Пол Ливайн
Убий всички адвокати (4)

3
Канджа от миналото

Стив паркира колата и се възхити на шестметровото си подобие. Това му беше любимият момент от деня.

Двуетажният стенопис беше изтипосан върху олющения хоросан на стената на „Манекените“, агенцията за модели, където се намираше кантората „Соломон и Лорд“. Ето го Стив, седеше на бюрото с тъмносив костюм и четеше закони. Нещо, което никога не носеше и което никога не четеше. До него стоеше Виктория в рубиненочервено двуредно сако с ресни, гърдите й бяха по-големи и устните й по-пухкави, отколкото в действителност.

Художествено преувеличение.

И отдолу надписът, с красиви букви:

Виктория беше ужасена, разбира се. „Евтино“ и „сквернословно“ бяха двете й най-мили определения. Стенописът беше изрисуван собственоръчно от Анри Тусен, шестнайсетгодишен хлапак, когото Стив беше защитавал в съда за малолетни. Един от най-добрите художници на графити в Малък Хаити. Бяха го арестували, докато изтипосвал на една стена президента Буш в интимни отношения с коза. „Задълбочена политическа сатира“, беше казал Стив в защита на момчето. Съдията му даде условна присъда и Стив го нае да изрисува стената вместо хонорар за услугите си.

Докато влизаше в сградата, не можеше да се отърси от въпроса, който го занимаваше цяла сутрин.

„Колко точно да кажа на Виктория?“

Това беше един от най-повтарящите се въпроси във взаимоотношенията им, както професионални, така и лични. Беше по-открит с Виктория, отколкото с която и да било друга жена преди нея. Много ясно, че никога не беше изпитвал към друга жена толкова дълбоки чувства, колкото изпитваше към Виктория.

„Но тя е адски тесногръда!“

Спомни си фойерверките, докато течеше делото за настойничество на Боби. Изправен пред възможността държавата да му отнеме момчето, Стив тайно беше платил на Джанис, за да промени показанията си. Джанис и без това беше наркоманка. Когато Виктория разбра, направо избухна:

— Не можеш да подкупваш свидетел!

— Плащам й, за да каже истината. Ако не й платя, ще излъже и ще загубим.

— Въпреки това е незаконно.

— Кога ще пораснеш най-сетне? Когато законът не работи, трябва ти да го изработиш.

Пляс! Беше му зашила шамар. Як. Спаринг-партньор, а не съдружничка.

Така че как ли щеше да реагира, ако й кажеше истината?

„О, между другото, Вик, относно делото на Кригър. Забравих да ти кажа. Провалих защитата“.

Щеше да го размаже с твърдата като камък кленова бухалка на Бари Боне. Или пък с моделите на Марк Макгуайър, Хосе Кансеко или Рафаел Палмейро. Стив обичаше да събира бухалки на известни бейзболисти.

Или пък не. Можеше ли изобщо да не му повярва?

„Сам си се набутал? Ти, който лъжеш, за да спечелиш?“

Реши да й каже всичко за делото на Кригър. Какво беше направил и защо го беше направил.

Жените ценяха искреността. Беше го прочел в едно от списанията на Виктория, статия за взаимоотношенията, навряна между две обяви за наистина прекалено скъпи италиански обувки. Дайте израз на съмненията си, на страховете си, признайте слабостите си и тя ще ви разбере и ще ви прости.

Добре, щеше да разголи душата си. И то още днес. Наистина. Дощя му се да има Библия, над която да се закълне, зачуди се къде ли се е дянала онази, която задигна от хотелската стая в Орландо.

 

 

— Сти-ви! Сти-ви! — Пронизителен вой.

— Чакай! — Втори глас. По-висок и по-настоятелен.

Крясъците идваха отнякъде между фотостудиото и гардеробната.

„По дяволите! Ако не побързам, ще ме сгащят на стълбите“.

— Стиви, чакай!

Чу тропане на копита и само след секунда те вече бяха при него. Лекси и Рекси. Близначки блондинки. Модели, метър и осемдесет. Толкова меркантилни, колкото и дългокраки.

