други предмети, които Джеферсън беше харесвал.

Когато цялата група влезе, всички вдигнаха глави към вътрешното лице на Големия часовник, който беше монтиран в дървена кутия. Циферблатът му беше черен, а стрелките, цифрите и орнаментите — месингово златни. Върху него беше стъпил класически фронтон, а зад него имаше фриз подобен на този от рисунката на Никълс.

Система от подобни на гюлета тежести висяха на въжета и се движеха нагоре и надолу през дупки в дъното на часовника, измервайки точно времето, включително дните на седмицата, които бяха означени върху малки табелки, прикрепени към тежестите откъм южната страна на вестибюла.

В ъгъла отдясно Харват видя дървена стълба, която стигаше почти до тавана.

— Часовникът трябва да бъде навиван със специален ключ веднъж в седмицата — каза Фъргюсън. — Ние все още го правим по същия начин, но обикновено не използваме тази стълба, която е експонат.

Харват се вгледа в часовника и забеляза, че краят на стрелката на секундите също имаше формата на ислямски полумесец.

Озбек помогна да пренесат стълбата и внимателно я подпряха на стената.

— Добре — каза уредничката. — Кой ще се качи да погледне по-отблизо?

Харват пристъпи напред и започна да се изкачва нагоре, докато Озбек придържаше стълбата. Когато се изравни с часовника, забеляза, че часовете са изписани с римски цифри, а минутите с арабски.

След кратък оглед Харват протегна ръка към капака.

— Моля ви, внимавайте — предупреди го Фъргюсън.

Отне му няколко минути, за да свали капака и когато беше готов, го подаде на Озбек, който го постави предпазливо на пода и отново хвана стълбата.

Сега цялата вътрешна машинария на Големия часовник на Джеферсън беше изложена на показ.

— Виждаш ли зъбното колело? — попита Никълс. — Там ли е?

Имаше много зъбчати колелета, но нищо, което да прилича на онова от схемата. Харват погледна към музейната уредничка и попита:

— Има ли някакъв начин да спрем това нещо за минута?

Фъргюсън хвърли поглед на часовника, после погледна през прозореца към портика, където посетителите вече започваха да се събират.

— Сюзън? — повтори Харват. — Трябва да спра този часовник за минута.

Музейната уредничка си пое дълбоко въздух.

— Добре. Ще ви обясня как да го направите.

След като часовникът беше спрян, Харват вече можеше да протегне ръка и да разгледа по-добре механиката.

Но нямаше късмет. Той помоли Никълс да му подаде схемата и сравни всяко от зъбчати колелета с тези от рисунката.

След това поиска архитектурните рисунки и ги сравни с дървените декорации и фриза зад часовника. Имаше сходство, но не беше съвършено. Като че ли бяха на прав път и въпреки това пропускаха нещо.

— След две минути отваряме музея — каза Фъргюсън. — Виждате ли нещо изобщо?

— Нищо — отвърна Харват и подаде чертежите на Никълс.

С помощта на уредничката, той пусна часовника и сложи капака на мястото му. Сетне слезе по стълбата и я подпря на близката стена.

— Не разбирам — каза Никълс. — Надявах се да попаднем на някаква следа.

Харват взе архитектурната рисунка отново и погледна Фъргюсън.

— Може би тази диаграма е ключ към онова, което търсим. Ако тя е нарисувана от Джеферсън, вероятно е свързана с нещо, което е тук, нали така? Какво ще ни посъветвате да направим тогава? Да тръгнем от стая в стая? Знам, че има втори и трети етаж, които не са отворени за посетители. Може би да започнем оттам.

— Или от къщата на тъкача — предложи Никълс.

— Там няма такива дървени декорации — отвърна Фъргюсън и прехапа бузата си, потъвайки в размисъл. Сетне взе уоки-токито от колана си, смени канала и заговори в него. — Джон, Сюзън е. Чуваш ли ме?

Секунда по-късно отговори мъжки глас.

— Слушам те, Сюзън.

— Пол Гилбъртсън на работа ли е днес?

— Кой е Пол Гилбъртсън? — попита Никълс.

Сюзън му даде знак да почака.

Малко по-късно се чу същият мъжки глас.

— Да. Днес ще развежда посетители на архитектурна обиколка.

— Би ли го помолил да се срещне с мен в главната сграда. Кажи му, че е спешно.