Пол Ливайн
Убий всички адвокати (34)

33
Чувства… Ау!… Ох!… Ох!… Чувства

Виктория отпи от шардонето и започна да рони синьо сирене за салатата. После спря. Стив предпочиташе настърган пармезан. Щеше да го преглътне. Но първо погледна във фурната. Сладките картофи — любими на Стив — ставаха страхотни и излъчваха аромат.

Това щеше да е неговата вечер, помисли си тя. Специална вечер. Никакви пререкания, нямаше да спорят дори дали фигурното пързаляне може да се смята за спорт. Днес Стив беше казал, че иска да говорят. Не за работа. Не за „Делфините“. А за тях.

„Искам да си излея душата, да споделя чувствата си“.

Да, беше използвал ужасната думичка с „ч“. И то ден след като го беше шпионирала как седи в църквата. Тих, замислен. Разсъждава и се моли. Или просто обмисля връзката им. Нещо толкова рядко за мъжете в наши дни.

Предусещаше повратна точка. И то точно навреме. Отношенията им бяха станали наистина обтегнати.

Може би вината беше нейна. Стив беше подложен на такова напрежение, откакто Кригър се беше намъкнал обратно в живота му. После и двете обвинения за побой. И Джанис, която заплашваше да го съди за попечителството.

— Трябва да проявяваш повече разбиране и да не си толкова настойчива, скъпа.

Колкото и да беше учудващо, това бяха думите на майка й снощи. Двете с Кралицата бяха вечеряли в „Норманс“ в Гейбълс и над костура със сос от манго и бутилката „Зинфандел“ майка й беше дала воля на топлите чувства, които питаеше към Стив.

— Стивън има добро сърце. Боя се, че понякога си прекалено сурова с него.

— Аз? Сурова?

— Съдиш го прекалено строго. И ако ми позволиш, малко си заядлива и дребнава.

— Какво!?

— Мислех, че съм те възпитала да си по-забавна.

— И кога по-точно си го направила, майко? Докато беше в Гщаад или в Монако?

— Не бързай да се заяждаш. Казвам само, че една жена трябва да подкрепя мъжа си. Стив в момента е като тенджера под налягане. И да правиш сцена, защото случайно е говорил с необлечено момиче, е, според мен това е малко дребнаво.

Виктория бе прекалено шашната, за да се ядоса. Кралицата рядко говореше толкова пространно за някой друг освен за себе си. И беше направо нечувано, все едно беше станало слънчево затъмнение, тя да каже нещо хубаво за Стив. Но за втори път в продължение на няколко дни заставаше на негова страна. Какво ставаше? Озадачаващото бе, че от пудинга с раци за предястие до банановия крем брюле за десерт от майка й на практика бликаше благоразположение към Стив.

— Кога ще се преместите да живеете заедно, скъпа?

— Закъде да бързаме?

— Хвърлила съм око на един очарователен, сгряващ дома подарък.

— Значи изведнъж реши, че Стив е подходящ за мен?

— Можеш да ми се довериш, щом става дума за мъже, скъпа. Въпреки бодливата си външност дълбоко в себе си Стивън е любвеобилен и грижовен мъж и те обожава.

Какво по-точно бяха сложили в газираната вода?

Но колкото повече си мислеше за Стив, толкова повече се уверяваше, че майка й е права.

„Което значи, че съм била права през цялото време. Като се почне от нощта в гората от авокадо — гората от авокадо на Брус, — когато се измъкнах със Стив“.

Той имаше толкова много добри качества. Любовта му към Боби. Търсенето на справедливост, макар че пътят, по който вървеше, обикновено кривваше от отъпкания коловоз. Необичайното му чувство за хумор. И, разбира се, още нещо, което майка й беше подметнала, докато пиеше коняка след вечеря.

— Мога ли да предположа, че Стивън го бива в леглото?

— Можеш да предполагаш каквото си пожелаеш, майко.

— Винаги съм харесвала стройни и жилави мъже. Стив ми се струва доста подвижен.

В момента господин Подвижен беше в задния двор и палеше барбекюто. Вратни пържоли, сладки картофи, салата с пармезан, последвани от обсъждане на чувства заедно с лимоновия пай. Да, вечерта щеше да е специална.

