Пол Ливайн
Убий всички адвокати (38)

37
От блатата към морето

Ченгето изглеждаше познато.

Дребен афро. На значката му пишеше: „Тиле“. Скептичен поглед.

„Да, момчето, което ме арестува в радиостанцията. Втория път“.

Нямаха късмет. Стояха на алеята пред Стив малко след седем сутринта. Джанис се беше разплула на канапето. Боби спеше в стаята си, Виктория седеше до него. Мирон и Ева си бяха отишли вкъщи и даваха показания пред партньора на Тиле — Родригес.

— Доктор Кригър е отишъл с кану по Сууани — каза Тиле.

— С ка-ну по Су-уа-ни? — Стив използваше най-подигравателния си тон и нарочно накъсваше думите. — Най-тъпото алиби, което съм чувал, а клиентите ми използват хиляди.

Тиле сниши гласа си и каза със сериозната интонация на ченге:

— Твърдите, че доктор Бил е отвлякъл момичето и е пъхнал доказателството, за да уличи племенника ви, но нямате никакво доказателство. Слушал съм шоуто на доктор Бил…

„О, супер! Фен!“

— … и мисля, че има право за някои неща. Колкото до момичето, сигурно спи в нечий заден двор и всеки момент ще се появи по улицата с колелото си.

Ченгетата обикновено приемат най-лошото, защото виждат най-лошото. Но това момче беше оптимист, реши Стив.

— Свързахте ли се с мобилния на Кригър?

— Не можахме. Той е нагоре по реката след Хачбенд, а там няма обхват.

„Нагоре по реката, след Хачбенд? Боже, а аз съм в Мейбъри с някакъв комедиен полицай!“

— Какво, прави там? — попита Стив.

— Лови костури, както разбрахме.

— Чакайте да отгатна. Жената, която живее в къщата на Кригър, ви е пробутала цялата тази история.

Тиле си погледна бележника.

— Мари Аманда Лем. Точно така.

— Кригър й е промил мозъка. Ще каже това, което той иска.

— Излъгала ли е, като ми каза, че двамата с племенника ви сте негови пациенти?

— Не сме точно пациенти.

Ченгето отбеляза нещо в бележника си.

— Значи нямате съдебна заповед да посещавате доктор Кригър?

— Е, технически е така, но…

— За сексуално провинение.

— Не!

Ченгето се почеса с химикалката по малките плитчици.

— Извадих доклада, Соломон. Момчето е воайор. И госпожица Лем твърди, че веднъж излязла от душа и ви заварила да се криете в банята й.

— В спалнята — поправи го Стив, започваше да издребнява по адвокатски. — Бях се скрил в спалнята й. Но това няма нищо общо със съдебната заповед да ходя при Кригър.

— Точно така. Тя е заради склонността ви към насилие.

— Виж, Тиле, Мария я няма. Часовникът тиктака. Докато решите да си размърдате задниците, може и да е мъртва.

— Надявам се да не е. Заради вас. Защото племенникът ви е видял момичето последен. Според собствените му признания в пияно състояние се е опитал да я насили въпреки съпротивата й и нейният сутиен е намерен сред вещите му. Според мен единственото доказателство сочи право към него.

 

 

Спряха пред дома на Кригър. Виктория слезе първа. Сутринта беше мрачна и ветровита и миришеше на дъжд. Бяха оставили Боби с Джанис, но Сеси щеше да дойде да ги пази.

По пътя Виктория беше попитала Стив дали има план за действие.

— Аманда ще ни каже къде е Кригър — категорично заяви той.

— И да издаде любовника си?

— В нея има искрица на нещо добро. Трябва да разчитаме на това.

Виктория не беше толкова сигурна.

— И как ще го направим?

— Доброто ченге и лошото ченге.

— Аз ще съм доброто ченге, така ли?

— Което означава, че си първа. Ако не излезе нищо, поемам аз.

Виктория бе скептично настроена, но си замълча. Нямаше нужда да подрива увереността на Стив.

