Пол Ливайн
Убий всички адвокати (36)

35
Да бъдеш мъж

Стив крачеше из всекидневната. Виктория правеше кафе. Джанис пушеше.

— Ето какво знаем — каза Стив, напрягаше се да разсъждава аналитично и да не се поддава на страха. — Колелото на Боби го няма. Това е добър знак. Ако беше отвлечен, нямаше да му вземат и колелото.

Искаше му се да е прав. Когато видя празното легло, първата му мисъл беше, че Кригър е отвлякъл момчето. Но не, колелото променяше всичко.

— Онази кубинска принцеса — обади се Джанис. — Може да е отишъл у тях и да го намерим горе, на дървото.

— Голдбърг живеят през една улица — отвърна Стив. — Няма да тръгне с колелото. Но така и така трябва да проверим. Ще ида да видя.

— Имаш ограничителна заповед. — Виктория излезе от кухнята с кана кафе на поднос. — Не можеш да се приближаваш до собствеността им. Аз ще ида.

— Ще дойда с теб — каза Джанис.

— Не. Ще почнеш да се биеш — възрази Стив.

— Аз? Ти го цапна оня по устата.

— Престанете и двамата! — Виктория го каза толкова властно, че и двамата млъкнаха. — Губим време. Ще ида сама. Обадете ми се на мобилния, ако има нещо…

Чу се звънецът. По това време на нощта звукът беше смразяващ като писък. Стив си представи полицейска патрулка, младият полицай хапе долната си устна с тъжно изражение.

„Вие ли сте най-близкият роднина на момче на име Робърт Соломон?“

Хукна към вратата и я отвори със замах.

Мирон Голдбърг стоеше на прага по халат и маратонки. Жена му беше на крачка отзад.

— Мария я няма! — Ева изблъска мъжа си. — Изчезнала е!

Това възвърна духа на Стив.

— Това е страхотно, Ева!

— Моля?!

— Тук ли е? — попита Мирон.

— Не. Боби също го няма. Което значи, че са заедно. Означава, че са добре.

— Но къде? — каза Мирон. — Къде може да са?

Ева нахълта през вратата.

— Ако ти си нагласил цялата работа, Соломон…

— Назад, кучко! — Джанис излезе в антрето.

— Трябваше да се сетя! — разкрещя се Ева. — Ти си виновна!

— Какво толкова си се разфучала? Ще се върнат, когато свършат. — Джанис се ухили на Ева над двойната си гуша. — Разбира се, вече и двамата няма да са девствени.

— Курва! — изсъска Ева.

— Добре, успокойте се всички — намеси се Стив. — Да помислим заедно. Мирон, колелото на Мария у вас ли е?

— Не знам. Не погледнахме.

— Обзалагам се, че го няма и че са поне на няколко километра оттук. Къде кара обикновено Мария?

— Двете ходим надолу към Олд Кътлър — каза Ева. — Пътеката към Матсън Хамък.

— И Боби я знае. Това е начало. Ще ида дотам с колата, но и в двете къщи трябва да останат хора.

— С Джанис ще останем тук — каза Виктория.

Искаше да каже, че Голдбърг трябва да си вървят у тях. Умно, помисли си Стив. Иначе Джанис и Ева със сигурност щяха да се хванат за косите, преди да се е зазорило.

На Стив му трябваше не повече от минутка, за да нахлузи шортите, с които тичаше, и една тениска. Тъкмо тръгваше към вратата, когато Джанис го спря:

— Имаш ли някакво пиене, Стиви?

— „Джак Даниълс“. Над бара.

— Погледнах. Няма нищо.

Стив нямаше намерение да търси уиски за сестра си. Но когато се качи в мустанга, се замисли. Какво ли беше станало с неотворената бутилка „Джак Даниълс“?

 

 

— О, доста е силничко — каза Мария, докато отпиваше от златната течност. Удари още една глътка и подаде бутилката на Боби. — Бърбън, нали? Татко пие такова.

— Сауър маш — поправи я Боби. — Но всички му викат бърбън. — Вдигна бутилката и отпи. Очите му се насълзиха.

Разхождаха се по края на минитропическата гора в парка „Феърчайлд“, като се провираха през преплетените лиани, дебели колкото кабели с високо напрежение. Беше страшничко в тъмното, особено ако обичаш филмите, в които иззад дърветата изскачат убийци о маски.

Боби завъртя капачката на бутилката и двамата тръгнаха през гората. Криволичеха покрай извисяващи се фикуси, папрати бръснеха коленете им, маратонките им потъваха във влажната земя. Боби носеше фенерче, но от него сенките ставаха само още по-тъмни и страшни. Подхлъзна се и за малко да падне. Беше адски тъпо, но Мария не се разсмя. Докато прескачаше през един хлъзгав пън, изпусна фенерчето. Лъчът се плъзна встрани и за част от секундата на Боби му се стори, че вижда сянка на човек. Някой ги следеше! Но когато вдигна фенерчето и го насочи натам, не видя никого.

Изгони тази мисъл от главата си. Това може би беше най-хубавата нощ в живота му и тъкмо започваше. Преди час, когато се качиха на колелетата, Мария свали бейзболната шапка от главата му и си я сложи, натъпка косата си вътре. Жестът, толкова женствен, накара сърцето на Боби да се свие. Мария носеше къси шорти и розов потник, на който с пайети пишеше „ЛОШО МОМИЧЕ“, О-тата имаха формата на сърчица. На светлината на уличните лампи кожата й имаше цвета на кафе „Кубано“ с много сметана.