След пет минути Стив влезе в кухнята и тръгна право към хладилника. Каквото са обувките и чантите за жените, помисли си Виктория, това са хладилникът и телевизорът за мъжете. Отвори го и извади една студена „Сам Адамс“.

Обичаше студена бира и недопечена пържола. Обичаше бяло вино и печена сьомга. Но днес тези неща нямаха значение. Днес щяха да се сближат още повече. Виктория го усещаше.

— След колко ще сложиш пържолите? — попита тя.

— Още малко. Въглищата трябва да станат на жар. Тайната на страхотната пържола е…

— Жарта. Изпечена отвън и сочна отвътре. Знам, знам. Нали моята ще я опечеш хубаво?

Той направи физиономия.

— Щом държиш. Къде е Бобстър?

— В стаята си. Учи.

— Сам?

Тя му отвърна с горчива усмивка. Боби беше унил, откакто беше прокуден от къщата на Голдбърг и на Мария й беше забранено да припарва до Къмкуот Авеню. С кралски декрет от Муньос-Голдбърг.

Джанис допълнително усложняваше ситуацията. Стив започна да й разрешава да посещава Боби, но засега не й позволяваше да го извежда сама. Страх го беше, че може да го отвлече.

Стив вдигна купата със салата и я разтръска, за да разбърка марулята, доматите и краставичките, нарязани на тънко, както ги обичаше.

— Направила си страхотна салата.

— Благодаря. — Тя отпи от виното и го остави да продължи, без да го прекъсва. Когато свидетелят е готов да говори, най-добре е да си мълчиш.

— Направо си страхотна в кухнята — продължи той. — Много съвременни жени изобщо не отделят време за готвене. Но начинът, по който ти съчетаваш работата и всичко останало, е доста впечатляващ.

Тя взе рендето. В интерес на истината кулинарните й умения бяха ограничени до няколко блюда, но усещаше, че това е само разгрявка, Стив още се разкършваше. Изглеждаше малко нервен. Явно преследването на сериен убиец не беше толкова страшна задача, колкото да се гмурнеш в собствените си емоционални дълбини.

— Бива те в толкова много неща — продължи Стив. — Страхотна си с Боби, хлапето те обожава.

— Взаимно е.

„Добре, поне тръгнахме в правилната посока, макар и със скоростта на морска крава. Хайде, Стив. Да минем от чувствата на племенника към чувствата на вуйчото“.

— Може би трябва да си поговорим с теб, докато Боби си е в стаята — каза Стив. — За лични работи.

Тя спря да стърже сиренето, без да пуска рендето.

— Разбира се.

— Има неща, които искам да ти кажа отдавна, но знаеш как става…

Извади едно резенче домат от купата и остави думите да висят във въздуха. Стоеше с вързан език. Не беше обичайното му състояние. Тъмната му коса беше разрошена, едната му буза беше изцапана със сажди. Приличаше на хлапе, помисли си тя, отчасти вероятно и заради тениската с надпис: „Не съм инфантилен, тъп вмирисан задник такъв!“

— Продължавай, Стив. Няма да боли.

— Защо тогава имам чувството, че си режа вените?

— Когато имаш връзка, трябва да се довериш на другия. Можеш да споделяш чувствата си, да разкриваш страховете си, слабостите си. — Тя вдигна ръка и избърса саждите от бузата му.

Той въздъхна дълбоко, сякаш искаше да каже: „Ето, почна се“.

Тя взе чашата си и зачака. Две глътки чакане. Имаше толкова много неща, които искаше да чуе. Думи като „любов“, „планове“ и „бъдеще“, та дори и „сватба“ и „деца“. Естествено, знаеше, че е объркан. Мъжете си бяха такива. Копнееха за любовта на жена и когато я получеха, ги обливаше студена пот.

— Помниш ли какво ти разказвах за Колежанските световни серии? — попита Стив.

Това я озадачи, но все пак каза:

— Отборът ти е бил назад с една обиколка през деветия ининг. Но са те изкарали на трета база в края на играта.

— Какво друго? Какво все ти повтарям?