Аманда отвори вратата. Стив за първи път я виждаше с дрехи тук. Цял комплект, ако трябваше да е точен: червен потник и впити бели шорти. Без сутиен и явно и без гащи, ако се съдеше по прозиращата татуировка. Без грим. Косата на опашки. Двайсетгодишна се правеше на четиринайсетгодишна.

Усмихна се и каза:

— Леле, още гости! Здравейте, госпожице Лорд. Направихте ли си вече коламаска на триъгълника?

Виктория хвърли кръвнишки поглед на Стив, който присви рамене, сякаш искаше да се извини.

— На този сладур много му хареса пистата ми за приземяване. — Аманда закачливо врътна брадичка към Стив.

— Стига глупости, Аманда — каза Стив. — Трябва да поговорим.

Тя не му обърна внимание, беше се съсредоточила върху Виктория.

— Предложих му да я огледа отблизо, но той каза, че щял да си помисли.

— Наистина необичайно — отвърна Виктория. — Сладурът рядко мисли, преди да направи нещо.

След минута бяха вътре. Безлична всекидневна с канапе и две кресла. Стара камина. Чамов под. Ниска маса с купа позавехнали плодове. Никакви лични вещи освен масления портрет на Кригър на яхтата.

— Аманда, наистина трябва да ни помогнеш — каза Виктория приятелски.

— Както казах и на ченгетата, Бил замина с яхтата.

— Не мислим така. — Пак приятелски, пак мило. — Смятаме, че Бил е отвлякъл едно дванайсетгодишно момиче. Страхуваме се от това, което може да й направи, ако не го спрем.

— Глупости — отвърна Аманда, самата тя говореше като момиченце. Взе една зелена ябълка от купата, пъхна крака под дупето си и започна да я хрупа.

Изобщо не изглеждаше разтревожена. Липсващо момиче. Любовникът й — заподозрян. А тя си седеше и си хрупаше ябълка. Възможно ли беше, зачуди се Виктория, и Аманда да е същият социопат като Кригър?

— Чичо Бил е любовник, не убиец — каза Аманда с лукава усмивка. — Знам го много добре.

— По дяволите, Аманда! — намеси се Стив, преди да му е дошло времето. — Кригър е убил Джим Бишиърс. Убил е и един капитан, Оскар Делафуенте. И майка ти.

— Сега вече знам, че лъжеш — каза Аманда. — Аз я убих тая вещица.

Каза го с известна доза задоволство, което разтревожи Виктория.

— Била си на тринайсет, Аманда. Кригър те е дрогирал, когато те е прелъстил. Паметта ти може да те лъже.

Стив поде историята и двамата започнаха да я обработват:

— Майка ти е разбрала за вас и двамата са се скарали. Кригър я е ударил с пръта и я е бутнал в джакузито. После те е убедил, че си го направила ти.

— Както вече казах, нещата са точно обратните. — Аманда се разсмя. — Аз прелъстих Бил. Пушех малко трева, нищо друго. Бил ми даде валиум, когато убих мама, защото бях превъртяла. Исках да се обадя на ченгетата и да си призная, но Бил каза, че той щял да се погрижи за всичко.

— Промил ти е мозъка, по дяволите! — извика Стив.

Аманда отхапа огромно парче от ябълката.

— Къде беше ударена мама, сладурче?

— От дясната страна на черепа.

— Чичо Бил е десняк. Ако са се сбили, нямаше ли да я удари от лявата страна?

— Пинчър изясни този момент. Майка ти явно се е извърнала да побегне, когато я е цапнал.

„Ха-ха-ха“ — то на Аманда беше пресилено, като и всичко останало у нея, помисли си Виктория.

— Не стана така — каза тя. — Аз и мама. Бяхме с лице една към друга. Нарече ме курва, каза, че щяла да ме прати в изправително училище и повече никога нямало да видя Бил. Вдигнах пръта и я ударих с всичка сила. Падна в джакузито, а аз стоях и я гледах как се дави.

