Метаданни
Данни
- Серия
- Скот Харват (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Patriot, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Христовска, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Брад Top. Последният патриот
ИК „Пергамент“, 2009
Редактор: Станимир Йотов
Коректор: Силвия Николаева
Оформление на корицата: ИК „Пергамент“
ISBN 978–954–367–022–2
История
- — Добавяне
Глава 55
Беше малко преди девет и половина сутринта местно време, когато Бомбардир Глобал Експрес докосна пистата на националното летище „Роналд Рейгън“.
Представителка на авиокомпанията „Сигначър Флайт Съпорт“ посрещна Харват и Никълс. Тя им помогна да минат бързо през паспортното бюро и митницата и когато те й отказаха учтиво допълнителна закуска и душ, дамата ги ескортира до зоната пред летището, където ги чакаше сив буик.
Двамата мъже хвърлиха чантите си в багажника и Харват се мушна на мястото до шофьора, а Никълс се настани отзад.
— Как беше полетът? — попита Лоулър, потегляйки.
— Бомбардирът е добър самолет — отвърна Харват, сетне махна маскировката си и представи Антъни Никълс.
Когато завиха към Мемориала на Джордж Вашингтон, Харват попита за Трейси.
— Лекарите от Американската болница в Париж са влезли във връзка с нейните хирурзи тук — каза Лоулър. — Продължава да бъде под наблюдение.
— Спаднал ли е мозъчният оток?
— Не и в такава степен, в каквато биха искали. Предписали са й нови лекарства.
На Харват не му хареса това, което чу.
— Има ли болки?
Лоулър поклати глава.
— Очевидно са успели да се справят с болките.
— Говори ли с нея?
— Не, но са я чули хора от посолството. Тя се държи и не казва на никого нищо.
Харват се загледа в платноходките и другите плавателни съдове, които бяха осеяли река Потомак въпреки мрачното време.
— Как се държат с нея френските власти?
— Засега тя е в ръцете на лекарите. Но заради трите мъртви ченгета и многото загинали и ранени цивилни при бомбения атентат натискът да бъде разпитана е голям.
— Разбирам ситуацията — призна Харват.
— Колкото по-бързо си свършим работата тук — каза Лоулър, толкова по-скоро ще дадем на французите очакваната от тях информация и да се надяваме, че след това ще пуснат Трейси.
— Да се надяваме?
— Знаеш какво имам предвид — отвърна Лоулър дрезгаво.
Сетне продължиха да пътуват мълчаливо.
Четирийсет минути по-късно Лоулър отби и спря пред една невзрачна порта с катинар.
— Искаш ли на теб да се падне честта? — попита той с ключ в ръката.
Харват взе ключа и слезе от колата. Обзе го горчиво-сладко чувство при завръщането му у дома без Трейси. Отключи портата и я отвори широко, така че Лоулър да може да влезе с колата. Когато се изравни с Харват, Лоулър свали прозореца надолу.
— Ще се качиш ли пак или искаш да повървиш?
— Предпочитам да повървя — отвърна Харват.
Той видя, че рекламната табела на компанията му за алармени системи лежи сред бурените и я заби отново в земята, след което затвори вратата зад себе си.
Колата с Лоулър и Никълс изчезна напред по виещата се алея с три платна и той тръгна след тях пеша.
„Бишъпс Гейт“[1], както се казваше този имот, беше малка каменна църква от осемнайсети век с няколко акра земя, гледаща към река Потомак, на юг от имението „Маунт Върнън“ на Джордж Вашингтон. Тя беше близнак на друга малка църква в Корнуол, носеща името Св. Енодок.
Бомбардирана по време на Американската революция като седалище на британски шпиони, „Бишъпс Гейт“ беше лежала в руини до 1882 г., когато Военноморската служба за разузнаване тихомълком я беше вдигнало отново, превръщайки я в първата си тайна тренировъчна школа.
В крайна сметка „Бишъпс Гейт“ се беше оказала тясна за разузнаването и елегантната невисока църква заедно с прилежащите й постройки се беше превърнала в хранилище за документи, преди да бъде окончателно разчистена и напусната.