Едната носеше флуоресцентни прилепнали шорти и бял потник. Другата беше облечена със срязани джинси и бюстие на леопардови шарки. И двете бяха обути със сандали с каишки и остри токчета, които можеха да извадят окото на човек.

— Трябва да ми помогнеш — настоя Лекси. Или пък Рекси. Кой да ти каже?

— Няма начин — обади се сестра й.

— Какво има този път, Лекси? — каза името наслуки. — Много съм зает.

— Аз съм Рекси! Пъпът ми е завъртян навътре.

— А моят навън — обади се Лекси.

— Всички в Саут Бийч го знаят. — Рекси размаха дългия си показалец пред очите му, лакираният нокът беше украсен със златни звездички. — Марго казва, че трябва да ме представляваш. Пишело го в договора ти.

Марго беше собственичката на „Манекените“. Според договора за наем „Соломон и Лорд“ получаваха безплатен офис срещу правни услуги, което преди му се струваше страхотна идея. Сега губеше половината от времето си да се занимава с щуротиите на моделите.

— Не направих ли достатъчно за вас двете?

— Не. — Пак Рекси.

Вече им беше издействал инвалидни стикери за паркиране, като успешно беше защитил иска, че булимията е недъг също като парализата на долните крайници. Измъкна Лекси от ПВС — пързаляне в нетрезво състояние, — макар че беше заорала в група туристи по Оушън Драйв и ги беше съборила като кегли за боулинг. Беше спечелил иск срещу Рекси от разгневен ухажор, който беше похарчил два бона за вечеря, питиета и лимузина, плюс концерт на Рики Мартин, а тя накрая се беше прибрала у дома с един от бандата.

— Мъж, който излиза с модел от Саут Бийч, поема риска жената да се окаже неблагодарна и ужасно вятърничава — беше се аргументирал пред съдията. Рекси го обяви за гениален.

Сега сестрите му препречваха пътя към стълбите, сложили хърбавите си ръце на кръста — приличаха на бариери на железопътен прелез.

— Виж! — Лекси размаха под носа му диплянка. Реклама на пластичен хирург от Саут Бийч със снимки на гърди преди и след уголемяване. Посочи снимката. — Можеш ли да повярваш?

— Цици. Какво толкова?

— Не ги ли познаваш? — Тя разтегли деколтето си и му показа две големи колкото кокосови орехи цици с щръкнали зърна, очевидно не се поддаваха на гравитацията.

— А! — отвърна той. — Това е „след“. — Изведнъж се зарадва, че Виктория е в съда от другата страна на магистралата. Не че криеше миналото си от нея. Макар че креватните му изпълнения с модел с коефициент на интелигентност, равен на стайна температура, не бяха отбелязани в автобиографията му. — Това са твоите цици, така ли?

— Трябва да съдиш този кретен за причинени душевни страдания. Изкара ми акъла. — Рекси си оправи дрешката и кривна хълбок в заучена поза, сякаш Ричард Аведън щеше да я щракне за някой подходящ за масичките по фоайетата моден алманах — Поне за един милион.

На Стив му беше на устата да каже: „Милион за душевни страдания изглежда малко множко при акъл за двайсет долара“. Но се сети, че й го казва всеки път, когато тя иска да съди някого.

— Раздават ги по клубовете — изквича Рекси и размаха диплянката пред очите му.

— Не знам, Рекси. Лицето ти всъщност го няма на снимката. За какви щети говорим, като единствено ти знаеш, че са твоите?

— Луд ли си? Знаеш ли колко народ ми се обади да ми каже, че видели циците ми на път за мъжката тоалетна? — Този път вдигна отново потника и Стив се възползва от възможността да се промуши покрай нея и се затича с все сили нагоре по стълбите.

— Ще ида в библиотеката да прегледам законите — провикна се колкото се може по-искрено.

— Да бе! Ти не знаеш къде е — викна в отговор Рекси.

На горната площадка, тъкмо когато посегна да отвори вратата на приемната, чу глухо туп!, последвано от женски писък. Още едно туп!, сякаш някой се удари в стената, и сърдит женски глас рече на испански:

— Не ме пипай, идиот!