Взе още една ябълка от купата и я подхвърли — с лявата ръка — на Стив. Той я хвана и двамата с Виктория се спогледаха.

— Чичо Бил скри пръта — продължи Аманда. — И измисли историята, че мама се подхлъзнала и си ударила главата. Съдебните заседатели не му повярваха. Че защо да му вярват, като си беше лъжа?

— Не ти вярвам — каза Стив.

— Аз пък ти вярвам. — Виктория стана, грабна ябълката от Стив и започна да си я подхвърля от ръка в ръка, докато говореше. — И ако съм права, ако казваш истината, дължиш живота си на Кригър. Обзалагам се, че си му била вярна през всичките години, докато е бил в затвора.

— Бях добро момиче. Обещах му, че ще го чакам, и го дочаках.

Виктория кимна.

— След онова, което е направил за теб — прикрил е убийството, което си извършила — как би могла да постъпиш по друг начин?

— Разбрахте ме, госпожице Лорд.

Виктория направи една крачка към Аманда.

— Което означава, че никога няма да го предадеш, независимо какво е направил в миналото или какво ще направи сега.

Аманда намигна на Стив.

— По-умна е от теб, сладурче.

— Знам — призна Стив. Извърна се към Виктория, изглеждаше сразен. — Значи щом Аманда е убила майка си, съм прецакал невинен човек. Нищо чудно, че ме мрази.

— Но си бил прав за всичко останало. — Като продължаваше да подмята зелената ябълка от ръка в ръка, Виктория се заразхожда пред канапето: Аманда седеше на него с кръстосани крака. — Кригър е убил Бишиърс и Делафуенте, нали, Аманда?

— Никога няма да кажа — отвърна тя с гласчето на малко момиченце.

— Знаеш ли каква е разликата между Стив и мен? — попита Виктория.

— Не знам и не ми пука.

— Стив никога не би ударил жена. Не му идва отвътре. Виж, на мен…

И преди Стив да се усети, замахна с все сила. Не странично. Юмрукът й, стиснал ябълката, се стовари с цялата си тежест.

Ябълката буквално се размаза в носа на Аманда. И размаза носа й, разбира се.

Чуха се три звука, през интервал от секунда. Пукането на хрущял, тупването на задника на Аманда на пода и скимтене.

 

 

Стив чу скимтене — и осъзна, че е изскимтял той. От носа на Аманда шурна кръв, от устните й излезе розов балон.

Вик наистина ли я беше нокаутирала с ябълката?

— Кучка с кучка! — изкрещя Аманда. — Счупи ми носа!

— Вдигни си главата назад, да ти спре кръвта — нареди Виктория, превърнала се изведнъж в медицинска сестра.

— Господи, Вик! Защо го направи?

Беше сащисан. Откакто я познаваше, най-голямата й проява на насилие бе жестокият й бекхенд на тенис корта.

— Нима не разбираш, Стив? Няма смисъл да се молим и да се мъчим да открием искрицата човечност, която мислиш, че се крие в това побъркано зверче.

— А боят ще свърши работа, така ли?

— Ти си демократ, аз съм републиканка.

— И какво от това?

— Ти не вярваш в използването на сила. Но единственият начин да изтръгнем нещо от нея е като минем на вариант „Абу Граиб“^[1].

— В никакъв случай.

Виктория се отклоняваше от сценария. Стив трябваше да е лошото ченге, но явно не беше се проявил като достатъчно лош.

Аманда се изправи, кръвта продължаваше да шурти от носа й. Посегна към мобилния телефон на масичката, но Виктория я сграбчи за китката и изви ръката й зад гърба.

— Ох! — изсъска Аманда. — Ти да не си лесбийка ма?

Виктория грабна телефона и го хвърли към камината. Улучи картината с Кригър, точно средата на яхтата. Проби дупка в платното.

— Бил ще се ядоса — каза Аманда. В гласа й нямаше и следа от малкото момиченце. — Много си обича тази картина.