Това явно беше някаква метафора, реши тя, но каква по-точно? Стив връщаше спомена за най-унизителния ден в живота си. Беше провалил съотборниците си. Вероятно искаше да каже: „Искам да сме един отбор завинаги, Вик, и никога няма да те предам“.

— Казваш, че си я хванал и че реферът е свирил лошо.

— Да, на снимките може и така да изглежда. Но истината е, че усетих как ръкавицата на третия бейзман ме докосна по ръката, когато се хвърлих към базата. През цялото време, Вик, съм лъгал себе си и всички останали. Проклетата истина беше, че бях аут.

„Добре, Стив, изкарали са те от играта. Отборът ти е загубил. Какво общо има това с нас?“

Но не искаше да изглежда критична. Какво беше казала майка й?

„Жената трябва да подкрепя мъжа си“.

Обви ръцете си около врата му и се притисна към него, носовете им почти се докоснаха.

— Разбирам, скъпи. Чувстваш, че цял живот си живял в лъжа.

— Е, не цял живот. Но сега ми олекна, като ти казах какво всъщност се случи.

— Значи отношенията ни могат да преминат на ново ниво? — Подбутваше го, опитваше се да го улесни.

— На какво ниво?

— Мислех, че искаш да си излееш душата, да споделиш чувствата си, забрави ли?

— Да. Чувствах се зле и сега, когато ти казах истината, се чувствам по-добре.

— Ти се чувстваш по-добре? — Тя отстъпи крачка назад, крачка на удивление. — А какво става с нас? Къде отидоха думи като „любов“, „планове“, „бъдеще“? Къде е моето място в твоя живот сега, когато знаем, че си бил чисто и просто аут?

Стив изглеждаше сащисан. Удари една глътка от бирата и отиде до прозореца. От скарата се вдигаше бял дим — или беше избран нов папа, или беше време да слага пържолите. Той се обърна към нея.

— Вик, през всичките тези години не съм казвал на никого какво наистина се случи на мача. Нямаше да го кажа и на теб, ако не те обичах.

— Продължавай, съдружнико. Какво още?

— Съжалявам, че се държах като кретен за преместването. Мислех си, че нещата са си добре така, както са. Всеки си имаше личното пространство и ме беше страх, че ако нещо се промени, ще се отправим право в голямото неизвестно. Вероятно това ме подплаши.

— А сега?

— Животът е голямо неизвестно, нали? Ако бягаме от рисковете, бягаме от живота.

— Значи наистина имаш планове? За нас имам предвид.

— Главата ми е пълна с планове, само че аз ги наричам „надежди“. Когато се срещнахме, дори не смеех да планирам, че ще искаш да си с мен. Но със сигурност се надявах. Дори когато се събрахме, надеждите ми винаги бяха придружени от страхове. Най-големият беше, че някоя сутрин ще се събудиш и ще осъзнаеш каква гигантска грешка си допуснала. Дори сега ми е трудно да повярвам, че искаш да живееш с мен и да ми помагаш в отглеждането на Боби. Що се отнася до бъдещето, е, и за него имам надежди.

Не знаеше дали трябва да продължи да го притиска, но не можеше да остави нещата висящи.

— Какви надежди?

— Ами, за нещо постоянно.

— Да?

— Брак. Деца. — Гласът му се беше превърнал в шепот.

— Това ли искаш наистина, Стиви? — Питаше колкото се може по-внимателно, опитваше се да не го уплаши.

— Някой ден — отвърна бързо той. — Ако всичко върви добре.

„Добре, малко отстъпление. Но извървя цяла миля напред и направи само една крачка назад. Кажеш ли «брак», думата не може да бъде изтрита“.

Виктория хвана двете ръце на Стив и ги сложи на кръста си, защото горкичкият като че ли не можеше да помръдне. После обгърна лицето му с длани и го целуна. Когато устните им се докоснаха, прошепна:

— Това са и моите надежди.

Целуна го още веднъж и телата им се обвиха едно в друго, контурите си паснаха идеално — ин и ян от мъж и жена.

— И между другото, разгледах внимателно снимките от мача. Наистина си минал под ръкавицата.

— Не, Вик. Усетих как ръкавицата ме докосна по ръката.

— Сбъркал си, мили. Успял си. И винаги ще успяваш.