Гласът на Сеси!

Стив отвори със замах вратата и видя нещо невероятно. Секретарката му Сеси Сантяго по червени бикини и сутиен. Мъж я държи във въздуха и я размята наляво-надясно, а тя размахва крака.

— Пусни я веднага! — викна Стив.

— Да ти го начукам! — Мъжът беше гол до кръста, огромен, с тумбак като диня за изложба. Средна възраст, потно лице. Беше с панталони с ръб и тиранти и бос.

Стив прекоси стаята на две крачки. Мъжът пусна Сеси насред въртенето и тя полетя към бюрото и събори всички папки на пода.

Стив сграбчи мъжа за тирантите.

— Чакай бе! Не си падам по мъже — възпротиви се мъжът.

— Стив, не се меси! — извика Сеси, докато той замахваше с дясната ръка. Улучи мъжа право в брадичката и той се стовари на пода като чувал с манго.

— Боже! Нокаутира го — изплака Сеси. — Изобщо няма да ми плати!

— Какво искаш да кажеш? Този тип се опитваше да те изнасили.

Сеси нахлузи едни прилепнали шорти.

— Мене да ме изнасили? Този кретен ми плаща по двеста долара, за да се борим.

— Но ти викаше. Реших, че…

— Оставям го да си мисли, че ще ме бие, и после го заковавам.

— Тук? В офиса ми? Предлагаш секс услуги тук?

— Никакъв секс, шефе. Имитация на борба. На някои мъже така им става.

Нахлузи през главата си фланелка без ръкави, раменните й мускули се свиха и кобрата, татуирана на десния й бицепс, се нави. Сеси прекарваше повече време в тренировки, отколкото в писане, и това си личеше както по мускулестата й физика, така и по пълните с правописни грешки искове на Стив.

Мъжът изстена и се опита да се надигне.

— Добре ли си, Арни? — попита Сеси.

— Ще те съдя — изфъфли той и почна да разтрива челюстта си.

— Съжалявам, че те ударих, Арни — отвърна Стив. — Не знаех.

— Аз пък знам всичко за теб, Соломон. Чух го по радиото. Ти си мошеникът, който не може да спечели дело за неправилно пресичане дори и при зелен светофар.

— О, боже!

— Ще ти предявя криминално обвинение. — Арни грабна ризата си от бюрото на Сеси, прибра си чорапите и обувките от пода и забърза към вратата.

— Ще загазиш ли, шефе? — попита Сеси.

— Аз ли? Ами ти? Това нарушава условната ти присъда.

— Друг път. Арни ми е надзорник.

— Да бе!

— Истина е, шефе. В докладите си пише, че хобито ми било да се състезавам.

Сеси Сантяго беше клиентка на Стив, преди да му стане секретарка. Дребно нарушение — беше спукала от бой невярното си гадже и после беше пуснала колата му по рампата за лодки на пристанището в Матсън Хамък.

Стив отиде до бюрото си.

— Мислиш ли, че можем да свършим малко работа тази сутрин, ако, разбира се, това няма да попречи на хобито ти?

— Каква работа? Никой не се е обаждал. Пощата още не е дошла. Но имаш лична пратка. — Тя кимна към ъгъла.

На стената беше опрян графитен прът, дълъг почти два метра, с кука от неръждаема стомана в единия край.

— Канджа — каза Стив. — Кой я праща?

— Не знам. Беше отвън, когато отворих дюкяна.

Стив вдигна канджата, наклони я и прокара ръка по острата кука.

— За вадене на големи риби. Марлини например.

Кригър по радиото. Марлин на вратата. И сега и канджа. Всичко си идваше на мястото, помисли Стив. Никак не му харесваше тая работа.

— Океански риболов? — попита Сеси. — Не те ли хвана морска болест, когато карахте водно колело с Боби във Водния парк?

— Канджата не е, за да я използвам. А за да ми напомни за нещо.

— За какво, шефе?

— За времето, когато един мой клиент отишъл на риболов с един тип и само единият от двамата се прибрал у дома.