Като продължаваше да стиска китката й, Виктория я подкоси и тя падна на колене. Виктория затегна хватката и изви ръката й, все едно кършеше крило на пиле. Кръвта от носа на Аманда капеше по пода. Виктория извиваше ръката й все по-високо и по-високо, докато опаката страна на китката не опря врата й.

— Мамка му! Боли!

— Вик, какво правиш?

— Опитвам се да спася момичето. И Боби. Вземи свърши нещо полезно и намери с какво да я вържем.

Възможно ли беше любимата му жена и съдружничка да е превъртяла?

— Къде е той, Аманда? — попита Виктория. — Къде е завел Мария?

— Да ти го начукам!

Виктория започна да извива китката й към лопатката. Чу се пук! И писък.

— Извади ти се лакътят — уведоми я Виктория. — Тренирам бойни изкуства. Зверски боли, нали?

Аманда лежеше просната на пода и хлипаше.

— Вик, би ли спряла за минутка?

— Нямаме минутка: Ако не открием Кригър, момичето ще умре. Нали така, Аманда?

Нямаше повече „да ти го начукам“, само хълцане.

— Да поработим върху другата ръка — каза Виктория.

— Чакай. — Аманда се надигна на колене. — Бил обича малки момиченца.

— Айде стига бе!

„Коя е тази жена? Това просто не може да е Виктория!“

— Понякога ги отвлича. Не знам какво става с тях.

— Знаеш, разбира се — категорично заяви Виктория. — Ако реши, че могат да го разпознаят, ги убива.

— Не го питам. Имаше едно момиче в Редлендс. Някъде на дванайсет…

„Момичето, което изчезна в Редлендс…“

Кригър се беше опитал да припише изчезването на детето на едно момче с увреждания. Нищо чудно, че знаеше толкова много за серийните убийци. Познанията му спадаха към категорията, на която криминалистите викаха: „Трябва да си такъв, за да знаеш толкова“.

— Къде отиде? — обади се Стив, вече в час с програмата. — Има ли апартамент някъде? Хижа в Глейдс? Къде!

Аманда не отговори и Виктория посегна към другата й ръка. Този път не се наложи да я извива — Аманда се предаде. Обърна глава към картината над камината.

Стив проследи погледа й. Кригър и лъскавата му яхта „Психотерапия“.

— Яхтата! Завел я е на яхтата!

Аманда не каза нито дума, но погледът й говореше, че е познал.

— Къде я държи? — попита Виктория.

— В Гроув — прошепна Аманда.

— Хайде, Стив. Да вървим.

— Не.

— Не?

— Нещо не е наред. Всички лъжат, когато ги измъчват.

Спомни си снимките на яхтата в кабинета на Кригър. Док, канал, остров с мангрова горичка. Островът се виждаше ясно и си спомни, че го беше виждал и преди. Осигуряваше заслон на яхтите, закотвени далеч от дока.

Островът. Островът. Островът.

Не беше в Гроув. Къде беше? Опита се да се съсредоточи, както правеше Боби. Какво можеше да си спомни? Закуска. Не. По-скоро обяд. Ресторантът на магистрала „Рикънбекър“ по пътя към Кий Бискейн. От ресторанта гледаш право през канала към мангровия остров.

— В Грандън Парк е. На Кий Бискейн. Там си държи яхтата.

— Значи тръгвай! — нареди Виктория. — Аз ще се погрижа Аманда да не мърда оттук.

— Закъсняхте — каза Аманда; в гласа й нямаше нито задоволство, нито съжаление. — Вече е отплувал.

— Къде?

— Не знам. Някъде в океана. Бил оправя момичетата в открито море. После връзва нещо тежко на труповете и ги хвърля през борда. За него във водата има някаква мистика.

Стив отново си спомни думите на Кригър. Тоя идиот не вярваше в пепел при пепелта и прах при прахта. Вярваше във водното начало и водния край. Как го беше казал?

„От блатата към морето“.