Като признание за всичко, което беше направил за страната си, президентът Рътлидж беше предоставил „Бишъпс Гейт“ на Скот за деветдесет и девет години при символичен наем от един долар на година. От Скот се искаше единствено да поддържа имота в съответствие с историческото му значение и да го напусне в срок от двайсет и четири часа, със или без причина, ако това бъде поискано от законния му собственик — Военноморският флот на Съединените щати.
Бяха минали повече от петдесет години, откакто флотът не беше използвал „Бишъпс Гейт“ за нищо друго, освен като гробище за документи и на времето Харват беше трогнат от жеста на президента. Без да се брои гаража, преустроената църква заедно с прилежащата къща, ползвана някога от енорийския пастор, се състоеше от четиристотин квадратни метра жилищна площ. Харват трябваше само да коси моравата и да плаща годишния си наем от един долар навреме.
Докато вървеше по алеята, той си спомни за щедростта на президента и за това колко много бяха преживели заедно през годините. Макар все още да негодуваше заради отношението, което беше получил, основната му грижа сега бе Трейси. Може би беше време да прости на Джек Рътлидж и да продължи нататък.
След последния завой на опасаната с дървета алея, Харват видя дома си. „Бишъпс Гейт“ беше дори и по-красива, отколкото я помнеше.
Лоулър и Никълс стояха пред входната врата и го чакаха.
— Имаш ключ — каза Харват, когато се приближи. — Защо не влизате?
— Помислих си, че не е редно — каза Лоулър. — В края на краищата това е твоята къща.
Харват взе ключа от Лоулър и отключи масивната врата. Когато влезе вътре, го лъхна наситената миризма на камък и на дърво.
На стената във вестибюла висеше красива дървена табела, която беше намерил на тавана на пасторската къща с мотото на англиканските мисионери TRANSIENS ADIUVANOS — Прекосявам морето, за да помогна.
Беше я открил, още когато се нанесе, и тогава му беше хрумнало, че той и „Бишъпс Гейт“ са обречени един на друг. Смисълът на този надпис пророчески прилягаше на кариерата, която Харват си беше избрал.
За момент се замисли за причините, които го бяха накарали да посвети живота си на борбата с терористичната заплаха над Америка. Замисли се и за Трейси и за това как вместо да го остави да избира между нея и президента, тя самоотвержено беше извадила себе си от уравнението. Харват смътно вярваше, че е възможно да има едновременно и кариерата, и семейния живот, за който си мечтаеше.
— Какво направихте с Булит? — попита Лоулър, прекъсвайки потока на мисълта му.
— Кой е Булит? — поинтересува се Никълс, докато се любуваше на интериора на старата църква.
— Най-голямото куче, което си виждал през живота си. Беше огромно още като кутре — отвърна Лоулър. — Породата се нарича Кавказка овчарка. Любимите кучета на руските военни и източногерманските гранични патрули. Бързи като светкавица, умни и пословично верни. На тегло могат да стигнат до сто килограма и са високи повече от метър при рамото.
Никълс подсвирна, впечатлен от чутото.
— Изпратих го при Фини и Паркър — отговори Харват.
— Те са добри момчета — каза Лоулър. — Твоето чудовище сигурно им е взело страха.
— Къде го намери това куче? — запита Никълс.
Харват погледна към стълбите, водещи към спалнята, в която спеше, когато Трейси беше простреляна, и каза:
— Не питай.
Не беше в настроение да говори за странното си познанство с едно джудже на име Николас, което търгуваше със строго класифицирана информация и беше известно в света на разузнаването като Трола.
— Ще сложа продуктите в хладилника — каза Лоулър. — Да пийнем кафе и да поговорим какво да правим.
— Аз съм съгласен — отвърна професорът.
— Ще се върна след малко — каза Харват и се отдалечи. Нужни му бяха още няколко минути да събере мислите си и да осъзнае, че си е у дома, преди да бъде готов да разговаря за това какво трябва да се направи.