Минаха с колелата по алеята „Олд Кътлър“, прелитаха над корените, които се подаваха над асфалта. На лунната светлина Боби виждаше нежните извивки на прасците на Мария, докато тя въртеше педалите, виждаше и ивицата нежна карамелена кожа, която се подаваше над шортите. Беше страхотна, направо супер. Не можеше да повярва, че е тук, с нея.

— При следващото пълнолуние. Тропическата гора във „Феърчайлд“. Ще отбележиш точка, обещавам ти.

Това бяха думите на доктор Бил. Знаеше толкова неща, които вуйчо Стив не знаеше. Или може би ги знаеше, но не искаше да му каже. Като например, че момичетата се разгорещявали при пълнолуние, дори момичетата, които не били много отворени.

Спуснаха се по Олд Кътлър към Матсън, прекосиха влажната гора, вдишваха солените миризми, слушаха крякането на жабите и жуженето на насекомите. После, до езерото, образувало се от прилива, под увисналата над залива пълна луна, се целуваха.

Целувката беше пробна, Боби се беше навел пръв, изчака Мария, надяваше се да се присъедини към екшъна. Направи го: миришеше на портокали и ванилия, парфюмът на майка й. Втората целувка беше по-нежна, по-бавна, по-мокра, по-дълбока. Той здравата се надърви.

„Страхотна идея, доктор Бил!“

После започнаха да надигат бутилката „Джак Даниълс“. Ракетно гориво, висок градус, според етикета. Стомахът на Боби малко се бунтуваше и по челото му избиваше пот. Трябваше да хапнат нещо.

„Вземи нещо за пиене. Водка, ром или бърбън. Колкото е по-висок градусът, толкова по-добре. Това ще я поотпусне“.

Но доктор Бил не беше споменал нищо за храна. Щеше да е хубаво, ако имаше солети или чипс. Може би и одеяло. И презервативи?

Но откъде можеше да намери презервативи? Вуйчо Стив не използваше презервативи. Боби беше видял противозачатъчните на Виктория в банята — приличаха на бонбонки в пластмасова кутийка.

След три глътки бърбън, две хълцания и пет мокри целувки Боби и Мария се качиха на колелата, върнаха се през храсталаците и се спуснаха по алеята към „Феърчайлд“. Портите бяха заключени, затова скриха колелата в живия плет от хибискус и се прехвърлиха през оградата. Сега вървяха през тропическата горе към павилиона с тропически плодове, за да си намерят нещо за ядене.

Павилионът представляваше гигантска оранжерия с пирамидален покрив, за да побира големи дървета. Беше отключен и когато влязоха, Боби започна да бере плодове. Личи и маракуя, поне тях ги познаваше, но трябваше да чете малките табелки, забити в земята пред останалите: хлебно дърво, саподила и разни други с люспи, които не изглеждаха особено апетитни.

Седнаха на зелената пътека, хапваха плодове и пиеха уиски, в промеждутъците се целуваха. Маракуята беше мека, с малки черни семенца. Хлебният плод беше леко лют, а личите — сладки като грозде. Нито едно не вървеше особено с уискито. Боби легна на тревата и се загледа във върховете на дърветата, които сякаш се полюшваха от бриза, макар че тук вътре нямаше вятър.

„Замая ми се главата. От уискито и целувките с вкус на маракуя“.

Мария разправяше за някакво момиче в училище, истинска мръсница, която след физическо използвала банан, за да й покаже как се прави, нали се сещаш, свирка, но тя се задавила и като се закашляла, бананът й излязъл през носа.

— Пълна отврат — завърши Мария. От историята не му стана по-леко на стомаха.

Мария се кискаше и се връщаше към подробностите от епизода с банана. Боби я слушаше с половин ухо. А после чу, че вратата на павилиона изскърца… а може би не. Миг по-късно Мария се наведе и го целуна отново. После не знаеше точно как стана, двамата лежаха на тревата с преплетени крака, целуваха се, стенеха и търкаха телата си едно в друго.

Боби понечи да плъзне ръка под потника на Мария, но тя го хвана за китката. След секунда дръпна ръката си и провря другата под потника — „Ако Пикет беше направил подобен зигзаг, битката при Гетисбърг щеше да приключи по друг начин“ — и миг по-късно той вече беше хванал сутиена й. Беше памучен.

И розов. Надписът се пренареди в ума му от само себе си. О, МОМЧЕ — ШИЛО!

Дръпна го.

— Боби, недей!

Спомни си какво му беше казал доктор Бил.

„Мъжът е ловец. Мъжът убива плячката и обладава жената, която иска“.

— Не, Боби. — Тя отново бутна ръката му. Твърдо, така, както ги учат майките, реши Боби.

— Хайде, Мария. Искаш го. Знам, че го искаш.

Отново чу гласа на доктора, сякаш беше тук и ги наблюдаваше:

„Когато каже «не», означава «може би». Когато «може би», означава «да»“.

— Боби, харесвам те. Наистина. Но нека само да се целуваме.

Целият се изпоти и стомахът му започна да се надига. Но толкова се беше надървил, че вече започваше да го боли. Хвана лявата й ръка с дясната си и я стисна отстрани. После плъзна другата си ръка по гърба й и се опита да разкопчае розовия сутиен.

— Боби! Не!

Тя се мяташе, но вероятно искаше само да го възбуди още повече.

„Жените винаги отстъпват на силните мъже“.

Не можеше да разкопчае проклетото нещо, така че дръпна сутиена и той се смъкна на корема й.

— Ох! Боби, какво правиш?

„Бъди мъж, Робърт. Вземи каквото искаш. На Мария ще й хареса. Повярвай ми. Знам“.

— Ще ти хареса, Мария — каза Боби, мъчеше се да говори с дебел глас. — Повярвай ми. Знам.